Пиер Гамара
Приключението на „Крилатият змей“ (11)

XI
„Пиратът Буря“

Все пак не се бях излъгал, като мислех, че краят наближава и ние най-после ще получим обяснение на загадката.

Щяхме да го получим благодарение на Лопес, благодарение на този странен Лопес, изпратен от Валдер или Валдивиа, който внезапно изникна от нощта и снега.

 

 

Въпросният Лопес бе около четиридесетгодишен мъж, нисък, с широк гръб, с орлов нос и черни очи.

Той свали качулката на лодена си, остана за миг на прага и изпуфтя.

— Какъв сняг! — каза той. — Мислех, че никога няма да пристигна… Като видях светлината, си отдъхнах. За щастие имах фенерче… Бяха ми казали: хотелът е първата къща, като се стигне в селото… Добър вечер, господа и дами.

— Лопес! — отново се провикна господин Дюран. — Съвсем не очаквах да пристигнете така. Как се изкачихте дотук? Пеша ли? Невъзможно!

— Започнах на четири колела и свърших на два крака. Колата ми е някъде долу на пътя. Признавам, че бях много непредпазлив да тръгна из планината в такава нощ… Снегът ме изненада. Мислех, че ще мога да мина… Добре, но… на километър ли, или на два километра от селото — не знам точно — колелата започнаха да боксуват… Невъзможно бе да продължа, имаше много сняг. Какво да правя, слязох… и ето ме!

— Настанете се удобно, господине — каза любезно баща ми. — Приближете се до огъня. Вечеряли ли сте?

— О, с удоволствие ще хапна нещо!

Докато госпожа Лапюжад помагаше на пътника да остави измокрения си лоден и малкия куфар, майка ми сложи нов прибор в единия край на масата.

— Ами колата ви? — обезпокои се господин Дюран.

— Ха, тя е издръжлива. Спокойно ще изкара една нощ на снега. Като съмне, ще отидем да я видим… За нея студът далеч не е толкова опасен, колкото за мен…

— Господинът сигурно е от Париж? — попита господин Лапюжад.

— Да, от Париж съм. Бях за малко в Люшон, когато ми съобщиха, че господин Дюран е у вас…

— Валдер ми телефонира — каза господин Дюран.

— Зная. Той ми писа, че ще ви се обади по телефона. А и аз щях да ви телефонирам днес следобед. За съжаление бях зает. Но тъй или иначе, нали съм вече тук!

— Проявили сте все пак малко непредпазливост — отбеляза нашият гост. — В планината винаги трябва да се внимава. Човек смята, че всичко е съвсем просто и хоп!… Важното е, че е минало добре…

— Заповядайте, господине — каза майка ми, като постави пред новодошлия горещ бульон.

— Препоръчвам ви тази супа — добави господин Дюран.

Господин Лопес, с лъжица в ръка, погледна господин Дюран.

— Впрочем Валдер ви е телефонирал, понеже съм тук… бих могъл да взема… разбира се, ако работата е готова!

— Аха! — каза господин Дюран. — За това ще поприказваме след малко. Сега гълтайте бульона, имате нужда от нещо топло!

„Чудна работа — помислих си аз, — имат вид на хора с прекрасни отношения. Тоя Лопес има привлекателно лице и сърдечен глас. И Очоа-Дюран няма вид на човек, който се страхува от него. Обратно, той се безпокои за здравето му и го кара да яде бульон…“

 

 

Ние с Феликс се оттеглихме към огнището и докато възрастните говореха за снега и планината, разменихме няколко думи.

— Ами сега?

— Сега нищо не разбирам — промърморих аз.

— А тоя Лопес?

— Мислех го по-лош, а той излезе симпатичен.

— Трябва да се пазим!

— От какво?

— Те се преструват.

— Смяташ ли?

— Пред нас се правят на приятели. Тая нощ те ще си уредят сметките!

— Мислиш ли, че носи револвер?

— Кой? Лопес ли? Не знам.

— Струва ми се, че вътрешният джоб на сакото му е издут.

— Или пък има динамит в куфара си.

Феликс ми намигна многозначително и ние се върнахме на масата, където Лопес вече ядеше знаменитата кървавица на госпожа Лапюжад.

— Е, Лопес, какво ще кажете за кървавицата? — попита господин Дюран.

— Превъзходна е, господин Дюран. Изключителна!

Госпожа Лапюжад се възгордя. Явно, за пръв път й казваха, че кървавицата й е изключителна.

— Пиренейската кухня — продължи нашият гост — е истинско чудо. Ако можете да останете няколко дни, сам ще се убедите. Госпожа Дарегибери вчера ми направи една зелева чорба, думи нямам да я опиша…

— Лошото е, че не мога да се бавя, господин Дюран, трябва да се връщам…

— Жалко, Лопес, жалко…

Пак направих тайно знак на Феликс и този път се отделихме при тезгяха.

— Забеляза ли? — попитах го аз.

— Какво?

— Когато Очоа говори на Лопес, му казва „Лопес“…

— А как искаш да му казва?

— Да, но когато Лопес се обръща към Очоа, той му казва: „Господин Дюран“… Схващаш ли? Лопес се отнася с почит към Дюран. Засвидетелствува му уважение.

Феликс направи гримаса.

— Пак преструвки! Тая нощ трябва да си отваряме очите. Много ми се иска да спя тук…

— Ами ако има динамит в куфара?

— Няма значение! — каза с достойнство моят другар. — Всеки случай решаващият миг наближава…

Да, наближаваше. Феликс сам не предполагаше колко е вярно това, което каза. Лопес ядеше десерта — парче козунак с компот, — когато внезапно настъпи развръзката.

 

 

Най-напред двамата гости поведоха загадъчен разговор. И все пак малко по малко в съзнанието ми започнаха да се явяват проблясъци.

— Как върви продажбата, Лопес?

— Много добре, господин Дюран. „Ледът“ е над сто и петдесет хиляди… „Горилите“ продължават да имат голям успех.

— А „космосът“?

— Забележително, забравих да ви кажа за него.

— „Борнео“?

— „Борнео“ горе-долу.

— Няма ли успеха на „горилите“?

— Малко по-малък.

— Като на „космоса“ ли?

— Не, разбира се. Очаква се „съкровището“.

— „Съкровището на майасите“ ли?

— Да. Валдер разчита много на него.

— Знам.

— Казва, че ще бъде чудо. Затова ви е телефонирал. Иска да му го занеса. Мислите ли, че ще мога? Готов ли сте?

— Уви, не, Лопес, не още. Трябва ми време, какво да правя!

— Жалко. Валдер много го харесва, искам да кажа, харесва това, което знае, това, което сте му разказали…

— Валдер е винаги нетърпелив.

— Не той, господин Дюран, а публиката… А вие тук добре ли сте?

— Да, много.

— Имате спокойствие, хубава храна, чист въздух… Тогава какво да кажа на Валдер? След петнайсет дни ще има ли „съкровището“? Ще му го изпратите ли след петнайсет дни това „съкровище“?

— Невъзможно, приятелю, невъзможно!

— След един месец тогава? След месец ще го получи ли?

— Един месец! Колко ви е лесно!

— Все пак направете усилие!

— Нищо не мога да обещая.

— Месец и половина тогава. Съгласен ли сте? Така ще кажа на Валдер — месец, месец и половина…

— Вие сте ужасен!

Изведнъж Лопес бутна чинията си и скочи.

— Забравих, господин Дюран… Пък и вие нищо не ме попитахте! Имам последния ви… в куфара ми е. Току-що излезе. Взех го случайно, като тръгвах от Париж. Не знаех дали ще ви срещна…

— Можехте да ми го изпратите по пощата — каза господин Дюран недоволно.

— Ама… хм… Извинете, исках най-напред аз да го видя. Мислех, че Валдер ви е изпратил. Може би утре ще го получите… Вярно е, че с този сняг…

— Хайде, покажете ми го, щом вече ми казахте.

— Веднага, господин Дюран.

Лопес се огледа, взе куфара и го сложи на коленете си. Отключи го, разрови натрупаното бельо и измъкна едно томче, което размаха пред нашия пансионер.

— Ето го, господин Дюран! Великолепен е!

Това бе решаващият миг!

Гръм да беше паднал на масата, в чинията, където още имаше няколко парчета от козунака, Феликс нямаше да ококори такива очи!

Томчето с привлекателна цветна подвързия, което Лопес размахваше, приличаше поразително на тези, които пълнеха библиотеката на Феликс Лапюжад.

Същият формат, същото оформление, същото издателство! Феликс не можеше да се лъже, нито пък аз.

— Страшно увлекателен е! — възкликна Лопес. — Истински шедьовър!

Книгата имаше същия формат и авторът беше същият. Над илюстрацията на корицата ние ясно прочетохме:

ПАТРИК Д’ОЛЕРОН

ПИРАТЪТ БУРЯ

— „Пиратът Буря“! — прошепна Феликс с пресъхнал глас. — Този роман не го зная.

— Ето вашата книга, господин Дюран! — каза Лопес.

Чухме много добре. Тоя път всичко беше ясно. Лопес каза: „Ето вашата книга, господин Дюран!“

Значи, той говореше на автора на книгата, НА ТОЗИ, КОИТО Я БЕ НАПИСАЛ!

 

 

Господин Дюран не се казваше Очоа. Господин Дюран се казваше Патрик д’Олерон. Господин Дюран, скромният и тайнствен пансионер на хотела „При пиренейската мечка“, бе големият, неповторим, толкова продуктивен писател Патрик д’Олерон, безсмъртният автор на цяла серия безсмъртни произведения. Ние вече ги споменахме: „Загубени сред ледовете“, „Мистерията в Борнео“, „Царят на горилите“, „Корабът-фантом“, „Робинзоновци от космоса“, „Конници от вселената“ и т.н.

 

 

Към тези произведения се прибавяше още едно с особено привлекателно заглавие — „Пиратът Буря“.

Виждах как очите на Феликс вече святкат от нетърпение. Желанието да изгълта новия роман на Патрик д’Олерон бе завладяло сърцето на моя приятел. Наистина, сърцето на Феликс биеше от вълнение. И така, той бе видял този Патрик д’Олерон, беше му говорил, беше стискал ръката, ходил бе с него по пътя… И какъв ужас! Беше го нарекъл ацтек, беше го преследвал, подозирал и дори бе влизал в стаята му. Той бе извършил светотатство: бе посегнал на листовете му, на ръкописите му.

Знаменитото завещание всъщност не бе завещание — вече ни беше съвсем ясно, — а новият роман, който Патрик д’Олерон пишеше.

— Вие пишете книги, господин Дюран? — запита с интерес господин Лапюжад. — Тази ваша ли е? Ще позволите ли? Аз… как… какво? Господин Дюран, нима вие сте Патрик д’Олерон? (Господин Лапюжад облещи изплашени очи.) Невъзможно! Къщата ни е пълна с вашите книги. Феликс само вас признава. Не е ли вярно, Феликс? Много съм доволен, аз съм поласкан, господин Патрик… Позволявате ли да ви наричам господин Патрик… „Пиратът Буря“… Трябва да е чудесна! Щом се стопи снегът, слизам в Люшон и я купувам, защото и аз чета вашите книги, господин Патрик.

— Много сте любезен, господин Лапюжад — каза нашият гост, като се усмихна. — Но вижте, тук, във Фабиак, аз не съм Патрик д’Олерон, а само господин Дюран, който си почива в планината и пише по малко, защото неговият издател чака нов роман…

— Е, тогава — каза баща ми — трябва да полеем този пират. Какво ще кажете, да отворим ли едно шампанско?

— За моя сметка — каза Лопес.

— Моля, за моя — извика господин Лапюжад с мощния си глас.

— Шампанско за „Пиратът Буря“! — отбеляза Феликс с гримаса. — Пиратите предпочитат ром, тафиа^[1]…

— Или пюлк — добавих аз.