Пиер Гамара
Приключението на „Крилатият змей“ (3)

III
Смях в нощта

Феликс не сънуваше: ацтекът наистина бе по стъпките ни. Един слаб силует се промъкваше в тъмното зад нас. Най-напред помислих, че това е Мари Лестрад, която бърза да ни настигне. Може би искаше нещо да ни пита?

— Ацтекът е — прошепна Феликс.

— Защо го наричаш ацтек? Да не би да го познаваш?

— Не, но той не е от селото. Не го познавам. Никога не съм го виждал. Прилича на ацтек, на един от ацтеките, които ни показа господин Казен.

— Да не е облечен с нещо като роба и с пера по главата?

— Не, този е облечен нормално. Със светлосиво палто.

— Тогава по какво разбра, че е ацтек?

— По лицето… Чакай! Той като че се крие…

— Съвсем не, ето го, върви.

— Обзалагам се, че е отседнал у вас! — каза през зъби Феликс.

 

 

Феликс не се бе излъгал. Наистина имахме клиент. За зимния сезон това беше изключително събитие. Мама ми го съобщи, след като ме целуна. Един господин бе отседнал на пансион в „Пиренейската мечка“.

— За дълго ли? — попитах аз.

— За петнайсетина дни.

— Чужденец ли е?

— Ако искаш, наречи го чужденец. Не е от нашия край.

— Да не е американец или мексиканец?

— Мексиканец ли? Не вярвам — каза майка ми. — Не говори с чуждо произношение. Французин е.

Тя смръщи вежди и след кратко размишление прибави:

— Чудна работа, трябва да не е парижанин, не говори като тях. Може би е от Южна Франция, но тъй или иначе идва от Париж — накарах го да попълни адресна карта.

— Как се казва?

— Чакай… Името му е съвсем просто… Сетих се… Емил Дюран.

— Какъв е по професия?

— Пътник — така е писал в картата. Всъщност той скоро ще се върне. Отиде в селото да си купи паста за зъби. Препоръчах му магазина на Тужас. Дошъл е тук да си почине. Каза ми, че търсел тихо място. Иларион го срещнал случайно в Люшон.

— Странно!…

Майка ми ме изгледа учудено.

— Странно ли? Какво странно има в това? Напротив, напълно естествено е — Фабиак е спокойно място. Човекът срещнал Иларион, Иларион му споменал за Фабиак и му препоръчал нашата къща. Той е много симпатичен.

— Мургав ли е?

— Да, може да се каже.

— И не е много висок, нали?

— Не е. Да не си го срещнал?

— Аз… хм… Да, зърнахме го в магазина на Тужас.

— Той сигурно вече ще дойде. Ще отида да доприготвя стаята му. Ти закусѝ. Имаш ли много уроци?

— Една карта по география и една задача.

 

 

Когато мъжът влезе в стаята, аз седях близо до огнището, пред малката масичка, където обикновено си учех уроците.

 

 

Трапезарията на хотел „Дарегибери“ съвсем не приличаше на ресторант в луксозен хотел, но затова пък беше приветлива. Вдясно от вратата се виждаше дървен тезгях, зад който бяха наредени бутилките с аперитив и до него — част от стълбата, която води за горните етажи. Вляво бяха наредени четири маси, покрити с мушама на бели и червени квадрати, които бяха в тон с пердетата. Върху лавицата над огнището се кипреха медните котли и тенджери. От двете страни върху светло боядисаните стени блестяха стари метални грейки^[1]. Рекламни календари, поолющени огледала, саксии с декоративни растения допълваха обстановката. Всичко се поддържаше в изрядна чистота, защото майка ми беше голяма къщовница.

В този зимен ден огънят гореше силно и стаята се изпълваше с миризмата на задушен заек. Буйният огън, галещите отблясъци на медните съдове, червените завеси, кафявите греди на тавана, апетитният мирис на задушеното с лук и вино — всичко: и цветове, и аромати — те предразполагаха още с влизането.

Стоях сам. Майка ми беше заета в кухнята. Баща ми бе отишъл в обора да нагледа животните. Надникнах при него само да го поздравя. Бързах да се върна в трапезарията.

Когато вратата се отвори, аз очертавах границите на Мексико леко, без да натискам.

— А, ето го и малкия Бертран! — каза един сърдечен глас.

След като грижливо затвори вратата, усмихвайки се, ацтекът се приближи до мен. Бавно свали ръкавиците си и ми подаде ръка.

— Добър вечер, млади момко, казвам се Емил Дюран и за известно време ще остана на пансион у вас. Да, в „Пиренейската мечка“.

— Добър вечер, господине — измънках аз.

— „Пиренейската мечка“, какво великолепно име! Аз много обичам Пиренеите… Хм! Огънят е приятен, а и яденето, което ври, не по-малко. Миризмата е чудесна. Обожавам задушен заек…

Ацтекът обикаляше около масата ми, като си разтриваше ръцете.

— Учим, доколкото виждам. Много добре. Охо… Това било карта… Я да видим. Мексико, гледай ти! Рисуваш картата на Мексико? Хубава страна е Мексико… Браво! Но да не ти преча повече. Ще отида малко да си почина преди вечеря. Нали съм дошъл на почивка. Гърдите ми са слаби, а тук, изглежда, климатът е здрав и мястото спокойно. Много добре, доволен съм… Току-що се поразходих. Селцето ми хареса. Тук се чувствувам като у дома си. Отлично! До скоро виждане, млади момко.

И той изчезна по стълбата с лек ироничен смях.

 

 

Значи, това беше ацтекът или по-скоро пътникът, когото приятелят ми Феликс от пръв поглед бе кръстил ацтек. Знаменателно бе, че гостът позна картата на Мексико, която аз едва бях очертал. Всъщност това още нищо не доказваше. Всеки що-годе образован човек познава в общи линии контурите на Централна Америка: гърбицата на Юкатанския полуостров, Мексиканския залив, който дълбоко се врязва в източния бряг, Теуантепекския провлак, толкова тесен, че континентът изглежда прещипнат в средата, и на запад издължения край на Долна Калифорния… Да, всичко това е много типично и познато.

„Тоя ацтек е толкова ацтек, колкото е и Иларион Пере — помислих аз. — Приятелят ми Феликс наистина има прекалено развито въображение.“

И все пак във външността на тоя човек имаше нещо екзотично. Той бе дребен на ръст, имаше изтънчени, мургави ръце и гъвкава походка. Не бих могъл да определя възрастта му. Петдесет години? Може би повече, а може би по-малко. Когато свали шапката си, видях, че тъмните му коси са прошарени с бели, а по слепоочията му бяха посребрени. Кръглото му, почти загоряло лице с черни очи нямаше много живо изражение. Но очите му имаха особен блясък. Дали отражението на огъня запалваше тези златни точици в кехлибарените зеници? Той имаше изпъкнали скули, малка месеста уста… Да, размишлявайки, и аз реших, че Емил Дюран — какво обикновено име! — имаше някаква прилика с лицата на старите ацтеки, които ни бе показал нашият учител.

 

 

Малко преди вечеря намерих повод да изтичам до Феликс. Любителят на романи току-що бе завършил картата на Мексико. Истинско великолепие! Между дълбоките сини води на двата океана се простираше излятата със замах тъмна Сиера Мадре. Градовете, отбелязани с яркочервени едри точки, просто пееха с приказните си срички: „ЧИУАУА, ДУРАНГО, ЧИЛПАНСИНГО, ОАХАКА, КАМПЕЧЕ, ВЕРАКРУС…“

Усъмних се, че Феликс е избрал кои градове да отбележи — господин Казен ни беше казал да не претрупваме картите си — не по големина и важност, а по звучност на имената. И все пак не бе забравил град Мексико.

— Казвай, видя ли го? — попита ме той с блеснали очи.

— Да, видях го.

— Е, и?

— Пансионер като всички други. Казва се Емил Дюран. Както виждаш най-обикновено име.

Феликс направи гримаса на разочарование, после изведнъж смръщи вежди.

— Откъде идва?

— От Париж.

— От Париж ли? Французин ли е?

— Така казва.

— Значи, няма нищо особено в него.

— Има. Тъкмо рисувах картата, едва я бях започнал, и той без колебание позна, че е Мексико.

— Ето че не се лъжа. Тоя човек е тайнствен. Сигурно не се казва Дюран и сигурно не е французин. Казвам ти, че е мексиканец, и то ацтек. Слушай, ще уредя да дойда с баща ми след вечеря у вас на приказки. Трябва да разбера тая работа!

„Дявол да го вземе!“ — помислих си аз. Щом Феликс се осмелява да се впусне срещу северния вятър, за да дойде у дома, вместо да остане в топлото си легло, явно е, че смята работата за сериозна.

Всъщност изненадите едва сега започваха!

 

 

След вечеря се събрахме на приказки. Насядали в полукръг около огъня, присъствуващите спокойно разговаряха. Тук бяха родителите ми, нашият пансионер господин Емил Дюран, господин Лапюжад, бащата на Феликс, здрав и едър планинец, Феликс и Иларион Пере, който бе дошъл до нас да се поразходи.

Баща ми беше сложил в чест на нашия гост в огнището една дебела цепеница. Прояденият пън гореше, обхванат от фантастични пламъчета, излизащи от хилядите му дупчици. Навън вятърът беснееше и цялата долина ехтеше от яростта му. В уютната обстановка край огъня човек с удоволствие си представяше цялата околност под пристъпите на декемврийския вятър, самотната ледена планина, развихрената от бурята гора… Сред тази фурия нашето селце, здраво долепено до скалата, мълчеше, сякаш животът беше спрял зад затворените капаци. Странникът или закъснелият планинец, минавайки покрай тъмните къщи, можеше да долови само тих говор или глух шум откъм оборите — потропване на копита, сумтене, шумолене на слама… Хората от Фабиак, сгушени около огнищата, ядяха кестени.

Пак в чест на гостенина майка ми бе заровила в пепелта една стомна с вино, за да се сгрее. Беше го подправила, както е обичаят, с малко канела и портокалови кори.

Ароматът на греяното вино и портокала се смесваше с аромата от изгорелите дърва и опърления по цепениците мъх.

Топлото вино беше за възрастните. Ние с Феликс трябваше да се задоволим с по една паничка мляко с горена захар. С какво удоволствие се готвеше Феликс да вземе с върха на нажежената маша бучка захар и да пусне няколко кафяви капки карамел в млякото си! Неописуема наслада!…

Най-напред поговориха за времето, за сезона, а после за предишните реколти, за сенокоса. Емил Дюран слушаше с безкрайно внимание. Той живо се интересуваше от живота в селото и непрестанно искаше пояснения. Интересуваше се каква е средната площ на отделните стопанства, колко е обработваемата земя, колко са горите, ливадите…

Феликс се наведе към мен и ми каза съвсем тихо:

— Любопитен, а? Тоя ацтек като че прави анкета…

После заприказваха за мечки. Някога по тези места имало много мечки, но от петнайсетина години насам вече не се срещали. Изпокрили се по самотните върхари.

— А вълци има ли? — попита гостът.

— О, вълци отдавна вече няма — каза баща ми. — Старците си спомнят, че се е говорило за вълци, но днес вече те са изтребени. Все пак, изглежда, в някои краища на Пиренеите са останали около пет-шестина.

И ето че господин Лапюжад, бащата на Феликс, подхвана разговор за американците, т.е. за тези, които се изселват, за да търсят сполука. Впрочем Емил Дюран с умели въпроси го наведе на тази тема.

— Е да — каза господин Лапюжад, — земята тук изхранва горе-долу хората си, но за това се иска много труд — няма ни педя равна земя. Затова младите отиват да търсят работа другаде — в града, по фабриките, а понякога и накрай света.

— Накрай света? — попита, усмихвайки се, гостът. — А къде е това накрай света?

— Почти навсякъде — каза баща ми, — а понякога и в Америка. Ето на̀, един мой братовчед например, Жан Дарегибери, заминал там преди години.

— На печалба ли?

— За съжаление нищо не спечелил.

— Вие познавахте ли го?

— Смътно си го спомням. Бил съм много малък тогава.

— И какво е станало с него?

— Умрял там, в Мексико, без пукнат грош.

Господин Дюран поклати състрадателно глава.

Феликс избра точно този момент, за да продължи разговора в малко по-друга насока.

— Днес господин Казен ни предаде за Мексико — каза той с престорено любезен глас. — Трябва да е хубава страна.

— Да, много хубава! — потвърди господин Дюран. — С много стара култура.

— Господин Казен ни говорѝ за ацтеките — подхвана Феликс — и за техните богове Кецалкоатл и Тескатлипока…

— Кецалкоатл… — повтори пътникът.

После притвори очи, сякаш се замечта.

— Какви странни имена! — възкликна майка ми. — По мое време в училище учехме по-прости неща. Какво е това Кец…?

— Кецалкоатл — довърши господин Дюран. — Крилатия змей, Змея с пера, легендарен цар, който станал бог.

— Бог на вятъра — казах аз полугласно.

— Тъкмо като за това време — продума майка ми, като загърна по-плътно около раменете си кафявия вълнен шал.

— А какво е работил вашият братовчед там? — попита господин Дюран, обръщайки се към баща ми.

— Опитал всички занаяти. Нали бил от Пиренеите, знаел да гледа добитък и да обработва земята. Баща ми разправяше, че Жан претърпял корабокрушение с някакъв малък кораб при едно крайбрежно плаване. Спасил се, но тогава изгубил малкото пари, които бил спестил.

— Край кои брегове?

— Нямам представа. Родителите ми го познаваха по-добре от мен, но те не са живи…

Баща ми въздъхна.

— Така е, не всички успяват да забогатеят в тия далечни страни. Младите си въобразяват, че ще намерят там злато на кюлчета… Често действителността не е толкова приятна.

Видях как за миг очите на нашия гост блеснаха. Той наведе глава и въздъхна на свой ред.

— Все пак Мексико е хубава страна — каза Феликс, който с ангелско търпение поднови разговора за ацтеките.

— И е населена много отдавна — казах аз на свой ред.

Емил Дюран ме погледна и каза:

— Там има разкошни паметници.

— Вие знаете ли ги? — попита го Иларион.

— Слушал съм и съм чел за тях…

— Къде работите? — попита Иларион.

— В книжната промишленост — отговори господин Дюран, — но сега имам нужда от почивка, страдам от бронхит. Тук е чудесно за почивка.

— И сте попаднали в добър пансион — каза господин Лапюжад. — Тук е спокойно, топло и кухнята е домашна. Госпожа Дарегибери е прекрасна готвачка, дълго ще има да си спомняте за нея.

— Аз вече опитах нейния задушен заек. Беше великолепен!

— Но сигурно тези дни ще завали сняг и няма да можете да правите дълги разходки. Освен ако обичате да карате ски…

— О, това вече не е за моите години — каза пътникът и се усмихна с известна тъга.

Две дълбоки бръчки се очертаха около устата му. Прошарените му коси, бръчките и извънредно живият поглед оставяха неопределено впечатление: този човек беше едновременно и стар, и млад. Гласът му също бе странен: мек, спокоен, с внезапни металически нотки и все пак без някакъв определен акцент. Кой знае дали беше от Северна или от Южна Франция, но тъй или иначе се изразяваше много правилно.

 

 

Майка ми поднесе греяното вино и възторжените възклицания не закъсняха да избухнат.

— Чудесно нещо против грип! — прогърмя господин Лапюжад.

— Погледнете само цвета му! — провикна се Иларион.

Ние с Феликс отпивахме на малки глътки гъстото мляко, в което моят приятел беше пуснал горена захар.

Ароматът на горещото вино и канелата, който се разнасяше около нас, леко ни замайваше. Със зачервени страни Феликс се обърна към господин Дюран.

— Ами знаменитият Кецалкоатл? — каза той.

— Е, какво? — запита малко изненадан гостът.

— Кой е точно той? Господин Казен ни разказа нещичко за него, но то е твърде недостатъчно.

— А, добре! — възкликна пансионерът. — Тези млади хора са жадни за знания. Кецалкоатл е много старо ацтекско божество. Според преданието братята на този някогашен цар го изгонили от страната. Тогава той тръгнал по Източното море заедно със слугите си, превърнати в птици. Бил обещал да се върне. Когато испанците пристигнали в Мексико, индианците най-напред помислили, че се връща техният бог… Те често го изобразявали като старец с черно тяло, червена глава и остра муцуна… Върху някои паметници в Теотиуакан, недалеч от град Мексико, той е изваян като чудовищен змей със страшни зъби и глава, която стърчи над переста шия.

„Остра муцуна, старец, страшни зъби…“ — помислих си аз.

Емил Дюран гледаше огъня. Иларион се прозяваше. В тишината вятърът виеше все по-силно и обикаляше стаята от вратата до огнището.

Малко по-късно вече си бях легнал в моята мансардна стаичка. Майка ми бе стоплила чаршафите с „калугера“ — особен вид грейка, употребявана в нашия край. Тя представлява дълга дървена кутия, в която се поставя съд с жарава. Като се мушнеш в леглото, те обгръща несравнимо приятна топлина.

Всичко спеше. Или аз поне си мислех, че всичко спи. Хората бяха изоставили огнищата, за да си легнат. Домакините бяха зарили жарта с няколко лопатки пепел — и огънят също щеше да дреме до сутринта. Тогава само с две-три сухи клечки и с малко раздухване той отново щеше да лумне ярко.

 

 

Изведнъж дъските под мен изскърцаха. Веднъж, два пъти, три пъти… Пътникът още не беше си легнал. Какво ли правеше? Скръц, скръц, скръц… Разбрах, че ходи надлъж и нашир из стаята, както когато човек обмисля нещо или размишлява. Той ходеше бавно, едва го чувах. Тъй като беше слаб, стъпваше леко. Но все пак дъските скърцаха и аз разбирах, че се движи.

Изведнъж стъпките престанаха. Чу се глух шум. Воят на вятъра сякаш се засили. Гръмко фучене изпълни стаята под мен. Разбрах, че пътникът е отворил прозореца. В такава нощ ли намери да се възхищава на долината?

Колебаех се. Задържаше ме топлото легло. Знаех, че само да се наведа от прозорчето и ще видя балкона.

А бях сигурен, че човекът е на балкона. Отворил е прозореца си и е застанал на пруста срещу долината.

„Странно нещо за човек, който разправя, че страда от бронхит…“ — казах си аз.

Най-сетне станах и леко завъртях дръжката на прозореца. Опитах се да различа сенките под мен.

Прелитаха червени искрици. Човекът пушеше, подпрял лакът на дървения парапет, сред яростните повеи на вятъра.

Различих малката черна сянка, дребна и обкръжена от искри, неговата ниска и тънка фигура… Беше се вкопчил в парапета, като че се намираше на борда на кораб и отстояваше на бурята.

Той не е могъл да ме чуе. Бученето на вятъра заглушаваше всичко.

Въпреки това стори ми се, че го чух да се смее…