Ерин Уот
Парцалена принцеса (4)

Глава 4

Кацаме, носът ми е залепен за прозореца, но е тъмно и виждам само блещукащите на пистата светлинки. Не се качваме на колата в самолета, тя вероятно е била временен транспорт. Чака ни лъскава черна лимузина. Прозорците са затъмнени и не виждам нищичко, но Калъм сваля прозореца и усещам солен мирис. Океанът.

На брега сме. В Северна или Южна Каролина? След шест часа път от Къркуд може да сме някъде на атлантическото крайбрежие, което се връзва с името на компанията на Калъм. Всъщност няма никакво значение. Значение има само твърдата пачка в раницата ми. Десет хиляди. Не мога да го проумея. Десет хиляди всеки месец. И още много по десет, след като завърша.

Не може да няма някаква уловка. Калъм ме бе уверил, че в замяна не се нуждае от… специални услуги, но аз не съм вчерашна. Винаги има някаква уловка и рано или късно тя ще излезе наяве. Поне грабнах десетте хиляди и ако реша, мога спокойно да изчезна. А дотогава ще участвам в играта и ще се държа подобаващо.

Ами синовете му?

Да му се не види, бях забравила за тях. Петима…

Какво може да им е лошото? Пет разглезени богати момчета? Ха-ха. Видяла съм много по-страшно от това. Като оня гангстер Лео, гаджето на мама, който ме опипваше, когато бях на дванайсет. След като го ударих в слабините и едва не си счупих ръката, той ме научи как да правя здрав и силен юмрук. Посмяхме се и станахме приятели. Уменията по самозащита ми потрябваха за следващото мамино гадже, което също беше като октопод. Мама добре ги подбираше…

Старая се обаче да не я съдя. Правеше каквото трябва, за да оцелеем, и обичта й към мен не подлежеше на съмнение.

След трийсетина минути път Дюранд спира колата пред висока порта. Въпреки преградата зад шофьора чувам електронното бибипкане, портата се отваря и продължаваме по-бавно, докато колата спира и ключалките на вратите изщракват.

— Прибрахме се у дома — обявява Калъм.

Аз нямам дом, но си налагам да не възразявам. Дюранд ми подава ръка, за да сляза. Коленете ми леко потреперват. Пред огромния гараж са наредени три коли — два черни джипа и черешовочервен пикап, сякаш попаднал на неподходящо за него място.

Калъм забелязва погледа ми и се подсмихва.

Рейндж роувърите бяха три, но Истън смени своя за пикап. Сигурно, за да има повече място, когато е с гаджетата си.

Не го казва с укор, а с примирение. Истън вероятно е един от синовете му. Долавям някаква нова нотка в гласа на Калъм. Дали не е на безпомощност? Познавам го едва от няколко часа, но не мога да си го представя безпомощен. Въпреки това усещам, че отново съм нащрек.

— Няколко дни ще ходиш на училище с момчетата. Докато ти взема кола. Ако, разбира се, имаш книжка, на която не пише, че си на трийсет и четири.

Кимам с неохота. И изведнъж осъзнавам думите му.

— Ще ми купиш кола?

— Така ще е по-удобно. Синовете ми… — Усещам, че търси думите. — Те не се сприятеляват бързо. Но трябва да ходиш на училище и затова ти е нужна кола.

Изпълнена съм със съмнения. В този мъж и децата му има нещо подозрително. Може би трябва да избягам… Може би…

В този миг съзирам къщата и спирам да разсъждавам.

Това не е къща. А палат. И съответства на името Роял — наистина кралски палат.

Само на два етажа е, ала няма край. Прозорци, прозорци, прозорци. Вероятно архитектът е имал алергия от стени или се е страхувал от вампири.

— Тук ли… живееш? — питам, притеснена.

— Тук живеем, Ела. Това е вече и твой дом.

Това никога няма да бъде мой дом. Моето място не е в разкоша, а в мизерията. В нея се чувствам удобно, тъй като тя не лъже. Няма красива опаковка. Тя е това, което е.

Тази къща е илюзия. Излъскана и красива. А мечтата, която Калъм ми пробутва, е прозрачна като тънък лист хартия. Нищо в този свят не блести вечно.

* * *

Палатът на Роял е изумителен не само отвън. Безкрайното фоайе е с бели плочки със сиви и златни жилки — като в лекарски или банков офис. Таванът също е бездънен и ми иде да извикам, за да чуя докъде ще стигне ехото.

Стълбите от двете страни на фоайето стигат до балкон. Полилеят над главата ми е с поне сто крушки и толкова много кристали, че ако се стовари, от мен ще остане само кристален прах. Хотелски полилей. Може и да са го взели от някой скъп хотел.

Накъдето и да се обърна, виждам богатство.

Калъм ме гледа съпричастно, сякаш е в главата ми и знае, че още малко и ще превъртя. Ще превъртя и ще побягна, защото това идиотско място ми е толкова чуждо.

— Знам, че всичко е ново за теб — казва той, — ала ще свикнеш. Обещавам ти.

Усещам как се стягам и казвам:

— Не давай обещания, господин Роял. И в никакъв случай не на мен.

Той се сепва.

— Ела, казвай ми Калъм. Моето единствено желание е да спазя обещанията си към теб. Както спазих обещанията си към баща ти.

Нещо в мен се пречупва.

— Ти… — Замълчавам смутена, но събирам сили да попитам: — Ти… наистина си държал на моя… на Стив, нали?

Той беше най-добрият ми приятел. Бих му поверил живота си.

Прозвуча толкова хубаво. Единствения човек, на когото напълно се доверявах, го няма. Мъртва и погребана. Огромната липса на мама ме задушава.

— Ами… — Опитвам да говоря нормално, защото съм на ръба да се размекна и да ревна. — Тук има ли иконом, или някакъв домакин, който да се грижи за къщата?

— Имаме персонал. Няма да търкаш пода, за да заслужиш парите си. — Усмивката на Калъм угасва, когато забелязва, че това не ме развеселява.

— Къде е онова писмо?

Той вероятно усеща, че съм се скапала, и казва загрижено:

— Стана късно и доста ти се насъбра. Хайде да си поговорим утре, а? Първо се наспи добре. — Поглежда ме с разбиране и добавя: — Сигурно отдавна не си се наспивала.

Прав е. Поемам дъх и бавно издишам.

— Къде е стаята ми?

— Ще те заведа. — Дочуват се стъпки и в сините му очи проблясва искрица. — А, ето ги и тях. Гидиън е в колежа, но помолих другите да дойдат да се запознаете. Те невинаги слушат, но…

Напълно прав е, тъй като в поведението на младите Роял не личи да са обърнали внимание на молбата му. Не че аз се поддавам на онова, което ми казва. Нито едно от четирите тъмнокоси момчета на извитите перила на балкона над фоайето не поглежда към мен.

Зяпвам за миг и затварям бързо уста, като се мобилизирам срещу надвисналата агресия. По дяволите, няма да допусна да забележат смущението ми, макар да съм наистина потресена. Или по-скоро объркана.

Момчетата Роял не са онова, което очаквах да видя. Нямат вид на богати копелета с претенциозни дрехи и маниери. Приличат на яки бандити, които, решат ли, ще ме размажат с един замах.

Високи са колкото баща си — около метър и осемдесет — и са доста едри, като двамата вдясно са по-източени, а двамата вляво са широкоплещести и с изпъкнали мускули на ръцете. Спортни фигури. Явно тренират до пръсване, инак не биха изглеждали така.

Притеснявам се, защото никой не продумва. Нито те, нито Калъм. Макар да ги гледам от фоайето, забелязвам, че очите и на четиримата са като на баща им. Яркосини. Пронизващи. И отправени към него.

— Момчета — подхваща най-сетне той, — запознайте се с гостенката ни. — Бързо поклаща глава и се поправя: — С новия член на семейството ни.

Тишина.

Побиват ме тръпки.

Едно от момчетата подпира мускулести ръце на перилата и се подсмихва с крайчеца на устните, сякаш иронизира баща си.

— Рийд. Истън. Сойер. Себастиан — кънти ехото от отривистия глас на Калъм. — Слезте при нас. Хайде.

Не помръдват. Двамата вдясно са близнаци. Абсолютно еднакви. Дори в дръзките си пози със скръстени на гърдите ръце. Единият поглежда незабележимо към брат си, който е най-вляво.

Изтръпвам. Той е опасният. Трябва много да внимавам с него.

Опасният навежда глава към мен, макар и с премерен жест. Погледите ни се срещат и сърцето ми се разтуптява. От страх. При различни обстоятелства може би щеше да се разтупти по други причини. Изглежда страхотно. И четиримата изглеждат страхотно.

Само че този ме плаши и полагам усилия да не проличи. Гледам го предизвикателно. Слез, Роял! Слез да те видя!

Сините му очи са присвити. Той усеща негласното предизвикателство. Забелязва съпротивата ми и това не му харесва. Обръща се и си тръгва. Другите го следват като по команда. Не удостояват баща си с поглед. Стъпките им отекват. Затварят се врати.

Калъм въздиша.

— Съжалявам. Смятах, че съм успял да ги убедя, пък и имаха достатъчно време да помислят, но май им трябва още малко, за да свикнат с всичко това.

Всичко това? Всичко това бях аз. Присъствието ми в дома им и връзката с баща им, за която не бях подозирала.

— Сигурен съм, че утре ще бъдат по-добре настроени — казва Калъм, сякаш се опитва да убеди себе си.

Аз оставам неубедена.