Ерин Уот
Парцалена принцеса (31)

Глава 31

— Ела! — Калъм ме вика от фоайето под стълбите след около половин час.

— Имам нещо да ти покажа!

Затискам глава с възглавницата. Не искам да изляза от стаята, а да си лежа и да си мисля за прекрасното преживяване в къщата до басейна.

Не желая да се тревожа за мнението на Калъм, в случай че научи за мен и Рийд. Искам да остана сгушена в розовия си пашкул и да си мисля само за онова, което се случи преди малко. Беше толкова хубаво и истинско, че нищо не би могло да развали спомена от преживяното.

Истън думка по вратата.

— Хайде, Ела. Гладен съм, а татко не позволява да тръгнем, преди да слезеш.

— Идвам.

Скачам от леглото и обувам любимите си яхтени обувки. Толкова са удобни. Може би носенето им не на яхта е проява на лош вкус, но това не ме интересува.

Всички ме чакат във фоайето и ме гледат някак особено. Изражението на Рийд е многозначително, а Калъм се е ухилил до уши.

— Не може ли да не ме гледате? Притеснявате ме — мърморя аз.

— Излез да видиш какво те чака отвън. Тогава всички ще гледаме в него.

Обзема ме неволна радост. Предполагам, че колата ми — или по-точно колата, която Калъм ми купи, — е пристигнала. Истън ме хваща заръка и ме помъква навън. Другите ни следват.

До широките стъпала е паркиран двуместен кабриолет. Кремавите седалките са кожени, дървото е тъмно и блести. Металът на волана е ослепителен.

Най-смайващ е цветът. Не е розов. Не е червен. А кралско синьо: роял блу. Същото синьо като на самолета, с който долетях, и като на визитките на Калъм.

— Боядисаха я в завода ни в Калифорния. Цвят „роял“, патент на „Атлантик Авиейшън“.

Рийд ме побутва по дупето и аз тръгвам към колата. Толкова е нова, чиста и красива, че не смея да отворя вратата.

— Готова ли си да я подкараш?

— Не — признавам аз.

Смеят ми се, ала не подигравателно, а добронамерено. Сърцето ми трепва. Може би това е наистина моето семейство? Мисълта събаря и последните няколко бариери.

Калъм ми подава ключовете и лист хартия.

— Сертификат за собственост. Каквото и да се случи, колата е твоя. Това означава, че дори да си тръгна, ще мога да я взема! Но засега ме е страх дори да седна в нея.

Рийд отваря вратата до шофьорското място и се настанява на седалката.

— Хайде да поразходим синята красавица!

Всички ме гледат очаквателно и нямам избор, освен да седна на шофьорското място. Рийд ми обяснява как да дърпам седалката напред, да накланям кормилото и да пускам радиото, което е като че ли най-важната придобивка.

Моторът забоботва само с натискането на един бутон и потегляме.

— Мразя да карам — признавам, докато се носим по пътя пред къщата. Стискам кормилото и не мога да вдигна повече от двайсет и пет мили. Къщите от двете страни са с огради и високи порти или отбиващата се алея няма край и сградите не се виждат зад дърветата и пълзящата бугенвилия. Рийд е облегнал ръка зад гърба ми и си играе с краищата на косата ми.

— Радвай се, че ме имаш, Ела, защото аз обичам да карам.

— Дали наистина те имам? — Добре че трябва да гледам пътя, а не сините му очи.

— Мисля, че да.

Имам чувството, че ми порастват криле.

— По всичко личи, че ти е било приятно — казва Калъм, когато се връщаме.

— Беше страхотно. — Замаяна съм от радост и го прегръщам. — Толкова си добър с мен. Благодаря ти. Благодаря ти за всичко.

Калъм се стъписва от емоционалния ми изблик, но също ме прегръща. Момчетата негодуват, че умират от глад, и най-сетне отиваме в близкия стек хаус, където изяждат стекове не за едно, а за пет семейства.

Когато се прибираме, бързо се качвам в стаята, за да прибавя към каталога с прекрасни преживявания още едно: след орална любов написвам карането на новата кола.

Късно през нощта, когато и малките мишлета са приспани от майките си, Рийд се вмъква в стаята и се сгушва до гърба ми.

— Сънувах най-хубавия сън — измърморвам аз.

— Какво сънува? — небрежно пита той.

— Спа при мен и ме прегръща цяла нощ.

— Хубав сън. Харесва ми.

На сутринта го няма, но долавям мириса му по завивките.

Слизам в кухнята и го виждам на масата.

— Нямаш ли тренировка? — Да не би пък да е решил да ме закара на работа?

— Не мога да те пусна да караш сама новата кола. Трябва да свикнеш да я управляваш дори полузаспала.

— Снощи толкова хубаво си спях, ама дойде един голям мечок и ме разсъни — казвам и усещам как сърцето ми ще изскочи от вълнение.

— Това е друга приказка — заявява Рийд и подръпва косата ми.

— Коя по-точно? „Аладин“? Щом летим като на вълшебно килимче…

— Такъв ли ти се струва моят малък Рийд? Вълшебен, а? — прихва той. Изчервявам се и смехът му се засилва още повече. — Ама ти наистина си девица!

С все още пламтящо лице вдигам ръка и потвърждавам:

— Да, такъв е твоят вълшебен…

— Пенис! Е, хайде, девице мила, кажи пе-нис!

— Ти си пенис! — ядосвам се и вървя сърдито до колата.

Рийд закопчава колана и ме целува. Ядът веднага ми минава.

В пекарната не вървя, а летя и съм в прекрасно настроение през целия ден. В училище срещам Рийд няколко пъти, но си разменяме само тайни погледи и едно намигване от негова страна. По-добре, че не разговаряме, защото не искам никой да забележи, че имам нещо с „доведения“ си брат.

На обяд с Валери се изненадваме от поканата на Савана да седнем на нейната маса. Операция „Долу Делакорт“ е успешна, но Савана все още е сдържана с мен.

След часовете се излежавам на южната морава в училище и пиша домашните си, докато Рийд и Истън тренират. След това Рийд ме закарва вкъщи, като през цялото време държи ръката си на раменете ми.

Оказва се, че Калъм е заминал по работа в Невада и къщата е на наше разположение до събота. Ура!

* * *

Вечерта Рийд пристига в стаята ми и вдигам очи от учебника.

— Позволявам ти да влезеш, заповядай — шегувам се аз.

Той оставя купа с пуканки на нощното шкафче и наднича в минибарчето.

— Има ли нещо, на което да не пише „диетично“?

Отива до отворената врата и казва на някого:

— Донеси бира. Ела има само диетични боклуци.

— Добре — чува се от коридора.

— Какво става? — сядам в леглото.

— Ще гледаме мача.

— Кои ще гледаме мача?

— Аз, ти и Истън.

Рийд сяда на леглото до мен и аз го поглеждам с почуда.

— Двамата се събираме, но за Истън няма място.

— Има, има.

Вдига ме, настанява ме в скута си и ме прегръща.

Истън се появява след минута и сяда на моето място. Рийд взема купата с пуканки и пуска телевизора.

— Къде са близнаците? — За миг си представям, че довтасват и търсят място на вече тясното ми легло. Все едно да пъхаш размер Б в сутиен А.

— У Лорън са — отвръща Истън и пъха шепа пуканки в устата си.

— И двамата?

— Интересен въпрос за близнаците, нали? По-добре да не знаеш отговора.

Млъквам. Дори да имам още въпроси, надали ще получа отговор. Мачът започва и двамата не ме забелязват. Крещят, ахкат и пляскат с ръце. Аз се любувам на стегнатите дупета на играчите и се подсмихвам на двусмислените коментари — как онзи с топката трябва да я забие в дупката и как противниковият отбор не успява да проникне достатъчно…

Седя в скута на Рийд и ми е приятно. От време на време разтрива гърба ми или прокарва ръка през косата ми. Ласките му са неосъзнати, сякаш сме гаджета от няколко години, и сърцето ми се изпълва с радост като на жадно коте, което утолява жаждата си. Мисля си, че едва ли щях да прекарам нощта по по-приятен начин.

Резултатът е все още неясен. Преяждам с пуканките, става ми скучно и се унасям. Събужда ме телефонът на Истън. Той става, за да говори, а Рийд се изтяга на леглото.

— Кой звънна? — сънено питам аз.

— Не знам. Спеше ли?

— Не. Само си почивах. Как върви мачът?

— „Лайънс“ размазва „Тайтънс“.

— Това истинските имената на отборите ли са, или ти ги измисли?

— Това са истинските имена.

Усещам топлия му пръст на колана на панталонките си.

— Свършихме ли с мача? — Въпросът ми е по-скоро намек.

Сините очи ме гледат страстно. Рийд ляга върху мен и ме притиска между краката и ръцете си.

Целува ме леко и в този миг Истън се втурва в стаята и крещи:

— „Лайънс“ отбеляза точка!

Брат му въздиша и ляга до мен.

— Видя ли колко е добре, ако се чука на вратата — шепна аз, а Истън засилва звука на телевизора.

Рийд скръства ръце и сумти недоволно. Отборът в синьо и сребристо с лъвове на каските лети по терена. Противниците са с пламтяща буква Т на каските и не се справят добре със защитата. Сините бележат тъчдаун след тъчдаун. Резултатът е изравнен.

Истън пребледнява, когато свирят край на мача.

— Колко заложи? — пита брат му.

Истън, който твърди, че е наследил пристрастеностите от майка си, свива рамене, сякаш това не е важно.

Рийд стисва устни, за да не му кресне, и казва:

— Както и да е, ако имаш нужда от нещо, ще ми кажеш.

— Разбира се. А сега трябва да говоря по телефона. Лека нощ. И не прави нищо, което аз не бих направил — налага си да се пошегува Истън.

— Той има проблем със залаганията, нали? — питам, когато излиза.

— Може би. Както и с пиенето. Но го прави от скука, а не защото е пристрастен. И все пак аз не съм психиатър…

Не се сещам какво да кажа и смотолевям:

— Съжалявам.

— Нито ти, нито аз можем да му помогнем.

По изражението му се досещам, че не мисли така.

— Отивам да спя — надига се Рийд.

Преодолявам желанието си да го помоля да остане и тихо казвам:

— Добре.

— Тази вечер не ставам за компания.

Запътвам се към банята. Тъжно ми е, че не остана при мен. Рийд ме хваща за ръката.

— Малко съм изнервен и не ми се ще да ме търпиш такъв.

— Това да не е елегантен вариант на дузпата: „Вината не е в теб, а в мен“?

— О, не. Всъщност искам да кажа, че си твърде секси и ми е много трудно да не те награбя.

Забивам пръст в мускулестите му гърди.

— Кой казва, че не трябва да ме награбиш?

Рийд хваща пръста ми и пита:

— Готова ли си, Ела? Готова ли си за всичко?

Мълча. Мълчанието ми е отговор. Той погалва бузата ми с върха на носа си.

— Струва ми се, че не си, и това е добре. Не настоявай да спя до теб, тъй като много се измъчвам. Непрекъснато се събуждам от близостта на тялото ти.

Изведнъж ме обзема болезнен копнеж на места, в които не бях усещала болка. Сещам се за къщата до басейна, облизвам устни и предлагам:

— Може да правим други неща.

Рийд въздиша дълбоко, заравя лице в шията ми и мълви:

— Няма защо да бързаме. Ще го направим както трябва и когато му дойде времето. — Въздиша още веднъж, отдръпва се и маха кичура коса от очите ми. — Съгласна ли си?

Няма смисъл да противореча. Познавам го добре. Реши ли нещо, край. Очертава се една самотна нощ.

— Да. — Заставам на пръсти и го целувам по бузата, но той извърта глава и устните ни се докосват.

Следва дълга и нежна целувка, която лекува наранените ми чувства. Приятно ми е да усещам прегръдката на силното му тяло.

А когато късно след полунощ се връща и се пъха в леглото ми, изчезват и последните следи от предизвиканата от отказа му горчивина.