Ерин Уот
Парцалена принцеса (33)

Глава 33

Преди да отключа багажника, оглеждам паркинга за роувъра на Рийд. Няма го. Вероятно е паркирал от другата страна на клуба. Отдъхвам си, тъй като появата му би влошила нещата. Вече наби един и нищо не би го спряло отново да се развихри — особено в защита на брат си.

— Само да си посмяла да извадиш оръжие — надвесва се Тони над багажника.

— Как позна, че имам оръжеен склад в колата? — питам подигравателно.

Повдигам филца над резервната гума и измъквам затиснатата под крика найлонова торбичка. Броя осем хиляди с натежало сърце.

Истън мълчи и ме гледа мрачно. Намръщва се още повече, когато давам парите на Тони.

— Пито-платено. Господа, беше ми приятно да работя с вас — саркастично заявявам аз.

Тони брои два пъти парите. Когато понечва да ги преброи трети път, Истън избухва:

— Толкова са, не виждаш ли! Изчезвай, задник такъв!

— Внимавай, Роял! Все още мога да те разкрася, както си искам.

Но ние знаем, че няма да го направи. Инак само ще привлече внимание към „бизнеса“ си.

— И вече залагай другаде — предупреждава Тони. — Писна ми да се разправям с теб.

Двамата „бизнесмени“ си тръгват. Тони набутва парите в задния си джоб, плитките джинси се смъкват и боксерките се показват още повече над колана. Когато се отдалечават, крясвам на Истън:

— Ти не си наред! Как може да се занимаваш с такива разбойници!

Той свива рамене.

Тони можеше да го убие. Можехме и двамата да пострадаме. А той стои и мълчи все едно не го засяга. Крайчетата на устните му са извити, сякаш прикрива усмивка.

— Смешно ли ти е? Животът ти е в опасност и това те кефи?

— Ела… — най-накрая проговаря Истън.

— Млъкни. Не искам да те слушам.

Изпращам съобщение на Рийд, за да му кажа, че Истън ще се прибере с мен, и да ни чака вкъщи. Хвърлям найлоновата торбичка в багажника и си налагам да не се замислям, че парите са с осем хиляди по-малко плюс още триста долара, които похарчих в мола с Вал. До десетте хиляди за следващия месец ми остават хиляда и седемстотин за фонд „Бягство“.

Не че съм замислила да избягам. Особено след положителните промени в живота ми, ала точно сега ми се иска да взема парите и да изчезна.

— Ела… — отново подхваща Истън.

— Не сега. Трябва да намеря Вал.

Обаждам й се и се надявам, че ще си чуе телефона въпреки оглушителната музика. За щастие, вдига и чурулика:

— Ехо, всичко наред ли е?

— Вече е. — Поглеждам смразяващо Истън и добавям: — Излез след малко на паркинга. Няма да ни пуснат.

— Добре.

Истън прави пореден опит да ме заприказва.

— Ела…

— Не ми се говори.

Той млъква. Спираме пред клуба и чакаме Вал. Казвам на Истън да се смести отзад, а тя сяда до мен, като понечва да му предложи да се разменят, но усеща напрежението и замълчава.

Пътуваме в тишина.

— Обади ми се утре — махва Вал и слиза пред дома си, а аз викам след нея:

— Извинявай за тази вечер.

Тя се усмихва от все сърце и казва:

— Няма защо, бейби. Случват се такива неща.

— Лека нощ, Вал.

Приятелката ми маха още веднъж и потъва в огромната къща на Карингтън. Истън се премества до мен в пълно мълчание. Стискам кормилото с всички сили и се съсредоточавам в шофирането, макар да ми е трудно с такъв глупак до мен.

Постепенно се успокоявам и Истън промълвява:

— Съжалявам…

Долавям искреността му и отговарям:

— Има за какво.

— Защо имаш скрити пари? — пита той след кратко колебание.

— Защото така. — Тъп отговор, но ми е писнало да давам обяснения.

За мое учудване Истън ме познава по-добре, отколкото си мисля, тъй като казва:

— Татко ти ги е дал, нали? За да те убеди да останеш у нас. Но ти ги криеш, в случай че решиш да избягаш.

Стисвам зъби.

— Ела, Ела…

Подскачам, когато скланя глава на рамото ми и топлата му ръка докосва моята. Меката му коса гъделичка шията ми и се изкушавам да я докосна. Ала той не заслужава никакво внимание.

— Не си тръгвай — шепне Истън и дъхът му гали кожата ми. — Не искам да си тръгнеш от нас.

Целува рамото ми, но в целувката няма нищо сексуално. Както и в стискането на ръката ми.

— Ти си част от нас и най-хубавото нещо, което се е случвало на семейството ни.

Боже мой! Смаяна съм и мълча.

— Ти си наша. Съжалявам за тази вечер. Наистина, Ела. Моля те, не ми се сърди…

Гневът ми се стопява. Говори ми като малко момче и не мога да се въздържа да не погаля косата му.

— Не ти се сърдя. Но трябва да спреш със залаганията.

Кой знае дали ще мога да те спася пак.

— Така е. Не беше наложително да ми помогнеш, ала го направи. Обещавам да ти върна всичко. — Целува ме по бузата. — Благодаря ти. Много ти благодаря.

— Няма защо.

* * *

Рийд ни чака на алеята пред къщи. Поглежда ни подозрително, но не успява да ми зададе въпрос, тъй като влизам бързо, без да се обръщам. Нека Истън му докладва. Уморена съм и не желая да обсъждаме случилото се.

Обличам огромната тениска нощница, свалям грима и си измивам зъбите. Толкова съм изтощена, че макар да е само десет, лягам и се унасям.

Рийд идва чак след час. Вероятно е разговарял с Истън.

— Разбрах, че си спасила брат ми — тихо казва той и ляга до мен. Прегръща ме и аз слагам глава на гърдите му. — Благодаря ти.

Тонът му е затрогващ.

— Какво толкова? Само платих дълга му.

— Напротив! Истън ми каза за парите в багажника. Благодарен съм ти, но не трябваше да ги даваш. Има и свестни букмейкъри, но Лорено е голям мошеник. Какво ли не му наговорих на Истън. Дано най-сетне ме послуша.

— Съмнявам се. Убедена съм, че залаганията, пиенето и чукането го забавляват и зареждат, така че едва ли ще се промени. Той си е просто такъв.

Рийд ме притегля върху себе си, усукваме се в чаршафите, разсмиваме се и ги изритваме. Ръцете му шарят по тялото ми, а езикът му се извива между устните ми в пламенна целувка.

— Никой не бива да си позволява да ти говори като оня мърльо на бара — казва той. — Заслужи си боя.

— Какво? Кой? — Толкова съм разсеяна от ласките му, та ми трябва време да разбера за кого говори.

— Оня задник Скот.

Рийд Роял, моят рицар! Целувам го и шепна:

— Не знам защо, ала се възбуждам, когато ме защитаваш като пещерен човек.

— Фрас с тояга по главата и после право в пещерата — смее се той.

— На това се казва романтика! — прихвам.

— Аз не ставам за романтика, но пък ме бива в някои други неща — дрезгаво прошепва Рийд.

Няма спор. Целуваме се пак и пак, а силните му длани ме възпламеняват. Когато плъзга пръст в мен, забравям за клуба, за Истън и букмейкъра, забравям и собственото си име.

Съществува само Рийд. В този миг и в това легло той е центърът на моята вселена.

* * *

Калъм пристига в събота и с Рийд се излежаваме на басейна все едно не сме били никъде другаде, освен там. В събота вечер излизам с Валери и най-накрая й разказвам за мен и Рийд. Тя е развълнувана, но уточнява, че все още не правя най-същественото и ми се присмива, като ме нарича моралистка.

Нямам нищо против бавното темпо и макар част от мен да е готова да вдигне и последната бариера, Рийд се въздържа и като че ли се страхува да я премине. Не разбирам, защото нали сме интимни по толкова много други начини.

В понеделник ме закарва на училище и за мое учудване денят минава бързо и неусетно. Днес адвокатът ще чете завещанието и колкото и да ми се иска времето да спре, последният звънец бие и се запътвам към чакащата ме пред училище лимузина.

Калъм мълчи, докато спираме пред бляскавата сграда на адвокатска кантора „Гриър, Грей и Девъро“.

— Не се притеснявай, Дайна повече лае, отколкото хапе — успокоява ме той.

Не съм я виждала след разговора в пентхауса и не горя от желание да я срещам. По изражението й личи, че и тя не очаква срещата ни с нетърпение. Запознават ме с четирима адвокати и ме настаняват на удобен диван.

В този миг се появява Брук.

— Ти защо си тук? — избухва Калъм. — Изрично ти казах да не идваш!

— Дойдох да подкрепя най-добрата си приятелка — невъзмутимо отвръща тя.

Дайна застава до нея и я хваща под ръка. Като сестри са — с дълги руси коси и фини черти. Не съм питала Калъм за отношенията им и не знаех, че са толкова близки.

Ако трябва да избирам страна, не съм на страната на Брук, а на Роял. Неприязненият й поглед ми подсказва, че го знае. Вероятно ме смята за предателка, тъй като е предполагала, че заедно с Дайна ще се опълчим срещу лошите мъже.

— Аз исках да дойде — уточнява Дайна. — Да започваме, че сме си запазили маса в „Пиер“.

Ще слушаме завещанието на покойния й съпруг, а тя се притеснява за резервацията в ресторанта? Голяма работа е тази Дайна…

— Аз съм Джеймс Дейк, адвокатът на госпожа О’Халоран — представя се един от мъжете и подава ръка на Калъм, който поглежда учудено и него, и Дайна.

По всичко личи, че настойникът ми е неприятно изненадан от присъствието както на Брук, така и на адвоката на Дайна.

Брук и Дайна се разполагат на дивана срещу нас, а адвокатите — на столовете. Гриър сяда на бюрото. Покашля се и свежда очи към документите в ръцете си.

— Това е последното завещание на Стивън Джордж О’Халоран — започва той.

Побелелият Гриър избърборва имената на няколко благотворителни организации и няколко души, на които Стив е завещал съответните суми, и споменава, че на Дайна е предоставена пожизнена собственост на имотите му. Адвокатът й се намръщва, от което разбирам, че това не е добра вест. Има значителни суми и за синовете на Калъм, при положение че — адвокатът се покашля, преди да продължи — „Калъм пропилее богатството си по блондинки и в къркане, преди да ритна камбаната“.

Настойникът ми се усмихва.

— Колкото до законен наследник…

Гриър използва сложни правни термини и ми е трудно да го разбера, но викът на Дайна ме стряска:

— Какво? Не! Ще оспорвам!

Калъм се навежда и ми обяснява, че законният наследник съм аз. Стив ми е оставил половината от богатството си или около… не няколко, не и няколко десетки милиона… А стотици милиони!

Чувствам, че ще припадна.

— И една четвърт от компанията — добавя Калъм. — Дяловете ще бъдат прехвърлени на твое име, когато навършиш двайсет и една.

Дайна е на крака, завърта се на невероятно високите си токчета и гледа адвокатите с убийствен поглед.

— Той беше мой съпруг! Всичко негово е мое и отказвам да го деля с тая пикла, която може и да не му е дете.

— ДНК тестът показва, че… — подхваща Калъм.

— Твоят ДНК тест! Много добре знаем на какво си способен, когато трябва да защитиш безценния си приятел Стив! Настоявам за друго изследване, от моите хора!

Гриър кима и я уверява:

— Няма проблем да удовлетворим молбата ви. ДНК пробите на съпруга ви са в частна лаборатория в Роли. Ще се погрижа за документацията.

— Преди да си тръгнем, ще вземем проба от госпожица Харпър — обажда се адвокатът на Дайна. — Аз ще отговарям за цялата процедура.

Слисана съм от всичко, което чух, и не чувам разговорите на възрастните. Стотици милиони… Дори не мога да си представя такава сума. Чувствам се виновна за наследеното богатство. Та аз дори не познавах Стив. Не заслужавам дори половината на всичко това.

Калъм забелязва изумлението ми и държи ръката ми, докато Брук стиска възмутено устни. Не обръщам внимание на вълните омраза, които ме заливат, и дишам дълбоко.

Не познавах Стив. Той също не ме познаваше. Изведнъж осъзнавам, че ме е обичал. Или поне е искал да ме обича.

Сърцето ми се свива, тъй като така и не бях имала възможността да му върна обичта.