Ерин Уот
Парцалена принцеса (23)

Глава 23

Даниел ме чака в коридора. Рийд и Истън ми дадоха картбланш и все пак се колебая. Важното е да се откъсна от Рийд. Но как?

Ухажорът ми не успява да отвори уста, преди да чуе моите условия.

— Искам да знаеш, че не обещавам нищо. Намирам се в сложен етап от живота и не бих могла да се задълбочавам.

— Ясно — навежда се и ме целува по бузата. — Толкова си сладка. Мога да почакам.

Сладка? Само мама ми казваше, че съм сладка. Стана ми приятно.

* * *

Даниел ме чака всеки ден в коридора, разказва ми нещо смешно, целува ме по бузата и си тръгва. Истън не спира да ме майтапи, но изражението на Рийд е непроницаемо. Не знам какво мисли за мен и Даниел, но поне не нарушава примирието. Дори Калъм забелязва, че отношенията в къщата са други. Онази вечер зърна през отворената врата как двамата с Истън гледаме телевизия и се стъписа на прага.

В петък нося на Даниел любимия му ябълков донът. Този път ме целува по устата. Устните му са сухи и меки и за мое учудване ми е приятно.

В дъното на коридора се разнася силен трясък, подскачам и за малко да изпусна донъта.

— Внимавай със закуската ми — усмихва се Даниел и взема донъта. — Според Женевската конвенция небрежността към храната е престъпление. Ще се наказваме — усмихва се той.

— Ти да не би да ме ухажваш заради донътите? — възмущавам се престорено аз.

— Разкрит съм! — Даниел се удря по гърдите. — Ами сега? Виждам, че се усмихваш, но недей, мила моя, че сърцето ми спира от тази усмивка. Ето, чуй!

Забавната му сантименталност ми допада и аз долепям ухо до гърдите му. Някой зад гърба ми издава звуци, подобни на позиви за повръщане. Истън е пъхнал два пръста в устата си и ни подминава с подигравателна физиономия. Рийд е до него, ала не ни поглежда. Ризата му се вее над панталона и е толкова секси, че извръщам поглед.

— Ще дойдеш ли на мача довечера? — пита усмихнатият Даниел.

— Да, но за второто полувреме. В петък работя до седем.

— А ще ходиш ли на купона след мача?

— Ще ходя с Истън. — Предишната вечер бяхме се разбрали да отидем заедно. Вал щеше да си седи вкъщи, защото се бе разбрала с Там да говорят по скайп. Предпочитах да дойде, тъй като с нея беше винаги весело.

Рийд дочува уговорката ми с Истън, но нито помръдва, нито продумва. Иде ми да разбия на пух и прах желязното му мълчание, но това ще наруши примирието.

Не знам какво предпочитам — дали спокойна къща с безмълвен Рийд, или разгневен Рийд, който ми нарежда да стоя настрана и ме заплашва с пениса си.

— Е, ще се видим там — казва Даниел.

— Да.

Той ми хвърля една от своите усмивки за милиони и си тръгва. Гледам го и се чудя защо не се съгласявам да изляза с него, защо…

* * *

Купонът е в дома на едно от момчетата от отбора по лакрос. Не го познавам. И той като Рийд е в последния клас и вероятно си пада по химията, тъй като с приятеля си прави и разнася коктейли в епруветки. Издокарали са се с разкопчани бели престилки, които излагат на показ завидни коремни плочки, и така разбиват каквото и да е внушение, че са истински нърдове.

Вземам ягодово дайкири, въпреки че химикът барман опитва да ми набута някакво странно зелено питие.

Истън отказва да вземе епруветка.

— Аз пия само бира. Тия буламачи не ми понасят.

Двамата заставаме в ъгъла на хола и той ме предупреждава:

— Може да е много силно, така че внимавай.

Отпивам глътка.

— Има вкус на смути.

— Естествено! Двамата лаборанти са майстори на коктейлите, с които се отрязваш, без да усетиш.

— Ще пия само едно. — Приятно ми е, че Истън се грижи за мен, което ми се случва за пръв път от много време. Оглеждам се за Рийд и не мога да се стърпя да не попитам:

— Рийд няма ли да дойде?

— Не знам. Видях го с Аби след мача.

Изпивам половината епруветка наведнъж. Истън ме гледа загрижено.

— Внимавай…

— Вкусно е — лъжа аз.

— Ако ти трябвам, звънни. Оставям те, сестричке, тъй като трябва да намеря нещо за чукане.

Той ме целува по бузата и се запътва към басейна.

Даниел се появява само след миг. Очите му блещукат закачливо.

— Мислех си, че телохранителят ти няма да те остави. Ела да те запозная с приятелите си.

Той мята ръка на раменете ми и онези, които ме пренебрегват в училище, започват да ми кимат, да се усмихват и да ме заприказват за спечеления мач, за следващия противник, когото ще размажем, за омразния хобит по химия и за любимия учител по изобразително изкуство.

Движа се като в хубав сън. Не знам дали защото Даниел е до мен, или защото новината за примирието ми с братята се е разчула, но всички са от любезни по-любезни. Усмивките искрят, а смехът — спонтанен и споделен — е заразителен. Лицето ме заболява от раздаване на усмивки.

— Приятно ли ти е? — шепне Даниел в ухото ми.

— Да — облягам се на него и за своя изненада повтарям: — Да.

Рийд го няма и този път не Уейд, който седи насреща с някакво момиче в скута, а вероятно той е в роувъра с Аби. И какво от това? Готиният Даниел ме е прегърнал и топлото му тяло се опира в моето. Обзема ме странно безсилие. Алкохолът пълзи в тялото ми и ми прималява в съответствие с предупрежденията на Истън. Усещам признак на паника и когато Даниел предлага да ми донесе още едно питие, казвам колебливо:

— Мисля, че…

— Тя мисли, че трябва да отиде до тоалетната — прекъсва ме някой.

Обръщам се и виждам Савана Монтгомъри. Какво прави тук?!

Савана ме повлича към тоалетната и затръшва вратата. Пуска водата и намокря една салфетка.

— Какво, по дяволите, правиш? — негодувам аз.

— Както знаеш, аз не те харесвам кой знае колко…

— Благодаря много.

— Но не бих позволила и на най-големия си враг да попадне в лапите на Даниел.

— Какво му е на Даниел? — питам и не вярвам на ушите си. — Рийд и Истън твърдят, че е добро момче.

— Един съвет — никога не вярвай на братята Роял.

Огорчението, за което бе намекнал Истън, е изписано на лицето й. Изражението й е напрегнато, а тонът — рязък.

— Знам, че не ги харесваш, Савана. Чух за теб и Гидиън…

Зелените й очи святкат, преди да каже:

— Всъщност промених мнението си. Двамата с Даниел сте си лика-прилика. Приятна вечер, Ела!

Тя хвърля мократа салфетка в лицето ми и водата потича върху фланелката. Слисана съм и хвърлям салфетката, като обирам власинките от фланелката. Що за реакция беше това?

Даниел ме чака пред тоалетната и ме пита тревожно:

— Какво стана? Какво иска Савана?

— Не знам. Разбесня се и ме намокри — обяснявам и соча стеснената с възел отзад фланелка „Астор Парк“, която бях взела от близнаците.

— Искаш ли да се преоблечеш? Ще вземем друга фланелка от Фарис. — Даниел сочи към горния етаж.

— Няма нужда. Тази ще изсъхне на мен. — Фланелката е тънка и скоро ще бъде суха.

— Не искам да говоря лошо за нея, но Сав е много кисела напоследък. Не позволявай да си го изкарва на теб.

— Ще имам предвид.

— Искаш ли да се включим в играта на дартс? — предлага Даниел.

— Да, защо не?

Той ми подава бутилка вода.

— Като гледам колко си мокра, не знам дали ти се пие вода, но коктейлите на Фарис са убийствени.

— Благодаря. — Отвъртам капачката и забелязвам, че бутилката не е отваряна. Даниел определено спада към категорията добри момчета и ще бъде глупаво, ако не му дам поне малко шанс.

Вървим по коридора и ръката му е на раменете ми. Поемам дъх и казвам:

— Мисля, че можем да излезем заедно.

— Наистина ли? — засиява той.

— Определено.

— Речено-сторено. — Даниел ме прегръща и целува по челото, като за пореден път ме трогва с вниманието си. — Но първо отиваме да поиграем дартс.

Игралната зала е в дъното на къщата до басейна. Забелязвам две момичета на кожения диван и се успокоявам, че Даниел не е приел съгласието ми за среща като повод за моментална свалка.

— Зои и Надин — представя ги той.

— Ние учим в „Саут Ист Хай“ — уточнява Зои.

— С вас ли беше мачът тази вечер?

— Да. И сега празнуваме.

— Но нали загубихте? — засмивам се аз.

— Е, тогава значи се утешаваме. — Двете се кискат и кимат към слабото, невисоко момче, което пафка цигара с неизвестна субстанция. — Добре че е Хю.

Даниел намига и казва:

— С Ела ще поиграем дартс. Ще играете ли с нас?

— Предпочитаме да гледаме. Хю обича да гледа, нали?

Хю духа дима в лицата на момичетата и те се кикотят още повече. Или са пияни, или дрогирани.

— Червена или жълта? — пита Даниел със стреличките в ръка.

— Червена.

Той взема жълтата и аз усещам боцване над лакътя.

— Ох! Какво беше това?

— Ами… боцнах те с моята стрела — засмива се той.

Разтривам убоденото място и заявявам:

— Мисля, че не е смешно.

— Извинявай.

— Не го прави пак, моля те.

Той ме прегръща.

— Добре.

Оставям се на прегръдката, защото ми е приятно. Когато сваля ръце, губя равновесие и се опирам на близката маса. Дали ме хвана коктейлът? Играем няколко игри. Уцелвам повече стената, отколкото мишената. Даниел се шегува, като казва, че се надява никога да не се състезавам в „Игрите на глада“.

На третия тур устата ми е пресъхнала. Посягам към бутилката с вода, но я бутам и я разливам на пода. Момичетата се заливат от смях. Търся нещо, за да избърша пода. Може би фланелката? Платът е тънък, абсорбиращ, пък и без това е мокра и ме дразни. Дразнят ме всичките ми дрехи. Сутиенът ме стяга, бикините се впиват в тялото ми, а подгъвът на полата дращи бедрата ми. Иде ми да сваля всичко и заявявам, без да мисля:

— Дрехите ме дразнят. Ще се съблека.

— Чудесна идея — кима Даниел.

— Хайде всички да се съблечем — предлага едното момиче. Чувам шушукане от сваляне на дрехи и отново кикот. — Главата ми се заклещи — пищи момичето.

— Разсъбличайте се една друга — насърчава ги Хю.

Облягам се на Даниел. Зои издърпва блузата на Надин и я хвърля към Хю. Той тръгва към дивана.

— Трябва да си вървя — пошепвам аз. Знам какво ще се случи между тримата и не искам да гледам.

Даниел обвива с ръка кръста ми. Реакцията му към разиграващата се сцена е повече от недвусмислена.

— Знаеш ли къде е Рийд? — питам рязко. Тръпките между краката ми ме карат да мисля за него. — Трябва ми…

— Не, не ти трябва. Имаш мен. — Даниел притиска тялото си в моето.

— Даниел, извинявай, но мисля, че не… — Отблъсквам го и прокарвам трепереща ръка през косата си. Изгарям от желание, сърцето ми бие учестено и го чувам в ушите си. Едва се овладявам и повтарям: — Трябва ми Рийд.

— Не се лигави! Затвори очи и се кефи!

Вече не е мил, а груб и ядосан. Вдига фланелката ми. Спирам ръцете му, но не мога да координирам движенията си и той ме съблича, преди да му попреча.

— Как сте там? — пита Хю и се приближава.

— Боцнах я с моли и затова е леко замотана. Помисли, че съм я убол със стреличката.

Даниел е доволен от стореното, а аз замахвам да го ударя с юмрук, но ръката ми тежи като камък.

— Сигурен ли си, че може да боцкаш Ела Роял? — пита Хю. — Нали се разбрахме да се веселим само със случайни познати. Не е гот да се злоупотребява…

Даниел се изсмива.

— Братята не могат да я понасят. А и тя няма да им каже нищо. Голям боклук е. Прави се на не знам каква си и ме размотава цяла седмица.

Той хваща лицето ми с ръка. Приятно ми е, ала искам Рийд да е на негово място. Прошепвам името му и Хю пита:

— Какво каза?

— Мацето е чукало и Истън, и Рийд — смее се Даниел, опипва гърдите ми и аз изстенвам.

— О, тя е готова — доволно обявява Хю. — Може ли да ми я прехвърлиш, след като приключиш?

— Разбира се. Първо аз, после ти.

— Сигурно си я бива. Чух, че има доста опит.

— Още не знам. Не мога да разтворя краката й. — Даниел ме блъска на стола и пъха коляно между бедрата ми.

— Дай й да пийне кола, та да живне.

Даниел измъква коляното си и тръгва към бара. Тършува по рафтовете, но не намира кока-кола и мърмори:

— Къде я е набутал Ферис? Може би е в хладилника.

Дочувам откъслечни гласове откъм басейна.

— Къде е Ела?

— С Даниел…

Дартс…

Рийд! — Скачам и се втурвам покрай двете момичета, които се целуват.

— Стой. — Даниел ме догонва и слага ръка на вратата. — Къде си тръгнала?

— Отивам си — викам аз и натискам дръжката.

— Никъде няма да ходиш. Върни се!

Боричкаме се на вратата. Даниел държи нещо остро, метално и лъскаво.

— Хю, ела ми помогни.

Удрям по вратата.

— Рийд! Рийд!

Даниел ругае, Хю ме изблъсква от вратата, но тя се отваря с трясък и на прага застава Рийд. Вижда ни и сините му очи горят от гняв.

Дърпам се към него, Даниел ме пуска и аз падам.

— Какво става? — крещи Рийд.

— Надрусала се е, какво — пресилено се засмива Даниел. — Домъкнах я тук, та да не се излага пред другите.

— Не е вярно. — Опитвам да се надигна, но не мога и думите ми убягват. Гледам отчаяно към Рийд. Ще ме намрази. Ще реши, че съм наистина уличница. Нямам сили. Предавам се.

Прииждат хора и до мен спират пет чифта големи крака. Отпускам глава на плочите на пода и се моля земята да се разтвори и да ме погълне.

— Избирай! — казва Рийд със спокоен и уверен глас, сякаш прави важно съобщение. — Ще се извиниш и ще кажеш истината, и само един от нас ще размаже физиономията ти, или пък ще излъжеш и тогава ще се изредим, докато те направим на кайма. Внимавай какво ще кажеш.

На мен ли говори? Надигам негодуващо глава и виждам стена от братята Роял. Дори Гидиън е тук. Стоят с кръстосани ръце и разярени лица. Никой не ме поглежда.

Надничам над рамо и виждам спринцовката в ръцете на Даниел.

— Нищо не съм направил — покашля се той.

— Предполагам, че това е отговорът ти.

— Доста тъп отговор — мърмори Истън.

Рийд се навежда и ме вдига на ръце. Едната му ръка е под дупето, а другата около раменете ми. Той беше мой враг и източник на толкова много душевни терзания. Но сега се притискам към него, сякаш е единственото ми спасение.

* * *

Сядаме в роувъра и започвам да плача.

— Рийд, лошо ми е.

— Няма страшно, ще се оправиш.

Той слага хладната си длан на крака ми и аз загубвам ума и дума. Притискам ръката му към бедрото си. Той въздиша дълбоко, впива пръсти за секунда и се отдръпва.

— Недей — мълвя аз, — толкова ми е хубаво.

— Ела, Даниел те е боцнал с екстази. Няма да се възползвам от дрогираното ти състояние.

— Но…

— Не и не! Стой мирно и ме остави да карам, моля те. Отдръпвам се, но съм като наелектризирана. Отърквам краката си един в друг и малко ми олеква. Предпочитам докосването на Рийд, но той кара и аз разтривам бедрата и прасците си. После пъхам ръка под ризата, с която бе ме наметнал, и масажирам трескавото си тяло.

— Престани, моля те! Ще ме побъркаш!

— Извинявай — изричам, засрамена. — Не знам какво ми става.

— Ще се приберем и ще ти мине — уморено казва Рийд. Пътят до дома е мъчителен. Едва удържам ръцете си, но не се докосвам.

Рийд спира и изскача от колата, преди моторът да е утихнал. Бързо отваря вратата и аз се катурвам в ръцете му.

Една след друга спират и другите коли с братята му. Сойер тича пред нас, за да отвори, а Гидиън предлага:

— Някой от вас трябва да се заеме с нея. Предстои й… дълга нощ.

— В какъв смисъл? — рязко пита Рийд.

— Знаеш в какъв…

— Аз мога да я поотпусна — предлага Истън.

Сгушвам се в Рийд. Ръцете му ме притискат още по-силно.

— Никой няма да я пипа. Освен мен.

Главата ми е замаяна. Рийд ме слага на леглото и аз го моля:

— Не ме оставяй.

— Няма. Ще намокря хавлиената кърпа и се връщам. Влиза в банята и заплаквам.

— Не знам защо ми се плаче…

— Защото си дрогирана. Моли. Кокаин. Кой знае с какво те е подредил така — възмущава се Рийд, а аз прошепвам:

— Съжалявам.

Той слага мократа кърпа на челото ми и казва тъжно:

— Няма нищо. Виновният съм аз. Всъщност Истън и аз. Аз ти причиних това. Аз, Рийд Разрушителя.

— Не искам да се назоваваш така.

Той обтрива шията и рамене ми с влажната кърпа и чувството е божествено.

— А ти как би ме нарекла?

— Просто мой.