Ерин Уот
Парцалена принцеса (14)

Глава 14

На другата сутрин заварвам Рийд на алеята с колите. С маратонки, дълги шорти за фитнес и изрязан потник. Подпрял се е на вана на Истън и е непоносимо привлекателен. Бейзболната шапка е нахлупена над очите му.

Не виждам черната лимузина и питам:

— Къде е Дюранд?

— Ще ходиш в пекарната ли?

— Да не би да искаш да я запалиш, та да не петня името ви?

Рийд сумти възмутено.

Отвръщам със същото.

— Е, и? — настоява за отговор той.

— Да, отивам на работа.

— Имам тренировка и мога да те закарам. Инак ще вървиш пеша.

Да го вземат дяволите Дюранд!

Рийд пали колата и аз се качвам. Какво толкова може да ми се случи — до пекарната има само двайсетина минути път.

— Коланът! — нарежда той.

— По-спокойно. — Казвам наум кратка молитва за търпение. Рийд тръгва чак след като закопчавам колана. — Да не би да си пред цикъл или си винаги в такова гадно настроение?

Той мълчи.

Мразя се, защото не мога да не го гледам. Очите ми пълзят по профила му на киноартист и идеалната форма на ухото под тъмната коса. Косите на братята са с различни кафеникави нюанси. Неговата е почти кестенява.

Носът му е с малка гърбица. Дали някой от братята му го е счупил?

Не е честно, че е чак толкова привлекателен. Силното излъчване на лошо момче, по каквито обикновено не си падам, го прави още по-неустоим. Дали пък харесвам лошите момчета?

Но какви са тези мисли?! Не харесвам лоши момчета и не харесвам Рийд. Та той е най-големият задник и понякога…

— Защо ме зяпаш? — ядосано пита той.

Налагам си да потисна всички непристойни мисли и отвръщам:

— А защо не?

— Харесваш ме, нали?

— Всъщност запаметявам профила ти, та да бъда готова, ако по рисуване трябва да изобразим глупак.

Макар и през зъби, той се засмива, а аз усещам, че за пръв път се отпускам в негово присъствие.

Пристигаме доста бързо. Дори прекалено бързо. За мое съжаление пекарната е вече пред нас. Що за парадокс! Уж не харесвам Рийд, а пък…

— Всеки ден ли ще ме караш, или само днес?

— Зависи. Колко още ще играеш тая игра?

— Това не е игра. А печелене на пари.

Бързо слизам пред витрината. Надявам се да не му дам възможност за още някой обиден коментар.

— Ей! — вика той след мен.

— Какво?

Обръщам се и като го виждам в анфас, ахвам. Лявата половина, която несъмнено бе крил от мен, е насинена, устната му е подута, веждата му е сцепена и скулата — лилава.

— Боже мой! Какво се е случило?

Бързо се връщам до колата и докосвам с пръсти лицето му.

Той се дръпва.

— Нищо.

— Не ми прилича на нищо.

— Това не те засяга.

Рийд отпрашва със смръщено лице, а аз се чудя какво е правил снощи и защо извика „ей“ след мен, сякаш искаше да ми каже нещо важно. Едно е безспорно — ако някой ме удари така по лицето, аз също ще бъда несговорчива на другия ден.

Искам, не искам, цяла сутрин се безпокоя за Рийд. Луси ме поглежда загрижено, но аз работя старателно и не ми казва нищо.

След работа бързам за училище. Не виждам Рийд нито на пътеката към джипа, нито в коридорите, нито на обяд.

Дюранд ме чака след часовете. Държи вратата отворена и не мога дори да се помотая на паркинга. Така е по-добре. Нищо хубаво няма да излезе от общуването с Рийд Роял.

Укорявам се през целия път до вкъщи, а когато минаваме през портите от ковано желязо, Дюранд допринася за тревожността ми, като ми съобщава с дълбокия си басов глас, че господин Роял иска да говори с мен. Седя и не помръдвам. Господин Роял е вероятно Калъм.

— В павилиона до басейна е.

— Той да не е нещо като директорски кабинет?

Дюранд ме поглежда в огледалото за задно виждане.

— Не, Ела.

— И все пак се притеснявам.

— Да те поразходя с колата още малко?

— Дали междувременно може да се откаже от разговора?

Шофьорът поклаща отрицателно глава.

— Е, тогава ще се престраша — драматично заявявам аз.

Ъгълчетата на очите на Дюранд се повдигат, а за него това е равносилно на широка усмивка.

Пускам раницата до спираловидното стълбище, прекосявам дългата веранда и стигам до басейна и павилиона с три стъклени стени. Тази, която е най-близо до басейна, е по-скоро огледална, отколкото прозрачна.

Приближавам се и забелязвам, че всъщност стените са плъзгащи се врати, които са отворени, за да пропускат океанския бриз.

Калъм седи на дивана с лице към океана. Обръща се, когато чува стъпките ми по плочките.

— Ела, как беше училището днес?

Без боклуци в шкафа и без тъпи шеги…

— Можеше да е и по-зле — отговарям сдържано.

Калъм кима и ме кани да седна на дивана.

— Това беше любимото място на Мария. Шумът на океана се чува, когато всички врати са отворени. Тя обичаше да става рано, за да гледа зората. Веднъж ми каза, че всеки изгрев е истинско вълшебство. Слънцето дърпа мастиленосинята завеса и разкрива многоцветно съчетание от цветове, по-красиво и от творбите на най-великите художници.

— Това са думи на поет.

— Тя беше с поетична душа — усмихва се Калъм. — Казваше, че ритъмът на приливите и отливите на океана звучи като брилянтно оркестрово изпълнение.

Заслушваме се в шепота на пълзящите вълни, които се приближават и отдръпват, сякаш водени от невидима ръка.

— Тук наистина е прекрасно — промълвявам аз.

Калъм въздиша дълбоко. В едната му ръка е обичайната чаша с уиски, а с другата е стиснал толкова силно снимка на тъмнокоса жена, че кокалчетата на пръстите му са побелели. Очите на жената светят като слънчеви лъчи.

— Това сигурно е Мария — соча снимката.

Той преглъща и кима.

— Красива е, нали?

Съгласна съм и кимам.

Калъм отмята глава, гаврътва питието на една глътка и си налива още, преди да е оставил чашата на масата.

— Тя бе спойката на нашето семейство. „Атлантик Авиейшън“ беше в доста тежко състояние преди десетина години. Можеше да загубя всичко и да не оставя нищо на синовете си. Хвърлих се да спасявам положението и почти не ми оставаше време за семейството. Мария ми липсваше. Много искаше да има дъщеря.

Пак кимам. Трудно ми е да внимавам в непоследователния разказ. Не разбирам защо ми говори всичко това.

— Щеше много да те обича. Би те взела от Стив и би те отгледала като свое дете. Толкова много искаше дъщеря.

Седя и не помръдвам. Тази тъжна история няма да завърши добре.

— Синовете ми ме обвиняват за смъртта й. — Неочакваното откровение ме стъписва. — И са прави. Затова им позволявам едва ли не всичко. Знам глупостите им, ала не мога да се възпротивя. Опитвам да вкарам някакъв ред в живота ни, но признавам, че всичко е ужасно объркано. Обърках живота на семейството ни, а и аз самият съм много объркан. — Калъм прокарва трепереща ръка през косата си, като продължава да стиска чашата, сякаш кристалният съд е котва, която го държи приземен.

Не знам как да го успокоя и казвам:

— Съжалявам.

— Сигурно се питаш защо ти разказвам всичко това.

— Ами… да.

Усмивката му е непревзета. Стомахът ми се обръща заради приликата й с усмивката на Рийд.

— Дайна иска да те види.

— Коя е Дайна?

— Вдовицата на Стив.

Усещам пулса си.

— О…

— Изчаках да минат няколко дни след пристигането ти. Исках първо да дойдеш при мен. Тя и Стив… не бяха в добри отношения към края.

Сдържаността ми рухва.

— Защо ми се струва, че онова, което ще ми кажеш, няма да ми хареса?

— Имаш добра интуиция. — Той изпива поредната чаша. — Тя иска да се срещне само с теб.

Значи ще трябва да се срещна с жената на починалия си баща, която Калъм изобщо не харесва, и май затова не спира да се налива с уиски.

— Дали не сгреших, когато казах, че денят ми може да е и по-лош? — въздишам.

Калъм се засмива.

— Дайна подчерта, че връзката ми с теб е второстепенна. Тя е вдовицата на баща ти, а аз съм само бизнес партньор и приятел.

Усещам ледени тръпки.

— Да не искаш да кажеш, че настойничеството ти не е законно?

— Временно е, докато мине срокът за узаконяване на завещанието на Стив. Дайна може да го оспорва.

Скачам като ужилена. Заставам в дъното на павилиона и гледам към океана. Чувствам се ужасно тъпо. Вече бях повярвала, че мога да се установя в този дом въпреки омразата на Рийд и издевателствата на учениците в „Астор Парк“. За мен тези неприятности са временни. По дяволите! Калъм ми обеща бъдеще, а сега ми съобщава, че някаква си Дайна може да ми го отнеме!

— Ако не се срещна с нея, ще създава проблеми, нали?

— По всичко личи, че да.

Събирам кураж и питам:

— Тогава какво чакаме?

* * *

Дюранд ни закарва в града и спира пред висок блок. Калъм казва, че ще ме чака в колата, и това ме притеснява още повече.

— Ама че гадост — заявявам.

Той докосва ръката ми.

— Не е задължително да ходиш.

— Какъв избор имам? Или отивам на тази среща и продължавам да живея с вас, или оставам в колата и Дайна ме присвоява. Кое да избера, кажи!

— Ела — вика ме Калъм, когато стъпвам на тротоара.

— Какво?

— Стив те искаше. Когато разбра, че има дъщеря, полудя от радост. Щеше толкова много да те обича. Кълна ти се. Не го забравяй, каквото и да ти наговори Дайна.

Дюранд ме изпраща до входа, а последните, не много окуражаващи думи на Калъм, не излизат от главата ми. Фоайето е страхотно, но ослепителната мраморна облицовка, кристалните полилеи и внушителните дървени корнизи не ме слисват кой знае колко, след като вече съм опознала разкоша на палата „Роял“.

— Госпожицата е поканена от Дайна О’Халоран — казва Дюранд на портиера.

— Заповядайте.

Дюранд ме побута леко.

— Последният асансьор. Натисни „П“ за пентхаус.

Асансьорът е с мокет и с дървена ламперия. Няма музика. Чува се само тихо механично жужене. Спира след секунди.

Вратите се отварят и аз се озовавам в просторно, но не дълго антре. В дъното има двойна врата. Гледай ти, Дайна май живее на целия етаж…

Вратата се отваря и на прага застава жена с униформа на домашна помощница.

— Госпожа О’Халоран ви чака в хола. Да ви предложа нещо за пиене?

— Вода — отговарям с прегракнал глас. — Вода, моля.

Маратонките ми потъват в дебелия мокет, докато следвам прислужницата.

Чувствам се като агнец на заколение.

Дайна О’Халоран седи под огромна картина на гола жена с дълга златиста коса и зелени очи, които гледат изкусително. Боже! Моделът е самата тя!

— Харесва ли ти? — пита Дайна. — Имам и други, но тази е най-консервативна.

Консервативна?! С добре изваяна цепка на задника?

— Хубава е — лъжа аз. Кой нормален човек украсява къщата си с голи портрети?!

Понечвам да седна, но острият й глас ме сепва:

— Да съм казала да седнеш?

Изчервявам се и замръзвам на място.

— О, извинете.

Дайна ме оглежда и пита:

— Значи ти си момичето, което Калъм твърди, че е дъщеря на Стив. Това доказано ли е с тест за бащинство?

Какъв тест за бащинство?

— Ами…

Смехът й е отвратителен.

— Как може да сме сигурни, че не си копеле на Калъм, което ни пробутва като дъщеря на Стив? Много хитро, нали? Калъм все се кълне, че е бил верен на женичката си, ала ти може и да си доказателство, че не е било така.

Дъщеря на Калъм? Същото беше намекнала и Брук, а Калъм се бе засегнал. Мама ми беше казала, че името на баща ми е Стив. Имам и часовника му.

Изправям рамене, налагайки си увереност, но стомахът ми е на топка.

— Не съм дъщеря на Калъм.

— Откъде знаеш?

— Калъм не е човек, който да не се интересува от детето си.

— Живееш у Роял от седмица и си мислиш, че ги познаваш? — Тя се изсмива и се навежда към мен. — Стив и Калъм са били бойни приятели. Тюлени!

Броят на общите им гаджета е повече от играчките, които споделят децата в детската градина.

Изумена съм и я зяпам с отворена уста.

— Сигурна съм, че тази проститутка, майка ти, е чукала и двамата.

Думата, с която определя мама, ме изкарва от състоянието на ступор.

— Не говори така за мама. Не я познаваш.

— Знам достатъчно. Била е бедна като църковна мишка и е искала да изнудва Стив за пари. Ама нищо не е станало и е измислила, че детето й е негово. Само дето не е знаела, че Стив не можеше да има деца.

Обвиненията на Дайна ми приличат на шепа запокитени в стена спагети, които се надява да залепнат и да я омърсят — нещо като тампоните на Джордан. Започва да ми писва от тези простотии и казвам:

— Ами хайде да направим тест за бащинство. Аз нямам какво да губя. Ако съм Роял, ще претендирам за една шеста от богатството. Не е ли по-изгодно, ако Калъм Роял ми е настойник…

Изказването ми не прави впечатление на Дайна и тя подновява атаката:

— Да не мислиш, че Калъм Роял го е грижа за теб? Та той не опази дори жена си. Тя предпочете да умре, вместо да бъде с него. Ето с какъв човек си имаш работа. Ами синовете му? Разглезени от богатство и привилегии и оставени да вилнеят без никакъв контрол. Надявам се, че се заключваш вечер.

Веднага се сещам за Истън и ръката му в анцуга. Стискам зъби.

— Защо поиска да се срещнем?

Питам я, тъй като не виждам никаква причина. Изглежда, й е приятно да се държи язвително и да ме вбесява с приказките си.

Дайна се усмихва лукаво и отговаря:

— Исках да видя коя си. — Повдига вежда и добавя: — И не съм особено впечатлена.

Станахме две.

— Ще ти дам един съвет — продължава тя. — Вземи онова, което Калъм ти е дал, и изчезни. Тази къща е отровна за всички жени и много скоро ще стане на пух и прах.

Тръгвай си, докато все още можеш.

Дайна грабва звънчето и прислужницата се появява като послушно куче. Носи поднос с чаша вода и нищо друго.

— Госпожица Харпър си тръгва. Няма да пие вода.

Едва ли не хуквам надолу и като ме вижда как изхвръквам от асансьора, Калъм пита, обезпокоен:

— Какво има, как си?

Разтривам раменете си с две ръце, тъй като треперя от студ.

— Стив наистина ли ми е баща? Наистина ли?

Калъм не е изненадан от въпроса и отговаря спокойно:

— Да, разбира се.

Той се навежда с разперени ръце, за да ме прегърне, но аз се дърпам, все така дълбоко разстроена от думите на Дайна. В този миг нямам нужда от успокояване. Искам да знам истината.

Повлияна от циничното твърдение на Дайна, питам:

— Защо трябва да ти вярвам? Не си ми показал теста за бащинство.

— Ами щом искаш доказателство, ще ти го дам. ДНК резултатът е в сейфа ми. А Дайна вече го е виждала. Адвокатите й имат копие.

Онемявам. Значи ме е излъгала? Или той е лъжецът?

— Значи има ДНК тест?

— Не бих те довел тук, ако не бях абсолютно сигурен. Взех косъм от косата на Стив от банята му в офиса, наех следовател и беше направено сравнение с твоето ДНК.

Дори не исках да знам как е взел проба от мен.

— Искам да видя резултата.

— Разбира се. Но можеш да ми вярваш, че си негова дъщеря. Бях сигурен в мига, в който те видях. Имаш неговата упорита брадичка. Неговите очи. Бих те разпознал сред десетки момичета. Дайна е паникьосана и бясна. Не позволявай да ти влияе.

И как да стане това? Тя ме засипа с толкова главозамайваща информация!

Качваме се в колата. Не мога да погледна загрижения Калъм в очите. Думите на Дайна не излизат от главата ми.

— Ела, времето след смъртта на жена ми беше много тежко за мен… — изрича Калъм, сякаш да потвърди, че знае какво ми е наговорила Дайна.

Не го поглеждам, но казвам:

— Беше? Струва ми се, че ти е все така тежко.

Той пълни чашата си.

— Може и така да е.

Пътуваме в мълчание.