Ерин Уот
Парцалена принцеса (2)

Глава 2

„Деди Джи“ е вертеп, но в града има и много по-долни свърталища. Все едно да кажеш: „Хапни от разваленото пилешко, че не е толкова вмирисано и мухлясало като другото месо“.

Калъм Роял не излизаше от главата ми. Ако имах лаптоп и интернет, щях да го проверя в Гугъл, но старият ми компютър не работи и нямам пари за нов. Не искам да ползвам компютрите в библиотеката, пък и ме е страх да изляза, да не би Роял да ме чака на улицата.

Кой е той? И защо смята, че ми е настойник? Мама никога не го е споменавала. За миг си помислих, че може да ми е баща, но според документите баща ми е починал. А и не вярвам мама да ме е лъгала, че се е казвал Стив. А не Калъм.

Стив. Името винаги бе ми звучало някак изкуствено. Все едно детето ти да настоява: „Мамо, разкажи ми за татко!“, а ти се чудиш какво да отговориш и изтърсваш първото име, което ти идва на ум: „Ами, миличко, той се казва… Стив“.

Мразя мисълта, че мама може да ме е излъгала. Двете винаги си казвахме истината.

Избивам Калъм от главата си, тъй като довечера е дебютът ми в „Деди Джи“ и не бива да се разсейвам с мисли за някакъв непознат на средна възраст с костюм за хиляда долара. В клуба има предостатъчно мъже на средна възраст, за които да мисля.

Претъпкано е. Вечерта с ученички католички е безспорен хит. Масите и сепаретата около дансинга са заети, но във ВИП ложата над сцената няма никого. Нормално. В малкия град Къркуд, който се намира до Ноксвил, Тенеси, няма много випове. Градът е работнически и повечето жители не стигат и до нивото на средната класа. Ако печелиш повече от четирийсет хиляди годишно, минаваш за ужасно богат. Затова живея тук. Наемите са ниски, а училищата — прилични.

В гримьорните цари оживление. Полуголите жени ме оглеждат. Някои кимат, други се усмихват и отново се заемат с нагласяването на жартиерите или грима си.

Само една се втурва към мен.

— Пепеляшка, нали?

Това е сценичното ми име в „Мис Кенди“. Навремето беше подходящо.

— Аз съм Роуз — представя се тя. — Джордж ме помоли да ти помагам, с каквото мога.

Всеки клуб си има нещо като грижовна майчица. По-възрастна жена, която съзнава, че губи битката с гравитацията, и се старае да е полезна по друг начин. В „Мис Кенди“ това беше застаряващата изрусена Тина, която ме взе под крилото си от първия ден. А тук ролята на закрилница играе застаряващата червенокоса Роуз, която кудкудяка угрижено, докато ме води към костюмите.

— Това е за после — казва тя, когато протягам ръка към ученическата униформа, и ми подава черен корсет с кръстосани шнурове и черни копринени прашки.

— С това ли ще танцувам? — Едва си поемам дъх, докато се напъхвам в корсета, и се мъча да отпусна шнуровете отпред.

— Горната част не е толкова важна — засмива се Роуз. — Пъхай дупето си и яхай Тузара.

Поглеждам я учудено.

— Мислех, че ще бъда на сцената.

— Джордж не ти ли каза? В ложата те чака специален клиент.

Моля? Та това е първата ми вечер! В „Мис Кенди“ танцуваш няколко пъти и чак тогава може да правиш индивидуално шоу по желание на клиент.

— Сигурно е някой, който те познава от предишния клуб — обяснява Роуз. — Държи се доста тузарски, сякаш заведението е негово. Даде пет стотака на Джордж и му каза да те „прати“. — Роуз ми намига и добавя: — Дръж се както трябва и ще изкараш още някой и друг стотак.

Тя се запътва към една от танцьорките, а аз стоя и се питам дали постъпих правилно.

Гледам да се държа така, сякаш съм непоклатима. И в известен смисъл съм такава. Била съм бедна и гладна. Отгледана съм от стриптийзьорка. Ако се наложи, знам как да отвръщам на удари. Но съм само на седемнайсет. И понякога се чувствам твърде млада за такъв живот. Неведнъж ми се е случвало да се огледам и да си кажа: Моето място не е тук.

Но ето че съм тук. Без пари. И ако искам да живея нормалния живот, към който отчаяно се стремя, трябва да осъществя любезно описаното от Роуз яхане на Тузара.

Джордж е в коридора. Той е едър, с брада и добри очи.

— Роуз каза ли ти за клиента? Чака те.

Кимам и преглъщам.

— Нищо повече от танц в скута, нали?

Той се засмива.

— Повечето зависи от теб, но ако те докосне, Бруно ще го изхвърли на мига.

Радвам се, че клубът държи на правилото да не се посяга на стоката. Танцуването за гадни мъжища се търпи, когато гнусните им ръце са далеч от теб.

— Ще се справиш — потупва ме Джордж. — Ако те пита, на двайсет и четири си. Тук никой не е на повече от трийсет, нали знаеш?

А на под двайсет? Сдържам се и не питам. Той не може да не знае, че лъжа за възрастта си. Половината момичета в клуба лъжат. Животът ми може и да е тежък, но никак, ама никак не приличам на трийсет и четири годишна. Благодарение на грима изглеждам на двайсет и една. Почти…

Джордж влиза в гримьорната, аз поемам дъх и тръгвам.

Прелъстителните трели на музиката се носят в залата, „ученичката“ на сцената разкопчава униформената си блуза и мъжете пощуряват при вида на прозрачния сутиен. Към сцената политат долари. Ето това е важно за мен. Парите. Майната му на всичко друго.

И все пак ми е съвестно, че зарязах „Дж. В“ и учителите, които като че ли наистина бяха добри. Нищо, ще си намеря друго училище в друг град. Там, където Калъм Роял няма да може да ме намери.

Ала съм закъсняла. Застивам на място. Самият Калъм Роял е пред ВИП ложата и ме сграбчва за лакътя.

— Ела! — прошепва името ми.

— Пусни ме — казвам колкото може по-спокойно, ала ръката ми трепери, докато се опитвам да я измъкна.

Той не ме пуска, докато от полумрака не се появява мъж скала с тъмен костюм.

— Без пипане — заявява охранителят.

Роял пуска ръката ми, сякаш пари като лава. Хвърля поглед към охранителя Бруно и се обръща към мен. Не отлепя очи от лицето ми, за да не гледа разголеното ми тяло.

— Трябва да поговорим.

Дъхът на уиски почти ме събаря.

— Нямам какво да ти кажа. Не те познавам — отсичам аз.

— Аз съм твоят настойник.

— За мен си непознат! И ми пречиш да работя.

Роял зяпва.

— Ясно. Ами захващай се за работа тогава!

Какво?!

Той ме поглежда присмехулно и се запътва към плюшения диван. Сяда, разтваря колене и продължава да ми се присмива.

— Хайде, платил съм си.

Сърцето ми се разтуптява. Това няма да го бъде. Няма да танцувам за него.

С крайчеца на окото си виждам, че Джордж се приближава и ме гледа въпросително.

Преглъщам. Доревава ми се, ала се понасям към Роял с престорена увереност.

— Значи искаш да ти танцувам, а татенце? Дадено!

Сълзите ми напират, но няма да потекат. Тренирана съм да не плача пред хора. Последният път, когато плаках, беше до леглото на покойната ми майка, но и тогава се разревах, след като сестрите и лекарите излязоха от стаята.

Заставам срещу Калъм Роял и забелязвам, че изражението му е доста притеснено. Завъртам бедра в тон с музиката. Инстинктивно. Наистина инстинктивно, тъй като танцуването е в кръвта ми. То е част от мен. Когато бях малка, мама успяваше да спести пари, за да вземам уроци по модерен балет цели три години. Когато парите свършиха, тя гледаше видео или се промъкваше на уроците в културния център, докато не я изгониха, за да ми преподава у дома.

Обичам да танцувам и съм много добра, но не съм толкова глупава, та да си въобразявам, че това ще бъде кариерата ми, ако, разбира се, не се отдам на стриптийза. Моята кариера ще бъде практична. Бизнес или право. Нещо, с което да печеля добре. Танцуването е глупава момичешка мечта.

Плъзгам сластно ръце по корсета и клиентът ми стене. Това не е стонът, който обикновено чувам от възбудените мъже, а е по-скоро нещо като тъжен вопъл.

— Сигурно се обръща в гроба. Това не е редно — сподавено изрича Роял.

Не продумвам. Все едно го няма.

Отмятам коса назад и излъчвам гърди. Усещам погледа на Бруно зад гърба си.

Сто долара за десет минути танц, като вече избутах две. Остават осем. Ще се справя.

При следващото завъртане Роял хваща бедрата ми.

— Не! Стив не би искал да правиш това!

Думите му ме сепват и не успявам дори да мигна. Той скача, широките му рамене ме блъскат, залитам назад и крещя:

— Остави ме!

Роял не ме чува. Понася ме на рамо като парцалена кукла и дори Бруно не може да го спре.

— Дръпни се! — вика той на охранителя. — Момичето е на седемнайсет! Непълнолетна е, а аз съм й настойник и се кълна, че ако ме спреш, ще извикам ченгетата и всички перверзни типове, начело с теб, ще отидат в затвора заради противозаконна дейност с малолетни!

Бруно може да е мутра, но не е тъп. Подвива опашка и изчезва.

Аз обаче не съм толкова лесна. Удрям с юмруци по гърба на Роял, дера с нокти скъпото му сако и крещя:

— Пусни ме!

Не ме пуска. И никой не го спира на път към изхода. Клиентите подсвиркват, подвикват и не отлепят очи от момичето на сцената. Забелязвам, че Джордж стои до Бруно, който гневно шепне в ухото му, преди да изчезнат в полумрака. В следващия миг ме лъхва хладният въздух на улицата.

Калъм Роял ме носи на рамо, а елегантните му обувки потропват по напукания асфалт на паркинга. Звън на ключове, бипкане, отваряне на врата и аз се озовавам на кожена задна седалка. Затръшване на врата. Колата тръгва.

Боже мой. Отвличат ме.