Ерин Уот
Парцалена принцеса (32)

Глава 32

На обяд в четвъртък Валери заявява без заобиколки:

— Разкажи ми за теб и Рийд.

Опитвам да изглеждам колкото се може по-невинна и отговарям:

— Не знам за какво говориш.

— Вчера пред кабинета по биология те е дръпнал за косата.

— Това сериозна закачка ли е? — прихвам.

Тя кима.

— Рийд не показва чувства. Дори когато ходеше с Аби.

Сбръчквам нос. Не ми е приятно да чувам имената им едно до друго.

— Той дори я избягваше. Не я целуваше. Не държеше ръката й. Тя ходеше на мачовете му, но Рийд играеше и не са се натискали на игрището. — Валери присвива очи, сякаш ги вижда, а на мен започва да ми се повдига. — Виждахме ги заедно само на купони. Така че пипането на косата ти е безспорен знак.

Не вдигам очи от органичния обяд — бяло пилешко и зеленчуци от местните ферми — за да не се издам.

— Сключихме примирие и затова… — обяснявам.

Валери ме измерва с поглед, но не задава повече въпроси, тъй като ми е приятелка и не иска да ме притеснява.

Хващам ръката й, притискам я до сърцето си и казвам с усмивка:

— Тук има място само за теб!

Тя стиска гърдата ми на шега и се засмива.

— И така трябва, малка мръснице!

После лапва един морков и ме уведомява за купона в „Мунлайт Къб“, който е за навършили осемнайсет.

— Искаш ли да отидем?

Колебая се. Дали да пратя съобщение на Рийд и да го питам какво ще прави? Но тогава Валери съвсем ще се усъмни, пък и каквото и да има между мен и него, трябва да имам свой собствен живот.

— Искам.

Свършваме с обяда и тръгваме по коридора.

— Ще танцуваме ли в клетка? — усмихвам се аз.

— Ще откажем само ако се разбере, че папата не е католик.

— Ще ми трябва ли нов тоалет?

Приятелката ми клати глава в престорено учудване.

— Все едно е първият ти ден тук! Вече трябва да си наясно с тези неща.

— Ще те взема след работа — казвам.

— Как така? Имаш кола? — сграбчва ръката ми тя.

— Кабриолет. От Калъм.

Валери подсвирква оглушително и всички в коридора се обръщат.

— С нея ли дойде? Искам да я видя — пляска с ръце.

— Не съм с колата. Рийд ме докара на път за тренировка.

— Докога ще се преструвате, че не сте гаджета? — избухва Валери.

— Докато може.

Колкото и да й се иска, повече от това няма да научи.

* * *

Както очаквах, Валери се влюбва в малката ми кола. Двете отиваме в един не толкова скъп мол. Цените са поносимо високи и нямам чувството, че съм дала заплатата си за дрехи. Прибираме се и когато свършвам с прическите ни и със силния нощен грим, Валери се харесва толкова много, че решава да си направи селфи и да го изпрати на Там.

— Дай на мен. — Вземам телефона й и я снимам няколко пъти.

Там и Валери имат прекрасни отношения, макар че въпреки обещанието си, той не дойде миналата седмица.

— Сигурно ти е много трудно — казвам, като си представям как бих се чувствала, ако Рийд е в колеж, заобиколен от толкова много хубави и по-големи момичета.

— Трябва да му вярвам, няма как. Изпращам му много снимки.

— Голи снимки?

— Да. Палави снимки, но без главата — за всеки случай.

Може някой да погледне или открадне телефона му.

— Там първият ли ти е?

— Да не би да разучаваш каква съм?

— Няма такова нещо!

Валери се вглежда в мен.

— Правила ли си някога секс?

Навеждам глава.

— Не.

— Никога? Гледай ти! Тогава ще трябва да преосмисля връзката ти с Рийд, защото той не може, без да…

— Ама аз… — Търся думи и не намирам.

Тя затулва устата си с ръка.

— Не исках да кажа това! Ако е с теб, няма да ти изневерява. Докато беше с Аби, не ходеше с други.

Изтръпвам. Не беше ми идвало на ум, че може да спи с други. А може би точно заради това не ме притеснява и иска да изчакаме.

— Беше глупаво, Ела. Не исках да кажа това. Честна дума. Нали не ми се сърдиш?

— Не. — Прегръщам я, но съмнението се загнездва в главата ми.

След няколко минути излизаме от стаята, издокарани с къси рокли, обувки на висок ток и огромни коси. Истън ни среща в коридора и подсвирква.

— Накъде сте се запътили?

— Към „Мунлайт“. Ще има рейв парти.

— Каза ли на Рийд? — измерва ме той.

— Не. Трябва ли?

— Ами… Е, хайде, до скоро.

— До скоро къде?

— Къде мислиш? Ще кажа на Рийд, че ще танцуваш по прашки в клетката и експресно ще се озове в клуба.

Не скривам доволната си усмивка.

* * *

Влизаме и веднага ни насочват към клетките. Изглежда, ни помнят. Танцуваме на две песни и чувам, че някой ме вика. Истън е сложил ръце на устата си под клетката и крещи името ми.

Улавя погледа ми и сочи към бара. Рийд се е облегнал на плота в същата поза, в която ме гледаше предишния път. Но този път не изчезва.

Чака.

Чака да сляза от клетката.

Чака да прекося залата.

Чака да отида при него.

Очите му проблясват с всяка моя приближаваща го стъпка. Спирам на крачка от него и питам:

— За какво мислиш?

Той плъзва поглед по гърдите и краката ми под късата черна рокля.

— Много добре знаеш за какво, но сме сред хора и за съжаление мога само да мисля.

Слагам ръка на рамото му и той, който не обича да показва чувствата си, я взема и доближава устни до дланта ми. Усещам горещия му дъх. Дръпва ме рязко към себе си и шепне в косата ми.

— Половината мъже тук са луди по теб.

— Само половината?

— Другата половина са луди по Истън.

Плъзва ръка по голия ми гръб и ме притиска между краката си.

— Искам да танцуваме — едва успявам да изрека.

— Да вървим.

Рийд оставя празната чаша на бара и ме повежда за ръка към дансинга. Прегръщаме се, бедрото му е между краката ми и понеже се е привел над мен, имам чувството, че ме носи. Пръстите му галят кожата ми под късата рокля. Сключвам ръце на врата му и се отпускам.

— За малко да експлодирам, докато танцуваше горе — шепне Рийд.

— Приятно ли ти е да ни гледаш с Вал? — питам шеговито, защото знам, че всички мъже си падат по подобни сцени.

— За кого говориш? Аз виждах само теб — гали косата ми той.

Разтапям се и мълвя:

— Ако говориш все така, може да ти провърви тази вечер.

— Искаш ли да си вървим? — Дъхът му пари и ръцете му се впиват в тялото ми.

Възбудена съм и толкова много го желая, че бързам да кимна.

— Отивам да намеря Истън и да му кажа, че си тръгваме — казва Рийд, докосва с устни слепоочието ми и нежната целувка ме възпламенява. После потъва в тълпата да търси брат си, а аз отивам на бара да си взема вода, тъй като усещам как горя. Вал все още танцува и върти готиното си дупе в клетката.

На бара пред мен стои хубаво момче с кестенява коса и вързана над карираните панталони риза. Може би учи в „Астор Парк“, тъй като ми се струва познат.

— Ела Роял? — поглежда ме той.

Вече свикнах да ме наричат така. Държа десет долара във вдигнатата си ръка и барманката ме вижда.

— Вода, моля! — Оставям парите в бурканчето на бара. Бакшишът е голям, но изгарям от жажда и това е най-бързият начин да ме обслужат.

— Да, аз съм Ела Роял. В „Астор Парк“ ли учиш?

— Скот Гастънбърг. Може ли да те попитам нещо?

— Да.

Вземам чашата вода и викам „Благодаря!“ над оглушителната глъчка.

— С близнаците ли започна? И подред ли караш братята, или както ти падне?

Дръпвам се рязко и разливам водата.

— Да ти го начукам!

— Навит съм, бейби, но фамилията ми не е Роял.

Едва се сдържам да не го залея. Тряскам чашата на бара.

— Върви на майната си! — Обръщам се и се блъскам в Рийд.

Той забелязва изражението ми, както и арогантната мутра на Карираните гащи и веднага се намесва. Бута ме зад себе си и пита с присвити очи:

— Какво й каза?

— Няма нищо, хайде да тръгваме.

Дърпам Рийд за ръката, ала Скот или няма инстинкт за самосъхранение, или се е сдобил с кураж от гаврътнатите питиета, тъй като се хили и обяснява:

— Мацето предложи да ми го начука, но аз й напомних, че не съм Роял. Дори не съм ви братовчед, но съм готов да почакам да обслужи първо вас.

Рийд го удря и аз нямам време да реагирам. Скот е на пода под безмилостните му юмруци, които валят с такава сила, че дори тътнещият бас на музиката не може да ги заглуши.

— Стига, Рийд! Хайде, тръгвай! — моля го аз, ала той е зает с префасонирането на лицето на Скот. Някои зяпачи се присъединяват към молбата ми, а други насърчават моя закрилник.

Трима охранители си пробиват път към нас и хващат ръцете на Рийд. Скот лежи, от носа му тече кръв и едното му око е затворено.

— Трябва да напуснеш заведението — нарежда един от облечените в черно мъже.

— Разбрах — кима Рийд и се обръща към мен.

Знам какво ще ми каже и го изпреварвам.

— Отивам веднага да намеря Истън.

Той кима и нарежда на русия охранител, който закусва със стероиди и вечеря с деца:

— Няма да се отлепяш от нея. Случи ли й се нещо, клубът ще бъде затворен и превърнат в детска площадка още утре.

Рийд прелива от адреналин и трябва да изчезне, преди да налети отново на бой.

— Истън е при тоалетните — вика той, докато охранителите го съпровождат до изхода.

Тълпата около мен шушука.

— Поредният декрет на Роял! Кажеш ли нещо лошо за Ела Роял и поне шест месеца ще се храниш само със сламка.

— Сигурно е страхотна в леглото.

— Чукането с професионалистки е върхът. Дават ти да правиш всичко с тях.

Ушите ми пламтят и аз като Рийд съм склонна да се нахвърля яростно върху всеки един гаден коментатор, ала съзирам Истън в коридора до тоалетните и ускорявам крачка. Той не влиза, а се отправя към задния изход.

— Истън! — викам, но той не се обръща, а само помръдва рамене, за да ми даде знак, че ме е чул.

Изскачам на задната алея секунди след него. Отвън го чакат двама типове, които не са там, за да изпушат заедно по цигара.

Мъжете са със зализана назад коса, бели тениски и толкова плитки джинси, че се виждат боксерките им. Единият има метална верига на колана.

— Ела, влез вътре. — Гласът на Истън е по-рязък и настойчив от всякога.

— Защо да влиза? — обажда се оня с веригата и се хваща за пакета. — Можеш да се разплатиш с нея. Дай ми я за една седмица и готово.

Животът ми, преди да стана Роял, бъкаше с гадории и аз безпогрешно разпознавам сцените на разплащане на борчове.

— Колко? — питам господин Верига.

— Ела! — намесва се Истън.

— Колко ви дължи? — отново питам аз.

— Осем хилядарки.

Почти припадам, ала Истън се прави на герой и казва непринудено:

— Ще ги имате другата седмица. Само ме изчакайте.

— Лесно ви е на вас, богаташките копелета, но аз не мога да чакам, защото трябва да плащам сметки. Дреме ми на оная работа, че сте се охарчили. Давай парите или ще те издокараме като мостра за всички пикльовци, дето си въобразяват, че Тони Лорено им е лихвар.

Истън изправя рамене и пристъпва в нападателна поза. Тони бръква в джоба си и ме обзема паника.

— Спрете! Ще ви дам парите. — Вадя ключовете на колата. — Чакайте ме тук.

— Ела, какво говориш? — чуди се Истън.

Не искат да ме чакат. Вървят след мен.