Ерин Уот
Парцалена принцеса (30)

Глава 30

Истън подава глава от стаята си. Косата му стърчи във всички посоки и очите му са зачервени.

— Какво става? — мърмори той.

Поглеждаме към фоайето. Калъм и Брук стоят един срещу друг в едва ли не смехотворна поза — тя е с цяла глава по-ниска от него, но е в застрашителна поза и забива острия си нокът в гърдите му.

— Аз имам право да съм тук!

— Не, нямаш. Ти не си Роял, нито О’Халоран. Това не е твой дом.

— Тогава къде е моят дом? Защо търпя тези унижения? Отнасяш се с мен като с любовница, а не като с приятелка! Къде е пръстенът ми, кажи? Къде, по дяволите, е той?

Не виждам лицето на Калъм, но долавям яда му.

— Жена ми още не е изстинала!

Усещам как Истън изтръпва, хващам ръката му и силно я стискам.

— Искаш да се оженя, сякаш това е нищо и никаква работа.

— Две години! Тя е мъртва от цели две години! Преживей я най-сетне!

Калъм залита, сякаш го е ударила.

— Повече няма да търпя! Край! — Брук яката сграбчва ризата му и я стиска в дланта си. — Край!

После тръгва към вратата, тропайки с високите си токчета.

Той не понечва да я върне и тя се обръща.

— Изляза ли, няма да се върна!

— Внимавай вратата да не те блъсне на излизане — казва Калъм с леден тон.

Истън се усмихва.

— Ти си чудовище! — вика Брук и отваря вратата с такъв силен замах, че нахлулият въздух се усеща чак на втория етаж.

Вратата се трясва и русата глава и минироклята се отдалечават по алеята.

Настъпва тишина. Зад гърба си усещам движение. Братята стоят до перилата. Близнаците са полузаспали. Гидиън изглежда смаян. Изражението на Рийд е почти непроницаемо и все пак забелязвам тържествуващия лъч в очите му.

Истън не крие радостта си и клати доволно глава.

— Не мога да повярвам!

Калъм го чува и поглежда нагоре. Смутен е, ала не и нещастен.

— Татко, велик си! — усмихва се Истън. — Поздравявам те!

Калъм го поглежда уморено и се обръща към мен:

— Ела, слез за малко в кабинета. Искам да поговорим.

Прехапвам устни. Имам чувството, че се е скарал с Брук заради Стив. И мен. Инак защо ще споменава, че тя не е нито Роял, нито О’Халоран?

— Върви — насърчава ме Рийд.

Отново се подчинявам и не съм сигурна, че това ми харесва. Той като че ли има власт над мен и аз инстинктивно му се покорявам.

Слизам с нежелание в кабинета. Калъм вече държи чаша с уиски.

— Добре ли си? — питам тихо.

— Да. — Той маха с ръка и разплисква пълната до ръба чаша. — Съжалявам, че се събуди от кавгата.

— Сигурен ли си, че сте приключили? — Жал ми е за Брук. Видях лошата й страна, но към мен беше и добра. Или поне така си мисля. Тази жена е доста костелив орех.

— Надявам се. Не че не е права… Две години са доста време за една жена, която очаква предложение. — Калъм отпива и оставя чашата на бюрото. — Завещанието ще бъде прочетено след две седмици.

— Какво завещание?

— Завещанието на Стив.

— Защо чак сега? Мислех, че вече е прочетено.

— Отне време за уточняване на наследството на имотите. А и трябваше да те намерим.

— Нали може да не присъствам? Дайна би трябвало да наследи всичко като негова жена.

— Нещата са доста по-сложни и трябва да присъстваш. Както и аз, тъй като съм законният ти настойник. Дайна е в Париж, но ще се върне след две седмици. Няма да има проблеми, ще видиш.

Няма да има проблеми с Дайна О’Халоран? По-скоро ще бъде точно обратното.

— Щом трябва да дойда, ще дойда — съгласявам се. — А сега трябва да вървя. Той кима и надига чашата.

* * *

Калъм излиза малко след мен. Отива да играе голф. Според него вкарването на топките в осемнайсетте дупки успокоява. Тревожа се за пиенето му, но си повтарям, че съм само на седемнайсет, а той е възрастен мъж и трябва да носи отговорност за постъпките си.

Братята излизат един след друг. Гидиън се връща в колежа. Винаги изглежда по-щастлив на заминаване.

Оставам сама. Претоплям останалия от вечеря киш и решавам да се разходя на плажа.

Само от месец живея тук, но всеки ден е изпълнен със събития. Непрекъснато се случва нещо и макар невинаги да е приятно, поне не съм сама. Осъзнавам, че не обичам да съм сама. Хубаво е, когато имаш приятели и семейство, пък дори да не е съвсем нормално.

Може би затова Гидиън се връща често у дома…

— Остави ли ми малко? — сепва ме гласът на Рийд.

Подскачам с ръка на сърцето.

— Уплаши ме! Мислех, че си излязъл с Истън.

— Не съм. Какво има в хладилника?

— Храна.

Той дръпва косата ми закачливо — или ми се иска да е така — и дълго гледа вътре, а от отворената врата лъха студ.

— Какво търсиш? — Вместо да ям, гледам сексапилното му тяло и потрепванията на мускулите, докато тършува.

— Да се надявам ли, че ще ми направиш сандвич?

— Отговорът е не.

Рийд затръшва вратата на хладилника, сяда на масата до мен, грабва вилицата ми и налапва половината киш.

— Това е мое! — Опитвам да придърпам чинията си, но той не я пуска.

— Сандра би искала да си го поделим!

Не мога да се преборя с него. Може би ще трябва да тренирам вдигане на тежести. Той ме дръпва, загубвам равновесие и се оказвам в скута му.

Обхваща ханша ми с две ръце и ме целува въпреки опитите да се изплъзна. Откликвам на мига и жадувам за дрезгавия глас, който ме уверява колко силно съм желана. Когато отлепяме устни, промълвявам:

— Не остана да спиш при мен.

Опасявам се, че ще ме засегне с отговора си, ала Рийд казва:

— Исках да остана, но…

— Но?

Усещам как губя и последната си капчица гордост, но слабостта ми не го отблъсква.

Той прокарва пръсти през косата ми.

— Не разчитам на волята си, когато съм с теб. Особено ако остана цяла нощ. Трябва да ме затворят заради половината неща, които си мисля.

Толкова ми е приятно да го слушам, та чак ми прималява, но казвам:

— Много мислиш.

Отговаря с дълга въздишка, в която долавям и нетърпение, и циничност, и шеговитост. Отново ме целува. Ала целувките не ми стигат. Издърпвам ризата му, а той пъха ръце под тениската ми и надолу към шортите. Притискам се в него, изцяло устремена към задоволството, което само той може да ми даде.

Пред кухненската врата се чуват стъпки.

— Чу ли нещо? — пошепвам аз.

Рийд се надига и ме понася към коридора. Оглежда го все така с мен на ръце. Няма никого. Пуска ме на пода, плясва ме по дупето и предлага:

— Облечи си банския.

— Защо? — Искам да остана в скута му и да продължим да се целуваме, но той тръгва и отговаря през рамо:

— Защото отиваме да плуваме.

Въздишам и се качвам в стаята. На няколко крачки от прага виждам Брук. Ами ако е влизала и е взела парите ми?

Оглеждам я. Няма чанта, а дрехите й са толкова тесни, че няма къде да скрие пачката. И все пак защо е била в стаята ми?

— Какво правиш тук? — настоятелно питам аз.

— О, Ела! Новата принцеса на замъка Роял!

— Нали каза на Калъм, че няма да се върнеш?

— Ще ти се. — Тя премята дългата си руса коса на една страна. Отдавна няма следа, от каквото и да е добро чувство към мен.

— Не доближавай стаята ми — заявявам аз. — Говоря сериозно. Видя ли те още веднъж, ще кажа на Калъм.

— На твоя спасител, който те измъкна от улицата и те доведе тук. Всъщност той спаси и мен — горчиво добавя Брук. — Но помни, че ние сме за еднократна употреба. Не го забравяй! Животът ти сега е като на принцеса от вълшебна приказка. Но такива приказки няма. След бала момичетата като нас се превръщат в тикви.

Очите й заблестяват със сдържани сълзи. Тъжно й е и ми е жал за нея.

— Брук, искаш ли да ти извикам такси?

— Ще му писне и от теб — продължава тя, без да ме чува, тъй като й е необходим слушател. — Ще видиш.

— Благодаря за прозрението. А сега е време да тръгваш.

Подкрепям я надолу по стълбите, но тя се дърпа. Смее се истерично и заявява с нацупени яркочервени устни:

— Скъпа моя, аз отдавна държа на каишка всичките Роял.

Омръзва ми да я слушам. Само хленчи и оплюва семейството. Търпението ми се изчерпва. Прибирам се в стаята и затръшвам вратата. Тичам в банята и проверявам дали парите са на място. Отдъхвам си, когато напипвам пачката. Трябва веднага да я скрия на достъпно само за мен място. Веднага!

* * *

— Какво има? — поглежда ме учудено Рийд, щом ме вижда на терасата.

Не мога да отговаря, тъй като зяпвам — гърдите му са широки и мускулести, а шортите са няколко пръста под пъпа и сякаш ще се смъкнат всеки миг. С най-сексапилния мъж на крачка от мен срещата ми с Брук избледнява и изглежда толкова маловажна.

— Ей, Ела! — шеговито повишава тон той.

— Какво? Ох, извинявай! — Поклащам глава и идвам на себе си. — Заварих Брук на площадката пред стаята ми. Не съм сигурна, но мисля, че е влизала.

Покоите на Калъм са в другия край на къщата. Стълбището я разделя на две крила — в едното се разполагат момчетата, а в другото — бащата. Гостите спят на първия етаж. Какво търсеше Брук в нашето крило?

Рийд се намръщва и се запътва към къщата.

— Трябва да сменим кода на вратата.

— Аха… — Не мога да откъсна очи от тялото му.

Рийд ме вдига и ме пуска в басейна. Плюя вода и ритам с крака.

— Защо ме хвърли? — негодувам аз и отлепям мокрите кичури от лицето си.

— Имаше нужда да се охладиш — подсмихва се той.

— Виж кой го казва! — Изскачам от басейна и се втурвам към него.

Рийд побягва и няма смисъл да го гоня, тъй като е много по-бърз от мен. Трябва да го измамя. Преструвам се, че се блъсвам в един шезлонг.

— Добре ли си? — приближава той.

— Ударих крака си.

Рийд се навежда и аз го бутам в басейна.

— Много си била силна — подигравателно казва той и разтриса глава, за да се отърси от водата.

— Ами да, да не би сам да падна!

— Ела при мен. И без това си мокра.

— Ако дойда, ще ме потопиш.

Рийд вдига два пръста.

— Няма. Честна скаутска.

— Това е поздрав на Вулкан, а не скаутска клетва.

— Вулканският поздрав е с четири пръста. — Той плясва с две ръце във водата и ме опръсква. — Хайде, идвай, че да не дойда аз.

— Ще скоча само защото искам, а не защото ми нареждаш.

Поглежда ме и отново ме напръсква.

Засилвам се и свита на кълбо цопвам до него. Рийд се залива от смях, докато потъвам.

Десетина минути опитваме да се удавим един друг. Неволно дърпам шортите му, а той докосва бикините ми. Тялото ми откликва и на най-лекия допир.

При следващото гмуркане Рийд улавя китките ми и ме издърпва над водата. Сяда на ръба на басейна, а аз подавам глава срещу него.

— Да не би да искаш да ме обезгащиш? — пита той.

— Просто плувам — мигам невинно аз. — Невинна съм, господин полицай.

Рийд прокарва пръст по зърната ми.

— Не ми се виждаш невинна.

Погалвам прасеца му и се усмихвам.

— Студено е. Затова са щръкнали.

— Налага се да те стопля.

Откопчава сутиена на банския ми и го пуска във водата. Когато докосва гърдите ми, обикновено затварям очи, но този път не мигам и се наслаждавам на еротичното преживяване. Рийд гризва леко зърната ми, близва ги и ги поема в устата си.

Боже мой.

— Ще се удавя — едва изричам аз.

Той вдига глава и ме гледа закачливо.

— О, това е недопустимо.

Издърпва ме от водата и ме повежда към къщата до басейна.

* * *

Стоварваме се без дъх на дивана, той лежи, а аз сядам върху него. От косата ми се стича вода. Рийд повдига и спуска ритмично ханша си, дърпа бикините ми и аз дишам все по-учестено. Когато ги сваля, погледът му се замъглява и той признава:

— Искам те от мига, в който те видях.

— Наистина ли? — усмихвам се аз. — От оня първи миг, в който ме зърна от стълбите и само дето не ме уби с поглед?

— Да. Беше облечена като гаврош с онази закопчана до врата мъхната риза. Гледаше ме толкова омразно и все пак беше най-привлекателното момиче на света.

— Май представите ни за привлекателност са различни.

Той се засмива.

Докосвам гърдите му и те подпалват дланите ми. Навеждам се да го целуна и той ми отвръща с такава жар, че не мога да дишам. Устните ни се сливат. Плъзгам ръце по гърдите му, дъхът му секва, а мускулите трептят под пръстите ми.

Приятно ми е да знам, че го възбуждам. Възбуждам Рийд Роял, който не се усмихва и е винаги навъсен, който крие чувствата си зад сто ключалки и никой не може да стигне до тях.

В този миг обаче няма тайни. Желанието да ме има, е изписано на лицето му. Усещам го в прегръдката му.

Устата му не пуска езика ми, а пръстите му си играят със зърната на гърдите ми и ме подлудяват.

Дишам тежко, а Рийд мълви:

— Отново мисля само за себе си…

— Но това ми харесва — насърчавам го аз.

Ръката му е в бикините ми.

— Искам да ти е добре — казва той и затварям очи на вълните на неописуемото удоволствие. Дъхът ни е толкова горещ, че замъглява прозорците.

— Рийд… — промълвявам името му и потъвам в забвението на страстта. Когато идвам на себе си, виждам усмихнатото му, доволно лице.

Присвивам очи и ми се иска да го плесна заради умението му да ме накара да загубя контрол, но това би било глупаво, тъй като, о, боже, изпитвах такова блаженство…

Решавам, че ще бъде добре да разменим ролите си, за да тържествувам над него. Бутам го да легне по гръб и целувам гърдите му милиметър по милиметър.

Дъхът му хрипти. Устните ми спират под колана на опънатите от възбудения пенис шорти.

— Рийд?

— Да? — Той затваря очи в очакване.

— Може ли да ме научиш как се прави… нали разбираш…

Той отваря рязко очи и сякаш едва се сдържа да не ми се подиграе. Това не ми е приятно, но не го показвам.

— Ами да, защо не.

— Ако не искаш, няма да…

— Искам. — Отговаря толкова бързо, че ме напушва смях. — Искам, и то много.

Събува шортите си. Навеждам се и сърцето ми бие още по-силно. Искам да правя всичко както трябва, но той ме гледа и това ме притеснява.

— Наистина ли не си го правила преди? — дрезгаво пита той.

— Не. — Кой знае защо, но липсата ми на опит го смущава. — Защо, това проблем ли е?

— Аз съм голям идиот. Като се сетя какви неща ти наговорих на яхтата… Би трябвало да ме мразиш.

— Не те мразя. — Погалвам коляното му. — Научи ме как да ти доставя удоволствие.

— Вече ми доставяш. — Прокарва ръка в косата над врата ми, а очите му са притворени. Хваща пръстите ми, обвива с тях пениса си и шепне: — Използвай и ръката си, Ела.

Стягам и отпускам пръсти все едно държа помпа и питам:

— Така добре ли е?

— О, да. Много добре.

Осмелявам се и поемам с уста върха на пениса, като го всмуквам. Рийд почти скача и изрича:

— А това е още по-добре.

Усмихвам се. Приятно ми е, че му доставям такова удоволствие. Може и да нямам опит, но компенсирам с ентусиазъм и старание. Искам да го накарам да изпита моето забвение.

Той не спира да гали косата ми и желанието ми скоро се сбъдва. Рийд трепери под мен, аз се надигам и лягам върху него, той ме притиска и казва:

— Не го заслужавам.

Не знам какво има предвид, но не успявам да го питам, тъй като на стъклените врати се чука.

— Сестричке! Братко! Край на чукането! — залива се от смях Истън.

— Изчезвай! — вика Рийд.

— Ще ми се да изчезна, но татко се обади. След малко се прибира, за да ни заведе на вечеря.

— Тъкмо сега ли! — Рийд сяда и поглежда голите ни тела. — Трябва да се облечем. Татко ще полудее, ако ни завари така.

За пръв път се питам как ли би реагирал баща му на нашите отношения. Калъм бди и се грижи за мен цял месец или от мига, в който се озовах тук. А и преди да ме доведе в дома си. Смятам, че не би одобрил отношенията ни.

Гледам голия Рийд, който обува шортите си, и си казвам, че Калъм не само не би одобрил, а би се вбесил.