Р. Л. Стайн
Морското чудовище (9)

9

— Не… не мога да дишам! — успях да изгъгна.

Взех да дърпам пипалото, увито около гърлото ми.

— Помощ — има ли някого!

Отворих очи… и вперих поглед в тавана.

Лежах в леглото.

В каютата си.

Чаршафът ми се бе увил около мен.

Поех си дълбоко дъх и изчаках сърцето ми да се успокои. Сън.

Беше само сън.

Разтърках очи, надигнах се и надникнах през отвора. Слънцето бе започнало да се показва на хоризонта. Небето бе утринно червено. Водата беше мъгливо пурпурна.

Присвих очи да фокусирам лагуната зад рифа. Всичко беше спокойно. Не се виждаше никакво морско чудовище.

Забърсах потта по челото си с ръкава на пижамата си.

Няма от какво да се страхуваш — казах си. — Беше просто сън. Лош сън.

Разтърсих глава, опитвайки се да забравя за морското чудовище.

Не можех да му позволя да ме уплаши. Не можех да му позволя да ми попречи да открия русалката.

Дали някой вече бе станал? Дали бях крещял насън?

Ослушах се внимателно. Чувах само скърцането на кораба и разбиването на вълните в него.

Розовата утринна светлина ме ободри. Тъмната вода ме приканваше.

Облякох банския си и се измъкнах от каютата възможно най-безшумно. Не исках никой да ме чуе.

В камбуза видях полупразен чайник върху котлона. Това означаваше, че доктор Д. вече бе станал.

Минах на пръсти по коридора и се ослушах. Чух го, че се мотае из главната лаборатория.

Грабнах шнорхела, плавниците и маската и се качих на палубата. Там нямаше никого.

Брегът бе ясен.

Тихичко слязох по стълбата, потопих се във водата и заплувах под вода към лагуната.

Знам, че бе откачено да се измъквам така. Но нямате представа колко бях развълнуван.

Дори и в най-дивите си мечти като Уилям Дийп-младши, подводния изследовател, никога не съм си мислел, че ще видя истинска, жива русалка!

Докато плувах към лагуната, се опитах да си я представя как изглежда.

Господин Шоуолтър бе споменал, че приличала на млада девойка с дълга руса коса и зелена рибена опашка.

Странно — помислих си.

Получовек, полуриба.

Опитах се да си представя собствените си крака, заменени от рибена опашка.

Щях да съм най-великият плувец на света, ако имах рибена опашка — отплеснах се аз. — Щях да спечеля олимпиадата, без дори да съм тренирал.

Чудя се дали е красива? И дали може да говори? Надявам се да може. За да ми разкаже всички тайни на океаните.

Чудя се как ли диша под водата?

Чудя се дали размишлява като човек, или като риба?

Толкова много въпроси.

Това ще бъде най-великото приключение на живота ми — развълнувах се. — След като стана известен, ще напиша книга за морските си приключения. Ще я нарека „Кураж в дълбините“ от Уилям Дийп-младши. Даже може някой да направи и филм по нея.

Надигнах глава над водата и видях, че наближавам рифа. Концентрирах се максимално, за да стоя настрана от него. Не исках отново да се докосвам до онзи огнен корал.

Нямах търпение да изследвам лагуната. Бях толкова развълнуван, че забравих напълно ужасния кошмар от предишната нощ.

Заритах внимателно с крака, нащрек за червен корал.

Почти бях заобиколил рифа, когато усетих нещо да се допира до крака ми.

— Ау! — извиках и се нагълтах със солена вода.

Докато се давех и кашлях, почувствах нещо да се увива около глезена ми.

Този път бях сигурен, че не е водорасло.

Водораслите нямаха нокти!