Р. Л. Стайн
Морското чудовище (28)

28

— Благодаря много — рече чичо, протегна се и взе чека от ръката й. — Един милион долара означават много за мен и научната ми работа — продължи доктор Д. — Вашият зоопарк е много щедър. Затова съжалявам, че трябва да направя това.

Той вдигна плика и го скъса на половина.

Собствениците на зоопарка ахнаха от изненада.

— Не мога да приема парите — заяви доктор Д.

— Но какво говорите, доктор Дийп? — поиска обяснение господин Шоуолтър.

— Пратихте ме за зелен хайвер — отвърна чичо. — След посещението ви претърсих тези води из основи. С оборудването си претърсих всеки сантиметър от лагуната и около нея. Сега съм по-убеден от всякога преди, че русалки не съществуват.

Урааааа! — заликувах наум. Исках да заподскачам като ненормален от радост, но останах скрит с Шийна зад кабинката.

— Ами разказите на рибарите? — възрази госпожа Уикман.

— Местните рибари от години разказват истории за русалки — отбеляза доктор Д. — И според мен си вярват, че наистина са видели русалки да се подават над водата в мъгливи дни. Но това, което са мярнали, са просто риби или делфини, или тюлени, или даже плувци. Защото русалки не съществуват. Те са измислени приказни същества.

Господин Шоуолтър и госпожа Уикман въздъхнаха разочаровани.

— Сигурен ли сте? — попита господин Шоуолтър.

— Напълно сигурен — заяви категорично чичо. — Моята апаратура е много чувствителна. Улавя и най-дребната рибка.

— Уважаваме мнението ви, доктор Дийп — каза господин Шоуолтър с лека тъга. — Вие сте водещ експерт по екзотични морски създания. Затова и поначало дойдохме при вас.

— Благодаря ви — рече чичо. — Тогава се надявам да послушате съвета ми и да се откажете от лова си на русалки.

— Мисля, че ще ни се наложи — обади се госпожа Уикман. — Благодаря, че опитахте, доктор Дийп.

Те се ръкуваха. После хората от зоопарка се върнаха на кораба си и си заминаха.

Брегът бе чист. С Шийна изскочихме от скривалището си.

— Доктор Д.! — извика Шийна, като го прегърна. — Ти си върхът!

По лицето на чичо се разля широка усмивка.

— Благодаря, деца — каза той. — Отсега нататък никой от нас няма да споменава нищо на никого за никакви русалки. Разбрахме ли се?

— Разбрано — съгласи се веднага Шийна.

— Разбрано — подкрепих я аз. Стиснахме си ръцете. Русалката бе нашата тайна.

Заклех се никога да не споменавам за русалката пред никого. Но исках да я видя за последен път. Исках да се сбогувам.

След като се наобядвахме, Шийна и доктор Д. се прибраха в каютите си да подремнат. Все пак бяхме прекарали будни почти цялата нощ. Аз също се престорих, че отивам да си почина.

Но веднага щом те заспаха, се измъкнах от каютата си и се потопих в яркосинята вода.

Преплувах до лагуната, за да потърся русалката.

Слънцето печеше високо в бледосинъото небе и караше неподвижните води на лагуната да блестят като позлатени.

Русалке? Къде си? — зачудих се.

Точно бях преминал покрай рифа, когато нещо ме подръпна игриво за крака.

Шийна ли беше? Пак ли ме бе последвала?

Завъртях се, за да я хвана. Нямаше никого.

Вероятно водорасли — рекох си и продължих да плувам.

След няколко секунди отново усетих дръпването. Този път беше по-силно.

Хей, сигурно е русалката! — помислих си. Пак се обърнах да я потърся. Водата се надипли.

— Русалке? — извиках.

Една глава изскочи от водата. Гигантска, слизеста, тъмнозелена глава. С едно огромно око. И уста, пълна с остри зъби.

— Морското чудовище! — изпищях аз. — Морското чудовище!

Щяха ли да ми повярват този път?