Р. Л. Стайн
Нощта, в която куклата оживя (20)

20.

— Какво да гледаме? — извика господин Пауъл и оправи пижамата си.

Крис посочи затиснатата кукла.

— Той… се опитва да избяга — заекна тя.

Но Мистър Як лежеше безжизнено по корем.

— Това поредната шега ли е? — попита сърдито майка й, сложила ръце на кръста си.

— Не разбирам — поклати глава баща й.

— Мистър Як — той хукна надолу по стълбите — обясни разпалено Крис. — Той е виновен за всичко. Той…

— Не е смешно — въздъхна уморено госпожа Пауъл, прокарвайки ръка през русата си коса. — Изобщо не е смешно, Крис. Да будиш така всички посред нощ.

— Опасявам се, че не си добре, и се тревожа за теб — добави баща й. — Като се има предвид какво се случи в училище…

— Чуйте ме! — изкрещя Крис. Тя се наведе и вдигна Мистър Як от пода. Хвана го за раменете и го разтърси силно. — Той се движи! Той бяга! Той говори! Той… той е жив!

Тя спря да го размята и го пусна. Той се стовари неподвижно на пода в краката й.

— Мисля, че имаш нужда от лекар — отбеляза господин Пауъл е напрегнато от тревога лице.

— Не. И аз го видях! — намеси се Линди с идеята да помогне на сестра си. — Крис е права. Куклата наистина се движеше сама! — Но после добави: — Искам да кажа, мисля, че се движеше!

Да ти имам помощта, Линди — помисли си Крис и изведнъж се почувства на ръба на изтощението.

— Това да не ви е поредният тъп номер? — разгневи се майка им. — След случилото се в училище снощи смятам, че нямаме нужда от повече такива глупости.

— Но, мамо… — започна Крис, загледана в застиналата купчина в краката си.

— Връщайте се в леглата — заповяда госпожа Пауъл. — Утре не сте на училище. Ще имаме достатъчно време да обсъдим какви да са наказанията и за двете ви.

— И за мен ли? — възмути се Линди. — Аз пък какво съм направила?

— Мамо, казваме ви истината! — упорстваше Крис.

— Все още не разбирам шегата — поклати глава господин Пауъл и се обърна към жена си: — Да не би да е очаквала да й повярваме?

— Лягайте си. И двете. Веднага! — сопна се майка им.

Двамата с баща им си тръгнаха от горната площадка на стълбите, насочвайки се ядосано по коридора към спалнята си.

Линди остана. Държеше се с една ръка за парапета и гледаше сестра си със съчувствие.

— Вярваш ми, нали? — извика й Крис.

— Да, май да — поколеба се Линди и насочи погледа си към куклата в краката на сестра си.

Крис също погледна надолу. Мистър Як мигна и започна да се изправя.

— Ехееей! — нададе тревожен вик тя и го сграбчи зад врата. — Линди, бързо! Той пак се размърда!

— К-к-какво да правим? — заекна Линди и тръгна нерешително надолу по стълбите.

— Не знам — отвърна Крис, докато куклата мяташе ръце и крака по килима, опитвайки се отчаяно да се освободи от хватката на врата си. — Трябва да…

— Нищо не можете да направите — изръмжа Мистър Як. — Сега ще бъдете мои робини. Пак оживях! Жив съм!

— Но… как така? — гледаше го невярващо Крис. — Нали си кукла. Как…?

Куклата се изкикоти.

— Ти ме съживи — каза й с дрезгав глас. — Ти прочете заклинанието.

Заклинанието? За какво говореше той?

И тогава Крис си спомни странните думи, които бе прочела от листчето в джоба на ризата му.

— Върнах се благодарение на теб — изръмжа куклата. — И сега двете със сестра ти ще ми служите.

Докато гледаше ухилената кукла, на Крис й хрумна нещо.

Листчето. Беше го напъхала обратно в джоба.

Ако прочета думите още веднъж — помисли си, — те би трябвало отново да го приспят.

Тя се протегна и го сграбчи. Той се опита да се измъкне, но тя се оказа по-бърза.

Сгънатото пожълтяло листче вече бе в ръката й.

— Дай ми го! — извика той и замахна, но Крис го дръпна ловко.

Тя побърза да го разгъне и преди куклата да успее да го грабне от ръцете й, прочете на глас неразбираемите думи:

— Карру марри одонна лома молону каррано.