Р. Л. Стайн
Нощта, в която куклата оживя (18)

18.

— Точно така. Затвори вратата! — каза строго господин Пауъл, вперил ядосания си поглед в Крис.

Той стоеше на няколко сантиметра зад нея, с кръстосани пред гърдите си ръце, за да се увери, че тя изпълнява инструкциите му. Крис бе прегънала внимателно Мистър Як надве и го бе набутала в дъното на лавицата в гардероба. Сега тя затвори плътно вратичката на гардероба, както баща й бе наредил.

Линди наблюдаваше безмълвно от леглото си с тревожно изражение.

— Заключва ли се вратата на гардероба? — попита господин Пауъл.

— Не. Не може — отвърна Крис е наведена глава.

— Е, и така става — рече той. — В понеделник го връщам в заложната къща. Няма да го изкарваш дотогава.

— Но, татко…

Той вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Трябва да поговорим за това — примоли се Крис. — Трябва да ме изслушаш. Това, което се случи тази вечер — не беше номер. Аз…

Баща й се извърна с намръщена физиономия.

— Крис, съжалявам. Утре ще говорим. И двамата с майка ти сме прекалено ядосани и разочаровани, за да го обсъждаме сега.

— Но, татко…

Без да й обръща внимание, той изхвърча от стаята. Тя се заслуша в бързите му тежки стъпки надолу по стълбите. Тогава Крис се обърна към Линди.

— Сега вярваш ли ми?

— Аз… не знам на какво да вярвам — отвърна Линди. — Просто беше толкова… невероятно противно.

— Линди, аз… аз…

— Татко е прав. Нека говорим утре — прекъсна я сестра й. — Сигурна съм, че утре всичко ще е по-ясно и по-спокойно.

Но Крис не можа да заспи. Тя се въртеше наляво-надясно напълно будна. Дръпна възглавницата върху лицето си, задържа я там за малко, приветствайки меката тъмнина, след което я захвърли на пода.

Повече никога няма да мога спя — помисли си.

Всеки път, щом затвореше очи, тя отново виждаше ужасяващата сцена в концертната зала. Чуваше изумените викове на публиката, на децата и родителите им. И чуваше как шокираните викове се превръщаха в стонове на отвращение, докато смърдящата помия се изливаше върху хората.

Отвратително. Толкова бе отвратително.

И всички обвиняваха нея.

Животът ми е съсипан — помисли си Крис. — Никога повече няма да мога да се върна там. Никога няма да ходя пак на училище. Никога вече няма да мога да си покажа лицето пред хората. Целият ми живот е съсипан. Съсипан заради тази тъпа кукла.

В съседното легло Линди похъркваше тихичко в бавен, равномерен ритъм.

Крис обърна поглед към прозореца. Завесите се спускаха над него и пропускаха бледата лунна светлина. Шляпи седеше на обичайното си място в стола пред прозореца, прегънат надве, с глава между коленете.

Тъпи кукли — помисли си с горчивина Крис. — От тъпи по-тъпи. А сега животът ми е съсипан.

Тя погледна към часовника. Един и двадесет. Отвън се чу приглушено трополене и изсвистяване на спирачки. Вероятно минаваше някакъв голям камион.

Крис се прозя. Затвори очи и видя гадния зелен бълвоч да се излива от устата на Мистър Як.

Това ли ще виждам всеки път, когато затвори очи? — зачуди се тя. — Какво беше това, за бога? Как може да ме обвиняват за нещо толкова… толкова…

Трополенето на камиона заглъхна в далечината.

Но тогава Крис чу друг звук. Шумолене.

Тиха стъпка.

Някой се движеше.

Тя затаи дъх и се заслуша.

Последва тишина. Толкова дълбока тишина, че можеше да чуе думкането на сърцето си.

После още една тиха стъпка.

Някаква сянка се раздвижи.

Вратата на гардероба се люлееше отворена.

Или бяха само сенки?

Не. Някой се движеше. Откъм отворения гардероб. Някой се промъкваше към вратата на спалнята. Промъкваше се тихо и безшумно.

С разтуптяно сърце, Крис се изправи, опитвайки се да не издава звук. Осъзна, че е задържала дъха си, и започна много бавно и безшумно да го изпуска. Вдиша отново и седна в леглото.

Сянката бавно се придвижваше към вратата.

Крис спусна краката си на пода, взирайки се усилено в мрака, очите й не изпускаха тихата движеща се фигура.

Какво става? — зачуди се тя.

Сянката отново се размърда. Момичето чу търкащия звук от допирането на нечий ръкав в рамката на вратата.

Крис се изправи. С треперещи крака се промъкна до вратата след движещата се сянка навън в коридора. Там бе още по-тъмно, защото нямаше прозорци. Към стълбището.

Сега сянката се движеше по-бързо. Крис я последва, босите й крака ситнеха безшумно по тънкия килим.

Какво става? Какво става? Тя настигна сенчестата фигура.

— Хей! — извика едва-едва със стегнато гърло. Тя сграбчи рамото и обърна фигурата. И погледът й попадна върху хилещото се лице на Мистър Як.