Пиер Певел
Наследникът (7)

Краят на пролетта на 1548 година
Ориал

Докато една армия обсаждаше Арканте, друга — по-многобройна и по-силна — беше свикана близо до Ориал. Командвана от принц Ирдел, тя трябваше да се присъедини към обсадата и при заминаването си премина през целия град, така че всеки да види силата й, превъзходството й и решимостта на Върховното кралство да победи враговете си.

Хроники (Книга за Войната на Тримата Принцове)

Алан и Ониксовата гвардия не участваха в шествието, което премина през Ориал.

Облечен в черната ризница, принцът го наблюдаваше от кралската трибуна, под един голям балдахин, опънат пред катедралата, посветена на Ейрал. Мястото му беше един ред по-високо от това на кралицата, която седеше малко назад, но се виждаше отвсякъде. Пълно неодобрение, тъй като майка му му отказваше не само честта да премине начело на своите черни гвардейци, но и дори да седи до нея. Но обичаят го изискваше. Мястото на принца беше вдясно или вляво от кралицата по време на официалните церемонии. Но този ден кралицата приемаше не принца, а капитана на Ониксовата гвардия. Така протоколните изисквания бяха спазени, а посланието беше от най-ясните.

Невъзмутим, Алан се питаше дали напразно не се беше опълчил на майка си и дали можеше да си позволи да запази командването на Ониксовата гвардия още дълго. Но на кого можеше да я повери? Несъмнено Рейк Вард щеше да е добър избор. За жалост, той вече беше отказал да поеме командването на мястото на Лорн и смяташе скоро да се оттегли — не беше напуснал черните гвардейци само защото те преживяваха труден период. Тогава кой друг? Сред новонаетите някои със сигурност можеха да бъдат капитани. С потеклото си Кай се радваше на известен престиж. Йериг притежаваше естествен авторитет, а Ройс имаше необходимия опит. Но никой не носеше цветовете на Ониксовата гвардия достатъчно дълго, за да може да се наложи. Самият Алан изобщо не се чувстваше на мястото си начело на черните гвардейци. Но му се струваше, че в отсъствието на Лорн никой — като се изключеше Вард — не го заслужаваше повече от него.

Ето защо беше устоял твърдо, докато кралицата не беше поискала настоятелно от него да остави Ониксовата гвардия. Това стана, когато се върна от замъка Лариан след провала на преговорите с Арканте, когато още не се знаеше дали Жал ще оживее от удара с меч, който беше получил. Тежестта на отговорностите му и на неуспехите му се прибавяше към тегобата на угризенията и чувството за вина върху раменете на Алан. Беше се провалил, беше недостоен за доверието, което му бе гласувано. Но нямаше да се откаже от обещанието, което беше дал на Лорн. Нямаше да позволи Ониксовата гвардия да изчезне и виждаше само един начин да успее — да остане начело на нея против и срещу всичко.

— Докога? — беше се ядосала майка му.

— Колкото дълго трябва, майко.

— Имам големи амбиции за теб. Ще предпочетеш ли дълга си на… капитан пред дълга си на принц?

— Не мисля, че са несъвместими.

— Както искаш…

Два дни по-късно Алан разбра, че средствата, определени за Черната гвардия, нямаше да бъдат подновени. Той беше принц на Лангър. Ползваше се от доходите на обширни имения и лесно можеше да издържа няколко полка от собствените си пари. Но по този начин кралската власт му даваше да разбере, че оттук насетне Ониксовата гвардия си беше само негова работа. Не му забраняваха обаче нито да я финансира, нито да я командва, което означаваше, че го изправят двойно пред отговорностите му, като при това го изолират. Ударът беше изигран толкова добре, че Алан подозираше, че Естеверис го беше измислил. Макар да нямаше властта да го направи, майка му несъмнено би предпочела да разпусне Ониксовата гвардия с риск да предизвика конфликт.

За сметка на това Алан беше убеден, че именно кралицата и единствено тя беше решила, че черните гвардейци няма да участват в преминаването на армията. Но не знаеше защо. Противно на това, което той смяташе, не ставаше въпрос за наказание, нито за заплаха, маскирана като публично унижение. Всъщност всичко беше решено набързо между Селиан и нейния министър в тайната на един будоар.

— Господарке, немислимо е принц Алдеран да бъде държан настрана от обсадата на Арканте.

— Разбира се. Но вие знаете, че цялото внимание трябва да бъде отдадено само на принц Ирдел.

— Как да го направим?

— За начало нека дадем на Алан само командването на скъпите му ониксови гвардейци. И да не му позволим да участва в парада.

— Така, тъй като принц Ирдел ще е единственият, когото народът е приветствал, ще бъде и единственият, когото народът ще укорява. Умело. Твърде умело.

— Не се опитвайте да ме ласкаете, Естеверис. Зная, че вече сте помислили за всичко това…

Никой не се съмняваше, че Алан си плаща за разногласията с майка си. Скоро се появиха анонимни памфлети по тази тема, някои вдъхновени от Естеверис. Отпечатани върху лоша хартия, те биваха закачани по стените и раздавани по улиците и от тях ставаше ясно, че сега единствен принц Ирдел се радва на доверието на кралицата. Все пак прикрито се казваше, че отпращането на принц Алдеран на по-ниско положение е грешка, която кралицата допуска от гордост и която щеше да навреди на Върховното кралство. Умело насадена в умовете, тази идея се опираше на прекрасната популярност на Алан сред народа. Естеверис знаеше, че когато настъпи моментът, тя щеше да поникне и с малко помощ щеше да донесе големи, богати плодове.

Сега обаче, застанал под кралския балдахин, Алан трябваше да прояви търпение и да се сдържа, докато гледаше как армията, командвана от брат му, преминаваше по украсените със знамена улици.

Лятото като че ли беше настъпило. Беше топло. Небето беше ослепително синьо и на слънцето катедралата блестеше от белота. Многобройна тълпа приветстваше полковете, които маршируваха под строй зад Ирдел под звуците на тромпети и барабани. Стъпките им отекваха по паветата, броните блестяха, а знамената вече се вееха триумфално. Ориал и Арканте бяха стари врагове и тук също агентите на Естеверис добре бяха поработили. В провинциите не беше точно така, но в Ориал войната, която Върховното кралство започваше против Арканте, се възприемаше като справедлива и необходима, и нейната цел беше да накара да се огъне един прекалено горделив град, който си мислеше, че може да не зачита кралската власт. Освен това обсадата щеше да е кратка — при условие че се водеше правилно. Арканте щеше да се предаде през есента и на Свети Аргюс Исандра Аркантска щеше да преглътне гордостта си и да положи клетва за вярност пред кралицата. Тогава всичко щеше стане както трябва, щеше да бъде установен ред, в който Ориал и Върховното кралство да наложат своя закон…

Алан не мислеше, че обсадата на Арканте ще е лесна.

Не смяташе, че тази армия, която маршируваше под възторжените възгласи „ура“, ще се върне след няколко месеца. Но в този слънчев ден, понесен от народното ликуване, не можеше да се сдържи да не завижда на своя полубрат. Разделяха ги много години, достатъчно, за да не израснат заедно и — в крайна сметка — да се познават твърде слабо. Нямаха една и съща майка и не си приличаха по нищо. Единият беше мургав, мрачен и сдържан. Другият беше рус, усмихнат и импулсивен. И докато Алан беше прекарал младостта си в пълно безгрижие, Ирдел се беше подготвял да царува от най-ранно детство. Така че за него обсадата на Арканте беше от ключово значение. По всяка вероятност Върховният крал скоро щеше да предаде богу дух. Дали Ирдел щеше да наследи трона, увенчан с бойна победа или отслабен от поражение, това щеше да определи огромната разлика и да стовари цялата си тежест върху съдбата на Върховното кралство.

Погледът му бавно се рееше и Алан се улови, че мечтае. За него също тази обсада може би беше известна възможност. Възможност да върне блясъка на своя герб и на герба на ониксовите гвардейци. Възможност да се върне в предния план на политическата сцена на Върховното кралство. Възможност да си върне благоразположението на майка си. Защото макар да нямаше престижен командирски пост, макар да не дефилираше зад Ирдел, Алан също щеше да участва в обсадата на Арканте начело на своята Черна гвардия, която щеше да тръгне на другия ден сутринта с авангарда на армията на Ирдел. Трябваше да се отличи. Трябваше му някакъв бляскав военен подвиг, който да порази умовете. Имаше пълно доверие в своите хора. С тях, само да им се удадеше възможност, беше сигурен, че ще може…

Някой го докосна по рамото.

Откъснат от мислите си, той леко наведе глава, за да може Беор да му прошепне нещо на ухото. От това, което научи, пребледня, но не накара ониксовия гвардеец да повтори. Потърси Естеверис с поглед и видя, че министърът, застанал няколко места по-нататък, също получаваше дискретно донесение от един от секретарите си.

Несъмнено същото.

Естеверис се обърна към Алан. Алан го погледна въпросително и министърът леко кимна, преди отново да се направи, че се интересува от дефилето.

— Застани на моето място — каза Алан на Беор.

* * *

Затворът се намираше в най-старата част на двореца, зад една дебела стена с бойници, през която се минаваше по подвижен мост, спуснат над дълбок изкоп. Имаше собствено гробище, в което повечето гробове бяха безименни.

Алан пристигна в галоп в един неприветлив двор и скочи от коня си, без да се погрижи за него. Вард и двама черни гвардейци го чакаха на вратата на огромна кръгла кула, осеяна с бойници и донякъде покрита с посивял, изсъхнал бръшлян. Той ги последва, мина по един коридор, после слезе по вита стълба, мина покрай няколко часови, без да ги погледне, и нервничеше всеки път, когато трябваше да изчака да бъде отключена някоя врата. Най-накрая стигнаха в най-отдалечения край на затвора, там, където миризмата на страх, отчаяние и смърт се носи постоянно, където факлите просветват сред злокобен мрак, където тишината е нарушавана от стенанията на умиращите, смеховете на полуделите и писъците на измъчваните.

— Стигнахме — каза Вард.

Много тъмничари се бяха струпали пред една отворена врата, която сякаш не искаха да преминат и се бутаха едни други, за да видят какво става вътре. Вард властно ги отстрани:

— Направете място! Място!

И стори път на Алан да мине.

Килията беше тясна, ниска и зловонна. Виждаше се какво има вътре благодарение на фенера на главния тъмничар, единствения, който беше посмял да влезе. Блед, разтревожен, той се поклони неумело пред принца, който раздразнено го избута.

В дъното на килията едно тяло лежеше на сламеника. Беше на онзи наемник — полугол и свит на кълбо, — който беше опитал да убие Жал в края на преговорите между Върховното кралство и Арканте. По човека се виждаха следите от мъченията: охлузвания, разкъсвания, изгаряния, всичките нанесени умело, за да предизвикат възможно най-силни страдания. Но ако сега затворникът дишаше едва-едва и тялото му трепереше силно, това не се дължеше на страшните мъчения. Всъщност той лежеше сред две локвички черна жлъч, които не оставяха никакво съмнение за причината на неговото страдание — едната се стичаше от сгърчената му уста, а другата все още се процеждаше по бедрата му.

Тъмнината.

— Как се е случило? — попита Алан, като едва се сдържаше.

— Никой не знае — каза Вард.

Но Алан не искаше да чуе Вард.

Като се обърна към главния тъмничар, когото разпозна по огромната, тежка връзка ключове, която носеше на колана си, попита бавно и отчетливо, гласът му беше студен и заплашителен, погледът му блестеше от ярост:

— Как… е… станало?

Треперещ, мъжът сведе поглед, поколеба се, изломоти нещо неразбираемо и накрая съвсем вбеси Алан…

… който го зашлеви с всичка сила с опакото на ръката си.

— Говори! — избухна принцът.

Тъмничарят падна на колене и вдигна фенера, като се опитваше да запази ръцете си. Но Алан изтръгна връзката му с ключове и започна да го бие с тях по главата.

— Отговаряй, малоумнико! Отговаряй или ще те убия!

Човекът не можеше да си позволи да отвърне. Едва се осмеляваше да се защитава срещу принца и падна на плочите, докато Алан удряше и удряше, все по-силно и по-силно, а ключовете се стоварваха върху главата му с тежко дрънчене.

— Отговаряй! — нареждаше Алан при всеки удар. — Отговаряй!

Накрая плисна кръв и се разля по стената, и тогава един юмрук стисна китката на Алан. Беше Вард, който не каза нищо, но и не трепна, а издържа вбесения поглед на принца. Бавно отпусна ръката си, докато Алан се успокояваше.

Проснат на земята, тъмничарят хълцаше.

— Милост… Милост… Ми…

— Млъкни — изплю се Алан презрително, като хвърли окървавената връзка ключове на земята.

Пребит, унизен, главният тъмничар беше заплатил за тревогите, притесненията и скорошния неуспех на принца. Алан го знаеше, но все още беше твърде ядосан, за да се обвини или да проумее, че този яростен изблик на гняв може би отвеждаше към друга болка, по-дълбока от тази.

В Ориал беше лесно да се снабди с кеш, особено за един богат принц. Изкушенията бяха големи, дори в кралския дворец, където Алан лесно можеше — напълно дискретно — да получи най-добрия кеш. Но беше успял да устои до този момент. Задоволяваше се с дребни лудории, които смяташе за безобидни, като виното, ароматизирано с ликьор от кеш, което обожаваше. Защото нямаше нищо лошо в това да обичаш вкуса на кеша, нали?

Почувствал силно желание, Алан се дръпна, обърна се с гръб към вратата и с ръце на хълбоците започна да диша бавно и дълбоко, като се надяваше хората да си помислят, че просто се опитва да се успокои.

Фенерът на тъмничаря беше угаснал при падането.

Вард нареди да донесат друг и да отведат ранения тъмничар да се погрижи за раните си. През това време Алан се беше овладял, макар че чувстваше леко гадене, което можеше да се дължи и на отровната атмосфера в килията. Наведе се и като внимаваше да не докосва, дори с подметките си, локвичките черна жлъч, започна да разглежда внимателно затворника, който все още дишаше леко, но вече не трепереше.

Отровен с Тъмнина. Ужасен край.

Но как?

Лек полъх на въздуха галеше лицето му и Алан вдигна глава, изправи се и забеляза тесен отдушник на тавана. Стигаше до дъното на тясна шахта. Невъзможно беше да се избяга оттам. В отвора трудно можеше да се пъхне ръка и само дете можеше да пропълзи в шахтата.

И все пак…

— Знае ли някой откъде идва тази шахта? — попита Алан.

— От един малък заден двор — отвърна един от тъмничарите от прага на килията.

— Пазен ли е?

— Не… Не мисля — каза тъмничарят, уплашен да не би да трябва да поеме последиците от грешка, която дори не разбираше.

— Идете да намерите главния палач — каза Алан.

— Сега ли? — учуди се Вард.

— Сега! — заповяда принцът по-сухо, отколкото му се искаше.

Въздъхна със съжаление, но не се извини и повече не каза дума, а зачака.

Главният палач — слаб мъж с кожена престилка, на чийто колан висяха остриета, куки и щипци — дойде скоро заедно с двама помощници. Почтително се поклони пред принца, любезен по обичая си, и каза тихо:

— Викали сте ме, месир?

Алан се обърна към Вард.

— Моля ви, затворете вратата.

Вард се подчини и остави тъмничарите в коридора.

— Този затворник е погълнал нещо — каза Алан на палачите. — Някакъв предмет. Намерете го.

Главният палач разбра и кимна, без да прояви ни най-малко колебание. Направи знак на подчинените си и тримата заедно сложиха изпадналия в безсъзнание затворник по гръб. Като си махна ръкавиците, той грижливо опипа стомаха му през ризата с глава, извърната настрани и поглед, зареян някъде далеч, сякаш искаше да се довери единствено на опитните си пръсти.

— Нищо — каза той. — Добре. Дръжте го здраво.

Помощниците се подчиниха, в това време той взе едно тънко острие, извито като сърп, което висеше на колана му. Сложи си ръкавиците, разкъса ризата на затворника отгоре до долу, после с уверено движение направи разрез в корема. Нещастникът изстена и се опита да се съпротивлява, докато го изкормяха, но нямаше нито сила, нито свобода, единият палач го държеше за глезените, а другият притискаше ръцете му скръстени върху гърдите.

Когато разрезът стана достатъчно дълъг, главният палач пъхна пръстите си в черните, димящи, вонящи вътрешности и започна да рови. Измъчваният напразно се опитваше да се бори. Отвори очи, обзети от лудост, проникнати от Тъмнината. Искаше да крещи, но успя само да се задуши с поток от гъста жлъч, който бликна изведнъж и накара палача, който му държеше ръцете, да извърне глава, за да не го оплиска в лицето.

Напълно безразличен към страданието, което причиняваше, главният палач се беше съсредоточил над това, което напипваше с върха на пръстите си. Накрая като че ли намери онова, което търсеше, зарови по-надълбоко във вътрешностите и извади, стиснал между палеца и показалеца си, нещо, което почисти с парче от ризата на затворника.

Главният палач се изправи и показа намереното, а в това време жертвата му хълцаше и изтощена предаде Богу дух.

— Внимавайте, месир. Не с гола ръка.

Но Алан и Вард за нищо на света нямаше да рискуват да пипнат това, което мъжът им показваше в дланта си, покрита с ръкавица. Вард вдигна фенера и те видяха едно черно топче, което изглеждаше поресто, сякаш отчупено от вулканичен камък.

Алан почувства как ледена пот се стича по гърба му.

Точно както очакваше, затворникът беше глътнал камък на Тъмнината. И тъй като няколко пъти беше претърсен, когато го заловиха, той не можеше да е у него — което всъщност щеше да е опасно, дори смъртоносно. Следователно му го бяха дали, след като беше затворен тук.

Погледът на Алан се насочи към тесния отдушник на тавана.

— Някой да излезе и да отиде до шахтата да говори в нея — каза той.

* * *

Алан излезе на двора с облекчение. Вард вървеше с него, и той също дишаше трудно.

— И сега? — попита той.

— Естеверис вече знае — отговори принцът. — Следователно и майка ми. Вече нищо не можем да направим, а те не могат да се занимават с това сега, тъй като трябва да присъстват на вечерята, дадена в чест на Ирдел.

Забелязвайки един слуга, който държеше коня му за юздата, Алан му махна да се приближи.

— В крайна сметка — каза той, като сложи крак на стремето — лошите маниери, които майка ми демонстрира по отношение на мен, имат предимството да ми дадат отличен претекст да не се връщам там. Хората ще си помислят, че и аз съм се отдал на лошото си настроение…

— Къде отивате? — попита Вард.

— Да видя брат ми. До довечера.

Алан пришпори коня.

Вард кимна и го загледа как се отдалечава, без да каже дума.

* * *

Раненият епископ на Стал живееше в покоите, които имаше в двореца в качеството си на кралски син. Прие Алан, седнал в леглото си, покрит до гърдите, на краката му имаше малко писалище. Завършваше поправянето на някакъв документ, перото му зачеркваше, подчертаваше, отбелязваше разни неща в полето.

— Алан! — възкликна той топло, като видя малкия си брат да влиза.

— Как си?

— Много по-добре. Както виждаш, работя по малко.

— Преча ли ти?

— Не говори глупости. Позволяваш ли?

И тъй като Алан кимна в знак на съгласие, Жал сложи перото в мастилницата и позвъни със звънчето си, за да повика личния си секретар, като му каза:

— Моля ви, вземете тези неща. И да не ни безпокоят.

Секретарят излезе, като отнесе малкото писалище.

— Ти не присъстваш ли на дефилето? — учуди се Жал.

— Не.

— Научих какъв гаден номер ти е изиграла нашата майка днес. Но ти я знаеш каква е…

— Да, зная.

— Изглежда също така, че те лишават от средствата, необходими за поддържането на твоята Черна гвардия?

— Подозирам, че го дължа на Естеверис.

— Правилно подозираш.

Размениха съучастнически усмивки. Църквата на пожертвания Дракон-крал също имаше своите шпиони в Ориал, дори и сред дебелите стени на кралския дворец.

Алан придърпа един стол и седна.

— Ти… Не можеш да си представиш какво облекчение е да те видя, че се чувстваш толкова добре. Никога нямаше да си простя, ако…

Развълнуван, той не довърши изречението си.

— Щях да съм просто първата жертва на тази война… Но както виждаш, добре съм. А освен това нищо не се е случило по твоя вина. Кой можеше да предположи?

Алан изобщо не беше убеден.

— Без значение — каза той, — много се уплаших. Твоето оздравяване е… чудодейно.

Думата не беше много пресилена.

Жал беше ранен с черно острие — острие, пропито от Тъмнината. По принцип Тъмнината трябваше да зарази раната и да увреди кръвта. Невинаги от това следваше смърт, но малцина бяха онези, които оцеляваха без последици след удар, нанесен с острие на Тъмнината.

— Чудодейно — поде Жал със скромна усмивка. — Може би не. Но мнозина се молиха за мен и несъмнено Драконът-крал ги е чул.

— Аз също се молих.

— Зная, Алан. Благодаря ти.

Настъпи мълчание, после Алан каза:

— Мъжът, който се опита да те убие, умря днес. Отровен с Тъмнина.

— С Тъмнина? Но аз си мислех, че той…

— Да, беше затворен. И добре пазен.

— Как се е случило?

Алан започна да описва килията, в която мъжът беше хвърлян между две мъчения. Разказа за малкия отдушник и за тесния проход, през който беше невъзможно да се мине, но през който лесно можеше да се пусне нещо.

И да се говори.

— Накарах един да излезе навън и да говори в шахтата, докато бях в килията. Не е нужно да говориш високо, за да те чуят. А звуците отекват странно. Сякаш идват от всички страни.

Заинтригуван, Жал чакаше брат му да продължи.

— Този човек беше фанатик. Не сме сигурни, че принадлежеше към Ирелис, но знаем, че беше в екстаз. Всичко, което успяхме да изтръгнем от него, беше, че Драконът-крал му говори и че той му е наредил да те убие. Някакъв откачалник. Мисля, че някой си е послужил с него и че този някой се е надявал той да бъде убит. Тъй като това не се случи, е трябвало да се поеме известен риск и да бъде елиминиран в килията си.

— Как?

— Като са му говорели и са пуснали топчето Тъмнина в шахтата. Ако нашият човек е вярвал, че Драконът-крал му говори, е можел да се подчини на всякаква заповед — Алан вдигна рамене. — Що се отнася до гласа от шахтата, разбира се, не съм сигурен в нищо…

Жал като че ли се замисли за момент.

— На мен това ми се струва добре обмислено. Така че, тъй като този човек е чувал гласа на Дракона-крал, ти си правиш извода, че не е бил с всичкия си…

— Е и?

Много сериозно Жал каза:

— Аз също го чувам. Драконът-крал ми говори. И то от най-ранното ми детство. Ще кажеш ли, че съм луд?

Алан погледна внимателно брат си, но той не трепна и почти заплашително настоя:

— Ще кажеш ли такова нещо?

Алан се смути. Никога не се беше съмнявал в набожността на Жал, който винаги беше проявявал гореща вяра. Но хиляди въпроси се блъскаха в главата му и…

Жал се разсмя весело.

Объркан, най-накрая Алан разбра и се усмихна като добър играч.

— Глупак.

— Само да се беше видял какво физиономия направи! — подигра му се Жал, като продължаваше да се смее. — Наистина ли си помисли, че…?

— Не! Разбира се, че не!

— Обаче можеше да се каже, че…

Смехът на Жал премина в искрена усмивка, но в очите му блестеше цинична светлинка, която Алан не видя. Страхувайки се, че е прекалил, той разклати звънчето си.

Вратата се отвори почти веднага.

— Вино — каза епископът на Стал.

Секретарят му се поклони и затвори вратата.

Станали отново сериозни, двамата братя млъкнаха и настана неловка тишина, докато чакаха секретаря да се върне. Той беше свещеник, слаб и сух, с ясен поглед и черни, гъсти коси и от няколко години служеше при Жал.

Казваше се Ранел.

Върна се с две чаши и гарафа, сложени върху поднос, и първо сервира, а после, без господарят му да го е помолил, му помогна да се изправи и оправи възглавниците зад гърба му.

— Благодаря, Ранел.

Секретарят излезе.

Тогава Алан забеляза, че Жал се пипа по хълбока с изопнати от болка черти — там, където мечът на фанатика го беше ранил.

— Добре ли си, Жал?

— Добре съм. Не се тревожи.

— Сигурен ли си?

— Раната зараства, но понякога ми напомня за себе си. А и преди малко не биваше да се смея толкова… Дай по-добре да се чукнем.

Което и направиха.

Виното беше добро. Според Алан беше малко блудкаво, но Жал го хареса, примлясна леко с език и каза:

— Преди малко ти каза, че не е сигурно, че моят… убиец е член на Ирелис. Но този луд извика точно това, когато ме наръга, нали? „За Арканте, за Ирелис!“

Алан се намръщи.

Ирелис беше цвете, което растеше само в най-високите планини на Лангър. Дълголетно, грациозно, за него се предполагаше, че умее да се съпротивлява на вредното влияние на Тъмнината и се беше превърнало в емблема на едно тайно общество, което претендираше, че работи за съхранението на Върховното кралство. Наскоро след доброволното заточение на Върховния крал Ирелис се разбунтува против кралицата и регентството, което тя фактически упражняваше.

— Защо Ирелис ще иска смъртта ти, Жал? Това няма смисъл. Освен това меча на Тъмнината не е присъщ за нея. Твоят убиец, както казваш, сигурно е бил манипулиран. Но от кого?

— Именно от този меч. В края на краищата намериха ли го?

— Не.

Жал се вгледа внимателно в брат си за няколко мига.

— Сигурно е, че някой го е прибрал. Но така или иначе не можахме да го намерим.

— Това е много жалко — въздъхна Жал. — Мечовете на Тъмнината са редки и могъщи вещи. Може би този щеше да ни отведе до своя създател.

— Зная — каза Алан, като стана, за да си тръгне. — Но с изчезването на това оръжие и убийството на този, който го владееше, изглежда, че силите се обединяват, за да ни попречат да открием истинските виновници. Бъди предпазлив, Жал.

— Предпазлив?

— Помисли. Всички решиха, че като те убие, този фанатик смята да провали преговорите. Защо? Защото именно това се случи. Ами ако намеренията му или по-точно намеренията на господарите му са били други? Ами ако преговорите изобщо не са го интересували? А ако единствената му цел е била да те убие?

За миг Жал остана замислен, без да откъсва поглед от брат си. Накрая скептично каза:

— Аз наистина имам неколцина врагове, но чак пък да си помислиш, че ще замислят убийство…

После добави с тон на човек, който припомня съвършено смислена очевидност:

— Аз съм човек на Църквата, Алан. Мирен човек.

На лицето на Алан се изписа съжаление.

— Независимо от това. Някой несъмнено е желаел смъртта ти, Жал. А може би още я иска. Внимавай. Не се доверявай.

* * *

След като Алан си тръгна, младият епископ на Стал остана известно време замислен, след което повика секретаря си и му нареди да донесе обратно писалището.

Трябваше да довърши писмото, над което работеше, преди да дойде брат му. Искаше да го прочете още веднъж, за последно, за да се увери, че то изразява точните части признателност, смиреност и увереност. Защото макар че новината още не беше оповестена от Светия Синод, Жал знаеше, че щеше да бъде провъзгласен за кардинал преди да дойде зимата. Като цена за усърдието, което винаги беше влагал в службата си на Църквата на Дракона-крал, разбира се.

Кардинал.

Ето как си заслужаваше раната, която неговият телохранител дискретно му беше нанесъл с кинжал, за да накара хората да повярват, че ударът на убиеца е бил успешен. Тази рана го беше направила мъченик, ранен, когато се бореше за мир. Но най-вече му позволяваше да мине за излекуван по чудо…

Не беше ли оцелял от острие на Тъмнината?

Не беше ли това доказателство, че Драконът-крал го пази и има големи планове за него?

Във всички параклиси, всички църкви и всички катедрали, посветени на Дракона-крал, бяха отслужени литургии за него. Благочестиво усърдие беше обзело вярващите и новината за неговото оздравяване — грижливо забавена и понякога дори отричана — беше преживяна като избавление.

След всичко това кой все още можеше да се противопоставя — на върховно равнище — на това той да стане кардинал? И ако организираният удар, който издигаше Жал, в същото време разрушаваше последните надежди за мир между Върховното кралство и Арканте, не беше ли от полза? Жал искаше войната и поражението на Арканте, който оставаше толкова верен на култа към Белия дракон.

Тържеството на правата вяра заслужаваше всички жертви.

Ранел донесе писалището и безмълвно помогна на Жал да се настани удобно. Вече се оттегляше, когато младият епископ го повика:

— Ранел.

Секретарят се върна и зачака. Тогава, докато четеше отново своята чернова с перо в ръка, Жал попита:

— Когато говорехте в шахтата, за да наредите на онзи луд да глътне камъка на Тъмнината, който му бяхте пуснали, нали го накарахте да вярва, че чува гласа на Дракона-крал?

Тъй като Жал не вдигаше поглед от писмото си, Ранел трябваше да отговори:

— Да, монсеньор.

— Това прилича на светотатство.

— Да.

— Без съмнение необходимо. Но светотатство.

— Да, монсеньор.

— Не забравяйте, че трябва да се покаете, нали?

* * *

Със спусната над очите качулка Алан се върна в Черната кула, без някой да забележи, че е той, сякаш беше обикновен гвардеец. Впрочем лицето му не беше особено познато. То не красеше никоя монета, а хората от народа познаваха от принц Алдеран дьо Лангър — в най-добрия случай — само силует и руса коса, която се забелязваше отдалеч, когато се появяваше на публични места.

Черната кула беше генералният щаб на Ониксовата гвардия в Ориал. Състоеше се от главна кула — истинската Черна Кула, — издигаща се в средата на кръгъл двор и заобиколена от множество постройки — бараки, конюшни, ковачница и други, опрени на крепостна стена с бойници. В двора се влизаше през укрепена порта, чийто горен праг беше украсен с герб и надпис. Гербът беше на Ониксовата гвардия; представляваше вълча глава над две кръстосани шпаги. А надписът беше нейният девиз, преведен от староимелорски:

На Върховния крал служим.

Върховния крал браним.

Преди пет века, когато Ониксовата гвардия беше на върха на славата си по време на царуването на първия Върховен крал, девет подобни кули се извисяваха над Ориал. Столицата се простираше върху десет хълма, като девет от тях обграждаха изцяло десетия, на който беше разположен огромния Кралски дворец, неговите павилиони, кули, градини, парка и езерото му. Като строги часови Черните кули показваха пред очите на всички защитата, която ониксовите гвардейци даваха както на краля, така и на Върховното кралство. Но малко след като ониксовите гвардейци бяха разпуснати, всички кули бяха изоставени, разграбени и разрушени.

Всички с изключение обаче на една.

Тази, която Лорн беше реквизирал и построил отново сам или почти сам.

Тази, в която беше оставен като мъртъв, обвит от пламъците, с изтичаща кръв.

Накрая тази, която Алан изцяло беше възстановил след пожара, така че сега тя се извисяваше по-гордо от когато и да било в сърцето на квартала на червените павета и приютяваше петдесетте рицари на Ониксовата гвардия. Все още имаше няколко скелета по кулата, тъй като някои от черните й камъни бяха запазени — като предизвикателство, като обещание, отправено към онези, които мислеха, че ониксовите гвардейци можеха да бъдат победени.

Когато се прибра, Алан бързо слезе от коня и го повери на един коняр. Тъй като ониксовите гвардейци се готвеха да потеглят на път за обсадата на Арканте на другата сутрин, Черната кула беше изпълнена с оживление, шумове и ентусиазъм. Веднага се спуснаха към него и Алан трябваше да се заеме със задачите, които тегнеха върху него като капитан: да отговори на куп въпроси и да реши също толкова проблеми преди — най-накрая — да се намери в спокойствието на своите покои.

Разположени на последния етаж на кулата, преди това те бяха покоите на Лорн. Тъй като пожарът ги беше унищожил, Алан ги беше възстановил точно такива, каквито бяха. Строги и функционални, те не предлагаха никакъв комфорт, но Алан обичаше да се усамотява там, погледът му с удоволствие пробягваше по покривите на Ориал през кръглото прозорче на тихата му стая.

Свечеряваше се.

Нощта щеше да бъде ясна и лъчите на залеза огряваха ветропоказатели и прозорци, които заблестяваха, щом светлината паднеше върху тях.

Разкъсани облаци се простираха на хоризонта, примесени с пурпурни и оранжеви отблясъци. Яхнал бял змей, един кралски вестоносец мина и изчезна, като бавно направи завой зад една кула на Кралския дворец.

Алан се дръпна от прозореца, за миг огледа стаята си и се почувства уморен.

Онези, които се съмняваха в него, наистина ли грешаха?

В края на краищата Алан изобщо не се бе показал достоен за доверието, което му беше гласувано. Преговорите, които беше поискал и наложил с властта на Върховния крал? Бяха се превърнали в пълен провал и за малко не струваха живота на собствения му брат. Тази Ониксова гвардия, която поддържаше с цената на огромни разходи? Под неговото командване тя се беше оказала неспособна да предотврати нападението с меч, което беше сложило край на последните надежди за мир между Върховното кралство и Арканте. А задържания фанатик? Беше убит, преди да проговори…

Алан въздъхна обезсърчен.

За щастие, му оставаха още два коза.

Първият беше Ониксовата гвардия, за която Алан беше сигурен, че скоро ще се докаже при обсадата на Арканте. Колкото до втория коз, все още не знаеше нито как, нито кога да го изиграе. Така че го пазеше скрит и чакаше, убеден в неговата важност.

След като провери, че вратата му е хубаво затворена, Алан отвори едно скривалище в пода и извади оттам ковчеже, обвито в аркан, което отнесе на работната си маса. Седна, сложи ковчежето пред себе си, отвори го от една тайна ключалка и повдигна капака.

Бавно.

Потръпна от тревога, примесена с възбуда.

В ковчежето под едно бяло платно, което вече беше започнало да се поврежда и да почернява, се намираше мечът на Тъмнината, от който брат му беше оцелял. Алан устоя на изкушението да го докосне и погледът му стана суров, когато си спомни за ранения Жал, отнесен сред събралата се тълпа от своите телохранители след опита за покушение. Тогава Алан беше взел от земята оръжието и колкото и противно да му изглеждаше, тайно го беше отнесъл.

Беше действал, без да мисли, и все още му беше трудно да проумее това, което беше направил. Също както не разбираше защо продължаваше да държи скрито от всички това острие, което за малко не беше отнело живота на брат му. То очевидно беше важно доказателство, което един ден можеше да позволи да бъдат обвинени онези, които искаха смъртта на Жал. Следователно това че го притежаваше, беше коз, но защо той пазеше този коз в ръкава си? Защо не правеше нищо с него? Защо беше тази тайна? Със сигурност този меч на Тъмнината упражняваше зловредно влияние върху Алан. Но може би той предчувстваше, че загадката, обгръщаща това оръжие, заплашваше някого, който се интересуваше твърде много от него, та бил той и принц на Върховното кралство…