Пиер Певел
Наследникът (39)

Краят на зимата на 1548 година
Остров Дериос

Сред Пратениците на Събранието на Ирканс имаше Наблюдатели, натоварени не само да предават словата на Пазителите, но и да присъстват вместо тях на събитията, способни да се впишат в тясната, крехка тъкан на съдбата.

Хроники (Книга на съдбата)

Корабът се люлееше в бушуващото море. Ревящите ветрове на бурята вече бяха разкъсали едно от платната му. Вълните се блъскаха в него и повдигаха носа му, който веднага след това потъваше под разпенените гребени. Моряците, които се трудеха на мостика и по мачтите, се молеха. В задната част на кораба, застанал до капитана, който се беше вкопчил в кормилото и се мъчеше да поддържа курса, Скерен не се молеше. Стоеше неподвижен, дъждът шибаше под качулката белите, блестящи люспи на безстрастното му лице — дракът с тюркоазените очи знаеше, че ще пристигнат живи и здрави. Не беше ли той Пратеникът на Пазителите?

Наложи му се да плати доста пари на капитана и неговия екипаж. Единствено хубавите, съблазнителни златни монети успяха да ги убедят да тръгнат, защото ако бурята, която вилнееше наоколо, ги тревожеше, то мястото, където отиваха, ги плашеше. Но Скерен не можеше да избира нито мястото, нито времето. Мисията му беше да присъства на раждането на Мага, който — според звездите — щеше да е син на Рицаря с меча. А на Скерен му беше известно, че Лорн очакваше само едно дете да му се роди — плодът от любовта му с Алисия дьо Лоранс. Оставаше да открие Алисия, което не беше лесно, като се имаше предвид, че Скерен не разполагаше с почти никакво време. Все пак той успя да разбере, че тя беше изпратена в уединение на остров Дериос, в една монашеска общност. А сега вече времето го притискаше. Дали щеше да успее да пристигне, преди детето да нададе първия си вик? Трябваше.

Насочван от светлините на манастира, който се извисяваше над острова, корабът най-накрая акостира в едно заливче, на завет от бурята. Скерен скочи на малкия наводнен каменен кей и като държеше краищата на качулката си, а полите на плаща му плющяха на вятъра, започна да се изкачва сам по тясната пътека, която се виеше по склона на пропастта. Малко по малко, блъскан от пристъпите на бурята, той успя да стигне до върха на острова. В гърба му вятърът бушуваше, той се изправи пред страховития манастир и почука по двойната порта с масивния чук, който я красеше. Докато чакаше, си мислеше колко бързо събитията, които го водеха тук, се бяха развили след завръщането на Лорн, после свали качулката си, като видя в едно от страничните крила да се отваря малка вратичка.

Появи се монахиня, облечена в червено, на главата си носеше воал, а лицето й беше скрито зад маска от кожа и мед.

— Аз съм Наблюдателят — каза Скерен. — Събранието на Ирканс ме изпраща.

Предупредени от виденията на своята майка наставница, сестрите от остров Дериос го очакваха. Монахинята кимна и изчезна. Дракът благодари, влезе, остави я да затвори вратата, после я последва по мрачните коридори на манастира. Скоро дочу виковете — викове на жена, страдаща от мъките на раждането. Значи идваше навреме.

Навреме, за да бъде свидетел на събитие, способно да преобърне хода на съдбата.

Навреме също така да отнесе детето, ако е необходимо, и да бди над него до пълното осъществяване на повелите на Сивия дракон — или поне това беше казал Седмият пазител.

Влязоха в ниска стая и монахинята посочи на Скерен да остане тук. Виковете на Алисия отекваха в съседната стая, воят на бурята навън едва успяваше да ги заглуши. Дъждът плющеше с все сила по покрива. Гръмотевици трещяха. Но колкото и да беше силна, тази буря беше съвсем обикновена. Пратеникът беше очаквал Тъмнинна буря, която повече да отговаря на раждането на Мага, както беше известено от Светите покровители. Скерен не успяваше да се убеди напълно, но му се искаше да вярва, че това беше добра поличба.

След виковете на майката се чу плача на новородено.

След малко вратата на съседната стая се отвори и влезе игуменката. Изправена и слаба, тя беше облечена по същия начин, както монахинята, която бе посрещнала драка, с тази разлика, че нейната кожено-медна маска покриваше само горната част на лицето й и позволяваше да се видят тясна уста, остра брадичка и сбръчкани бузи.

В ръцете си носеше голо новородено.

— Той ли е? — попита Скерен, в гласа му се долавяше лека тревога.

— Не.

— Невъзможно!

— Вижте.

Игуменката подаде детето на драка, който се учуди.

— Момиче?

— Момиче.

Скерен се съвзе.

В края на краищата Магът можеше да бъде и Магьосница. Но не беше възможно да не носи белега, който беше определял всеки от предшествениците му. Това трябваше да е печат на Тъмнината, каменен печат, вдълбан в кожата му и гравиран с древна руна.

Скерен потърси.

Подлагайки на изпитание търпението на невъзмутимата игуменка, той огледа новороденото, после го огледа внимателно още веднъж, но не намери никакъв белег. Хрумна му идеята, че някой е подменил бебето, но тя веднага му се видя нелепа — сестрите, носещи маски от кожа и мед, не бяха от онези, които се опитват да измамят съдбата. Тогава как? Как беше възможно това дете да не носи белега на Вековните Магове?

Дали Седмият пазител беше сгрешил?

Или звездите бяха излъгали? Колкото и невероятно да изглеждаше, трябваше да допусне едното или другото от тези обяснения. Освен ако Сивият дракон не бе решил сам да пренапише старите страници от книгата на съдбата…

— Върнете детето на майка му — каза Пратеникът.