Пиер Певел
Наследникът (2)

Пролетта на 1548 година
Арканте

Построен на устието на Андор, град Арканте пазеше голямо пристанище. Ейрал — Белият дракон на светлината и на познанието — го беше основал, той му беше любим. Красив и благоденстващ, градът се бе превърнал в щастлив пристан на мъдростта и толерантността, където живееха учени, творци и философи.

Хроники (Книга за градовете)

Нощта се спускаше — мирна и прохладна.

Исандра, Господарка на Арканте, гледаше подготовката за обсадата от една тераса на двореца. Кули, огради, изкопи обкръжаваха вече нейния град. От земята се издигаха бастиони, в които разполагаха оръдията. Временни лагери се превръщаха в укрепени. По склоновете се издигаха ограждения от колове. Войски маневрираха и навсякъде — като отказ за подчинение — се вееха златно-лазурните знамена на Върховното кралство. Прислужник извести за идването на херцог Дьо Фелн.

— Да влезе — каза Господарката на Арканте.

Херцогът се появи, но остана на прага на терасата, сякаш се страхуваше от слънцето.

— Госпожо.

— Приближете се — каза Исандра.

Той се подчини.

— Добър ден, херцоже.

— Добър ден.

Тя не му подаде ръката си да я целуне.

— Повикали сте ме, госпожо?

— Разбрах, че заминавате.

— Така е.

— Много навременно заминаване.

Умел политик, Дънкан дьо Фелн се направи, че не забелязва иронията.

Върховното кралство все още не беше във война с Арканте. Макар че подготовката беше доста напреднала, макар че войските лагеруваха в покрайнините и обикаляха околностите, обсадата не беше започнала и имаше надежда, че може би изобщо нямаше да започне. Всеки можеше да влиза в града и да го напуска — при условие че знае паролата. Дори беше възможно да се избягнат проверките на постовете на Върховното кралство, ако се тръгнеше през нощта по обиколните пътища. Но колко ли време щеше да продължи това?

— Дела ме призовават в моите земи, госпожо. Земи, които впрочем ми беше забранено да напускам.

Като отявлен враг на кралица Селиан, херцог Дьо Фелн беше подложен на сериозен обрат в отношението към него, когато през есента тържествуващата кралица му беше забранила да напуска дома си. Той бе проявил достатъчно мъдрост да приеме съдбата си, без да прави скандали и да вдига врява, и докато повечето от неговите съюзници му обърнаха гръб, той спокойно беше останал в дома си в продължение на няколко месеца.

Това обаче не продължи дълго.

Защото когато Господарката на Арканте отказа да положи клетва за вярност пред кралицата, Дънкан дьо Фелн разбра, че Драконът на съдбата му предоставяше коз, който той трябваше да изиграе. Това се случи на Свети Аргюс, по време на празника на Зимата. По традиция едрите васали на Върховния крал му се заклеваха във вярност, преданост и покорство на тази дата. Откакто умиращият Ерклант II се беше оттеглил в Цитаделата, тази церемония не беше провеждана. Но амбициозната и горделива Селиан, придобила сили след политическата и военна победа над Иргаард, беше пожелала да се възползва от нов прилив на популярност, за да наложи окончателно властта си. Така че полагането на клетва на Свети Аргюс щеше да се проведе отново сега, през зимата на 1547 година. И то трябваше да стане пред нея.

Неколцина дадоха да се разбере, че ще положат клетва само пред Върховния крал.

Сред тях беше и херцог Дьо Фелн — по сметка.

Граф Д’Аргор — от лоялност.

И Господарката на Арканте.

— Ако шпионите на Естеверис разберат, че съм тук — каза Дънкан дьо Фелн, — това може да навреди на интересите ви.

— Съмнявам се, че не го знаят.

— Разбира се. Но да не чакаме кралицата да не може да затвори очи за моите… отклонения.

Думата накара Исандра да се усмихне. Тъжно. Беше сериозна и красива, елегантна, с черна, къдрава коса.

— Казвахте, че кралицата никога не би посмяла да изпълни заплахите си — каза тя.

— И все още го твърдя — с широко движение на ръката Фелн сякаш помете приготовленията за обсадата. — Всичко това не е война. Все още не.

— Не си играйте с думите, херцоже. Ще бъдете далеч, когато първият оръдеен залп ще бъде изстрелян.

— Ако изобщо бъде, госпожо.

През зимата отношенията между Върховното кралство и Арканте бързо се бяха влошили. Кралица Селиан не можеше открито да се скара с високоуважавания граф Д’Аргор. Що се отнася до херцог Дьо Фелн, той си оставаше твърде богат и влиятелен, за да й се опълчи. За сметка на това обаче малката провинция Арканте нямаше никаква тежест. Кралицата беше убедена, че Арканте няма да намери никого, който да я защити — както вътре, така и извън Върховното кралство. Така че спокойно можеше да се захване с нея и да заплаши Исандра с война, ако не отстъпи пред исканията й. Защото Селиан не искаше просто Исандра да положи клетва пред нея. Тя претендираше за преразглеждане на статуса на свободен град, който позволяваше на Арканте да се измъква от най-важните кралски данъци и това осигуряваше неговото благоденствие. Арканте беше търговски град — богат и прочут. И отдавна предизвикваше ламтежи, сред които и тези на Върховното кралство.

— Кралицата не иска война — продължи настоятелно Фелн. — А и дори да я иска, няма средства, с които да я води.

— Хазната на кралството е пълна, откакто Иргаард плати данъка си.

— Разбира се, но граф Д’Аргор не подкрепя кралицата. Което означава, че дребното благородничество на меча няма да бъде свикано. Или едва. Така че кралицата може да разчита единствено на войските на Лангър.

— Това може да е достатъчно.

— За проява на сила? Несъмнено, както можете да видите. Но не и за обсада на такъв богат и могъщ град като Арканте. Ако иска да има и най-малък шанс за успех, кралицата ще трябва да свика армия от наемници. Вестфалд е пълен с такива, но добрите наемници струват скъпо, много скъпо. А обсадата е колкото продължително, толкова и несигурно начинание. И ако кралицата не го знае, нейните министри и генерали ще й го кажат. Обсадата на Арканте ще разори Върховното кралство, госпожо.

Тъй като Исандра не казваше нищо, Фелн добави:

— Кралицата е горделива, завистлива, ревнива и перверзна. Амбициозна. Жестока. Не е завладяла сърцето ми, но трябва да призная, че не е нито идиотка, нито луда. Тя няма да позволи вашата разправия да доведе до гибелта на Върховното кралство — заключи той.

Всъщност прекрасно си представяше как кралица Селиан стига до крайности. Защото ставаше въпрос наистина за разпра между нея и Господарката на Арканте. Кралицата ненавиждаше Исандра от години, до такава степен, че Фелн се питаше дали не беше върнала традицията на полагането на клетва в деня на свети Аргюс единствено заради удоволствието да принуди Исандра да коленичи публично пред нея. Каквото и да се кажеше, кралицата беше достатъчно отмъстителна, за да го направи, и той го знаеше.

— Ще ми се да ви повярвам — каза Исандра.

Тя също познаваше кралица Селиан.

Даже я познаваше твърде добре и въобще не обвиняваше херцог Дьо Фелн. Беше слушала съветите му през последните седмици, но сама беше решила да не отстъпи пред исканията на Върховното кралство. Но дали беше взела това ужасно решение, водена от правилни подбуди? Дали наистина беше мислила за доброто на своя град? Понякога се съмняваше и се страхуваше, че ще открие — дълбоко в сърцето си — една непоносима истина. Тя също си имаше причини да мрази кралицата.

Все пак оставаше една надежда.

Дори в този момент течаха преговори между Върховното кралство и Арканте. Провеждаха се в пълна тайна, надзиравани от Ониксовата гвардия и под арбитража на епископа на Стал, който всъщност беше принц на Върховното кралство. Беше решено преговорите да се проведат тайно, за да се гарантира — по възможност — искреността на дебатите и да се осигури мирът. Дали Фелн знаеше нещо? Беше възможно, но не и сигурно. Исандра нямаше представа за това и щеше да й е доста трудно да обясни защо бе пожелала да държи херцога настрана. Старо недоверие, несъмнено. Той имаше ли интерес мирът да възтържествува? Този циничен интригант нямаше ли да спечели повече, ако Върховното кралство бъдеше отслабено и разделено от една непопулярна обсада?

Тъй като Господарката на Арканте продължаваше да мълчи, Дънкан дьо Фелн се заблуди. Помисли си, че тя е на път да се откаже и каза:

— Да отстъпите пред капризите на кралицата означава да отстъпите пред силата против правото. Върховният крал е в уединение, но той все още царува. Каквото и да твърдят кралицата и марионетките, назначени от нея във Върховния съд, васалите на краля могат и са длъжни да полагат клетва единствено пред него. Лично.

— Зная го…

— За момента кралицата твърди, че именно към Върховния крал се изразява почитта, но чрез нея. А какво ще бъде утре? Какво значение ще има този малък нюанс, когато кралицата привикне едрите и дребните васали да коленичат пред нея? Пред нея, госпожо. Пред нея и пред никого другиго.

Фелн хвана ръката на Исандра. Тя не я дръпна.

— Повярвайте ми — каза той сериозно. — Всичко, което кралицата предприема, има само една цел: да подготви Върховното кралство за деня, когато ще пожелае да седне на ониксовия трон…

— Никога — отвърна Господарката на Арканте със стиснати от ярост челюсти.

Дръпна ръката си и отново потъна в гледката на подготовката за обсадата. Тъй като мълчанието се проточи, Фелн скоро се почувства излишен. Той се поклони и като докосна почтително сърцето си с ръка, без да каже и дума, се оттегли. Един час по-късно, когато вече напълно се беше стъмнило, той дискретно напусна Арканте, като се съмняваше, че ще го види отново по друг начин, освен в пламъци.