Пиер Певел
Наследникът (38)

Краят на зимата на 1548 година
Обсадата на Арканте

Онова, което бе изречено тази нощ, дълго остана в тайна. Но принц Ирдел се бе уморил да изпълнява дълга си с постоянство и вярност и в своя щета. А мъдростта му не беше ни леност, ни подлост.

Хроники (Книга за войната на тримата принцове)

Срещата бе проведена посред нощ на един от корабите на Върховното кралство, които пазеха реката и осигуряваха блокадата на Арканте. Исандра пристигна с лодка, карана от дванайсет гребци, която се движеше без светлини по черните, ледени води на Ейрдър. Господарката на Арканте носеше дълго палто с качулка, което я пазеше от студа и от погледите. Въпреки мнението на своя Велик Градоначалник, тя бе придружена само от един телохранител. Той й помогна да се качи на борда на „Красивата химера“, чийто мостик беше осветен с факли. Виконт Елвин д’Ералс я очакваше. Поздрави я почтително и мълчаливо я отведе в каютата на капитана. Почука два пъти на вратата, отвори я, без да чака, и изчезна, като покани Исандра да влезе, което тя направи.

Когато вратата се затвори зад нея, Господарката на Арканте свали качулката си и отправи елегантен поклон към принц Ирдел.

— Принце.

— Бъдете добре дошла, госпожо.

— Благодаря ви.

Ирдел помогна на Исандра да свали палтото си, предложи й кресло и греяно вино. Тя прие само да седне и свали ръкавиците си. В каютата, сгрявана от жарта в един мангал, беше приятно топло. Светлината идваше от газена лампа, закачена на тавана, в която грееха три пламъка. Отвън не идваше никакъв шум. Единствено проскърцванията на кораба нарушаваха тишината.

— Госпожо — каза Ирдел, като си сипа чаша вино, — позволете ми най-напред да ви изразя моята признателност за това, че приехте… тази среща насаме, особено при създалите се обстоятелства. Но разполагаме с много кратко време. Нашето отсъствие — вашето, както и моето бързо ще бъде забелязано. Така че позволете ми да премина към най-същественото.

— Моля ви.

Ирдел отпи глътка вино. Това, което се канеше да каже, можеше да се приеме за държавно предателство.

— Госпожо, ние бяхме — вие и аз — играчки за амбицията на кралицата. Тя пожела тази война, тази убийствена обсада може би за да си отмъсти на вас, но най-вече за да ме държи настрана от Двора и да ме дискредитира. Разбрах го много късно и това е най-голямата ми грешка…

— Да ви дискредитира?

— Като ме остави сам да понеса отговорността за провала на тази обсада, която сега вече на никого не се харесва и никой не иска.

— Вие не сте се провалили. Вие водите една лоялна и премерена война, като избягвате ненужно да жертвате живота на войниците.

— Което ме прави нерешителен в очите на мнозина. Докато всички твърдят, че ако моят брат Алан беше на моето място…

Ирдел не довърши и Господарката на Арканте замълча. Обзет от гняв, принцът изпи чашата си на един дъх и като се съвзе, попита:

— Знаете ли какво се случва в Ориал?

— Не — излъга Исандра.

Това не можа да заблуди Ирдел и той се усмихна.

— В такъв случай вашите шпиони скоро ще ви уведомят… Брат ми Алан публично е бил приветстван в катедралата на Ориал, след като получил Меча на кралете от ръцете на баща ми. Разбира се, човек трябва да е бил там, за да го разбере, но жестът е бил изцяло като предаване на властта — той въздъхна. — Както знаете, кралицата не е моя майка. Тя винаги ме е мразила, несъмнено защото мразеше спомена, който моята майка е оставила в сърцето на краля.

Тъй като Върховният крал я беше обичал, Исандра знаеше по-добре от всеки друг какво можеше да означава ревността на кралицата.

— Утре заминавам за Ориал — продължи Ирдел. — Дните на баща ми свършват и се надявам да бъда до него, когато поеме последния си дъх, макар да се досещам, че всичко е било подготвено — съвършено коварно — така, че да не пристигна навреме. Ще ми кажат, че не са преценили правилно здравето на баща ми, че са щели да ме предупредят по-рано, ако са знаели, че състоянието му внезапно се е влошило. Впрочем сега, когато говоря с вас, може би той вече е…

Със свито гърло Ирдел не можа да довърши и мъката му развълнува Исандра. Тя също беше тъжна. Двамата с Върховния крал се бяха обичали и тя за нищо не можеше да се оплаче от него. На него дължеше това, че бе станала Господарка на Арканте, тя — някогашната куртизанка.

Ирдел се съвзе.

— С подкрепата на Църквата на пожертвания Дракон-крал, на част от благородниците и на народа кралицата ще постави брат ми Алан на трона. Как мислите, какво ще стане с Арканте, ако това се случи?

Въпросът беше напълно реторичен.

Изпълнена с достойнство, Исандра попита:

— Какво очаквате от мен?

— Няма да позволя да ми откраднат моята корона и ще вдигна оръжие, за да я защитя. Някои ще ме последват. Това ще означава война и тогава Арканте ще трябва да избира дали да се подчини или да се бие… Нека сключим примирие, госпожо. И когато настъпи моментът, да обединим силите си против кралицата.

— Което означава против Върховното кралство.

— Да. Арканте е въплъщение на свободата. На моя страна ще бъдат честта и законността. Мнозина ще са тези, които ще се съберат под общото ни знаме.

Исандра помисли и като впи поглед в очите на принца, се помъчи да стигне до дъното на душата му. Помисли си за страданията, които нейният град бе изтърпял и които щеше да изтърпи, ако принц Алдеран узурпираше короната и ако Върховното кралство се окажеше разкъсано от всеобща гражданска война. Помисли си и за Лукас, когото знаеше, че държат затворен в Ориал и когото кралицата използваше, за да държи граф Д’Аргор в подчинение. Не минаваше и ден, без Исандра да се запита какво ще стане с него. Измъчваше я тревога, но това в никакъв случай не биваше да повлияе на решението й. На първо място беше дългът й към Арканте.

— Кълна ви се, че моето царуване ще бъде под знака на мира и справедливостта, госпожо.

Исандра се изправи и започна да слага ръкавиците си.

— Ако се наложи — каза тя, — Арканте ще ви помогне да спечелите трона си.