Пиер Певел
Наследникът (12)

Пролетта на 1548 година
Закрилящите планини

Там, в крепост, обладана от смъртта, един агонизиращ крал, за когото казваха, че прокълнат, чакаше един рицар, който — надяваше се той — щеше да му помогне да спаси душата и кралството си.

Хроники (Книга на Легендите)

Лорн измина за една седмица сто и двадесетте лангрийски левги, които го отделяха от Закрилящите планини. На кон щеше да му отнеме два пъти повече време, при условие че всеки ден сменяше коня и почти не преставаше да язди. Яки и сигурни, змейовете, които се отглеждаха в Аргор, се смятаха за най-добри в света. И с право. Въпреки умората и студа този, който граф Теожен повери на Лорн, нито веднъж не изпръхтя недоволно.

Когато пристигна в Закрилящите планини, Лорн трябваше да намали скоростта и да лети по-ниско, за да не се изгуби. Следваше долини, които ставаха все по-тесни, премина все по-високи клисури. Първата нощ прекара в една разрушена наблюдателна кула. Следващата нощ се подслони в друга кула в началото на един проход, която беше в по-добро състояние, но все така пуста. Никой вече не наблюдаваше, нито пък бранеше планините, където на времето първият Върховен крал се беше оттеглил с последните си отряди, за да даде отпор на Дракона на сянката и забравата. Героичните времена на Войните на мрака бяха далеч. Пет века бяха минали. Днес светът вече не беше заплашен от разрушение. Драконите на Ада бяха победени, а Божествените дракони — макар че оставаха почитани — вече не царуваха над Имелор, с изключение на Черната хидра в Иргаард.

Но Върховното кралство беше в упадък.

И независимо че крал Ерклант II все още живееше в Цитаделата, построена от славния му дядо, той беше само един умиращ старец, неспособен да царува и заобиколен от стотината членове на своята Сива гвардия. Казваха, че тази дълга агония се дължи на Голямото зло. Според една легенда, записана в Хрониките, то поразяваше кралете, извършили ужасна грешка. Жестоко престъпление. Светотатство, водещо до изпълнението на съдбата. Но тази грешка, каквато и да беше, се отразяваше върху Върховното кралство. Докато не бъдеше поправена, тя щеше да бъде причината за страданията на Върховния крал, но и за размириците в кралството.

На третия ден Лорн стигна до края на своето пътуване.

Сред остри скали — все по-голи, по-високи и по-близки — той прелетя над няколко крепостни стени, преди да стигне до Цитаделата и да кацне на една тераса на Кралския дворец. Тя беше отчасти издълбана в скалата, на която се опираше крепостта. Извисяваше се над останалата част от Цитаделата, чиито укрепени квартали преминаваха в градини, стигащи до първата крепостна стена.

Лорн беше очакван от капитан Норфолд и десетина сиви гвардейци с шлемове, всичките застанали за почест. Скочи от седлото, погали врата на животното и повери юздите на един змеяр, дошъл да се погрижи за него.

— Погрижете се добре.

— Аргорски, нали? — каза човекът, като се възхищаваше на змея с поглед на познавач.

— Да. И вече десет дни лети.

— Великолепен е. Но не се тревожете, добре ще се погрижим за него.

— Убеден съм в това.

Без да знае как трябва да го разбира, змеярят смръщи вежди, докато гледаше как Лорн се отдалечава и поздравява капитана на Сивата гвардия.

— Норфолд.

— Кралят ще ви приеме утре, рицарю. Тези мъже имат заповед да ви придружат до стаята ви.

— И няма никакво съмнение, че ще я изпълнят безотказно.

Норфолд не отвърна. Обърна се и тръгна, без да крие нищо от омразата и презрението, които Лорн му вдъхваше. Върховният крал му беше наредил да посрещне Лорн. Той го беше направил, също както щеше да се подчини, ако заповедта беше да ескортира Лорн в територията на гелтите и да го пази на всяка цена. Но това не означаваше, че трябва да го цени, нито дори да се прави, че го цени. Норфолд беше мъж на честта и дълга и сега, когато беше на повече от петдесет години, се оказваше съвършено неспособен да прикрива чувствата си.

Лорн гледаше как Норфолд се отдалечава и си спомняше със смесица от гняв и горчивина деня, когато трябваше да му предаде меча си. Наистина Лорн беше принадлежал към сивите гвардейци, когато беше осъден, че е издал — за да попречи на подписването му — съдържанието на таен договор между Върховното кралство и Иргаард. Норфолд го беше арестувал и — убеден в неговата вина — оттогава го мразеше. Лорн го знаеше. Норфолд не искаше и да знае, че Лорн беше официално оневинен от Върховния крал. Изобщо не го интересуваше, че Върховният крал беше оказал на Лорн честта на абсолютно доверие, като го направи Пръв рицар на Кралството. И въобще не го интересуваше какво беше направил Лорн за Върховното кралство, откакто се беше върнал. В Лорн Норфолд виждаше само предателя, чието безчестие беше опетнило Сивата гвардия, която още тогава той командваше. Ако останеше само до него, Лорн щеше да бъде обесен веднага, щом вината му бе призната.

Лорн се обърна към гвардейците, които го чакаха с шлемове на глава, пет черни корони красяха щитовете им. Позна единия от тях.

— Рилсен, нали?

Офицерът потвърди с кимане.

— Добре сте дошли, рицарю.

— Радвам се да ви видя отново, Рилсен.

— Мислехме, че сте мъртъв, рицарю.

— Лош навик.

— Оттук, рицарю.

— Следвам ви.

Лорн тръгна редом с Рилсен, ескортиран от останалите гвардейци. Изкачиха се по една стълба, минаха по няколко пусти, тихи коридора, слабо осветени от бойниците, прорязани в стените. Лорн разбра, че го водеха към кулата, в която вече беше настанен по време на първото си посещение миналата година, след като се върна от Далрот.

— Държа да ви благодаря и да ви поздравя за това, което извършихте в Ангборн, рицарю. И зная, че говоря от името на всички тук.

— Благодаря — каза Лорн. — Но се съмнявам, че Норфолд споделя чувствата ви.

— Вие се изправихте сам срещу Иргаард, за да изпълните волята на Върховния крал.

— Не бях сам.

— Но без вас сега Ангборн щеше да е иргаардски.

— Този ден паднаха много стойностни мъже.

— И Хрониките ще запомнят имената им.

Лорн си помисли за Дуайн, умрял пред очите му с гърло, пронизано от стрела.

— Те го заслужават — каза той.

После:

— Как е кралят? — попита той, докато завиваха по един коридор.

Рилсен се поколеба.

— Не зная какво да ви кажа, рицарю. Вече цял месец Върховният крал държи дори охраната си настрани. Не излиза от покоите си. Само капитан Норфолд, лекарят му, изповедникът му и трима-четирима слуги имат правото да се доближават до него.

Пристигнаха.

На Лорн му беше отредена същата стая както последния път и пред вратата чакаше същият войник. Висок, със сурово изражение и войнишки мустаци, той надвишаваше Лорн с една глава и носеше сивия шлем на гвардейците на Върховния крал. Белег във формата на луна подчертаваше дясната му скула.

Лорн благодари на Рилсен, който се поклони и се оттегли заедно с ескорта.

След това Лорн се обърна към постовия и каза:

— Вескарстендир. Вескарстендир Хурственскарен.

— Рицарю.

— Странно, но за мен е удоволствие да видя отново тъжната ви физиономия, Вескарстендир Хурственскарен.

Нито едно мускулче не трепна по лицето на сивия гвардеец.

— Подобно щастие изпитвам и аз, рицарю.

Лорн се усмихна.

— Харесвате ми, Вескарстендир Хурственскарен.

— Хурст е достатъчно, рицарю.

— Зная, Хурст. Шегувам се.

Лорн влезе в стаята си и веднага позна голите стени и строгата мебелировка. Но си спомняше, че леглото беше удобно. Чакаха го чисти дрехи — изгладени и сгънати. Както и кобурите на седлото му, окачени на една кука.

— Отново ли сте натоварен да ме следите, Хурст?

— Да ви пазя — отвърна постовият, застанал в рамката на вратата.

Лорн се наведе да погледне през прозореца навън. Цитаделата беше все така страховита. Освен това небето, което сега беше сиво, изглеждаше застрашително.

— Успокойте се, този път няма да се опитвам да избягам по покривите.

— Радвам се да го чуя, рицарю.

— Хайде, бъдете така добър и престанете с това „рицарю“, Хурст — каза Лорн като се изправи. — Вече не съм Пръв рицар на Кралството.

— Доколкото ми е известно, продължавате да сте такъв, рицарю. Смъртта не ви е отнела титлата. И тъй като Върховният крал не определи никого за ваш заместник…

Лорн се вгледа в Хурст и си даде сметка, че той имаше право.

Смутено погледна лявата си ръка, на която беше носил ониксовия пръстен с корона, вълча глава и кръстосани шпаги — гербът на Първия рицар. Странно, но понеже пръстенът не беше на безименния му пръст, му беше трудно да си представи властта и задълженията, които все още бяха негови.

Вдигна очи и срещна философския поглед на Хурст, който сякаш искаше да каже: „Така е рицарю. По-добре да го приемете.“

Лорн се намръщи.

— По дяволите…

Обърна се към прозореца. Тъкмо беше започнало да вали и ситни капчици мокреха перваза на прозореца.

Лорн помръкна.

— Ще ида да се поклоня на гроба на баща ми, Хурст. Не е нужно да идвате с мен.

* * *

Хурст остана на входа на гробището, докато Лорн отиде да се поклони на гроба на баща си.

Гробът беше настрани, в малкото гробище на квартала на шпагите и беше съвсем скромен. Каменна паметна плоча. Издълбано име. Дата. Това беше малко за кралски оръжеен майстор, който — най-верен сред верните — беше посветил живота си на Върховния крал, беше проливал кръвта си за него по бойните полета и беше негов приятел. Но това беше всичко, на което можеше да се надява един луд старец, когото искаха да забравят колкото се може по-бързо.

Когато се върна от Далрот, Лорн не бе събрал смелост да иде на гроба на баща си. Баща му беше починал по негова вина, докато той беше в затвора, и той го знаеше. Защото след арестуването и осъждането му баща му непрестанно се бе мъчил да получи преразглеждане на процеса. Беше убеден в невинността на сина си и се беше борил. Къде бяха доказателствата, които осъждаха Лорн? Къде бяха свидетелите, които го обвиняваха? Впрочем процесът беше протекъл при затворени врати, за да бъдат запазени държавните тайни, включително договора, който Върховното кралство се готвеше да подпише с Иргаард. Така че бащата на Лорн навсякъде се беше сблъскал с една и съща стена. С едно и също мълчание. След дълги постъпки и молби накрая се беше уморил, после беше полудял. Малко по малко всички му обърнаха гръб. Не му ли беше достатъчно, че е баща на предател? Трябваше ли на всичкото отгоре да прави и скандал? Дори самият Върховен крал публично се бе отрекъл от него, но това не го бе накарало да е откаже. Беше се разорил и изтощил.

И това бе довело до смъртта му.

— Моля те за прошка, татко — прошепна Лорн, докато над Цитаделата се свечеряваше.

Още с арестуването му го бяха държали в тайна. Но дори да можеше, дали щеше да има смелостта да признае на баща си, че е виновен за всичко, в което го обвиняваха?

Не знаеше.

Баща му беше умрял, като го смяташе за невинен и може би така беше добре.

* * *

Тази нощ Лорн заспа трудно, после потъна в неспокоен сън. Завит в чаршафите си, пропити от пот, той сънуваше и отговори на призив, дошъл от дълбините на една близка планина. Серкарн — Драконът на разрушението, намери път към духа му и му говори, проникна в душата му като безмилостно желязо, потъващо в жива рана.

Лорн се събуди внезапно, втурна се към прозореца и повърна черна жлъч. После си изтри устата и дълго седя смутен, докато чакаше сърцето му да се успокои. Хладен вятър галеше лицето му и той вдигна очи към лъкатушещите извивки на Голямата мъглявина, където — казват — съдбата на всеки мъж и всяка жена е предначертана.

* * *

На другата сутрин Норфолд дойде да вземе Лорн начело на шестима сиви гвардейци. Носеше шлема си с гребен в ръка и го придружи, без да каже и дума, в светаята светих на Цитаделата, до залите и коридорите, издълбани в скалата. Тук тишината беше пълна, смазваща. Тя припомни на Лорн тишината на мрака в Далрот, където беше прекарал три години в борба да не полудее, а тялото и душата му бяха разяждани от Тъмнината. Това беше най-старинната част на Цитаделата. Датираше от много древно време — може би от първата Война на мрака. Никой не знаеше точно кой я беше построил, нито защо.

Върховният крал прие Лорн, облегнат на големи възглавници в легло със завеси. Лорн откри стая, цялата обвита в черно, светлината проникваше едва-едва през прозорците, закрити с плътни черни воали. Подобни воали покриваха картините и огледалата, закачени по стените. Други висяха от колоните на леглото. Тежки ухания висяха във въздуха, разнасяни от съдове, в които гореше тамян, но те не успяваха да изпълнят предназначението си: да прикрият миризмата на гнило, която хващаше за гърлото всеки, който влезеше.

Тази миризма на труп се носеше от краля.

— Ще остана тук — каза Норфолд, преди леко да затвори вратата.

Като сдържаше гаденето си, Лорн се поколеба да пристъпи към леглото.

Ерклант II втори лежеше там с гола глава, дългите му сиви коси падаха от двете страни на лицето му с хлътнали бузи, изпъкнали скули и безплътни устни. Костеливите му ръце почиваха върху чаршафа, беше съвършено неподвижен, с притворени клепачи и затворена уста. Единственият знак, че е жив, беше свистящото му дишане, което повдигаше гърдите му, чиито кости изпъкваха под нощницата.

Върховният крал отвори очи и обиколи с поглед полумрака, в който стоеше Лорн.

— Лорн? — продума кралят.

Гласът му беше слаб и дрезгав.

— Лорн? — повтори той. — Ти ли си?

— Аз съм — отговори Лорн, като направи крачка напред.

— Приближи се, синко. Приближи се…

Лорн пристъпи сред гнусната смесица от ухание на тамян и мъртвешка смрад. От двете страни на леглото горяха свещници; които за миг го заслепиха. Премигна, за да успокои очите си.

— Аз… Щастлив съм да те видя отново, Лорн.

— Благодаря, сир.

— Когато разбрах, че убийци са се опитали да те убият, аз… много се изплаших за теб… И дори когато Алан ми каза, че ще симулира смъртта ти, ти… не се беше оправил, нали?

— Не.

— Алан… Алан се страхуваше, че никога няма да оздравееш от… от твоите… рани… Огънят. Пироните. Пробождането с меча… — кралят трябваше да спре, за да си поеме въздух. — Върна ли си напълно силите?

— Да.

— Добре, добре. Това ме прави щастлив.

След тези думи Върховният крал замълча. Тогава Лорн видя меча, нагръдника и шлема му с корона в един ъгъл и това събуди любопитството му. Дали кралят хранеше илюзията, че отново ще носи тези оръжия? Или те бяха воинските останки от една безвъзвратно отминала епоха? Ерклант бе бил велик крал. Победоносен крал, който беше водил армии в битка и сам се беше бил наравно с всички. Крал, чието царуване бе славно.

Заслужаваше ли този крал да умре така? И тук?

Може би, в крайна сметка.

— Искам — поде отново Върховният крал — да ти възложа… една мисия. Искам да пазиш… Алан.

— Алан? — учуди се Лорн.

— Той… Той е все още твой приятел, нали?

— Да, така е. Но от какво трябва да го пазя?

Кралят въздъхна и каза съвсем тихо:

— От него, на първо място…

И после по-високо:

— Аз умирам, Лорн. Преживях последната си зима…

— Сир, вие…

— Не! Аз… Зная го. Така е… И това е много добре…

Върховният крал замълча и изведнъж сякаш се отнесе, не беше там. Дали мислеше за смъртта като скорошно освобождение? Ако беше така, то погледът му никак не беше ведър.

— Валя ли? — попита Върховният крал полугласно.

— Извинете, сир?

— Тази нощ. Валя ли?

— Вчера вечерта валя.

— Какъв беше? Какъв… Какъв беше дъждът?

Накрая Лорн разбра.

Върховният крал се тревожеше от белите дъждове, които — според оракулите — бяха предупреждения, които му отправяше Ейрал, Драконът на познанието и на светлината.

— Беше ситен и прозрачен — каза Лорн.

— Наистина ли?

— Да, сир.

Върховният крал изглеждаше доволен. Направи знак на Лорн да се наведе към него и — с дъх, който сякаш идваше от гроб — му каза на ухото:

— Питам теб, защото те… невинаги ми казват всичко… Дори Норфолд. За… За мое добро, разбираш ли? Искат… Искат да ме пощадят.

Лорн кимна, че разбира, преди да се изправи.

— Но това е добре — продължи кралят. — Добре е… Ако вчера не е валял бял дъжд, то… то значи, че Белият дракон е доволен.

Лорн присви очи.

До такава степен ли вярваше Върховният крал на предзнаменованията? Доколкото Лорн знаеше, „белите дъждове на Ейрал“ можеше да са просто дъждове, примесени с пепел. В закрилящите планини имаше стари, угаснали вулкани. Склоновете на някои от тях оставаха покрити с пепел, а понякога ветровете духаха много силно и вдигаха вихрушки. Тогава до облаците се вдигаха сиво-бели колони от пепел.

— Каквото и да си мисли Норфолд — каза кралят, — знаех, че постъпвам добре, като отново те повиках… Ейрал… Ейрал Белият мисли като мен…

Закашля се.

Суха, слаба кашлица, която обаче го умори и го принуди да замълчи и да изчака дишането му да се успокои.

Лорн чакаше и разсеяно разтриваше белязаната си ръка.

— Вземи… Вземи онази табуретка, синко. И седни тук. Близо до мен… Това, което искам да ти кажа, е важно… а силите вече не ми стигат.

Лорн отиде да вземе табуретката, която Ерклант II му сочеше с костеливия си пръст. Донесе я до леглото и я възседна, наведен напред, за да може да чува шепнещия глас на Върховния крал.

— Когато… Когато умра — каза кралят, — Върховното кралство ще потъне във война. Това… Това е написано… Вътрешна война. А може би и външна война.

— Срещу Иргаард?

Върховният крал отпъди въпроса с неопределен жест.

— Иргаард. Алгера. Вестфалд — рече той отегчено. — Няма никакво значение…

Лорн се сепна.

Кралица Селиан беше алгерска принцеса. Що се отнася до Вестфалдската империя, тя беше в мир с Върховното кралство от дълго време. Защо обаче Алгера или Вестфалд щяха да обявят война на Върховното кралство?

— Когато войната избухне, Алан ще има нужда от съюзници… Сигурни съюзници. Верни… Но най-вече от смели съюзници. Като теб… Ще трябва да го пазиш от враговете му. Но и от него самия. И… И от кралицата… — кралят се оживи и хвана Лорн за ръкава. — Всичко е заради проклетото пророчество, знаеш ли? Кралицата смята, че Алан… Но ти не бива да го позволяваш… Ти… Не бива!

Върховният крал замълча.

Лорн наблюдаваше без никакво съчувствие този умиращ старец и се питаше дали му беше известно точното положение на неговото кралство. Дали знаеше поне коя година беше, и ако беше така, имаше ли някаква представа за интригите и амбициите, които подкопаваха Върховното кралство? За политическите и религиозните разделения, които заплашваха да го разкъсат? За заплахата, която представляваше Иргаард? Разбира се, кралят беше информиран. Но дали му казваха всичко и дали разбираше всичко, което му докладваха? Това, което научаваше сутринта, не го ли беше забравил на обяд, преди да си спомни за него вечерта като за някакъв далечен сън. Селиан обичаше Алан. Публична тайна беше, че го предпочиташе неизмеримо пред Ирдел — който не беше неин син — и че беше готова на всичко за него. Как можеше да иска да му навреди? Лорн се съмняваше в ясния разум на Ерклант II. Дори се съмняваше в умственото му здраве. След като беше опустошило тялото му, Голямото зло като че ли беше обзело и ума му.

— Ти… Ти ще разбереш — каза Върховният крал, сякаш беше прочел мислите на Лорн.

Посочи въжето, което висеше на една от колоните на голямото му легло.

— Моля те, повикай ги вместо мен.

Лорн дръпна въжето и почти веднага влезе един слуга, като носеше пергамент, сложен върху поднос. Слугата се поклони и подаде подноса на Лорн.

Лорн се поколеба.

— Вземи — каза кралят. — Това… е за теб…

Лорн взе пергамента, чийто огромен печат от черен восък висеше на яркочервена панделка. Тогава видя пръстена, който беше останал на подноса.

Беше ониксовият пръстен с герб на Първия рицар на Кралството.

— И пръстена също — каза Върховният крал. — Вземи го.

Лорн се подчини, но не сложи пръстена на пръста си.

— Това е декларация — обясни кралят, докато слугата излизаше толкова дискретно, колкото беше влязъл. — Подписана от моята ръка. Официална. Само… Само от теб зависи да я направиш обществено достояние.

Лорн счупи печата с трепереща ръка.

После отгърна пергамента, наклони го към светлината на един свещник и в полумрака разчете няколко реда, които започваха така: „Аз, Ерклант II, Върховен крал по рождение и по волята на Боговете, тържествено заявявам…“

Лорн го прочете.

После, като се сдържаше, вдигна очи към Върховния крал:

— Какво…? Какво означава това?

— Истината, Лорн. Ти… Ти си мой син.

— Не.

— Лорн, ти…

— Не!

— Това е… самата истина, Лорн. Майка ти и аз се обичахме и…

— Замълчете — каза Лорн, като чувстваше, че го обзема гняв.

Но кралят не чуваше. Или не разбираше. Изгубен в мъглите на едно минало, което го измъчваше, говореше, без да чува:

— Една нощ… Само една нощ…

— Млъкнете — извика Лорн, в чиито светли очи гореше мрачен огън. — Умолявам ви.

— И сега моята кръв тече във вените ти…

— Млъкнете! — изведнъж изкрещя Лорн. — Млъкнете, преди да съм ви…

Без да се усети, беше станал и беше хванал Върховния крал за яката на нощницата. Пиян от бяс, за малко щеше да удари този луд дъртак с юмрук, когато чу:

— Лорн! Дръпнете се!

Рязко се извърна.

Норфолд беше влязъл в стаята с меч в ръка.

— Отстъпете! — заповяда той. — Дръпнете се от леглото.

Като се сдържаше с огромна мъка, Лорн се подчини.

Сивите гвардейци влизаха след капитана си, който се приближаваше към Лорн внимателно, без да откъсва очи от неговите, както се приближава диво животно, което знаеш, че е готово да скочи.

— Мечът ви — каза Норфолд.

Лорн се усмихна.

— Не — чу се да отговаря. — Не и този път.

— Мечът ви, рицарю — настоятелно повтори Норфолд.

Лорн извади меча си.

— Ела да го вземеш.

В мрака на пещерата един дракон се надигна въпреки дългите, тежки окови от аркан, които го впримчваха, и като разпери старите си кожени криле под скалистия свод, нададе рев, който разтърси дълбините на планината и събуди Тъмнината.

* * *

Лорн дойде в съзнание, когато почувства, че някой го слага да седне и поднася прясна вода към пресъхналите му устни. Измърмори нещо, отпи малко, измърмори още веднъж и отблъсна купата с трепереща ръка, преди да отвори очи.

Килия.

Намираше се в килия с голи стени и под от отъпкана пръст, а до него беше приклекнал един бял драк.

Драковете се срещаха рядко на други места, освен в областите — често планински и отдалечени, — които населяваха, откакто тяхната влечугова раса беше изпълзяла от Кралствата на сянката и забравата. Драковете, чиито люспи бяха бели, а очите им — наситено тюркоазено сини, бяха още по-необичайни. И ако Лорн се съмняваше, че вече е срещал този, пръстенът с герб на безименния му пръст и халката от черен аркан, която пробиваше веждата му, позволяваха да го познае лесно.

Той се казваше Скерен и беше Пратеник на Ирканците.

— Трябва да престанем да се виждаме така — каза Лорн и направи гримаса поради мигрената, която му разбиваше главата.

— Сиреч?

— Когато се събуждам. Притеснително е.

— Можем да кажем нещо, което не е за казване?

Точно така.

— Не се бойте, вашата репутация е неопетнена. Още малко вода?

— Не, благодаря.

Лорн се изправи и се опря хубаво на стената. Затвори очи и като въздъхна, започна да си разтрива слепоочията.

— И все пак — каза Скерен — трябва да призная, че според мен сте неблагодарен. Миналата година, когато ви намерих в Мъртвите земи, мисля, че ви спасих живота.

— Възможно е. А днес?

— Обикновено посещение от куртоазия.

— А как разбрахте, че съм тук?

— Търся ви от известно време.

— Бях умрял.

— Не за всички.

Лорн отвори отново очи и с отпуснати ръце, с длани върху свитите си колене дълго гледа драка, като се питаше какво можеше да иска от него Събранието на Ирканс.

— Искате ли да хвърля едно око на раната ви? — попита Скерен.

Лорн предпазливо опипа тила си. Раната беше подута и болеше, но вече не кървеше. Беше се образувала коричка, пълна с корави косми.

— Лоша цицина — каза той. — Нищо толкова сериозно.

— Позволете ми все пак да видя.

Лорн неохотно се обърна, без да става, и наведе глава напред. Скерен разгледа раната, после започна да я почиства с кърпичка, натопена в малкото вода, която беше останала в паницата.

— Кой ден сме днес? — попита Лорн. — Дълго ли бях в безсъзнание?

— Днес сме следващия ден след вашия подвиг. Но какво ви прихвана? Да извадите меч в стаята на Върховния крал? И да се съпротивлявате на сивите гвардейци? Наистина?

Лорн сдържа една усмивка.

— Аз… Причерня ми пред очите… А и Норфолд събуди много лоши спомени, като ми поиска моята скандка.

— Това с нищо не извинява поведението ви.

— Зная.

Лорн за малко не беше ударил краля, после не се беше поколебал да нападне и да рани мнозина от кралската стража, преди Норфолд да го повали със силен удар с дръжката на меча си. По никакъв начин не можеше да оправдае поведението си, но и не успяваше да се обвини в нищо. Първо, защото без да стига дотам да претендира, че не се е контролирал, се бе видял да прави повече, отколкото бе направил. А освен това, защото му бе доставило дяволско удоволствие.

— Ето — каза Скерен, когато свърши с почистването на раната. — За да е съвсем добре, трябва да направя и превръзка.

— За да е съвсем добре, трябваше да нося шлем.

— Можеше да е и много по-зле. Ако Върховният крал не беше заповядал на своите стражи да ви пощадят…

Скерен седна с кръстосани крака срещу Лорн и известно време го гледа, без да каже нищо. Лорн издържа тюркоазения му поглед, без да може да прочете и най-дребното изражение по влечуговото лице на Пратеника.

— Това е може би началото на обяснение за вашето причерняване, а? — предположи Скерен, като посочи с пръст лявото рамо на Лорн.

На Лорн му бяха взели меча и връхната дреха. Беше по панталони и ботуши, а яката на ризата му беше разкъсана и се виждаше рамото му с жилките на Тъмнината.

Лорн си придърпа ризата.

— Може би — съгласи се той.

Но частта, която Тъмнината му беше отнела, частта, която сега заемаше в него, не беше тема, по която имаше желание да се доверява.

Друго го терзаеше.

— Вярно ли е, че Върховният крал е мой баща?

— Вашият истински баща е този, който е направил от вас мъжа, който сте.

— Не си играйте с думите.

— Да, вярно е. Върховният крал е ваш баща.

Лорн се вгледа в Пратеника.

— Защо трябва да ви вярвам?

— Нищо не ви задължава. Но вие вече знаехте истината, преди да ми зададете въпроса. Знаехте я дори преди кралят да ви я каже, нали?

Лорн не отговори. Дракът имаше право и въпросът му беше съвършено реторичен.

— От колко време го знаете? — попита Лорн.

— Аз ли? От скоро.

— Пазителите?

— Винаги са го знаели.

— А кралят?

— Мисля, че винаги е подозирал каква е истината. Но бях натоварен да му я разкрия едва неотдавна.

— За да ме освободи от Далрот — каза Лорн, който знаеше тази част от историята.

— Да. Но и за да можете да изпълните съдбата си. Според Пазителите вие сте Рицарят с меча.

Лорн прие новината с иронична физиономия.

— Само това? И какво толкова велико трябва да извърши този Рицар с меча?

— Не се подигравайте — сряза го Скерен хладно. — Желанията на Сивия дракон винаги трябва да бъдат зачитани.

Но Лорн изобщо не беше впечатлен.

— За малко животът на вашия Рицар с меча щеше набързо да бъде съкратен. Просто с един удар с меч. В една кула в пламъци.

— Именно. Вие оцеляхте, което доказва, че Сивият дракон бди над това да изпълните съдбата си.

— Очевидно, ако все още съм жив, го дължа на смелостта на една млада жена и на предаността на неколцина приятели. И не ми казвайте, че те са оръдия на Сивия дракон — това е отговорът на всички възражения.

— Дори и да не ви харесва, вие имате съдба, рицарю.

— Знаете ли кой искаше смъртта ми?

— Не.

Лорн беше убеден, че Скерен го лъже.

— И сам ще го намеря — каза той.

При тези думи той се надигна трудно, дракът веднага го последва, като го задържа за ръката, когато малко залитна.

— Добре ли сте? — разтревожи се Скерен.

Лорн кимна и скоро престана да му се вие свят.

— Можете ли да ме измъкнете оттук? — попита той.

— Вие не сте затворен, Лорн. Оставиха ви в тази килия само докато се съвземете, в случай че ви се случи друг пристъп на… лудост.

— Същият резултат щеше да се получи, ако ме бяха затворили в стаята ми.

— Съгласен съм.

Лорн си потърка ребрата и направи гримаса.

Спомни си за няколкото гадни ритника с ботуши, получени, когато го хвърлиха в килията. Но му беше трудно да се сърди на онези, които си бяха излели нервите върху него по този начин. В края на краищата, доколкото си спомняше, не беше сдържал ударите на меча си в стаята на Върховния крал. Като не се брои, че той си оставаше предател за тези, които служеха в Сивата гвардия, когато беше задържан и осъден…

— И сега, когато се върнахте от царствата на сянката и забравата, какво смятате да правите? — попита Скерен.

— Все още не съм се върнал напълно — отвърна Лорн. — Можете да се възползвате от това.

— Ще рече?

Като накуцваше леко, Лорн вече вървеше към вратата.

Обърна се.

— Можете да съобщите на вашите господари, че няма да играя техните игри. И ничии други.

— Само това ли искате? Да си отмъстите?

В гласа на Пратеника се долавяше лека нотка на презрение. Засегнат на болното място, Лорн втренчи в него мрачен, искрящ поглед, изпълнен със сдържана ярост.

— Те ме чакаха — гласът му трепереше. — Пронизаха ме в хълбока. Отрязаха главата на Дарил пред очите ми. Заковаха ръцете ми за една пейка. Оставиха ме насред пожара, докато кръвта ми изтичаше… Когато преживеете всичко това, Пратенико, но само когато сте го преживели, ще можете да ме упреквате, че искам да си отмъстя.

* * *

Лорн намери Хурст, който стоеше на пост в коридора пред килията. Тъй като не знаеше къде точно се намира в Цитаделата, той попита:

— Накъде?

— Оттук — отвърна Хурст, като посочи първите стъпала на една вита стълба.

— Ще ми покажете пътя, нали?

Сивият гвардеец кимна и тръгна напред.

* * *

Скандският му меч и ризницата му го чакаха в стаята му. Както и ониксовият пръстен, сложен на видно място. Лорн го взе, преди да го стисне в шепата си и да се обърне навън, седнал на перваза на прозореца. Първоначалното му намерение беше да напусне Цитаделата незабавно, но все пак можеше да отдели малко време, за да помисли.

Така, Върховният крал искаше той да остане Пръв рицар на Кралството. Което означаваше, че му дава огромна власт. Безмерна. И наистина, Първият рицар беше много повече от представител на Върховния крал. Той не само говореше и действаше от негово име.

Той беше неговото въплъщение.

Традицията датираше още от кралете на Лангър, още преди да се роди Върховното кралство. По онова време кралят посочвал Пръв рицар, когато имал нужда от победител, който да носи неговите цветове по време на турнир, ако бил ранен, или за да защитава честта му с оръжие в ръка — кралят не можел да се бие на дуел. В тези случаи Първият рицар притежавал цялата кралска власт — за времето, докато изпълнявал задачата си, той и кралят били едно. Записана в законите и обичаите на Върховното кралство, длъжността на Първия рицар беше изпаднала в забвение, но оставаше действаща. Обаче макар и нищо в текстовете да не твърдеше обратното, никой никога не си беше представял, че Върховният крал можеше да посмее да определи някого за Пръв рицар за повече от няколко часа.

Лорн вдигна ониксовия пръстен на светлината.

На него бяха изобразени, инкрустирани със сребро в парче оникс, вълча глава, корона и кръстосани шпаги — това бяха неповторими гербове, които единствен Първият рицар на Кралството имаше правото да носи. Достатъчно беше Лорн да сложи този пръстен на пръста си и всичко да започне отново. Бързо щеше да си върне всички прерогативи и целия си престиж, цялото си влияние. Щеше да си върне и своята Ониксова гвардия.

Но дали го искаше?

Ако приемеше отново да поеме дълга на Пръв рицар, той се излагаше на опасност. На интригите, заговорите и заплахите. Но не това го възпираше. Мъртъв и безименен, той можеше да действа — и да удари — в тъмното. Освен това да стане отново Пръв рицар беше все едно да приеме ролята, която искаха да го накарат да играе, да се остави на течението на съдба, която той отказваше. Накрая, той се питаше защо и как Върховният крал продължаваше да му оказва своето доверие. До такава степен ли беше луд? Дали си въобразяваше, че Лорн ще му бъде покорен завинаги сега, когато знаеше, че е негов син? Или изпълняваше сляпо желанията на Събранието на Ирканс така, както Скерен ги беше представил? Пазителите на истината на съдбата можеха да оказват огромно влияние върху един оглупял, каещ се старец, разяждан от Голямото зло…

Обаче Лорн все още се радваше на свободната си воля.

— Хурст! — извика той.

Сивият гвардеец влезе.

— Да, рицарю?

— Наредете да ми оседлаят кон.

* * *

Лорн не пое веднага по посока на Лангър.

След няколко прохода и три часа езда, той стигна до пуста, ветровита долина, където поривите на вятъра вдигаха вихрушки от сивкав прах. Растителността беше рядка и ниска, изсъхнала. Навсякъде имаше само скални струпвания. Слънцето, застанало високо на небето, приличаше на диск от бяла, помръкнала слонова кост.

На пътя Лорн подмина дълга редица поклонници. Мъже. Жени. Деца, някои от тях съвсем малки. Опирайки се на голяма тояга, по която висяха свещени талисмани, един рошав свещеник ги водеше, като припяваше заклинания. Също като Лорн, и той отиваше в гробницата на Ерклант I. Преди петстотин години този крал на Лангър беше командвал човешки армии по време на последната Война на мрака, преди да ги поведе към победа благодарение на пожертването на Дракона-крал. Той беше основал Върховното кралство, после, според Хрониките, беше нападнал и убил Серкарн — Дракона на разрушението. Той бе първият Върховен крал. Оставаше си най-славният, този, чиято памет продължаваше да бъде не само уважавана, но и почитана. Въпреки отдалечеността му, въпреки трудностите и опасностите, които се срещаха, докато се стигнеше дотам, гробът му продължаваше да привлича многобройни поклонници и през 1548 година. Ерклант I беше историческа и легендарна фигура, баща на Върховното кралство.

Храмът, който пазеше гробницата, беше построен на склона на най-високата от Закрилящите планини. На свещениците с бръснати и татуирани глави, които го посрещнаха, Лорн беше достатъчно да покаже своя пръстен на Пръв рицар на Кралството, за да стигне до светаята светих. Защото намерението му не беше да отиде при огромния надгробен паметник, издигнат в прослава на Ерклант I, този, в чието подножие поклонниците преминаваха бавно и мълчаливо под бдителните погледи на свещениците. Впрочем под този паметник не се намираха останките на първия Върховен крал. Те почиваха в тайна зад каменните врати, в сърцето на планината.

* * *

Светла черта прониза мрака, после стана по-широка и светлината нахлу, докато вратите — широки и дебели, по-високи от десет човешки ръста — бавно се отваряха.

Лорн премина сам огромния праг и изчака вратите да се затворят зад него и да се възцари дълбока тишина. Едва тогава тръгна напред към каменния подиум, към троновете близнаци, сложени един срещу друг, и запалените свещници, които горяха в тъмнината.

С ръка върху дръжката на меча той изкачи стъпалата на подиума, като чувстваше как го обзема страх. Единият от каменните тронове беше празен — този, на който сядаше Ерклант II, когато все още имаше сили. На другия беше поставена статуя, чийто реализъм смущаваше. Тя изобразяваше първия Върховен крал, чийто истински гроб от черен мрамор, прошарен с аркан, се намираше зад нея. Ерклант I беше изобразен с оръжие и корона — като могъщ крал воин, какъвто беше.

Лорн очакваше този шок и въпреки това потрепери. Злокобната аура на дракона го порази като вятър в ледена буря. Страшен студ обзе вътрешностите му. Трябваше да устои на изкушението да избяга или да се свие. За малко инстинктивно щеше да извади меча си и да се приготви за защита.

— Ето те най-накрая — каза един спокоен, мощен глас, който отекна в ума на Лорн.

С тежко стържене на веригите по камъните Драконът на разрушението сложи огромната си лапа върху кралския гроб и подаде главата си на светлината на свещниците. Тя беше гигантска, ужасяваща, въпреки нашийника и гривните от аркан, които го държаха. Един и същ пламък гореше в очите му и в бучащото гърло.

— Не чуваше ли, че те викам?

Въпросът беше упрек, а упрекът звучеше като глуха заплаха. Но Лорн остана прав и намери в себе си достатъчно сили да не трепне.

— Ти ме излъга, Серкарн.

Весело пламъче заблестя в очите на Дракона на разрушението.

— Наистина ли? Я ми разкажи как…

— Искаше да ме накараш да повярвам, че кралят ме лъже и че не съм негов син. Искаше да ме накараш да повярвам, че ме пощадяваш, защото си ме избрал и че искаш да бъдеш мой съюзник. Зная, че всичко това е лъжа.

— Знаеш? Или си мислиш, че знаеш?

— Зная. Това, което не зная, е защо.

— Ти го каза. Исках съюзник. Съюзник отвън. Тук времето тече бавно. Дори за мен.

Предишната година Лорн беше научил, че Драконът на разрушението продължава да е жив, че е пленен и затворен тук, в тази планина, където бе намерил убежище в края на Мрака. Ерклант I наистина се беше бил с него и го беше победил, но противно на това, което се твърдеше в Хрониките, не го беше убил. Беше го покорил. Как? Лорн не знаеше точно. Но знаеше, че всички Върховни крале обладаваха свръхестествената мощ на Серкарн, откакто той бе победен, и че по силата на споразумение или на мощна магия той не можеше да навреди на никого, който беше от потомството на първия Върховен крал.

— Напълно ли си сигурен в това, което твърдиш? — настоя Серкарн. — От кого си го наследил, та изобщо не се съмняваш и се появяваш пред мен?

Макар да знаеше, че кръвта на Върховния крал, която течеше във вените му, го пази, Лорн се уплаши. Серкарн вече не беше Божественият дракон, какъвто беше преди Мрака. Може би дори вече се радваше само на част от необикновените сили, които бе притежавал, когато Ерклант I се беше изправил срещу него. И все пак продължаваше да бъде способен да направи човек на пепел с един каприз, с едно духване.

Лорн чуваше как сърцето му бие до пръсване. Не се съмняваше, че Драконът на разрушението също го чува, но въпреки това каза:

— Тогава давай, драконе! Покажи мощта си!

Веригите задържаха гърдите му, но Серкарн подаде напред едното си рамо, протегна врат, доближи главата си толкова близо, че Лорн почувства на лицето си бавното му, спокойно дишане.

— Тъмнината ли ти дава толкова много дързост? — въпросът изненада Лорн. — Не, не ми отговаряй. Няма нужда…

Драконът на разрушението бавно извърна глава, сякаш за да разгледа по-добре Лорн само с едното си око. Лорн видя отражението си в блестящата сфера на това лъскаво, червеникаво око. Никога не се бе чувствал до такава степен наблюдаван, проучван, оголен както в този миг.

— Да, точно Тъмнината е. Дори и ти да не си даваш сметка. Макар и да си още твърде наивен и да вярваш в свободния си избор… Ти знаеш обаче, че Тъмнината в теб се е променила, нали?

— Да, зная. И се чувствам много по-добре.

Драконът продължаваше да го разглежда търпеливо.

— Несъмнено. За момента…

На някои места и при благоприятни условия се случваше Тъмнината да се съсредоточи и да се развие, докато осъзнае самата себе си. Тогава се раждаше това, което свещениците-магове наричаха „Дух от Тъмнина“. Духовете от Тъмнина обикновено обитаваха различни места. Понякога живееха в животни или в чудовища.

И много по-рядко в човешки същества.

— Значи Дух от Тъмнина.

Лорн потвърди, неспособен да се изтръгне от властта на Серкарн. После драконът внезапно вдигна глава и магията прекъсна. Лорн си пое въздух. Чувстваше се все едно излиза от черна вода, в която е потъвал, без да го знае.

— Аз… Дойдох да ти кажа, че няма да съм твоя жертва — заяви Лорн. — Дойдох да ти кажа, че няма да ти служа. Че прекратявам споразумението, което ни свързваше. Че си връщам свободата, и ти нищо не можеш…

Драконът се изсмя тихо.

— Е, добре, върви, рицарю. Върви, докато се чувстваш свободен и достатъчно силен, за да владееш Тъмнината в теб. В крайна сметка ще разбереш, че имаш нужда от съюзници и че аз можех да съм най-добрият от тях. Тогава ще се върнеш, но ще бъде много късно.

Драконът тръгна назад и главата му изчезна в мрака.

— Забрави кой си мислиш, че си, рицарю. И се моли Тъмнината да те лиши от спомените за гнусните деяния, които ще те накара да извършиш. Това ще те предпази от лудостта, понеже няма да може да заличи престъпленията ти.