Пиер Певел
Наследникът (30)

Началото на есента на 1548 година
Затворът на Кралския дворец (Ориал)

Той се върна от кошмарите на своите нощи на Тъмнината, но го чакаха кошмарите на дните му, които обземаха живота му.

Хроники (Книга за Рицаря с меча)

Когато Лорн се върна в съзнание, всички мускули го боляха ужасно. Лежеше на сламеника; вече не беше вързан, но китките и глезените му бяха наранени и го боляха. Гадеше му се. Струваше му се, че се събужда от спокоен сън, без сънища, такъв сън, какъвто отдавна не бе имал, обаче се чувстваше неудовлетворен.

Един монах рицар от Светите покровители беше до леглото на Лорн.

Той се молеше, паднал на колене, лактите му бяха поставени на една табуретка, а челото му бе опряно на събраните му ръце. Носеше дългата ризница от стоманени халки и бялата връхна дреха със сребърни ширити на своя орден. Кръстът му беше пристегнат с тежък кожен колан. Липсваше му само мечът.

— Братко… — гласът му беше толкова пресипнал, толкова дрезгав, че Лорн се прокашля — напразно, — за да си прочисти гърлото. Това беше гласът на човек, който много, много бе крещял. — Братко Ярл?

Изваден от молитвения си унес, монахът се прекръсти върху сърцето, после извърна към Лорн спокойния си поглед.

— Добър ден, рицарю.

— Какво…? Какво правите тук?

— Повикаха ме при вас, защото имахте нужда от помощ. Как се чувствате?

— Зле.

С върха на пръстите си Лорн пипна зашитата, но все още прясна рана на главата си, после големия кръвоизлив на лявата си скула. Като забеляза, че и устната му е сцепена, той попита:

— Какво се е случило?

Не си спомняше нищо след момента, когато нападна Дракона на разрушението. Пристъпът му на ярост веднага го бе върнал в действителността, в тази килия, а после?

— Вие полудяхте — обясни брат Ярл. — Обзе ви лудостта на Тъмнината. Ревяхте и се удряхте в стените. Тъмничарите трябваше да ви завържат, за да избягнат най-лошото. И, изглежда, трима едва са се справили.

— Принц Алдеран ли ви повика да дойдете?

— Принц Алдеран повика отец Домнис. Отец Домнис повика мен.

Монасите рицари посвещаваха живота си на борба с Тъмнината. Кой я познаваше по-добре от тях?

— Не знаех, че още сте в Ориал — каза Лорн.

— Чаках да бъда приет от министър Естеверис.

— Заради Меча на кралете и галаарските бунтовници?

— Да.

Лорн се вгледа в монаха рицар.

— Ако се съди по физиономията ви — каза той, — Естеверис е решил да не си мръдне и малкия пръст, за да върне Меча на кралете. Нито да помогне на бунтовниците, които се борят против Иргаард… А ониксът, донесен от вашето протеже? Истински ли е?

— Истински е. Но Естеверис смята, че Върховното кралство не може да поеме риска да влезе в конфликт с Иргаард и че бунтовниците искат тъкмо това. Дали Мечът на кралете е била намерен, или не, Естеверис мисли, че тази работа не си струва труда.

Лорн мъчително изправи гърди.

— Естеверис е прав — каза той с гримаса. — Върховното кралство има много други проблеми.

Седна на сламеника, после се извъртя, за да се опре на стената и веднага щом се прилепи към нея, въздъхна облекчено: и най-дребното движение беше цяло мъчение. За момент затвори очи, после каза:

— Лудост на тъмнината, значи? Значи дотам съм я докарал… Колко време продължи?

— Три дни. А на четвъртия ден спахте.

— Три дни? — извика Лорн. — Три?

— Съжалявам.

Значи беше изкарал три дни в транс и през това време беше стенал, крещял и бълвал ругатни. Три дни се беше съпротивлявал и беснял, окован във вериги. Три дни, през които бе искал да разруши всичко наоколо си. В устата му се появи горчив вкус — вкус на жлъч и кръв.

— Ще има ли други? — попита той.

— Кризи на лудост, дължащи се на Тъмнината? Да. Много е възможно.

— По-силни? По-продължителни?

— Нищо не ни позволява да твърдим каквото и да било.

— Но какво всъщност ми се е случило?

— Вашата част Тъмнина е надделяла и е затъмнила целия ви разсъдък, всяка преценка. Не зная какво го е предизвикало, но вие със сигурност знаете.

Лорн кимна, като си мислеше за сляпата ярост, която го бе обзела пред Дракона на разрушението.

— Нещо ме… изкара извън себе си — каза той.

— В такъв случай направете така, че това нещо да не се повтори. Оттук насетне, повече от когато и да било, трябва да се владеете.

Лорн не отговори.

Загрижен, той забеляза един поднос, върху който имаше изцапана кърпа и наполовина пълна бутилка с някаква кехлибарена течност, която можеше да бъде единствено нещо, в което имаше кеш. Лорн разбра, че това беше послужило да го накарат да диша изпаренията на тази отвара и си представи как брат Ярл му слага напоената кърпа на лицето, докато той се опитва да се съпротивлява. Дали се беше мятал дълго, окован във веригите, преди дрогата да го приспи? Това поне обясняваше съня без сънища, от който беше изплувал.

— Благодаря — каза Лорн. — Благодаря, че сте ми помогнали.

— Моля ви.

Преценявайки, че привършил, брат Ярл стана от табуретката.

— Пийте по малко от това всеки ден — каза той като посочи бутилката на подноса. — Това е отвара по моя рецепта. Ще ви облекчи и ще ви помогне да си върнете спокойствието, дори и съня.

— Благодаря.

Монахът рицар потропа на вратата, за да повика тъмничаря. Докато чакаше, Лорн се изправи, като се подпираше на стената. Брат Ярл не трепна, но дебнеше и най-малкото движение на затворника.

— Бих искал да зная едно нещо — каза Лорн. — Знаете, че съм поразен до мозъка от Тъмнината. Би трябвало да ви вдъхвам ужас. Би трябвало да не мразите. А не е така. Вие ми нямате доверие, но нищо повече. Защо?

— Защото изпитвам ужас от Тъмнината и от онези, които й служат. Не от жертвите й.

Двамата мъже се погледнаха и дълго не откъснаха очи един от друг, после тъмничарят отвори вратата и брат Ярл излезе.

— Ще се моля за душата ви, рицарю.

Остави Лорн обзет от угризения, които нито можеше да разкрие, нито да облекчи. Защото отсега насетне Лорн трябваше да живее не само със спомена за престъпленията, които бе извършил, но и със спомена — още по-жив — за удоволствието, което бе изпитал от тях. И именно това удоволствие, това дълбоко задоволство, това чувство, че е бил напълно такъв, какъвто си е, когато се бе отдал на Тъмнината, бяха нетърпими.

Кой беше той?

Брат Ярл бе пожелал да види в него жертва.

Той беше обаче и мъченикът, и палачът.

* * *

Отговорът на Върховния крал пристигна на следващия ден.

Вратата на килията се отвори и влезе Норфолд, придружен от двама сиви гвардейци. Капитанът на кралската гвардия тържествено разпечата един официален пергамент, разгъна го и без предисловия прочете:

„Аз, Ерклант Втори, Върховен крал на Лангър, Аргор, Фелн, Лориан и Орвал, реших и оповестявам днес, в осмия ден на…“

Седнал на сламеника, с ръце положени върху сгънатите му колене, Лорн изслуша Норфолд, който прочете декрета, с който Върховният крал му отнемаше поста на Пръв рицар на кралството. Кралското становище беше обосновано, при положение че на Върховния крал му бе достатъчно просто да оповести решението си. Лорн очакваше да го обвинят в предателство спрямо доверието на краля и рицарските идеали за чест и вярност. Към тези обвинения бяха прибавени и други. Те всички бяха неясни и унизителни и Лорн не им обърна никакво внимание.

И за какво ли?

Върховният крал за втори път го изоставяше — него, своя син.

Своето копеле.

Лорн свали пръстена с герба и все така седнал го подхвърли към Норфолд, който навиваше пергамента.

— Разкарайте се.

Капитанът го погледна злобно, после излезе, последван от своите гвардейци. Той мразеше Лорн, но не тържествуваше. За него от освобождаването на Лорн до този момент, като се мине през провъзгласяването му за Пръв рицар, всичко беше просто един огромен провал, който щеше да опетни края на царуването на Върховния крал.

Тъмничарят не затвори вратата и влезе Алан.

За него Лорн се изправи.

— Съжалявам — каза принцът, докато си разменяха прегръдка.

— Благодаря.

— Ако можех да говоря с баща ми, щях да го направя, но…

— Зная.

— Що се отнася до майка ми… — добави Алан, като наведе очи.

— Не се упреквай за нищо. Ти нямаш вина за това, че съм тук.

Но Алан се чувстваше виновен.

— Ако бях крал… — каза той.

— Един ден ще бъдеш. Сигурен съм.

Алан неуверено вдигна рамене, преди да смени темата:

— Отец Домнис ми каза, че брат Ярл ти е помогнал.

— Той направи каквото можа. Но не няколко молитви и три глътки отвара ще сложат край на… — Лорн търсеше подходящите думи. — На това, в което съм се превърнал вече.

Алан си спомни как изглеждаше Лорн — побеснял, ругаещ, с черна жлъч по устата, а очите му като две сиви топчета. За пръв път ставаше свидетел на случай на обсебване от Тъмнината и никога нямаше да забрави изкривеното в гримаса лице на Лорн — лице до такава степен деформирано от яростта и омразата, че беше станало неузнаваемо. Оттогава Алан си повтаряше, че това създание не беше неговият приятел от детинство.

Но въпреки това…

Смутен, неспособен да окуражи Лорн, Алан се извърна. Поколеба се за миг, после каза:

— Сега трябва да знам. Взе ли решение?

Безразличен към собствената си съдба, Лорн впи поглед в Алан.

— Ако приема, можеш ли да ми обещаеш, че Ониксовата гвардия ще продължи да съществува?

Принцът знаеше какво очаква Лорн, затова кимна уверено.

— Кълна ти се.

* * *

Валя в продължение на два дни и две нощи и проливният дъжд не беше престанал, когато една сутрин дойдоха да го изведат. Дъждът се сипеше тежко над Ориал, над двореца, неговия затвор и над цялото Върховно кралство. Над света. Небето се бе спуснало ниско, беше сиво и тежко.

Лорн не беше спал.

Той дойде, пазен от двама копиеносци, бос, с мръсна, разкъсана риза, залепнала за кожата му. По мръсната му брада се стичаше вода. Сплъстените му коси блестяха под дъжда и покриваха очите му. Китките и глезените му бяха завързани с вериги, които го принуждаваха да върви превит. Пречеха му и да се качи на ешафода. Палачът трябваше да му помогне.

После Лорн се изправи и зачака.

Под ритъма на погребален марш през голямата порта на двора влязоха барабаните. Те вървяха бавно пред ониксовите гвардейци, които — докато барабанчиците се подредиха в една линия встрани — застанаха за почест в две редици пред ешафода.

Бяха тридесетина.

Лорн позна Вард, Йерас, Логан, Кай, Ройс, Лиронд и други. Видя и нови лица, нови силуети, облечени в ризниците от черна кожа и метални халки. Горланс, който командваше сега, не си беше губил времето и беше наел нови хора. Черните гвардейци бяха заложили на него. И на кого другиго, като се замислиш? Горланс имаше на своя страна потеклото, богатството и амбицията си. Застанал пред хората си, той издуваше гърди, искаше да се покаже невъзмутим, но всъщност ликуваше — нямаше никакво съмнение, че в неговите очи Ониксовата гвардия най-накрая имаше капитан, достоен за нея. Лорн се бе надявал Алан да поеме отново командването на черните гвардейци или да го възложи на Вард доброволно или насила. Но сега вече нищо повече не можеше да го разочарова.

Барабаните изведнъж престанаха да бият.

Дворът отново се изпълни единствено с шума на дъжда. Капките, които се разбиваха отвесно в керемидите и паветата, бяха толкова тежки, че от тях дъските на ешафода потреперваха. Удряха раменете на неподвижните мъже и пръскаха суровите лица — лица в траур.

Ониксовите гвардейци бяха дошли да присъстват на мъченията и на опозоряването на един от своите. Отречен и осъден от Върховния крал, сега вече Лорн беше недостоен да му служи. Но той не само се бе провалил. Според собственото му признание, беше предал Върховното кралство, беше посрамил кралската власт и следователно не бе изпълнил дълга си като капитан на Черната гвардия. В следствие на това можеше единствено да бъде прогонен от нея по възможно най-унизителния начин, пред онези, чиято клетва бе предал и чиято чест бе опетнил.

Подпомаган от един помощник, палачът свали веригите на Лорн и завърза китките му за двата стълба, издигнати на ешафода, с широко разтворени ръце. С малко ножче във формата на кука, което висеше на колана му, разряза ризата на Лорн отгоре надолу и оголи раменете и гърба му. После изчака помощникът му да поднесе и разтвори пред него сандъче от черно дърво. Извади от там дълъг червен кожен камшик и го погледна с възхита и страх. Взе го предпазливо, разви го и изплющя във въздуха с опитно движение на китката.

Ремъкът на огненочервения камшик изплющя под студения дъжд.

Доволен, нетърпелив, но спазващ процедурата, палачът направи знак на помощника си, който направи знак на първия барабанчик. Той се покачи на ешафода, докато палачът заемаше мястото си на три стъпки зад Лорн.

Изнесъл единия си крак напред, здраво стъпил на пода, палачът чакаше. Подготви ръката си, докато траеше краткото барабанене, после настъпи тишина — за съвсем кратко, сякаш увиснала във въздуха, преди да започне бавният ритъм, който щеше да отмерва цялото наказание.

Щеше да има петдесет удара на барабана.

И толкова удара с камшик.

Лорн се огъна и стисна юмруци при първия удар, понесе следващия и изкрещя на третия. На петия продължаваше да вика, а плътта по раните му пращеше. На седмия краката му се подкосиха. А на десетия за малко не изгуби съзнание.

Барабанът млъкна, за да отпочине ръката на палача.

Възползвайки се от тази почивка, Лорн сграбчи веригите, за които бяха вързани ръцете му и се изправи на крака, дишаше прекъслечно и пред очите му беше замъглено. Там, където камшикът беше ударил и оставил дълбоки рани, му се струваше като че стоманени стрели разяждат кожата му.

Палачът отново зае позиция и под ритъма на барабана ударите започнаха за нова серия от десет. Този път Лорн се огъна на втория и падна, като се държеше само на ръцете си. Червеният камшик браздеше гърба му, докато той се олюляваше, нацепи плътта му, а дъждът миеше раните на живо. Между два удара и два вика Лорн не успяваше вече да си поеме въздух.

След втората десетка Лорн понечи да се изправи, но не успя въпреки усилията си. Коленете му се огъваха и не можеха да го удържат. Китките му поемаха цялата тежест на тялото му и разранени от железата, кървяха, но той не ги забелязваше. Разраненият му гръб се беше превърнал в непоносима болка. Сякаш поточета от горяща лава се стичаха между трептящите му рани.

Мъчението бе подновено.

Ремъкът на червения камшик, напоен с кръв, направи и други рани, а някои разшири още повече и сега под проливния дъжд от тях се издигаше пара. Лорн се заклати, вече не беше на себе си, изпадна в делириум от страдание, гняв и безпомощност. Крещеше и крещеше до пълна загуба на гласа си, тялото му черпеше от последните си сили, за да се изпъне при всеки удар на камшика. И едва когато спря да чува раздиращите си викове, разбра, че мъчението е било прекъснато за трети път.

Палачът се приближи, като раздвижваше рамото си, и доволен разгледа своето произведение. Бяха му дадени нареждания за особена жестокост и той старателно изпълняваше задачата си, тъй като му беше обещано допълнително възнаграждение, ако — за нещастие, — осъденият не оцелееше.

Дъждът все така миеше раните му, но Лорн се беше превърнал в тръпнеща маса, която леко се поклащаше на веригите. Но беше жив и оставаше в съзнание за изумление на палача. Очите му се бяха обърнали. Мъчително хълцане повдигна гърдите му и на устата му се появи черна жлъч, която потече по брадичката му. Палачът направи гримаса от отвращение. После се върна на мястото си и вдигна ръка, прицели се грижливо и събра всичките си сили, напълно решен следващите десет удара да са последни.

Никой не можеше да понесе повече от това, което Лорн бе изтърпял.

Самият Лорн — в мъглата на обърканите си мисли — виждаше, че краят му настъпва.

Палачът замахна…

… но удар не последва.

Един юмрук беше стиснал ръката на палача. Изненадан и ядосан, мъжът се обърна и видя кой го държи.

Беше Вард.

— Достатъчно — каза той.

— Ама какво…?

— Казах: достатъчно.

Палачът пребледня.

— Вард! — извика Горланс. Поразен, той не бе успял да реагира, когато ковачът напусна строя и скочи на ешафода. — Призовавам ви да…

Без да изпуска китката му, Вард сграбчи палача за яката със свободната си ръка и му нанесе жесток удар с глава право в лицето.

После втори.

И трети.

Със счупен нос, разбита уста и изпочупени зъби, обезобразеният палач се строполи още преди Вард да изрита червения камшик от ешафода.

Отначало слисан, помощникът на палача започна да се колебае. Но като видя Логан и Йерас, които се бяха качили при Вард и изглеждаха готови за бой, предпочете да се махне. Барабанчикът вече беше изчезнал.

— В името на краля… — започна Горланс.

Вард извади меча си и се доближи до края на ешафода.

— В името на краля… — повтори Горланс вбесен.

— Майната ти.

Горланс помисли, че е чул зле под шума на дъжда.

— К…? Какво?

— Майната ти, а сега ме чуй. Чуйте ме и всички вие — добави той като повиши глас. — Ще отведа Лорн далеч оттук и ще изкормя първия, който поиска да ми попречи. И втория. И третия. Ще трябва да ме убиете, за да ме спрете.

— Мен също ще трябва да ме убиете — обеща Йерас.

— И мен — каза Логан, като извади своите близначки.

Горланс тръгна към ешафода и заплаши:

— Ще бъдете обвинени в предателство!

— Не — спокойно отвърна Вард. — Ако продължавам да служа под твоите заповеди, ще стана предател.

— Вард! Ще дадете сметка за това…

Но Вард не го слушаше.

— Отвържете Лорн — каза той на Логан и Йерас. — Внимавайте.

Отпуснат, с изцъклени очи, Лорн нищо не разбираше.

Логан прибра шпагите си в ножницата и прегърна Лорн през тялото, докато Йерас се занимаваше с оковите.

Вард бдеше.

— Гвардейци! — извика Горланс и извади меча си. — Задръжте тези хора!

Ониксовите гвардейци се спогледаха неуверено. Да спрат Логан и Йерас? Но най-вече да задържат Вард? Старият, както го наричаха, беше първият, когото Лорн бе наел. Кралски ковач, той беше приближен на Върховния крал и беше воювал заедно с него. Той вдъхваше огромен респект и всички го познаваха достатъчно добре, за да знаят, че изпълнява заплахите си: ако някой се опиташе да се изправи със сила против него, щеше да се пролее кръв.

На ешафода Лорн се строполи в ръцете на Логан.

— Гвардейци! — дереше се Горланс. — Гвардейци, заповядвам ви да задържите тези мъже!

Но черните гвардейци продължаваха да се колебаят.

— Подчинете се! — избухна Горланс. — В името на Върховния крал! Заповядвам ви да…

Изведнъж Кай извади меча си рязко.

Същото направиха Ройс и Енград.

После Лиронд, Беор и Емрин.

Горланс се усмихна злобно. Подчиняваха му се. Най-накрая неговият авторитет се налагаше. И то против Вард отгоре на всичко! Против Логан и Йерас! Това беше първата Ониксова гвардия, онази, която Лорн беше създал и днес тя изчезваше. В безчестието. Може би дори сред кръв. Можеше ли Горланс да мечтае за по-хубаво?

Но бързо промени мнението си.

Заедно с Кай, те бяха шестима.

Шестима, които, без да се наговарят, напуснаха редиците и се обърнаха, за да защитават ешафода, откъдето слизаха Логан и Йерас, поддържайки Лорн.

Шест против двайсет.

Знаеха, че ще бъдат обвинени в неподчинение и предателство, но това не ги интересуваше. Защото преди всичко знаеха къде бяха честта и достойнството. Знаеха какво означава да си ониксов гвардеец. Някои помогнаха като носеха Лорн, чиито боси крака се влачеха по паветата, потънали във вода. Другите образуваха ескорт около изтерзаното му тяло.

С меч в ръка Вард скочи от ешафода.

— На Върховното кралство служим — каза той, обърнат към Горланс и към онези, които не бяха помръднали. — Върховното кралство защитаваме.

Никой не посмя да им попречи да напуснат затвора.

Вратите се отваряха пред тях една по една, докато те се отдалечаваха под сивия дъжд и отнасяха този, за когото всички бяха готови да умрат — в този момент и завинаги.