Пиер Певел
Наследникът (13)

Пролетта на 1548 година
Командерия „Гората на Гилдер“

Орденът на монасите рицари на Светите покровители беше създаден, за да пази Великия храм на Ейрал — Драконът на познанието и на светлината. Покровителите бяха изпълнени с мъдрост и милосърдие, но бяха и страховити воини, владеещи меча и пазени както от вярата си, така и от стоманените халки на ризниците си. От първата си командерия те постепенно се бяха настанили в цялото Върховно кралство, а после и в най-отдалечените области на Древната Империя.

Хроники (Бяла книга за Ейрал)

Недалеч от планините на Ансгорн, там, където граничат Върховното кралство и Вестфалд, слънцето залязваше над командерията „Гилдер“ и обширната гора от черни борове, която се простираше наоколо.

Камбаната вече беше ударила три пъти, за да предупреди пътниците, че трябва да се забързат, за да пристигнат, преди да се стъмни. Мястото не беше сигурно. Отдалечено, слабо населено, през него минаваше само един стар път, чиито широки плочи бяха обрасли с високи треви и храсталаци. Върховното кралство беше престанало да поддържа и да пази този път, който датираше от времето на Имелорската империя и беше оцелял от Мрака. Границата вече не се пазеше или се пазеше толкова лошо, че разбойници и контрабандисти я преминаваха както си искаха. Най-голямата опасност обаче не идваше от неприятните срещи, които можеше да се случат. Нито от дивите животни. Нито дори от наемниците и крадците, привлечени от размириците във Вейлд. Идваше от Тъмнината, която в някои нощи излизаше от гората като черна мъгла и застрашаваше тези, които бяха имали нещастието да се изгубят, като се простираше чак до стените на командерията.

Малка и отдалечена, командерията „Гората на Гилдер“ наброяваше едва — като се изключат неколцина новодошли коняри — петнадесетина монаси рицари, които се мъчеха да поддържат нещо подобно на ред и справедливост в областта. Задачата беше тежка, но те се стараеха против и напук на всичко, въпреки умората и опасностите. Тези ветерани неуморно патрулираха покрай стария имелорски път, който се отдалечаваше на изток към Вестфалд, а отвъд негостоприемните планини — към Вейлд на север. И на драго сърце приемаха поклонници, скитници и търговци, предлагаха им подслон и храна, но най-вече — та макар и само за една нощ — спокойствие на духа зад здравите и добре пазени стени. Командерията беше сигурен пристан, където всеки намираше подкрепа и закрила срещу всички заплахи.

* * *

Загрижен, брат Илас се качи на патрулния път, издигащ се над входа на командерията, и попита:

— Все още нищо?

— Не — отвърна монахът, който даваше наряд.

Илас дълго и внимателно оглежда пътя с присвити очи. Напразно. И от едната, и от другата страна оставаше пуст. Но един брат все още не се беше прибрал, а скоро трябваше да затворят вратите за през нощта, както го изискваше Правилникът в областите, където Тъмнината представляваше опасност.

— Вече трябваше да се е върнал, нали?

— Да — каза часовият.

Когато научи, че едно дете страда от силна червена треска във ферма наблизо, брат Ярл взе чантата си с лечебни билки и яхна коня, въпреки късния час. „Ако се справя бързо — беше казал — ще се върна преди залез-слънце.“ Но и дума не можеше да става да чака до другия ден — червената треска можеше да отнесе дете за една нощ.

След което беше препуснал — сам — в галоп.

Илас въздъхна.

Изпитваше обич и уважение към брат Ярл. Бяха на една възраст, ще рече на около петдесет. Бяха се молили и воювали един до друг, бяха делили воднистия походен бульон, огъня от съчки, бяха спали на един сламеник. Друга тяхна обща черта беше това, че се бяха присъединили към монасите рицари на Светите покровители доста късно.

Това обаче правеше ли ги приятели?

На брат Илас му се струваше, че всъщност никой не познава истински Ярл. Той говореше малко и на никого не се доверяваше, но умееше да слуша и никога не се колебаеше да предложи помощта си. Щедър, предан, усмихнат, той беше уважаван от братята и ценен от местните хора, които се обръщаха към него, когато бяха болни или ранени. Наистина Ярл умееше да намести счупено, да зашие рана, да лекува пламнали вътрешности или да успокои мигрена. В това затънтено място името му беше познато на селяните, на дърварите, на ловците и дори на просяците и на скитниците, което за него означаваше, че непрекъснато му се налагаше да обикаля околността, освен че трябваше да изпълнява религиозните и военните си задължения.

Илас чу виене на вълк и се обърна към спускащия се мрак.

Когато и последният слънчев лъч се скриеше зад хоризонта, нямаше да има друг избор — в качеството си на монах вратар — освен да нареди вратите да бъдат затворени.

Наистина тази нощ щеше да бъде нощ на Тъмнината.

Тъмнината щеше да бъде достатъчно силна, за да напусне околните гори в преследване на живот, на душа, която да погуби. Може би дори щеше да доведе в тази гъста, прашна мъгла гладни същества, които да дойдат да душат въздуха, да дерат земята и да драскат по камъните. Щяха да ги чуят как стенат и ръмжат. Стоновете и призивите им под стените щяха да смущават съня и да събуждат най-дълбоките, най-тайните страхове. Но нито Тъмнината, нито нейната пасмина нямаше да влязат… при условие че вратите бъдат затворени, преди да се стъмни, и ейраловите глифове, които ги защитават, бъдат погалени от живота и светлината на последния слънчев лъч.

Единствено и само това пазеше командерията. Вратите можеха да бъдат отворени едва на зазоряване. Дори не и за миг. Дори не и колкото за един удар на сърце. Защото на Тъмнината не й беше нужно повече, за да се промъкне и да извърши гнусното си дело.

— Може би брат Ярл е предпочел да прекара нощта на място — каза постовият. — При родителите на детето, което тръгна да лекува. Няма съмнение, че са му предложили подслон и храна.

— Може би.

Но никак не му се вярваше.

Когато напусна командерията, Ярл беше оставил един болен брат, чието състояние го тревожеше. И като познаваше Ярл както само той го познаваше, Илас не се съмняваше, че е предпочел да изчака следващия ден, за да се прибере, та дори и с риск — ако е закъснял — да пристигне след затварянето на вратите. Тогава щеше да бъде хванат в клопка — сам и обграден от Тъмнината.

Което значеше обречен.

Разтревожен, брат Илас наблюдаваше залязващото слънце, което приличаше на плосък купол сред пламтящо море. Щеше да чака до последната светлинка, до последната надежда, преди да нареди да затворят вратите, но не повече.

* * *

Канеха се да я изнасилят, когато Ярл ги свари на поляната.

— Пуснете я.

Двамата мъже, които притискаха девойката към земята, вдигнаха глави. Този, който беше клекнал между бедрата й, се извърна объркан. Също като съучастниците си, и той пребледня, когато видя монаха рицар, който се приближаваше. Не можеше да го сбърка. Непознатият носеше облеклото на ордена на Светите покровители: високите ботуши, дългата ризница от синкави стоманени халки, бялата връхна дреха със сребърни ширити, пристегната в кръста с тежък кожен колан… и меча, който спокойно и решително извади от ножницата.

— Казах: пуснете я.

Мъжът, който беше спечелил на зарове правото да мине пръв, се изправи, като забързано вдигаше панталоните си. Искаше да каже нещо, но един удар на меча отпрати главата му да се търкаля по тревата, докато той си оправяше колана. Другите двама скочиха на крака и се хванаха за оръжията. Ярл отби нападението на единия, преди да го изкорми с опакото на острието, после се обърна към последния, който… вече се измъкваше тичешком и изчезваше сред гъсталаците.

Монахът рицар се наведе над девойката.

Зашеметена, тя трепереше и хълцаше. Беше облечена в мъжки дрехи, мръсни и разкъсани, които, свита на кълбо, се мъчеше да оправи от свян.

— Всичко е наред — каза й Ярл тихо.

С пълни със сълзи очи девойката трескаво кимна.

— Как се казвате? — попита Ярл.

— Лен… Леня.

— Всичко е наред, Леня. Позволете ми да ви помогна. Съгласна ли сте?

Ярл внимателно й помогна да си оправи ризата, после да нахлузи панталоните, останали закачени за единия й глезен. Лицето й беше изцапано със засъхнала кръв, но за момента той се отказа да прегледа раната на главата й, от която по разрошените й коси беше полепнала кръв. Това можеше да почака, докато стигнат до командерията.

Ако успееха.

Командерията беше наблизо, но небето вече беше тъмно над полянката, а от дълбините на гората се пробуждаше заплаха.

— Трябва да тръгваме — каза монахът рицар и взе Леня на ръце. — Стъмва се.

Облекчена, че най-сетне може да се отпусне в ръце, които я защитаваха, младата жена се остави на волята му. Беше по-скоро дребна, така че той я вдигна без усилие.

— Благодаря — прошепна тя, като сложи глава на рамото му.

— Конят ми е наблизо — каза той.

Отнесе я, като остави конете на тримата мъже, които бяха вързани за един дънер и ставаха все по-нервни.

* * *

— Там — извика един от часовите, като посочи с ръка.

— Най-сетне — рече брат Илас.

Мнозина братя бяха дошли при него на обходния път, за да гледат дали Ярл се връща. Всички погледи се обърнаха към стария павиран път и към рицаря, облечен в бяло, който пристигаше в галоп.

— Ярл ли е? — попита брат Гардион.

— Да! Той е — потвърди възторжено брат Лето.

Илас пресметна скоростта на Ярл и разстоянието, което все още го отделяше от командерията. Като се обърна към залеза, разбра, че времето ще му стигне.

Дори съвсем щеше да му стигне.

— Ще дойде ли навреме? — попита един от новите коняри.

Никой не му отговори, но всички споделяха един и същ страх.

— Бавен е — каза брат Тален. — Необичайно бавен.

Смутен, старият Гардион присви очи. Той беше на шейсет и две години и това го правеше старши на общността, а очите му вече не бяха така добри, както преди.

— Може би конят му е изтощен — предположи той.

— Не — каза Илас. — Не е това. Гледайте…

Ярл не яздеше сам. Той притискаше някого на седлото пред себе си и държеше юздите с една ръка, а конят препускаше с всички сили.

— Какво става? — попита командор Едрас.

Направиха му път да стигне до бойниците.

Плешив и с правилно оформена брада, той беше едва на трийсетина години, но вече беше опитен в командването и в битките. Един поглед му беше достатъчен, за да прецени положението.

— Кой е? — попита той, като посочи с брадичка към конника, който се приближаваше.

— Брат Ярл — каза Илас.

— Ще успее ли?

— Не зная.

— Братко Реал — извика Едрас силно. — Искам да се качите на камбанарията на параклиса. Наблюдавайте здрачаването и ударете веднъж камбаната точно преди последния слънчев лъч да изчезне зад хоризонта.

— Разбрано!

— Братко Тален?

— Тук!

— Вземете трима братя и идете да затворите вратите наполовина. Оставете само толкова, колкото да може да мине конник. После бъдете готови да бутнете вратите по сигнала на брат Реал.

— На вашите заповеди.

След това, като се наведе към Гардион, командорът му каза тихо:

— Уверете се, че всичко е готово в лечебницата, моля ви.

Брат Гардион тръгна.

Илас беше чул последната заповед, дадена от Едрас. Двамата мъже се спогледаха загрижено и командорът се почувства длъжен да добави:

— Никога не се знае.

Илас кимна.

Макар че перспективата Ярл или човекът, когото водеше, да бъдат ранени, не беше най-тревожната.

— Ето я Тъмнината — зловещо каза един от братята.

* * *

Ярл идваше в галоп от североизток по стария имелорски път, който минаваше през гората. От тази страна на небето вече беше тъмно и Тъмнината излизаше сред дърветата. Тя можеше да приема различни форми. Имаше ветрове, камъни, дъждове и блата на Тъмнината. Тук Тъмнината беше гъста и тъмна мъгла, осеяна с пурпурни вени, които слабо просветваха. Изглеждаше като жива, сякаш привлечена от пътя, който покриваше след монаха рицар.

Нямаше нужда Ярл да се обръща назад, за да разбере, че е преследван от нощта и Тъмнината. Отначало се беше надявал, че свещените стълбове, които братята бяха забили от двете страни на стария път, ще са достатъчни, за да държат Тъмнината настрана. Обикновено беше така около командерията. Но тази нощ не беше като другите и Тъмнината, която обичайно се ограничаваше до дълбините на горите, изглеждаше толкова мощна, колкото беше по времето на Мрака, преди светът отново да стане плодотворен. Въпреки глифовете, които ги красяха, тя поглъщаше белите стълбове покрай пътя със същата лекота, с която беше преминала другите, забити там, където започваше гората, сякаш това бяха обикновени дървени стълбове.

Оглушал от чаткането на копитата на жребеца, Ярл притискаше Леня към себе си с едната си ръка. Тя беше неподвижна и главата й се поклащаше в ритъма на препускането. Той се надяваше тя да е само в безсъзнание. Можеше ли раната на главата й да е по-сериозна, отколкото му се бе сторило? Може би. Но сега не беше моментът да се притеснява за това. Мислеше, че ще може да се върне навреме и не се съмняваше, че братята му щяха да чакат по последния миг, преди да затворят вратите на командерията. Но въпреки всичко не беше сигурен, че конят му няма да бъде обзет от внезапна слабост или да падне. И най-вече трябваше да внимава за Тъмнината, която напредваше, а конят му видимо се уморяваше. Чувстваше присъствието й — жадно и ледено — в гърба си, сякаш беше вълна, която се разбива, готова да го погълне.

Петстотин метра.

Оставаха му само петстотин метра, но нощта почти се беше спуснала и Тъмнината приближаваше.

* * *

В командерията всички бяха готови.

— Наблюдавайте внимателно, братко Реал! — нареди командор Едрас откъм обходния път. — Дайте време на брат Ярл до последния слънчев лъч. Но не чакайте и секунда повече, преди да дадете сигнала! Иначе ще обречете всички ни!

Застанал на върха на камбанарията на параклиса, Реал не отвръщаше поглед от залязващото слънце, но направи знак, че е чул. В далечината слънцето вече беше като златно-розова локва по върховете на черните борове. В нощното небе вече ясно се виждаха млечните извивки на Голямата мъглявина.

— Ето го! — предупреди Едрас.

И наистина Ярл идваше в галоп, а мъглите на Тъмнината се затваряха зад него и докосваха задницата на коня му — запенен и полудял. В мъглата безформени силуети скачаха, ръмжаха, посягаха с нокти и челюсти.

— Бъдете готови! — нареди командорът на братята, които чакаха да затворят вратата. — При сигнала затворете, без да се колебаете! Каквото и да се случи!

Братята знаеха, че нямат избор. Но мисълта да обрекат на сигурна смърт един от тях им беше непоносима.

— Братя, не проявявайте слабост. Заклевам ви.

Странен, далечен крясък наруши тишината. Беше известяването на пълната нощ — празник за Тъмнината.

Брат Илас сдържаше дъха си.

Погледът му се движеше от хоризонта до камбанарията, от камбанарията до пътя, после се върна към хоризонта. Ярл вече беше на един хвърлей разстояние от двете тежки открехнати крила на вратата, но последният лъч щеше да изчезне. Само след миг нощта щеше да настъпи и изглеждаше, че Тъмнината — като огромно море — ще покрие света.

Камбаната отекна.

Братята забутаха крилата.

Ярл пришпори.

— Яху!

Конят скочи с цвилене.

Крилата на вратата се затвориха в последния миг. Глифовете, издълбани в дървото с ейралски букви, проблеснаха за секунда в бяло сияние. Отекна злокобен вой, докато Тъмнината се отдръпваше от командерията и оставаше на разстояние като море, което отстъпва около остров при отлив.

В командерията за миг настана мълчаливо вцепенение…

Последвано от победни викове.

Ярл беше успял, вратите тежко бяха хлопнали зад него, а конят му за малко не беше паднал на двора.

* * *

Аед беше избягал, за да спаси живота си.

Толкова по-зле за Орикт, който бе предпочел да се бие. Толкова по-зле и за Ерган, който така и не видя откъде дойде ударът, който го обезглави. В края на краищата нали точно на него му беше хрумнала идеята да изнасилят момичето? Ако той не беше пожелал „да се позабавлява“, ако се беше задоволил да се подчини на заповедите, както искаше Аед, Ерган още щеше да е жив. Както и Орикт. Ерган беше виновен за това, че Орикт беше убит. Не Аед. Какъв смисъл имаше да остане и да се бие? Щеше да има само още един труп на полянката, това е.

Тъй като монахът рицар, изглежда, не смяташе да го преследва, отначало Аед си помисли, че се е измъкнал. Но продължи да тича, после спря, за да ориентира, като се мъчеше да се убеди, че шумовете, които чуваше в края на гората, са плод на въображението му.

Аед не обичаше тази гора.

Смятаха я за прокълната и ако момичето не беше опитало да се спаси в нея, той никога нямаше да пристъпи там. Но Ерган беше настоял. С ръка на меча беше припомнил какво беше обещаното възнаграждение. Толкова злато за тая никаквица — това си струваше да се поемат известни рискове. Освен това Аед познаваше добре каква съдба очаква страхливците и подлеците.

„На страхливеца главата винаги му е на мястото си“ — каза си Аед.

И тъкмо когато мислеше, че се е изгубил, намери стария път и белите стълбове покрай него. Това, че напусна гората, беше облекчение, но наемникът бързо си промени мнението с падането на нощта — сега, когато…

Сега продължаваше да тича, изплашен, с обезумял поглед.

Мъглите на Тъмнината, които бяха излезли от гората, го обгръщаха. И той ги цепеше, следвайки павирания път, като хипнотизиран от сивкавата пътека, която той очертаваше пред него под Голямата мъглявина. В мъглата чуваше въздишки, жалби, стенания, внезапни крясъци и страховито ръмжене. Отгатваше очи, бивници, гримасничещи лица и увиснали муцуни, които не искаше да вижда. Понякога парче измъчена мъгла го хващаше за глезена или за ръката. Той се освобождаваше лесно, но все по-ужасѐн, а кръвта му се смразяваше.

Тъмнината си играеше с него.

Аед знаеше, че е обречен и единствено страхът не му позволяваше да се примири със съдбата си. Така че тичаше и — неспособен да мисли — щеше да бяга до последния си дъх.

Но вече се чувстваше изтощен.

Дробовете му горяха, а краката го измъчваха от болка. Собствената му пот го заслепяваше, гореща при допир с очите. Бягането му беше вече някакъв ад. Залиташе и на няколко пъти за малко не падна, препънат в някоя разместена плоча. Намали, скоро вече можеше само да върви. Тогава Тъмнината стана по-гъста, по-черна, по-задушаваща. Но не се затвори върху него и го остави да върви напред — с последни сили, като залиташе на всяка крачка.

Капнал от изтощение, победен, разбит, наемникът започна да се моли, хълцайки.

Тогава се строполи на земята и зачака смъртта…

— Милост — шепнеше той. — Милост…

— Патетично.

На Аед му трябваше известно време, докато разбере, че наистина беше чул тази дума.

Разтреперан, той отвори очи и видя две конски копита близо до лицето си. Отвратителният страх, който почти го беше подлудил, беше изчезнал, заменен от чувството за скрита заплаха, което му беше станало твърде познато.

— Стани.

Аед застана на колене и забеляза, че мъглите на Тъмнината се бяха отдръпнали. Вдигна поглед и заслепен от огромните арабески на Мъглявината, позна свещеника в черна ризница, който му говореше със суров глас.

— Прав.

Наемникът се подчини, но погледът му остана наведен.

— Къде са Ерган и Орикт? — попита отец Д’Елвантир.

— Те… Те са мъртви.

— Отнесени от Светата тъмнина?

Аед се осмели да погледне.

— Не, убити от един монах покровител.

Шлемът, който скриваше лицето на елвантския свещеник, беше украсен със същите кървавочервени извивки, както нагръдника и тежките му ръкавици. Позволяваше да се видят само очите му, в които на Аед му се стори, че вижда блясъка на омраза при споменаването на монаха рицар.

— Говори — заповяда свещеникът.

Зад него двайсетина конници чакаха на седлата. Всички бяха наемници без вяра и закон, също като Аед, когото свещеникът беше наел във Вейлд. После той се беше научил да се страхува от него.

— Намерихме момичето в гората — каза Аед. — Но дойде един монах рицар. Първо уби Ерган. А после Орикт. С… Струва ми се, че после отведе момичето.

— А ти?

— Аз?

— Ти защо не си мъртъв?

Аед с мъка преглътна от притеснение.

— Избягал си — отсече отец Д’Елвантир.

— Не! Аз… Не избягах! — защитаваше се наемникът. — Исках да ви предупредя! Трябваше да остане някой, който да каже какво се е…

— Имаш късмет — прекъсна го свещеникът. — Тази нощ е Свещена нощ.

Аед пребледня. Погледна свещеника невярващо.

— Светата тъмнина да те приеме.

При тези думи свещеникът подкара коня си в тръс.

Аед скочи встрани, за да не бъде съборен.

— Милост! — извика той. — Не! Милост! Не ме оставяйте!

И като разбра, че няма на какво да се надява от елвантския свещеник, потърси помощ от другите конници. Те бяха негови другари, братя по оръжие, някои му бяха дори приятели. Но всички минаха покрай него, без да го погледнат, безразлични към молбите му.

— Не ме изоставяйте! Не тук! Вел! Естал! Олам! Моля те, Олам. Вземи ме зад себе си. Олам!

Знаеше, че единствено властта на свещеника държи Тъмнината настрана. Отчаяно се опита да се вкопчи в едно седло, но единственото, което получи, беше жесток ритник с ботуш, който го отпрати да се търкаля по земята. Главата му се удари в един камък.

Беше замаян и му трябваше известно време, за да се вдигне.

— Не ме оставяйте — крещеше той, а кръвта се стичаше по челото му. — Милост! Не ме оставяйте! Мръсници! Гадняри! Не ме…

Но и последният конник вече се отдалечаваше, а Аед чувстваше, че вече няма сили нито да тича, нито да вика.

— Милост — повтори той полугласно и падна на колене. — Милост…

Избухна в плач и остави Тъмнината, нейните призраци и кошмари да се стоварят върху него.

* * *

Лечебницата на командерията представляваше тясно, спокойно помещение близо до спалните. Шест плетени легла бяха подредени едно до друго в червеникавия полумрак, на светлината на няколко свещи. На стената в дъното висеше диск от светло дърво, на който беше издълбан профилът на Ейрал — Белия дракон на познанието и на светлината.

Леня лежеше на едно от леглата, които командорът беше наредил да приготвят. Бледа, с хлътнали бузи, тя спеше дълбоко. Сега беше облечена в нощница, която беше много голяма за нея, главата й беше превързана с чиста и съвършено точно направена превръзка.

— Остани при нея, Рилт — каза Ярл на новака, който служеше при него като чирак.

Макар и с гигантски ръст, Рилт едва излизаше от юношеската възраст. Той кимна и остана до леглото на момичето, а господарят му отиде при командор Едрас. Командорът търпеливо чакаше в един ъгъл на стаята Ярл да му каже най-накрая какво се беше случило, тъй като монахът рицар му беше обещал да му разкаже всичко, но не преди да се е погрижил за пациентката си. Първо трябваше да я прегледа, да се погрижи за нея и да се увери, че животът й не е в опасност.

Това вече беше направено.

— Връщах се от фермата на семейство Фарел, когато забелязах странни следи на половин левга оттук — каза Ярл тихо. — Имаше стъпки от крака и капки кръв, покрити от следите на няколко подковани коня. Бяха съвсем пресни и прекосяваха полето по посока на гората. Реших да ида да видя какво става.

Ярл се обърна към леглото на момичето, което му се стори твърде младо и крехко за изпитанията, които беше преживяло.

Продължи:

— Бяха трима и се канеха да я изнасилят, когато ги намерих на една поляна. Убих двама от тях. Третият избяга.

— Тя каза ли ви нещо?

— Каза, че се казва Леня.

— И това е всичко?

— Горе-долу да. Почти веднага изгуби съзнание от изтощение.

— На колко ли години е?

— Не повече от шестнайсет-седемнайсет.

— А тези мъже какви бяха?

— Наемници. Или разбойници, тръгнали да плячкосват.

— Несъмнено са видели в това младо момиче лесна жертва. Опитала се е да им се измъкне, но са я хванали в гората, където е искала да се скрие. Може би дори по някое време са я преследвали, за да си поиграят с нея…

Откакто провинция Вейлд от другата страна на планините се беше надигнала против Иргаард, бандите в областта бяха станали още по-многобройни. Пътници биваха обирани. Отдалечени ферми бяха нападани. До този момент командерията беше успяла да запази района от плячкосване благодарение на всеотдайността на монасите рицари и на закрилата на Белия дракон. Но колко ли време още можеше да удържи?

— Тя носеше това — каза Ярл, като показа един медальон от слонова кост и сребро.

Медальонът представляваше Дракона-крал — дракон с корона, изправен прав, с крила, разперени хоризонтално, за да се очертае кръст.

— Учителю! — извика внезапно Рилт.

Леня току-що беше отворила очите си, пълни със страх. Изведнъж дълбоко си пое дъх и се изправи, сякаш й беше липсвал въздух, сграбчи чирака за яката и умолително продума:

— Идват! Те… Не бива да… Мечът! Аз… Отец Домн… Отец Домнис! Трябва… да… говоря с него… Отец Домнис… Мечът на кралете! Не бива да… Мечът… на… кр…

Не можа да довърши.

Пръстите й продължаваха да стискат бялата дреха на чирака, но тя отново изгуби съзнание. Смутен, Рилт я задържа и внимателно сложи главата й на възглавницата, преди да се обърне към Ярл и Едрас с питащ поглед.

Чувайки по коридора шум от забързани стъпки, Ярл се обърна към вратата. Брат Илас отвори. Беше въоръжен и леко задъхано каза:

— Трябва да дойдете.

— Какво става? — попита Едрас.

— Конници. Пред вратата са.

* * *

Когато стигна до обходния път над вратата на командерията, повечето от братята рицари вече бяха застанали на стената. Освен дългата ризница от стоманени халки, която носеха от сутрин до вечер, те бяха сложили и шлемовете си с кръстообразен процеп за очите и бяха грабнали големите щитове с изображението на Ейрал. Всички бяха еднакво решителни, чираците, облечени в подплатени ризници, довършваха зареждането на арбалетите, които — подредени в една линия — чакаха само да бъдат сложени на рамо.

Командорът се приближи до бойниците и уверено рече:

— Аз съм командор Едрас.

Отвън имаше двайсетина конници, мръсни и окъсани, яхнали изтощени коне. Носеха най-различни ризници от дебела кожа. Шлемове и качулки съвършено скриваха лицата им в тъмнината, но на командора му се стори, че въпреки това може да различи твърдия, жесток блясък в погледите им. Кои бяха те? Разбойници или войници? Наемници? Дезертьори?

От групата се отдели конник в яркочервено наметало.

Едрас беше доблестен и благочестив мъж. И въпреки това трябваше да сдържи потреперването си, когато разпозна извивките, красящи шлема, и черната стоманена ризница на конника. Изискани, елегантни, те бяха в същото ярко червено като плаща, който покриваше раменете му, и не оставяха никакво съмнение относно този, който ги носеше.

Това беше свещеник на Елвантир — Драконът на Тъмнината.

— Искаме момичето — заяви той с глас, който шлемът променяше и правеше още по-ужа̀сен.

Командорът не отговори.

Наоколо Тъмнината беше навред, докъдето поглед стига. Командерията беше обгърната отвсякъде, но това не беше попречило на свещеника и неговия отряд да дойдат до нея. По копитата на коня му висяха парцали от черна мъгла, а покривалото му беше толкова бледо, че изглеждаше призрачно на светлината на Голямата мъглявина.

— Тя е сред тези стени — продължи свещеникът. — Отворете вратите си.

— Вратите ни ще останат затворени — каза спокойно Едрас.

По гърба му се стичаше ледена пот. Но ако свещеникът на Елвантир черпеше от Тъмнината страховитите си сили, това означаваше също така, че има причини да се бои от магията на Ейрал. Против действията на Тъмнината свещените глифове на Белия дракон пазеха малката командерия по-добре от каменните й стени.

Поне до известно време.

Скрит зад шлема си, свещеникът известно време гледа внимателно Едрас. После бавно обиколи с поглед бойниците, сякаш преценяваше защитните сили на командерията.

— Предай момичето — повтори той. — Предай момичето и ние си тръгваме.

— Не. Сега вече Ейрал я пази.

Свещеникът се изсмя.

— Както желаеш…

Даде знак за тръгване и бързо той и хората му се обърнаха и изчезнаха в тъмнината и черната мъгла.

* * *

След кратък размисъл командор Едрас заповяда да се съберат веднага и повика братята-рицари в параклиса, с изключение на неколцина, които останаха на стените, за да дежурят.

— Как е тя? — попита той Ярл, който го чакаше пред параклиса.

— Все така в безсъзнание. Рилт е при нея, но не мисля, че животът й е в опасност. Млада е и е по-силна, отколкото изглежда. Нуждае се само от почивка.

— Съмнявам се, че дълго ще може да си почива тук…

Влязоха.

Параклисът беше повече от скромен. Островърхите му прозорци бяха без стъкла, а по стените нямаше никаква украса. Нямаше пейки, братята се молеха прави или на колене върху голите плочи. Олтарът представляваше голямо парче бял камък, леко поогладен.

С Ярл до себе си, Едрас застана с гръб към олтара и изчака десетината братя рицари да се съберат пред него сред войнствено потропване на халки и ремъци, държеше шлема си под мишница, а ръката му лежеше върху дръжката на меча. Виждаха се само посивели или побелели глави, тук-там плешиви. Само мрачни, решителни лица. Само спокойни погледи. Всички бяха ветерани. Знаеха, че моментът е много сериозен и не се страхуваха. Опитът и вярата закаляваха решимостта им.

Ясно и спокойно командорът каза:

— Свещеник на Елвантир иска да му предадем една душа, която Ейрал доведе при нас. Командва двайсетина наемници и несъмнено разполага с ужасна власт, черпена от извора на Тъмнината. Пред лицето на тази опасност чакам мненията ви, братя.

— Той ще се върне — каза брат Илас. — Трябва да се подготвим да се защитаваме.

Мнозина от братята се съгласиха.

— И то незабавно — каза един от тях. — Ако ще нападат, то ще е тази нощ, докато Тъмнината е мощна. Тя е техният най-добър съюзник, повече и от стоманата.

— Но закрилата на Ейрал се простира над това място — каза брат Лето. — Този свещеник не може да не го знае и ще помисли добре, преди да нападне.

— Освен това стените ни са дебели, а шпагите ни остри — подчерта старият Гардион.

— Така е — каза Едрас. — Обаче аз много се съмнявам, че този свещеник ще се откаже от плячката си.

— Какво знаем всъщност за това момиче? — попита брат Тален след известно мълчание.

— Нищо или почти нищо — призна командорът.

— Знаем ли поне защо свещеник на Елвантир я преследва?

Едрас се обърна към Ярл и го прикани да пристъпи напред и да говори.

— Братко?

— Каза, че се нарича Леня — заяви Ярл. — Намерих я мъртва от изтощение, докато трима мъже се готвеха да я изнасилят в гората.

— Какви мъже?

— Наемници. Отначало помислих, че са дезертьори и минаващи разбойници, но сега мисля, че бяха част от отряда на свещеника. Според следите, които можах да открия, Леня е идвала по пътя. Опитала се е да им избяга, като се е затичала към гората, но напразно.

— Откъде може да идва? — попита Илас.

— Според мен от Вейлд. През планината Галаар.

— Сама?

— Дори и да имало други с нея, само тя е успяла. И то с опасност за живота си.

— Двамата с Ярл мислим, че е идвала тук, преди да е била принудена да бяга към гората — каза командорът. — Първо, защото нашата командерия е най-доброто убежище от тъмнината. А после…

Поколеба се и размени поглед с брат Ярл.

— После, защото изглежда иска да бъде отведена при отец Домнис — каза Ярл.

Новината изненада братята, защото всички знаеха, че отец Домнис е изповедник на принц Алдеран — вторият в списъка на наследниците на трона на Върховното кралство. Но тя смути още повече онези, които познаваха миналото на Ярл. Домнис бе принадлежал към ордена на Светите покровители. И през годините на службата си е бил брат по оръжие и приятел на Ярл.

Съвпадение?

Това означаваше да се подцени Ирканс — Драконът на съдбата…

Погледите се приковаха в Ярл, който стоеше пред олтара, под голямата статуя на Ейрал — крилата на Дракона на познанието и на светлината сякаш бяха разперени за него.

— Тя не каза защо на всяка цена трябва да се срещне с отец Домнис — добави той, като изпреварваше въпросите. — Напълно съсипана от умора, отново изпадна в несвяст.

— И все пак — каза Едрас — имаше време да спомене Меча на кралете.

Братята млъкнаха и се спогледаха объркано.

Мечът на кралете беше мечът на първия Върховен крал и на неговите потомци. Последният, който го беше носил, беше един прадядо на Ерклант II, сегашния Върховен крал. Той го счупил в битката при връх Тиернас, точно преди да бъде убит от принца-дракон, с когото се биел. Рицарите рискували всичко, за да отнесат тялото на своя крал, докато свирела тръба за отстъпление, но забравили меча в кървавата кал на бойното поле. Смяташе се, че оттогава насетне е изгубен и беше станал част от легендата.

Дали Мечът на кралете е бил намерен отново?

— Която и да е тази девойка — каза старият мъдър Гардион след дълго мълчание, — няма никакво съмнение, че Ейрал я е направлявал да дойде дотук.

— В такъв случай наш дълг е не само да я защитим, но и да й помогнем да стигне до целта си.

Всички се прекръстиха.

Останаха за миг смълчани с наведена глава в тихия параклис, под закрилящите крила на Ейрал, на светлината на няколко свещи, чийто слаб пламък потреперваше при най-малкия полъх на въздуха.

Навън, в мъглите на Тъмнината, се надигаше стенание.

* * *

Свещеникът беше начертал на земята руни с върха на меч за жертвоприношения. Родлан и останалите го бяха гледали, докато го правеше, разтревожени, но без да посмеят да кажат нищо, обградени плътно от Тъмнината. Формите, движенията, шумовете, които различаваха в плътната мъгла, изостряха нервите им до краен предел. Всичко в тях им крещеше да бягат. Но къде? Тъмнината беше като огромно море около тях.

Родлан разбираше, че хората му вече не издържат.

Преследването, в което бяха участвали през планините на Вейлд, ги беше изтощило, но това не беше най-лошото. Те бяха наемници, бойни кучета, животни. Умееха да страдат, както и да карат другите да страдат. Издържаха на мъки, бяха здрави, жестоки, повечето неспособни на милост. Всички бяха грабили, крали, изнасилвали, измъчвали и убивали. Понякога без истинска причина. Заради играта. Защото страданията на жертвите им ги развличаха. Защото гледката на мъж, който конвулсивно рита с крака, преди да издъхне, увесен на въже, или на момиченце, което разплакано се претрепва от работа, беше добра компания за пиянството им или пък просто убиваше скуката им.

Разбира се, Асранир ги закриляше.

Благодарение на свещеника на Елвантир влиянието на Тъмнината нямаше опасност да ги достигне. Както и съществата и призраците, обитаващи мъглата в тази ужасна нощ. Но никой не можеше да стои до Тъмнината, без да изпитва тревога, недоверие или отвращение. Без значение кой. Без значение какво беше направил и преживял. Беше все едно да доближиш пламък до кожата си, острие до окото си, паница, гъмжаща от червеи до отворената си уста. Тялото се бунтуваше. Надигаше се усещането за нещо гадно, срещу което човек се изтощаваше да се бори непрестанно. Тъмнината беше зловредна, противоестествена, гнусна. А присъствието й — което никога не беше напълно безобидно — подлагаше на изпитание и най-здравите нерви.

Вече от няколко дни напрежението в групата на наемниците беше много силно. Няколко разправии вече бяха избухнали, а други, още по-лоши, тлееха. Родлан знаеше, че хората му са като затворени зверове. Съществуваше заплахата в крайна сметка да се хванат за гушите, понеже нямаше да посмеят да се нахвърлят върху Асранир, от когото с право се страхуваха. Но щеше да им е по-лесно да се нахвърлят върху шефа си. Страхуваше се от метеж, който при всички случаи щеше да е кървав. И щеше да бъде щастлив, ако на другия ден трябваше да се оплаква само от няколко бягства.

Но как можеше Асранир да не си дава сметка за всичко това? Как можеше да не разбира, че скоро щеше да се окаже сам, ако не направеше нещо? До такава степен ли не му пукаше, както изглеждаше? Родлан не разбираше. Със сигурност обаче предпазливите предупреждения, които беше отправил към свещеника, като че ли не го разтревожиха. Дори не го заинтересуваха.

Руните, начертани от Асранир, образуваха пръстен около наемниците и конете им.

— Внимавай хората ти да не излязат от този кръг — беше казал свещеникът на Родлан. — Той ще ви пази от Тъмнината в мое отсъствие. Но не отговарям за нищо, ако някой от вас излезе извън него. Разбра ли?

— Да, свещенико.

— Пожелавам ви да е така.

При тези думи Асранир съвършено спокойно беше яхнал сивия си кон.

— Противно на това, което твоите хора и ти самият мислите, тази Свещена нощ е неочаквана придобивка. Скоро всичко ще свърши. По волята на Елвантир и благодарение на родената от него Тъмнина.

Тогава беше подкарал коня си в тръс, без да погледне назад, а в това време наемниците се скупчиха около началника си.

— Къде отива? — попита един от тях.

— Не зная — призна Родлан.

— Ти напоследък не знаеш много неща…

Засегнат на болното място, Родлан се напрегна.

— Ти май имаш нещо да ми кажеш, а, Сед?

Двамата мъже се измерваха с поглед. Наемникът пръв сведе очи, но съвсем неохотно.

— Не — продума той.

— Сигурен ли си, Сед? Съвсем сигурен? — настоя Родлан.

— Да — отвърна другият, като отстъпи.

— Тогава си затваряй устата, разбра ли?

И тъй като Сед не отговаряше, повтори:

— Разбра ли?

— Да. Разбрах!

Тогава Родлан се обърна към останалите от малкия отряд.

— Ако някой друг иска да каже нещо, сега е моментът. Тук и сега!

Някои се колебаеха.

Началникът на наемниците понесе и изтърпя няколко лоши погледа, но никой не посмя.

— Добре.

Прикривайки облекчението си, той замълча за миг, после каза високо, сякаш нищо не се е случило:

— Руните на свещеника ни пазят от Тъмнината. Но никой да не е посмял да премине зад тях!

Всички потвърдиха и се обърнаха към невидимата бариера, която ги пазеше от мъглите на Тъмнината.

Също като тях Родлан се питаше какво беше тръгнал да прави Асранир и защо ги беше оставил сами. Изоставяше ли ги? Но в такъв случай защо си беше направил труда да ги предпазва? Със сигурност не беше от душевна доброта. Освен това, все още се нуждаеше от тях, нали? Тъпачката, която преследваха още от Вейлд, нямаше да излезе сама от тази командерия.

Като прогони тези въпроси от ума си, Родлан заповяда:

— Естал, погрижи се за огньовете! Йорг, ти поемаш първата стража. Олам и Калгрин, идете при конете. Внимавайте най-вече да са добре завързани.

Иначе никой не беше гладен, а и отдавна и последният мях с вино беше изпит, така че беше безсмислено да се пазят хранителните припаси. Не беше необходимо да се организират и смените на стражите. Но все трябваше да се прави нещо, макар че Родлан се съмняваше, че той или някой друг ще може да заспи…

От височината на хълма, на който се бяха разположили наемниците, можеха да се видят огньовете на малката командерия в далечината. Изглеждаше доста безпомощна и изолирана, изгубена под огромната мъглявина на звездното небе.

Колкото до свещеника на Елвантир, той беше изчезнал в тъмното.

* * *

Асранир съвсем не се беше отдалечил.

Щом като се изгуби от погледа на другите, той слезе от коня и седна на земята със скръстени крака, като само главата и раменете му се подаваха над мъглата. Носеше качулката си и шлема от черна стомана с яркочервени орнаменти. Беше сложил ръцете си, облечени в ръкавици, върху коленете, гърбът му беше изправен, а погледът — прикован в далечината, безизразен, извън този свят.

Когато мигът настъпи, той се остави с тяло и душа на Тъмнината. После с глас, който идваше от дъното на гърлото му, започна дрезгава, бавна, дълбока песен, която призоваваше към него мощта на Елвантир.

* * *

— Чувате ли? — попита изведнъж един от наемниците.

Родлан напрегна слух.

— Тишина! — заповяда той тихо.

Останалите млъкнаха и се заслушаха, никой не помръдваше.

— Това е свещеникът — каза Родлан. — Той… той пее.

Веднага почувства, че нещо не е наред.

Песента на свещеника беше странна. Сякаш се чуваше съвсем ясно и в същото време беше твърде далеч, за да бъде доловена.

— Може би се моли… — предположи Олам.

— Да — отвърна Родлан. — Може би.

Смутен, той помисли малко и добави:

— Асранир каза, че това е… Свещена нощ. Може би затова се моли.

И неуверено вдигна рамене.

— Свещена нощ! — изръмжа един от наемниците.

Изплю се на земята с омраза и ярост, но в неуверения му поглед, с който огледа наоколо, се четеше страх. Инстинктивно, без дори да си дават сметка, всички се събраха в центъра на кръга, който ги пазеше, колкото се може по-далеч от Тъмнината. Обземаше ги скрит страх. Отначало Родлан си помисли, че песента на свещеника беше причина за това. Протяжна, страховита, тя караше вътрешностите им да се преобръщат. Но не, имаше нещо друго…

Конете станаха неспокойни.

Родлан усещаше, че сърцето му бие все по-силно и се втренчи в мъглата, която ги обгръщаше. Нещо ставаше, чувстваше го. Нещо ужасно и опасно. Родлан се обърна натам, накъдето беше тръгнал Асранир, сякаш се надяваше да го види, че се връща.

Напразно.

— Гл… Гледайте! — каза един от наемниците. — Мъглата. Тя…

Станала още по-плътна, мъглата около тях се издигаше нависоко. Като че ли някаква сила я тласкаше към невидимата стена, издигната от свещеника, и тя се опитваше да я премине.

Родлан се завъртя няколко пъти около себе си.

Мъглата на Тъмнината неумолимо се издигаше и той нищо не можеше да направи.

— Какво ще правим? — попита го наемник на име Вел.

Той не отговори, устата му беше пресъхнала, а стомахът му се беше свил от страх.

— Всички ще изпукаме! — извика Вел. — Аз се махам!

За малко и други да тръгнат с него към конете, но като се съвзе, Родлан го задържа за ръкава.

— Вел! Какво правиш?

— Махам се! И дума да не става, че ще остана тук да чакам да…

— И къде ще отидеш? А? Къде?

Вел не отговори.

— Погледни, по дяволите! — настоя Родлан. — Погледни наоколо! Наистина ли искаш да се хвърлиш навън? Ама върви, моля ти се! Но повярвай ми, тук все още сме на сигурно място.

Вел се отскубна със силно движение с рамо. Трепереше, но като че ли разумът му се връщаше.

— А, така ли? Ти пък какво ли знаеш?

— Отвори си очите, Вел. Още сме живи, нали?

— И докога?

Родлан вдигна рамене.

— Прави каквото искаш — каза той. — Свободен си да се самоубиеш. Това се отнася и за вас — добави той, като се обърна към другите трима-четирима, които бяха тръгнали след Вел.

Обаче Тъмнината продължаваше да се надига.

Сега вече ги обграждаше стена, висока около два метра. В мъглата се виждаха някакви призрачни пурпурни форми. Те плуваха на вълни, сякаш носени от капризни течения. Повечето преминаваха слепи и безразлични. Но някои като че ли се интересуваха от наемниците. Приближаваха се и извръщаха към тях празните си орбити. Или поне Родлан си го представяше така. Поне това си мислеше, че вижда или може би си въобразяваше, докато погледът и душата му се губеха в сенките, които бяха толкова дълбоки и толкова…

Готови да го приемат?

Призив ли беше почувствал?

Стенания го освободиха от вцепенението му.

Паникьосани, конете се блъскаха, опъваха кожените ремъци, които ги държаха за муцуните. Освободиха се и побягнаха.

— Не се опитвайте да ги върнете! — изкрещя Родлан, когато видя, че конете изчезват в Тъмнината.

Ненужна заповед.

Родлан забеляза, че погледите на хората му са празни, сякаш са омагьосани. Самият той също чувстваше как го обзема някакво вцепенение. Изведнъж си даде сметка, че напевната песен на свещеника го люлее, отнася, успокоява и притъпява волята му.

Съпротивляваше се с всички сили.

— Асранир! — изрева той. — Асранир!

Сега вече разбираше.

„Тази Свещена нощ е неочаквана придобивка. Скоро всичко ще свърши. По волята на Елвантир и благодарение на родената от него Тъмнина.“

Скоро всичко ще свърши…

— Асранир!

В този миг Тъмнината се изля като прилив, който отнася дига, и Родлан си спомни уплашено, че свещеникът беше начертал руните на кръга за защита с меч за жертвоприношения.

Изкрещя, когато Тъмнината го погълна.

* * *

Свещеникът на Елвантир се усмихна под шлема си, когато Тъмнината прие душите, които й принасяше в жертва. В мъглите се пробуди сила, която бързо започна да расте.

* * *

Когато Леня се събуди в лечебницата на командерията, брат Ярл беше до нея. Тя искаше да се изправи, но той я спря с внимателно, но силно движение на ръката.

— Спокойно — каза той. — Спокойно. Тук сте на сигурно място.

Тя погледна наоколо си. Сините й очи блестяха от тревога на светлината на свещите, бледото й лице контрастираше на фона на черните й коси.

— Къде съм?

— В командерията „Гората на Гилдер“. Аз съм брат Ярл, спомняте ли си?

— Колко…? Колко време съм спала?

— Само няколко часа. Още е тъмно.

Тогава тя разбра, че е облечена в чиста нощница и докосна с върха на пръстите си превръзката, която пристягаше челото й.

— Превързах раните ви — обясни Ярл. — Скоро ще сте на крака. Имате нужда просто от почивка.

— Къде са ми дрехите?

— Чисти и изгладени — каза монахът рицар. — Ще ви ги донесат.

— Искам ги сега. Трябва да тръгвам.

— Никъде няма да ходите.

Тя се ядоса:

— Но аз трябва да тръгвам!

— Не и през нощ на Тъмнината.

— Нощ на…

Не довърши, поразена.

— Тук сте на сигурно място. Тъмнината не може да премине нашите порти. Вие сте под наше покровителство. И под покровителството на Ейрал.

С показалеца си Ярл се прекръсти на сърцето.

— Тогава утре — каза Леня решително. — Ще тръгна утре на зазоряване.

— Изтощена сте. Имате нужда да възстановите силите си.

— Утре…

Ярл погледна младата жена и не му беше трудно да разбере, че решителността й беше напълно категорична. Именно тази решителност я беше довела чак дотук, като беше преодоляла изпитания, които монахът рицар можеше само да си представи. Но и точно тя за малко не я беше погубила.

— Толкова спешно ли трябва да се срещнете с отец Домнис? — попита Ярл.

Стресната, тя се вгледа в него. Точно както той очакваше, тя не си спомняше какво беше казала, когато за миг бе дошла в съзнание малко преди това.

— Как…? Как разбрахте?

— Преди малко, когато не бяхте на себе си, проговорихте. Изглеждаше като че ли бълнувате, после отново изгубихте съзнание. Молехте да ви отведат при отец Домнис. Звучеше като въпрос на живот и смърт.

Погледът на момичето се замъгли.

— Да… Много е важно.

— Защо?

— Трябва да му предам едно съобщение. Изключително важно съобщение.

— Но не искате нищо да ми кажете за това.

— Не.

Ярл въздъхна.

— Ние сме готови да ви помогнем. Но ще трябва да говорите с нашия командор. Каквато и да е тайната ви, с него тя ще е добре запазена.

Леня помисли. После примирено каза:

— Приемам.

— Добре — каза Ярл. — Искате ли да отида да го доведа сега?

— Да. Благодаря.

Монахът рицар стана. Нарочно не беше казал нищо за Меча на кралете.

— Последно нещо…

— Да?

— Един свещеник на Елвантир ви преследва. Знаете ли кой е?

— Казва се Асранир — каза девойката с разтреперан глас. — Той… Той тук ли е?

— Какво иска от вас?

— Иска да изтръгне от мен една тайна. Но по-скоро ще се убия, отколкото да попадна в ръцете му!

— Трябва ли да се боим от него?

Леня не отговори, но погледът й, едновременно тъжен и ужасѐн, беше повече от достатъчен.

* * *

В коридора Ярл намери Рилт, който чакаше пред вратата.

— Пази я — каза той. — И най-вече да не напуска тази стая.

Новакът кимна, че е разбрал.

— И… И внимавай много с нея — добави монахът рицар полугласно.

Новакът отново кимна, но този път не така уверено.

Ярл тръгна, като си мислеше за Леня.

Беше убеден, че направи добре, като не спомена Меча на кралете. Благодарение на това девойката беше казала повече, отколкото си мислеше, и сега той беше убеден, че тайната, която тя пазеше, се отнасяше до изгубения меч на Върховните крале. Дали беше намерена? Свещениците на Елвантир бяха отшелници. Те не напускаха сенките на своите храмове за нищо и никакво. Но какъвто и да беше истинският залог в цялата тази работа, Леня не казваше всичко. Без съмнение от предпазливост или от недоверие. Или може би просто защото трябваше да крие компрометиращи истини.

Изведнъж камбаната заби тревога на оръжие.

* * *

Когато излезе на двора, камбаната продължаваше да бие. Неколцина монаси рицари бързаха да се качат на стените, но повечето вече бяха там, обърнати навън, с шлемове и щитове, неподвижни като въоръжени статуи.

Ярл спря един новак, който минаваше.

— Иди да намериш Рилт в лечебницата. Кажи му да ми донесе шлема и щита.

— Да, месир.

Като освободи новака, Ярл прекоси двора с големи крачки и изкачи, като ги взимаше по четири, стъпалата, които водеха към обходния път над главната порта. Камбаната млъкна в мига, когато той стъпи там. Бързо забави крачка — над командерията внезапно се спусна тревожна тишина. И той зае мястото си на бойниците, а в това време се надигаше немощно стенание, което не идваше от вятъра.

Тъмнината пееше и песента й беше призив.

В мъглите се приближаваха силуети, които се виждаха до бедрата. Като че ли прииждаха от всички страни. Сиви. Безплътни. Костеливи рамене и изпъкнали ребра, хлътнали кореми — вървяха напред прегърбени, а ръцете им се поклащаха.

Вампирки.

— Идват от гората — каза Едрас.

Ярл извърна глава към командора, който не изпускаше Тъмнината от очи, и продължи:

— Отвръщат на призив.

— Призивът на жреца…

— И на Тъмнината.

Вампирките бяха трупове, обладани от Тъмнината.

Монасите рицари знаеха, че гората ги приютява. Дори на няколко пъти бяха правили експедиции против тях, когато бродеха прекалено близо до пътеките и застрашаваха пътниците. Но не знаеха, че са толкова много. И най-вече никога не ги бяха виждали да излизат от гората, дори в най-тъмната и страшна Нощ на Тъмнината.

— Проклет жрец — рече Едрас през зъби.

Ярл се обърна и дочу стъпките на Рилт.

Сложи си шлема, който младежът му подаде, после взе щита си в ръка.

— Благодаря, Рилт.

Новакът не отговори.

Стоеше като истукан, хипнотизиран от ужасната гледка, която се разкриваше отвъд стените.

Все пак Ярл успя да привлече погледа му.

— Всичко е наред, Рилт. Ще ги отблъснем.

— Да, месир — каза младият гигант, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Простете ми.

— Само лудите не се страхуват, Рилт. Истинската смелост не е в това да победиш тези страхове, а да не им обръщаш внимание. Разбираш ли?

— Да, месир.

— Сега се върни при нашата болна. Искам да я заведеш в църквата и да се затворите там с другите нови.

— Въоръжете се — каза командорът. — Но се барикадирайте и не се опитвайте нищо да правите. Каквото и да се случи.

— Чакайте да ви повикаме — каза накрая Ярл. — Или слънцето да изгрее.

— На вашите заповеди.

— Светлината на Ейрал да те води.

Рилт размени прощален поглед със своя учител. После смутено изчезна.

Вампирките идваха — безбройни.

Ръцете им късаха парцали от мъглата. Зъбите им стърчаха. Очите им блестяха жестоко и алчно. Всички напредваха с големи крачки към командерията, сякаш водени от една-единствена воля.

Вдясно от Ярл стоеше командор Едрас. Ярл погледна наляво и видя профила на брат Лето. Той се беше втренчил в някаква далечна точка и тихо се молеше, устните му леко помръдваха.

Бяха петнадесетина.

Бяха петнайсет монаси рицари, петнайсет ветерани, прекарали целия си живот в армията, единственото, което имаха, за да отблъснат орда, появила се от Тъмнината, беше мечът, смелостта и вярата. Ярл си помисли за тези мъже, с които беше прекарал години от живота си.

Гардион, Тален, Реал…

Илас.

И Рилт. Новите.

Колцина ли щяха да умрат тази нощ на стените на тази изгубена командерия?

Няколко вампирки бяха стигнали до границите на мъглата.

Въпреки нетърпението, което ги разяждаше, те не смееха да преминат свещените граници, обикалящи командерията. Поклащаха се, ръмжаха, плюеха. Удряха с нокти в празното и хвърляха погледи, изпълнени с омраза и алчност към неподвижните монаси. Ярл знаеше, че не биваше да позволяват да ги заблудят внезапните им жестове и гротескните им движения на лошо сглобени кукли. В необходимото време можеха да покажат невероятна бързина и гъвкавост. А особено способни бяха на огромни скокове.

Песента на Тъмнината замлъкна. Под Голямата мъглявина настъпи тежка тишина.

Едрас извади меча си и всички го последваха.

— С милостта на Ейрал! — извика той.

— С милостта на Ейрал! — повториха братята в един глас.

— Да бъде волята му!

— Да бъде волята му!

— Да живее светлината му!

— Да живее светлината му!

Вампирките нападнаха.

Сред дивашка олелия те преминаха кръга на белите стълбове. По сухите им тела се появиха димящи изгаряния. Няколко се подпалиха и се строполиха с крясъци, разкъсани от бял огън. Но повечето преминаха и се струпаха под стените на командерията, започнаха да се изкачват, хвърляха се отново и отново, като се опитваха да се вкопчат в тях. Някои успяха да стигнат до укрепленията и започна неравна битка между монасите рицари и Тъмнината.

Докато отсичаше главата на първата си вампирка, Ярл си помисли за Леня и нейните тайни. Белият дракон не можеше да желае смъртта й. Закле се да я пази до последния си дъх.