Пиер Певел
Наследникът (23)

Лятото на 1548 година
Командерията „Свети Керил“

Построена на скалист нос, откъдето се извисяваше над околностите, командерията „Свети Керил“ представляваше истинска крепост. Тя беше главната командерия на монасите рицари на Светите покровители, преди орденът да установи на друго място генералния си щаб. Пазена както от стените, така и от усамотението си, „Свети Керил“ си оставаше едно от най-сигурните и известни средища на Покровителите.

Хроники (Книга за Рицарите на Светите покровители)

Двата кралски змея кацнаха на здрачаване в командерията. Лорн слезе от седлото и се протегна, бедрата, кръстът и гърбът го боляха след дългия ден езда — третият, откакто беше напуснал обсадата на разсъмване. Като подаде юздите на един чирак коняр, той се обърна към отец Домнис, който правеше същото и също изглеждаше изтощен.

— Остарявам — мрачно рече белият свещеник.

Намираха се на западната граница на Върховното кралство, в една планинска област на херцогството Фелн, на седемдесет и пет лангрийски левги от Арканте. Ако трябваше да дойдат на кон, това щеше да им отнеме цяла седмица и трябваше да се изправят срещу непредвидените и опасни неща, съпътстващи обикновеното пътуване.

Но времето ги притискаше.

Лорн развърза кърпата, която пазеше лицето му, свали ръкавиците си и смъкна кожената си качулка на раменете, преди да обърне внимание на тримата монаси рицари, които ги чакаха.

Естествено, отец Домнис се зае да ги представи.

— Рицарю, това е братът командор Белориан. Братът капелан Ергон. И брат Ярл.

Всички носеха тежки ризници под бели раса със сребърни ширити, пристегнати на кръста с колан. Нищо в облеклото им не показваше някакво различие помежду им, като се изключи медальона с изображението на Ейрал, който висеше на врата на капелана.

Лорн улови погледа на брат Ярл.

Знаеше кой беше той и какво беше направил, откакто едно младо момиче, преследвано от слуги на Тъмнината — два месеца по-рано и на триста левги оттук — се беше изпречило на пътя му. Мъжът беше такъв, какъвто Лорн си го беше представял: впечатляващ, висок и як, на около петдесет, спокоен. По вида му можеше да се разбере, че беше преминал през доста премеждия през живота си, които го бяха направили по-твърд, но и по-мъдър.

В очите на брат Ярл Лорн прочете недоверие, но нямаше време да се разтревожи.

— Добре дошъл в „Свети Керил“ рицарю — каза командорът.

— Благодаря, командоре.

Командор Белориан беше висок слаб мъж, напълно плешив, който изглеждаше в добра форма, но се подпираше на бастун.

— Цветовете на Върховното кралство трябваше да се веят над нашите, за да почетем вашето присъствие тук — каза капеланът. — Но като се имат предвид обстоятелствата…

Лорн вдигна очи към знамената, които плющяха на вятъра, издигнати на няколко места — бели с червени фигури, очертаващи се на нощното небе.

— Правилно сте постъпили — отговори Лорн. — Освен това не съм тук в качеството си на Пръв рицар.

— Оттук — предложи командорът. — Искате ли да си починете?

Лорн и отец Домнис се разбраха само с очи.

— По-късно — каза Лорн.

— Както обичате.

Командорът тръгна напред с куцане, отдалечиха се бързо към кулата, докато зад тях трима монаси коняри се мъчеха да се справят със змея, който отец Домнис беше яздил, а сега вятърът го изнервяше.

* * *

Леня крачеше нервно из библиотеката на командерията. Идваше тук всеки ден, за да се наслади на тишината и на компанията на книгите. Никога не беше виждала толкова много книги, събрани на едно място, и отначало беше посмяла да вземе в ръце и да разлисти само онези, които оставаха забравени на някоя маса или катедра. Братът библиотекар я беше успокоил: можеше да чете всички книги, които иска, само да има грижата да ги връща на мястото им.

— А не като някои — беше казал отчетливо той, вперил убийствен поглед към един чирак, който вървеше с празни ръце и веднага се върна.

Младата жена се беше усмихнала свенливо.

Там, откъдето идваше, единствените позволени книги бяха в прослава на Иргаард и на Черната хидра…

Вече беше тъмно.

От един балкон Леня видя двама змейници, които пристигнаха сред черно-червените пламъци на зловещо смрачаване. Единият беше отец Домнис, който най-сетне се връщаше. Другият трябва да беше принц Алдеран, когото белият свещеник беше отишъл да доведе. Поне така беше обещал.

Ярл имаше доверие в този свещеник.

Леня обаче не знаеше в какво да вярва и си хапеше долната устна.

Носеше мъжки дрехи — чисти и добре скроени, но прекалено големи за дребното й тяло. Косите й бяха събрани в къса плитка. От изпитанията и лишенията бузите й бяха хлътнали, а чертите на младежкото й лице се бяха изопнали. Страхът също беше сложил своя отпечатък върху нея. Колко пъти й се струваше, че ще умре, откакто бе напуснала планините на Вейлд? Никой от другарите й не бе оцелял и й се струваше, че част от нея също беше изчезнала завинаги. Откакто беше пристигнала в „Свети Керил“ знаеше, че е на сигурно място, но нощите й си оставаха кратки — обсебени от вампирките, които я разкъсваха жива, от измъчвани души, чиито писъци я пронизваха, и от огромния силует на един злокобен свещеник, който нямаше да престане да я преследва, докато не я предадеше на Тъмнината.

Леня се стресна.

Разтревожена, тя се обърна към вратата, когато чу, че се отваря. Но като забеляза, че си кърши пръстите, се застави да държи ръцете си покрай тялото и се помъчи колкото й позволяваха силите да покаже известна увереност. Сега всичко щеше да се реши, сега щеше да разбере дали планът на брат й имаше шанс да успее.

Дързък план.

Отчаян.

Но каквото и да станеше оттук насетне, Леня се догаждаше, че ще е някакво облекчение.

* * *

Лорн влезе в библиотеката след отец Домнис и брат Ярл. Отначало мислеше да се срещне с Леня в присъствието само на белия свещеник, но монахът рицар беше казал, че той също ще присъства. Не беше поискал. Не беше настоял. Просто го беше оповестил като нещо очевидно.

— Ние също бихме искали да присъстваме, рицарю — беше казал командор Белориан.

— Драконът на съдбата пожела орденът да играе определена роля в тази история — беше добавил братът капелан.

— Справедливо е — беше отвърнал Лорн. — Но нищо от това, което ще се каже тази вечер, не бива да бъде повторено при никакви обстоятелства.

— Очевидно — беше отговорил командорът високомерно.

Но това обещание не бе достатъчно за Лорн. Тогава бе отправил въпросителен поглед към другите и всички — дори Ярл — трябваше да потвърдят, колкото и обидно да се струваше това на тези мъже на дълга, вярата и честта.

В библиотеката брат Ярл представи Лорн:

— Това е рицарят Лорн. Той е пратеник на принца.

Леня вече беше започнала да прави реверанс. Завърши го, но докато се изправяше, каза на монаха рицар:

— Мислех, че…

— Принц Алдеран е бил ранен при обсадата на Арканте — прекъсна я отец Домнис. — Беше му невъзможно да дойде.

— Освен това — добави сухо Лорн — обикновено се предполага, че просителят трябва да иде при него и да помоли за аудиенция. А не да бъде викан. Ще ви се наложи да се задоволите да говорите с Първия рицар на Кралството.

Тонът на Лорн изненада всички.

Смутена, Леня започна да пелтечи някакви извинения, докато брат Ярл гледаше Лорн гневно и укорително.

Отец Домнис си обясняваше още по-малко от останалите поведението на Лорн. Лорн знаеше много добро какво го води тук. Беше приел условията на тази среща и не беше създал никаква трудност, когато Алан го бе помолил да го представлява. Залогът беше особено важен. На какво се дължеше тогава тази враждебност? Отец Домнис не разбираше. Не знаеше, че Лорн не харесва това място, че се чувства зле тук, като потиснат, хванат в клопка и че това го прави раздразнителен.

Но най-вече отец Домнис не знаеше защо.

— Да седнем — предложи капеланът.

Настаниха се около голяма маса, над която поколения преписвачи се бяха привеждали. Газени лампи светеха приглушено, слабите им жълтеникави пламъци хвърляха повече сянка, отколкото светлина. Библиотеката беше пуста и спокойна. Чуваше се единствено вятърът, който свиреше навън. Въздухът беше пропит от миризмата на дърво и старинни камъни.

— Какво точно знаете за тази работа, рицарю? — попита командор Белориан.

— Зная това, което отец Домнис ми каза. Сиреч достатъчно — отговори Лорн. — Но ако дойдох чак дотук, то е за да си създам мнение, като изслушам основните заинтересовани — добави той, като се обърна към брат Ярл и Леня.

Когато отец Домнис беше разкрил в палатката на Алан, че Мечът на кралете е бил намерен, принцът и Лорн бяха приели новината с недоверие. Мечът на кралете принадлежал на първия Върховен крал. Той го счупил на бойното поле, преди да бъде убит от един принц-дракон. Оттогава се смяташе, че Мечът на кралете е изгубен завинаги.

А ето че сега отново се появяваше?

Брат Ярл взе думата и разказа ясно и сбито как командерията „Гилдер“, към която принадлежеше, беше подслонила Леня и как тази командерия беше нападната — под защитата на една нощ на Тъмнината — от орда вампирки, призовани от свещеник на Елвантир. Братята рицари се бяха били по стените докато им бяха стигнали силите. После се бяха затворили в параклиса, който храбро бяха защитавали.

Зората ги бе спасила.

Прогонени от първите лъчи на слънцето, вампирките се бяха върнали в дълбините на заобикалящата ги гора. Но свещеникът на Елвантир не се бил отказал. Следващата нощ също била нощ на Тъмнината и братята-рицари знаели, че няма да устоят на ново нападение на вампирките. Трябвало да избягат, за да спасят Леня. Ярл трябвало да тръгне с нея с последните им коне и да я заведе на сигурно място. Другите останали заедно с ранените и мъртвите, готови за последна битка, когато падне мракът. Впрочем какъв интерес имал свещеникът на Дракона на мрака да напада командерията, когато Леня вече не била там? Нали нея и единствено нея искал?

Но това означавало да не си дадат сметка за жестокостта на елвантските свещеници.

Лорн беше чул — без да може да отдели вярното от лъжата — да се говори за някаква далечна командерия, избита до крак от създанията на Тъмнината. Това можеше да е единствено командерията „Гилдер“ и като се съдеше по мрачното, трептящо чувство, с което брат Ярл разказваше за сбогуването с другарите си, никой не можеше да се съмнява какво се беше случило с тях. Също като тях, и той знаел, че ги вижда за последно.

Командорът и капеланът се прекръстиха, последвани от отец Домнис. След това брат Ярл стеснително разказа за трудностите, които бяха преживели, докато напуснат дивите местности по границата на Върховното кралство и Вестфалд и най-накрая да се намерят на сигурно място. Пътуването било дълго и мъчително, понякога опасно, но това не било нищо в сравнение със съдбата, на която брат Ярл имал чувството, че е изоставил командор Едрас, стария Гардион, брат Илас, чирака Рилт и Лето, и Реал, и Тален.

И другите.

— Веднага щом можах — добави брат Ярл, — осведомих ордена и помолих да се срещна с отец Домнис. След това ние…

Лорн трудно изслуша останалото.

Беше му горещо и чувстваше, че се изпотява. В устата му се появи вкус на жлъч — на черна жлъч, на жлъч на Тъмнината, — която той познаваше твърде добре. Мислеше, че кризите, които Тъмнината предизвикваше у него, принадлежаха към миналото. Очевидно се лъжеше, макар да го бяха пощадили от началото на дългото му, мъчително възстановяване. Тогава защо сега? Защо тук?

Защо това призляване и това виене на свят?

— Добре ли сте, рицарю? — попита го тихо отец Домнис, като сложи ръката си върху неговата.

Лорн се стегна, преди да му прилошее, навреме, за да чуе брат Ярл, който казваше:

— И ето как вече повече от две седмици сме тук.

— Трябва да изляза на въздух — отвърна Лорн на отец Домнис.

И без повече обяснения излезе бързо, но с несигурни стъпки на балкона, откъдето Леня час по-рано ги беше видяла да пристигат.

* * *

Балконът на библиотеката на „Свети Керил“ се издаваше над празното и нощта, под Голямата мъглявина.

Наведен през каменната балюстрада, Лорн повърна черна жлъч — плътна и горчива. Беше болезнено, но го облекчи. Изправи се, изтри си устата и няколко пъти дълбоко си пое въздух. Пипна плувналото си в пот лице, свежият вятър му се струваше леден.

Лорн почувства присъствието на отец Домнис до себе си.

— По-добре ли сте, рицарю?

— Малко.

Белият свещеник знаеше, че Лорн бе изложен на Тъмнината в Далрот и познаваше въздействията, които тя оказваше върху него, отделно физическите промени: печатът, появил се на опаката страна на ръката му и дясното му око, което от синьо беше станало сиво. Но не знаеше, че сега беше обладан от Дух от Тъмнина.

— Кога беше предишната ви криза?

— В Ангборн.

— Значи почти една година.

— Знаех, че не съм се освободил от Тъмнината, но си мислех, надявах се, че тези кризи са престанали…

— Съжалявам. И си мисля, че това да ви доведа тук, не беше добра идея. Трябваше да помисля и да избера друго място за срещата.

Отначало смутен, накрая Лорн разбра.

Нощем всички командерии на Покровителите бяха защитавани против Тъмнината с мощни заклинания, които призоваваха върху тях покровителството на Ейрал.

Лорн просто плащаше за това.

— За жалост — добави отец Домнис, — сме блокирани тук през нощта. Ако мога да направя нещо за вас…

— Ще се оправя — каза Лорн. — Мисля, че най-лошото мина.

— Наистина ли?

— Да се връщаме вътре и да приключваме, искате ли?

Отец Домнис кимна, но не беше съвсем убеден.

* * *

— Казвам се Леня Валер. Дол Валер е мой брат.

Лорн знаеше, че Валер е водачът на бунтовниците, които се бореха във Вейлд против армиите на Черната хидра. Разположен на запад от Вестфалд, Вейлд беше провинция, окупирана от Иргаард. Битката, която бунтовниците водеха там, беше смела, но безнадеждна. Героична. И въплъщението на тази борба беше Валер — бивш свещеник на Ейрал, който беше взел оръжието и за чиято глава иргаардците бяха обявили награда.

— Вашият брат е герой — каза Лорн.

— Както и всички онези, които страдат и умират в този момент заедно с него, рицарю — отвърна девойката с пламнал поглед.

Лорн я погледна внимателно и зачака.

Брат Ярл сложи ръката си върху ръката на Леня, за да я успокои, а тя в този момент си спомни, че говори на представителя на Върховния крал и рече:

— Моля да ми простите, рицарю. Но вие не можете да си представите какви мъки търпим вече две години. Не можете да си представите какво ни накараха да преживеем иргаардците, какви мъчения наложиха на близките ни, на семействата ни, за да ни накажат. Ужасите, на които те са способни, са… невъобразими. И всичко можеше да бъде напълно напразно…

Младата жена впи страстния си поглед в спокойния, замислен поглед на Лорн.

— Ние сме накрая на силите си, рицарю. Останахме едва една шепа хора, крием се все по-високо и по-високо в планините Галаар. Нищо нямаме. Нямаме храна и оръжие. Но най-вече ни липсва надежда. Нямаме съюзници. Всичките ни призиви за помощ останаха без отговор и откакто Лаедрас…

— Лаедрас? — прекъсна я Лорн.

— Да. Той е…

— Зная кой е.

Лорн потъна в угрижено мълчание.

Лаедрас беше принц-дракон. Син на Черната хидра. Същият, с когото Лорн се беше бил предишната година при обсадата на Ангборн. Ако той е бил натоварен да усмири Вейлд, то положението на бунтовниците наистина беше безнадеждно. Първо, защото един принц-дракон е страховит съперник, чийто съюзник е Тъмнината. После, защото Лаедрас — след унизителния обрат, който беше претърпял от Лорн — трябва да беше готов на най-лошото, за да си върне престижа в очите на майка си.

— Лаедрас не може да си позволи нова загуба — каза Лорн. — Няма да престане, докато не ви премахне и ще употреби всякакво оръжие, за да го постигне.

— Той вече започна — отвърна Леня, като мислеше за издевателствата, на които войниците на принца-дракон подлагаха населението, обвинено, че помага на бунтовниците.

Достатъчен беше един донос, смътно подозрение и цели села биваха посичани и унищожавани. Оставаха само димящи развалини. Мъже, измъчвани до смърт. Заклани жени с все още разчекнати бедра. Деца с черепи, разбити — за забавление — в каменните стени. Осеяни с трупове места, привличащи ята сиви лешояди. И мирис на разлагаща се или изгорена плът.

Очите на Леня се навлажниха, но тя сдържа сълзите си.

— Дойдох да помоля Върховното кралство да ни се притече на помощ, рицарю.

— Какво искате? Оръжие? Храна? Не се надявайте Върховното кралство да ви изпрати войски.

— Не. Нито оръжия, нито храна, нито войски. Това, което иска от вас моят брат, е средството да получи всичко това.

— Злато.

— Да.

— Колко?

— Двеста и петдесет хиляди златни лангри — заяви момичето, без да трепне.

Капеланът и командорът се спогледаха слисано. Също толкова изумен от богатството, което бунтовниците искаха, отец Домнис се обърна към брат Ярл, който — невъзмутимо — наблюдаваше Лорн.

Лорн изчака, после каза:

— Това е повече от цената на една армия. Това е цената на война.

— Това е цената на Меча на кралете — възрази Леня. — Което означава — цената на едно кралство…

Дори брат Ярл беше слисан от дързостта на Леня.

Онзи, който размахваше намерения Меч на кралете, щеше да бъде приет за избран от Дракона на съдбата. Върнат на Върховния крал, той щеше да утвърди неговата легитимност и власт. Но това, което се подразбираше от думите на Леня, беше, че Мечът на кралете можеше също така и да разклати Върховното кралство, като бъде предложен на други, сиреч продаден на онзи, който даде най-много за него. Колкото и да бяха изолирани, бунтовниците от провинция Вейлд познаваха вътрешните смутове, които Върховното кралство преживяваше, а Валер беше добър политик. Лорн разбра посланието. Какво можеше да се случи, ако например Мечът на кралете се появеше отново в Арканте? Или в ръцете на някой враг на короната, като херцог Дьо Фелн?

Оставаше обаче той да може да се появи.

— Меча на кралете е бил изгубен — каза Лорн.

— Изгубен от Върховния крал, който го е носел. Но прибран след битката при планината Тиернас. И тайно отнесен. Скрит.

— И този меч сега е ваше притежание — каза Лорн, без да крие нищо от съмненията си.

— Да.

— Как стана това?

— Не мога да ви кажа. Не и сега.

— И от колко време го имате?

— Не зная.

— Не знаете…

Лорн се вгледа в момичето и дълго задържа погледа си, в който Леня трудно можеше да прочете каквото и да било.

После сложи уморено двете си ръце на масата, стана и каза:

— Минах възрастта, когато вярвах на приказки. А само лудите вярват в чудеса. Двеста и петдесет хиляди златни лангри, дори за да се гарантира мирът на Върховното кралство, вече е прекалено. А да се дадат на вятъра… Лека нощ на всички.

— Рицарю, почакайте!

Лорн вече се отдалечаваше от масата. Спря и погледна брат Ярл, който го беше възпрял.

— Само за миг, моля ви.

И като се обърна към Леня, монахът рицар добави:

— Покажете му.

Лорн погледна въпросително към отец Домнис. С вдигане на рамене той му даде да разбере, че не знае за какво става дума, а в това време Леня извади от косите си малка кожена кесийка, която държеше привързана на тила си.

Спокойно и внимателно тя сложи кесийката на масата, отвори я и извади от нея един кръгъл, обработен оникс.

— Това е камъкът, който украсяваше Меча на кралете — каза Леня тържествено. — Вземете го. Дайте го на вашите ерудити и магове да го изследват. Ще установите, че е истински и тогава може би ще ни повярвате, че притежаваме меча на първия от вашите Върховни крале.

Сякаш хипнотизиран, Лорн сведе очи към камъка, който проблясваше в полумрака със златисто-черни пламъчета.

* * *

Лорн взе камъка.

Тази нощ в стаята, която му бяха отредили, той се бореше със съня, въпреки умората, и си налагаше да мисли, като крачеше напред-назад.

Мислеше за този оникс, за който Леня беше поела толкова рискове, за да го донесе дотук и за който разбираше — със сигурност, която не можеше да си обясни, — че наистина е красял дръжката на Меча на кралете. Колко ли хора бяха заплатили с живота си за него? Десетки, като не се брояха спътниците на Леня и монасите рицари от командерията „Гилдер“. Доказваше ли обаче този камък, че бунтовниците от планините Галаар притежават меча? Не и абсолютно категорично. Може би бунтовниците бяха притежавали само камъка. Може би твърдяха, че са намерили Меча на кралете с цел най-накрая да бъдат чути. Или да получат с хитрост една част от двеста и петдесетте хиляди златни лангри, които искаха. Доста кратковременен план, със сигурност. И рискован. Но Леня ясно беше казала, че положението на бунтовниците е безнадеждно. Несъмнено бяха готови на всичко.

Дори да компрометират Върховното кралство, чиито отношения с Иргаард и така бяха напълно развалени. Дори да рискуват да го въвлекат във война…

Лорн бе принуден да седне на леглото.

Продължаваше да се чувства зле, тъй като неговата част от Тъмнината не можеше да свикне с мястото, където се намираше. От всички противници на Дракона на мрака Драконът на светлината и на познанието беше — справедливо — най-ожесточеният. Изложен на защитните заклинания на Ейрал, Лорн се чувстваше потиснат, следен, заплашен. Дишаше мъчително. Беше му ту топло, ту студено, а отвратителният вкус на черна жлъч не изчезваше. Учудваше се, че не беше изпитал нищо подобно в Ориал, който Бдителните кули пазеха от Тъмнината. Но там бялата магия отслабваше Тъмнината. А тук воюваше с нея.

Виене на свят принуди Лорн да легне.

С широко отворени очи за малко погледа частта от тавана, която свещта осветяваше…

… и заспа, без да разбере как.

Точно както се страхуваше, сънува и кошмарите събудиха страховете, омразите, съмненията му за миг, който го върна в Далрот, в леглото, в което агонизираше, в измъченото дъно на душата му, в самата му същност, в живата му плът. Струваше му се, че крещи и се бори — зрител на собствените си мъчения. После виденията го поразиха, избликнаха като халюцинации, дълбоко заровени в паметта му.

Видя се как насилва жена в тъмна, задънена уличка.

Как убива, без да мигне, двама мъже, паднали в безсъзнание на земята.

И как излиза сам — ужасѐн и залитащ, с кървави ръце от една кула, обвита в пламъци…

Слънцето изгряваше, когато Лорн се стресна и се събуди. Седна на леглото, задъхан, тялото му беше плувнало в пот. Не помнеше виденията си, но си спомняше мъченията и тревогите, които те му бяха наложили. Без да знае защо, дълго гледа дланите на сгърчените си ръце.

Трепереше.

В дланите му покапаха черни сълзи.