Пиер Певел
Наследникът (34)

Началото на зимата на 1548 година
Долхам

Разположен в сърцето на дивата провинция на Мрачните езера, Долхам простираше своите баржи, мостчета и понтони по влажни брегове и над спокойни води, там, където Северен Имелор, Източен Имелор и Западен Имелор си даваха среща. Роден от преуспяващ лагер на разбойници, той открай време беше град на наемници и контрабандисти. Тук животът не струваше кой знае какво, но Долхам беше станал особено опасен, откакто бунтовниците бяха минали границата, за да купуват оръжия и храни, а убийците на Черната хидра ги преследваха. Войната, която се водеше в планините на Вейлд, продължаваше и тук — в сянка.

Хроники (Книга за градовете)

Нощта се бе спуснала.

Издълбана в дървото, табелката на „Трите кресли“ изобразяваше три бомбарди, бълващи огън. Почерняла и нащърбена, тя се държеше само на едната от двете си вериги. Трудно се забелязваше на жълтеникавата светлина, проникваща през намаслената хартия на прозорците.

Никой не им обърна особено внимание, когато влязоха. Клиентите, седнали на най-близките маси, едва повдигнаха глава. А ония, които се блъскаха около голямата кръгла клетка, виждаха единствено двата гигантски саламандъра, които се биеха в малко вода. Силно възбудени, зрителите и залагащите се ръгаха с лакти и крещяха всеки път, когато влечугите се хвърляха едно върху друго след вихрушка от конвулсии и пръскаха навсякъде кал. Нападенията бяха кратки и смътни. Саламандрите се разделяха много бързо и докато по гърбовете им бързо потръпваха просветващи шарки, те се наблюдаваха до мига, в който изведнъж нападаха.

— Там — посочи Логан.

Лорн проследи погледа му до една маса в един от ъглите. До нея седеше брат Ярл, сам, пред една халба, безразличен към това, което ставаше около него. Нищо във вида му не позволяваше да се види монах от Светите покровители. С ризница на халки и с кожена качулка, меч на кръста и кама в ботуша, той съвършено се сливаше с наемниците и сутеньорите, които посещаваха „Трите кресли“.

Лорн и Логан минаха през салона, за да идат при монаха рицар. Претъпканата кръчма се осветяваше единствено от факлите при клетката и от малки газени лампи, сложени на масите. Навсякъде се носеше миризма на мръсотия, пот и урина, а димът от лулите и пурите завършваше отблъскващата обстановка. Лорн седна, а Логан остана прав с опрян на стената гръб и очи, виждащи всичко.

— Е? — попита Лорн.

— Нищо — отвърна брат Ярл.

— И вие чакате напразно от…?

— Три часа.

Бяха пристигнали заедно предишния ден след дълго пътуване от Ориал, което Лорн и неговите хора бяха предприели тайно. И бяха пристигнали в провинция Мрачните езера на границата между Върховното кралство, Вестфалд и Вейлд, чиито заснежени планини се извисяваха на север. Именно в тези планини — планините Галаар — Лорн възнамеряваше да се срещне с бунтовниците, които се бореха срещу иргаардците. В Долхам брат Ярл беше оставил Лорн и другите, за да се опита, доверявайки се на указанията, които му беше дала, да намери Леня или някой друг, който да е в състояние да го отведе при нея. Но времето бе минало. Повече от два месеца бяха минали, откакто Леня се беше върнала във Вейлд, а той бе останал в Ориал и се мъчеше да накара Върховното кралство да даде подкрепата си на галаарските бунтовници. Брат Ярл не знаеше дали връзките на младата жена в Долхам бяха все така валидни и сигурни. Но беше убеден, че трябва да отиде сам на срещата им — и беше тръгнал, като определи среща на Лорн на следващия ден в „Трите кресли“.

— Три часа — повтори Лорн. — Това започва да става опасно.

— Зная. Но можем единствено да чакаме и да се надяваме. Следвах указанията на Леня буквално. По принцип тя би трябвало вече да знае, че съм в Долхам и я търся.

— Ако изобщо се намира в Долхам и ако с нея не се е случило нещо. Градът сигурно гъмжи от предатели и иргаардски шпиони.

Брат Ярл се сдържа да не се прекръсти, докато си мислеше за Леня.

— Човекът, на когото предадох съобщението си, беше там, където Леня ми каза, че ще го намеря — каза той. — И беше свободен.

— Но може би иргаардците го наблюдават — възрази Лорн, който не се чувстваше спокойно.

— В такъв случай досега сигурно щях да съм заловен или убит. Това е една от причините, поради които настоявах да отида сам.

— Не е сигурно.

Лорн категорично предчувстваше някаква опасност. Не знаеше как и нямаше представа защо, но инстинктът му крещеше, че са застрашени.

— Да тръгваме — реши той.

— Сега? А Леня?

— Все ще намерим начин да стигнем до бунтовниците. Или да ги накараме да се свържат с нас. Сега обаче трябва да се омитаме. Това място никак не ми харесва.

— Да почакаме поне още един час!

— Не! Сега! — заповяда Лорн, който вече ставаше.

Изведнъж в кръчмата избухнаха викове от радост и гняв. Единият гигантски саламандър току-що беше убил другия за щастие на едните залагащи и за нещастие на другите. По инстинкт Лорн се обърна към клетката за битки, в която собственикът на победилия саламандър скочи, за да вдигне на ръце своето животно под възторжените възгласи и виковете. Тогава срещна суровия поглед на убиеца, който вървеше към тях, като държеше оръжието си прилепнало към бедрото. Логан също беше забелязал един убиец. Наблюдаваше го от известно време с крайчеца на окото си и беше готов да го посрещне, когато мъжът се приближи едновременно със съучастника си. Логан бързо го сграбчи, като извади кама от ръкава си вместо единия от мечовете си. Прониза го в сърцето и като завъртя няколко пъти забитото до дръжката оръжие, задържа убиеца да не падне. Той умря с хълцане, но без да извика. Лорн също парира противника си, като изви ръката му зад гърба му и го залепи за стената. После го хвана за косата със свободната си ръка и разби главата му в стената с три удара. Всичко стана много бързо и по възможно най-дискретния начин за претъпкана кръчма. За щастие, саламандърът беше ударил собственика си с опашка през лицето и се беше изплъзнал от ръцете му. Беше изскочил от клетката и се промушваше под масите и между краката на клиентите, които се отдръпваха от него, като избухваха в смях или се опитваха да го хванат. Разтревожен при мисълта, че саламандърът му може да бъде наранен, собственикът го гонеше, като викаше да не го закачат.

Възползваха се от бъркотията.

— Изчезваме — нареди Лорн.

— През задната врата — каза монахът рицар, показвайки пътя.

Логан вървеше зад Лорн, за да наблюдава зад тях.

— Само двама? — каза той.

Някогашният наемник беше прав и Лорн получи потвърждение за това в задния двор. Десетина мъже с ризници и ботуши от мека кожа ги чакаха там. Бяха въоръжени с къси мечове и ками. Качулки скриваха лицата им.

Убийци.

Излизайки от кръчмата през задната врата, Лорн беше направил точно това, на което се надяваха.

— Има ли смисъл да ви предлагам да се предадете? — попита шефът на убийците.

Обградени, Лорн, Логан и монахът рицар се обърнаха с гръб един към друг и направиха триъгълник. Извадиха оръжията си — Лорн своята скандка, Логан своите остриета близначки, брат Ярл дългия си рицарски меч.

— Всъщност не — отвърна Лорн. — Но ние сме готови да ви дадем последна възможност.

Чисто самохвалство.

При четирима срещу един шансовете им да излязат победители от тази битка бяха слаби — особено ако убийците си знаеха работата.

А беше точно така.

Те нападнаха заедно, като внимаваха да не си пречат.

Лорн се нахвърли върху първите противници. Отсече една ръка от рамото, ловко избягна един удар и отблъсна друг. Едно острие мина на косъм от стомаха му, друго го докосна по бузата и го поряза. Той удряше надясно, наляво, преметна един от убийците през рамото си, заби скандката в нечий корем, но получи удар с кама по бедрото, който разкъса ризницата му и го рани. Успя да се задържи и зае отбранителна позиция.

Преките му нападатели направиха същото.

Беше отстранил двама от четиримата. Не беше нищо, но не се беше измъкнал и невредим. Усещаше как раната лепне на хълбока му и се страхуваше, че ще изгуби много кръв. А другите какво бяха направили? Логан ги беше поразил и сега имаше насреща си само един противник. Но и той беше ранен и сега се биеше само с един меч, докато лявата му ръка висеше покрай тялото. Брат Ярл беше ликвидирал двама убийци и изглеждаше незасегнат. Но беше в много лошо положение. Притиснат до една стена, той държеше меча си с две ръце и успяваше да държи противниците си на разстояние, но за колко ли време още?

— Предайте се — каза водачът на убийците. — Все още имате време.

— Сънуваш — възрази му Лорн.

— Както желаеш.

Тези думи бяха последните, които водачът на убийците изрече.

Стрела от арбалет прониза главата му и се заби в земята. Други засвистяха почти веднага след това. Трима от убийците се строполиха. Последните избягаха.

Лорн вдигна поглед към околните покриви и видя силуети, които се очертаваха на фона на нощното небе. Един от тях скочи в задния двор. Беше Леня, облечена като разбойник — високи ботуши, дълго палто от червеникава кожа, кафява кожена шапка и меч на хълбока.

— Съжалявам, че дойдох чак сега — каза тя.

— Според мен идвате по-скоро навреме — отвърна Лорн.

— Леня — каза брат Ярл, — радвам се да ви видя отново.

— Аз също.

Като се обърна към покривите, младата жена размаха ръка. Силуетите веднага изчезнаха.

— Не бива да се мотаем повече тук — каза тя. — Къде сте отседнали?

— В „Червената колиба“ — отговори Лорн.

— Както ми бяхте казали — добави монахът рицар.

— Отлично. Това място все още е сигурно, поне до утре. Но в момента имате нужда от първа помощ. Последвайте ме.

Без да чака, тя тръгна по една уличка. Лорн и монахът рицар тръгнаха заедно с нея, а Логан по навик завършваше колоната, като пътьом вдигна меча, който беше изпуснал по време на боя.

* * *

Леня ги отведе в един от кварталите, които бяха най-близо до езерото. Тук баржите, които бяха основи на къщите, и понтоните, които служеха за улици, свързани едни с други с конопени въжета, широки по една ръка, леко се поклащаха сред непрестанния шум от плискането на вълните. Тук от сутрин до вечер се носеше гъста мъгла. В далечината едно островче служеше за опора на постройка върху колове, извисяваща се над останалите. Но повечето сгради — всичките дървени и покрити със слама — бяха изгорели, потънали или бавно се отдалечаваха накъдето ги отнесеше водата. А нощем в нестабилния лабиринт, който образуваха, човек можеше да се придвижва, но като поема рисковете и опасностите. Лошото падане беше също толкова опасно, както и лошата среща — ледените води на Мрачните езера гъмжаха от особено кръвожадни гигантски саламандри.

В дъното на една уличка от раздалечени дъски Леня почука на една вратичка по уговорен начин. Мина известно време без нищо да се случи и младата жена тъкмо се канеше да почука отново, когато вратичката се открехна.

— Какво има? — попита един юноша.

— Аз съм — отвърна Леня. — Водя двама ранени.

Юношата остави вратата отворена и — без да го е грижа за нищо — изчезна зад една завеса. Леня познаваше мястото. Въведе Лорн и останалите в къщата, после минаха през една много ниска стая. Тя беше мебелирана с изцапана маса, две табуретки и голям шкаф с чекмеджета, чиито рафтове се огъваха под тежестта на шишета и чаши. Върху масата лежеше отворен хирургически набор, страховитите му инструменти лъщяха на светлината на големия фенер, окачен на тавана. Лорн забеляза, че на четирите краища на масата имаше ремъци, с които можеше да се привърже болен. Във въздуха се носеше мирис на кръв и на стара пот.

„Също като в залите за мъчения“ — помисли си Лорн.

Четвърт час по-късно един дребен мъж, който не беше попитал нищо, грижливо превързваше ръката на Логан. Притиснал кърпа към раната си, която вече не кървеше, Лорн чакаше своя ред и разговаряше тихо с Леня и брат Ярл.

— Шпионите на Черната хидра наблюдаваха мястото, където бяхте оставили съобщението за мен — обясняваше младата жена. — Не знаех, но се оказа, че е започнало още преди да замина за Ориал. Необходимо ни беше малко време, за да го разберем, и тогава решихме да не предприемаме нищо, а да си отваряме очите в случай че се появите. Което и стана, в крайна сметка. За жалост, късно реагирахме и вие знаете останалото.

— Не се справяте толкова зле — каза брат Ярл.

— Благодарение на Ейрал.

— Да, благодарение на Ейрал.

Монахът рицар и младата жена се прекръстиха заедно. Лорн се въздържа и каза:

— Трябва да се срещна с брат ви.

Очите на Леня заблестяха.

— Носите ли добра новина? Върховното кралство реши ли най-накрая да…

Брат Ярл сложи ръка върху нейната.

— Новината е добра — каза той меко. — Но не е тази, на която се надявате.

Леня помръкна.

— Не… не разбирам.

— Върховното кралство няма да направи нищо, за да ви помогне — заяви Лорн. — Не иска да поема риска за открита война с Иргаард, дори и за Меча на кралете. С мен има само шепа мъже и ви предлагам моята помощ единствено от мое име. Но имам план.

— Какъв?

— Заведете ме при брат ви и ще научите заедно с него.

Младата жена се обърна към брат Ярл и го погледна въпросително.

— Кълна ви се, че не зная нищо за този план — каза той. — Доколкото ми е известно, рицарят не е споделил с никого намеренията си по този въпрос. Но съм убеден, че трябва да му се доверите.

Леня помисли за миг, после каза:

— Брат ми е в планините. Бие се. Пътуването дотам е дълго и изпълнено с опасности, особено през зимата.

— Кога тръгваме? — попита Лорн.

— Утре. Ще бъдете ли готови?

— Ще бъдем.

* * *

Когато пристигнаха, Лорн и хората му бяха принудени да оставят конете си на твърда земя, в една от процъфтяващите конюшни на влизане в града. После бяха последвали брат Ярл до хана „Червената слама“ където Леня му бе казала да отседне, ако дойде в Долхам. Макар че от квартала имаше какво още да се желае, мястото беше дискретно и собственикът знаеше да си държи езика. Ханът имаше и предимството, че беше една от високите постройки, построени на твърда земя — доколкото изобщо можеше да се намери педя твърда и суха земя в този езерен град. До него се стигаше по външно стълбище, което се издигаше над мъглите и стигаше до първия етаж.

Бяха наели таванските помещения и бяха сами там. Да спят на прости сламеници не ги притесняваше. Когато Лорн се върна, всички чакаха, независимо от късния час, и убиваха скуката както можеха, защото беше по-добре да не се показват из града. Йерас точеше едно острие, което вече бръснеше. Кай четеше. Емрин, Енград, Лиронд и Ройс играеха карти. Вард си лъскаше ботушите. Беор машинално търкаляше зарчета. А Нае говореше тихо с един новодошъл в ъгъла, който беше направила за себе си зад едно одеяло, заковано за гредата. В Ориал Лорн още не беше съобщил, че възнамерява да тръгне да търси Меча на кралете, когато Нае заяви, че и тя ще е част от експедицията. Нито Лорн, нито Вард — които знаеха колко е способна и твърдоглава — не бяха намерили какво да възразят. Впрочем тя от никого не искаше позволение.

Всички си отдъхнаха, когато видяха Лорн и Логан да се връщат заедно с брат Ярл: бяха всички, при това живи и здрави.

Или почти.

— Ранени сте — каза Вард. — Какво се случи?

— Ранени, но за нас се погрижиха и сме превързани — поправи го Лорн. — Всичко е наред.

— Логан, кажи ми, че твоята ръка е по-добре от моята! — рече един глас, който Лорн и Логан отдавна не бяха чували.

Изненадани, те се обърнаха към онзи, който тъкмо беше излязъл иззад одеялото, от което Нае беше направила завеса. Новодошлият всъщност беше стар другар.

— Лиам! — възкликна Лорн.

Този ветеран от многобройни битки беше първият, когото Лорн бе наел в Ориал. Той беше негов лейтенант по време на обсадата на Ангборн, където бе тежко ранен, което му струваше част от лявата ръка. Когато Лорн се бе върнал в Ориал след победата, Лиам трябваше да остане в Ангборн. В крайна сметка се бе възстановил, но ампутираната ръка го изваждаше от активна служба. Тогава Лорн му бе поверил командването на крепостта на Ангборн, която беше поискал от Върховния крал и оттогава тя се намираше под властта на Ониксовата гвардия.

— Но как така ти…?

Лорн не довърши въпроса си. Беше разбрал и се обърна към Вард, който се беше засмял до ушите.

— Ти си бил, нали?

— Рекох си, че всяка помощ ще ни е добре дошла…

— Предадох командването, когато разбрах, че Ониксовата гвардия ви е била отнета, рицарю. Така че ако искате един сакат човек…

Лорн го прегърна за благодарност. После, като се обърна към другите, каза:

— Сега вече няма как да се провалим.