Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (8)

4.

„Доведете ми всички деца, до едно.“

Заявление толкова благо, и все пак в ума на убиеца шейк Капло Дриим то капеше, неумолимо като кръвта от малка, но дълбока рана, тежка запушалка над мислите му, не съвсем ритмично, като изтичането на противни помисли, които е най-добре да останат скрити или категорично отречени. Има места, в които едно въображение може да блуждае, и ако той можеше просто да огради тези места и да застане на пост с извадени оръжия, щеше да плаши и гони всеки, който дръзне да се доближи. А ако някой упорстваше и все пак се доближеше, щеше да го убие без никакво угризение.

Но тънките устни на стареца, навлажнени от думите, терзаеха лейтенанта. По-скоро щеше да понесе целувката на умиращ, отколкото да гледа отново как негово високопреосвещенство Скеленал процежда през зъби онази подкана в онази окаяна зала на сенки, със зимата, пълзяща под вратите и през фугите на прозорците, зимата, трупаща сив скреж по пода и первазите. С дъх, стелещ се като дим в ледения въздух, с треперещите старчески ръце, стиснали немощно облегалките на креслото, и онова алчно нещо в дълбоките ями на очите му, неприсъщо за никой храм, за никое място, провъзгласено за свято, за никоя сфера на благопристойност или приличие.

„Доведете ми всички деца, до едно.“

Можеше да си напомни, че старите са безполезни в повечето отношения. Крайниците им бяха слаби, сърцата немощни, а умовете им се плъзгаха и въргаляха, или ги завличаха мръсни потоци, които малцина биха нарекли мисъл. И въпреки това можеха да поддържат, всеки поотделно, тучни градини на страст.

Капло нямаше да се поддаде на жалост в такива места. Отвращаваше се да откъсне сочния плод, след като знаеше добре отровните сокове, които таи в себе си всеки от тях. Растежът не е доказателство за здраве, а една градина, избуяла със сласт, се подиграва с всякаква идея за почтеност.

— Изражението ти, приятелю — подхвърли магьосник Реш, — може да обърне на зимна буря. Виждам небе, изпълнено със страх, когато наведеш лицето си към пътя пред нас, а това не ти е присъщо. Не ти е присъщо изобщо.

Капло Дриим поклати глава. Вървяха по тясната камениста пътека един до друг. Денят беше сив, унил и невзрачен. Ниските хълмове от двете им страни бяха изгубили всякакъв цвят.

— Зимата — каза той — е сезонът, който изцежда живота от света, а света — от очите ми. Има нещо мръсно, Реш, в тази оголена рамка. Не съм склонен да се радвам на гледката на сбръчкана кожа и голи кости.

— Човек оформя само онова, което вижда, убиецо, и вижда само онова, което първо би искал да оформи. Не можем да помирим това, което е вътре, с това, което лежи отвън, тъй че ги подхвърляме от ръка на ръка както жонгльор подхвърля горещи камъни. Тъй или иначе, плътта ни изгаря.

— Готов съм да благословя мехурите — изръмжа Капло — и да забележа болката като съвсем истинска.

— Какво те терзае, приятелю? Не съм ли аз киселият от двама ни? Кажи ми извора на безпокойствата си.

— Апетитите на едни старци — отвърна убиецът и отново поклати глава.

— Огъваме свята хармония пред профанна нужда — каза Реш. — Голи цифри. Негово високопреосвещенство изрече само каквото е писано.

— И изричайки го, одра кожата от гибелни апетити, които са си само негови. Това ли е тайната съблазън на светите слова, магьоснико? Тяхната драгоценна гъвкавост? Виждам как се извиват и усукват като въжета. И всичко това, ни повече, ни по-малко, в името на един бог. Всъщност изпълнено като ритуално умилостивяване. Как тогава да си представя погледа на този бог като доволен или одобряващ? Признавам ти го, на този път: вярата ми вехне със сезона.

— Вяра, каквато не знаех, че имаш. — Магьосникът прокара ръка през буйната си брада. — Нетърпеливи сме, вярно е, да объркаме спасението с прераждането и да си представим душа, съживена в черупката си. Но такива пламвания са кратки и лесно пренебрежими, Капло. Скеленал и неговите апетити скимтят в самота — всички сме се уверили в това. Нито едно дете няма да припари до него.

Капло поклати глава.

— Хайде натисни през столетията и погледни още веднъж нашата вяра. — Махна с ръка, макар жестът му да се разколеба, след като пръстите му се вкочаниха като птичи нокти във въздуха. — Гъвкави слова за гъвкавия ум на детето, което по предписание ние месим и ръчкаме, и така правим нови форми от стари. И с тази бъркотия заявяваме подобрение! — Дъхът му излезе на облак. — Природата налага своите познати шаблони — онези разгръщащи се гънки, криещи се под всеки череп, било то черепът на мъж, жена, дете или звяр. Виж нашите потомци, Реш, натежали в халати и пищен брокат. Виж тържествените им процесии на мигащата светлина на факлите. Монотонните им химни, които са изгубили всякакъв смисъл. Чувам копнеж във всеки нечленоразделен гърлен стон.

— Чуй ме! Открил съм една истина. От мига на прозрение, на изумителното раждане на една религия, всяко следващо поколение само се отдалечава, стъпка след отминаваща стъпка, и това пътуване през вековете бележи едно жалко престъпване. От свято към светско, от свещено към профанно, от блясък към маскарад. Ние завършваме — религията ни завършва — в имитация, кикотът едва е сдържан и сред енориашите хор подредени лица гледат, безпомощни и скръбни. Докато в сенките зад олтара мъже с мръсни пръсти посягат към деца. — Замълча и се изплю на земята. — Под очите на един бог? Наистина, кой ще им прости? И още по-вярно, приятелю, колко сладък е нектарът на тяхното унижение! Подозирам всъщност, че тази жажда е в сърцевината на тяхната слабост. Да се насладят в непростимата вина е самовъзнаграждението на душата им.

Реш помълча дълго. Десет крачки, после петнайсет. Двайсет. Накрая кимна.

— Шеканто лежи все едно вече е умряла. Скеленал тресе парализираните си крайници в трепетно очакване. А убиецът и шейките обмислят отцеубийство.

— Бих отрязал сбръчканата патка от корена й — каза Капло. — Да притъпя прецедента в бликналата кръв.

— Изповедта ти не е за моите уши, приятелю.

— Тогава ги запуши с блажено невежество.

— Твърде късно. Но мнозина скърбящи до гроб в мълчание ще таят оправдани мисли за заслужено наказание на покойника, без никой да разбере разликата.

Капло изсумтя.

— Носим скръбта като саван и се молим тъканта да е достатъчно плътна, за да скрие доволните ни изражения.

— Точно така, приятелю.

— Тогава няма ли да ми се противопоставиш?

— Капло Дриим, възникне ли такава нужда, ще ти пазя гърба от самата нощ.

— В името на вярата?

Манастирът и Скеленал вече бяха зад двамата, притулени от стоманеносивата светлина на деня. Напред, на ниско възвишение, което сякаш свързваше като мост два обрулени от ветровете хълма, ги чакаше вещицата Рувера. Ритуално обвързана с магьосник Реш, приела ролята на съпруга за своя съпруг, лицето й бе като студен камък и чертите му станаха още по-сурови, когато впи погледа си в Капло Дриим. Щом двамата мъже се приближиха, тя заговори:

— Назови ми компанията, която посреща с радост убиец.

Реш въздъхна и отвърна:

— Скъпа съпруго, Майка Шеканто може да е заглъхнала до немощен шепот, но все пак чуваме желанията й.

— От мен ли се бои старата вещерка вече?

Дъхът излезе на съсък от Капло.

— Май не ти трябва убиец, за да развъртиш ножове тук, вещице. Майката се побоя от риска, който ще поемеш този ден, и ми възложи да те защитя.

— Иска да узнае повече за силата, която съм намерила — изсумтя Рувера. — Компанията, която няма да назовеш, е онази, където доверието лежи удушено на прага, а събранието шумоли като змии в сламата.

— Каниш нежелани приятели — каза Капло с лека усмивка, — спящи в плевници. Отпусни въображението си, вещице. Аз съм само един бранител днес.

— Бранител на лъжи — изръмжа Рувера, преди да се обърне. — Последвайте ме. Не е далече.

Реш сви рамене, когато Капло го погледна озадачено.

— Някои бракове не си струва да се консумират — каза магьосникът.

Рувера се изсмя горчиво, но не се обърна да ги погледне.

— Като си го представя само, дори аз бих избягал в прегръдките на мъж — каза Капло. — Разбирам най-сетне обрата на мотивите ти, и всъщност желанията ти, приятелю Реш. Вечно ли сме заклещени в подигравките на семейството? Съпруг, съпруга, син, дъщеря… тези названия утвърждават, дръзки като плюнка срещу вятъра.

— Сбърках ги за сълзи — отвърна с гримаса Реш. — Някога.

— Когато не беше повече от дете, нали?

— Ще призная на Рувера едно: тя ми даде лицето на объркването и всяка негова черта направи отказа му по-категоричен.

Вещицата пред тях отново се изсмя.

— Лице, и опипваща ръка, която не събуди нищо. Но това беше мое разкритие, не негово. Сега — добави тя и пристъпи на билото на възвишението — наблюдавайте тази нова осветена земя.

Реш и Капло стигнаха до нея, спряха и смълчани погледнаха надолу.

Падината беше с овална форма, пет разтега на ширина в най-широката си част и осем на дължина. Страните й бяха подкопани под огънатите дълги стръкове трева, което правеше стъпването долу несигурно, но самото дъно беше равно и без камъни.

Странният белег бе разположен на плоска ивица, част от която беше разорана и засадена от монахините преди няколко десетилетия — без голям успех, — а отвъд нея се издигаха ниски хълмчета, от много от които бликаха извори. Водата бе врязала дълбоки дерета в склоновете и се сливаше в един поток, който отново се накъсваше между браздите с изсъхнали бурени. Но самата падина оставаше суха и тази особеност накара Капло да се намръщи.

— Осветена? Това благославяне не е за теб.

Рувера сви рамене.

— Речният бог е мъртъв. Изгубен под проклятието на Тъмата. Предаден всъщност, но все едно. Жената на трона в Карканас не гледа добре на нас и най-добре е да се свием да не ни забелязва. Мъжо, подири и ми кажи какво ти отвръща?

— Ти ли направи тази дупка, със собствените си ръце? — попита Реш.

— Разбира се, че не.

Капло изсумтя и заговори преди Реш да е успял да отвърне на жена си.

— Да разсъдим тогава за нейното създаване, с логичен ум. Виж дренажните дерета в хълмовете. Стигат до басейна и ако не беше напояването, белези щяха да плъзнат навътре в земята и да продължат напред, невидими. Но тук, под кората на повърхността, е имало пласт от навят от вятъра пясък и наноси. Тъй. Пролетите са захранвали водата и водата е намерила своята скрита пътека, прорязала е през пласта, оттекла се е и така се е стигнало до пропадане на кората. — Обърна се към Рувера. — Нищо свещено в това. Нищо свято. Било е същото скрито просмукване, което е надвило монахините, опитали се да засеят зърно тук.

— Чакам думите ти, съпруже — каза вещицата, с безизразно лице, сякаш отхвърляше присъствието на Капло и всякакви думи, които той можеше да изрече.

— Аз… колебая се — призна след малко Реш. — Обяснението на Капло е логично, но си остава банално, ако не и плитко. Още нещо вирее под повърхността. Никакъв дар на речния бог. Вероятно изобщо не е свещено.

— Но е мощно, съпруже! Кажи ми, че можеш да го усетиш!

— Чудя се… Денъл ли е това?

— Ако магията тук се изцерява — заговори с тих глас Рувера, — от студения вид е. Втвърдяването на белези, зацапването на кожата. Отхвърля съчувствие.

— Не усещам нищо — каза Капло.

— Мъжо?

Реш поклати глава.

— Добре, Рувера. Събуди я. Покажи.

Тя вдиша дълбоко.

— Нека вземем този израз на сила и да го превърнем в бог. Трябва ни само волята да го направим, да изберем да оформим онова, което чака в обещание. Кацнали сме тук на стръмнина, но остава издатина, достатъчна, за да вървим по нея, достатъчна, за да стоим. И от тази тясна ивица можем да се пресегнем на двете страни, към двата свята.

— Измисляш от сенки — каза Капло. — Никога не съм вярвал на въображението… а и да вярвах някога, вече не. Хайде, направи своя идол, вещице, и ми покажи, че заслужава скърцане на лъка. Или паралитично преклонение. Накарай ме да коленича окаян и смирен. Но ако видя отпечатъка на дланите и пръстите ти в глината, жено, ще откажа да го почета и ще те нарека шарлатанка.

— Дъртата, която все още наричаш Майка, най-сетне показва зъбите си.

На това Капло само сви рамене.

— Рувера — Реш я изгледа накриво, — виждам, че се колебаеш.

— Посегнах долу преди — отвърна тя — и забърсах… нещо. Достатъчно, за да почувствам силата. Достатъчно, за да усетя заканата му.

— Защо осъждаш тогава присъствието на убиеца?

— Може би тази сила — отвърна тя, без да откъсва очи от падината, — иска жертвоприношение. Кръв. Моята кръв. — Обърна се рязко към Капло. — Не брани живота ми. Изгубили сме своя бог. Нищо нямаме, а нуждата ни е огромна. Готова съм.

— Бурята на Куралд Галайн връхлита за мирска война — каза Капло. — Гражданска война. Можем да останем извън нея. Никаква жертва не е необходима, Рувера. Може да не те харесвам, но не искам да видя как жертваш живота си.

— Дори за да останем настрана, нужна ни е сила. — Тя маха вяло на север. — Те ще настояват да изберем страна, рано или късно. Капитан Финара Стоун остава като гост на отец Скеленал и моли да се посветим в името на Майка Тъма. Но фамилията ни остава непокорна. Патриархът ни се двоуми. Той няма сила. Шеканто е още по-зле. Трябва да изберем друг бог. Друга сила.

Реш се почеса по брадата, после кимна.

— На нас се пада, да. Капло…

— Ще го реша в момента — каза убиецът. — Един нож се въвлича само веднъж.

Рувера изсъска безсилно и махна отсечено с ръка да го пропъди. Обърна се отново към падината и затвори очи.

Капло зачака, раздвоен дали да не изпуска от вниманието си вещицата или напълно безопасния пропад пред тях. Облечените му в ръкавици ръце под тежкото вълнено наметало се свиха около дръжките на ножовете.

Резкият дъх на Реш привлече вниманието на убиеца към плиткото дъно и той видя как изсъхналите треви се раздвижиха, след това се снишиха и сплескаха от ръба все едно бяха остри венчелистчета на огромен цвят. Напуканата пръст в центъра на ямата странно се замъгли и принуди Капло да примига в усилие да се съсредоточи… но усилието пропадна, а мътилката потъмня, цветовете се сляха и размесиха в неясно петно. И ето, че нещо започна да се надига отдолу. Тяло някакво, легнало на гръб. В мига на появата си приличаше само на кости, зацапани с торф и лъскави; в следващия скелетът изчезна под месо — мускули и изпънати жили и сухожилия. После кожата се хлъзна над фигурата, надигна се отдолу като тиня и цветът й бе тъмен. Косми пораснаха от кожата, покриха цялото тяло, най-гъсти под мишниците и на слабините.

Изправено, съществото щеше да е само малко по-ниско от среден на ръст тайст.

Капло пристъпи напред, притеглен от любопитство. Огледа странното зверско лице на привидението… как устата и челюстта се издаваха напред, разпъвайки и сплесквайки широкия нос. Затворените очи лежаха в дълбоките орбити, челото почти ги закриваше, дебело и изпъкнало. Плъзгаше се косо назад под черната гъста коса на скалпа. Ушите на съществото бяха малки и сплескани.

Забеляза надигането и спадането на тясната, но мощна гръд миг преди съществото да отвори очи.

Устните се изпънаха назад и оголиха големи зацапани зъби, от гърлото се изтръгна глух накъсан звук. След това привидението потръпна, замъгли се и изведнъж се разпадна.

Рувера извика и Капло чу ругатнята на Реш. Ножовете на убиеца вече бяха извадени, но не даваха отговор на объркването му, след като там, където допреди няколко мига само беше лежало тяло, сега се появиха десетина същества, мазни и черни, подобни на невестулки, но по-големи, по-тежки. Зъби лъснаха и очи засвяткаха.

А след това от ямата изригнаха цели двайсет звяра.

Капло чу как вещицата изкрещя, но не можеше да направи нищо за нея, понеже три от съществата се хвърлиха към него. Той отскочи и засече с ножовете. Едното острие посече козина, но дръжката се заплете в косми и свирепи челюсти се впиха в ръката му. Изпращяха през кости и зъбите започнаха да трошат и разкъсват. Капло изкрещя и откъсна ръката си от устата на съществото.

Друг звяр се натресе в корема му, ноктите задраха, за да пробият през дрехите му. Той залитна назад. Зъбите на третото чудовище се впиха в лявото му бедро. Тежестта го събори на земята. Все още държеше единия нож. Изви се, заби острието под черепа на звяра, изтръгна ножа и го заби в хълбока на животното, вкопчило се в гърдите му. Челюстите на съществото, което посягаше към гърлото му, изщракаха на косъм от него. Влажен хрип плисна кръв от устата на звяра. Капло се превъртя настрани, удари отново и смъртта отнесе нападателя му.

Първото същество скочи и захапа чукана на ръката му. Натискът на челюстите разтроши костите като сухи пръчки. Капло го придърпа и разпра гърлото му до прешлените.

Превъртя се отново и издърпа ръката си от вече отпуснатите челюсти. Надигна се със залитане на крака и приведен, с кървясали очи, се приготви да посрещне следващата атака. Но сцената пред него беше замръзнала. Чу лая и воя на съществата, но някъде отдалече — и бързо заглъхваше. Магьосник Реш беше на колене на земята само на няколко крачки, труповете на два звяра бяха проснати пред него. Наметалото му беше разкъсано и под него се виждаше ризница. Тук-там остри нокти бяха натрошили брънките и те висяха и се полюшваха като талисмани.

Точно зад магьосника Капло видя откъсната женска ръка. Въздухът вонеше на изпражнения и след като се извърна, той видя дълга ивица черва и карантии, явно влачени. А в края им — малко, свито на кълбо тяло, краката му изпохапани и раздрани.

— Реш…

Магьосникът се пресегна и изтръгна една от брадвите си с къси дръжки от по-близкия труп.

— Реш. Жена ти…

Приятелят му поклати глава и се изправи. Олюляваше се.

— Ще я погреба тук. Върви. Върви да докладваш.

— Приятелю…

— Остави ни, Капло. Просто… Остави ни веднага, става ли?

Убиецът се изправи. Не знаеше дали ще издържи толкова път. За разлика от Реш, не беше носил броня и ноктите бяха раздрали ребрата му.

Тръгна.

„Докладът ми. Благословени Майко и Татко, вещица Рувера е мъртва. Същество се пробуди, превърна се в много същества. Те… те не искаха да преговарят.

Изглежда, Майко и Татко, че на тази земя, която искаме да наречем своя, всички ние сме просто деца. И това е урокът ни. Миналото чака, но не кани. И влизането в стаята му носи само смъртта на невинността.

Вижте ме, Майко и Татко. Вижте своето дете и се вслушайте в знанието в очите му.“

Кръвта му изтичаше. Главата му се въртеше и светът около него се променяше. Пътеката изчезна, тревите станаха по-високи… бореше се с тях, докато вървеше, бореше се да издърпа краката си от сплетените стръкове. Зимата бе изчезнала и той усещаше тежестта на слънчевия зной на гърба си. Навсякъде около него животни вървяха из равнината… животни, каквито не бе виждал никога. Високи, изящни, някои на шарки, други — на ивици или на сиво-кафяви петна. Видя същества не много по-различни от коне, докато други бяха с невъзможно дълги вратове. Видя маймуни, които приличаха на кучета, ходеха на четири крака, с опашки, щръкнали високо зад тях. Това беше свят на сънища, измислен свят, който никога не бе съществувал.

„Въображението се връща да обсеби душата ми. Идва в проклятие, с нащърбен ръб и болезнено остро. Разумът кап-кап-капе и пръска тревата. И какво остава? Нищо освен жестоко, зло въображение. Свят на заблуда и каприз, свят на измама.

Няма никакъв рай — не ми се подигравай с тази гледка! Светът е непроменлив — признай го, глупако! Вдигни високо тежките истини за това, което наистина те обкръжава — голите хълмове, жестокия студ, неопровержимата безсърдечност на всичко тава! Ние знаем тези истини, знаем ги: злостта, жестокостта, безразличието, безсмислието. Глупавият патос на съществуването. За това няма причина да се сражаваш, да продължиш да се бориш. Опразни душата си от каузи и тогава — само тогава — ще позная мир.“

Ругаеше и се бореше с този мираж, но тревите все така го притегляха и той чуваше как корените им се изтръгват и дърпат прасците му.

Вече беше в сенките, навлизаше в гората. Заплетени храсти запушваха поляните… а след това се озова сред рехави борове и смърчове, въздухът стана по-хладен и в сумрака под гъсти горички видя бедерини, изгърбени и тежки, малките им уши потръпваха и зачервените им очи се впиваха в него, докато залиташе покрай тях.

Звяр някъде наблизо дереше ствол на паднало дърво. Чу как ноктите дращят и цепят гнилата сърцевина.

Миг след това се натъкна на съществото — беше същото като онези в падината. То вдигна широката си глава, кривна оцапаната си муцуна към него, а след това оголи в ръмжене здравите си зъби, преди да побегне. Задницата му беше цялата в кръв.

„Показваш ми това? Ще те запомня. Заклевам се. Не съм приключил с теб.“

Земята под нозете му стана корава; а миг след това пресичаше плоска ивица скална твърд, повърхността й — остъргана и оголена. Кръвта, капеща от ръката му, издаваше глухи звуци, щом всяка капка плеснеше на камъка. „Четка ли нося? Боя ли капе? Не. Не четка — това одрано, тежко нещо е каквото е останало от ръката ми. Все едно. Следващият дъжд ще го отмие.

Вече е пробудено. Това нещо от миналото, този непознат, който може да се превръща в много. Изтръгнат от земята, прероден. И толкова гладен.

Рувера. Ти усети дремещата му сила. Докосна го с треперещи ръце и искаше да го направиш свое. Но миналото не може да бъде опитомено, не може да бъде променено по твоята прищявка. Единственото възможно робство е в настоящето и обещанието му дебне сред амбициите — глупците, които така се тълпят в настоящето и все се бутат, сякаш само с воля могат да изместят беззащитните деца, децата още неродени… Те ще поставят останалите от нас на мястото ни, разбира се, и ако не съм между тях, тогава ще се тътря в прангите, просто поредният роб. Още едно беззащитно дете.“

Въображението беше врагът, но здравият кривак на волята можеше да го надвие, здравата глупост на всеки самообрекъл се реалист, неспособен да сънува, можеше да го задуши, като възглавница върху лице. „Прикован към желанията си, ще смъкнеш света до своето жалко ниво. Хайде, направи го гол и безжизнен, безцветен и сив. Аз съм с теб. Виждам проклетата долна страна на разума. Разбирам стойността на това осакатяване. Миналото е там, където обитава въображението — а ние няма да търпим това. Не предавам нищо и като обездушавам света, ставам негов господар. Ставам негов бог — вече е ясно, ясен ми е пътят, който ни чака…“

Тръсна глава и всичко около него се разлюля. Той залитна, падна на коравата земя, усети острото жулене на зимни треви, набити в лицето му, ледената захапка на замръзнала пръст, впила се в бузата му.

„Целувката на реалността.“

Някой викаше. Чу тупането на бързо приближаващи се стъпки.

— Откровение — прошепна Капло. — Чувам как миналото зове. Зове.

„И мърмори, ближе сбръчкани устни. Доведете ми всички деца. Откровение.“

А след това всичките жени бяха около него и той усети нежни ръце. Усмихна се и се остави да го понесат в тъмното.

Но не до края.

 

 

Финара Стоун, капитан във войската на Стражите, гледаше Капло Дриим. Вдигнатите капаци на прозорците пропускаха колебливата светлина на унилия облачен ден и тя изпълваше килията и хвърляше сива патина на лицето му. Потта от треската придаваше на това лице вид на зацапан порцелан. Финара го гледа дълго, след което извърна очи.

Бяха отрязали натрошената дясна ръка до лакътя, запечатали бяха чукана с нажежено желязо и с някаква смола с цвят на мед. Миризмата, която изпълваше стаята, беше на изгорели косми и гной от инфекция в другите рани на убиеца.

Финара Стоун помнеше своята битка срещу същия гибелен враг, не толкова отдавна. Но тогава лорд Илгаст Ренд беше там, с дара на Денъл.

Никой не очакваше Капло да преживее деня.

Тя погледна магьосника Реш, който седеше със зачервени очи, измъчен, на един стол до нара.

— Видях следи от ухапване — каза му. — Като на Джеларкан, но по-малки.

Той изсумтя.

— Едва ли. Вълчи кучешки зъби в устата на невестулка. Дори мечка би побягнала от такъв звяр.

— И все пак те избягаха, магьоснико.

Той облиза напуканите си устни.

— Убихме пет.

Финара сви рамене и пак погледна Капло.

— Нямало е да е устои и на един повече. При което оставаш само ти, обкръжен от всички страни. С бронята или без нея, магьоснико, щяха да са те свалили.

— Знам.

И след като той не добави нищо повече, тя въздъхна.

— Прощавай. Натрапвам се в скръбта ти с въпросите си.

— Натрапваш се с присъствието си, капитане, но не това е причината за горчивината в устата ми.

— Казват, че джхеките на юг са по-дребна порода.

— Не са джхеки — каза Реш. — Те са както ги описах. Някакво животно, отдавна изчезнало от света.

— Защо казваш това?

Той разтърка лицето си с юмруци.

— Махни от ума си самата сцена, ако искаш да разбереш значението й. Рувера, жена ми, откри нещо древно, погребано. Спеше, както спи мъртвото. Вярваме, че този сън е вечен, нали? — Вдигна глава, малките му очи примижаха.

— Кой може да каже? — отвърна тя. — Кой може да знае? Слушали сме приказки за призраци, магьоснико, и за духове, които някога са били плът.

— Това е свят на много була — каза Реш — и очите ни могат да пронижат само едно от тях. Зрението ни се цели в това, което изглежда сигурно място, стабилно и реално и, над всичко, изцяло предсказуемо… след като загадката е разгадана, а уверявам те: никоя загадка не е неразгадаема.

— Това не са думи на магьосник — отбеляза Финара.

— Нима? Със своите изкуства не търся ли ред, капитане? Правилата, които лежат извън видимото, извън досегаемото? Намери ми отговори на всички неща и най-сетне умът ми ще се смири.

— Не бих сметнала това за пътуване навън.

Той сви рамене.

— Да. Има симетрия. Навън, навътре, изминатото разстояние съвпада и така се удвоява, и все пак, странно, и едното, и другото търсят същата крайна цел. Интересно, нали? Тази подкана към невъзможното и вярата, че дори невъзможното има правила.

Тя се намръщи.

Реш продължи:

— Жена ми говореше за нужда от кръв, за цена, която трябва да се плати. Мисля, че тя не разбираше смисъла на това дори наполовина. За да издърпаш нещо обратно, от дълбините на смъртта в живия свят, трябва — може би — да поискаш същото измежду живите. Ако магьосник реши да пропътува и навън, и навътре, в търсене на единственото място, където те се срещат, то изводът ще е за свиване, за сблъсък на същото място, в същото съществуване. За да се върне мъртвото в живота, живото трябва да влезе в смъртта.

— Значи животът на Рувера е разменната монета за възкресението на този дух?

Той въздъхна.

— Възможно е. Капитане, булата са… възбудени. — Кривна глава, без да откъсва поглед от нея. — Монета? Чудя се. Би могло да е… не монета, а храна. Енергия, погълната, предлагаща силата да се раздере булото между живото и мъртвото и така да се опълчи на законите на времето.

— Време ли, магьоснико? Не място?

— Възможно е да са едно и също. Мъртвите обитават миналото. Живите се тълпят в настоящето. А бъдещето чака за все още неродените, но в раждането си те биват хвърляни в настоящето и така бъдещето остава вечно обещание. Те също са була. С мислите си ние се стремим да разтворим пътя си към бъдещето, но тези мисли идват като мъртви неща — въпрос на перспектива е, разбира се. За бъдещето и настоящето, и миналото са мъртви неща. Ние напираме и ни се ще все още непознатият свят да е по-добър вариант на собствения ни. Но с нищо друго, освен безжизнени оръжия в ръка, правим безжизнени жертви от все още неродените.

Тя поклати глава. Изпитваше странна смесица на отрицание и несигурност. Доколкото можеше да прецени, умът на Реш беше съкрушен, разбит от шока и смъртта. Не виждаше никаква ясна цел и посока в разсъжденията му.

— Върни се на тази идея за енергия, ако обичаш — каза му.

Той въздъхна уморено.

— Капитане, имало е порой от възможности. Не знам как иначе да опиша чародейството — магията, която се появява сега. Говорех за три була, през времето. И говорих за булото между живот и смърт, което би могло всъщност да е само една разновидност, или особеност, на булата на времето. Но вече вярвам, че съществуват много, много була и колкото повече ги съдираме в притеглянето си на такива сили, в непохватните си дирения, толкова по-безплътни стават те, и толкова по-слаба става преградата между нас и непознатото. И онова, което може да дойде от него, ме плаши.

Финара извърна очи.

— Прощавай, магьоснико. Аз съм само един Страж и нищо повече…

— Да, разбирам. Не проумяваш предупреждението ми, капитане. Новородената магия е груба сила без никакви явни правила.

Тя си помисли за жена му, Рувера. Казали бяха, че зверовете са я разкъсали на парчета. Имаше шок в това, и ужасна загуба за шейките.

— Говорил ли си с другите магьосници и вещици сред вашия народ?

— Ето, че започваш да долавяш кризата сред нас — отвърна Реш. Бавно вдигна ръце и ги огледа. — Не смеем да посегнем вече. Никакви мисли не могат истински да пронижат това ново бъдеще.

— А Майка Тъма?

Той се намръщи, впил очи в ръцете си — не ръце на художник, а на войник, нашарени с белези, загрубели.

— Тъма, светлина, нищо освен була? Какво значат даровете, дадени й от лорд Драконъс? Какъв е смисълът на онова ваяние на пода в Цитаделата? Този Терондай, който властва сега в Цитаделата?

— Може би — колебливо отвърна тя — лорд Драконъс се стреми да наложи правила.

Той се намръщи още повече.

— Тъмнина, лишена от светлина. Светлина, прочистена от мрака. Прости правила. Правила, които различават и определят. Да, Страж, браво, наистина. — Реш се надигна. Хвърли поглед към лежащото в безсъзнание тяло на своя приятел. — Трябва да видя този Терондай. Той крие някаква тайна. — Но не помръдна.

— Няма да чакаш дълго — каза тихо Финара.

— Размишлявах за друг вид пътуване — каза Реш. — По пътищата на изцеряването.

Тя хвърли поглед към Капло Дриим.

— Предполагам, че изкушението е неутолимо, магьоснико, но не говори ли ти току-що за опасностите, които включва то?

— Да.

— И какво ще направиш?

— Ще направя каквото би направил един приятел, капитане.

— Това позволено ли е?

— Нищо не е позволено — изръмжа той.

Финара го изгледа и въздъхна.

— Ще помогна по всякакъв възможен начин.

Шейкът я погледна намръщено.

— Шейките отказват исканията ви. Непрекъснато ви блокират. Намирате ни ту за неотстъпчиви, ту за уклончиви — и въпреки това оставате тук. А сега, капитане, предлагаш да ми помогнеш да спася живота на Капло Дриим.

Тя смъкна кожените си ръкавици.

— Стените ви са твърде високи, магьоснико. Шейките малко разбират какво има отвъд.

— Виждаме касапница. Виждаме фанатизъм и преследване. Виждаме, също така, убийците на нашия бог.

— Ако виждате само тези неща, магьоснико, значи наистина никога няма да разберете предложението ми.

— Как мога да му повярвам?

Тя сви рамене.

— Мисли за целта ми като за изключително глупава, магьоснико. Търся подкрепата ти. Стремя се да спечеля благоволението ти, за да можеш да добавиш своята тежест, когато следващия път говоря с негово високопреосвещенство Скеленал.

Той бавно се отпусна на стола.

— Няма смисъл. Въпросът вече е решен. Няма да направим нищо.

— Тогава ще напусна при първа възможност. Но засега, кажи ми с какво мога да помогна, за да изцериш своя приятел.

— Никой бог не гледа отгоре, за да добави към списъка ти на добри дела, капитане.

— Аз ще меря делата си, магьоснико, добри и лоши.

— А как се претегля балансът?

— Строг съдия съм на себе си — отвърна тя. — По-строг, отколкото би дръзнал да поиска от мен който и да било бог. Не ми трябва жрец, който да лицемерничи в моя полза.

— Това ли е задачата на жреците?

— Ако не е, бих искала да чуя повече.

Той поклати глава и се надигна с тихо охкане.

— Моите лицемери са станали кротки напоследък, капитане. Вече не търся никакво позволение в това, което правя. А за шейките… никой бог не наблюдава, никой бог не съди и в това отсъствие — простете ни — ние сме облекчени.

Тя отиде до вратата на килията и дръпна резето, после се обърна към магьосника.

— И сега?

— Извади меча си, капитане.

— Срещу кого?

Той се усмихна криво.

— Нямам представа.

 

 

Влачеха го по каменист склон. Макар очите му да бяха отворени, не можеше да види много. Бляскава светлина размътваше взора му, може би от огън, а мръсната ръка, стиснала глезена му, го теглеше все едно не тежеше нищо. Можеше да види странно щръкналите пръсти на краката си, мазолестата длан на непознатия жулеше космите по краката му, а острите камъни дращеха голия му гръб.

В пещера след това, вмирисана, воняща на животни, мърша и пушек. Каменният под под него беше мазен. Никаква сила не беше останала в тялото му и усещаше ръцете си като дебели изопнати въжета покрай лицето си, докато го влачеха за тях. Студеният влажен камък се разтвори в цепнатина, в която тялото му се хлъзна лесно, все едно беше минавало по този път хиляда пъти. Някъде от по-надълбоко в пещерата отекваше глух монотонен звук.

Проходът се стесни, наклони се надолу и след това се заиздига. Дъхът на онзи, който го влачеше, беше хриплив, накъсан. Плясъкът на ходилата му ехтеше като удари на барабан.

Всичко се замъгли, а когато се проясни, влаченето беше спряло и пространството от всички страни беше изпълнено с мърдащи тела, едва видими на светлината от въглени, запълнили купи от черепи, наредени на издатините на стените. Имаше и рисунки по тези стени. Зверове и щрихи, отпечатъци на длани и изпънати нагоре пръсти, всичко в червено, жълто и черно.

Понечи да се надигне, но откри, че е вързан за китките и глезените. След това дебелите въжета се изпънаха и го надигнаха. Главата му се отпусна назад, чукна се веднъж в камъка под него, но след това нечии ръце го хванаха за тила, повдигнаха го и той можа да види тялото си.

Но тялото не беше неговото. Покриваха го твърди косми. Гърдите му бяха изпъкнали, издути като на птица. Ставите му пареха, мятаха болка по крайниците му дотам, където се впиваха стегнатите въжета. Не можеше да усети дланите и стъпалата си.

„Бягащи псета на лов. Бях заспал на едно дърво, с пълен корем. Над обраслите с шубрак земи, отвъд низините с техните плитки корита с едва процеждаща се вода, която прави глината хлъзгава. Животни ближеха водата с подути езици. Умираха в горещината, а имаше храна за всички.

Бягащи псета на лов. Никаква слава в забиването на копие в издут труп. Искаха леопард, заради козината му, зъбите и ноктите. Нищо за ядене на един леопард. Черният дроб убива. Сърцето е горчиво. Леопардите мразят умирането. Умират в гняв. Умират изпълнени с жлъч. Бягащи псета ловят леопард, с очи на дърветата, фигури, излегнати лениво на дебели клони. Дири от кръв, драскотини нагоре по прашни стволове, наперени сблъсъци на лешояди и кани в танц около дървото. Леопардът гледа надолу, заинтригуван, но сънен. Мухи кацат да се хранят по зацапаната му муцуна, гъделичкат мустаците му.

Всичко това е извън времето, изцеждането на дневната горещина, идващата нощ. Никаква промяна не настъпва на тази сцена. Все едно е нарисувана на стената на пещера.

Бягащи псета на лов. Бях заспал на едно дърво. Само един от мен. Видяха и помислиха, последния от Ересал в хълмовете, в горите, в шубраците, които вече са техни. Млад мъжкар, обречен да скита в търсене на женска, на група, но беше сам вече. Никой друг Ересал, а как пищяха другите, когато умираха! Пищяха, докато огромните зверове, с които тичаха, бягаха от копията на Бягащите псета или умираха в неистова ярост.

На много младите бяха разбили черепите, плътта им беше опечена, дробовете им бяха изядени сурови.

Бягащи псета на лов.

Камъни от прашки ме свалиха. Зашеметен от падането. Нахвърлиха се върху ми, пребиха ме до несвяст.

Дух на леопард. Нокти белязаха дървото. Не се вслушаха.

Ние, които живяхме, отпаднахме. Ние, които живяхме, се върнахме във високите треви, в тъмните нощи, отекващи със скимтежа на хиена и ръмжене на лъв. Промъкнахме се отново в невидими реки, когато светът беше безвременен. Пресегнахме се към духовете. Докоснахме сърцата им и тези сърца се отвориха за нас.“

Въжетата се изпънаха с жестоко дръпване, паническо движение, издаващо внезапно стъписване. Отнякъде отвън вече се носеха писъци, отекваха ужасно, все по-близо и по-близо.

„Пипни леопарда, тичай с леопарда, живей като леопарда.

Те ловуват сами.

До нощта, когато дойдоха Ересал. В подвижните треви окото лесно се мами. Но това не е слабост на взиращия се, нито грешка на гледащия. Това е размътването на магията. Кой ни даде този дар? Това бягство от унищожението? Имаше приказка за майка, готова да се въргаля с всичко пред очите й. Събирачка на семена, жив съсъд на надежда.

Мхаби.“

В пещерата неговите родственици идеха, носеха страховита касапница в оплисканите с кръв зали.

Беше сам, вързан тук. Беше много и много вече идеха.

Дрезгави викове се извисиха около него, кехлибарена светлина изригна, когато един череп бе съборен на пода. Връхлитащи, блъскащи се тела, дрънчене на оръжия, а след това родствениците бяха сред тях.

Въжетата се разхлабиха, спуснаха го на пода.

Нечие тяло падна тежко отгоре му, една ръка се сви в юмрук, стиснала косата му. В обезумялата полусветлина нещо блесна. Бягащото псе го възкрачи и той погледна нагоре, погледна го. Светлосините очи бяха грейнали от ужас. После ловецът вдигна пред очите му кремъчен нож и го заби в гърдите му.

В сетния си дъх той се изсмя.

Защото беше твърде късно.

 

 

Килията беше станала неестествено гореща. Финара Стоун се потеше в бронята си, увитата с кожа дръжка на меча в ръката й беше хлъзгава. Магьосник Реш бе коленичил до Капло Дриим, отпуснал ръце с длани нагоре на бедрата си. Не беше помръднал от много време.

Оставането й в манастира се беше проточило от дни в седмици. Новини за ставащото извън стените му нямаше. Въпреки това тя намираше нещо почти утешително в това натрапено незнание, сякаш с оставането й тук, свидетелка на жалкия им живот, обвързан във всичките им жалки жестове на жречески тайнства, можеше да задържи света навън… сякаш всъщност можеше да спре самата история. Вече вярваше, че разбира отчасти какво привлича мъже и жени към места като това. Съзнателна слепота, предизвикваща съблазънта на простотата, това беше като че ли най-милостивият ритуал, с едва капка-две пролята кръв.

Ако боговете наистина можеха да предложат един простичък свят, нямаше ли всяка тленна душа да падне на колене? Докато рухваха здания, докато нивя оставаха на угар, докато несправедливости избуяваха в благословено безразличие. Виждала беше в храмове и свещени паметници жестове на несигурност, каменни обещания за дълговечие, но дори камъкът се пропуква. Нищо просто няма в отминаването на живота, в отминаването на цели векове. И все пак, въпреки всичките й убеждения — които граничеха с култа към сложност — нещо дълбоко в сърцето й все още плачеше за детска увереност.

Но местата за преклонение на шейките вече бяха безжизнени. Бяха се превърнали в гробници на техния убит бог. Вярата на тези хора тук беше безсилна, като юмруци, блъскащи по залостена врата. Простотата, която бяха намерили, осъзна тя, не беше добродетел и ако едно детско лице можеше да бъде сътворено от това, щеше да е мрачно и упорито.

Щели да изберат страна, бе казал Реш. Но тя знаеше, че тази позиция е съмнителна. Изобщо нямаше да се окажат на една страна, а по средата.

Този магьосник, който рискуваше живота си за своя приятел, беше последният войник на разположение на Скеленал и Шеканто, макар че „войник“ може би беше погрешната дума. Тези мъже и жени бяха обучени за битка. Но от водачите си вече имаха само един. Един скърбящ мъж, мъж, прояждан от съмнения.

Трудно беше да прецени отминаването на времето, но стоенето започваше да й дотяга, а напрягането да остане нащрек изпъваше нервите й. Остави върха на меча си да се отпусне на дървените дъски на пода.

— Бездната да ме вземе!

Ревът на Реш я сепна и тя залитна назад. Магьосникът беше скочил на крака и се хвърли към Капло Дриим, сякаш искаше да задържи лежащия в несвяст мъж неподвижен.

Удивена, уплашена, тя пусна меча и скочи към тях.

Капло Дриим не се съпротивляваше — изобщо не се бореше… и въпреки това тя видя как тялото му се замъгли, все едно всеки миг щеше да изчезне. Магьосникът сграбчи дясната ръка на убиеца и се наведе над него.

— Дръж другата ръка! — извика й. — Не го пускай да замине!

„Да замине?“ Изумена и объркана, тя мина от лявата страна на нара и сграбчи ръката на Капло с две ръце. Чуканът под лакътя беше кървил през дебелия пласт превръзки. С ужас видя ноктите, промушили се през марлята.

— Магьоснико! Какво става?

— Смесване на кръв — изсъска Реш. — Старата в него все още се подиграва на детето… той го влачи със себе си. Няма оставяне. Няма убийство. Ще обитават заедно… чувам как детето се смее.

— Магьоснико, какво е развихрила магията ви тук?

Ноктите бяха прорязали през превръзките, пръсти се изпъваха и растяха. На плувналата в пот ръка на Капло Финара видя пъстра шарка, оформяща се по кожата, потъмняваше и очертаваше карта от сиво-кафяви петна, които сякаш заплуваха по искряща повърхност от златно и жълто. Плътта под шепите й сякаш се разтапяше.

— Не е моя работа — изръмжа Реш. — Не можах да проникна. Дори с пробудената магия не можах да вляза!

От устата на Капло се изтръгна гърлено ръмжене и тя видя, че е оголил зъби, макар очите му да оставаха затворени.

— Не трябва да се превърне — каза Реш.

— Да се превърне? Значи наистина са били джхеки…

— Не! Джхеките са като деца пред това… това нещо. Старо е, капитане… богове, старо е! Ах, Рувера…

Петната завяхваха. Тя видя как ноктите се превърнаха в пръсти. Ръката на Капло под лакътя бе израснала отново, лепкава от кръв и парчета раздрана опърлена плът. Раните на бедрото вече бяха само смътни белези, всички признаци за инфекция бяха изчезнали.

— Той отстъпва — ахна едва чуто Реш. Погледна я над тялото на Капло с облещени и изплашени очи. — Капитане, нищо от това не е мое дело! Те вече само изчакват.

— Те?

— Казах за привидението от отвъдното, пробудено от жена ми — как едно стана много.

— И това сега заразява Капло Дриим?

— Да.

— Болест ли е? Треска?

— Мисля… не. То е… — Поклати глава. — Не съм сигурен. То е… спасение.

— От какво? — Тя пусна ръката на Капло и изгледа магьосника. — От самата смърт? Той щеше да умре…

— Вече не. Но нищо повече не мога да кажа, капитане.

— А когато се събуди? Твоят приятел… ще бъде ли както беше преди?

— Не.

Страхът в очите му не изчезваше. Очите му й напомняха за зверове в клетка.

— Нека изчакаме — каза той. — Докато се събуди.

Тя се изправи, огледа се, наведе се и взе меча си. Ръката й стисна влажната студена дръжка.

Някой удари с юмрук по вратата и стресна и двамата.

— Махай се! — изрева Реш.

 

 

Хълмистата верига свършваше със стръмни склонове, голи. Пръстта бе камениста, с ръждив цвят, и оформяше в подножието ветрила, които се разтваряха надолу към равнината. Острозъби скали бяха осеяли тези ветрила и блещукаха като скъпоценни камъни на бледата зимна светлина.

Кагамандра Тюлас стоеше извърнат на изток, загледан над низините към далечната ивица тъмни треви. Под него червените ветрила от тиня наподобяваха рани, кървящи през тъмносивите глини на равнината.

Беше направил бивака си точно зад този последен накъсан низ от хълмове, подслонен от жестоките ветрове, които фучаха надолу от североизток. Беше си вдигнал малък заслон до една надвиснала скала. Десетина крачки надолу по оврага имаше процеп от едната страна, водещ до затворена падина, където бе вързал коня си.

Някъде между заминаването му от Нерет Сор и тук вълната на решимост и воля беше замряла. Някой по-добър мъж щеше да е продължил упорито напред, напук на собствените си жалки провали. Най-малкото щеше да е приключил пътуването си до зимното укрепление на Стражите или може би още по-натам, до шейките, обитаващи манастира Янис или Йедан. А от тези места Карканас не беше далече, изобщо не беше далече. След всяка стъпка идва следващата — нещо, което разбират дори мулетата.

Възпяваните от поетите героични странствания никога не се препъват в липсата на духовна сила у героя. Вътрешният пейзаж на такива мъже и жени е нещо странно и чуждо за публиката, а такова е намерението винаги, тъй като целта на един поет не е нито проста, нито невинна.

Никой смъртен не може да се изпречи на пътя на такъв герой. Може би това е тайният урок в такива приказки. Но Кагамандра отдавна бе зарязал романтиката на героизма, все едно че животът може да бъде изживян само от разстояние, като самият ти си онази фигура, вечно отдалечена на хоризонта, прекосяваща сух и унил пейзаж, при което всяка стъпка е спечелена битка, където всяка война е война, заслужаваща да се води. В тази сцена не съществува обещание за приближаване. Подробностите отстъпват пред необходимостта от цел.

Някога беше вярвал, че такива приказки ще се затъкат и за собствения му живот, за подвизите му на бойното поле. Някога беше копнял за вниманието на поети — в дните, когато песните не показваха горчива обратна страна, преди светът да се пресити със самия себе си.

Шаренас — братовчедка на Хун Раал и жената, която най-вероятно беше откраднала сърцето му — го бе подтикнала да препусне към годеницата си. Не беше ли това героичен жест? Не подканяше ли това създаването на песен или поема? Нямаше ли такова пътуване да му спечели неугасващата любов на Фарор Хенд? Но на излизане от Нерет Сор, докато оставяше зад гърба си онази окаяна, преродена армия, наистина ли вярваше във всичко това? Ако я намереше, ако най-сетне застанеше лице в лице с Фарор Хенд, какво щеше да види тя? Един отчаян жалък старец, който щеше да се вкопчи в нея, както се вкопчват всички старци: сякаш тя въплъщаваше отдавна изгубената му младост. Как можеше да не потръпне от идването му? Как можеше да не се усъмни във всичко, което имаше да й каже?

Клетвите за свобода бяха като куче, захапало опашката си. С обещанието между зъбите му то може да тича в кръг вечно.

Небето на изток бе натежало от облаци, лъскаво желязно и обещаващо сняг.

Храната му бе на изчерпване, а тези хълмове бяха общо взето голи, освен малкото зайци, които все още избягваха поставените от него клопки. Зобта, която беше взел за коня, почти беше привършила и животното слабееше от ден на ден. Необходимостта да се оцелее би трябвало вече да го е принудила да поднови пътуването си, но дори тази подбуда все още не го беше измъкнала от бърлогата му.

Баща му го беше смятал за разглезено дете и ако духът му все още витаеше в този свят, нямаше изобщо да се изненада, видеше ли единствения си оцелял син. Привилегията на умирането, макар и все още изпълнена с обещание, беше за братята на Кагамандра. Някъде на левги на юг три гробни могили стърчаха като острови в равнината; около всяка растяха тучни треви, а дойдеше ли пролет, цветя разцъфваха в пъстроцветно обилие около камъните.

Години наред си беше казвал да не завижда за свободата, която бяха намерили братята му: онова блажено освобождение от очакването и жалките разочарования, които го следват.

„Не я обичам. Това поне е ясно. Нито желая любовта й. Аз съм призрак. Бавя се тук заради липса на воля.“

В далечината, от стената черни треви, бяха излезли конници. Някои водеха коне, натоварени като че ли с трупове. Беше наблюдавал отряда от доста време — водеха конете покрай острия ръб на Блещукаща съдба. Вече бяха точно срещу него и скоро щяха да отминат и да продължат на юг.

Баща му често повтаряше една древна мъдрост, размахваше думите като оръжия, с които пердашеше децата си. „Името на един герой живее вечно. Умри забравен и изобщо не си живял.“ Когато Кагамандра се завърна у дома от войните, единственият оцелял от децата на баща си, се беше оказал прочут герой, воин, издигнат високо на щита на благородството — дарен с титла и почести. Баща му го зяпна с безжизнени очи и не каза нищо.

През следващата година старецът реши да се остави да залинее и повехне, държеше се все едно всичките му синове са умрели. Никога повече не изрече името на Кагамандра. „Сигурно го беше забравил. Тъй че аз, който живеех, не живеех изобщо. Любимата ти мъдрост, татко, се оказа лъжа, когато най-сетне я поставих в нозете ти. Или ти я провали?

Все едно. Една награда нямаше, чийто вкус да не беше горчив, когато се върнах у дома. Не се върнах, за да заваря невястата си да ме чака. Не се върнах при своя баща, защото новината бе изпреварила пристигането ми, а когато най-сетне дойдох, той вече стоеше в сянката на смъртта.“

Не обичаше Фарор Хенд. Не я искаше дори. Щом се свиеше нощем под кожите, заслушан в далечните крясъци на гущерните вълци на Блещукаща съдба, мислеше не за онази млада жена. Мислеше за Шаренас.

Колко фатални избори може да направи човек? „Много, защото дори смъртта не е нужно да е внезапна. Може да бъде измерена като глътки отрова. Всеки ден може да бъде посрещнат все едно, че и той е умрял и само е чакал идването ти.“ Колко смърти може да понесе човек? „Все още вървя през поле от трупове и нито един няма нещо добро, което да каже, но съм се научил да ги гледам в очите и да не трепвам. Благодаря на баща си за това.“

Отдръпна се от издатината и тръгна надолу по тясната крива пътека към бивака си.

Даде последната зоб на коня, а след това събра и навърза кожите за постелята си, запаса меча и провери останалото си снаряжение.

Скоро след това, яхнал коня, Кагамандра излезе от дефилето и пое надолу по червения тинест склон към суровата замръзнала равнина. От небето закръжиха снежинки. Той смуши коня в бавен тръс, за да вкара малко топлина в краката на животното.

 

 

Бурса се върна и докладва:

— Кагамандра Тюлас е, командире.

Калат Хустаин продължи още малко напред, после дръпна юздите. Останалите от отряда се струпаха около водача си.

Ветеранът сержант се намести в седлото. От деня на брега на Витр не спеше добре. Всяка нощ го притегляше в един трескав свят, където високо горе кръжаха дракони, докато той бягаше през огромна безлика равнина. Носеше странни предмети: сребърен потир, корона, скиптър, малко сандъче, от което се изсипваха златни монети.

В този кошмар той беше единственият пазител на тези съкровища, но драконите не го нападаха. Само кръжаха високо като лешоядни птици. Чакаха го да грохне и да падне, а той продължаваше да тича, потръпваше от огромните им сенки, които играеха по земята напред. Монетите все падаха, подскачаха и се пръскаха след него — сякаш край нямаха. А когато скиптърът се изплъзна от хватката му и падна, друг, същият като предишния, се появи в ръцете му.

Короната беше счупена. Разкривена. Потирът беше очукан.

Елейнтите високо горе бяха търпеливи. Той не можеше да бяга вечно и нямаше място, където да се скрие. Земята под краката му беше твърде корава, за да изкопае дупка и да зарови ценното си имане.

Когато на разсъмване се събудеше, очите му бяха зачервени от изтощение; непрекъснато се улавяше, че оглежда небето през дневния преход.

Не бяха видели повече ужасните същества. Елейнтите се бяха гмурнали в този свят през зейнала цепнатина във въздуха над Витр — и бяха изчезнали. Някак си това беше по-лошо и през деня Бурса почти копнееше да види един, нищожна резка от нокът чернота в далечината. Но това желание така и не продължаваше в пътуването насън.

По заповед на Калат Хустаин беше препуснал назад, за да установи самоличността на самотния ездач, който ги следваше. Сега като че ли щяха да го изчакат. Бурса хвърли поглед към Спинок Дурав и го жегна нещо близко до негодувание. Младите можеха да понесат всичко, а сред тях имаше някои, които изпъкваха дори между равните си, и Спинок Дурав беше такъв мъж. Дали съвършените му черти укрепваха темелите на самоувереността му, или някаква утайка на отприщено самочувствие се просмукваше и засядаше в лицето му, създавайки илюзията за равновесие и хладнокръвно самообладание?

На Бурса бе възложено да защитава младите Стражи не от кого да е, а от капитан Финара Стоун. Но точно предупредителния вик на Спинок беше спасил всички, там край брега. Или може би Бурса грешно си спомняше… беше тревожно време. Но върнеше ли онзи вик в паметта си, той идваше с гласа на Спинок.

„Започвам да се поддавам на натрапчиви мисли. Отново. Целият ми живот, същата тази игра. Просто скачам от едно на друго. Никакъв мир, никаква надежда за отдих. Бягам като глупак в сънищата си, понесъл последните съкровища на Мъдрия Карканас.

Елейнти.

Спинок Дурав. Тя изобщо не трябваше да ми възлага тази задача. Изобщо не трябваше да ме подканя да съсредоточа вниманието си върху него. Изобщо ли не се досети за завистта, криеща се в мен, и как тя ще намери Дурав? Обсебването тича по същата пътека, отново и отново. Всеки път същата камениста пътека. Завистта е остро чувство. Има цел и има власт. Все трябва да мразиш някого — и изглежда, съм го намерил.“

Спинок Дурав улови погледа му и се усмихна.

— Още два дни, сержант, и сме си у дома.

Бурса кимна, дръпна каишката на шлема си, където бе започнала да жули гърлото му. Въздухът беше студен и беше сух, а кожата му не се справяше добре в този гаден сезон. Вдигна глава и огледа сивото небе. Кръжащият във въздуха сняг като че ли не успяваше да стигне до земята.

— Студено е там горе, а? — каза Спинок и подкара коня си до Бурса. — Дори за дракон.

Бурса се намръщи. Разбира се, че беше забелязал навика му, и сега го дразнеше заради него.

— Костите ме болят — каза на Дурав. — Казват ми, че иде буря. Опитвам се да я преценя.

Спинок отвърна с още една усмивка и кимна.

— Мислех, че бихме могли да я изпреварим, сержант. — Извъртя се назад, за да погледне приближаващия ги Кагамандра Тюлас. — Но изглежда, че няма.

Едва сега, проследил погледа на младежа, Бурса видя издуващия се фронт на бурята, обхванал хоризонта на север. Изсумтя и поклати глава. Мислите му се препъваха в умората, градяха безразсъдни мостове в ума му.

Калат Хустаин обърна коня си и се откъсна от отряда; спря точно зад последните коне с вързаните на тях трупове, когато Кагамандра Тюлас най-сетне ги настигна.

— Капитане — каза Калат. — Далече сте от пътя между Нерет Сор и зимния ни лагер — мен ли търсите? Що за ужасно решение на Легиона ми предстои да чуя?

Сивобрадият воин беше размъкнат, тежкото му наметало — мръсно и опърпано. Конят му беше измършавял. Кагамандра вдигна облечената си в ръкавица ръка, сякаш за да спре въпросите на Калат.

— Никаква вест от Урусандер не нося, командире. Пътувам по своя лична работа, не на Легиона.

— Значи нямате новини?

Кагамандра се поколеба, после сви рамене.

— Зимата е ярем на всички амбиции. Но бих казал, пази се от пролетта, Калат Хустаин.

— Трябва ли всеки войник на Легиона да ме заплашва?

— Вече не съм капитан, сър. Старата ми преданост е приключила.

Калат Хустаин помълча за миг, после каза:

— Отрежи крайника. Още кърви.

Кагамандра присви очи и тихо изръмжа нещо. Гневът му бе явен.

— Ако моето предупреждение за предстояща война ви боде като трън, тогава, командире, чудя се що за пущинак расте буйно в черепа ви. Заради Стражите, съветвам ви да се откъснете. Заплахата за война виси над всички ни. Или ще претендирате за специална привилегия пред лицето на трагичната й закана?

— Все пак търсиш Стражите — каза Калат. — Кагамандра, няма да намериш Фарор Хенд в зимния ни лагер.

— Тогава ми кажи къде ще я намеря.

— Не мога, извън това, което вече казах. Тя не те чака в края на този път.

Бурса знаеше, че командирът му би могъл да е и по-вежлив. Не можеше да реши дали нищожеството на Калат го засрамва, или го прави доволен. Нищо привлекателно нямаше в поздрава на Калат, а сега, с разбирането на причината за пътуването на Кагамандра, командирът на Бурса като че ли стоеше пред затворено в клетка куче и мушкаше между решетките с остър прът.

„Всички сме уморени. Разнебитени. Жалостта расте рехава този сезон.“

Кагамандра кимна, подръпна юздите и пое към хълмовете на запад.

— Достатъчно разумен да намери подслон — измърмори Спинок. — Чудя се дали не трябва да направим същото.

— И да последваме Тюлас ли? — прошепна хрипливо Бурса. — Ами предложи тази идея на командира ни.

Макар Спинок да отвърна с усмивка, Бурса най-сетне видя в това намек за уязвимост и след като младият Страж запази мълчание, когато Калат махна с ръка и отрядът продължи по пътя си на юг, заобикаляйки по ръба на Блещукаща съдба, сержантът се улови, че изпитва известна наслада от тази скромна победа.

„Това си струваше дебненето, нали? Не се прави на глупак пред командира си, Спинок Дурав. По-добре говори първо с мен, като междувременно вярваш в непринудеността между нас и в това, че съм сигурен приют за глупавите ти думи. А ако аз ги събирам, е, това си е моя работа.“

Видя, отново, безкрайната пуста равнина, по която тичаха сенки, докато драконите се рееха в небето, а той бягаше задъхан с тежкия товар в ръце.

Бурята ги застигна с жесток студен вятър и вихър от ледена киша.

 

 

Нарад седеше присвит до огъня и гледаше другите, дошли в отговор на призива на Глиф, макар да не знаеше естеството на поканата. Сякаш имаше гласове в тази опустошена гора, гласове, които не можеше да чуе: замаян, оглушал сякаш от жалкото си съществуване, беше изгубил всякакъв усет. Беше се отдал само на унило и безразлично наблюдение; малкото звуци, които чуваше, не бяха нищо повече от досадните лагерни звуци на събиращи се ловци; в устата му горчеше от късове спарена храна и солена вода. С този затвор, който бе тялото му, можеше да усети замръзналата земя под краката си и крехката чупливост на пръчките и клоните, които хвърляше в пламъците. До това, прочее, се свеждаше той. Не по-различен от няколкото мършави псета, тръгнали с импровизираното им племе.

Отрицателите, които го обкръжаваха, бяха чужди, в толкова много отношения, че Нарад едва можеше да ги проумее. Движеха се в почти пълно мълчание, рядко говореха и като че ли бяха обсебени от оръжията си — лъковете и объркващия набор стрели, всяка някак си с особено предназначение, всяка направена уникално в извивката на перата или острието, дължината на пръчката или използваното дърво, или материала, от който бе изработен върхът. С еднакво усърдие тези мъже и жени, и дори младите между тях, се трудеха също така над ножовете си с дълги остриета, с масло, със слюнка, с различни видове пясък и зърниста глина. Развиваха и увиваха отново дръжките от еленов рог или от кост, с кожа или жилави треви, или зелен камък — изкусно изваяни в извити, змийски шарки, които напомняха на Нарад за вода в потоци.

Обсебванията търсеха шаблони, начини на движение, които се повтаряха без варианти. Рутината правеше излишни думите и ничии пътеки не се пресичаха, никоя задача не се прекъсваше, нямаше нищо, което да промени един ден от следващия. От това Нарад бе започнал да усеща начина на живот на тези хора на гората. Кръгов в привидното си безсмислие, не по-различен от сезоните, не по-различен от собствения му жизнен кръг.

И все пак, в целта си, племето на Глиф клонеше към задачата да убива. Всичко това сега беше подготовка, предлагаща един измамен ритъм, който можеше да приспи човек, непривикнал с търпението.

„Човек като мен. Твърде тромав да танцува.“ Легионерският меч, който носеше сега, като че ли щеше да върши работа. Някой се беше погрижил да го наточи, да оглади грапавините и нащърбеното. Ножницата се нуждаеше от поправка. Кожата на колана беше протрита и захабена, но никъде разтеглена. Нитовете бяха здраво на мястото си, токата и халките — здрави. Огледът му бе отнел само двайсетина дъха.

А сега чакаше, бдителен, но безчувствен, и си помисли, че повече му допадат безпризорните псета, отколкото тези ловци, тези заклети убийци.

Шаблоните бяха нещо, което разбираше. Всичко, което беше той, или беше доскоро, или щеше да бъде, вечно кръжеше около нещо, някоя сила… представяше си го като железен прът, забит дълбоко в земята и със закрепена за него здрава дебела халка. Каквото и да правеше, каквото и да замисляше да направи, беше вързано за тази халка, с възли, които никой смъртен не можеше да развърже. Понякога въжето се оказваше дълго, навито, нетърпеливо да се развие и да го остави да бяга и да бяга далече, но никога толкова далече, колкото си е представял или е сънувал, че би могъл. Тъй го дърпаше, надясно или наляво, и макар да продължаваше да бяга, просто обикаляше в кръг. Прътът стоеше на една поляна, с всичката пръст около него утъпкана, тревите повехнали, а дирите кръжаха и кръжаха.

Беше убивал и щеше да убива отново. Беше се оказал откъснат от компанията на други, белязан, презрян и унизен, и подигран. Всяко обещание за братство се бе оказало илюзия. Нямало беше жени, достатъчно силни, за да срежат въжето или да разхлабят самия прът. Вместо това той просто ги влачеше в намотките си, притискаше ги, взимаше каквото му трябваше, но никога — „никога, никога иначе. Телата ни са близо в привидна интимност, но истината е жестоко нещо. Онова, за което копнея… онова, за което копнеех, беше нещо по-нежно.

Но онзи език така и не беше ми даден. Придай форма на безсилието ми тогава, в жестоко насилие, в празен триумф на сила. Мога да взема хиляда жени така, в прегръдката ми, където тревите са повехнали и прах щипе окото, и никога да не намеря каквото търся.

Шаблони. Обикалям и обикалям в кръг, прикован на място, заклещен, правя отново каквото правех преди, и отново и отново.“

Чакаше само отпадането, първия жесток коментар, раждането на бодливи думи, запокитени към него. Не стигаше ли, че не беше от тази гора? Че ловците го търпяха, защото Глиф им беше казал така? Колко скоро негодуванието щеше да пробие през тази тънка любезност?

По-добре Глиф да беше забил стрела в гърдите му, с връх от кремък, желязо, кост или рог, свистяща в полет, дължината на пръчката съвършено пригодена, дървото изящно в гъвкавия си отклик на тетивата на лъка.

В лагера вече имаше трийсетина Отрицатели. И да имаше всеки от тях да разкаже история, тя се нашепваше в онзи глас, който Нарад не можеше да чуе, устата се движеха зад маски и през цялото време тихите, влудяващи подготовки продължаваха. „Кръжат и кръжат, и кръжат…“

Глиф дойде до него и седна.

— Наричам те Бдящия. На нашия стар език: Йедан.

Нарад изсумтя.

— Почти нищо друго не правя.

— Не. За времето на нощта, когато се будиш. Когато ставаш и обикаляш лагера. Времето на нощта, когато духовете се върнат при теб и те обсебят. Нервите ти тръпнат. Нещо неспокойно те завладява, нещо, което не можеш да назовеш, освен ако не го облечеш в най-дълбоките си страхове. Будиш се и стоиш, когато другите се борят в съня, в поредното си изгубване. Това е ужасно бдение, самотно бдение. Това е бдението на човек, който е сам.

Нарад бутна с ботуша си един клон по-навътре в огъня. Не можа да измисли какво да каже. Другите имена, които си беше спечелил, жилеха. Но това не. Зачуди се защо.

— Моите ловци те почитат — каза Глиф.

— Какво? Не, те ме пренебрегват.

— Да, точно така.

— Наричаш това почитание? Вие Отрицателите… не ви разбирам.

— Бдящия винаги е сам. Историята им го прави така. Виждаме в очите ти, приятелю, че никога не си познавал любовта. Може би това е необходимо за задачата, която те чака.

Нарад се замисли над думите на Глиф. Беше си възложил задача. Това поне беше вярно. Но се беше съмнявал в чистотата на целта си: в края на краищата отрядът на Легиона бе свидетел на срама му и лицата, които виждаше нощем — онези, които го стряскаха и будеха, с черното небе горе, — бяха тези, които искаше да отреже, да ги посече, да ги смачка под петата си. „Моят срам. Всеки от тях. Всички те.“ Можеше да извиси клетвата си, да изрече името й като молитва и да се самопровъзгласи за оръжието на нейната мъст. И дори тогава щеше да чуе собствената си нашепната жажда, с наранено сърце и жалък, копнеещ за нещо като изкупление.

Имаше мини, където работеха пропадналите и провалилите се, непростимите глупци, които носеха със себе си своите непростими деяния. Пропълзяваха в земята, заравяха се под тежкия камък и пластове скала. Прокопаваха пътя си през своя непрощаващ свят и смятаха това за някакъв вид наказание. Трябваше да отиде в такова място. „Макар и само за да разбия скалата, държаща онзи железен прът, да я пръсна — виж как изригвам на воля! — да затичам по права пътека — права като стрела, право към най-близката пропаст.“

На Глиф каза:

— Моята задача е мъст. Срещу собствения ми срам. Други взеха… късове от него. Трябва да ги изловя и да си ги върна. Ако мога да направя това… ако мога да стигна до онова… онова място…

— Тогава ще бъдеш изкупен — каза Глиф.

— Което не бива да става, Глиф. Не трябва изобщо да се позволи да стане. За онова, което направих… никакво изкупление не е възможно. Разбираш ли?

— Значи Бдящия трябва да пази мост, обречен да падне. Бдящия, който стои, и стои здраво, е предвестник на провала.

— Не. Какво говориш? Това… това мое престъпление… то няма нищо общо с вас, Отрицателите. Вашата кауза е справедлива. Моята не е.

— Двете трябва да се припознаят взаимно, приятелю, и след това заедно да погледнат деянието помежду им. Да видят как то е, в края на краищата, едно и също.

Нарад го изгледа.

— Ти май вече си ме измислил, Глиф. Намерил си как, ами, да ме вклиниш в твоето виждане за света. Лошо се вмествам, не мислиш ли? По-добре намери друг, някой с по-малко… по-малко биография.

Но Глиф поклати глава.

— Не се боим от това… твое лошо вместване. Защо да се боим от такова нещо? Един гладък свят не допуска гонитба. Нито път към него, нито извън него. Затворен е в себе си. Сам дава отговора си и така лъже, несмутен от съмнение.

Нарад се намръщи към огъня.

— За какво чакаме, Глиф? Има войници, които трябва да намеря и да убия.

Глиф махна с ръка и се изправи.

— Идват посетители. Скоро ще са тук.

— Откъде идват?

— От свято място. От един олтар, почернял от стара кръв.

— Жреци? За какво ни са жреци?

— Вървят през гората. Вече от дни. Проследили сме пътя им и изглежда, ще ги доведе тук, до този лагер. Тъй че чакаме, за да видим какво произтича от това.

Нарад потърка лицето си. Порядките на Отрицателите оставаха загадка.

— Е, и кога пристигат?

Глиф отпусна ръка на рамото му.

— Тази нощ, мисля. В твоето време за бдение.

 

 

В съня си Нарад вървеше по бряг от огън. Държеше меч, но влачеше върха му през пясъка, а пясъкът мяташе искри и пламтеше с разровените въглени по лъкатушещата бразда, оставена от върха на оръжието. Кръвта по острието бе спечена на черна кора. Беше изтощен и знаеше, че някъде зад себе си е оставил много по-голяма диря, от трупове, струпани от двете страни.

Пламъци го обкръжаваха, издигаха се високо като горящи дървета. Валеше пепел.

До него имаше жена. Може би винаги беше била там, но той нямаше усет за време. Имаше чувството, че върви вечно по този бряг.

— Няма да намериш любов тук — каза жената.

Не се обърна към нея. Все още не беше моментът да я види, да срещне погледа й. Вървеше до него като сестра, не като любовница, или може би просто спътник, но не приятел. Когато й отвърна, тръпка на изненада последва собствените му думи.

— И все пак тук ще стоя, моя кралице.

— Защо? Това не е твоя война.

— Мислил съм над това, ваше величество. За войната. Мислил съм, че е все едно къде е войната или кой я води. Или кръвни връзки ни свързват с убийците, или не. Като нищо би могла да е на другия край на света, водена от чужди, по причини, които ние дори не можем да разберем. Всичко това е без значение, ваше величество. Въпреки това е наша война.

— Как така, Йедан Нарад?

— Защото, в крайна сметка, нищо не ни разделя. Нищо не ни различава. Извършваме същите престъпления, отнемаме живот, държим земя, завладяваме земя, прехвърляме прогизнали в кръв граници — черти в пясъка, не по-различни от тази тук. С пожари зад гърбовете ни и пожари напред — мислех си, че разбирам това море, ваше величество, но сега виждам, че изобщо не съм го разбирал. — Вдигна меча и насочи върха му към искрящата, изкована от пламък повърхност отвъд брега. Оръжието потрепери в ръката му, сякаш по своя собствена воля. — Онова, моя кралице, е владението на мира. Мечтаем да заплуваме в него, но когато най-сетне го направим, просто се давим.

— Тогава, о, братко, не ни даваш надежда. Щом война определя съществуването ни и мирът е нашата смърт.

— Всички извършваме насилие над самите себе си, ваше величество. То е повече, отколкото просто брат срещу брата, сестра срещу сестрата или всякакво друго съчетание, което бихте измислили. Мислите ни нанасят жестоки поражения в черепите ни, безспир. Борим се с желания, веем знамена на надежда, разкъсваме пряпорците на всяко обещание, което сме дръзнали да изречем. В главите ни, моя кралице, е свят без мир и с това описание определяме самия живот.

— Поставяш под въпрос намерението си, братко — каза тя. — След всичко това. Не е изненада.

— Бях любовник на мъже, Здрач…

— Не. Онова не си ти.

Обзе го объркване и той едва не залитна. Изправи се замаян, отпусна меча, върхът вдигна облак искри, щом заора в пясъците. Продължиха да вървят. Той поклати глава.

— Прощавай, наближава моментът.

— Да. Разбирам, братко. Нощта пълзи. Дори да лежим в сън и така да не видим нищо от нея, все пак пълзи.

— Бих искал, моя кралице, да изтръгнеш пръта.

— Знам — отвърна тя тихо.

— Лицата им бяха моя срам.

— Да.

— Тъй че ще ги посека всички.

— Бели лица — промълви тя. — Несподелящи нашата… нерешителност. Ние сме единствената им сянка, братко, и в това никога няма да ги излъжем. Ти направи каквото трябваше. Направи каквото те искаха от теб.

— Умрях в прегръдката на сестра ми.

— Не ти.

— Сигурна ли си, моя кралице?

— Да.

Той спря, изгърбил рамене и навел глава.

— Ваше величество, трябва да ви попитам… кой подпали този свят?

Тя се пресегна към него, мека, зацапана с кръв длан докосна брадичката му, вдигна очите му към своите. Насилниците бяха свършили своята работа. Нямаше да се забрави това. Спомни си усещането за прекършеното й тяло под себе си, дрипите, останали от разкъсаната й сватбена рокля. С мъртви очи, тя го погледна и мъртвите й устни се разтвориха, за да изрекат мъртвата дума:

— Ти.

 

 

Очите на Нарад примигаха и се отвориха. Беше нощ. Огньовете бяха догорели и овъглените стволове на дървета се издигаха тънки и черни около лагера. Другите спяха. Той се надигна, отметна сивите кожи на постелята си.

Приемаше идването й в сънищата му, но не и илюзиите, които носеше. Не беше нейният брат. Тя не беше неговата кралица — макар че може би, в някои отношения, той я беше направил такава — но онази почит, както я усещаше в онова място, не беше само негова. Беше нещо заслужено. Тя водеше народа си, а народът й беше армия.

„Войните вътре правят войни отвън. Винаги е било така. Нищо не е останало, освен всичко, за което да воюваш. Все пак кой смее да си въобрази, че това е почтено?“

Вдигна ръце към обезобразеното си лице. Болките никога не угасваха. Все още можеше да усети плувналите й в кръв пръсти по брадичката си.

Някакво движение привлече погледа му. Бързо се изправи и се загледа натам. Двама души влизаха в лагера.

По-едрият от двамата изпъна ръка, за да спре спътника си, и след това закрачи към Нарад.

„Не е Тайст. Облечен е като дивак.

Но другият зад него е Тайст. Андий.“

Грамадният непознат спря пред Нарад и каза с нисък буботещ глас:

— Прости ми това. Зной има в земята под нас. Пари жестоко под краката ти. — Замълча и кривна глава. — Ако това те успокоява, смятай приятеля ми и мен за… нощни пеперуди.

Другите в лагера се бяха разбудили, надигаха се, но оставаха по местата си. Всички очи бяха вперени в Глиф, който беше станал и идваше при Нарад.

Непознатият се поклони на Глиф.

— Отрицателю, ще ни приемете ли във вашия лагер?

— Не аз решавам — отвърна Глиф. — Аз съм лъкът, опънат за стрелата. По този въпрос, азатанай, Йедан Нарад говори от наше име.

Нарад се сепна.

— Не съм заслужил такава привилегия, Глиф!

— Това време на нощта е твое — отвърна Глиф. — Не е до това къде стоиш, а кога.

Вниманието на Нарад се върна към непознатия. „Азатанай!“

— Ти не си наш враг — каза той бавно и трепна, щом усети въпросителната нотка в тона си. — Но онзи зад теб… войник легионер ли е?

— Не — отвърна азатанаят. — Той е лорд Аномандър Рейк, Първи син на Тъмата.

„О.“

Лордът пристъпи напред, впил очи не в Нарад, а в Глиф.

— Не е нужно да се задържаме, ако не е предложено гостоприемство. Отрицателю, моят брат броди из тази гора. Бих искал да го намеря.

Нарад залитна назад, коленете му изведнъж се подкосиха. Миг след това се смъкна на колене, щом думите от току-що изтеклата вечер се върнаха в ума му.

„Откъде идват?“

„От свято място. От един олтар, почернял от стара кръв.“

Усети ръка на рамото си — стисна го леко, но здраво. Беше дращил лицето си с ръце, но сега цялата сила го напусна и ръцете се отпуснаха, нямаше зад какво да се крие. Разтреперан, забил мрачен поглед в земята, заслуша бурята в черепа си, но тя беше безсловесен рев.

— Знаем го — отвърна Глиф. — Търсете на север.

Но тогава азатанаят се намеси.

— Аномандър, още не сме приключили тук.

— Сме — отвърна Синът на Тъмата. — Тръгваме на север, Каладън. Освен ако този Отрицател не лъже.

— О, едва ли — отвърна Каладън. — Все пак не сме приключили още. Опънат лък, вашия Бдящ го мъчи неизвестно страдание. Отказва ли ни гостоприемство? Ако отказва, трябва да напуснем тази гора…

— Не! — отсече лорд Аномандър. — Това няма да направим, Каладън. Виж този… този Йедан. Той не е от обитателите на гората. Носи легионерски меч, в името на Бездната! По-вероятно сме се натъкнали на един от прочутите разбойници на Урусандер — самата му причина да завземе гората. Вече мога да си ги представя толкова безбожни, като онези на Урусандер, пакт, сключен между тях.

Нарад затвори очи.

— Чудесна хипотеза — отвърна Каладън, — но уви, пълна глупост. Милорд, разберете ме… тук стъпваме внимателно или никак. Ще изчакаме думата на Бдящия, все едно колко ще отнеме.

— Съветът ти обърква — изръмжа Аномандър. — Като всичко, което ми се трупа сега.

— Не съветът обърква, милорд, а волята, която му се противи.

Ръката на рамото на Нарад не беше мъжка ръка. Само заради това отвори очи. „Гостоприемство на тези двамата? Как мога, без да изрека признанието, което се мъчи да се изтръгне? Брате на бъдещия съпруг, аз бях последният, който насили бъдещата невяста на твоя брат. Само аз видях светлината, напускаща очите й. Ще ми позволите ли, сър, да потърся облекчение?“

Тогава заговори Глиф, гласът му дойде от няколко крачки разстояние.

— Терзанието му не е заради теб, азатанай. Нито заради вас, лорд Аномандър. Сънища проправят път към събуждането, за времето на Бдящия. Нищо не знаем за онзи свят. Само това, че се оформя от изтерзани ръце. И един от вас, азатанай или лорд, сега смущава това нещо в душата му.

— Назови тогава престъпленията ни — каза Аномандър. — За себе си ще го приема и няма да отрека нищо от онова, което съм сторил.

Нарад вдигна глава, но отказа да отвори очите си. „Ах, това.“

— Азатанай — каза. — Ти си добре дошъл тук.

И ето, че ловците се размърдаха, надигнаха се от всички страни, с оръжия в ръце.

— На мен ми е отказано, значи — каза Аномандър.

Нарад поклати глава.

— Първи сине на Тъмата, все още не е време за… за гостоприемството ни. Но ще ви обещая това. Когато сме нужни, призовете ни.

Най-сетне Нарад чу гласовете на спътниците си ловци, мърморенето им, ругатните. Дори Глиф като че ли изсъска, внезапно стъписан или от безсилие.

Но Аномандър отговори пръв.

— Йедан Нарад, тази гражданска война не е ваша. Макар да разбирам, че на вашите приятели може би ще им хареса да видят какво възмездие мога да нанеса в името на убитите хора от тази гора.

— Не — каза Нарад, а затворените му очи не предложиха нищо освен един сребрист свят, подвижен като живак и пламтящ като от невидими огньове. Изглеждаше съвсем на място. — Това не е наша битка, прав сте. Не… как ще се бием с нашите… нашите врагове. Говоря за нещо друго.

— Запъваш се…

Каладън прекъсна рязко Сина на Тъмата:

— Затваряй си устата, глупако!

— Когато огньовете завладеят морето — каза Нарад, видял отново онзи ужасен бряг, където беше вървял. Ръката на рамото му сега го държеше дивашки здраво и болката го пронизваше целия. — На брега. Там ще стоим, когато ни помолиш.

— В чие име? — попита Каладън.

— Нейното — отвърна Нарад.

Отрицателите завикаха гневно.

Но Нарад отвори очи и срещна стъписания поглед на лорд Аномандър. И повтори:

— Нейното.

Видя как Каладън се пресегна, сграбчи лорд Аномандър за лявата ръка и задърпа Сина на Тъмата извън лагера. Сякаш една-единствена дума можеше да разбие всичко. Скоро двамата се стопиха в тъмното между изгорелите стволове.

Глиф пристъпи към Нарад.

— Вричаш ни на Майка Тъма?!

— Не — отвърна Нарад.

— Но… аз те чух! Всички те чухме! Думите ти към Първия син на Тъмата!

Нарад го изгледа и нещо в изражението му стопи гнева на Глиф.

— Тя не беше в съня ми — каза тихо и усмивката му накара ловеца да потръпне.

— Тогава… — Глиф замълча и се огледа, сякаш искаше да види за последен път двамата, дошли при тях. Но вече ги нямаше. — Тогава, братко, той те разбра погрешно.

— Но другият — не.

— Азатанаят? Откъде можеш да знаеш?

Нарад отново се усмихна, макар че този път бе много по-трудно.

— Заради онова, което направи той, Глиф. Колко бързо… колко бързо отведе Аномандър. Без обяснения, разбираш ли? Никакъв шанс за… за изясняване.

— Азатанаят реши да заблуди Сина на Тъмата?

„Да. Но това… е, то си е между тях.“

— Не е наша грижа — отвърна и се обърна на колене да потърси постелята си.

— Когато лорд Аномандър ни призове, ще се отзовем ли?

Нарад го погледна.

— Няма да му се наложи, Глиф. Онова място, което описах… Боя се, че ние вече ще сме там.

„И ще стоим здраво, на бреговете на мира. В нейно име.“

— Глиф?

— Йедан Нарад?

— Старият ви език. Имате ли име за бряг?

Ловецът кимна.

— Да.

— Какво е?

— Емурлан.

„Да. Там.“