Под пода на личната стая на баща им имаше хипокауст, през който минаваха оловни тръби, горещата вода в тях затопляше помещението горе. Беше достатъчно високо, за да пропълзиш и коленичиш, стига човек да избегне внимателно парещите тръби.

Енви и Спайт седяха с кръстосани крака една срещу друга. Бяха вмирисани и мършави, дрехите и кожата им бяха зацапани със сажди, масло и прах. Напоследък храната им се свеждаше до плъхове, мишки и паяци и рядко по някой гълъб, задържал се твърде дълго на перваз на ръка разстояние. Двете момичета бяха станали опитни в лова, откакто беше дошъл новият кухненски персонал, а с него — цяла орда други непознати. Набезите в килера вече не бяха възможни, а нощем по коридорите вече крачеха пазачи.

Вкусът на нищета може да е по-сладък в компания, но двете дъщери на лорд Драконъс се гледаха една друга по-скоро със злост, отколкото дружелюбно. Въпреки това обстоятелствата бяха каквито бяха и двете разбираха необходимостта от съюза си. Засега.

Шепнеха въпреки гъргоренето на тръбите.

— Пак — изсъска Спайт, белите й очи лъснаха.

Енви кимна. Тежки стъпки крачеха над тях, от една запечатана стая, забранена за всички освен за самия Драконъс. Всеки път, когато Спайт и Енви влезеха в този душен проход, за да потърсят топлина, докато зимата хапеше все по-дълбоко в камъните на имението, чуваха същите тези приглушени стъпки — стъпки като на затворник в тясна килия, в спирала навътре до центъра на стаята, за да започне отново по обратния път.

Баща им все още беше в Карканас. Ако се беше върнал, свободата щеше да е стигнала до мръсен и най-окончателен край и за двете. След убийство кръвната вярност е нишка, която може да се скъса.

— Липсва ми Малис — каза Спайт и едва не проплака.

Енви изсумтя.

— Да, скъпа, трябваше да си я задържим при нас, гниещата плът, окапващата коса и онези ужасни мъртви очи, които изобщо не мигаха. Още по-лошо, тя вонеше. Така става, когато й счупиш врата и тя въпреки това се върне.

— Беше злополука. Татко би го разбрал. Той ще го разбере, Енви. Силата, каза ни той, си има граници и те трябва да се изпитат.

— Също така ни каза, че вероятно сме луди — отвърна Енви. — Проклятието на майка ни.

— Неговото, искаш да кажеш, в това, че си пада по луди жени.

Енви легна по гръб и се изпъна върху топлите плочки. Призляваше й да гледа грозното лице на сестра си.

— Тяхна е вината, на двамата. За нас. Не ние сме искали да сме такива, нали? Изобщо не ни дадоха шанс да бъдем невинни. Ние бяхме… занемарени. Озлочестени от безразличие. Гледането как слугините се самозадоволяват нощем изврати умовете ни. Слугините са виновни.

Спайт легна до сестра си. Зяпнаха нагоре към грубата долна страна на подовите плочки и черното дърво, което ги държеше на място.

— Той няма да ни убие заради Малис. Ще ни убие заради другите. Заради Атран и Хилит, и Хидаст, и Рилт Мръсната, и другите слугини.

Енви въздъхна.

— Това беше най-хубавата нощ, нали? Може би трябва да го направим пак.

— Те знаят, че сме тук.

— Не, не знаят. Само подозират.

— Знаят го, Енви.

— Може би, след като съсипа мозъка на онова куче, дето го доведоха да ни надуши. Ви цяла нощ, докато не им се наложи да му прережат гърлото. Не могат да ни намерят и никой не ни е видял. Само предполагат. Това, че побърка кучето, ги направи подозрителни.

Спайт се засмя, но тихо, смехът прозвуча като сухо кънтене.

— Магията… тя е навсякъде. Усещаш го, нали? Всичките онези необуздани енергии, всичко на ръка разстояние. Знаеш ли? — Обърна се към Енви. — Сигурно бихме могли да го направим пак, както каза. Само че не с ножове този път, а с магия. Просто ги избиваме всичките, с огън и киселина, с топене на кокали и гниене на лица, и кръв, черна като мастило. Да, тъкмо навреме за връщането на татко ни — няма ли да е изненадан?

Гласът й беше станал малко прекалено висок и стъпките над тях внезапно спряха.

Двете момичета се спогледаха с ужас.

Нещо ставаше там горе, нещо демонско. Страж навярно, сътворен и въплътен от Драконъс.

След малко стъпките се чуха пак.

Енви се пресегна и заби нокти в лявата буза на Спайт, толкова силно, че в очите на сестра й избиха сълзи. После изсъска:

— Никога не го прави!

Спайт я изгледа кръвнишки, заби нокти в ръката й и Енви най-после я пусна.

— Искам вино — каза след малко Енви. — Искам да се напия, както прави новият хирург. Какво им е на хирурзите, между другото? Зяпа стените по цял ден. И ръцете му треперят — и всичко останало. Явно да се занимаваш с болни хора е лошо за здравето. — Превъртя се на корем и задраска шарки с нокът в грубия камък. — Ще се напия и ще говоря завалено. Ще залитам и ще пишкам на пода. После ще се превърна в демон на огъня и всеки, който се доближи до мен, ще изгори на пепел, дори ти. А ако побегнеш, ще те догоня. Ще те накарам да коленичиш и да молиш за милост.

Спайт почеса ухапаното от бълха под туниката си.

— Аз ще съм демон на леда. Твоите огньове ще угаснат, ще те направя негодна. После ще те замразя и ще отчупвам парчета от теб, когато се отегча. И няма да убия всички тук. Ще ги направя мои роби и ще ги карам да си правят разни неща един на друг, неща, каквито никога не биха направили, но няма да имат избор.

Шарката, която Енви беше издраскала в камъка, излъчваше смътно кехлибарено сияние. Тя прокара с нокът черта през нея и светлината примигна и угасна.

— Оо, харесва ми това. Това с робите имам предвид. Искам слугините — ти можеш да имаш останалите, но аз искам новите слугини. Те изобщо не вярват на историите. Смеят се и писукат, и се опитват да се сплашат една друга. Всички са тлъсти и меки. След като приключа с тях, никога повече няма да се смеят.

Смътно син ореол обкръжи Спайт.

— Можеш да ги имаш. Аз искам останалите. Сетил и Вент, и Айвис, и Ялад. И особено Сандалат — о, нея я искам повече от всички други. Точно така го правим, Енви. С магия. Лед и огън.

Енви пропълзя до сестра си.

— Ами да го обмислим, тогава.

Над тях стъпките спряха пак. Миг след това горещият въздух, изпълващ пространството за пълзене, сякаш потръпна, понеже между плочките нахлу жесток студ, по-свиреп и от дъха на зимата. Въздухът направо изгаряше каквото докоснеше.

Енви проплака и задращи към шахтата в стената, Спайт запълзя след нея.

Не знаеха какво се крие в тайната стая на баща им. Но знаеха достатъчно, за да ги уплаши.

Оръжейник Айвис излезе през портата и придърпа по-плътно наметалото около себе си, щом северният вятър сряза през сечището. Ако свърнеше наляво, щеше да стигне до мъртвата зона, където беше невъзможно да не види следите от битката, разиграла се там едва преди един сезон. В предишните си посещения, докато обикаляше разровената земя, пълна с потъмнели от ръжда върхове на копия, зацапани прътове нацепено дърво, гниещи дрипи и кожени ремъци, сбръчкани като изгорели пръсти, все още можеше да чуе ехото от нея. Смътни викове, увиснали в мъртвия въздух, трясък на оръжия, кънтящи конски копита и крясъците на зверове и тайсти.

Само глупак не можеше да почувства нищо в такова място, колкото и стара да беше битката. Глупак, чийто дух е притъпен или просто мъртъв. Жестокостта беше като петно върху света и се просмукваше дълбоко в земята. Зацапваше въздуха и правеше всеки дъх безжизнен и застоял. Вкопчваше се във времето, заплетена в дрипите и парцалчетата, останали по дирята й. „Времето…“ Айвис вярваше, че може почти да види онази призрачна, изтерзана фигура, господар на мрачното движение напред. Крачките гълтаха земята и все пак Господарят на времето никога не си отиваше. Навярно и той бе превърнат в затворник, окован от стъписване. Над едно бойно поле никоя пътека не извежда навън. Нито една, която смъртен може да види поне.

Сега то беше зад него, онова трагично сражение, и все пак той крачеше през горчивия му облак. „В крачка с объркания Господар на времето. Само мъртвите се връщат като призраци. Понякога живите правят призраци от самите себе си и ги оставят в места, където са били. Ще завия ли тогава наляво тук, по тази диря, за да срещна собствения си поглед, само с един разтег разровена земя между нас?“

Беше го правил достатъчно често. Но днес не, реши той. Вместо това пое право напред, към опърпаната покрайнина на леса от другата страна на черния път.

„В света на прободените богини. Наострените колове.“ Гората сега беше място, вдъхващо страх… кога загубата бе връхлетяла Айвис и расата му? Първото село? Първият град? Онази първа ивица осакатена, разчистена земя? Трябваше да е имало някакъв миг, пресечна точка, когато тайстите се бяха променили, когато бяха оставили зад гърба си усещането си, че са плячка, и вместо това бяха станали ловците. Горите бяха убежища за дивеча. Предлагаха укритие, скрити пътеки и тайни пътища за бягство. Дървета, по които да се изкатериш, клони, на които да се задържиш. Примамваха с непрестанното си движение или дълбоки сенки. За миг можеха да объркат взора. „В дълбокия лес бяга дивечът и в дълбокия лес го преследваме, и със знанието на нашия взор го правим плитък.“ Дори в младостта си поетът Галан го беше видял достатъчно ясно. Беше отраснал във век на трофеи, на рогати черепи, зъбати челюсти и пъстри щавени кожи, надсмиващи се на претенцията за невидимост.

„И двамата видяхме горите опразнени, станали плитки с нашето знание. И все пак, въпреки всичко това, избиването не можа да надвие упорития ни страх.“

Бореше се с мраза и крачеше през леса, ботушите му стъпваха безшумно по дебелата пелена мокри листа.

Друго бойно поле бе това, с белези от избиване навсякъде.

Копнееше за връщането на лорд Драконъс. Или дори за една простичка вест — писмо, изпратено от Цитаделата. Беше съставил донесение за битката с Пограничните мечове и го беше изпратил до Карканас. Не бе получил никакъв отговор. Докладвал беше в подробности убийствата в къщата. Дори това бе посрещнато с мълчание.

„Милорд, какво бихте искали да направя? Две дъщери са ви останали, ръцете им са червени. Намерихме овъглените останки на третата — Малис според нас — в една печка. Енви и Спайт, милорд, се крият в костите на къщата. Но това е крехко убежище. С една ваша дума стените може да се съборят. С една дума, лорд Драконъс, можем да оковем тези ужасни същества.“

Но това водеше Айвис в свят, който не беше негов, и до отговорности, които предпочиташе да не поеме. Беше ли това страхливост? Нямаше ли я необходимостта от правосъдие по случая с убитите мъже и жени? „Но, милорд, те са ваши дъщери. Ваши подопечни. Вие трябва да се справите с тях, не аз, не и един оръжейник, който според всякакъв свестен закон би се погрижил двете да бъдат одрани живи.

Върнете се при нас, умолявам ви, и накажете това престъпление. Тяхната кръв ги защитава от мен. Но не от вас.

И по-важното: ами ако се опитат да ударят отново? Имаме си нашата заложница, за която да мислим, за святата неприкосновеност на живота й… Бездната да ме вземе, за светостта на това, което е останало от нейната невинност!

Аз ще я защитя, милорд, дори срещу вашите дъщери.“

Беше сред черни смърчове, минаваше между стволове, от които бе капала смола, вече вкоравена в мъниста с цвета на обсидиан, сякаш дървесата бяха кървили черно стъкло. Казваха, че в далечния север такива дървета можели да се взривяват в разгара на зимата. Когато въздухът стане толкова студен, че дробовете болят с всеки поет дъх. Нямаше да го изненада: от тези дървета ставаше мръсен огън, а навикът им да израстват от хлътнала и прогнила земя им придаваше усещането за нещо мъртво.

Но поне се извисяваха прави и като че ли преживяваха буйна младост преди внезапната си смърт, когато целият живот ги напускаше сякаш за миг. Тогава, прави или не, ставаха като скелети, дом за паяци и почти нищо друго.

Спря, доловил смътна миризма в студения вятър. Пушек. „Плитко и плитко. Дори и ти, пушеко, петниш сега паметта ми. Светлината на огъня е това, което е крехко, не топлината му. Махни едното и пак ще трепнеш от другото. Ще приема блясъка за обещание и ще го оставя на мира. Отрицатели, ако наистина сте се върнали в тази гора, изиграйте ритуалите си насаме и знайте добре колко ме отвращавате. Вонята стига.“

Обърна се и тръгна обратно към цитаделата. Която и посока да избереше, не беше ден за скитане.

Зимата определено бе охладила гнева на Куралд Галайн. Гражданската война спеше неспокойно като гладна мечка в пещерата си, но той все пак с облекчение бе готов да го нарече сън. Мечове попиваха масло в ножниците си, докато други оръжия се трупаха, за да покрият онова, което обещаваше обратът на сезона.

Тогава щеше да изведе Домашните мечове. Да ги поведе към новата топлина и удължаващите се дни. Дори в отсъствието на господаря щеше да се сражава за Великите домове. Щом звярът се отърсеше събуден и се изтътреше навън в светлия пролетен въздух, той щеше да развърти войниците на Драконъс като остър нокът в обхвата на Първия син. „Ще леем кръв не по-зле от всеки друг и ще превърнем легиона на Урусандер в поле от месо. Лорд Аномандър, поставете ни където поискате, но дано да е в ядрото на битката. Имам заблуди, на които да отвърна в името на Пограничните мечове.“

Здравите сиви стени на цитаделата се изпънаха пред него зад изкопа край пътя. Той още носеше със себе си онази вейка пушек. „Не, Айвис, кажи го ясно. Стой където си, Драконъс. Остави на мен да ни скътам в армията на Аномандър. С този единствен акт твоите врагове ще са изкоренени. Ако вместо това поемеш авангарда… ах, прости ми, виждам ви застанали сами в онзи безмилостен ден. Зад гърбовете ни не войнство на благородни съюзници, а оголени зъби и флагрантно възмущение.

Стой, милорд, и направи от своите Домашни мечове дар за Сина на Тъмата. В името на жената, която обичаш, направи от нас дар.“

Щом пресече черния път, звук зад него го накара да се обърне. Видя три фигури пред дърветата. Бяха облечени в кожи, двама бяха с рунтави глави на ектрали. За миг, обзет от тръпката на страха, Айвис ги взе за демонски — някаква смесица от тайст и звяр, — но разбира се, миг след това осъзна, че рогатите ектрали са само украса.

„Отрицатели. Изтезатели на богини. В нощта преди призоваването вие седяхте заедно, острехте колове в края на поляната. Изобретихте ритуал и го изпълнихте със сила, а след това направихте нещо ужасно.“

Оголил зъби, Айвис извади меча си.

Тримата отстъпиха назад, в сенките.

Айвис видя, че са невъоръжени. Все пак сумракът на леса зад тях можеше да крие колкото си иска воини. „Няма да направя и стъпка към вас. Ако ще говорите с мен, излезте напред.“ Но тази дързост бе само в ума му, думите останаха неизречени. Истината беше, че страх бе стегнал гърлото му. Мисълта за магия го беше обезкуражила.

След малко един от шаманите пристъпи напред. Щом се приближи, той видя, че е жена, лицето й бе ритуално нарязано, белезите — раздрани бразди, минаваха по двете й страни. За разлика от двамата, които носеха шапки с глави на ектрали, качулката, която покриваше главата й, беше от кожа, козината беше черна, сребриста отгоре. Висеше надолу и покриваше раменете й, и беше стегната отпред с дървен щифт. Светлите й студени очи се впиха в лицето му, а след това в меча, който държеше.

Айвис се поколеба, след това бавно върна оръжието в ножницата.

Жената се приближи.

— Какво искаш? — попита той. — Аз я видях. Богинята на поляната. Каквото и да кажеш, няма да измие кръвта от ръцете ви.

Тя прие суровите му думи безизразно, а когато проговори, тонът й беше спокоен.

— Дойдохме да ти кажем, войнико на Цитаделата, какво роди тази война.

Айвис се намръщи.

— Не искате да се преклоните пред Майка Тъма…

— Тя изобщо не ни помоли.

— А ако беше?

Жената сви рамене.

— Когато животните си отидат. Когато ловът свърши и начините на живот се променят. Когато човек трябва да гледа питомни животни и да сее зърно. Когато всички стари прояви на храброст и мъжество свършат, ловците ще се нахвърлят един върху друг. Честта се превръща в оръжие, но не гони дивия звяр. Наместо него гони твоя съсед. — Посочи цитаделата зад него. — Раждането на стени.

Айвис поклати глава.

— Имаше война, с форулканите. Принудени бяхме да създадем армия. Когато войната свърши, вещице, едва тогава армията се обърна срещу нас. Честта бе добре обслужена в момента, но мирисът й бързо се отвя и вкусът й вече е горчив.

— Какво привлече форулканите в нашите земи? За тях старите порядки също са мъртви.

— Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш? Защо си правиш труда? Можем да спорим за каузи до сетния залез, нищо не ни помага.

— Шейките ще напуснат своите крепости — каза жената. — Ще дойдат при нас, в горите. Ще се опитате да ни намерите, но няма да бъдем намерени. Не и от вас, не от Бащата Светлина. Ние вече не сме във вашата война.

— Смятате да узурпирате трона на негово високопреосвещенство Скеленал?

Вещицата помълча дълго, а след това каза:

— Богинята, която видяхте, избра начина, по който се прояви. Когато я намерихме… ние побягнахме. Ако други са я нападнали, били са същества на леса. Духове на гората. Духове на стари кости и жадна за кръв пръст и корени. За нас… ние нямахме нужда да чуем думите й. Знаехме добре какво ще ни каже. — Вещицата вдигна високо двете си ръце изпод кожите, които носеше, и Айвис се ужаси, като видя коловете, забити и в двете. — Нашата съдба е да убием старите порядки. Твърде много радост намираме в убиването, в доказателството за уменията ни с копие и стрела. Копнежът даде сила на призоваването ни. Сега трябва да изстрадаме доказателството за съжалението ни.

— Тогава… върнете я.

— Видима или невидима, плът или призрак, тя все пак страда. Ти и аз, ние сме убили старите порядки и единственото, до което ще стигнем, е наша направа. — Помълча, после кривна глава. — Винаги можеш да обвиниш съседа си.

Поклони му се и се обърна.

Айвис гледаше след нея, докато тя се връщаше при другите. След малко тримата шамани изчезнаха в леса.

„Обвини съседите. Да, ще го направим. Когато можем, макар и само за да направи живота по-лесен.“

Намръщи се още повече, когато погледна стената пред себе си. Отрицателите щяха да направят каквото трябваше да направят. Ако наистина изберяха да изчезнат, отхвърляйки мъстта, на която имаха пълното право, е, съжаленията умеят да се плодят и роякът потомство може да удави една душа за миг.

Щом мина през портата, стъпките му се забавиха.

„Ах, милорд. Вашите дъщери? Е, добре, имаше пожар в къщата… видяхме само издайнически блясъци светлина, и твърде късно, за да усетим убийствения й зной.

Напролет, милорд, виждам небе, станало сиво от дим.“

Сандалат Друкорлат седеше до огъня в общата стая, настрана от другите. Новият хирург, Прок, пееше балада, доста завалено, и в светлите му очи имаше алкохолна лъскавина, през която мигаше съжалително към света. Каквато и скръб да имаше в песента, тя губеше истините си в пиянски сълзливото самосъжаление в гласа му.

Близо до хирурга, в пози на разсеяно внимание или откровена липса на интерес, бяха насядали другите новодошли в домакинството, както и оръжейникът Сетил и старшият на конюшните Вент Дирел. Новият архивар, жена, казваше се Сорка, криеше лицето си зад чашката на лула. Лицето й, странно гладко и без бръчки, беше в същия цвят като дима, който издухваше във въздуха на превъртащи се валма. Косата й беше срязана късо и уронваше женствеността й, но чертите й бяха меки и излъчваха особена, някак сърдечна благонамереност. При все това жената рядко проговаряше, а когато го правеше, беше с тихо мърморене, все едно целият разговор е всъщност личен, на нея със самата себе си. Сандалат все още не я беше видяла да се усмихне.

Близо до новия архивар седеше жената, която бе заместила Хилит като старша на домашните слуги — Бидишан. Беше жилава, нервна, излъчваше нетърпение, сякаш я очакваше някаква жизненоважна задача, за която й е нужна цялата й енергия, но, както беше разбрала Сандалат, такава задача не съществуваше, макар всеки ден и вечер да биваха запълвани от същата неудържима припряност. Може би сънят бе това, към което бързаше Бидишан, все едно забвението бе единственият остров, който да поеме изтощената й същност, изхвърлена безчувствена на брега в края на деня, и в света на сънищата жената развихряше всичко, което бе в душата й.

Сандалат се замисли над това и я жегна съчувствие към Бидишан. В ума, в края на краищата, съществува свят на необуздани драми, където любови се разбулват и стават толкова ярки, толкова пламенни, че парят очите и всеки жест може да накара земята да стене, и всеки поглед може да пробуди неугасими пламъци на страст.

В онзи свят Бидишан беше красива, млада, изпълнена с живот. А другите, които се натъкваха на нея, ами че те я виждаха истински и при такива срещи й вричаха сърцата си, прекланяха се пред нея и я обожаваха.

Сандалат познаваше собствения си такъв свят, също загърнат в сън. И често се оказваше, че копнее за прегръдката му, защото в това студено зимно място с неговите каменни стени и тайни проходи за криене миговете й на будност бяха изпълнени с тревога, страх и копнеж. В мислите си и в тялото си живееше с неспокойни огньове, които мъждукаха неспирно. Когато можеше, избягваше от всички тях, свита под кожите в леглото си, и щом я обземеше сънят, се шмугваше отново в живота, който бе съществувал преди дома Дракони, преди убийствените изчадия на Драконъс и кръвта, оплискала под и стени, преди телата, изнасяни в унилата светлина на двора, и малките бели кости в пещта за хляб. Преди ужасната битка, водена извън стените на цитаделата.

Таен любовник, удоволствието от допира му, тежестта му върху нея във високите треви далече извън погледа на майка й. Син, свободен да изиграе игрите си на война сред догорелите въглени на старите конюшни. Децата бяха видимите викове на живота, гукане на радостно къпане във възможност и обещание.

„Отнеха ми го, взеха го от очите ми. Там, където той живееше някога, в моя живот, няма нищо. Празнота, празно от живот и любов. Празно, боя се, от надежда.“

Не е ли детето дар за майката? Децата са там, където нещата могат да започнат отново, да бъдат направени различно, където раните могат да се избегнат, заобиколят. Където мечти могат да заживеят отново, предадени в стискането на ръката й на неговата. Младостта отпраща ехо към света, ехо, което може да връхлети една майка и да я отнесе назад в собственото й минало, и вихрещата се тъга на такива моменти, толкова горчиво-сладка, може да се превърне в някакъв вид сила, покровителственост, яростна и неумираща. Все едно че като защитава детето, майката също така защитава онова, което е останало от някогашното дете в нея.

Мостове като тези не трябва никога да се разрушават.

И все пак, когато Сандалат помислеше за своята майка, не чувстваше нищо. „Никакъв мост там. Тя разпродаде камъните, един по един, докато всички накацахме на един-единствен блок, разклатен основен камък, чиято височина според нея беше по-жизненоважна от всичко друго, дори от обичта.

Нерис Друкорлат, татко ли беше този, който ти открадна всичко? Неговата война? Неговото нараняване? Неговата смърт? Но Орфантал не беше твоето дете, с което да започнеш отново, да поправиш всичко.

Беше мой.“

Песента на Прок се запъна и после спря, щом хирургът забрави думите. Откъм кухненската врата Ялад — сега сержантът на портата — стана да донесе дърва за огъня. Приближи се и тя отвърна на уморената му усмивка.

Сега във всяко общо помещение имаше Домашни мечове, както и на вратите на личните. Беше нелепо в някои отношения. Момичетата се криеха в скривалищата си. Самият Айвис беше казал, че могат да ги измъкнат по всяко време. Но този момент трябваше да изчака до връщането на лорд Драконъс. „А междувременно живеем в ужас от две окаяни деца.“

След като разбърка огъня, Ялад седна до Сандалат, отпусна се и изпружи крака.

— Приятна е тази топлина, нали?

Прок се сети за друга балада, започна песента високо и гръмко, като се поклащаше в стола си под някакъв нечут музикален акомпанимент, ръката му, държаща халбата, се вдигаше и спускаше, за да наложи ритъма.

Ялад потръпна и въздъхна.

— Чудили ли сте се някога, милейди, защо толкова много от песните ни не правят почти нищо друго, освен да стенат за изгубени или непритежавани никога неща?

„Не, не бих казала.“

— Нашият добър хирург, сър, е достатъчно разумен да не избере от по-буйните, за да не пристигне командирът отново в най-неподходящия момент и да видим как лицето му се изчервява от стъписване.

— Беше хаплив заради вас, милейди. Със сигурност разбирате това.

— Разбира се, и с тази готовност той ме очарова, портален сержант.

Ялад се усмихна.

— Това признание би го накарало съвсем да се изчерви. — Поклати бавно глава. — А Айвис, колкото е стар, никога не съм мислил, че ще го видя толкова несигурен. Заради вашия чар е, милейди, и той го прави отново млад… но е крайно притеснително за нас да служим под неговата команда.

— Не бих искала авторитетът му да бъде уронен — каза малко намръщено Сандалат. — Посъветвайте ме, ако обичате, как най-добре да притъпя чаровете, които може да притежавам.

— Не мога, милейди — отвърна Ялад, — след като никой мъж тук не би и помислил за попарване на такива естествени дарове.

Тя го изгледа изпод леко спуснатите си клепачи.

— Сър, учите добре езика на двора. Или в това има повече ухажване, отколкото е прилично?

— Не — отвърна той. — Добре знам положението си, милейди, а по-важното — вашето. Инак, мрачен сезон понасяме тук, тъй че си позволяваме такива удоволствия, каквито можем да намерим.

Тя продължи да го гледа съсредоточено.

— Завиждам ви на ума, портален сержант. Ако притежавам чарове, те за жалост са детински. Един заслонен живот свива света за онзи, който страда в него. Твърде често невинността ражда наивност, а когато бъде избутан от малкия свят в по-големия навън, съществото се оказва и незнаещо, и объркано.

— Вашата изповед ме смирява, милейди.

Тя махна с ръка.

— Това не е важно. Стоях на върха на кулата и видях смъртта на твърде много мъже и жени. Никога не бях мислила, че войната толкова ще се доближи, вече не нещо далечно, отвъд някоя граница. Сега тя крачи по позната земя и прави тази земя отчуждена. — Сепна се, щом една цепеница в огнището падна и хвърли рой искри. — Не помага много, когато стените дишат и аз примигвам, боя се.

— В безопасност сте, милейди — увери я Ялад. — При липса на други възможности ще ги уморим от глад.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от идването на хирурга Прок, чиято песен бе свършила. Той придърпа тромаво един стол и се смъкна на него с тежка въздишка.

— Можеш да обелиш кората на едно дърво и да сметнеш, че нищо не е — рече той и кимна на себе си. — Но обели кожата на един човек и, ах, цели светове са натъпкани вътре. Тръпнем и сме уязвими. — Усмихна се на Ялад. — Водя своята война със съсипана плът, портален сержант. За да я поправя. Но ти, с меча, който носиш на кръста си, караш и дърветата да кървят.

Ялад се намръщи.

— Казват, че жреците са открили магия, която лекува, Прок. Наричат я Денъл. Може би това, което те измъчва, е предстоящото ти отпадане.

Червендалестото лице на Прок се разшири в усмивка.

— Никакъв риск от това за войника обаче. Отпадане. — Проточи думата, опита вкуса й и сякаш откри, че е неприятен. След малко се отпусна отново и вдигна халбата си. — Пропит съм от тази магия, Ялад. Чудиш се с кого се пазариш, с такава внезапна сила в ръцете ти. Представи си, ако благоволиш, бъдеще, в което лечението е възможно за всичко, за всяка болест, за всяка рана. Стига малко живот да се е задържал в плътта, ами, можем да спасим глупака. Въпросът тогава е: трябва ли?

Сандалат погледна Ялад, после каза:

— Но защо не бихте, хирург? Според мен в такова едно бъдеще бихте намерили отговор на желанието ви — да поправяте нещата, да заздравите счупеното, да изцерите болния или ранения.

Той кривна халбата към нея.

— За претъпканото бъдеще тогава.

Тя го изчака да отпие и каза:

— Дори магията не може да пропъди смъртта.

— Съвсем вярно — съгласи се той. — Ние просто удължаваме мига на идването й. Денъл се превръща в измама, милейди, която радва на мига, но отчайва в далечината. Тя е повече от един проточен живот и също така е агонията на провала, защото се проваляме и трябва да се провалим. Войната на Ялад има своите победи и своите загуби. Тя настъпва напред и завладява земя. Може дори да свърши, за известно време. Но лечителят познава само отстъплението и всяка направена стъпка е горчива, теренът е просмукан с кръв.

— Тогава магията е благодат — отвърна тя. — Всъщност божествен дар.

Той я погледна и тя видя в зачервените му очи внезапна, сурова болка.

— Тогава защо, милейди, вкусът й е толкова кисел?

— Това ще да е от виното, Прок — каза Ялад с усмивка.

Малко по-късно командир Айвис влезе и смъкна тежкото си наметало. Спря за миг, за да огледа събралите се, а след това, с най-бегъл поглед към Сандалат, тръгна към кухнята.

Айвис рядко присъстваше на вечеря. Навикът му да обикаля терена извън цитаделата често отнемаше половината нощ. Веднъж, в стаята си, докато се приготвяше за спане, Сандалат се беше спряла до прозореца и когато погледна долу, видя командира застанал при гробовете на онези от домакинския персонал, които бяха убити от дъщерите на Драконъс. Не можеше да е сигурна, но й се стори, че гробът, срещу който стоеше, е на стария хирург, Атран. Докато тя беше жива, той разсеяно се правеше, че не забелязва страстта й, сякаш доставянето на удоволствие беше идея, на която не можеше да се посвети, предвид задълженията му. Сандалат подозираше, че сега съжалява за сдържаността си.

— Чудя се — разсъди Прок, след като Айвис излезе, — нужно ли е око на лечител, за да види какво мъчи един мъж или жена, когато лицето е превърнало прикриването в професия.

— Задръж тези мисли за себе си — сопна се Ялад.

— Простете ми, портален сержант. Вие сте изключително прав. Но разберете: не описвам никакъв благослов спрямо мен. Този дар уязвява получателя му, който би предпочел да го върне, вместо да приеме бремето. Но тогава, в чии ръце?

— Денъл наистина ли е безбожна магия? — попита Сандалат.

Прок като че ли потръпна от въпроса й.

— Представете си го: силата на живота и смъртта в ръцете ми идва като нещо безбожно. Колко нетърпеливи сме да преобръщаме чудесата и да ги правим нещо толкова просто, колкото, мм, връзването на каишките на мокасините ви. И все пак, с всяко чудо, което прегазим, светът става просто малко по-… блед.

— Защо не по-ярък, хирург? — предложи Сандалат. — За какво са боговете, ако бъдещето ни донесе всички тези сили?

Той примига към нея.

— Смятате, че боговете не предлагат нищо повече от заблудата за спазаряване, милейди? С всеки един миг ние говорим със света и по свой начин той ни отвръща… стига да изберем да го чуем. Но хайде, отрежете му езика. Изтръгнете участието му в този диалог. Всъщност направите ли това, да продължите да говорите ще се чувствате крайно глупаво, нали? Молитвата без отговор е мрачно ехо. — Наведе се напред и внимателно постави халбата на каменния перваз, който обкръжаваше огнището. — Или по-лошо, отвръщащият шепот ще идва изпълнен с пълно безсмислие. Моето убеждение, милейди, е, че култовете и религиите често намират формата си поради необходимостта да се запълни мълчанието на един свят, станал безбожен, а е станал безбожен точно защото сме спрели да слушаме. На мястото на честната смиреност, прочее, са наложени правила и забрани, инквизиции и насилственото усмиряване на множество заклети или въобразени врагове. Прави това, а не онова. Защо? Защото богът каза така, затова. Но богът ли наистина говори, или просто някакво изкривено ехо от смъртни недостатъци и уязвимости, всяка от които добавя към списъка от святи изявления?

— Опасни думи тази вечер — каза Ялад. — По-добре иди в стаята си, Прок, и спи.

— Още преди вечерната камбана да е прозвучала ли, портален сержант? Да гладувам ли искаш?

— Майка Тъма не е…

— Аа, Майка Тъма, да, която се крие невидима и няма нищо да каже, тъй че жриците разтварят широко краката си, търсейки плътски екстаз или най-малкото — засищане. — Прок махна с ръка, за да прекъсне отговора на Ялад. — Да, да, разбирам, и в своето отсъствие и в своето мълчание тя всъщност ни уведомява за нещо дълбоко. Но наистина, Ялад, колцина са способни да оценят такова ниво на изтънченост? Култът, който прави своите владетели прости, ще процъфти. Сведен до една или две фрази, това би трябвало да е достатъчно. Ще е интересно да се види какво ще направят от вярата си поклонниците на Баща Светлина — но каквото и да е, колкото и да е проста или сложна вярата им, можеш да си сигурен, че Майка Тъма ще отговори смътно.

Сандалат рисковано погледна към кухненската врата и видя там Айвис. Нямаше съмнение, че е чул думите на хирурга, но от изражението му не можеше да се отгатне нищо. След миг камбаната прозвуча.

Прок въздъхна и се надигна с усилие.

— Стол, който да ме поеме, маса, на която да опра лакти — какво повече му трябва на човек? Хайде, Ялад, ела с мен да прогоним псетата на глада за още една нощ, нали?

Порталният сержант стана и се обърна към Сандалат.

— Милейди?

Тя се опря на предложената й ръка, но само докато се изправи. Обърна се, срещна погледа на Айвис и се усмихна.

Той й се поклони леко.

Заедно с архивар Сорка, матрона Бидишан и Сетил и Вент тръгнаха към трапезарията. За тази вечер поне Айвис щеше да е с тях.

Дългият лов на Вренек за войниците, които бяха наранили Джиния, не беше започнал добре. Зимата беше свят, измършавял от гладуване. Но, както вече изглеждаше, дори свършеците не свършват напълно.

Топлината на дланта, отпуснала се на челото му, сякаш се рееше някъде много далече от мястото, в което се бе озовал Вренек. А там, където се бе озовал, не беше сам. До него седеше някаква фигура, не достатъчно близо, за да се пресегне и да го докосне — което означаваше, че ръката на челото на Вренек не е на този непознат. Но фигурата говореше, често на език, който той не можеше да разбере, и понякога гласът беше на жена, докато в други моменти беше на мъж. Когато непознатият заговореше на езика на самия Вренек, думите бяха объркващи, сякаш Вренек не беше нищо повече от свидетел, сякаш думите изобщо не бяха предназначени за него.

Но ръката на челото му беше различна, защото се усещаше истинска. Все пак беше далече. Това, което лежеше помежду им, беше тъмно, но тъмнината кипеше, като пълна със сажди вода, а водата беше леденостудена. Той нямаше никакво желание да тръгне през нея и така да се доближи до топлината, макар да разбираше, че такива чувства изглеждат някак неправилни.

— Освен това — промърмори непознатият до него с мъжки глас — самата страст е жесток родител, когато детето не познава никаква сила.

Имаше някаква утеха тук, все едно, във възрастните думи на непознатия, дори и да не бяха предназначени за него.

— Мъжете — каза непознатият — страдат от много неща. Някои огласяват, твърде често, и правят от тях погребална песен, която изцежда интереса от всеки, който би могъл да чуе. Но други страдания са кротки, сдържани здраво с ръка, лепната на устата. Тази ръка може да усмири или задуши, или и двете; и няма никакво доказателство, че мъжът е търсил едното или другото. Но идеята за избор не е важна. Тези видове страдания умират с неохота и ако желанието е убиец, силата е издайникът.

Вренек кимна, помислил, че разбира. Да направиш тайното страдание толкова силно беше част от това да си мъж, каза си.

Сякаш чул мислите му, непознатият каза:

— Скрито дълбоко вътре, то дебелее от залъците сладко, убийствено въображение, които мъжът му предлага, и това е рабошът на касапина, рабош, изпъстрен със страхове и ужаси.

Вренек усещаше ръката на челото си суха, не лепкава от кръв. Въпреки утехата на този непознат спътник може би си струваше пътуването назад, до там, където живееше бледата светлина на зимата. Беше толкова премръзнал в онези нощи в леса, който отдаваше толкова малко. Светът, вече знаеше той, не обещаваше нищо.

Приятелят му заговори отново, този път с женски глас.

— И да беше светът родител — на всички, които живеят в него, — любовта умря много отдавна, след толкова много векове на взаимна жестокост. Горящи лесове. Умиращи дървета. Дете, заклещено в пламъците. Разтърсването на земя и падането на скали, или срутващи се къщи, убиващи всички вътре. Красиво бебе, умиращо без никаква причина. Не, ние имаме много причини да мразим света и светът има много причини да мрази нас. И ето, това продължава и продължава, а ние продължаваме да сме жестоки едни към други… И се преструваме, че печелим. Докато отново загубим. Точно така нещата се въздигат и пропадат и така неща, някога силни, може да свършат изгорели или в руини, с плевели, израснали от напукания плочник. Точно така горди стари жени свършват издъхвайки в пръстта или просто пламнали като сламени кукли. Неща се въздигат и падат както правят гърдите, когато дишаш. И, скъпо дете, ти все още дишаш. Да смятаме ли това за победа?

„Имаше надгробни камъни и крипти. Вървях над могили. Беше студено, всичко беше студено. Камъните, небето. Намерих яма и потънах в нея. Като мъртъв. Докато студът си отиде.

Точно така е, както казва приятелят ми. Мъжете се гърчат от онова, от което страдат вътре. Джиния, ще ги намеря и ще ги убия. Няма да могат да се скрият, защото онова, което сториха, ще е точно там, на лицата им.“

— Животът на едно дете намира сила — каза приятелят му, вече отново мъж, — в своя потенциал. Този потенциал е упорит. Той не разбира от поражение… докато не разбере, и като разбере, детето повяхва и умира. Ти, Вренек, не разбираш понятието за поражение. Точно това ни привлича към теб. Ти имаш волята на нежните стръкове, които изникват от пукнатини в камъка или между камъните на калдъръма. Победата е далече, но неизбежна. По този начин детето е най-близо до природата, докато възрастният отдавна е избягал от цената на амбицията и трябва да живее, ден след ден, с цената на цял език, изграден около понятия за поражение.

„Кои сте вие?“ — попита Вренек.

— Ние сме умиращи богове.

„Защо умирате?“

— За да отворим път на децата си.

„Но те имат нужда от вас!“

— Те не мислят така. Уроците, Вренек, не се печелят лесно. Виждаме бъдеще, пълно с кръв. Но ти, дете, ти ни привлече. Дори толкова близо до смъртта, ти блестиш ярко. Сега ще те оставим. Не моли за благослова ни. Превърнал се е в проклятие. Природата е едно вечно дете. Така ние, вечните деца на света, вече разбираме понятието за поражение. Време е, уви, да си отидем.

Някои спомени се върнаха — а приятелят му изчезна.

Беше ги усетил как вдигнаха тялото му от гроба. Беше лек в ръцете им, почти се носеше във въздуха и дрипите, в които бе облечен, бяха сковани от мраз. Като че ли ги чу да говорят и два гласа имаше досега. Само двата, а след това — миризмата на пушек и може би горещина, а сега беше увит в кожи. Под гърба му имаше дебела щавена кожа, а под нея имаше горещи камъни, извадени от огъня. И все пак все още ръката на челото му бе най-топлото нещо, което усещаше — и въпреки това си оставаше невъзможно далече.

„Умиращи богове, липсвате ми.“

Светът извън фермата и градчето Ейбара Делак беше по-голям, отколкото си бе представял. Просто продължаваше и продължаваше, като някой, който повтаря думите на сътворението отново и отново. „Дървета, хълмове, скали, дере, дървета, дървета, пътека и черен път, широк друм и овраг, хълмове, дървета, поток, дървета. Небе и небе и небе и небе…“ И колкото по-надалеч се простираше, толкова по-студен ставаше, сякаш думите бяха загубили любовта към самите себе си, сякаш творецът на света току-що се беше отегчил от цялото това нещо, от неговото „отново и отново“. „Дървета и небе и дървета и поляна и гробове и яма и тук долу, да, точно тук долу, е това, което ти трябва. Виж колко е малко? Идеално.“

— Някои изобщо не се събуждат — каза глас и този глас вече беше истински.

— Ще се събуди — отвърна другият, по-близо, на онзи, чиято длан беше на челото на Вренек. — Винаги подценяваш силата на тайстите.

— Може и да си прав.

— И е млад, но не прекалено млад. Кораво момче, бих казал. Виждаш ли белезите от изгорено и следите от камшик? А този, бих се обзаложил, е от промушване с меч. Би трябвало да е умрял. Трудно е да се твърди, че това дете не разбира нищо от оцеляване.

— Какво ще правиш с него.

— Драконова цитадела е най-близо до нас.

— Аа, разбирам. Но лорд Драконъс не пребивава там, нали?

— Вероятно не, както казваш, азатанай.

— Майка Тъма още го държи здраво.

— Може би.

— Какво друго?

Последва мълчание, след това дойде отговорът:

— Държи се настрана от нещата. Предпочита да остава в тъмното, невиждащ и невидим. С преднамереното си отсъствие в делата желае да бъде забравен. — Гласът въздъхна и след това продължи: — Безнадеждно, да. Събитията скоро ще го извлекат навън.

— Както ще извлекат теб. До Карканас.

— Е, ще ме придружиш ли?

— До Цитаделата? Не мисля. Стени и камък над мен ме карат да се чувствам неудобно. Не, просто ще те изчакам, наблизо.

Ръката се отдръпна и Вренек усети жегване от внезапното й отсъствие. Но чу тихия смях, а след това:

— Висшият зидар се бои от стени и каменен покрив!

Изтекоха няколко мига, а след това по-старият мъж каза:

— Всеки монумент, който вдигам от земята, е затвор, Първи сине. В правенето му той е ограничен. Във формата си измества празнотата. В самонадеяността си се стреми да се опълчи на времето.

— Добре поддържан, такъв монумент може да устои векове, Каладън.

— Докато смисълът му увяхва. Поддържай камъка и бронза, да, и ги пази девствено чисти. Но, чудя се, кой се придържа към истината в това? Би било по-добре, мисля си понякога, просто да потопя творбите си в блата, да пребивават в тъмнина и кал.

— С други думи, различен вид монумент — каза по-близкият мъж и дланта му се отпусна отново на челото на Вренек. — Друго значение също.

— Намерението, Първи сине, не поражда ехо. Всички, които идват след това, да съзерцават изкуството ми, могат само да се чудят на ума ми, докато забелязват всеки белег на длетото и мислят за уверената ръка, която е боравила с него. Те, разбира се, ще правят пир от залците и ще твърдят, че изявленията им са сигурна истина.

Ръката отново се отдръпна и Вренек чу как мъжът до него се надигна и стана, а гласът му се понесе надолу все едно, че идваше от пещера или от каменната издатина на някоя кула или стръмнина.

— Тревогата ти не е нещо непознато, Каладън Бруд. Чувал съм поета Галан да ръмжи, когато е пиян. Все пак малко артистизъм има в живота ми. Умът ми работи простовато, смисълът на това, което говоря, е още по-прост.

Онзи, когото нарекоха Каладън Бруд и чийто глас беше странно натежал, издаде звук, който можеше да е смях.

— А играта ти с меча не познава ли изтънченост, Рейк? Машинациите на двора? Не успя да ме убедиш с твърденията си.

— Проблемът е съвсем прост — отвърна Рейк. — Урусандер и неговият легион ще напуснат Нерет Сор преди зимата да отпусне хватката си. Ще тръгнат заедно срещу Карканас с намерението да поставят Урусандер на трон, до Майка Тъма.

— И какво в този сценарий толкова те обижда, Първи сине? Кажи ми, ако обичаш, какво поставя простия войник толкова далече под онези с благородна кръв? Как измерваш стойността?

— Попитай простия войник, Каладън, и отговорът е съвсем директен. Пари и земя, пост и престиж. Свобода с глезотии, известна помпозност. Едни и същи неща проклинат у враговете си и търсят за себе си. Спорът, приятелю, се поддържа на ниско равнище и в тази скромност желязото вика като кръчмарски кавгаджия. Жалък език е този спор, с взаимната глупост, поставяща границите на размяната на думи.

— И все пак трябва да тръгнеш да го посрещнеш, с мечове и копия, които да говорят вместо теб.

Първият син — Вренек знаеше тази титла, понеже беше чувал лейди Нерис да я изрича доста често, с тон на страхопочитание — не отговори веднага, а когато отговори, гласът му беше студен.

— Претенциите на благородниците не са много по-добри, Каладън. Те гледат на високата си позиция като на достатъчно претъпкана. Имам по едно сърдито дете от двете ми страни и не ми харесва — това ли е единствената ми задача? Изключителната ми служба на Майка Тъма? Да стоя между две егоистични, досадни хлапета? Не. Ако трябва да тръгна срещу Урусандер, трябва ми по-основателна причина от това.

— А имаш ли такава?

— Обижда ме самонадеяността.

— Чия?

— Ами, на всички тях. Но най-вече на Урусандер — или може би е на Хун Раал, но имам съмнения относно важността на разликата.

— Знаеш ли, прочее, какво мисли Майка Тъма?

Смехът на Първия син беше горчив, а след това той каза:

— Тя има своя Консорт. Не е ли това достатъчно просто? Но след това една твоя родственичка, азатанай, хвърли горяща факла в купата сено. Андии и сега Лиосан — ние сме един разделен народ и няма как да не вярвам, че това е било намерението на азатанаите — да ни видят отслабени. И трябва да се зачудя, защо?

— Погледни Драконъс за отговор на това, Първи сине.

— Драконъс ли? Защо той?

— Той донесе Тъмата на тайстите.

— Терондай на пода на Цитаделата? Не. Т’рис вече беше нанесла щетата.

— Порталът, какъвто предполагам вече трябва да наричаме Куралд Галайн, е утвърждаване на контрол — отвърна Каладън, — над сила, която беше и остава всепроникваща, след като съществува в опозиция на Хаоса.

— На Хаоса ли? Не на Светлината?

— Светлината, ако помислиш, е освобождаване на Хаоса. В нейната чистота той намира ред, със същност и цвят. Точно така Хаосът търси, по свой начин, собственото си унищожение.

— Не те разбирам, Каладън. Говориш за тези първични сили все едно, че те притежават воля.

— Не, само тенденция. Назови която и да е сила и с достатъчно съзерцание ще откроиш, че тя не може да съществува сама. Други сили действат върху нея, поставят й изисквания и дори променят чертите на собственото си естество. Това е диалог на Творението, но дори тогава онова, което може да изглежда само противопоставяне на две сили, разположени една срещу друга, всъщност представлява множество от взаимодействия, от гласове. Може би диалог е неправилна дума. Мисли повече за вълнение, за какофония. Всяка сила се стреми да наложи своя ритъм над цялото Творение и това, което се получава в резултат, би могло да изглежда безредно, но те уверявам, Първи сине, този хор прави музика. За онези, които са готови или способни да я чуят.

— Каладън, хайде да върнем тази дискусия към Драконъс и Т’рис.

— Дар на любовник… е, твърде много дарове и твърде щедър е обхватът им. В това благославяне на жената, която обича със силата на Първичния мрак, Драконъс наложи невъзможен дисбаланс над Творението. Светът, Първи сине — който и да е свят, — може да побере само своите необходими сили, и то — в деликатен баланс. Жената азатанай, която си нарекъл Т’рис, нямаше никакъв избор, въпреки че в дързостта на своя акт тя изобщо не прояви изтънчеността на расата ни. Възможно е Витр да я е увредил по някакъв начин.

— Ще я издиря, Каладън, за да науча повече за всичко това.

— Би могла да се върне — каза Каладън. — Но засега едва ли ще можеш да намериш дирята й. Тя върви по невидими пътеки. Трябва да разбереш, Първи сине: ние, азатанаите, умеем да не бъдем намирани.

— Значи, казваш, вината е у Драконъс.

— Със слабостта в сърцето му; но редно ли е да обвиним такова нещо? В подготовката за една война състраданието е първата жертва, убита като дете на прага.

— Лорд Драконъс е мой приятел.

— Тогава го подкрепи.

— Но… като остава на нейна страна, той ме разочарова.

— Поставил си очакването си срещу състраданието, което твърдиш, че притежаваш, и сега детето кърви отново.

— Добре, ще се постарая да се въздържа от преценка за Драконъс.

— Тогава, боя се, ще се окажеш сам в предстоящата война.

— Мисълта — каза Първият син — за победа на знатните е толкова кисела на вкус, колкото мисълта за възвисяването на Урусандер. Решил съм да се погрижа и двете страни да бъдат унизени.

— Възвисяване е интересна дума в този контекст.

— Защо?

— Майка Тъма… Баща Светлина. Тези титли не са кухи и ако мислиш, че силите зад тях са само илюзии, значи си глупак.

Вренек чу изохкване и едва след миг осъзна, че е изохкал той. Беше се върнал на топло. Беше прекосил ледената река, без изобщо да го разбере. Отвори очи.

Над него стоеше висок воин и го гледаше със спокойни очи. Встрани от него, на един изгорял пън, седеше огромна фигура, заметната със сребриста кожа върху широките рамене. В широкото плоско лице имаше нещо зверско, което накара Вренек да потръпне.

— Мразът остава дълбоко в костите ти — каза Първият син на Вренек. — Но ти се върна при нас и това е добре.

Вренек погледна с гняв Каладън Бруд.

— Първи сине, защо не го убиеш?

— Защо да го направя, дори и да можех? — попита лорд Аномандър.

— Той те нарече глупак.

Първият син се усмихна.

— Той просто ми напомни за риска в невнимателните думи. Е, добре, намерихме те в един гроб, но ето те тук, възкръснал. Но тази зима е била тежка за теб… кога си ял за последен път?

Вренек не можеше да си спомни, затова не отговори.

— Ще сваря супа — каза Каладън Бруд и се пресегна за пътната си торба. — Ако ще правиш от това дете своята съвест, по-добре да познае блаженството на пълния стомах.

Първият син изсумтя.

— Моята съвест ли, Каладън? Той току-що ме подкани да ти отмъстя.

— След като яхна гърба на нашия разговор, да.

— Съмнявам се, че е разбрал много от него.

Азатанаят сви рамене, без да спира да вади разни неща от торбата си.

— Защо — настоя Аномандър — бих направил от това намерениче своя съвест?

— Може би само за да я пробудиш в себе си, Първи сине, предвид импулсивната му кръвожадност.

Лорд Аномандър погледна отново Вренек.

— Е, дете на Отрицател ли си?

Вренек поклати глава.

— Работех като коняр за дом Друкорлат. Но нея я убиха и всичко изгоря. Опитаха се да убият и мен и Джиния, но оживяхме, само дето тя е ранена отвътре. Помня имената им. Ще ги убия. Онези, които го направиха на Джиния. Имам копие…

— Да — каза Първият син намръщено. — Намерихме го. Прътът изглежда здрав, обичливо поддържан, бих казал. Но можеше да е с по-добре заострен връх. Знаеш имената им, казваш. Какво друго си спомняш за тези убийци?

— Войници от Легиона, сър. Бяха пияни, но получиха заповеди. Имаше сержант. Мислеха, че съм умрял, но не бях. Щяха да изгорят всички ни в къщата, но успях да се измъкна с Джиния.

— Значи лейди Нерис е мъртва?

Вренек кимна.

— Но Орфантал вече беше отпратен, както и Сандалат. Само ние тримата бяхме останали, но мен не ме пускаха в къщата, а плевникът изгоря и тя бездруго не ме искаше повече.

Лорд Аномандър продължаваше да го гледа съсредоточено.

— А Сандалат… ако помня добре, сега тя е заложница в Цитаделата на Драконъс.

Вренек не можеше да си спомни дали е така, но кимна и попита:

— И вие ме водите там, нали?

— Кротък слушател е този — каза Каладън, докато поставяше очукано котле върху жаравата.

— Добрите мъже са така — каза Вренек. — Само малките момчета са прекалено шумни и затова ги пердашат с камшик, както е редно.

Нито Първият син, нито азатанаят отвърнаха на това.

След малко Вренек се надигна и Каладън Бруд му подаде купа с гореща рядка супа. Вренек я задържа в двете си ръце и усети как топлината се просмука през пръстите му. Усещането беше болезнено, но все пак го прие с радост.

След това лорд Аномандър заговори:

— Може би ще се утешиш, като научиш, че Орфантал е в безопасност в Цитаделата.

Вренек го погледна за миг и се навъси над купата с димящата супа.

— Тя каза, че го позоря. Трябваше да престанем да сме приятели.

— Сандалат ли?

— Не. Лейди Нерис.

— Която ви пердашеше с тоягата.

— С Джиния трябваше да си знаем мястото.

— Би ли предпочел — каза лорд Аномандър — да не те заведа в замъка на Драконите? Помня Сандалат, когато беше в Цитаделата. Беше умна и изглеждаше достатъчно мила, но времето променя някои хора.

— Харесваше й, че Орфантал има някой, с когото да си играе, но беше нередно. Лейди Нерис го обясни. — Вренек отпи от супата. Никога не беше опитвал нещо по-вкусно. — Не мога да остана дълго в крепостта на Драконите, дори и Сандалат да ме иска там. Трябва да убия едни лоши хора.

— Това доказва изключително жестока съвест — каза Каладън Бруд.

— Карай бавно с тази супа — каза лорд Аномандър. — Кажи ми името си.

— Вренек.

— Имаш ли братя или сестри?

— Не.

— Родителите ти?

— Само мама. Мъжът, който ме е направил, бил от войската. Също така правел конски подкови и други неща и умрял от конски ритник. Не го помня, но мама казва, че ще стана голям, като него. Виждала го в костите ми.

— Няма ли да се върнеш при нея?

— Не и преди да убия онези, които нараниха Джиния. Тогава ще се върна. Ще намеря Джиния в селото и ще се оженим. Тя казва, че не може да има деца, вече не, след онова, което й направиха, но няма значение, а и това, че мама не я харесва заради това какво й направиха, няма значение. Ще се оженя за Джиния и ще я защитавам вечно.

Лорд Аномандър вече не гледаше Вренек. Гледаше Каладън Бруд. След малко каза:

— И така, вече вдигам знамето си, азатанай, за едно заслужено бъдеще и пречистена съвест. Ако не в името на любовта, то коя друга кауза си заслужава?

— Драконъс би застанал с теб, Първи сине, под такова знаме. И следователно благородниците губят.

Лорд Аномандър се обърна и огледа голите дървеса и овъглените им стволове, които обкръжаваха поляната.

— Значи ли това, че сме подминали века на срама, Каладън? Никакво жило ли няма, ако се присмея на своите приятели благородници?

— Силата му е намаляла. Срамът, приятелю, вече е само един призрак, бродещ във всеки град, всяка паланка и село. Има по-малко плътност от дървесния дим и само жули гърлото с не повече от сърбеж.

— Ще го направя стихиен пожар.

— В такъв пожар, Първи сине, пази знамето си добре.

— Вренек — каза Аномандър.

— Милорд?

— Когато дойде твоето време… за отмъщение. Намери ме.

— Нямам нужда от помощ. Те забиха меч в мен и не умрях. Могат да опитат отново и пак няма да умра. Моето обещание ме пази жив. Когато ставаш мъж, се научаваш да правиш каквото казваш, че ще направиш. Точно това те прави мъж.

— Уви, на света има много по-малко мъже, отколкото би си помислил, Вренек.

— Но аз съм мъж.

— Вярвам ти — отвърна лорд Аномандър. — Но разбери предложението ми, преди да го отхвърлиш. Когато намериш онези насилници и убийци, те ще бъдат в кохорта, в легиона на Урусандер. Като нищо може да има хиляда войници между теб и тях. Аз ще прочистя пътя ти, Вренек.

Вренек зяпна Първия син.

— Но, милорд, аз ще го направя нощем, когато те спят.

Каладън Бруд се изсмя и се изплю в огъня.

— Умен мъж е този, който мисли как да изпълни обета си.

— Не искам да те излагам на риск, Вренек. Намери ме на всяка цена и можем да обсъдим нужната тактика.

— Вие нямате време за мен, милорд.

— Ти си гражданин на Куралд Галайн. Разбира се, че имам време за теб.

Вренек не разбра това. Не беше сигурен какво означава думата „гражданин“. Купата беше празна. Остави я на земята и придърпа кожите около себе си.

— Наближава заник-слънце — каза лорд Аномандър. — Спи, Вренек. Утре ще те заведем в цитаделата на Драконите.

— И аз отново ще видя обещанието си към Драконъс — каза Каладън Бруд.

— В смисъл?

— О, нищо важно, Първи сине.

Вренек се отпусна, стоплен отвътре и отвън, само с по някой спазъм в корема. Замисли се за Мрака и Светлината, и за Творението, и за Хаоса. Струваха му се големи неща, идеи, за които такива мъже като лорд Аномандър и Каладън Бруд щяха да говорят, когато мислеха, че никой друг не слуша. Опита се да си представи себе си, как говори за такива неща, когато щеше да е по-възрастен, когато животът, който ще е преживял, щеше да е оставен настрана и нов живот щеше да го е заменил. В онзи нов живот щеше да мисли за сериозни неща, но не, подозираше, неща като Тъмнина и Светлина и Творение, и Хаос, защото с онези неща изглеждаше твърде лесно да бъдат изтласкани, достатъчно далече, за да не нараняват. Не, сериозните неща, за които щеше да мисли, реши той, щом затвори очи, щяха да са онези, които бяха важни. Онези, които помагат да станеш по-добър мъж, мъж, който не се бои от чувства.

Спомни си своя плач за мама, след като избиването беше свършило и той все още беше жив, а Джиния наранена. Плачът като че ли бе дошъл от дете, от Вренек детето, но не беше. Беше родилният плач на мъж, на мъжа, в който Вренек се беше превърнал и който беше сега.

Представата го накара да потръпне, макар да не беше сигурен защо. Но не изглеждаше измислена. Усещаше я вярна, макар и да не знаеше защо е вярна. „Но едно вече знам. Преминах през цялото си детство без нито веднъж да позная поражение.

Преплувах през леден поток, без дори да го разбера, и сега отново съм в безопасност, временно. Тук, с лорд Аномандър, който е Първият син на Майка Тъма. И с азатаная, който дори да не го бива за нищо друго, може поне да свари чудесна супа.“

Затвори очи и след няколко мига спеше дълбоко.

В сънищата му умиращите богове го очакваха. Изглеждаха безчетни. Той стоеше сред тях объркан и удивен. Всички те, до един, бяха коленичили пред него.

Имаше един стар спомен, но от онези, които никога не си отиваха и винаги изглеждаха по-близо, отколкото човек би очаквал, предвид промеждутъка години, изтекли оттогава. Имало беше една колона, пълна със семейства, живата им стока и коли, отрупани с всичко, което щеше да им трябва, за да разорат земя и да построят домове. Айвис беше млад, просто едно от многото покрити с прах деца, с повече енергия, отколкото ум. Бяха отпътували на север, оттатък леса, и хоризонтът беше много далече. Айвис помнеше удивлението си от това, сякаш светът просто се беше разгърнал.

Бяха подминали старите каменни грамади и черните пътища, разровени от диви стада. Имало беше камъни и балвани в редици, не успоредно, както щеше да е покрай път, а сливащи се, често на южния склон на някое възвишение. От някои от каменните грамади бяха израсли мъртви дръвчета, много от тях нападали след отминалата зима, когато ветровете бяха свирепи. Тези млади дръвчета нямаха никакви корени. Бяха посечени в основата и забити в купчините камък. Загадката на това нещо беше за Айвис по-възбуждаща от истината, която можеше да открие с няколко въпроса към някой от възрастните — особено ловците. Вместо ограждения за животни, укрития и места за избиване той си беше избрал по-призрачни причини за всичките странни образувания, които бяха намерили из просторната равнина.

Богове се издигаха там, високо, и с разперените си ръце можеха да командват небето. Нощем блясъкът на очите им изгаряше през мрака със студена светлина. И като гледаха надолу, те отправяха ясното си послание: бяха много далече и от тази далечина се беше родило безразличие. Все пак някога, много отдавна, тези богове не бяха били далече. Всъщност бяха седели със своите смъртни деца и бяха споделяли същите огньове. Това е било във века преди боговете да напуснат света, беше си казал Айвис, преди смъртните да са били разбили сърцата им.

Редиците балвани, каменните грамади на билата, огромните колела — всички те бяха дошли след напускането на боговете. Отчаяните смъртни бяха гледали нагоре към небето, взирали се бяха в гаснещите огньове на всичко, което вече е било изгубено.

Вярата, че забравените, изоставените са потърсили нов език, изписан в камък по равнината, език, с който да зоват боговете, напълно устройваше ума на едно дете. И поне в началото на тези идеи не беше имало много разбиране за отчаянието зад такива усилия. Звездите бяха далече, но не толкова далече, че да изгубят от погледа си света долу.

Когато джеларканите нападнаха колоната, денят беше светъл и ясен. Невидими граници бяха преминати от заселниците, въпреки че, както Айвис разбра по-късно, тайстите едва ли бяха в неведение за своето нарушение. Понякога у хората има известна наглост. Наглост, съградена от множество пластове, което я прави странно неуязвима за по-слабите добродетели като честност и почитание. Тази наглост говори със заблуда, а не успее ли — с касапница.

Но наглостта има навика погрешно да разбира някои неща. Ако първите джеларкани бяха изглеждали объркани от понятия като собственост; ако не бяха разбирали съвсем какво целяха експедициите на тайстите, нито претенциите, които след това предявиха, то всичко това не беше синонимно на слабост. Сега Айвис вече разбираше, че джеларканите се бяха оказали доста вещи в схващането на хвърления срещу тях нов свят, с неговите укрепления и външни постове, с неговото изсичане на дървета и избиване на зверове.

Няколко вика от другата страна на колоната, а след това писъци, и Айвис, бягащ назад към фургона, където седяха майка му и баба му, много по-малките му братовчеди, присвити в закрилящата прегръдка на ръце, които до този момент така успешно бяха отблъсквали жестокостите на света… Айвис, объркан, изплашен, щом видя ужасяващото туловище, скочило сред семейството му, от което фургонът се разтърси, и още едно, чиито огромни челюсти се стегнаха около главата на вола в ярема му и смъкнаха ревящото животно на колене.

Кръвта, която плисна от близките на Айвис, беше като пелена, запокитена срещу вятъра. Огромният вълк — соултейкън — изби всички във фургона. После се срина на земята, ръмжащ и тръпнещ, убит от копието на ловец, когото Айвис не можа да види, и убежището, към което момчето беше тичало, се оказа само купчина разкъсани тела.

В ужаса си той се свря под фургона и се сви на топка. Кръвта на семейството му се лееше като дъжд през процепите на дъските.

Спомените му за останалото от онова нападение бяха размътени, твърде смътни, за да може да ги разчлени. Джеларканите се бяха оказали ловна глутница, превърнала се в бойна банда. Можеха лесно да избият всички в колоната. Вместо това бяха ударили само веднъж и се бяха оттеглили. Опитали се бяха да отправят послание, на най-прост и ясен език. Чак години по-късно, когато войната бе започнала не на шега, джеларканите проумяха, че предупрежденията изобщо не действат. Наглостта, в края на краищата, посреща такива предупреждения с думи като подлост. Наглостта отвръща с възмущение. И това е горивото за мъст и отплата, това са родилните викове на войната — и тайстите я поведоха по напълно предсказуеми начини и — той вече го разбираше — начини, достойни за презрение.

„В ума смъртта играе с мъртвото, за да роди повече смърт. Колкото по-силна е хватката на смъртта, толкова по-глупав е умът. Защо, чудя се, историята не изглежда нещо повече от списък на войнствени глупости?“

Колко рядко, питаше се той, ставаше така, че добродетелите да променят света? Колко кратки и мимолетни бяха такива светли мигове? „Но пък откога любовта се е огънала пред здравия смисъл? И колко мъст е захранена от загубата на някой скъп и любим?“

Джеларканите загубиха войната. Загубиха земята си. Праведността бе демонстрирана с кръв и бой. Справедливостта бе спечелена с триумф, превръщайки в лъжа и двете.

Във всичко това се доказа безразличието на боговете, а езикът на каменните балвани по равнината беше език твърде прост, за да се справи със сложностите на новия свят. Споменът му за онзи ден, дори извън убийството на семейството му, бе част от безплодността на старите порядки. Онези балвани несъмнено си оставаха, вече служещи като паметници на провала. Тайстите завзеха земята и за няколко кратки години всички диви стада изчезнаха, а понеже земята бе твърде бедна за жита и твърде студена за гледане на добитък, заселниците зарязаха придобивките си и се върнаха на юг.

Слугите бяха разчистили блюдата и купите от масата и бяха донесли кани, за да напълнят халбите със замайващо димящо греяно вино. Айвис не беше казал почти нищо по време на вечерята. Вниманието му се беше отнесло от разговорите, докато усещането за тях се изгуби и в последвалия унес той остави умората да го завладее. В някои нощи думите се оказваха твърде голямо усилие.

Въпреки това усещаше близостта на Сандалат, седнала от дясната му страна. Непристойността беше съблазнителна. Вълнението и идеята за забраненото се оказваха пикантни подправки за страстта му. Все пак знаеше, че няма да направи нищо, няма да наруши никакъв договор. „Освен убийството на дъщерите на господаря ми.“ Идеята го стъписа, истината в нея бе толкова стряскаща, че отмете умората му.

Ялад говореше.

— … така че една предстояща мразовита седмица е вероятна. Външните стени ще са жестоко студени, а това прави разчета на времето благоприятен. Ще ги принуди да се доближат към средата на къщата.

Айвис изненада всички, като проговори:

— Идеята ви, портален сержант?

— А. Ами, предлагах, сър, затварянето на външните проходи, което ще ограничи пътищата им за бягство още повече.

— И защо това би било нещо добро?

Ялад свъси вежди.

— За да улесни залавянето им, сър.

— Те може да са деца, Ялад — каза Айвис, — но също така са вещици. Що за вериги смятате, че ще ги задържат?

Хирургът Прок се прокашля и каза:

— Фалт, билкарката от гората, не можа да понесе дълго последното си гостуване при мен. Силата на онези две малки пакостнички се оказа твърде враждебна. Заразява цялата къща. Магия изобилства напоследък, портален сержант, и е толкова необуздана, колкото и сезонът. — Кимна към Айвис. — Командирът е прав. Нямаме с какво да ги удържим, освен незабавна екзекуция, която командирът няма да позволи.

Ялад се отпусна на стола си и вдигна ръце.

— Добре де. Беше просто идея.

— Ситуацията наистина е трудна — каза Прок, явно за да успокои духовете. — Понякога, в пункта ми, долавям шумолене или вдишване и неволно впивам поглед в една или друга стена. В смисъл — има ли тайна врата? Магията… ами, трудно е да се чувстваш в безопасност.

Айвис махна на един от слугите и каза:

— Сложи дърва в огъня.

Макар и притеснена от обсъждането и размишленията за магьосничество и убийство, Сандалат беше неописуемо облекчена, когато Айвис се разсъни достатъчно, за да се включи в разговора. Беше унесен и отчужден по време на вечерята, забравил сякаш компанията им.

В тази къща вече имаше призраци и несъмнено в двора също, както и навън, по бойното поле. Във въздуха витаеше тревога, която нямаше нищо общо с мразовитите течения, щом зимният вятър проникнеше през пукнатините и под вратите.

Вляво от нея Сорка пълнеше лулата си. Ръждивецът беше смесен с нещо, може би градински чай, от което се получаваше остра, но не чак неприятна миризма.

Сандалат забеляза, че хирург Прок срещу тях хвърля око на Сорка.

— Мила Сорка — каза той, — някои от моята професия твърдят, че пушенето на ръждивец е вреден навик.

Известно време тя като че ли не смяташе, че забележката му заслужава отговор, но след това леко се размърда и се пресегна да вземе халбата си.

— Хирург Прок — каза с толкова тих глас, че сякаш искаше да накара мъжа срещу нея да се наведе по-близо, за да я чуе, — съдбата на един писар е да свърши деня с почернен език.

Прок кривна глава и я изгледа с вяла усмивка.

— Често е забелязвано, да.

— Мастилото вредно ли е?

— Изпий бутилка и със сигурност ще умреш.

— Точно така — отвърна тя.

Усмивката на Прок се разшири.

— Хайде да си представим, ако ми позволиш, онова бъдеще, в което цярът е подръка за всички неща или, за да сме по-точни, повечето неща, защото както отбеляза по-рано лейди Сандалат, смъртта остава гладна и никой не може да спре яденето й, а само да го отложи за известно време. Защо, сред такава лечебна благодат, не би трябвало да очакваме общество в мир със себе си? — Прок вдигна халбата си към Сорка. — Тя не мисли така.

— Не съм чул такова мнение от нашата архиварка — каза Ялад.

— Нима? Тогава позволи ми да го изразя просто. Защо трябва да живеем живота си в постоянен страх — въпреки сегашните обстоятелства? Трябва ли да тръпнем от всичко, което бихме могли да докоснем или погълнем? От онзи облак, през който трябва да преминем, да речем, по дирята на Сорка по някой коридор? Или, в нейния случай, мастилото, с което тя упражнява занаята си? До каква степен, чуди се човек, самообладанието носи здраве и благополучие? Една душа в мир със себе си със сигурност е по-здрава от потиснатата от тревога и страх. Какво да кажем за свръхсклонните да съдят между нас? Що за зловредни течности се отделят вътрешно от вгорчени сравнения и морални устои? Що за отрови обслужват фарисейското самодоволство?

— Може би — подхвърли Ялад, — след като магията прави излишна нуждата от богове — с всичките техни необходими конфигурации на грях и съдене, — ние всъщност ще се обърнем към земните истини — или привидни истини — за здраве и благополучие, на които можем да опрем такива понятия като справедливост, вина и заслужено наказание. В известен смисъл не е ли това по-прост начин на мислене?

Прок се взря в Ялад с нескрито възхищение.

— Портален сержант, аплодирам ви. В края на краищата умът на един бог и начинът, по който той анализира съденето и наказанието, е по природа извън нашето разбиране, а в такъв един своенравен свят, какъвто е нашият, ами да, това определено служи като нещо извратено утешително. Но в контраст, както казвате, ние в един безбожен свят сме подканени да се съдим взаимно и по сурови правила, несъмнено. Захвърлете преценката си! И ако Сорка не коленичи пред оправдано лошото ви настроение, какво пък, обявете изгонване и с този мокър парцал избършете ръцете си от нея!

— В такъв един свят — измърмори Ялад — виждам силите на лечителството отказани на низшите, обречени да служат.

Погледът на Прок изведнъж се изостри.

— Точно така. Бъдещето, приятелю, не предлага никакво облекчение за болното, нечистото, сгрешеното и особеното. Според неговите навици едно общество би могло да бъде съдено, но по-сигурна е преценката ни, обзалагам се, когато съдим отношението му към привикналите и упорито неприспособяващите се. — Хирургът доля халбата си. — Свидетел сте на моята клетва, прочее, чрез силите, които Денъл влага в мен, и чрез уменията и знанията, които бих могъл да притежавам, че ще лекувам, без да съдя. До деня на своята смърт.

— Бъди благословен — каза Сорка зад облак дим.

Прок кимна на одобрението и продължи:

— На бойното поле хирургът и лечителят нямат отношение към клетвата за вярност на войника в ужасна нужда. Всъщност повод за гордост е сред моите колеги да пренебрегваме политическия свят и неговите амбиции и да се стремим да изцерим всички, които може да бъдат изцерени, да скърбим само над трагедията от жътвата на спора. Малцина, в крайна сметка, биха одобрили история на света, написана от лечител, в която всяка следваща глава преповтаря същата литания за осакатени тела и глупави триумфи. — Махна пренебрежително и добави: — Но историята не ни учи на нищо ново. И ако избера да погледна напред, към онова, което предстои, ами, виждам бъдеще, направено крайно отровно, родено в деня, в който обществото постави ценността на богатството над тази на живота.

Сандалат се сепна.

— Разбира се, хирург, това никога не би могло да се случи!

— Жестока преценка — бедният заслужава да е беден, а ако изгубят дух, какво пък, болестта е просто справедлива. Освен това, кой би искал да подкрепи едно избуяване на тези недостойни, които в своята бедност падат до безкрайно размножаване? Колкото до непригодните, толкова упорити в отказа си да се приспособят, оставете ги да понесат последствията на собствените си престъпления!

— Ако това ни очаква — каза Сандалат, — по-скоро бих го напуснала, отколкото да съм свидетелка на такава поквара. Това, което описвате, лечителю, е просто ужасяващо.

— Да, така е. Макар да съм доволен да ми се заплаща за услугите не много повече от необходимото, за да посрещна нуждите си, наистина се боя от време, когато ще измерваме всички услуги спрямо купчината монети.

— Прок — намеси се Айвис, — знаеш ли историята за Господаря на омразата?

Хирургът се усмихна.

— Командире, разкажете ни, моля, защото бихме ли могли да не се удивим при назоваването на такъв господар?

— Знам я от самия лорд Драконъс — почна Айвис. — Разказа ми я, когато бяхме на кампания. Имало един джагът, Готос. Прокълнат със свръхестествена интелигентност и непреклонен нрав, окото му било твърде остро, умът му — твърде проницателен. В това, Прок, той може би е до голяма степен като теб.

Хирургът се усмихна пак и вдигна халбата си за поздрав.

Айвис изгледа Прок с лека неприязън, после продължи:

— Готос започнал едно съждение и се оказал неспособен да спре хода му. Дълбал надолу и надолу. Търсел ли истината? Или желаел нещо друго? Дар на надежда или дори изкупление? Мечтаел ли да намери, в самия край, свят, разгърнал се с естествената красота на роза?

— Какво е съждението? — попита Сандалат.

— След малко, милейди — каза Айвис. — Засега нека разгледаме една по-проста нужда, може би контрасъждение, и то е за баланса. В акта на наблюдение не трябва ли човек да търси мярката му, макар и само за да облекчи душата? Доброто с лошото, славното с мерзкото? Макар и само за да изравни теглилките на всяка везна?

Прок проговори тежко.

— Теглилките, Айвис, не са еднакви.

— Готос би се съгласил с теб, Прок. Цивилизацията е война срещу несправедливостта. В стъпките си тя може да залита понякога или дори понякога да се огъне от изтощение, но въпреки това се придържа към определена цел и тя е, най-просто казано, желание да се защитят безпомощните срещу онези, които биха се нахвърлили върху тях като върху плячка. Правилата пораждат още правила, законите изобилстват. Удобство и безопасност, живот, преживяван в мир.

Прок изсумтя и Айвис изпъна пръст към него, за да го накара да замълчи. После продължи:

— Сложността става още по-сложна. Но е налице вяра, че цивилизацията е естествена сила и следователно самата справедливост е естествена сила. — Замълча и се усмихна като на някакъв спомен. — Милорд Драконъс беше съвсем изричен по този пункт. Онази нощ той се аргументираше все едно, че защитаваше себе си, толкова строг беше погледът му. — Поклати глава. — Но в някакъв момент цивилизацията забравя първоначалното си предназначение: да защитава. Правилата и законите се изкривяват, за да създадат ограничения за достойнството, за равенството и свободата, а след това — за първичните нужди от сигурност и удобство. Задачата да се живее е тежка, но цивилизацията е предназначена да направи задачата по-лесна и в много отношения успява — и успява. Но на каква цена?

— Простете ми, командире — каза Прок, — но вие ни връщате към понятието за достойнство, нали?

— Каква стойност има тази „цивилизация“, ако отменя добродетелта да бъдеш цивилизован?

Прок изсумтя.

— Няма нищо по-дивашко от една дивашка цивилизация. Нито един отделен мъж или жена, нито банда или племе, не биха могли изобщо да се домогнат до онова, което една цивилизация е способна да причини, не само на своите врагове, но и на собствения си народ.

Айвис кимна.

— Готос задълбал в най-низкото и открил същите тези истини. Как е възможно, зачудил се той, справедливост да доведе до несправедлив свят? Как е възможно любов да породи такава омраза? Теглилките, разбрал той, са както ти каза, Прок. Не си съответстват, по никоя въобразима мярка. Грижим се за човечността изправени срещу нечовечност, единствената ни броня е крехката надежда, а колко често — било в цивилизована среда или във варварска — надеждата не успява да защити безпомощния?

— Ямите са пълни с трупове — промърмори Прок и посегна отново за виното, макар отдавна да беше изстинало. — Пленници, посечени от меча, завладян град, изгорен до основи, а онези, които ще умрат, ги карат да копаят собствените си гробове. Това е нещо системно.

Айвис го гледаше съсредоточено.

— Участвал си в плячкосването на Асатил далече на юг, нали?

Прок извърна очи.

— Махнах се от Легиона същия ден, командире.

Последва дълго мълчание, което може би не беше толкова дълго, колкото го почувства Сандалат. Беше видяла как нещо премина между Айвис и Прок. Не знаеше името Асатил, нито дори за завоюването му, но реакцията на хирурга я смрази.

Айвис бавно избута халбата си настрана, в странно преднамерен жест.

— Готос влязъл в центъра на града, където се били събрали управляващите колективно джагъти. Сред тях, разбира се, имало велики умове и мнозина от тях все още се придържали към идеала на цивилизацията. Но тогава Готос се качил на подиума на главния говорител. Започнал речта си и когато най-сетне свършил, бил посрещнат с тишина. На онзи ден цивилизацията на джагътите свършила. А в следващите дни Готос бил наречен Господаря на омразата.

— Значи с право е наречен така — подхвърли Ялад.

Айвис поклати глава.

— Явно не разбра, портален сержант. Омразата е заради истината в думите на Готос. Титлата е крайно горчива, но не съдържа жлъч за самия Готос. Лорд Драконъс изрично подчерта, че в Готос няма омраза към цивилизацията. Той просто посочил нейната обреченост — неизбежната загуба на първоначалната й цел.

— Наречи я затвор, та макар само за да видиш решетките — цитира Прок.

Сорка се прокашля и продължи:

— Назови после всяка решетка и всичките в кръг събери.

— В името на приятелството — завърши Прок и този път погледна Сорка в очите.

— Една цивилизация расте, докато не умре — каза Айвис. — Дори без цел или покварена от целта, все пак расте. А от избуяващата й сложност се ражда Хаосът, а в Хаоса лежи семето на собственото й унищожение. — Размърда се, сякаш изведнъж притеснен, и добави: — Така каза лорд Драконъс. После станахме и отидохме до палатките, и се загледахме на север, където небето сияеше от огньовете на ордата джеларкани.

Сандалат потрепери и се изправи.

— Вече е много късно — каза извинително. — Боя се, че умът ми е твърде изморен да се бори с нюансите, които ражда този разговор.

Ялад стана и й се поклони.

— Милейди, ще ви придружа до стаята ви и ще проверя стражите, поставени там.

— Благодаря, портален сержант.

Когато и другите се надигнаха, за да й се поклонят, Сандалат улови погледа на Айвис и видя в него — неизмерима като че ли — само болка. Смутена, излезе заедно с Ялад до нея. Той говореше нещо, но тя не го слушаше.

„Толкова много ли я обичаше? Безнадеждно е тогава.“

Помисли за леглото, което я очакваше, и за сънищата, които щеше да потърси тази нощ. „Ще те накарам да ме намериш там, командире. И трябва да получа някаква утеха в това.“

Отвън вятърът стенеше като звяр, затиснат под камък.

Излязоха от леса и видяха хълмове, осеяни с кухини на стари рудници. Два гарвана отстрани на пътеката кълвяха трупа на трети. Главите им се кривнаха и те впиха очи в новодошлите. Единият нададе пронизителен грак.

Каладън Бруд махна с ръка и каза:

— Поканени сме на нечестив пир.

— Изгарянето на горите е оставило много същества да измрат от глад — отвърна лорд Аномандър.

— Ще останем ли през нощта в Цитаделата на Драконите, Първи сине?

— Може би. В няколкото ми посещения, като гост на лорда, го намерих за съвсем кротък, с изключение на трите дъщери. Внимавай да не ги погледнеш в очите, Каладън. Влезеш ли в погледа на змия, чака те и студ, и жега.

Каладън Бруд се обърна и погледна Вренек, който се влачеше след тях вече изтощен, макар да беше отминал едва половин ден.

— Децата търсят своето. Разумен избор ли е това? — После каза на Вренек: — Още малко. Почти стигнахме.

— Държат се настрана от другите, изпитват презрение дори към своя брат Аратан. Все едно, ще оставя Вренек под грижите на Сандалат. А Айвис е мъж, на когото бих доверил живота си.

— Никога не бях виждал това — каза Вренек, докато подминаваха гарваните. — Да ядат своите, искам да кажа.

— И аз — отвърна азатанаят. — Обикновено скърбят, когато някой от сродниците им умре. Има нещо неприятно в този въздух и силата му расте, колкото повече се приближаваме към Цитаделата на Драконите. Възможно е — продължи той, но вече към Аномандър, — нещо да е заразило целта на пътуването ни.

Първият син сви рамене.

— Всичките ти приказки за магия стигат до мен като думи за буря, чийто вятър не мога да усетя, нито да чуя. Това, което наричаш загадка, приемам с невежество. Все едно говориш на друг език.

— И все пак, Първи сине, ти видя действието й, когато дойдох първия път да поставя каменната плоча на огнището за брат ти. А в онзи ден дадохме клетви, които обвързаха душите ни.

— Аа, чудех се кога веригите между нас ще започнат да те жулят, азатанай.

— Не усещам жулене, уверявам те, Аномандър Рейк. Но това пътуване в търсене на Андарист — ами, според моя усет за нещата виждам затварящ се кръг. Но само за мен. Ако ще говоря тук като твоя сянка, казвам, че сме се отклонили далече от нужната пътека.

— Съветваш ме да се върна бързо в Карканас.

— Ако Карканас ще изостри вниманието ти, Първи сине, върху най-неотложните нужди на владението ви, тогава да.

Лорд Аномандър спря и се обърна към Каладън.

— Тя се отвърна от мен, онази, която трябваше да повика своя Първи син. Превърнала е тъмнината в своя стена, в своя несменяема цитадела. Къде тогава е нейното внимание? Към децата й? Явно го няма. Нека се отдава колкото иска на страстта си в прегръдките на любовника си — няма да застана между двамата. Но когато дръзва да ме помоли да сложа край на този конфликт и в същото време отказва призива на оръжие, какво трябва да направи един воин с това задължение? — Обърна се рязко и закрачи отново. — Засега ще обслужвам собствените си нужди, макар и само като нейно отражение.

— А тя ще забележи ли жеста ти, Първи сине?

— Когато идеята за интерес я споходи — отвърна с ръмжене Аномандър, — може да примига от смисъла му. Казано е — добави с по-горчив тон, — че тъмнината не заслепява, и все пак тя ме направи сляп като Кадаспала.

— Тя говори истината — каза Каладън. — Тъмнината не заслепява. А Кадаспала, боя се, е лошо сравнение, тъй като той ослепя от собствените си ръце. В името на скръбта пожертва красотата. А ти, Аномандър, вървиш в името на отмъщението. Ако не жертваш красотата, тогава нещо друго. И в двата случая раната е нанесена от самия пострадал.

— Както каза — отсече Аномандър, — Кадаспала е лошо сравнение.

— Какво би поискал от Майка Тъма?

— Ако ще е нашата богиня. Ако, всъщност, ще е моята майка, доколкото постът е почти вакантен. Трябва ли да изброявам очакванията? Остави преклонението — познавам я твърде добре. Дори ролята на майката ми е трудно да приема — не е чак толкова много години по-стара в края на краищата. Тъй че за какво ми остава да мисля?

— За трона.

— Да. За трона. Досадният висок пост, върху който боядисваме престиж и власт като позлата. И от онази височина цялата вяра в реда трябва да се спуска като лек дъжд. Събори го и владението рухва. Окъпи го в кръв и земите горят. Седне ли някой на него, ръцете му трябва здраво да се вкопчат в облегалките.

Вече бяха сред хълмовете. Вренек вървеше след тях и слушаше, макар да разбираше малко. Небето беше с цвета на острие на меч.

— Събери ми тогава — каза Каладън Бруд — нужните неща за добро управление.

— Предлагаш тази игра?

— Угоди ми.

Лорд Аномандър въздъхна.

— Добродетелите не могат да се наберат от позицията, азатанай. Нито да се носят като халат, обшит със скъпоценни камъни. Справедливостта не живее в дължината на един скиптър и дървото само по себе си, гвоздеите и платът на един трон не съдържат нищо освен илюзията за удобство. Помпозността и ритуалът налагат възражението и вместо да развълнуват една душа, могат по-лесно да бъдат порицани и да им се даде капката ирония.

— Дотук изказваш предисловие. Държа да чуя списъка ти, Първи сине.

— Само изказвам неприязънта си към самото понятие за управление, Каладън. Тя улесни объркването на преклонението, което идва с един бог или богиня, с доблестния избор да се служи на управляващия, ако това управление заслужава почит. — Аномандър поклати глава. — Много добре. Живей все едно вярваш в добродетелите на хората си, но управлявай без заблуждения, нито за тях, нито за себе си. Къде стои тронът? Сред поле от макове, най-дръзките и най-ярките цветя, струпани най-близо, нетърпеливи да притъпят всяко твое сетиво. Шепотът им ще затъче около теб отровен облак, през който трябва да се напрегнеш, за да пронижеш мъглата, ако можеш. Амбицията има своя собствена природа и във всяка мярка е достатъчно просто да се различи. Целта на управляващия е мъдрост, но мъдростта е храна за амбициите и при първа възможност те ще оглозгат кокалите й много преди блюдото да стигне до трона. От такива огризки човек трябва да издигне праведно управление. Чудно ли е тогава, че толкова много управници се провалят?

Каладън помълча за миг, а след това изсумтя и каза:

— Подреждаш невъзможна трапеза, на която никой смъртен не може да се надява да седне.

— Мислиш ли, че не го знам?

— Опиши ми, ако можеш, естеството на тази мъдрост.

— Мъдростта е поражение.

— Пред какво?

— Пред сложността.

— И какво правим?

— Гълтаме я и я изплюваме на малки залци, за да стане приятно на вкус онова, което мнозина иначе биха могли да не проумеят.

— Арогантна поза, Първи сине.

— Не претендирам за нея, азатанай, също както отказвам за себе си идеята за управление. Затънал съм в съмнение, ако не и в откровено неверие.

— Защо?

— Защото властта не дава мъдрост, нито полагащ се авторитет, нито вяра в което и да е от двете. Може да предлага милувка, но също така може насила да накара някого да коленичи. Първото по природа е подозрително, докато второто… е, за него поне може да се каже, че не прикрива истината си.

— Копнееш за свобода.

— Ако е така, значи съм глупак, защото свободата сама по себе си не е добродетел. Тя не печели нищо освен фалшивата вяра в собствената ти напълно ненакърнима независимост. Дори зверовете няма да скочат в тази пропаст. Не, ако копнея за нещо, то е за отговорност. Край на измъкванията, лъжите, изричани наум, и лъжите, изричани на други, на безкрайната игра на деяния без вина и всичките каузи на привидна справедливост, зад които се крият користни желания. Копнея за признанието на страхливеца и разбери ме добре, Каладън: всички ние сме страхливци.

По причини, които Вренек не можа да схване, отговорът на лорд Аномандър накара Каладън Бруд да замълчи. Продължиха бавно по пътя и никакви думи повече не дойдоха от двамата. Когато слънцето стана светло белезникаво кълбо на югозапад и следобедът възви към привечер, Драконовата цитадела изникна пред очите им.

Вренек огледа високата стена, портата и прясно струпаните могили пръст пред крепостта. Тук гарвани имаше в изобилие. С края на деня щяха да се издигнат от могилите и да полетят към леса.

Тогава Каладън Бруд проговори.

— Лорд Аномандър, какво ще направиш, ако един ден се окажеш в ролята на крал или, всъщност, на бог?

— Дойде ли такъв ден — отвърна Първият син, — ще плача за света.

Портите се отвориха и излезе някакъв мъж, стар и повехнал, но облечен като войник, и Вренек видя радостта и изненадата му, когато Аномандър го прегърна.

Докато минаваха под порталната арка, Вренек видя също как Каладън Бруд се поколеба, очите му се вдигнаха и се впиха в непознатите думи, всечени в трегерния камък.

Миг по-късно вече бяха във вътрешния двор и Вренек видя Сандалат, която се спусна към него с вик, както майка би посрещнала сина си.

От една цепнатина в кулата, в стаята, която брат им Аратан си беше присвоил някога, Енви и Спайт зяпнаха надолу към новодошлите.

— Това е лорд Аномандър — каза Спайт.

Енви кимна.

— Не познавам другия. Държи се като звяр.

— Първият син си е намерил домашно паленце.

— Един ден ще се омъжа за лорд Аномандър — заяви Енви. — И ще го накарам да коленичи пред мен.

— За да го накараш да коленичи, ще трябва да го прекършиш — изсумтя Спайт.

— Да — отвърна Енви. — Ще го направя.

— Онова момче е грозно — отбеляза Спайт с непрестанното си вече потръпване.

— Той ще остане тук. Със Сандалат. Трябва да е от Ейбара Делак.

— Не ми харесва. Очите ми парят, като го гледам.

„Да. Ярко блести.“ Енви ахна, а Спайт потрепери и се дръпна от прозореца.

За миг двете момичета бяха видели във внезапното блясване на аурата около Вренек множество фигури, призрачни, всички се сливаха и преливаха една в друга, а след това внезапно застинаха и вдигнаха погледи към кулата.

„Богове! Довело е със себе си богове! Това момче! Хиляда богове!“

„Те ни виждат! Те ни познават!“

Нежелани гости бяха дошли в дома на Драконите. Двете момичета побягнаха към цепнатините.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Гаснещ зрак (13)

Метаданни

Данни

Гаснещ зрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора книгаВ един мимолетен дъх

9.

Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (13)

Втора книга
В един мимолетен дъх