Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (17)

13.

— Той има лунички — каза Коря. — По ръцете.

Аратан вдигна очи от листа.

— Виждаш ли това? На какво пиша, Коря Делат? Това е велен. Не знам откъде го взима, но трябва да е рядък. И скъп, и ако ме стреснат и направя грешка…

Тя пристъпи вътре и пусна старата завеса от козя кожа да се смъкне и покрие входа.

— Защо не си в Кулата на Омразата?

Аратан въздъхна и остави перото.

— Трябваше да отида някъде, където да не ме прекъсват. Готос приема твърде много посетители. Всички се оплакват. Въпреки че няма нищо общо с Готос, всички те, изглежда, мислят, че той има някакво влияние над Гуглата. Но няма. Кой има лунички?

Тя се приближи, като хвърли око на грохналите мебели и тайнствените символи по варосаните стени.

— Младия сладък Ифайли. Бягащо псе. Иска да спи с мен.

Аратан се върна към преписването.

— Това е хубаво. Казват, че имат въшки, кърлежи и бълхи. Може изобщо да не са лунички, а просто пъпки от ухапвания.

— Лунички са. И е съвсем чист. Мажат телата си с масла. Кожата става гладка и червеното на космите по ръцете му изпъква — лъщят като злато.

— Ти наистина харесваш ръцете му, нали?

— Силни са.

— Върви да се търкаляш в тревата с него тогава!

— Може и да го направя!

— По-добре го направи сега, след като Ифайли е тук вероятно за да тръгне на похода с Гуглата.

— Поход? Къде? Кога? Не случайно Гуглата не си е опаковал палатката — не може да реши накъде да тръгне!

Аратан се намръщи и поднови работата си.

— Не говори глупости. Той просто изчаква.

— За какво?

— Още хора продължават да прииждат.

— Само една струйка, а повечето от тях не са решили. По-скоро са любопитни. Хората обичат спектакъла, това е. Блудкав, безполезен, безсмислен спектакъл! Една шега на Гуглата и то над всички ви. — Отиде до надрасканата стена. — За какво е всичко това?

Аратан сви рамене.

— Не е джагътска писменост. Готос каза нещо за луд Строител.

— Строител ли?

— Онези, които правят къщи Азат.

— Никой не прави къщи Азат, глупак такъв. Точно това е смисълът, цялата загадка с тях. Те просто се появяват.

— Какво е това в ръката ти?

— Това ли? Жълъд. Защо? Имаш ли проблем с него?

— Ами, никакви дъбове няма тук.

— Е, и? Все едно, къщите Азат просто израстват от земята.

Той се отпусна на стола.

— Виждала ли си как става това?

— Хаут го обясни. И дворовете им са гладни.

— Какво значи това?

— Просто каквото казах. Дворовете им са гладни. Думите на самия Хаут. Имам добра памет, знаеш. По-добра, отколкото на повечето хора.

— Значи и ти не знаеш какво значи това. Гладни дворове. Звучи… злокобно. — Започна да чисти перото, след това запуши шишето с мастило.

— Какво правиш? Нали каза, че си зает.

— Има една къща Азат в западния край на развалините. Когато Омтоуз Феллак бил на хиляда години, една нощ тя изникнала и разтревожила джагътите безкрайно. Но тъй като никой не могъл да влезе и била неуязвима за всякаква магия, решили да не й обръщат внимание. — Взе си наметалото. — Мисля да ида да погледна.

— Идвам с теб.

— На луничките на Ифайли няма да им хареса това.

— Знаеш, че няма да те пуснат да отидеш, Аратан. Джагътите. А и ти се криеш. От кого? Вероятно от жена. Жена е, нали? Чух разни неща.

— Какви? Все едно. Никой тук не знае нищо за това. Ти просто си го измисляш.

— Коя беше? Какво ти направи?

— Аз тръгвам — каза той, мина покрай нея и дръпна завесата настрана.

Коря го последва. Чувстваше се неописуемо доволна от себе си.

Излязоха от малката съборетина, служила някога за нещо като склад. Ветрецът беше прохладен, но не студен, преждевременно дошлата пролет смекчаваше въздуха. Тръгнаха и тя видя колко много от отдавна изоставените сгради сега са отново заети. Синьокожите илнапи бяха оформили свои анклави, въпреки че нямаше нищо радващо в усилията им да установят някаква общност, а най-често се улавяха, че гледат намръщено към бандите Бягащи псета, настанили се от другата страна на улицата, които имаха навика да се отнасят към жилищата все едно са пещери и сметта им се трупаше на купища пред зейналите входове.

Скоро оставиха зад гърба си обитаваните райони на мъртвия град и продължиха по голи тихи улици. Тук-там по някоя тромава кула беше рухнала и натрошеният камък се беше изсипал в проходите, запушваше пътя им и ги принуждаваше да търсят тесните пресечки, провиращи се през буренясали градини.

— Представи си — заговори Аратан — просто да изоставиш всичко това. Представи си един прост аргумент от един джагът, от Готос, да срути цяла цивилизация. Човек не би и помислил, че такива неща са възможни. Би ли могло същото да се случи и на нас, тайстите? Би ли могъл някой просто да излезе напред и да ни убеди да престанем да съществуваме?

— Разбира се, че не — отвърна Коря. — Ние предпочитаме нашите аргументи да са мръсни, гадни, с много пролята кръв.

Той я погледна рязко.

— Още новини за гражданската война?

— Отрицатели дойдоха в лагера вчера. Ловци, които се върнали в горските си лагери и заварили близките си избити. Децата също. Тези ловци са загубили черната си кожа. Сега са сиви, сиви като Бягащите псета, когато се зацапат с пепел. — Коря сви рамене. — Ритуали на траур, само че при Отрицателите това е постоянно.

Аратан помълча, сякаш премисляше думите й, докато се провираха през развалините. Вече бяха оставили кварталите със заселниците далече зад себе си и строгата тишина на запустелия град бе надвиснала тежко във въздуха.

— Трябва да се върна — каза Коря.

— Да се върнеш? Къде? Ти си заложница. Все още не си на подходящата възраст да те освободят.

— Хаут тръгва с Гуглата, каквото и да означава това. Търси да ме даде на някой друг господар, или наставник, или каквато там титла е подходяща. Но няма да отида. Не ми е интересно да слушам стари мъже или, още по-лошо, стари жени и техните досадни, изтъркани идеи.

— Много бързо отхвърляш мъдростта на по-старите от теб, Коря.

— А ти си похабяваш живота в записване на безполезни изповеди от един самоубиец джагът, твърде изнемощял, за да може да се оправи сам с това. В случай, че не си обърнал внимание, сега сред нас има чародейство, буйни течения на магия. Трябва само да посегнеш за тях.

— А ти правила ли си го?

Тя се намръщи.

— Хаут ми казва, че моят аспект чака някъде другаде. Точно затова ме направи мхаби.

— О? И какъв е твоят, мм, аспект?

— Куралд Галайн. Мрак. Тъмнина. Магията на самата Майка Тъма.

Отпред, застанала сякаш сама и странно открояваща се на фона на всички съборетини наоколо, имаше каменна къща с островръх покрив и тумбеста ъглова кула. Ниска стена очертаваше двора и зейнала порта — входа към пътеката.

— Това е безсмислено — каза Аратан. — Тя не отстъпва на никого този дар на магията.

— Все едно. Просто ще си взема каквото ми трябва. Важно е. Хаут обясни всичко. Кръв е била пролята. Жената на Гуглата е убита от азатанай и цялото чародейство, което К’рул е отприщил, е покварено. На това трябва да се отвърне чрез прочистваща форма на чародейство, каквото Хаут нарича първично. А магията на Тъмнина е първична.

— А на Светлина?

— Същото.

— Значи Урусандер и легионът му имат право на властта, която търсят. Справедлива кауза за тази гражданска война. — След като тя не отвърна, той посочи каменната къща. — Ето я. Къща Азат.

— Няма значение дали каузата е справедлива, ако начинът на постигането й е престъпление.

— Готос би се съгласил с теб — изсумтя Аратан. — Всъщност отчасти това чувство е в сърцевината на неговия аргумент срещу цивилизацията. Престъпленията на прогреса, на всяка самообслужваща се рационалност за унищожаването на нещо в името на създаването на нещо ново, уж по-добро. Казва, че ценностната система на една култура всъщност е игра на „тука има, тука няма“. Променя се в името на удобството. Камъчето е под една от черупките, което значи, че всички други са празни, и точно тук лежи лицемерието в провъзгласените от една цивилизация ценности. Дори тежестта на тези ценности — тези камъчета — се променя в зависимост от прищевките на онзи, който води играта. — След краткото мълчание, последвало думите му, се обърна към Коря и видя, че тя го гледа напрегнато. — Какво?

— Лесно е да се намерят недостатъци. Много по-трудно е да се намерят решения.

— Това е защото няма такива. Решения имам предвид. Ние сме несъвършени същества и обществото, което създаваме, неизбежно отразява тези несъвършенства, или дори ги преувеличава. Искрата на тиранията живее във всеки от нас. Поради това се въздигат тиранични деспоти, които тероризират цели нации. Склонни сме към ревност, а следствието от това е, че армии завладяват безброй земи и телата на жертвите се трупат като дърва. Лъжем, за да скрием престъпленията си, и за да подейства това, историците трябва да подминат минали жестокости. И все така върви и продължава. Накрая честността се оказва враг на всички ни. Носим цивилизацията като горда маска. Но тя все пак е маска.

— Готос заслужава ритник в чатала — каза Коря и тръгна към портала. Нещо вътре в нея изведнъж се беше затворило, като затръшването на скрита врата.

Аратан видя внезапната твърдост, появила се в очите й, но си замълча, макар и да усети смътното жегване от нещо, което можеше да е съжаление.

— Той ще се съгласи с теб — каза, докато я следваше към къщата Азат.

— Това не е утешение.

— Може би.

— И точно затова ми омръзна да слушам старци. Надеждата умира от десет хиляди малки рани, а тези хора около нас, Аратан, те са най-ужасно наранени. — Поклати глава, косата й, пораснала дълга, заблещука по раменете. — Всичко в цивилизацията е до сдържането. Точно затова са законите и правилата. Да сдържат по-злите ни импулси…

— Докато тези закони и правила не се изкривят около тях и не се превърнат в пародия на справедливост.

— Състарил те е преждевременно — каза Коря. — Не биваше да го прави.

— Дефектен и несъвършен, дори Господарят на омразата.

— Мисля, че ще вдигна ръце от теб, Аратан. Давай, тръгвай с Гуглата и с Хаут, и Варандас, и всички останали. Но ми се струва, че от всички врагове, които би могъл да избереш, смъртта е най-простото. Тъй че направи си лесния изход — и късмет.

И се обърна, а Аратан каза:

— Чакай! Ами къщата Азат? Тя е тук, ти си само на няколко крачки от пътеката! Нима би всичкия този път само за да се обърнеш и да си тръгнеш? Мислех, че искаш да я проучиш?

Коря се поколеба, после сви рамене.

— Е, щом така и така съм тук.

Мина през портата и закрачи по каменната пътека. Аратан я последва, на крачка назад.

Дворът от двете страни на лъкатушещата пътека представляваше бъркотия от дупки и изгърбени могилки. Малки излинели дървета увенчаваха могилите, с криви клони и едва по някое останало от предния сезон листо, сгърчени и почернели. Пътеката водеше на зигзаг до две каменни стъпала и тясна площадка пред тежка дървена врата.

— Здрава изглежда — отбеляза Аратан, след като огледа вратата.

— Кога се е… появила?

— Според Готос преди хиляда години.

— Тази врата не е на хиляда години, Аратан. Може би на сто, дори по-малко.

Той сви рамене.

— Пантите са железни, почернели, но без ръжда. Това също е нелогично, нали?

Всички прозорци по фасадата на къщата бяха със затворени кепенци, също дървени, и никаква светлина на се процеждаше между потъмнелите летви.

— Никой не живее тук — каза Коря. — Изглежда като… мъртва.

Аратан я заобиколи и отиде до вратата. Сви юмрук и потропа по дебелите дъски. Ехо нямаше, все едно че тупаше по здрава стена. Погледна през рамо и видя, че Коря все още стои на пътеката, вдигнала едната си ръка с дланта нагоре, а в нея лежеше жълъдът. Оглеждаше замислено двора от едната страна.

Аратан си пое дъх, готов да й извика предупредително, когато с рязък замах тя хвърли жълъда в двора.

— О!

Там, където жълъдът падна сред пожълтялата трева, земята изведнъж се размести, надигна се и след това се слегна под изригналата купчина димяща черна пръст.

Зад Аратан камъните на къщата Азат изпъшкаха. Той се обърна рязко и видя, че по грубата фасада се сипе пясък като дъжд. След миг Коря се озова до него, с див блясък в очите.

От прясната могилка в двора израстваше дърво, клони се извиваха от закърнял ствол, който видимо наедряваше. Корени изпълзяха и се вкопчиха в могилата.

Къщата отново простена и Аратан чу глухо изщракване. Обърна се и посегна към бравата. Вратата се отвори и след леко бутване се люшна безшумно навътре, откривайки къс коридор с ниши от двете страни. Нахлулата вътре светлина не стигна по-далече.

— Дървото трепери — ахна Коря. — Сякаш го боли.

— Какъв беше този жълъд? — попита Аратан, докато пристъпваше плахо към прага.

— Финнест.

— Какво е това?

Тя облиза устни.

— Много неща. Място, където да скриеш силата си, или късче от душата си. Дори тайна, която искаш да затаиш за себе си. — Поколеба се, после добави: — Понякога е затвор.

— Затвор ли?

— Има божество вътре — каза тя внезапно. — Древно, забравено. Някой проля кръв в лагера и го призова. Това беше грешка, но Хаут — ние двамата с Хаут — го затворихме.

— Ти и Хаут, тъй ли?

— Да! Но жълъдът беше мой, не негов, нали? Да, ние двамата!

Дървото вече беше високо колкото Аратан. Гърчеше се кошмарно, мъзга кървеше от издутите пукнатини в ствола му, клоните му трепереха.

— Това е сърдито божество — рече той.

— Все едно. Не отива никъде.

— Сигурна ли си? Бих казал, че се бори да се измъкне, а онова, което се опитва да го задържи, е в затруднение. Искам да знам какво те накара да го хвърлиш в двора?

— Не знам. Просто почувствах, че така трябва.

Един от по-дебелите клони се разцепи с остро пращене. Аратан хвана Коря за рамото, дръпна я в къщата и хлопна вратата. Резето изщрака.

Тъмнината бавно избледня.

— Защо направи това? — попита Коря. — Сега сме затворени тук.

— Едва ли — отвърна той. — Виж, резето е просто: само го вдигаш и вратата се отваря.

— Чудесно, но кой я отвори одеве?

 

 

Хаут намери Качулатия при жалкото огнище с неговия илюзорен огън, хладните пламъци едва блещукаха в сумрака. Клекна срещу него и каза тихо:

— Имаме проблем.

— Знам.

— Ние почти убихме онази къща Азат, а това, което е останало, умира от векове. Каквото и да беше древният дух, могъщо копеле е, твърде силно за онзи стар двор.

— Девет наши събратя нахраниха онзи двор — промърмори Качулатия, протегнал ръце над пламъците. — Никой не успя да се върне, каквото и да правихме на онази къща.

— Това беше отдавна, Гугла, когато тя все още имаше здрав гръбнак.

— Идеи?

— Призоваваме Строител.

Гуглата оголи бивни в горчива усмивка.

— Изпитваш нервите ми, капитане.

— Тогава какво предлагаш?

— Серегалите.

Хаут примижа към Качулатия.

— Не са най-приятната компания.

— Чистата наглост им даде божествен статут. Дразнят. Досадни са. Печелят безкрайна насмешка от другите тоблакаи и свирепа враждебност от теломените. Още по-лошо, забравили са изкуството на къпането.

— Ще им поставиш предизвикателство, така ли?

— Най-добрият резултат би било да успеят, като се провалят. Мисля, че нашите деветима изгубени събратя ме задължават да ги поканя в двора.

— А умиращата къща?

— Призови своя Строител, ако е необходимо, Хаут. Съмнявам се, че ще се втурне нетърпеливо като пале.

Хаут продължи да го гледа втренчено още няколко мига, а после въздъхна и се изправи.

— Тя е едно безразсъдно дете, признавам. И все пак…

— Инстинктите й бяха здрави.

— Точно така — кимна Хаут.

— Прати серегалите при мен, тогава — каза Гуглата. — Смятат се за достойни да бъдат моя авангард? Празни думи. Ще ги изпитам.

— В двора Азат?

— В двора Азат.

— Качулати, ти ще си смъртта за всички ни.

Гуглата се изсмя горчиво.

— И още как, Хаут. Колебаеш ли се вече?

— Трябва да й намеря пазач.

— Не, не трябва. Аратан ще е с нея. Заедно ще се върнат в Куралд Галайн.

Хаут се намръщи.

— И пророчество ли сега?

— Не — отвърна Гуглата. — Ще ги отпратя към дома с по-прозаично изявление. С ботуша ми в задниците им.

 

 

Безименният водач на серегалите разчеса с нокти рошавата си брада и измъкна клечки и стари трохи, които се посипаха по гърдите му.

— Глас реве в предизвикателство — избоботи той хапливо. — Боли в черепа. В моя череп. В черепите на приятелите ми. Ние не сме като другите тоблакаи. Спечелихме си власт. Други от расата ни ни боготворят, и с право. Теломените и Тел Акаи се страхуват от нас…

Малко извън бледата светлина от огнището на Качулатия някой изсумтя.

Като един, единадесетте серегали се извърнаха при звука, всяко лице в различна посока. Хаут потисна въздишката си и изпъшка.

— Не й обръщайте внимание — каза на водача. — Една любопитна Тел Акаи. Изглежда, има навика да върви подир вас, ако не сте забелязали.

Водачът оголи жълтите си зъби.

— О, забелязали сме, капитане. Макар че по-скоро се крие като страхливец в тъмното.

Смътната изгърбена фигура в тъмното сякаш помръдна леко.

— Чакам само някой от вас да се отклони — отвърна тя. — Тогава ще го предизвикам и ще го убия. Но вие намирате кураж само в глутницата си. Наричам ви грубияни и страхливци.

Хаут потърка лице и се извърна към жената Тел Акаи.

— Стига, Силтанис Хес Ерекол. Избери друг момент за такива предизвикателства. Гуглата има нужда от тези серегали.

— Но Гуглата си седи там и си мълчи.

— Въпреки това.

След дълга пауза жената Тел Акаи, наречена Ерекол, сви рамене, отдръпна се в тъмното и изчезна.

Водачът на серегалите все още се хилеше.

— Много са тия, дето ни предизвикват. Премахваме ги един по един, когато им дойде времето.

— Аха — промърмори Качулатия от мястото си край огъня, — вярно е, значи, това, което имаше да каже Силтанис Хес Ерекол. Не искате да разпуснете тази ръмжаща глутница, толкова обичаща да се перчи с настръхнала козина.

Водачът се намръщи.

— Ние сме армия. Елитна част. Бием се като един. Нека Ерекол да си събере повече от нейните и после да избере полето. Ще ги избием, и нея, и всеки глупак с нея. Но ти, Качулати, за какво е това подиграване и обиди? Не си ли ни обявил за свой авангард? Не си ли признал свирепостта ни в боя?

— Имам съмнения — отвърна Гуглата. — Много страховити воини вече са се включили в моя… легион. Много са достойни да поемат авангарда.

— Събери ги — изръмжа водачът на серегалите. — Достатъчно на брой да застанат пред мен и събратята ми. Това ще отговори на съмненията ти.

— Със загубата на твърде много достойни съюзници. — Гуглата поклати глава. — Капитан Хаут не ви ли говори за този древен враг? Не признахте ли колко дразнещ е този непрестанен рев в черепите ви? Искам да ви пратя при него и да ви възложа да накарате злото същество да млъкне. Покажете ми така юначеството си, серегали, и авангардът е ваш.

Водачът изсумтя и смъкна от гърба си тежката си двуостра брадва.

— Това можем да направим!

Хаут се покашля.

— Добре, приятели. Ще ме последвате ли?

— Води, капитане!

 

 

Когато ехото от стъпките на воините заглъхна, жената Тел Акаи отново се появи, закрачи, спря срещу Гуглата и го изгледа над огъня. Кръглото й лице с широки скули беше безизразно и безцветно на светлината на пламъците.

— Игрите, с които си угаждаш, Качулати.

— Ах, Ерекол, седни с мен, моля те, докато обясня рязането на циреи.

— Можех да го направя толкова лесно, колкото някакъв си одъртял бог, затворен под дърво. Един по един, както казах.

Гуглата я изгледа.

— Знам нещо от историята ти. Твоите… причини. Но нямаш ли един оцелял син?

— Оставен на грижите на други.

— Само в името на отмъщението ли си тук, или искаш да се включиш в легиона ми?

— Твоят легион? Твоята тълпа глупаци, искаш да кажеш.

— Все още не съм решил за името.

Тя се изсмя, после седна.

— Отмъщение. Серегалите удрят от страхливите си засади, а съпрузите Тел Акаи плачат. До гуша ми е дошло от техните говна и всички ония противни апели. Тъй че съм тук да избия прехваления ти авангард, но ти непрекъснато ме спираш. Как да си го обясня това?

— Къде е синът ти?

— На борда на един здрав кораб.

— В кое море?

— Западното. Плуват в пролива Фъроу, ловят денрабъ.

— Близо до земите на Върховния крал значи.

Тя сви рамене.

— Тел Акаи не се боят от никого.

— Неразумно. Върховният крал е взел под своя защита денрабъ и водите, в които се размножават.

— Синът ми е в безопасност. Какво те засяга това, Гугла?

— Натъжава ме отчуждаването, Ерекол.

— Аз съм повече от майка. Аз съм избраната ловкиня на моето племе. И затова съм тук, да ловя.

— Глутницата се страхува от теб и никога няма да ти даде шанс да избиеш членовете й един по един.

— Ще направят грешка. Подтиквам ги.

— По-вероятно е да дойдат при теб на глутница и да те надвият. А обвинения в страхливост рядко жилят победителите.

— Какво съветваш?

— Иди в къщата Азат. Там ще е кърваво, сигурен съм. Някои серегали ще бъдат взети. Дворът се нуждае от тях. Къщата има нужда от кръвта им, от силата им.

— Кой я обитава?

— Никой няма — отвърна Гуглата. — Никой от петстотин години.

— Каква съдба сполетя пазача?

— Убихме го. Грешка, да. Необмислена. Достойна за съжаление. Срещна ли го отвъд Булото на смъртта, ще се извиня.

— От твоята ръка, значи?

— Не. Но това е без значение. Джагътите може да сме самотници, но никога няма да отречем, че също така сме едно цяло, а отговорността трябва да се споделя във всичко. Както би ти казал Готос, цивилизацията играе играта си на удобно измъкване. Нас. Тях. Безсмислени граници, спорни различия. Ние, джагътите, сме народ. Като народ трябва да споделим вината за цялото множество от нашите общи престъпления. Всичко друго е самонадеяност и лъжа.

Ерекол поклати глава и се изправи.

— Ще приема предложението ти и ще направя своята засада, когато най-малко я желаят.

— Желая ти късмет, Ерекол.

Тя се отдалечи на стъпка-две, после спря и го погледна през рамо.

— Какво видение те е намерило и какво общо има то с моя син?

— Виждам го в сянката на Върховния крал. Не е добро място да си там.

— Откога този нов пророчески дар, Гугла?

— Не съм сигурен — призна Гуглата. — Но би могло да е това. Все повече се приближавам до булото на смъртта, а вкусът му е, мисля, безвременен. Минало, настояще, бъдеще — всичко е едно.

— Смъртта — промълви тя. — Като един народ.

Гуглата кривна глава, сепнат от думите й, но замълча. Тя се отдалечи.

Огънят мъждукаше, вече по-приглушен, изцеден от всякакъв живот. Загледан в него, джагътът кимна — най-вече на себе си. Нещата се подреждаха хубаво. Изпъна отново ръце, за да отнеме още от останалата топлина.

 

 

— Заключена врата или не, тук няма никой, Коря.

Стояха в уютна дневна с дебели черги, канапе и два стола от двете страни на каменна камина, в която блещукаха въглени като премрежени очи. Въздухът беше топъл, но застоял, осветен прекалено много от слабия огън.

— Тези черги — каза Коря, вторачена в тази под краката й. — Вълна от диви мириди, усукана грубо, нишките са възлести. Бягащо псе, не джагът.

Аратан изсумтя.

— Не знаех, че Бягащите псета тъкат нещо друго освен треви и тръстика.

— Да — отвърна тя, — не знаеш. Но пък ти не си бил в лагерите им. Не си седял край техните огньове до врящото гърне яхния в пепелта, да гледаш как жените правят каменни сечива, а момчетата учат възли и използват вретена и гребени — уменията, които ще им трябват, за да правят мрежи и клопки, с които да хващат животни и птици, когато започнат годината си на скитане.

— Година на скитане? Съвсем сами? Добре ми звучи.

Тя подуши, но той не разбра какво, след това отиде до огнището.

— Кой поддържа това, чудя се?

— Коря, проучихме всяка стая. Външната врата се отключи сама, защото къщата искаше да влезем.

— А защо да го прави? Ти каза, че джагътите не са могли да влязат вътре. Каза, че са се опитвали от столетия.

— За да ни опази от онова, което ти направи отвън с онзи жълъд.

— Беше стар бог. Забравен. Маговете илнапи не знаеха какво правят. Но защо трябва една къща Азат да се интересува за нас?

Чуха странно шумолене откъм входа към коридора и се обърнаха. На прага изникна призрачна фигура. Бягащо псе, косата му — толкова руса, че почти безцветна, бронзовата му брада — разрошена и приличаща на туфа суха трева, израснала от плоската му челюст. Очните кухини под дебелия ръб на челото бяха празни ями. Дупка бе издълбана в широките му гърди там, където трябваше да е било сърцето му. Останалото от него беше сгърчено и съсухрено, ребра тракаха и стърчаха от раната.

— Привидение — прошепна Коря. — Прости ни за това натрапване.

— Мъртвите са непростителни — отвърна призракът с тънък глас. — Поради което, предполагам, сме известни като толкова жалка компания. Не се извинявай, не моли за прошка, не искай услуга и не търси благослов. Зарадвай се, че те забелязвам, ако трябва, или надай смразяващ кръвта вик. Все ми е едно.

Аратан въздъхна, след това се изправи.

— Какво искаш от нас, Бягащо псе?

— Каквото искат всички старци, живи или мъртви. Публика за историята на живота ни. Остър интерес, който можем да притъпим, любопитство, което можем да намалим. Възможност да разчлениш самата си воля за живот, ако е възможно. Чуй, прочее, тази мъдрост, ако държиш на самозаблудата, че си достоен за нея.

Аратан се обърна към Коря.

— И ти на драго сърце седя край лагерния огън в компания като тази?

Тя се намръщи.

— Е, онези навън още не са мъртви. Предполагам, че умирането променя начина ти на мислене.

— Или просто преувеличава каквото вече го е имало.

— Сега ме пренебрегват — отбеляза призракът Бягащо псе. — Това също е типично. Някога бях Гадател на кости, глупав, мъж сред бъбриви жени, беззащитен срещу техните хапливи шеги, докато уважение не беше спечелено по начина, който очакваха. А именно — чрез легендарния инат на един мъж. Макар че, между нас казано, бях по-скоро побъркан, отколкото упорит. Това, което се възприема, рядко е истина, а което е вярно се възприема рядко. Между двете какво би посъветвал, че е по-добре да се избере? Някои заблуди в края на краищата са утешителни. Докато истините, уви, са предимно неприятни.

— Как дойде в тази къща Азат? — попита Аратан.

— През предната врата.

— Кой те уби?

— Джагъти. В хода на едно фатално проучване, докато се мъчеха да определят всичко, което е магическо в мен. Разбира се, нямаше нищо магическо в мен, освен искрата живот, която притежаваме всички смъртни. Въпросното проучване потуши тази искра, изход, който предричах с цяло гърло без никаква полза, докато ножът се спускаше. Следващия път като видите джагъти, кажете им това от Пазач Кадиг Авал: „Казах ви“. Ако сте храбри, може да добавите „идиоти“ към посланието ми.

— О — каза Аратан. — Ще го направя заради теб. Всъщност ще е удоволствие за мен. Не мисля, че Готос ще…

— Готос? Търся го тук, в селенията на мъртвите, след като каза, че ще се самоубие. Още ли живее? Типично. Не можеш да разчиташ на никого.

— Съчинява самоубийствената си бележка.

— Аз влязох тук пръв, както щяхте да сте открили, ако бяхте приели поканата ми да изповядам историята на живота си. Защото не са ли всички такива разкази нищо повече от самоубийствени бележки? Списък на дела, престъпления и съжаления, любови и още съжаления — всъщност безкрайна литания от съжаления, ако си помислиш. Все едно. Доста време мина, откакто за последен път имаше с кого да разговарям. Междувременно откривам, че съм лоша публика за мислите си. Твърде много дюдюкане и насмешка.

Аратан се приближи.

— Преди малко спомена за селения на мъртвите. Точно те са това, което търсим с Гуглата и неговия легион…

— Какво сега? Нито едно убежище ли не остана, което вие живите да не заграбите? Впрочем, селенията на мъртвите много ми допадат. Никой няма причина да спори там, или да позира, или да се перчи. Никой не е обсебен да пази репутация, нито безмозъчна гордост го подтиква към глупост. Никакъв повод за яд. Нищо, което си заслужава да избликне злоба. Дори отмъщението се оказва смехотворно. Представете си това, приятели. Смехотворно. Ха, ха, ха.

— Майката да ни спаси дано — промърмори Коря и се обърна отново към огъня.

— Един приключи — отбеляза призракът самодоволно. — Един остана. Е, младежо, хайде предложи ми друга смъртна суета, която да мога с радост да съкруша. Нямат край нещата, които мога да докажа, че са безсмислени в това жалко нещо, което наричаш свой живот.

— Защо да си правиш труда? — попита го Аратан.

Кадиг Авал кривна глава.

— Е, тук си прав. Извинявай.

И изчезна.

След малко Аратан се обърна към Коря.

— Казват, че къщите Азат имат пазачи. Този Гадател на кости е бил такъв пазач, докато джагътите не са го убили. Но чу ли какво каза за селенията на мъртвите? Доказателство, че такива места съществуват! Ще поговоря за това с Гуглата.

Коря му се усмихна саркастично.

— Не очаквай онзи призрак да задържи вратата отворена за теб и останалите. Мъртвите, изглежда, предпочитат селенията си празни от живот.

— Все едно дали сме желани, или не. Това е война в края на краищата.

— Не го ли слушаше? Мъртвите нямат нужда да се бият, никаква причина, заради която да се бият.

— Тогава ние ще им дадем причина.

— Някоя жена си е поиграла с теб и ти е откраднала сърцето. Случва се. Не е достатъчно добра причина да изоставиш живия свят. Не си ли забелязал? Армията на Гуглата е вдигнала знаме на скръб. Но тази скръб е реална, сериозна. От тези, които разбиват всичко вътре. В известен смисъл всички те вече са мъртви, или повечето поне. Особено Гуглата. Но ти, Аратан? Преодолей го. Преодолей себе си!

— Ами Хаут, твоят настойник? Или Варандас? Не ги ли доведе скръб при Гуглата?

— Не. Просто вярност. И нездраво чувство за хумор.

— Но ти не се смееш.

Тя скръсти ръце.

— Трябваше да замина с ловците джелеки. Да се науча да се чукам като кучка. И да се въргалям върху мъртви неща. Но пропуснах шанса си. Съжаления, както говореше призракът. Кой знае, може би ще се натъкна на тях на връщане към Куралд Галайн. По-лоши неща биха могли…

— Чуваш ли?

Гръм отекна навън и миг след това стените простенаха. Жарта в огнището внезапно лумна. Жестока топлина лъхна от камината и принуди Коря и Аратан да отстъпят крачка, после — още една. Пот изби по стените и потече надолу.

Призрачният пазач отново се появи на входа.

— Виждате ли какво сте направили? Още компания. А аз — умрял. Още по-лошо, каквото и да си мисли къщата, вие двамата няма да станете за мои заместници. Твърде неспокойни сте, твърде нетърпеливи да видите света. Твърде обнадеждени, за да сте тъмничари на затвор.

Намръщен, Аратан се приближи към призрака Гадател на кости.

— Затвор ли? Това ли са тези къщи Азат? Тогава кой ги е построил?

— Вече целият двор се събуди. Всичко става гадно. Стойте тук. — Призракът отново изчезна.

Аратан се обърна към Коря.

— Затвор.

— Джагътите знаят това — отвърна Коря.

Той кимна.

— Да, мисля, че го знаят. Но… азатанаите? Защо да почитат затвор?

Тя сви рамене, мина покрай него и излезе в коридора.

— Да намерим един и да питаме.

— Къде отиваш?

— До кулата. Отварям един от онези прозорци с кепенците и виждам какво става. Идваш ли?

Той я последва.

 

 

Хаут видя как водачът на серегалите се прекатери през ниския зид на двора, превъртя се и тупна тежко на земята. С викове другите се закатериха след него, оставяйки петна кръв по камъните, а отвътре ужасни врясъци прорязаха прашния въздух.

Хаут се приближи до водача и погледна лицето му. Половината му брада беше отпрана, кожата на едната буза — обелена. Погледът му беше дивашки, устата му се отваряше и затваряше беззвучно. Беше загубил двуострата си бойна брадва.

Хаут се покашля и рече:

— Това е проблемът с древните божества, предполагам. Неохотата им просто да… умрат.

Друг серегал, загубил долната част на левия си крак — от разкъсаната колянна става шуртеше кръв, — заподскача дивашки, преди да падне на седем-осем крачки от портата. Хаут видя как жената Тел Акаи пристъпи към ръсещия проклятия тоблакай и върхът на меча й се вряза в шията му. Проклятията секнаха с гъргорене.

— Разкарай я от нас! — изхриптя водачът на серегалите и се надигна на колене. Едната му ръка посегна към колана му и издърпа нож с големината на къс меч. — Серегали! При мен!

Другите бързо се струпаха около водача си и оформиха защитен кордон. Мнозина бяха понесли рани от пердашещите корени и клони на побеснялата гора от чворести дървета, вече изпълнили двора на къщата. И доколкото Хаут успя да преброи, петима воини липсваха. Жената Тел Акаи стоеше над трупа на мъжа, когото току-що беше убила, и гледаше бойците с леко разочарование.

Вълнението в двора вече затихваше, чуваше се само рязкото пращене на някой откършен клон тук-там. Някой все още шеташе вътре. Хаут хвърли поглед към къщата и видя, че кепенците на най-горното ниво на ниската кула, която оформяше единия ъгъл на сградата, са отворени. Младеж и девойка се бяха подпрели на перваза, впили погледи в двора долу.

Хаут ги изгледа намръщено.

— Как са влезли вътре?

Той се обърна и видя, че жената Тел Акаи е застанала до него, загледана в Коря и Аратан.

— Виждала съм момичето — продължи тя. — Кожата ми настръхва от тайстите. Не знам защо. Обикаля из лагера ти, всява смутове.

— Какви смутове?

Жената сви рамене.

— Подиграва им се. На привържениците на Качулатия.

— Пренебрежението на младите. — Хаут помълча, след което добави: — Не знам как са влезли в къщата Азат.

Жената гледаше навъсено скупчените серегали. Присви устни, но не каза нищо.

Портата вдясно от тях се отвори с трясък и след миг пред очите им на прага залитна фигура. Хаут вдиша стъписано и пристъпи напред.

Джагът. Дрехите му — изгнили, кожената сбруя — зацапана с плесен. Корени бяха заплетени в дългата му чорлава коса и пръст бе полепнала по лицето и ръцете му. Петстотин години заровен под двора не бяха му се отразили добре. Хаут въздъхна, приближи се до него и заговори:

— Гетол, брат ти ще се зарадва да те види.

Джагътът бавно вдигна очи, погледна го за миг и извърна поглед. Изтупа пръстта, която го покриваше.

— Още не е мъртъв значи.

— Действа по въпроса.

Гетол изплю кал от устата си, покашля се и погледна към серегалите.

— Петима паднаха. Трябва да стига.

— Къщата държи ли стария бог?

— Съвсем добре. — Гетол се изкашля и плю отново.

— Аха. Това е облекчение.

— Къде е Кадиг Авал?

— Мъртъв. Изглежда.

— Но в къщата има живи души. Усетих ги.

Хаут сви рамене.

— Има, но няма да е задълго. Това ще бъде ли проблем?

— Откъде да знам? Не, къщата ще надделее. Този път.

Вниманието на Хаут се върна към двамата тайсти на прозореца на кулата. Изчака, докато се увери, че Коря гледа към него, и й махна да слиза. Малко след това младежите затвориха кепенците.

— Та къде е той? — попита Гетол.

— В Кулата на омразата.

Братът на Готос изсумтя и рече:

— Виж ти. Все едно изобщо не съм напускал.

 

 

— Този огън гасне — каза Кред и се наведе да огледа съскащите шуплести камъни в бронзовата купа. — Не магията ми, нито силата ми, а самият огън. — Изправи се и се огледа. — Виждаш ли как огнената светлина гасне навсякъде? Нещо краде топлината.

Брела го погледна намръщено.

— Значи ще мрем от глад.

— Или ще се научим да ядем нещата сурови, като Бягащите псета — каза Старк.

— Те си готвят храната като всички останали — отвърна Брела. Погледът й отново се върна на по-младата жена. — Една проста разходка из лагера щеше да ти е показала това. Но ти се вкопчваш в невежи убеждения все едно, че могат да преоформят света. Виждам войнственост, утаена на лицето ти, така извърнато надолу, мръщенето и плахата неувереност в очите ти — толкова като майка си, дано Морския пастир да даде мир на душата й.

Кред изсумтя.

— Майката на Старк щеше да се е опълчила на самата вода, изпълнила дробовете й. О, колко й се възхищавах за това. Във времената преди магията, когато безпомощност ни терзаеше всички. — Махна към гаснещия блясък в мангала. — Призраците на онова време се връщат. И всичкия плавей по брега е свършил, нищо, освен тревите в равнината навътре. Седя тук, пред всичко, което съм изгубил.

— Изобщо не съм като майка ми — каза Старк на Брела. — Точно както ти не си като дъщеря си.

Ухилен, Кред погледна Брела и видя, че се е намръщила още повече.

— Не е вече моя дъщеря — каза тя. — Тя отхвърля името, което й дадох. За да може да ни командва всички, и винаги от разстояние. Капитан от съсипана армия. Капитан на разбити бежанци, отломките от един завладян народ. Какво съм аз за нея? Не и майка й.

— Флотата на Върховния крал го направи за знатните — изтъкна Кред. — Ти и твоята дъщеря сте най-близо до всеки, който би могъл да възкреси една претенция за кралско родословие.

Брела изсумтя.

Кред поклати глава.

— Ти държеше Живото право, Брела, а после ми го предаде на съхранение. Това е отговорността на рода Илнап. Чрез този ритуал ти утвърждаваш правото на Изгубения трон. Дори дъщеря ти не отрича това.

— „Капитан“.

— Тя избира тази титла, защото не вижда никакво бъдеще, което да ни очаква. Точно затова сме тук, Брела, заклети да тръгнем срещу самата смърт. Първата измяна е Последната измяна. Така е предречено.

Брела изсъска и се изправи.

— Омръзнало ми е от тези безсмислени думи. Поражението се е превърнало в нектара, който ни подхранва, като мръсния дим на д’баянг. Тя ни води по пътя, от който няма връщане. Така да бъде. Но нека да няма илюзии. Ние не водим, само следваме. И там, където ще свърши това, Живото право вече не живее.

— Проклет да е Върховният крал… — почна Старк, но Брела я прекъсна.

— Проклет ли? Защо? Ние нищо друго не правехме, освен да нападаме брега му, да грабим търговците му и да пращаме корабите им в дълбините. Година след година, сезон след сезон, ставахме все по-мързеливи, хранейки се от труда на други. Не го кълни, Старк. Възмездието беше справедливо.

След което ги остави.

Погледът на Кред се върна към гаснещия огън.

— Магията в мен не е по-слаба за тази загуба. Как е възможно такова нещо?

Старк сви рамене, разгъна постелята си и се приготви за сън, макар денят да бе изтекъл едва наполовина.

— Може би нещо се храни с това, което предлагаш.

Кред я погледна намръщено и кимна.

— Да, както казах по-рано.

— Не, не с магията ти, Кред. С огъня. Всеки ден губим повече топлина — къде е пролетта? Виждам морските ята да летят на север. Раци газят в плитчините, изчакват следващото пълнолуние. Навсякъде около нас светът се подготвя за времето си за размножаване и обновяване. Но не и тук, не и в този лагер.

Отпусна се, придърпа тежките кожи и се зави.

Впил очи в гаснещия огън, Кред се замисли над думите й. Ако наистина сезонът около тях се въртеше, то те се бяха спуснали навътре. Старк беше права. Въртяха се надолу по спица, за да се утаят на главината, а в самия център на тази главина… „Гуглата.“

Кред се изправи.

„Започнало е.“

 

 

Варандас клекна срещу Гуглата.

— Какво правиш?

— Свършвам времето.

— Нищо чудно, че отнема толкова дълго. — Варандас извърна очи и видя приближаващата се самотна фигура, решила да се включи в този легион. — Идва една — каза на Гуглата. — Обикаляла е дни наред. Само че сега се разкрива, че е обикаляла в спирала. Може да те предизвика.

— Неуязвим съм за предизвикателства — отвърна Качулатия.

— Повечето тъпаци са така. Оставяш разумът да те тресне по главата и отлиташ като замаяна муха. За малоумните се знае, че се инатят, със свински очи и присвити устни. Стиснат лице като кокалест юмрук и заявят, че звездите не са нищо повече от пъпки кварц по кадифения плащ на нощното небе, или че дивите животни са просто храна, която да засити апетита им. Всичат всяко тъпашко мнение в камъка на своя инат и се гордеят със собствената си глупост. Защо във всяка цивилизация идва време, когато идиотите се издигат, за да се наложат над целия дискурс със свъсени вежди и камари злъч? Кои са тези глупци и колко дълго са дебнели невидими просто за да изчакат своя ден в помръкналата светлина?

— Свърши ли, Варандас? — попита Гуглата.

— Малоумните нямат разбиране за риторичното. Не схващат въпросите, които нямат отговор, тъй като в своите жалки светове на разбиране нямат такива. Само отговори, стабилни като буци говна и също толкова миризливи. — След което Варандас вдигна очи при идването на новодошлата. Кимна й, но вниманието й бе съсредоточено върху Гуглата.

Тя заговори:

— Мъртвите настъпват, Качулати. Умно, предполагам. Докато всички се чудехме как ще навлезем в онова селение, вместо това ти го донасяш при нас.

— Спингали, не мислех, че си избягала толкова далече.

— Изобщо не съм бягала — отвърна тя.

— Къде беше, тогава?

— В Кулата на омразата. Покаяние.

Варандас я изгледа намръщено.

— Знаеш ли, ако наистина целеше да се скриеш сред нас, джагътите, не биваше да избираш облика на жена с такава красота, че да ти отнеме дъха.

Тя го погледна бегло.

— Непреднамерено, Варандас. Но ако външността ми наистина те радва, мога да ти услужа съответно.

— Да ме направиш жена? Не мисля, и ще се задоволя със случайното недоразумение. А, и ако искаш да ми угодиш, с косо възхищение на натрапника в компанията ни.

Джагътите обикновено бяха длъгнести и кокалести, но Спингали бе отхвърлила тази обичайна външност и в контраста на своята пълнота предизвикаше повсеместно възхищение сред джагътите, мъже, както и жени. Варандас още веднъж я огледа продължително, след което въздъхна и вниманието му отново се върна на Гуглата.

— Тя е права. Това беше умно.

— Дори у малоумния може да припламне искра от време на време — каза Гуглата. — Спингали, бях с впечатлението, че Кулата на омразата е здрава.

— Не е моя вината, че вярваш на всичко, което ти казва Каладън Бруд. Но пък вие винаги сте били доверчива пасмина, склонни към буквалното, закоравели за фигуративното. Но това издевателство с времето, Гугла, изглежда… неразумно.

— Разумното е надценено — отвърна Гуглата. — Впрочем, Спингали, ти наистина ли ще се присъединиш към нас, когато дойде денят?

— Да. Смъртта е нещо любопитно. Дори ми е хоби, може би. Признавам известно обаяние, зловещо, несъмнено. Тази представа за плът, която отпада, меки черупки, които се разпадат, щом духът е избягал, и как тази злочестина терзае всички ви.

— Нас смъртните ли имаш предвид? — попита Варандас. — Трябва да знаеш, азатанай, че онези джагъти, които случайно се спасят от преждевременна смърт, неизбежно приемат с радост един край, когато той най-сетне дойде. Плътта е един уморен съсъд и това, което се разпада, скоро се превръща в затвор за душата. Смъртта, съответно, е облекчение. Всъщност спасение.

Тя се намръщи.

— Но защо да смущаваме една душа с несигурността на нейното безсмъртие?

— Може би за да събудим в нас ценността на вярата — отвърна Гуглата.

— Но каква ценност има вярата?

— Вярата съществува, за да смири земния свят на доказателства. Ако една смъртна плът е затвор, то и един твърде добре познат свят е такъв. Отвътре и отвън, ние желаем — и може би се нуждаем — от средство за спасение.

— Спасение, което наричаш вяра. Благодаря ти, Гугла. Ти ме просветли.

— Не прекалено много, да се надяваме — изръмжа Варандас. — За да не умре всичкото чудо в тези твои лавандулови очи.

— Красотата жадува за възхищение, Варандас, докато не й омръзне.

— А не омръзва ли вече за теб, Спингали?

— Вероятно. Освен това при твърде много ласкателство обектът започва да се съмнява в искреността му, или най-малкото — в стойността му. И освен това, каква стойност има, Варандас, в това да си обект на естетическо възхищение? Аз само придавам форма на въображението ти.

— Рядък дар — отвърна Варандас.

— Не толкова рядък, колкото мислиш.

— Обликът ти на джагът те е вгорчил, азатанай. Злочестината ни е заразителна.

— Това също е вероятно. Качулати, къщата Азат в изоставения ви град е спечелила отдих. Дори пазачът призрак се е оживил. Все пак това беше рисковано начинание.

Гуглата сви рамене, седнал пред студените си пламъци.

— Направи ми услуга, Спингали, разпространи вестта. Ще бъде много скоро.

— Добре. Варандас, не биваше изобщо да спя с теб.

— Вярно, след като оставам вечно изтерзан.

— Някак патетично от твоя страна и поради това — определено непривлекателно.

— Такова е проклятието на онзи, който губи. Но засади тази земя помежду ни с надежда и виж как разцъфвам отново, понесъл сладкото ухание на радост и предчувствие.

— Варандас, предстои ни да воюваме с мъртвите.

— Да. Е, лошият разчет във времето е друго мое проклятие, от което не е лесно да се отървеш.

Тя кимна на двамата и се отдалечи.

Варандас се загледа след нея, после отново въздъхна. След малко каза:

— Още гости предстоят, Гугла. Водени не от кого да е, а от брата на Готос.

— Не бъди глу… А, е, това беше възможност, нали? Какво иска той от мен, чудя се?

— Юмрук в носа ти, бих очаквал.

Гуглата изсумтя.

— Дълъг разговор печели залога. Все едно, наистина не беше моя вина.

— Да — съгласи се Варандас. — Постарай се да му го кажеш.

 

 

Аратан се улови, че хвърля от време на време коси погледи към жената Тел Акаи, която крачеше покрай ниската стена, ограждаща двора на къщата Азат. Мечът й все още беше мокър от кръвта на убит серегал и тя се движеше с изящество, неприсъщо за войнствената й осанка. Не можеше да реши дали воините будят възхищение у него. Бяха част от живота му, откакто се помнеше. Като дете, отначало гледаше да стои надалече от тях, с дрънчащите им оръжия и броня. Светът изобщо не изглеждаше толкова опасен, че да налага такава премяна, но това, разбира се, беше само детска наивност. Отдавна беше научил, че е обратното.

Коря спореше с Хаут, но се бяха отдръпнали, за да могат да си говорят насаме. Оцелелите серегали се бяха оттеглили, куцащи, пребити — и вероятно унизени. Смъртта умее да отнема претенциите на наглите. Въпреки това той не очакваше унижението им да се задържи дълго.

Въздухът бе странно затихнал, но все пак сякаш таеше ехото от хаоса и касапницата, раздрали двора не чак толкова отдавна. Прахта, надвиснала във въздуха, улягаше с неохота, не искаше дори да се разнесе. Ако неодушевената природа можеше да затаи дъх, то със сигурност го беше затаила точно сега и Аратан се зачуди защо.

Коря изръмжа нещо, обърна гръб на Хаут и се приближи към Аратан.

— Това е — каза му. — Да вървим.

— Къде?

— Където и да е, просто далече оттук!

Тръгнаха, оставяйки зад себе си Хаут, Тел Акаи и една жена джагът, която идваше към капитана, понесла в едната си ръка кана вино.

— А това — каза Аратан, щом закрачи до забързалата се Коря, — е нещо, което изобщо няма смисъл.

— За какво говориш?

— Тази мъртва цивилизация. Този Омтоуз Феллак, изоставеният град. Виж онази джагът, дето сега е с Хаут. С каната. Вино. Откъде? Кой го е направил? Виждала ли си някакви лозя?

— Санад — каза Коря, след като погледна през рамо. Намръщи се още повече. — Стара негова любовница, мисля. Напиват се заедно. Отново. Не харесвам жени джагът.

— Защо?

— Знаят твърде много и казват твърде малко.

— Е, мога да разбера как това би могло да те подразни.

— Стига, Аратан, не съм в настроение. Освен това нямаш представа какво ме очаква. Виждаш пред себе си една млада жена, заложница и вече осиротяла, но аз съм много повече от това.

— Така казваш непрекъснато.

— Ще видиш, много скоро.

— Не разбирам как, но все едно. Не искам отново този спор, Коря. Има хора, които искам да намеря и които вероятно са мъртви. Имам неща, които ми е нужно да им кажа. Не само това, но очаквам, че ще има много, много воини отвъд Булото. Искам да ги попитам: Струваше ли си?

— Какво да си е струвало?

— Боят. Убиването.

— Съмнявам се, че ще ти кажат. Нещо повече, съмнявам се, че ще имат нещо, което си струва да кажат. След като са мъртви, те са се провалили, нали? Запътил си се към една нещастна компания, Аратан. Не че ще те посрещнат радушно и не че изобщо ще се доближиш до тях, впрочем. Изглежда, ще бъдеш моят пазител.

— Какво?!

— Хаут трябва да ме прехвърли на някой друг. Ти си от дома Дракони, нали? Е, трябва да ме предадеш на баща си, но междувременно сега аз съм твоя заложница.

— Не можеш да си. Няма да те приема.

— Не си ли син на баща си?

— Незаконен син.

— Но той те призна. Вече си от дома Дракони. Имаш отговорности. Не можеш повече да си дете, Аратан.

— Така го нагласихте всички, нали? Усещам Готос зад това.

Тя сви рамене.

— Аз съм твоя заложница. Трябва да ме върнеш в Куралд Галайн, в имението на баща ти.

— Той не иска да ме види. Доведе ме тук, за да ме държи далече от себе си.

— Тогава ме заведи и после се махни. Какво ще правиш, след като се разтовариш от отговорността си, си е твоя работа.

— Това е… непочтено.

— И не мисля, че ще се задържаме, също така. Искам да се махна. Скоро.

— Щом вече си моя заложница, ще се махнем, когато аз реша, не ти. — Помисли малко и се намръщи. — Още не съм довършил превода и…

— Идиот. Никога няма да го довършиш, защото Готос никога няма да спре. Мислех, че вече си го разбрал.

— Но аз тъкмо стигнах до интересната част.

— Какво имаш предвид?

— Ами, то е повече или по-малко автобиография, но историята му започва сега — или, тоест, той започна в деня, в който уби цивилизацията и стана Господаря на омразата, а оттам вече се връща назад във времето, ден по ден, година по година, десетилетие по десетилетие, столетие по…

— Да, схващам. — Помълча, после каза: — Но това е глупаво.

— Идеята е, че това означава, че трябва да има край — каза Аратан. — Когато най-сетне намери най-ранния си спомен.

— И колко назад си успял да преведеш?

— Около шест години.

Тя спря и го зяпна.

Той се намръщи.

— Какво? Какво не е наред?

— Той колко назад се е върнал? В писането си?

— Около две столетия, мисля.

— А колко стар е Готос?

Аратан сви рамене.

— Не съм сигурен. Две или три, мисля.

— Столетия?

— Хилядолетия.

Тя сви юмрук, за да го удари, но след това се отпусна. Въздъхна и поклати глава.

— Безумието на Готос, наистина.

— Има мъртви хора, които трябва да видя.

— Виж живите по-добре, Аратан. Те поне биха могли, понякога, да ти кажат нещо, което си струва да чуеш.

Тръгна отново и Аратан я последва.

— Би било безотговорно от моя страна да те върна в една гражданска война — каза й.

— О, я майната ти. — Тя сви настрани. — Отивам да видя един мъж с лунички по ръцете.