Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (20)

16.

— Това е проклятието ни — щом подминем детството, да гледаме невинността през було от горест.

Айвис — стоеше до лорд Аномандър — изсумтя:

— Милорд, само онова, което сме изгубили, прави невинността толкова жилеща.

Дъхът им излизаше на облачета пара, бързо помитани от надигащия се северен вятър. Злокобният дневен сумрак се усилваше.

Аномандър поклати глава.

— Склонен съм да твърдя, приятелю, че това, което описваш, е само едната страна на проблема и всъщност — тази, която гледа само навътре, сякаш границите на твоя живот затварят всичко, което заслужава да се цени, докато онова, което е извън тях, няма никаква стойност.

— Не ви разбрах, милорд.

— Помисли над това, Айвис. Скръбта също така е свързана с нашето усещане за това, което очаква детето. Суровите уроци, раните, понесени и почувствани, но все още неразбрани, загубите и провалите — онези, които детето е обречено да направи, както и направените от другите. Разбиването и загубата на вяра, които започват със самия теб и след това идват в неумолима буря от най-обичаните — родители, учители, настойници. От такова нараняване се губи невинността.

Айвис помисли за детството си и изсумтя.

Аномандър въздъхна и рече:

— Съчувствието не е слабост, Айвис. Да скърбиш за загубата на невинност означава да си напомниш, че твоят живот не е единственият в този свят.

Пред тях, от тази височина на кулата, лесът на север беше сиво-кафява черга, саванът му от вейки и клони — като разрошен килим от тръни. Разпокъсани облаци бяха зацапали небето над дърветата, бяха с цвета на желязо. Ледените пръски във вятъра жилеха. Идваше сняг.

— Няма никакъв друг възможен път — каза след малко Айвис. — Ние сме втвърдени за житейските порядки и за самия живот. Тези неща не могат да бъдат избегнати, милорд. Във всеки случай според това, което съм чул, младият Вренек вече е понесъл предостатъчно страдание.

— И въпреки това да е изричал дори веднъж въпрос за всичко това, Айвис? Да е питал някога с удивление защо нещата са такива, каквито са?

— Не, доколкото съм чул — призна Айвис, почеса брадата си и опипа кристалите, заплетени в мустаците му. — В това отношение, милорд, може би е повече пораснал, отколкото предполага възрастта му.

— Трябва ли да се падне на детето да зададе въпросите, които никой възрастен не смее да зададе?

— Вероятно. Ако е така, то момчето е пропуснало своя шанс и сега изобщо не мисли за това. Решил е какво трябва да направи и отмъщението, за което се е врекъл, съвсем не е детинско. Някой съдбовен аспект на характера му го е поставил на този път. Той не го оспорва. — Айвис помълча, а после сви рамене. — Може би е глупак донякъде.

— Светът наистина е циничен, Айвис, когато виждаме глупостта и невинността като едно и също.

— Гражданската война прави всички ни циници, милорд.

— Нима? — Аномандър се извърна и го изгледа. — Тази жажда за промяна. Тя подрежда за себе си бъдеще, в което всяко желание е удовлетворено, всяко едно спечелено с меч или с кръв, или с повален враг. И в този миг, Айвис, така ярко изрисуван в триумф, замръзва ли светът? Спира ли самото време, без нищо да продължи да пълзи — нито един следващ момент в обичайното им търкаляне? Но що за свят предлага тази невъзможност? Само онзи, който е сътворен в нечий ум и след това извисен във вериги, за да не бъде никога освободен. Придаването на форма на носталгията ни прави пленници, приятелю.

— Милорд, не се ли борихме за своята родна земя? Вие, аз, Драконъс и всички други? Не се ли сражавахме, за да отхвърлим нашествениците? Не спечелихме ли своята свобода?

— Да. Борихме се, Айвис. И все пак, остана ли времето неподвижно? От онзи миг на победата? Виждаш ли ни всички застанали победоносни и зачервени, като заклещени в някоя от картините на Кадаспала? Победата е за платното, не в истинския свят. Не, тук ние продължаваме да се движим. Урусандер и неговите войници излизат залитайки от полето, за да намерят мръсни кръчми и безрадостни утрини. Благородниците? Върнали са се в именията си, за да се мръщят на деца, пораснали в непознати, и на жени или съпрузи с изстинала любов. — Поклати отново глава и се обърна към гледката отвъд стените на имението. — Все още ехото ни гони и затова мечтаем да направим мига вечен.

— Чух, милорд, че сте отхвърлили молбата на Кадаспала. За портрет. А вече, уви, е твърде късно.

— Твърде късно ли? Защо?

— Ами, защото, милорд, той вече е сляп.

— Бих се доверил на ръката му повече сега, отколкото докато имаше очи да вижда, Айвис. Да, мисля, че бих приел молбата му. Най-сетне е свободен да нарисува каквото пожелае, без възражения от външния свят.

— Съмнявам се, че ще се обърне към вас, милорд.

— Съгласен съм. Но по причини, за които може би не си в течение.

— Милорд?

— Той ме обвинява, Айвис. За изнасилването и убийството на сестра му. За смъртта на баща му.

— Полудял е от скръб.

— Забавихме се — каза Аномандър. — Не побързахме да стигнем навреме до мястото на сватбата.

Айвис видя как ръката на лорда се отпусна на ефеса на меча на кръста му.

— Ако го бях нарекъл „Скръб“, може би… но виж, в това съм съгласен с младия Вренек. Отмъщението, заявено с блесналите очи на едно дете, толкова уверено, толкова безпогрешно с пламенната си убеденост. От онзи ден, Айвис, не мога да не се чудя дали не съм направил грешка?

— Вие търсите Андарист, милорд. Търсите своя брат, за да поправите нещата.

— Ще говорим, да. Но какви думи ще бъдат разменени? Не знам. Най-редното би било да се върна веднага в Карканас. Ако брат ми ще държи на чувството си за измяна, нека продължава. Няма ли по-големи неотложни неща от скръбта на един човек?

— Или отмъщението на друг?

Още докато го изричаше, Айвис се изруга наум, че е глупак.

Но — изненадващо — Аномандър отвърна с горчив смях:

— Добре казано, Айвис. Признах, че ме е страх, нали? Но тъкмо страхът ме тласка да търся Андарист. Страхът от неизвестни думи, все още неказани, на които искам да отговоря… сякаш всеки миг мълчание между нас дърпа пореден камък от моста, по който един от нас трябва да мине.

— Значи, в своя кураж, милорд, вие сте този, който прави стъпките.

— Това кураж ли е вече, Айвис?

— Да, сър. Твърде често страхът облича одеждата на наранена гордост.

Аномандър помълча малко, после каза:

— Имаше един жрец. Срещнах го на пътя. Оказа се, че двамата сме тръгнали на едно и също поклонничество. — Замълча. — Къщата на имението, която построи моят брат, сега е светилище. Сякаш ужасът и кръвта имат силата да осветят.

— Вярвам, че е така, сър — каза Айвис и погледът му се спусна надолу към могилите по ръба на мъртвото поле под стената.

— Видях нещо — продължи Аномандър. — Когато жрецът се появи на прага на къщата, от ръцете му закапа кръв, от рани, които се отвориха наново, макар да не беше опирал острие в тях. На кръвта се отвръща с кръв. Изглежда, че вярата ще бъде изписана в онова, което губим, приятелю.

Айвис потръпна притеснено.

— Скърбя за онзи жрец, милорд. Несъмнено той би предпочел да благослови с нещо друго, вместо със собствената си кръв.

— Обсебен съм от сънища — кошмари — за онази среща. Признавам, Айвис, че във виденията си стигам до убедеността, че раните по ръцете на онзи човек, с техните сълзи кръв, са очите на бог. Или богиня. Жрецът ги вдига между нас, ръцете си, раните, и погледът ми — който не мога да откъсна — се впива в онези пурпурни очи. Това, което изтича от тях, идва като обещание. В тези сънища бягам, както би бягала прекършена душа.

— Значи не е свято място, милорд, а прокълнато.

Аномандър сви рамене.

— Натъкваме се на кръгове от камъни, древните святи места на Бягащите псета, и ги обявяваме за прокълнати. Какви ли бъдещи същества, чудя се, ще открият развалините на собствените ни святи места и ще ги нарекат същото? — Дъхът му излезе на съсък. — Хладен съм спрямо тези понятия за вяра, Айвис. Не мога да вярвам на лекотата, с която се заявяват, толкова ефимерни с появата си, толкова лесни за пренебрегване. Виж войната, надвиснала над нас. Виж съдбата на Отрицателите. Виж раждането на лиосаните сега. Вярата дебне по нашата земя като жътвар на души.

Най-сетне мислите на Аномандър бяха довели Айвис до мястото, което желаеше.

— Милорд, никаква вест нямам от лорд Драконъс. Той не се отзовава на нито едно послание. При това отсъствие трябва да бъда смел. В деня на битката ще поведа Домашните мечове на Драконъс към вас и ще ги подчиня на вашето командване.

Аномандър не отвърна. Погледът му се задържа на снишаващите се облаци на север. Снежинки закръжиха надолу към кишата.

— Милорд…

— Лорд Драконъс ще се върне, Айвис. Приключих с тази безсмислена гонитба. Ако двамата с Андарист трябва да станем отчуждени, тогава ще нося раната. Възнамерявам да тръгна за Карканас още следващия ден. Скръбта може да се облече във власеницата на наранена гордост, но на отмъщението отива опрощение.

— Милорд, по-добре би било да не го правите — каза Айвис. — Да се връщате в Карканас имам предвид. Оставете Драконъс… на мястото, което е избрал за себе си. Не мога да обясня това изкушение на тъмнината, освен, че е, по някакъв начин, същината на неговия дар към жената, която обича. Решението му е извън санкциониране, нали? Също така трябва да се помисли за благородниците — вашите съюзници на бойното поле.

— Те ще се бият за мен, Айвис.

— Ако лорд Драконъс…

— Те ще се бият за мен — настоя Аномандър.

— А ако не се бият?

— Тогава ще се каят за провала си.

Заплахата смрази Айвис. Той огледа натежалите облаци, запрели къделите си от сняг и киша. В кухнята долу приготвяха вечерята, пир в чест на неочакваните им гости. В главната зала азатанаят Каладън Бруд седеше като полупитомна мечка в единствения стол, който можеше да побере туловището му — стола на самия лорд Драконъс. Лекарят, Прок, седеше с Висшия зидар.

В личните си покои лейди Сандалат обсипваше с внимание Вренек, сякаш той можеше да замести нейния син — сина, когото на никого не бе позволено да признае. Момчето общо взето се беше съвзело от мъките си, но носеше строгостта с естественото изящество на ветеран от твърде много войни и вече бе започнало да се дразни от обсебващите й грижи. Беше добре, че Вренек бе някогашен приятел на сина на Сандалат, но годините раздалечаваха двете деца, още повече че Вренек беше по-големият и нищо в живота му дотук не бе присъщо за едно глезено благородническо дете. Айвис виждаше напрежението в него, докато се мъчеше да понесе търпеливо компанията на дамата.

Навсякъде из замъка стражи патрулираха по коридорите, обикаляха стаи и зали, тропаха нагоре-надолу по стълбите на кулата.

— Милорд — заговори Айвис. — Казахте, че смятате да говорите със своя спътник азатанай във връзка с дъщерите на Драконъс.

Аномандър изсумтя и кимна.

— Да, тази вечер, Айвис. Той е в течение, донякъде, че нещо не е наред в този замък. Колкото до мен, дори споменаването на магия ме притеснява. Те са децата на Драконъс, а колкото до връзката му с тях, ти знаеш по-добре от мен. Как ще реагира той на такива ужаси?

— Засега, милорд, не е реагирал изобщо.

— Не можеш да си сигурен в това негово привидно безразличие — отвърна Аномандър. — Напълно възможно е никакви съобщения или доклади да не са стигнали до него.

— Милорд? Но аз изпратих спешно…

— Всички такива писма ги оставят пред вратата на Залата на Нощта, на една ниска масичка, която слугите едва могат да видят. Дали на Драконъс изобщо му е хрумнало, че съобщения чакат вниманието му? Вероятно не. Тъй че отново питам: как би реагирал той на вестта, че една от дъщерите му умира от ръцете на останалите две? Или на убийството на негови слуги в замъка?

Айвис се поколеба.

— Милорд, размишлявах над тези въпроси до изнемога и не съм по-близо до сигурен отговор. Той отведе сина си, Аратан, в земите на запад. Незаконно момче, на седемнайсет тогава. На осемнайсет вече. Но дъщерите му… те си останаха деца. Техният по-малък брат ги е надраснал. Това е странно, сър.

— Чувстваше ли ги близки?

— Дъщерите ли? — Айвис помисли, после поклати глава. — Търпеше ги. Имената, които им даде, говорят сами по себе си. Енви, Спайт и Малис^[1]. Малис беше убитата и след това изгорена в пещ.

Аномандър примига.

— Тези подробности все още ме стъписват, приятелю.

— Нощ, която не се забравя лесно — каза Айвис. — Можехме да ги изкараме навън с пушек отдавна, ако не беше страхът от магията, която владеят.

— Може би, с Каладън Бруд в компанията ни, сега да е моментът, Айвис.

— Но вие двамата скоро ще си тръгнете, милорд. Могат ли едни обикновени пранги да ги задържат.

— Но няма да ви оставим безпомощни — заяви Аномандър. — При условие, че нямам представа за силата на самия Бруд. Оказа се достатъчно умел във вдигането и преместването на тежки камъни и говори за магията на самата земя като добре запознат с нея. Дали притежава нещо повече? Колкото до това, любопитен съм като всеки друг. Ще обсъдим въпроса тази вечер.

— Благодаря ви, милорд.

— В това, Айвис, аз съм само мостът. Каладън Бруд ще е от другата страна. Скромното ми задължение е да те поканя да минеш по този мост.

— Все пак съм ви благодарен, милорд.

— Вечерта вече се спуска, приятелю — каза Аномандър. — Дали да не слезем от тази кула?

— Премръзналите ми кости наистина биха се зарадвали на малко топлина, милорд.

 

 

Твърде много у лейди Сандалат напомняше на Вренек за майка му. Макар да беше облечен за вечерята, се беше измъкнал от покоите й и сега обикаляше из коридорите на замъка. Периодично се натъкваше на двойки стражи, понесли фенери и стиснали дръжките на къси мечове. Поглеждаха го загрижено и повечето го укоряваха, че обикаля без придружител.

Възприемаха го като все още дете. Можеше да им каже, че не е така. Можеше дори да им напомни, че сега те пазят тъкмо срещу деца, деца, които толкова ги плашат, че обикалят стаите и проходите с извадени оръжия и се стряскат от сенки. Старият начин на мислене, който вкарваше децата в детински неща, вече си бе отишъл. Истината за това бе очевидна за Вренек. Каквото и да идваше в този нов свят, щеше да раздели хората на наранявани и нараняващи, а до гуша му беше дошло да бъде нараняван. Възрастта не променяше нещата. Възрастта нямаше нищо общо с това.

Гласовете в главата му, които най-ясно говореха в миговете преди заспиване, го спохождаха и докато беше буден, но приглушени — мърмореха думи, които често не можеше да различи. Не можеше да е сигурен, но всички те изглеждаха уплашени и понякога той се стряскаше от някой вътрешен вик, предупреждение, което никой друг не чуваше, сякаш виждаха опасности, невидими за никой друг.

Трудно му беше да повярва, че са това, което твърдяха, че са. Умиращи богове. Такива същества, умиращи или не, нямаха никакъв интерес към Вренек, момчето от конюшните, което не беше направило нищо особено важно през целия си живот и което мислеше за бъдещето като за един-единствен миг, връх на копие, забиващ надолу, пробиващ през кожа, хлъзгащ се в месо и каквото още там защищава кожата. Копие, отнемащо живот, а в ума му — неговият списък с имена, всяко едно избледняващо пред очите му с всяко забиване на копието, всяко поред, едно по едно, докато списъкът не свършеше и не му останеше само празнота.

Това бе единственото му бъдеще, а когато то свършеше, когато задачата му бъдеше изпълнена, нямаше да има нищо освен един смътен мъглив свят от живота му, прекаран с Джиния. Но дори там нещо шепнеше за забрава, подканяше го в свят на въображение, като остров, обкръжен от Бездната.

Бездната. Дума, която бе чувал да изричат и като проклятие, и като молитва, сякаш две лица се криеха в мрака, а кой знаеше кое от тях можеше да намери с опипващите си слепешком ръце?

Можеше да каже на стражите за мислите си, да им покаже, че не са мисли, каквито някой би очаквал от едно дете. Но нещо го сдържаше. Започваше да подозира, че да го виждат като дете е само по себе си някакъв вид маска, която би могъл да използва, щом дойде нощта за убийство.

Може би умиращите богове го предупреждаваха да не разкрива твърде много, но не беше убеден в това — във всеки случай не беше казал нищо на лейди Сандалат за плановете си и беше сигурен, че Първият син и азатанаят ще си мълчат по въпроса. Нямаше никакъв избор, освен да й се покаже само като дете, приятел на Орфантал, който, плюс нея и самия Вренек, беше единственото останало от дома Друкорлат. Джиния също, разбира се, но тя си беше тайна на Вренек и тайната беше неговият начин да я защити от всекиго и от всички.

Беше сложно и притеснително, а нуждата на дамата да го държи близо до себе си, толкова плътно, че понякога едва можеше да си поеме дъх, го караше да се чувства неловко. Никакво желание нямаше да остане в този замък.

Стигна до врата, водеща към площадката на вито стълбище. Светлината, струяща от светилниците, поставени в нишите в коридора зад него, не стигаше далече и след първия завой по каменните стъпала Вренек се озова на тъмно. Продължи нагоре.

Кулите го интригуваха. Никога не беше стигал по-високо от едно ниво над земята, а това беше в имението на лейди Нерис, и къщата гореше около него и Джиния. Катеренето по дървета му беше показало как всичко се променя, видяно от височина, но често гъстите корони на други дървета затулваха повечето гледка надолу. От върха на кула, вярваше той, нищо нямаше да пречи на погледа му.

Всичко долу, щом стигнеше толкова високо, щеше да е познато и все пак всяко нещо щеше да е преобразено в очите му, превръщайки се в нещо ново. Тази идея като че ли не се хареса на умиращите богове в главата му.

На нивото точно под най-горния етаж на кулата излезе на площадка и се озова пред врата от черно дърво. Мъниста вода се стичаха по набраздената й повърхност. Локвата пред прага се беше разляла по каменната площадка, толкова студена, че на места бе станала на киша с тънки хрущящи пластове лед. Застанал пред вратата, усещаше вълните студ, идващи от нея.

Впил очи в тежкото мандало, Вренек пристъпи напред.

— Недей!

Той се обърна рязко.

Малко момиче, загърнато в дрипи, седеше присвито на стълбите над площадката. Слабото му мърляво лице беше бледо, но не бяло. Това подсказа на Вренек, че момичето не принадлежи нито на Майка Тъма, нито на лорд Урусандер. В това отношение беше също като него.

— Ти си едната от дъщерите — каза той. — Дъщерите убийци.

— Изгони ги.

— Кои?

— Духовете. Призраците. Тези, които гъмжат около теб. Изгони ги и тогава можем да говорим.

— Всички ви търсят — каза Вренек. — Всички в замъка. Казват, че сте убили сестра си, най-малката.

— Не. Да.

— Изгорили сте я в пещ.

— Тя вече беше мъртва. Мъртва, но без да го знае. Пещта беше нашата милост. Ние не сме като вас. Ние дори не сме тайсти. Как се казваш?

— Вренек.

— Изгони духовете, Вренек.

— Не мога. Не знам как. Те не могат да направят нищо. Умират.

— Умират, но още не са мъртви.

— Уплашени са.

Момичето се усмихна.

— От мен?

— Не. — Той посочи. — От вратата и това, което е зад нея, мисля.

Усмивката на момичето изчезна.

— Тайната стая на татко. Не можеш да я отвориш. Заключена е. Запечатана. Пази я магия. Ако докоснеш мандалото, ще умреш.

— Какво е Финнест?

— Кое?

— Финнест. Умиращите богове непрекъснато пищят за Финнест.

— Не знам. Никога не съм чувала за това. Имаш ли нещо за ядене?

— Не. Коя сестра си ти?

— Енви.

— Къде е другата?

Енви сви рамене.

— Опита се да ме удуши с косата ми. Надвих я. Набих я хубаво. Това беше тази сутрин. Изпълзя някъде и не съм я виждала оттогава.

— Двете явно не се харесвате.

Енви протегна ръка, с дланта нагоре. Появи се зловещо червено сияние и потече над нея.

— Ние навлизаме в силата си. Ако поискам, мога да се превърна в жена. Точно тук. Мога да израсна тук, пред очите ти. — От сиянието изникна пипало, заизвива се като змия и се уви около дланта й, а след това запълзя нагоре към китката й. — Или мога да се направя да изглеждам точно като… как се казваше тя? О, като Джиния.

Вренек си замълча.

Енви протегна другата си ръка и още една огнена змия се появи като първата.

— Мога да бръкна в ума ти, Вренек. Мога, ако искам, да измъкна разни неща и да ги натроша. Твоята любов към нея. Мога да я убия. — Ръцете й се вдигнаха и пипалата от пламък придобиха змийски глави, с разтворени челюсти, от които остри зъби заблестяха като диаманти. — Захапката ми е отровна. С нея мога да те направя мой роб. Или да те накарам да ме обичаш повече, отколкото изобщо си обичал Джиния.

— Защо да го правиш? Аз съм само едно просто момче.

— Момче, благословено от стари богове. Може и да си мислиш, че умират. Може дори те да са ти казали това. Но може би те изобщо не умират, Вренек. Може би ги храниш добре, с твоите блянове за кръв и мъст. Колкото по-стари са някои неща, толкова по-гладни и жадни стават.

— Единственото гладно и жадно нещо тук си ти, Енви.

— Казах ти. По-стара съм, отколкото изглеждам. — Змиите потънаха под кожата на ръцете й. — Забрави Джиния. Аз съм много по-добра, Вренек. С моя помощ можем да прогоним онези стари духове. Да ги върнем в черната пръст. Отдай ми се и аз ще те пазя вечно, а колкото до онези войници, които те нараниха и изнасилиха Джиния, с мен на твоя страна, Вренек, ще им покажем такава агония, че да разбие душите им.

— Предпочитам да използвам копието си.

— Няма да се доближиш до тях.

— Лорд Аномандър ще ми помогне.

— Онзи надут глупак? Той се плаши от магия. Някога мислех, че би могъл да е достоен за мен, но не е. Магия, Вренек. Нов свят иде и в него ще има същества с такава сила, че да събарят планини…

— Защо?

Тя се намръщи.

— Кое защо?

— Защо да събарят планини?

— Защото можем! Да си покажем силата!

— Защо трябва да правите нещо просто защото можете? Защо да си показвате силата, щом вече бездруго я имате? Не сте ли дори по-могъщи, когато не си правите труда да събаряте планини, когато не си правите труда да се покажете?

Енви го изгледа намръщено.

— Онези стари богове се хранят от теб — каза му. — Отдай ми се, Вренек, и заедно ще се обърнем срещу тях. Ние ще се храним от тях. Ще ги погълнем и ще вземем силата им. С магия можеш да стигнеш до онези войници, все едно къде се крият. По-важното, Вренек, те няма изобщо да могат да се крият. — Стана и слезе едно стъпало надолу. — Можем да тръгнем право към тях. Можем да напуснем тази нощ и никой няма да ни спре.

— Трябва ми копието…

— Аз ще ти направя ново.

— Не искам ново.

Малките й ръце се свиха в юмруци.

— Всичко което обещавам ли ще объркаш заради едно проклето копие?

— Все едно — каза Вренек, — Айвис каза, че лорд Аномандър ще говори с азатаная да хване теб и сестра ти.

Очите на Енви се присвиха.

— Казах ти твърде много.

Огнените змии се появиха отново. Загърчиха се и излетяха от дланите й, змийските челюсти се разтвориха широко.

Нещо се завихри пред Вренек, блестящо и издуващо се. Близначните змии забиха зъбите си в него и той залитна назад от писъка, изригнал в черепа му. Усети смъртта на стария бог като юмрук в гърдите си. Свлече се назад и се блъсна във вратата от черно дърво.

Нещо от другата страна на вратата заудря по нея, разтърси рамката и мокър пясък се изсипа от тавана. Ударът разтърси Вренек и той се смъкна на пода, зашеметен и безпомощен.

Енви нападна отново, змиите изплющяха от ръцете й.

Друг бог се намеси, понесе раните и умря в агония.

Енви се изсмя и слезе на площадката.

— Ще ги убия всички, Вренек! Освен ако не ми се предадеш!

Като в мъгла, Вренек зърна за миг движение на стъпалата зад Енви, а след това нещо скочи на гърба й. Ръце стиснаха врата й, мръсни пръсти задраха червени бразди по гърдите, шията и лицето й.

Енви изпищя и падна заедно с другото момиче.

А то изкрещя безумно, без да спира да дере Енви с нокти:

— Не можеш да го имаш! Никога няма да го имаш!

„О, това трябва да е Спайт.“

Вренек изпълзя към ръба на площадката, забравил юмруците, блъскащи по вратата зад него, забравил двете сестри, които се деряха една друга с ръмжене и нокти. Хлъзна се тромаво надолу по стъпалата.

Останалите богове се струпаха ревностно около него, пронизителните им викове заехтяха в черепа му:

— Предупреди азатанаите, дете! Предупреди Висшия зидар! Тези двете, тези двете… тези двете…

Думите заглъхнаха, сякаш целият хор, който ги изричаше, бе запокитен в пропаст.

Вренек изведнъж се почувства страшно уморен. Лежеше на друга площадка, наполовина вътре, наполовина извън мътната светлина от коридора. Звуците от боя и тупащите юмруци все още отекваха над него и му бе трудно да повярва, че никой друг в замъка не може да ги чуе.

Потръпна в мразовитото течение по пода на коридора. Чуваше как вятърът напира и блъска в кепенците, бие по каменните стени.

Зимна буря ги връхлиташе.

А вечерната камбана звучеше тихо, като далечен гръм.

Вренек затвори очи и се остави тъмнината да го погълне.

 

 

— Момчето се е залутало някъде — каза Ялад. — Е, гладът скоро ще го притегли към масата.

Седяха на масата с другите от домакинството и с азатаная и чакаха лорд Аномандър, Айвис и Вренек.

Сандалат се намръщи на порталния сержант.

— Описваш го все едно, че е куче.

Усмивката на Ялад увехна.

— Моите извинения, милейди. Не исках да проявя неуважение. Но лорд Аномандър го намери полумъртъв от глад и момчето все още не се е възстановило напълно.

— Твърде малко удобства е имал в живота си — отвърна тя. — Трябва да поема известна отговорност за това. Трябваше да се противопоставя на майка ми, у която скръбта подхрани жестокост. Удари по Вренек, защото той беше най-безпомощният от нас. — Поклати глава. — Твърде много има да се поправя тук.

Седналият срещу Ялад хирург Прок взе чашата си и каза:

— Плътта се лекува бързо в сравнение с духа. Милейди, за детето ще ви трябва търпение. Може би наистина майка ви беше прекалено волна с камшика, но това, в дългосрочен план, може да се окаже по-малко увреждащо от простото пренебрежение. Момчето няма никакво основание да прояви доверчивост и никакъв прецедент, в който да вложи вяра в самата идея.

— Няма нужда да се страхува от мен — заяви твърдо Сандалат. — Чувствам, че ме укоряваш за дързостта на обичта ми, хирург Прок.

Прок примига.

— Може да обичате камък, но не очаквайте той също да ви заобича. Милейди, това момче има предпазливи очи. Раните му вече носят белези и тези белези притъпяват всякакво чувство. За вас това може да изглежда недостатък, но уверявам ви, точно както тялото ще защити каквото е увредено, така и душата. — Отпи глътка вино и срещна сърдития й поглед със спокойно изражение. — Твърде често, в стремежа си да изцерим, отваряме наново рани. Изобщо не е добра идея, според опита ми.

— Фактът си остава — каза Сандалат. — Не знам къде е отишъл, а вечерната камбана прозвуча.

В този момент лорд Аномандър и Айвис влязоха в трапезарията.

Облекчена, Сандалат каза на Айвис:

— Младия Вренек го няма никъде. И порталният ви сержант, и хирургът смятат, че тревогата ми е неоснователна, но все пак съм разтревожена.

— До този момент не съм правил усилие да подиря през камъните на този замък — каза Каладън Бруд.

— И защо тази неохота? — изсумтя Аномандър.

Азатанаят не отговори.

Айвис се обърна към Ялад.

— Събери отделение и уведоми патрулите — намерете момчето.

— Да, сър — отвърна Ялад и стана. — Милейди, отново, моите извинения.

— Ще помогнем — каза Прок. — Мадам Сорка? Бидишан?

Те излязоха заедно със Сетил и Вент Дирел и Сандалат остана сама с Айвис и двамата им гости.

— Ще го намерят, милейди — увери я лорд Аномандър, придърпа стол и се настани на него. — Висши зидарю, не обяснихте неохотата си по-рано. Бихте ли го направили сега?

Каладън Бруд се поколеба, после сви рамене.

— Тези дъщери — кръвта на майка им тече буйно в тях. Още при пристигането ни усетих, че проучват силата си. Тази цитадела е претъпкана, Аномандър, и под това нямам предвид съществата от плът и кръв около нас. Нещо друго обитава тук и то знае, че съм дошъл, и това не му харесва. Колкото до Вренек обаче… — Помълча, после сви рамене. — Той се е сдобил с могъщи защитници.

— Целият този мистицизъм ме уморява — изръмжа Аномандър и се пресегна за чаша. — Тази магия се оказва коварен акт, предизвикващ най-лошото в нас.

Айвис си замълча, но Сандалат, която го беше наблюдавала, видя нещо болнаво в изражението му.

— Майстор Айвис, лошо ли ви е?

Той сякаш потръпна от въпроса. Разчеса с дебели пръсти побелялата си брада и заговори.

— Тази магия, изглежда, е в крак с естествено присъщото ни разнищване на благоприличие и скромност. — Хвърли поглед към Каладън Бруд. — Гората е неспокойна, със земни духове. Видях със собствените си очи проливането на жертвена кръв, само че кървенето не беше на смъртен. Висши зидарю, казвали са ми, че вашите сили са от земята. Какво можете да ми кажете за една богиня, увиснала над земята на ложе от дървени шипове? Пронизана през тялото, дори през черепа, но въпреки това живее и говори…

Сандалат го зяпна. Сцената, която описваше, я ужаси.

След дълго мълчание лорд Аномандър проговори:

— Айвис, къде намери тази… богиня?

Айвис се сепна.

— Милорд? В гората, на една поляна.

— Тя там ли остана?

— Не знам. Признавам, нямах куража да се върна.

— И тя ти говореше? Какво каза?

Айвис се намръщи и извърна очи.

— Че ще се провалим във всичко, което правим. Светът се променя и няма мир в това, което иде. Това, което ще се роди наново, ще е като бебе върху куп трупове. Жива корона — довърши с хриптене — над мъртва слава.

Аномандър изруга и се изправи.

— Стига с тези глупости. И не си си го представил това, Айвис? Тя наистина е там? Ще говоря с тази богиня — ще опровергая тези пророчества за провал и смърт. — Придърпа наметалото си. — Ако не — добави с ръмжене, — ще сложа край на мъчението й.

— Опитах същото, милорд — каза Айвис. — А тя ми се подигра за това. Махнете ли шиповете, тя наистина ще умре. За да живее, трябва да страда, тя е богиня на земята. — Погледна отново Каладън Бруд. — Както страда земята. — Обърна се отново към Аномандър. — Милорд, тайстите са като нокти, дращещи през плътта на света. Всяка раздрана бразда е спечелена победа. Всяка опустошена ивица плът чертае напредъка ни — и всичко това за нищо. Когато убием онова, на което стоим, всичко свършва и съдбата, в която сме вярвали за своята раса, се оказва нищожна.

Трепереше. Взе каната с вино, пи от извитото й гърло и се поля.

Лорд Аномандър стоеше като замръзнал. После извърна лице към азатаная.

— Какъв съвет ще дадеш, Висши зидарю, или езикът ти е умрял в устата?

Вниманието на азатаная сякаш бе приковано в масата пред него.

— Едно същество в болка копнее да сподели страданието — заговори той. — Дори една богиня. Превърнала е отчаянието в изящно майсторство и се радва на публика. Аномандър, тя няма да има нищо ценно, което да ти каже. Всъщност ще заблуждава където и както може. Все едно, тя не е реална.

Айвис се намръщи.

— Видях я…

— Вървял си в сън, майстор Айвис, но сън, който не е сътворен от теб. Има места в дивата пустош, където виденията на Спящата богиня се проявяват. Най-често биват уловени с крайчеца на окото, проблясък, нещо размътено, нещо само намекнато. Ако насилие спохожда съня й обаче те могат да се укрепят, дори до размяна на думи. — Разкърши рамене. — Но най-често се появяват като зверове. Хрътки или демонски котки с червени очи…

— Пронизана богиня?

— Нейният сън е неспокоен, майстор Айвис. Все едно, никой тук не може да отрече нараняването на земята в тези владения на тайстите. Насилието е било дивашко и продължително и дивата природа умира. Тук, на това място, Спящата богиня наистина кърви от рани. Всеки дървен шип бележи триумф на прогреса. — Вдигна поглед към Аномандър. — Бихте ли отменили тепърва всичко, което е било постигнато в името на цивилизацията?

Аномандър изгледа азатаная. Очите му бяха помръкнали.

— Ако изляза тази нощ от този замък, имам ли тази сила? Ако намеря тази богиня? Кажи истината, Бруд, ако искаш да спечелиш уважението ми.

Широкото лице на Висшия зидар сякаш се изпъна, щом азатанаят оголи зъби.

— Наглостта не ме плаши, Рейк, както вече добре знаеш. Самонадеяността още по-малко. На отговора ми виси цялото ти уважение? Но ако отговорът те разочарова? Що за приятелство търсиш?

— Тогава претърси през камъните на този замък и ни кажи какво обитава тук — каза Аномандър. — От двама ни — добави с горчивина — само един от нас е бил свободен с признания за слабост и недостатъци. Или трябва да приема, че си съвършен?

Каладън Бруд бавно затвори очи.

— Тогава ще го кажа ясно. Пусни ме да се развихря над този замък и малцина ще преживеят нощта. Ако пробудя силата си, ще бъда магнит за дъщерите на Драконъс и за ордата забравени богове, които бранят младия Вренек, и за каквато още същност се крие тук. Магията се храни с магия. До заранта това имение и повечето от земите на лорд Драконъс като нищо може да са овъглени развалини.

— Кой сега се подиграва с перчене?

При тези думи Каладън Бруд се надигна.

— Ще ме жилиш докато се събудя ли, Аномандър? Така да бъде тогава.

 

 

— Той е мой!

Вренек отвори сънено очи. Тилът го болеше и нещо бе направило косата му лепкава там, върху студените каменни плочи. Примигна и се взря в нисък таван от черен камък, влажен и покрит с плесен. Раменете му бяха притиснати в зърнисти стени все едно го бяха натикали в саркофаг. Помъчи се да се надигне, но беше грубо избутан надолу от гола пета, забита в гърдите му.

— Стой там, глупако!

Енви се наведе над него и продължи с груб шепот:

— Не казвай нищо. Между стените сме. Може да ни чуят. Ако ни чуят, ще трябва да те убием.

— Няма ги наблизо — изсъска друг глас някъде зад Вренек. — Това, дето чухме, беше камбаната за сбор. Всички се втурнаха към главната зала. — Слушай — никакъв звук вече. Но чух как главните порти се тръшнаха.

— Онова беше демонът, дето тропа по вратата — отвърна Енви.

— Не беше.

— Тече ти кръв от ушите, Спайт, понеже те фраснах по черепа. Нищо чудно, че ти се причуват разни неща.

— Беше главната порта. Не мисля, че някой е останал в къщата.

— Не биха направили това. Защо да го правят? Ние имаме заложник!

— Той не е нищо. Нищо не струва.

— Ако беше твой, Спайт, нямаше да говориш така. Но той е мой. Мой роб. Моят първи и ти не можеш да го имаш. Аз вече съм пред теб, а това най-много го мразиш, нали?

— Ще го убия, но няма да позволя да го вземеш като свой роб!

— Много късно!

Енви се надигна и застана на гърдите на Вренек. Не тежеше почти нищо. Внезапно ядосан, Вренек се пресегна и я стисна за глезените. Надигна и след това я избута нагоре и през главата си. Врясъкът й спря рязко, щом тя се блъсна в сестра си. Двете започнаха да се бият.

Вренек се превъртя настрани и по корем и ги загледа.

Момичетата изведнъж прекъснаха боя. Изгледаха го с гняв.

— Убий го веднага — каза Спайт. — Ако не, аз ще го убия.

— Не, няма. Той е мой.

— Просто го убий, Енви.

— Е, добре.

В същия миг сякаш цялата къща залитна на една страна. Камъните на стените изскърцаха и блъвнаха пясък и прах. Вой изпълни черепа на Вренек и той стисна слепоочията си с ръце.

Очите на Спайт изведнъж се разшириха.

— Какво става?

Вренек заговори с усилие през стиснатите си зъби, най-сетне проумял заченатия наново писък на умиращите богове:

— Висшият зидар, който е построил тази къща. И е направил Запечатаната зала, макар да не е знаел за какво я е поискал Драконъс. Някой е хранил онова, което е затворено в онази стая. Хранил го е с лоши мисли, за да го направи по-силно. Но сега преградите рухват и то се опитва да се измъкне.

Спайт изпищя в ужас и се отдръпна от Енви.

— Да се махаме оттук!

И побягна нагоре по тесния проход. Енви погледна ядосано Вренек и я последва.

Ревът на гласовете заглъхна, остана само стенещото ехо, процеждащо се като вода през мислите на Вренек. Замаян, той тръгна в обратната посока на сестрите.

Азатанаят беше единственото живо същество в къщата освен Вренек, Енви и Спайт. Всички останали се бяха махнали. Умиращите богове замърмориха наново, заподканяха го да продължи напред. Стигна до пресечка в прохода и видя по отсрещната стена тънки резки светлина. Заопипва в сумрака и намери резето. Вратата се отвори с щракване, изскърца на пантите и той влезе в стая, в която не бе влизал. Вратата се люшна и се затвори зад него.

Вренек се огледа. Ниска дълга маса заемаше центъра на помещението, изсечена от цял дънер, с врязани по дължината жлебове. Малки ведра висяха от куки в ъглите. По едната стена имаше няколко реда клинове, от които висяха железни инструменти — ножове с къси остриета, секачи, триони, метални скоби и шила.

Миришеше на нещо горчиво, стипчиво и гадно.

Чу смътен писък, но му се стори някак далечен и реши да го пренебрегне. Отиде при инструментите и взе един от малките ножове. Оказа се изненадващо остър и Вренек се зачуди за какво ли е тази стая, с тази странна маса и ведрата.

Друга, истинска врата го изведе в коридор. Не беше минавал по този коридор — не беше сигурен дори на кой етаж се намира.

Тръгна напосоки и умиращите богове отново заломотиха в главата му.

 

 

Бяха се събрали в спалните помещения. Сигналите за тревога бяха вдигнали Домашните мечове на крака и Айвис остана доволен, че ги намери повечето облечени и подходящо снаряжени. Въведе ги в главната трапезария, където камината гореше буйно и жестокият студ бе прогонен.

Лорд Аномандър остана до вратата, сякаш все още се канеше да се хвърли в ноктите на бурята, за да намери пронизаната богиня. Сандалат, Ялад и хирург Прок се бяха настанили по-близо до огъня. Айвис ги погледна, когато лейтенантът му застана пред него, и попита:

— Заповедите ви, сър?

— Войниците да се снаряжат и да напълнят походните си торби с продоволствие — достатъчно, за да ни поддържа, ако се наложи да опразним терена.

— Сър? Нападнати ли сме?

— Неизвестно — отвърна Айвис. — Вероятно. Знам, навън е зверска буря, но можем да намерим подслон в гората, ако се наложи. Хайде, Марак. Храна, вода, топли дрехи, одеяла, палатки, посуда. — И без да дочака отговор, тръгна към камината.

— Милейди, Каладън Бруд ще намери Вренек. Можете да сте сигурна в това.

— А ти защо си толкова сигурен? — попита Сандалат. — Той ни изхвърли навън на студа, Айвис. Предупреди ни за разрушения… моето дете е там вътре! Не вярвам на азатанаите. Сърцата им са студени, очите им са като камък. О, къде е лорд Драконъс? Всичко това е по негова вина!

Ялад се изправи.

— Майстор Айвис, желая доброволно да се върна в главната къща. Възможно е Висшият зидар да е напълно зает с онези две вещици. Вренек като нищо би могъл да се окаже заклещен между враждебни магии… кой ще помисли за цената на такъв малък и нищожен живот?

Айвис се извърна и видя, че Аномандър ги наблюдава.

Лордът пристъпи към тях, наведе се и хвана ръката на Сандалат.

— Санд. Наистина има нещо жестоко в този нов век на магия. Но пътувам от доста време с Бруд. Когато намерихме Вренек, момчето беше почти умряло. Тъкмо Каладън му направи бульон, който да го възстанови. Бруд не е безсърдечен.

— Милорд, знаете, че доверието ми във вас е абсолютно — отвърна тя. — Щом ме уверявате, ви вярвам безрезервно.

— Майстор Айвис… — почна Ялад.

— Погрижи се за лейди Сандалат, портален сержант.

— Слушам, сър.

Гръм разтърси сградата, последван от изненадани викове. Аномандър бързо се върна до вратата. Внезапна бледозелена светлина блесна през кепенците, последвана от второ изригване, което хвърли камъни по покрива на казармите. Войниците заругаха и заизваждаха оръжията си.

— Лейтенант Марак! Вземи четири отделения до конюшните и започнете да оседлавате конете! Старши на конюшните Вент, изведете животните на терена за летни упражнения. Ако се наложи, ще ги подслоним сред дърветата.

Айвис видя как Домашните мечове се стегнаха, щом Марак тръгна между тях, а след това отиде при Аномандър на вратата.

— Милорд, вашият приятел не преувеличи, нали?

Първият син беше отворил вратата, колкото да погледне навън. Снегът се завихри около него някак гневно, сякаш самият вятър бе разгневен.

— Една външна стена се е пропукала — каза той тихо. — Покривът отгоре просто се взриви. Но сега… нищо.

— Милорд…

Аномандър удари с юмрук по касата на вратата.

— Бездната да я вземе тази магия, Айвис! Чувствам се безпомощен срещу такива сили. Кой град може да устои срещу такова нещо? Кой трон е в безопасност, когато самият въздух може да бъде запален? Това ли ще направи Урусандер на бойното поле?

— Ако го направи, милорд, ще трябва да отвърнем подобаващо.

— А кой от нас може?

Айвис нямаше отговор на това. Виждаше в двора пръснати парчета камъни и керемиди. Вдясно от главния вход стената вече не беше права — тежките каменни блокове се бяха издули навън. „Гостното преддверие.“ Там, където бе доскоро ниският островръх покрив, зееше празнина, щръкналите покривни греди вдигаха нацепени юмруци във вихрещия се сняг.

— Кулата отляво, Айвис.

Айвис погледна натам и примигна. Пара — или може би дим — бълваше през безбройни цепнатини между камъните, но нямаше и намек за пламъци.

— Тази кула, милорд… има стая в нея, заключена. Забранено ни е да влизаме.

Аномандър издърпа меча си наполовина, после го пусна да се хлъзне отново в ножницата.

— Колебае ли се куражът ми, Айвис?

— Милорд, само благоразумието ви сдържа. Когато не можете да направите нищо срещу такива сили, какъв смисъл има да жертвате живота си?

Аномандър се изсмя горчиво.

— Ах, да, мъдър урок. Ако можеш да задържиш врага притиснат до стената, заклещен в безпомощност, окован за онова, което не може да бъде познато, само сплашен… ами, започвам да схващам тактическата стойност на магията, отвъд действителното й проявяване. Въпросът остава, уви: как отговаряш на това? Как надвиваш това? Моля, Айвис, предложи ми войнишки отговор.

— Как изобщо сме отговаряли някога на такива невъзможни рискове, милорд? Тръгваме напред, под каквато там градушка ни чака. Оголваме зъби на врага, докато той ни проклина за безразсъдството ни. Един истински войник, милорд, никога няма да се огъне пред магия — в това вярвам сега.

Аномандър изпъшка.

— Мога почти да чуя Скара Бандарис, с неговия смях, когато нищо не действа. Помня деня, в който се изправихме срещу последната орда джеларкани… „Войната? — викна той. — Ами, това е другото име за лайна, приятели. Тъй че, хайде, дръжте главите си над пороя и плувайте за шибания си живот!“

— Тогава, милорд — каза Айвис, — ако благоволите да се отдръпнете настрана и да ме пуснете, имам да намеря едно момче.

Очите на Първия син изведнъж блеснаха, щом се отдръпна настрани.

— Не се бави много, приятелю, за да не ме принудиш да дойда да те взема.

— Мои задължения, вие и те, милорд. Моя отговорност.

Нов взрив разтърси дворовете, нова внезапна мълния, този път от източната кула. Тромавата сграда се разлюля и залитна като пиян по мост. Капаци западаха от тесните прозорци.

— Милорд, моля ви, не идвайте след мен. Ако не се върна, поемете командването на Домашните мечове.

— По-добре побързай, Айвис. Тази нощ изглежда пълна с величави жестове. Аз ще гледам. Ще стоя и ще чакам, както може само един смирен човек.

Айвис кимна и без да се обръща, за да погледне Сандалат, закрачи през обсипания с каменни парчета двор.

 

 

Енви куцукаше по пълния с прах коридор. Беше ранила кучия син, но все още имаше уроци да се научат. Да застане там, възхитена от изненадващата си засада, се бе оказало грешка. Отмъщението му бе като шамар с опакото на ръката — макар да стоеше в другия край на трапезарията, на над десет крачки от нея. Силата, която я порази, беше стъписваща в размаха си, в жестоката си мощ. Може би по-изненадващото обаче бе това, че бе оцеляла, след като силата я запокити през здравата каменна стена, за да падне сред отломките в преддверието. Зашеметена, — зяпнала нагоре към тавана, тя едва бе осъзнала предстоящото срутване на покрива — който със сигурност щеше да я погребе. Дивашки импулс на сила бе отпратил покрива нагоре и навън. Отгоре нахлу внезапен студ. Треперейки, тя изпълзя от развалините: едното й коляно пулсираше и кракът й едва можеше да понесе тежестта й.

А азатанаят се беше запътил след Спайт.

„Мислиш, че си ме довършил? Не си. Не съм за пренебрегване, глупако, както скоро ще разбереш!“

И сега куцукаше по коридора и пламъци играеха по краката и ръцете й, за да я стоплят.

„Горката ми бащина къща, цялата съсипана. Виждаш ли докъде води небрежността?“

Изригване на магия отново разтърси къщата, като божи юмрук, и Енви ахна при внезапния ужасѐн крясък на сестра си.

Миг след това Спайт се появи в коридора. Едната й ръка беше строшена — парчета кост стърчаха от раздраната плът по средата между лакътя и рамото. Енви зяпна осакатения крайник, когато Спайт залитна към нея.

— Помогни ми!

Зад Спайт се появи азатанаят.

Енви го изпердаши с бушуващ огън, който се плъзна покрай Спайт и го погълна.

Пламъците го притиснаха до стената, но само за миг. Азатанаят разкърши рамене, наведе се напред и натисна през искрящата магия, която вече закипя и изпълни коридора.

Спайт стигна до Енви, шмугна се покрай нея и продължи да бяга.

Нещо разкъса змиите на Енви на парчета. Тя изскимтя и заотстъпва от връхлитащия азатанай.

 

 

С меча в ръка, Айвис прекрачи през прага. Оттатък преддверието с нишата за наметала главната зала го подканваше.

Отпървом не видя никакво движение в просторната зала, въпреки че пламъците от камината мятаха гърчещи се сенки, сякаш треска беше обзела огъня.

Миг по-късно видя момчето. Беше коленичило пред камината и хвърляше дърва в огъня със странен, механичен ритъм. Горящите дърва бяха струпани високо и се изсипваха над каменния перваз.

— Вренек!

Момчето не се обърна, нито показа по някакъв начин, че е чуло името си.

Айвис се приближи и ледени тръпки пробягаха по гърба му.

В трескавите пламъци на огъня видя нещо като лице. Женско, закръглено и нежно, с очи, обещаващи неугасваща топлина. Айвис усети как краката му се задвижиха сами, доведоха го по-близо до огнището. Едва чу, когато мечът падна от ръката му.

„Тя… тя е красива…“

Вече беше до момчето. Усети свирепия зной на лицето си, изкусителен като дълга целувка. Видя ръцете й, пресягащи се, за да го притеглят още по-близо.

— Айвис. Познавам те. От блажените спомени на Раскан, познавам те. Чувстваш ли ужасната магия, която ни обкръжава? Кипи из тази прокълната къща? Подканя, нали? Сладка като милувка. Погледни момчето. То иска да се слее с мен, но има защитници — те се съпротивляват, макар да сме братя и сестри. Казвам им, утробата ми може да ги побере всички. Тях, детето, теб. Мога да ви опазя от малките същества — о, Драконъс, виж какво направихме тук! Разбира се, любими, можем да извлечем някаква дрипава гордост, но внимавай с ръбовете!… Мога да ви опазя всички. Хайде ела, Айвис. Не сънува ли огън? За този замък? За момичетата, затворнически решетки от пламък. Килии от напукан камък, отломки, почернели греди, а над всичко това — когато най-сетне яростта се охлади — благословен снежен саван. Нека да си изровят пътя навън — ще отнеме месеци, ако не и години… Хайде ела, наклади огъня и за този дар ще ти се отплатя. Моята най-сладка целувка, моите поглъщащи устни, всичко мое червено…

Горящи цепеници се изсипаха от камината и се изтърколиха по дебелите черги. Една спря до краката на един стол и езичета пламъци заблизаха нагоре.

Айвис клекна до момчето. Заедно, един до друг, забутаха още дърва в бушуващата купчина.

„Топло. — Айвис се усмихна. — Зимата умира тук. Тук и сега.

Зимата умира.“

Около тях пламъците се смееха.

 

 

Сандалат се олюля и уви ръце около тялото си още по-здраво. „Моето момче. Загубих момчето си.“ Беше видяла Айвис да напуска казармите, видяла беше нещо като раздяла между майстора оръжейник и лорд Аномандър. Гледала беше, докато Домашните мечове се приготвяха — събираха снаряжение, сякаш се канеха да бягат. Уверенията на Първия син сякаш се срутваха в ума й. „Синът ми е там вътре. Ялад се присмя на тревогата ми… и виж какво стана сега.“

— Милейди…

Намръщена, Сандалат се обърна.

— Хирург Прок? Какво има?

— Сама виждате. Замъкът е в пламъци. Чувствам, че трябва да ви подготвя. Не за пламъците трябва да се безпокоим — в смисъл, не прекалено. Пушекът е това, което убива най-често.

— Пожар?

— В главната зала, милейди. Предният вход е блокиран — никой не може да мине през него. Но има други изходи. Пристройката зад кухнята например. Вренек я знае, сигурен съм.

— Замъкът е в пламъци — повтори тя като в унес.

— Айвис е смел мъж.

Тя погледна отново към Аномандър, но Първият син не беше помръднал. Стоеше в рамката на вратата и снегът се вихреше около него.

— Той ще направи нещо — каза тя. — Винаги ме е защитавал.

Конете подскачаха в паника пред конюшните. Чуха се викове и хирург Прок каза:

— Простете, милейди. Старшият на конюшните е пострадал.

И се отдалечи бързо, и тя пак се оказа сама.

Чу как лорд Аномандър извика:

— Напускаме двора веднага — всички пристройки може да се подпалят. Няма време! Съберете се при портата, бързо!

Явно Първият син бе поел командването, след като Айвис вече го нямаше.

„Има други изходи. И входове.“

Сандалат влезе в кухнята, мина през нея и стигна до страничната врата, която се отваряше към ямата за смет. Щом излезе в нощта, виещият вятър връхлетя да я прегърне, стъписваше със силата си. Тя заобиколи ямата и тръгна покрай външната стена към главната къща. В сенките между склада и стената, после отново навън — и вратата за слугите се появи точно срещу нея.

Беше отключена, но се наложи да я дръпне силно, тъй като снегът беше затрупал прага. Горещина и пушек я лъхнаха, насълзиха очите й.

„Използвах слугинската врата, за да се измъкна от майка и да намеря Галдан в полята навън. Галдан харесваше виното, тъй че му носех по една стомна, от мазето. За след това.

По този коридор значи. Майка не чува нищо.

Дойдох за моя син, най-после. Този път никой няма да ми го отнеме.“

Тръгна под пушека, който се кълбеше под сводестия таван на коридора. Но нещата изглеждаха странно непознати. Един вход, който бе очаквала, го нямаше там, където трябваше да е, а тук, където коридорът трябваше да свърне надясно, сега обръщаше наляво.

„Айвис. Сигурно си ме съблякъл. В каретата. Бях толкова трескава. Припаднала. Ръцете ти са били на тялото ми, но не помня това. Жалко.“

Препъна се по каменните стъпала, ожули си пищяла и после коляното, понеже падна. Пушекът се изливаше покрай нея и нагоре. Чу писък, а след това пронизващ вой някъде отгоре. „Орфантал?“

Заизкачва се.

 

 

Каладън Бруд нахлу в главната зала. Пред него, изпълнила почти цялото помещение, стоеше фигура, изваяна от пламъци, с огромен издут корем, отпуснат тежко на каменните плочи на пода. В издуването си беше избутал масата до стената и беше натрошил повечето столове. Над този корем, все така огромно и в същото време — несъответно малко в сравнение с лежащия долу корем, беше туловище на жена, тежки гърди, закръглени рамене, шия с пластове тлъстина и кръгло лице. Очите — черни въглени сред огън — се бяха впили във Висшия зидар.

— Усетих те, братко.

— Олар Етил, в теб ли са?

Тя кимна доволно.

— Да. В безопасност.

— Ще ги отстъпиш ли, когато тази нощ свърши?

— Молиш ли ме за това?

— Да.

— Заради теб, тогава, Бруд, да, ще ги отдам. Но ти? Защитен ли си от тези банални огньове?

— За известно време — отвърна той. — Достатъчно. Дъщерите ти се крият.

— Ти ги нарани лошо.

— А ако го довърша?

Олар Етил се изсмя.

— Драконъс не може да те намрази повече, отколкото вече те мрази.

— А ти?

Тя сви рамене.

— Аз съм тук, нали? И защитавам тези двама смъртни.

— От твоите дъщери? Или от пожара, който така жадно развихри?

— И двете. — Махна лениво с ръка и движението предизвика грохот. — Добре си го построил. Твърде добър дом за такива като мен.

— Отмъщението ти, значи, за това, че те отхвърли. Това, Олар Етил, е дребнаво.

— Пази се от презряната жена.

— Тогава защо спасяваш Айвис и момчето?

Тя помълча малко, с присвити на цепки очи, докато оглеждаше Каладън Бруд.

— Не е пътят, който избрах.

— Финнестът в кулата?

Тя кимна.

— Желаеш ли да знаеш повече?

— Моя работа ли е?

— Не, не мисля, братко. Малко съм направила досега. Възползвах се от един слаб ум, твърде крехък за този или за който и да било свят. Не. Това е между Драконъс и мен.

— Не знаех, че сте се разделили така бурно.

— Не сме. Докато слугите не ме предадоха. Дадох от себе си. Направих дар. Взех в себе си една измъчена душа и й донесох мир. За тази благословия приятелите на тази душа нанесоха ужасна болка. — Помълча, после махна с ръка за втори път. — Погледни наоколо, Каладън. Виж как дори твоят дар за Драконъс е бил изкривен. Онези, които искат да стоят близо до него — всички до един, — ще свършат в страдание.

Каладън Бруд кривна глава.

— Ти си го проклела.

— Той сам се проклина! — Писъкът й бе изригване на пламъци, което превърна залата в пъкъл. А след това тя се засмя. — По-добре се махай веднага, братко!

— А дъщерите ти?

— Ще ги прогоня — не е ли това достатъчно? Остави тяхната съдба на баща им — той го заслужава!

Каладън Бруд кимна и закрачи през пламъците към предните врати. Огънят се опитваше да го погълне, но се отдръпваше боязливо. При всяка стъпка на Висшия зидар каменните плочи под него пращяха.

 

 

Пламъците се къдреха странно и Енви за миг поспря. „Не са мои. Но и не са истински. Това е друг вид магия. Усещам я като извор — вони на моята същност, но много по-лошо.“ Зяпна, щом огънят се изкриви навътре в себе си, оформи лице в непрестанно движение, сякаш всяко изражение не беше нищо повече от маска, под която бушуваше някакъв неумолим зной. „Истини. Това, което кожата крие.“

Женско лице, ту се усмихваше, ту говореше.

— О, погледни се. Лоши момичета — дадохте ми Малис, но не живото дете, което щях да защитя. Не, неясното дете, задържано между живот и смърт от защитните заклинания на баща ви. Разбира се, той просто се помъчи да ви опази от рисковете за смърт, понеже знаеше добре колко диви са духовете ви. — Усмивката й се разшири. — Както винаги, имаше добри намерения. Кой родител не се бои да не надживее децата си? Но после вие й счупихте врата.

— Не съм аз! Спайт беше!

— Има две камери на сърцето, дете, и ти бе наречена в отговор на близначката ти. Което означава, че двете всъщност сте една, жестоко раздвоена с надежда да се отслаби силата ви. Но горката Малис, която дойде след това, какво бе останало от нея? Лишена от място, лишена от дом… какво друго име можеше да съпътства такова дете?

— Беше злополука, майко! Злополука!

Пламъците се завихриха по-близо, лицето се изду и изпълни коридора.

— Държа сестра ти, Енви. Каладън я нарани лошо. Като нищо можеше да я убие, ако не го бях отпратила. Колко щяха да умрат? Твърде много, дете. Вие двете не струвате колкото живота им.

Енви се смъкна на колене.

— Помогни ми, майко. Зле ми е.

— Вие сте от моята кръв — каза Олар Етил. — И само по тази причина ще ви спестя яростта на Финнеста. Но, ох, как сте го отровили със Спайт! Тя ще види Драконъс. Колко жалко, защото нещото вътре в онази коруба много малко прилича на баща ви. Все пак това, което иде от тази съдбовна среща, ще разбие света.

— Спаси ни! Ние ще сме добри — ще видиш!

Огромното лице се кривна леко настрани.

— Добри? Е, да кажем, че ще имате много време да размишлявате над такива обещания. Засега, дъще, хайде да направим за теб и сестра ти една крайно неприятна гробница.

Енви изпищя, щом подът поддаде под нея, а след това отгоре се спусна лавина от натрошени камъни и нацепено дърво — къщата започна измъченото си рухване.

„Тя ни погребва! Майко, кучко такава!“

 

 

Кулата се разклати и Сандалат се натресе в стената. Димът закръжи нажежен през кухини от жесток студ и вода потече на порой надолу по стъпалата. Вренек я чакаше — просто още малко по-нагоре. Присвит и уплашен. Можеше да го види в ума си. Простена, изправи се и продължи нагоре.

„Помня тази кула. Помня вратата. Не я харесвах.

Качихме се, за да гледаме битката. Такъв ужасен ден. Толкова много избити, душите им откъснати и захвърлени, разпилени, понесени от викове от болка — как кръжаха около нас!

Орфантал… не, Вренек… не… Не знам. Не мога да мисля!“

Поколеба се, след това залитна отново нагоре все едно някакъв юмрук я буташе, забит в гърба й. Чу ехо от безумен смях.

„Изобщо не бях силна. Майка ми каза така. Тя трябваше да се грижи за всичко. За всички грешки, които правех, Галдан, за нашите игри. За детето, което дойде от това — не знаех, че става така. Ако ми бяха казали, изобщо нямаше да го направя. Но беше много късно и майка трябваше да оправи нещата, отново, както винаги.

Всичките лъжи, измислиците. Каза ми, че не мога да съм майка, не и на Орфантал. Не може да ти се разреши да обичаш грешка. Не можеш да си тази, която да я храни, да гледа как детето пораства в нещо, което не можеш да контролираш. Че всяко дете е заложник. Че всяко дете трябва да бъде отпратено, докато лицето му не избледнее в ума ти. Това, каза майка, е единствената свобода, която ми била останала.“

Стигна до площадката, където водата шуртеше от дупките в черната дървена врата. Камъните сияеха, заклещени сякаш в пещ, и издаваха, че водата е черна като мастило. „Дорсан Рил. Дарът на лорда за Майка Тъма, както се промени. Драконъс го превърна във втечнена нощ, в чернотата между звездите.

Виж как се излива!

Орфантал. Идвам. Няма нищо, от което да се боиш, вече не.

Не исках да подпаля конюшните, но бях ядосана. На майка. Бях страшно ядосана! Но, о, как цвилеха конете!“

Можеше да ги чуе отново, сякаш пламъците носеха цвиленето им в триумф, извисяваха го в нощта сред всичките искри и дим. Видя горкия Вренек, толкова малък, целия покрит със сажди и мехури от опърляне, косата му почти изгоряла, очите му пълни със сълзи, докато се бореше да се измъкне от прегръдката на Джиния, докато се опитваше да побегне обратно в конюшните, за да спаси конете.

И как Орфантал стоеше отстрани, още по нощница, зяпнал Вренек, малкото му юмруче притиснато на устата.

„Шшт, Вренек. Твърде късно е за тях. Твърде късно е за всички.“

А майка й се обърна и изгледа с яд конярчето.

— Това е по твоя вина! Чуй ги как цвилят! Ти ги уби!

А после тръгна напред, вдигнала тоягата си. И ударите се засипаха — по главата на Вренек и по ръцете и раменете на Джиния, и единственото, което можеше да направи Сандалат, бе да стои замръзнала, безпомощна, да слуша как тоягата пердаши по плът и по кост, вторачена в Орфантал, който виждаше всичко това, но не разбираше нищо.

„Тихо, синко. Писъците са само в главата ти. Свърши се. Това са просто пламъците и техният жаден рев.“

Стигна до вратата. Отвори я лесно.

— Лорд Драконъс! Знаех, че ще се върнете! Азатанаят беше, той подпали конюшните — не чувате ли как цвилят конете? О, моля ви, спрете го… спрете всичко това…

А той се пресегна към нея, надигна я от земята… не си беше давала сметка, че е толкова висок, голям като великан. Но заложниците винаги са млади, така й бе казал лорд Аномандър и се смееше, докато я въртеше във въздуха, и как пищеше тя от радост, спасена завинаги в силните му ръце.

Но сега увисна във въздуха, в зала, чиито каменни стени бяха издълбани дълбоко от всички страни, сякаш издрани от ноктите на затворен звяр. Още жлебове бяха нашарили дъските на пода и таванските греди и те изглеждаха сдъвкани и нацепени.

Усети как нещо като юмрук се сви в корема й, ниско долу, и започна да расте. Гърбът й се изви на дъга и Сандалат изохка, щом дрехите й се изпънаха и тя се изду, кожата й се изопна. „Галдан! Виж какво направихме! Не знаех! Майка ми е бясна! Казва, че е змия — змия вътре в мен, и расте!“

Между краката й потече. Видя Драконъс надвиснал над нея, лицето му бе изкривено в нещо, което издаваше безпомощност и безсилие. Усети как едната му ръка се пресегна отдолу, бръкна и измъкна бебето.

Видя го как го вдигна и веднага разбра, че е безжизнено, мокра червена кукличка с отпуснати крайници. Той изръмжа и го запокити настрани.

Нов юмрук се стегна на възел в корема й, започна да расте.

Ново мъртво дете. Гневен рев се изтръгна от Драконъс, когато го захвърли на другата страна.

Тя загуби броя им. Мъртвородено след мъртвородено. Умът й се бе вледенил, очите й не можеха да се затворят или дори да мигнат, не можеше да вдиша и гледаше как сцената се разиграва отново и отново. Нямаше никаква болка, никакво усещане за нещо друго освен издуването, ужасното освобождаване и след това — неговият гневен вой.

А после всичко се промени.

Детски плач, малки юмручета махат във въздуха, крачетата ритат.

„Майко, не знаех. Заклевам се. Не знаех.“

Драконъс я придърпа към себе си, натика плачещото новородено в ръцете й.

Тя го погледна в очите, но тези очи — видя го ясно — не бяха очи на човек. Бяха черни и бездънни като водите на Дорсан Рил. Когато отвори уста в усилие да заговори, мастиленотъмните води се изляха от нея. Болка изкриви лицето му и той я пусна да падне на дървения под и залитна назад в ужас.

Внезапна сила изпълни Сандалат и гласът, който излезе от нея, не беше нейният — и сякаш не излизаше от устата й:

„Това дете, Драконъс, е взело най-доброто от теб. Това дете е направено чисто. Цялата любов, която таеше, която така безсърдечно сдържаше и отдаде с такава неохота — сега тя е в това бебе, дадено на майка толкова сломена, че не може да му отвърне с любов.

О, Драконъс, колко ме харесваш сега?

Кажи това на Майка Тъма, когато следващия път я видиш. Тя не е нито първата, нито последната, но нищо от онова, за което копнееш, и нищо, от което се нуждаеш, няма да бъде намерено в прегръдката й. Аз те нараних, Драконъс. Ще се примири ли тя с това, което е останало от теб? Едва ли.

Огънят ми продължава да живее, но е самотен пламък. Дано целуваш същите студени устни. Дано копнееш за онова, което никога не можеш да имаш, и дано не намериш топлина в този или в който и да е друг свят.

Твоите войници ме изгориха! В омраза, нараниха ме! Всичките твои нехайни игри, Драконъс, сега се връщат при теб! Върни се при този Финнест, виж какво съм направила!“

Усети как присъствието избяга от нея. Малкото момиченце в ръцете й, още мокро и хлъзгаво от водите, се вкопчи в мократа й блуза, гладно за онова, което криеше платът.

Заля я погнуса, но някакъв инстинкт я накара да отстъпи пред нуждата на бебето. Пръстите й зашариха по копчетата, тя разтвори блузата и даде на момиченцето да суче.

Драконъс го нямаше — тя не помнеше да го е видяла, че напуска — и сега, невероятно, утринното слънце напираше през огънатите летви на кепенците. Усещаше се горчивата, пареща миризма на пушек.

Докато детето сучеше жадно, схванатото й тяло залитна към прозореца и тя се пресегна, за да дръпне капаците.

Димящите развалини на къщата обкръжаваха кулата, напуканите от огъня камъни бяха струпани около основата. Пламъците бяха стигнали до казармата, но там огънят бе опърлил само един ъгъл и камъните бяха хлътнали в яма, пълна с вече замръзнала вода от стопения сняг. Отвъд външната стена се издигаха десетина стълба бял дим, право нагоре — единственото движение в това замръзнало утро.

Вслуша се в мляскането на сучещото дете. То вече бе натежало, наедряло. Кожата му бе черна и лъскава като оникс, черната му коса бе дълга. Очите му бяха големи и странно издължени, блестящи, и то сякаш се взираше нагоре, покрай лицето на Сандалат, сякаш в празното утринно небе. Нещо в това малко кръгло личице й напомни за майка й.

„Ще получиш това, от което се нуждаеш, но нищо повече.“

Сандалат се обърна и тръгна към стълбището.

 

 

Айвис седеше свит и загърнат в одеяла до лагерния огън. И все още трепереше.

Помнеше малко. Как беше застанал на прага на главната зала, а след това… събуждането отвъд стената, дланите му раздрани и пълни с трески.

Ялад му беше казал, че бил излязъл от бушуващите пламъци, с Вренек в ръце. Но дрехите му дори не бяха опърлени, а момчето, също така като по чудо, беше непокътнато. Все пак беше имало ужас и скръб в лагера, когато бяха открили, че лейди Сандалат не е сред тях. Ялад беше раздрал лицето си с нокти, след като бремето на мъртвата заложница се стовари върху него — нали той носеше отговорността за нейната безопасност.

През нощта бурята бе отминала и вече нямаше вятър, който да раздвижи ледения въздух. Слугите от домакинството на лорд Драконъс и всички Домашни мечове вече бяха бездомни.

Айвис гледаше намръщено треперливите пламъчета на огъня, сякаш някаква част от него искаше да види нещо в ярките им лудуващи езици. „Лорд Аномандър, как да приема това? Предизвикахте азатаная заради уважението. Вижте цената на това, милорд. Къща в развалини, заложница, изгубена в пламъците. Две дъщери? Е… стига ли?

Гордостта ни ни унищожава.“

Можеше да вдигне погледа си от пламъците и да погледне над лагера, натам, където стояха лорд Аномандър и Каладън Бруд. Гостите им, носителите на непоносими дарове. Чул беше, че в току-що отминалата нощ Висшият зидар стоял и гледал рухването на зданието, построено от собствените му ръце, и как след това заговорил за трегерния камък над портата, с тайните думи, изваяни в него, и как промърморил, сякаш на себе си, за някаква горчива истина.

Какво означаваше това? Айвис не можеше дори да предполага.

Погледнеше ли в другата посока, към фигурата, присвита до следващия огън, щеше да види младия Вренек, чиито очи сега бяха затворени, но само отвътре, и гледаха празни като стъкло. Когато го изнесе от горящото имение, момчето бе кротко в ръцете му, поне докато не чу изплашените коне, при което се замята като в треска и почна да рита, така че Айвис нямаше друг избор освен да го пусне.

Ялад бе този, който успя да го спипа и да го спре, когато момчето се хвърли назад към пламъците и закрещя, че трябвало да спаси конете… въпреки че войниците вече ги извеждаха през портата зад тях.

„Е, тази зима видя достатъчно лудост. Можем да се съгласим за това, нали?“

Чу тревожните викове, а после усети и удивлението, последвано от стъписано мълчание, а накрая, щом всички тези подробности се утаиха в ума му и се съчетаха, вдигна очи.

Тълпа, водена от Ялад, се беше втурнала през полето, но спря. Отсреща, от крайпътния изкоп, бавно и немощно изкрета някой. Лейди Сандалат. В първия миг Айвис помисли, че е с червена пола — не знаеше, че има червена пола, — но след това видя, че е петно между краката й. И видя, че носи нещо мъничко, притиснато до оголената й гръд.

Помисли го за кукла, докато не видя малката ръчичка, свита в юмрук.

Щом Ялад и другите заотстъпваха, щом лорд Аномандър и Висшият зидар тръгнаха към нея, но спряха само след няколко крачки, щом самият Айвис се надигна, за да види добре приближаващата се Сандалат — с разтварящата се пред нея тълпа, — само един мъж прегради пътя й.

— Милейди — каза хирург Прок и кривна глава. — Трябва да се погрижа за вас. За вас двете всъщност.

Тя спря пред лекаря и отвърна:

— Щом настояваш.

Той се доближи.

— Може ли да видя детето, милейди?

— Момиче е — каза тя.

— Момиче на четири, може би пет седмици, но това…

— Тя е моя — прекъсна го Сандалат със странно безизразен тон. — Живата. — И добави: — Казва се Корлат.

— Милейди…

— И е изпълнена с любов — продължи Сандалат. — Но не моя.

После свали бебето от гърдата си и го подаде на Прок.

А лекарят се поколеба и лицето му, когато се обърна и погледна Айвис в очите, бе съсипано от горест.

Докато всички стояха замръзнали, докато никой не проговаряше, докато всички се бяха вторачили в Сандалат, която държеше бебето в протегнатите си ръце, една малка фигура подмина Айвис и заобиколи хирург Прок.

— Ще ми я дадете ли да я подържа, милейди? — попита Вренек и без да дочака отговор, взе бебето и го уви в одеялото си. — Орфантал има сестра — каза. — И е голяма! — Подаде пръст на бебето и то го стисна.

Усмихнат, Вренек се обърна към Айвис.

— Майсторе, силна е.

Окаян, изпълнен с неописуема тъга, Айвис се усети, че ги е зяпнал през було от скръб.