Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (23)

19.

— Възмездието — каза Вата Урусандер — изглежда толкова просто понятие. Минало прегрешение поправено, дори несправедливостта да обхваща поколения. Дори въпроси за лична вина вече да не съществуват, щетите от престъплението трябва да се отчетат.

Погледът на Ренар се плъзна от настойника й, застанал до прозореца, към младата Шелтата Лор, която умееше да превръща самата младост в триумф. Дългите й ръце и крака, нежно сгънати на дивана, тънката й фигура, деликатно извита в котешко изящество — сякаш само чакаше скулптора и длетото, немигащото око, намиращо своите неизброими обсебености. „Изкуството — бе казал веднъж Галан — е сладкият език на обсебеността.“ Ренар помисли, че бе започнала да разбира твърдението на поета, щом се отдаде небрежно на окото на художника, докато гледаше своята не толкова невинна подопечна.

Междувременно Урусандер продължи:

— Едно понятие би могло да изглежда просто, докато грижливото му обмисляне не разбули безкрайни усложнения. Как човек измерва такива щети, когато причина и следствие се трупат едно върху друго в безкрайно повторение, като седименти в камък? Издигни първата причина като стръмен връх — годините след това ще се погрижат тя да се изрони до основи, плътността й да се разпадне на пясък, височината й да се сравни сред грамадите от собствените й отломки. Дори тогава, как човек приписва стойност на всичко, което е било спечелено, над всичко, което потенциално е било загубено? Е ли невинността по-ценна от разбирането? По-стойностна ли е свободата от привидната необходимост? А привилегията и алчността? А властта и силата? Равна ли е цената им, в монети или в златно тегло, на нищета и загуба? Безпомощност и безсилие?

Шелтата Лор щипна някаква нишка или пухче и въздъхна.

— Олеле, милорд, вие, разбира се, съзнавате, че „възмездие“ съдържа хиляда значения. Десет хиляди… неизброимо много всъщност. — Гъвкавата й ръка се пресегна да вдигне бокала с вино и тя го поднесе към устните си. Небрежна глътка и: — Какво да кажем за жертвата, безразлична към злато? Презрителна към парите? Или за онези, чиито убеждения отхвърлят отмъщението? Какво да кажем за Отрицателите в леса, които могат само да плачат за загубата на дърветата и за смъртта на любимите си? Колко фургона, пълни с плячка, ще ги удовлетворят? Колко новопосадени дървета или вдигнати отново колиби? Колко паметници в чест на техните мъртви? Възмездието — рече тя след нова глътка вино — може да живее в настоящето, обещавайки справедливо бъдеще, но обитава в злочестото минало. Самата дума пренебрегва урока за неговата необходимост и така ще отгледа своите поколения. Но накрая, милорд, единственото възмездие, спечелено в окончателната сделка, ще бъде това на връщането на дивото, на всичко, което цивилизацията унищожава и поробва. Възмездието не се съдържа в думите за компенсация, вина и жалко спазаряване. То е в мълчанието на изцелението, а това мълчание идва само когато престъпниците и цялата им пасмина, самата им цивилизация, ги няма.

В очите на Урусандер блесна нещо като радост.

— Здрав аргумент, Шелтата Лор. Ще помисля над думите ти. — Обърна се към Ренар. — Твоя ученичка ли е? Наистина имаш много таланти, Ренар, да разбудиш такъв жив ум.

Шелтата изсумтя.

— Този жив ум, милорд, беше изкован в пренебрежение и насилие много преди пътищата ни с Ренар да се пресекат. Не е ли така винаги? Самотата изостря вътрешния глас, неизречения диалог между различните „аз“ — а със сигурност има много „аз“ във всеки от нас. Някои — по-гадни от други.

Имаше нещо предизвикателно в тона на Шелтата.

— Малко виждам от това „гадно“ в теб — каза тихо Урусандер.

— Младостта е маската на душата, милорд. Служи, докато се похаби. Засега, сър, вие сте съблазнен от това, което виждате. А ако ви кажа, че в мен се крие един покварен и користен демон? Същество от белези, помнещо всяка рана?

— Тогава, може би — каза Урусандер и се обърна отново към прозореца, — бих те приел с радост в компанията ни.

Ренар въздъхна и се отпусна в стола си.

— Войниците ти не искат възмездие, татко. Това, което са загубили, няма да им се върне. Не, те искат богатство и земя. Искат да си разделят владенията на благородниците. Искат титли. Виждам как, при цялата им проста алчност, вече са боядисани в бяло, сякаш всяко тяхно презряно искане е било благословено. Чудно ли е, че стават дръзки?

— Подложен съм на настояванията им ежедневно, Ренар — отвърна Урусандер. — Ако не приема това бреме, ще го направи някой друг.

— Хун Раал — каза Шелтата Лор и се наведе да напълни отново бокала си. — Виж, това е гаден човек.

— Легионът се подготвя за поход — каза Урусандер, все още съсредоточен върху онова, което бе привлякло вниманието му през прозореца. — Забавянето на Халид Бахан няма да ни задържи повече.

Ренар изгледа за миг осиновителя си и каза:

— Не по твоя заповед? Не в отговор на волята ти? Просто ще бъдеш повлечен, пометен от този порой на самообслужващо се възмущение?

— Съветваш да отхвърля желанията на войниците си ли?

— Не съветвам нищо — отвърна тя.

— Ама разбира се — измърмори Шелтата Лор. — Тя е твърде изтънчена за това.

— В ранното утро — заговори Урусандер — мога да погледна към постовете. Охраната на лагера, стояща толкова неподвижно в бялото. Като изсечени от мрамор. Стоя тук, скулптор на тези творения, създател на армия от камък. Три хиляди каменни сърца в три хиляди каменни гърди. И тръпна — винаги тръпна, когато ми предстои да дам заповед за поход, да намеря битка, да видя своите творения ранени, осакатени, унищожени. — Вдигна ръка и я опря на студеното стъкло. — Това е ужасна истина: колкото и да би ми се искало да си представя толкова съвършена армия, че да не й се наложи изобщо да извади меч, да не й се наложи изобщо да нанася смърт и да й се нанася смърт, признавам бруталната истина. Плътта на всеки войник там навън е издялана, всичко меко е махнато. Останал е само камък, студен и твърд. Готов да не изпитва нищо. Съществуващ само за да унищожава.

Възцари се мълчание. А после Шелтата се протегна на дивана и заговори небрежно.

— По-вероятно е благородниците да се предадат, милорд. Няма да има никаква битка. Просто показвате меча и волята зад него, и враговете ви ще коленичат.

— Направят ли го — отвърна Урусандер, — ще напуснат полето със своите Домашни мечове непокътнати. Само отлагаме сблъсъка. — Извърна се и погледна двете жени. — Това е, което Хун Раал не разбира. Нито Върховната жрица. Бракът не ни печели нищо освен едно несигурно отлагане. Коя от благородните фамилии първа ще отстъпи част от земите си? — Махна с ръка. — Двата трона са безсмислени. Тези сплетени ръце, тъмна и светла, няма да ни спечелят мир.

Шелтата се надигна бавно. Очите й блеснаха към Урусандер.

— Смятате да ги предадете. Собствените си войници.

— Искам мир. Винаги съм искал само това.

— Хун Раал ще ви убие. Върховна жрица Синтара ще му връчи камата, с всеки благослов на Светлината, който може да сътвори.

— Тръгваме на битка — каза й хладно Урусандер. — Ще принудим благородниците да се бият с нас. Ще разбием Домашните мечове и ще оставим знатните без никакъв друг избор, освен да преговарят. И тогава ще има възмездие.

— Всичко това, за да се отървете от Хун Раал.

— Ще се погрижа да се изкове мир.

— Хун Раал…

— … е престъпник и убиец. Ще го предам на легиона Хуст, с моята благословия.

Шелтата се подсмихна.

— Първият жест на помирение.

Ренар ги гледаше и не можеше да реши кой от двамата я ужасява повече. След малко изключи всички тези чувства и мислено им обърна гръб. Нищо от това нямаше значение. Нищо от това не беше важно. „Зимата отпуска хватката си над легиона. Лагерните курви, мъже и жени, ахват от внезапния дъжд от пари, от жадните да се търкалят тела. От това узнават. Разбират. Тръгваме на поход. Има възбуда в това да яхнеш похотта, защото похотта идва с толкова много вкусове. Време е да се опита всеки.

Нищо от това не ме засяга. Вече не.

Моят осиновител е стигнал до чувството си за дълг. Ще вземе ръката на Майка Тъма. Не е толкова голямо отклонение за Вата Урусандер. Винаги е бил готов да прегърне саможертвата, да остави настрана собствените си желания и нужди. Всъщност той копнее за такива моменти, за такива жестове. Те са онова, което е готов да използва, за да се отдели от останалите от нас.

Благородни актове, като разперване опашката на паун. Нищо за него самия, всичко за онези, които гледат. В края на краищата нека да няма неразбиране. Самата му неохота е това, което ражда добродетелта, а със силата на добродетелта той ще наложи над този свят всичката справедливост, която светът може да преглътне.

Но дори тогава той ще отхвърли най-крайните искания на своите войници, тъй че те ще го видят като изменник. Това също ще изглежда като саможертва. Това също ще има вкус на добродетел.

Но всичко това е без значение.

Скоро ще застана с Урусандер в Цитаделата. Ще го видя станал съпруг отново. Ще видя бракосъчетанието. Ще видя началото на опитите му за преговори. Първите му жестове към помирение, възмездие, сигурната пътека към някакъв вид справедливост — онази, която никой не харесва, но всички могат да понесат.

Прахта ще започне да се сляга. Ще има облекчение. Въодушевление. Бурята е отминала. И няма да се върне.“

Тя се изправи.

— Ще си тръгвам, милорд. Уроците на Шелтата приключиха за днес.

Но Урусандер отново бе до прозореца и чак сега Ренар чу шумотевицата от вдигащия лагера легион. На думите й той само кимна, а след това, сякаш току-що му е хрумнало, добави:

— Приготовленията ще отнемат известно време. Тръгваме утре, или може би вдругиден.

— Шеметни времена — каза тихо Шелтата Лор и се усмихна на виното в бокала си. А по-високо добави: — Милорд, моля ви, в деня на вашето правосъдие не пощадявайте майка ми.

След като Урусандер не отвърна, Ренар бързо напусна стаята.

 

 

— Процесия ще е нужна — каза Върховната жрица Синтара, застанала до олтара. — Запалени свещени факли може би, да придадат блясък на утрото. Аз ще водя. С разбудената Светлина, заляла особата ми, ярка като слънцето, но още по-чиста. Трябва да превърнем утрото в нашия първи благослов, всеки един ден, дори докато сме в поход.

Седнал на каменната пейка, Сагандер я изгледа изпод натежалите си клепачи. Пищност, която да сплаши тълпите — всичко това беше много добре, но суетата на тази жена беше твърде прозрачна. Липсваше й финес.

— Говорех за Шелтата Лор — каза той. — Под опеката на една курва е неприемливо. Една курва прави и другите курви, дори да са деца. Навиците на възрастната изкушават, а срещу такива неща никое дете не може да се възпротиви.

— Доколкото разбирам, дъщерята на Тейт Лорат никога не е била дете — отвърна Синтара. — Казах ти, тя е твърде увредена за храма ми. Чудо е, че моята благодат на бялото все още остава на такава покварена плът.

„Ти беше една от курвите на храма на Емрал Ланеар, жено — а твоята покварена плът?“ Разбира се, не смееше да изтъкне такива подробности, за да не опетнят отчаяните нововъведения на тази жена. „Освен това нововъведения са нужни колкото да тласнат историята към някакво подобие на предопределеност, когато всичко свърши.

Ще запиша новите истини за всичко това. Очите и ръката на свидетел, тук, в светая светих на едно новосътворено владение. Сагандер ще бъде име, почитано в грядущите векове.“

— Освен това — продължи Синтара — твоята обсебеност към това дете е непристойна.

— Необосновани лъжи!

Върховната жрица сви рамене.

— Едва ли има значение. Тейт Лорат надари щедро дъщеря си и не се притесняваше много от нощното разбулване на ужаси. Ако уроците на Шелтата Лор с теб включваха изкуството да смуче члена ти, какво от това?

Ръцете на Сагандер в скута му се свиха в юмруци.

— Търсех спасението й — прошепна той.

Синтара му се усмихна.

— Много са пътищата към спасението. Или тя остана… неубедена?

— Провокирате ме.

— Предлагам ти всяко дете в моя храм, историко.

Той я погледна с гняв.

— Върховна жрице, аз бях учител. Достойна професия, която никога — нито веднъж — не съм опетнил с онова, за което намеквате. Всъщност намирам поканата ви за осъдителна.

Тя го изгледа малко по-продължително.

— Добре. Колкото по-малко от слабостите ти могат да използват, толкова по-добре.

„Онези, които те биха използвали, или ти?“

— Армията се подготвя — каза той, притеснен от твърдия й поглед. — Но Хун Раал се крие в палатката си, не приема никакви вестоносци.

— Смъртният меч няма време за такива рутинни баналности — каза Синтара, докато заобикаляше олтара и импровизирания трон, поставен на подиума зад олтарния камък. В залата горяха факли, във всяка налична и по всяка плоска повърхност бяха поставени свещници. Всяка сянка беше прогонена, всяко тъмно петно — заличено. Тронът очакваше позлатяване и изглеждаше, че този поне щеше да остане тук, в храма.

— Изненадан съм, че решихте да тръгнете с нас — каза Сагандер.

— Върховната жрица трябва да посрещне. Двамата с теб трябва да присъстваме на святото бракосъчетание.

— И този храм да остане буквално празен.

Тя спря, с ръка на гърба на трона.

— Никакъв риск няма, Сагандер. Какво толкова те притеснява?

Той понечи да посегне към крака, който го нямаше, но се овладя навреме.

— Ще ми трябва кола, и прислужници.

— Несъмнено.

— Вярвате ли, че ще има сражение?

— Помисли за пролятата кръв като за необходима жертва. Всъщност като за извор на сила. Притеснява ли те това, историко? Мислех, че ще си доволен.

— Войната никога не ме е радвала, Върховна жрице. Тя е глупава, признание за провал. Тя е, уви, триумфът на глупави умове. — Изгледа я. — Но сега вие намеквате, че Лиосан е една жадна вяра.

— Има нещо сурово в силата й, да — отвърна тя. — Но на едно бойно поле, Сагандер, ще умрат мъже и жени. Трябва ли да похабим такова разхищение? Трябва ли да го сметнем за безполезно?

Сагандер махна с ръка.

— Имате един олтар. Не е ли това достатъчно?

— Не е ли всяко бойно поле осветено? Не са ли поднесени безброй жертви на тази свята земя?

— Боговете на войната са варварски творения, Върховна жрице. Да общуваме с тях би трябвало да е под достойнството ни.

— Така или иначе ще се съберат.

— Тогава да ги отхвърлим! Да ги прогоним!

Синтара се изсмя.

— Ти наистина си стар човек, историко. Някои неща са неизбежни. Но също като теб, очаквам тази война да е кратка. Единствен ден, единствена битка. Освен това лорд Драконъс ще бъде между жертвите на този ден. Като за жертва, той изпъква между всички останали.

— Според мен Майка Тъма ще откаже да го предаде. — Сагандер се размърда на пейката, с гръб към голата каменна стена. — Още по-малко да го види убит.

Синтара примига лениво и отново го изгледа замислено.

— Това е предвидено.

Той присви очи към нея. „Проклет да е този ужасен блясък!“

— Какво имате предвид?

— Драконъс няма да напусне бойното поле. Или, по-скоро, ще го напусне. Положен изстинал на носилка.

— Да паднеше от моята ръка — каза Сагандер с въздишка и ръцете му отново се свиха в юмруци.

Синтара се засмя.

— Ами тогава, историко, излез на бойното поле и атакувай, нападни го с меч. Само от омраза би трябвало да блестиш с непроницаема броня. Възпламенен от праведен фанатизъм, как би могъл твоят меч да не замахва сигурно и вярно? Как би могъл да не посече всеки, който би застанал на пътя ти?

Той наведе очи.

— Аз воювам с думи.

— Но явно водиш всяка битка в последствията й, историко, за да пригодиш един ум, недостатъчно бърз за остроумието. Ами че дори онази курва Ренар може да те обезоръжи с едно перване на острия си ум.

Той трепна, после се намръщи към плочките на пода.

— Този вид остроумие е плитко нещо, скалъпено в общество на ревностна злоба.

— Училище имаш предвид.

— Точно така — отвърна той, подразнен от изблика на Синтара.

„Тя злорадства. Това я прави грозна, въпреки ореола от светлина, въпреки естествената красота на лицето й, лъскавината на вечна младост, предложена от тази адска магия.“ Вяра, която заслепяваше за един от естествените недостатъци, превръщаше съвършенството в лъжлива самонадеяност, отхвърляща едно твърде грижливо наблюдение. Трябваше да отбягва сложността, като обещава вместо нея простота. Подозираше, че такава вяра наистина ще се окаже популярна.

— Разрешавам ти да плюеш на трупа му — каза Синтара. — Ако това те задоволява.

— Това е процесия, в която ще се включа с радост — отвърна той.

 

 

Денят наближаваше края си и от кулата на крепостта се разнесе смътно ридание, щом жриците възвестиха умирането на Светлината с ритуална скръб. Капитан Инфайен Менанд смяташе това за подобаващ жест, въпреки че гласовете звучаха напрегнато и фалшиво. Но не беше готова да направи повече усилия в размишляването над хилядите сложности на вярата, тъй като вниманието й бе приковано в далечната фигура на Хун Раал, когато Смъртният меч закрачи самотен по пътя надолу към град Нерет Сор.

До нея стоеше Тейт Лорат, а зад двете в сумрака се трудеха войници, подготвяха се за похода. Въздухът беше жестоко студен, с вятър, който метеше от равнините на север, и най-вероятно щяха да препускат в този вятър чак до портите на Карканас.

— Замръзнала земя — каза тя. — Здрава опора, докато горещата кръв не я направи цялата на кал.

— Бялото сияние гасне — отвърна Тейт Лорат. — А с него всички страхове се пробуждат в ума. Копнея да открия магия за самата себе си, макар и само за да ми вдъхне илюзията за вярност.

— С всички ни е така — изсумтя в отговор Инфайен. — Не харесвам вяра, която познава разума.

— Значи сме малко различни — отвърна Тейт. — Хун Раал…

— … е опасен — прекъсна я Инфайен. — Когато не излива члена си в огъня, тоест.

— Усетих гнева му, Инфайен. Усетих неговата капризност. Нехаен, убийствен. Можеше да е счупил всеки кокал в тялото ми само заради престъплението наглост.

— И по-малко капитан с всеки отминаващ ден.

— Апетитите ми никога не са будели дисциплина.

Инфайен я погледна накриво.

— Добре известно е, че не играеш на фаворити, Тейт Лорат. Ако можеш да направиш някого влажен или твърд, имаш го в леглото си.

— Когато имам титла и богатство, ще си взема поне двайсет любовници. Ще чукам всеки Домашен меч, когото наема. За да си гарантирам абсолютната им вярност.

— Това е един начин, предполагам. А съпругът ти?

— Какво съпругът ми? Той не може дори да проследи един самотен ренегат капитан. Ще се върне тук в Нерет Сор с подвита опашка и ще открие, че отдавна сме заминали. Не. Това, което трябва да спечелим за себе си, ще трябва да бъде от моята ръка, не от неговата, а това е дълг, от който той никога няма да се съвземе.

— Преценката ти е свидлива, Тейт Лорат.

— Нямам геройската ти кръв, Инфайен, за да придам власт на претенциите си.

Хун Раал се скри от погледа им между паянтовите сгради.

— Не отива към крепостта.

— Да.

— Някоя друга задача го командва.

— Хун Раал няма да ни протежира в двора, Инфайен.

— Да. Ще се обърне срещу всички ни.

— Трябва да обсъдим… възможностите си.

— Това е твоя нужда, Тейт Лорат, не моя. Родът Инфайен намира гроб във всяка битка. Тъй че може би ще вземеш дъщеря ми под опеката си, когато дойде това време.

— Доверяваш ми се в това? Ще се погрижа да бъде омърсена. Светлината в младите й очи — помръкнала от употреба. Децата са като кукли, а аз играя грубо.

Инфайен се обърна към нея с усмивка.

— Все още не си срещала дъщеря ми, нали?

Тейт Лорат сви рамене.

— Ти срещала ли си моята?

— Менандори не е глупава.

— Нито Шелтата Лор, уверявам те.

Инфайен се намръщи.

— И все пак…

Тейт Лорат сви рамене, придърпа наметалото около раменете си и се обърна отново към лагера.

— Прекърши ги млади и всичко, което правят от себе си след това, е само мазило върху белезите.

Инфайен въздъхна.

— Някои майки не би трябвало изобщо да стават майки.

— Мисля, че двете ни дъщери биха се съгласили с теб, Инфайен Менанд.

 

 

Майсторът ковач на легиона на Урусандер беше нисък и широкоплещест, с нашарено с белези лице, на средна възраст. Стоеше с гръб към ковачницата си, очертан в огненото й сияние, малките му очи бяха присвити към Хун Раал.

— Сега какво?

Смъртният меч на Светлината го изгледа свирепо.

— Може би не е достатъчно голям.

— Достатъчно голям за какво?

— Май не си усвоил дисциплината на легиона, Билик.

— Командирът ме прати да работя на мястото на Гурен. Ковач съм на града толкова, колкото и на Легиона. Освен това — добави той, — разправят, че не си приел повече титлата капитан. Смъртен меч? Какво по дяволите е това? Не е легионерско звание, за което да съм чувал. Поклонници ли си търсиш сега? Майната му на това.

Вратата на старата къща на Гурен изскърца и вещицата Хейл излезе, заметнала опърпан шал на тесните си рамене.

— Хун Раал — заговори му с присмех. — Това, за което си дошъл, не е работа на Легиона. Чух, че си застанал в един огън. Половината ти дрехи изгорил, но те е оставил непокътнат. Това е гадна магия, Раал. Стой далече от огнената кучка, тя има апетити, които не би искал да знаеш. — Кривна глава и го изгледа. — Или може би е твърде късно. Нали?

— Не съм те викал — каза Хун Раал. — Не изпитвай търпението ми. Махай се.

— Двамата с Билик сме заедно — отвърна Хейл. — Където отиде той, отивам и аз.

— Това е работа на Лиосан.

— И всички бяхме оцапани, нали? Само че когато умът ти реши, че не е сигурен, блясъкът гасне. — Вдигна ръка, остави широкия ръкав да се смъкне и да оголи мършавата й посивяла китка. — Странна е тази чистота, която се отмива, не мислиш ли?

— Петната на греховете ти не ме изненадват, вещице. Твоята магия е мръсна. Нежелана на тази осветена земя. И не помисляй дори за миг, че целият Нерет Сор не е осветен в името на Тайст Лиосан.

— Усещам го — каза тя. — Но не се боя от него. Огнената кучка също.

— Мислиш, че можеш да ми се изпречиш?

— Не ме е грижа за теб, Раал. Билик смятам да опазя тази нощ.

— А на мен ми е нужен — мислиш ли, че няма да го защитя?

— Щом стане ненужен, няма. Изобщо няма да помислиш за него.

Той я изгледа с любопитство.

— Какво смяташ, че предстои да се случи тук, вещице?

— Какво ти предложи тя?

Тази нощ не вървеше по плана. Беше казала да й напали огън и че ще го отведе до Първата ковачница. И че трябва да се направи скиптър. И корона… „Опи ме. Не с вино, не с ейл, а със здравото стискане на проклетия ми член.

Богиня някаква. Демон на огъня. Огнена кучка? Ще свърши работа, предполагам.

Паметта ми е прецакана, определено. Скиптър, корона… трон?“

— Умът ти е размътен — каза Хейл. — Вече си се изгубил в неестествената горещина на пещта на Билик — виждаш ли как нищо не изгаря? Как пламъците се усилват, макар и неподклаждани? Тя иде…

Ковашката пещ зад Билик изведнъж изригна. Огнен език се изви на дъга от нея като бич, удари вещицата и тя изпищя, щом я запокити назад през входа на къщата; рухна на дървения под и тялото й пламна като смолисто дърво. За няколко мига подът и една от стените на къщата вече горяха.

Стъписан, ужасѐн, Хун Раал се опита да отстъпи.

Невероятно бързо цялата къща беше обгърната в пламъци. От втория етаж се чуха писъци.

„Чираците му.“

Пламъците се заиздигаха по ниските стени на ковачницата, обкръжиха Раал и Билик. Купищата въглища запращяха, ведрата с вода кипнаха, дървеният навес изчезна сред огнената вихрушка.

Дрехите им горяха и въпреки това никой от двамата не бе пострадал, докато зноят ги поглъщаше и самият въздух бе изгълтан от потопа от пламъци.

Тогава тя заговори.

— Това ще стигне. Два млади живота в стаите горе. Братовчеди на убит мъж, и двамата изпълнени със скръб. Пречистила съм мъчението им, отнела съм усещането от юмруците на горкия Милик. Виж, това беше безсмислено, нали? Но всичко вече е пепел, всичко е загърнато в мир… И вещицата! Възхитителна жертва!

Билик извика нещо, но думите му се изгубиха в рева на пожара.

Пипала пламъци впримчиха ковача, повлякоха го навътре в пещта и той изчезна в нажежения до бяло огън.

— Хайде ела, Хун Раал. Призована бях в сътворяването на един скиптър, а сега друг. Обслужвам пламъците. Захранвам Първата ковачница с всичко, от което се нуждае. Кръвта в утробата ми, страстта, която разпалваме помежду си, семето, което ти и цялата ви раса изливате в мен. Пристъпи напред, време е. Очакваме те.

Беше безпомощен пред поканата й. Без нужда да си поеме дъх, с кожата му — непокътната от зноя и пламъците, Хун Раал пристъпи напред.

Там, където доскоро беше ковашката пещ, сега беше само нажежена до бяло жар — и все пак в ядрото й чакаше нещо като портал, обрамчен от мъждукащи пламъци.

Смъртният меч прекрачи през него.

Светът отвъд бе само пепел и изгоряла земя, небето — ослепително бяло.

Тя заговори в главата му, съществото й го изпълни, като гънки плът, затварящи се около душата му като пародия на прегръдка.

— Любов има в сърцевината на това, Хун Раал. Безформена е тя в началото, само усещания. Топлина, утеха, сигурност. Така пребивава в новороденото дете, разпалено за живот от онази, която го ражда. Тази връзка отнема време, но веднъж създадена е ненарушима и оспориш ли я, събуждаш огъня.

— Ти си богиня на огнището — каза Хун Раал. Бушуващи пламъци зацапваха хоризонта, сякаш се бяха озовали на остров сред море от огън. Пепелта, изпълнила въздуха, се носеше по лениви течения. — Поглъщаш, а зад теб е обещанието за болка. — Видя Билик, паднал на колене недалече пред него. Отвъд ковача земята се издигаше в груб конус, а от раздраното гърло на върха му се издигаше пушек на виещи се кълба, блещукаше сред силния зной. — Богиньо — продължи Хун Раал, — ти нищо не знаеш за любовта.

— Всеки дар на топлина събужда спомен за утробата, Смъртен меч. Но ти отдавна си удавил във вино детето в теб. Да вдигна ли трупчето му? Ето, погледни какво си убил.

И той видя пред себе си тялото на малко дете. За миг си помисли, че е плувнало в кръв, а после осъзна, че течността, капеща от ръцете и краката му, стичаща се лениво от кръглото му лице, не е кръв, а вино. Хун Раал залитна назад.

— Върви в Бездната!

— Мога да го върна в живота, Хун Раал. Това мъртво дете в теб. Мъртво и умъртвено. Опетнено отвъд всяка невинност.

Докато гледаше с ужас, съществото отвори очи и откри съвършеното синьо на новороденото.

— Спри това! Защо ме изтезаваш? Това не говори за любов, проклета кучко!

— О, всички ние сме майки на онова, което се ражда в нас, да го отгледаме или занемарим, да го обичаме или отхвърлим, да го утешим или насилим, да го отхраним или да го оставим да умре от глад. Да го почитаме като живот или да го пожертваме със смърт. Не съществува душа, Хун Раал, която да не коленичи пред личен олтар, благодат в едната ръка и кама в другата. Какъв избор правиш за своя живот? Бележиш ли всяка сутрин с благодарност или със смърт?

— Камата може да бъде много неща — продължи тя неумолимо, — тя служи като инструмент за убиване и колкото и притъпено да е острието, всеки път пуска кръв. Примигай сънено с отворени очи, Хун Раал, и посегни към бокала — да притъпи всяка рана, която си нанесъл на собствената си душа.

— Стига, моля те…

— Кой ще благослови твоя възлюбен олтар? Този въпрос се задава отново и отново, ден след ден, година след година. Цял живот с този един въпрос. Постави дара на благодатта извън границите на своята плът или го приеми като свой — изборът няма значение. Но ако прокълнеш, наместо да благословиш, Хун Раал, а, това е само твое дело. И наранявайки себе си, добиваш навика да нараняваш други. Житейски навик.

— И все пак — добави тя със злобно презрение — вашият Урусандер смее да говори за справедливост. Получи ли я, кой би останал жив?

Детето, зареяно във въздуха, зацапано с пепел, примигна лениво.

— Махни го — прошепна той.

Привидението изчезна.

— Баланс. Благодатта и ножът. Дошло е времето, Смъртен меч, да изковем символите, които ще ти трябват.

Сякаш нещо го притегли и Хун Раал залитна напред и след миг се озова застанал до Билик. Ковачът плачеше, но сълзи не се задържаха в парещия зной.

— Първата ковачница. О, тя се проявява по безброй начини. Едва ли Драконъс я е намерил под бяло небе. В неговото място на намиране би било тъмно, с небето обгърнато в непроницаем дим. Само сиянието от жадната уста на ковашката пещ, което да го води. Хун Раал, донесе ли каквото поисках?

Смъртният меч посегна към увитото в кожа нещо, което бе затъкнал под колана си. Извади го и го разви. Беше дълга кост, избеляла от слънцето.

— Куче — каза той. — Или вълк, ако е важно.

— Едното е по-изящно в иронията си от другото, Хун Раал. Кучетата на моите деца, или техните диви събратя. Намерена в равнината, нали?

— Поредната ми заповед, която озадачи съгледвачите, но намериха каквото поиска, богиньо. Но това ли е всичко, което ни трябва? Бедрена кост за Скиптъра на Светлината? Защо ни трябва ковачница?

— Естеството на Светлината обитава в огън. — Той долови насмешката й. — Възвърнал си наглостта си, Хун Раал. Лукавото си превъзходство — пиянския юмрук, и всичко е само игра. Но си оставаш пълен невежа. Той задържа всичките ви деца и това беше грешка. И в самотата ви… когато най-сетне предложи на всички ви майка, беше твърде късно.

— Достатъчно обиди. Билик чака — въведи го в това, което трябва да се направи.

— Не съм аз тази, която да води твоя ковач — отвърна тя. — Тук властва волята на Първата ковачница. Тя избира кого да използва. Ако беше дошъл сам, липсата ти на талант, недостигът на знание и умение, щеше да доведе до слаб резултат. Но този, мисля, ще се окаже добър извор.

Билик беше на колене, неподвижен, навел глава, брадичката му опираше в гърдите му.

Хун Раал подаде бедрената кост и каза:

— Ето, вземи това.

Но Билик не реагира.

Хун Раал го потупа по рамото с костта, но и това не предизвика нищо. Той се наведе и погледна лицето на Билик.

— Бездната да ни вземе, глупакът е мъртъв!

— Е, да. Имаш нужда от неговите умения и опит. Мисля, че сме готови…

Сякаш го шибнаха с юмрук. Главата му се отплесна назад и в замаяното му объркване внезапно го заля порой от спомени, които не бяха негови. Късове, разбъркани и отначало безсмислени, образи, проблясващи в мислите му, пламващи зад очите му… в селото всички бяха роднини. Познаваше ги всичките и имаше топлина, и всяко дете — всяко дете — беше в безопасност. В онези години, знаеше го, беше живял в рай, в свят, където любовта изобилстваше и дори обичайните дребнави съперничества и спорове, които можеха да тормозят всяко голямо семейство, се оказваха редки и бързо изсъхваха на лозата.

Имаше нещо там. Ежедневието бе станало някак свещено. Нямаше никаква причина за това, нищо, което да може да посочи, и пребиваването в него бе напълно естествено, и в онези години той нямаше усет, че светът извън селото е по-различен. Той… аз…

Живеехме така, както бяхме създадени да живеем. Живеехме така, открих скоро за свой ужас, както други само се домогваха да живеят, или мечтаеха, или цинично пренебрегваха като възможно.

Бях дете там, а после чирак при Кейдж, учех изкуството на ковачеството. Кейдж правеше всичките трудни за изработка сечива на земеделците и бъчварите, и майсторите колари, но най-много обичаше да прави играчки. От изхвърлени парчетии, от шлака, от каквото можеше да намери. И не прости играчки за селските деца при това! Не, приятели, Кейдж майстореше малки механизми, метални главоблъсканици, които и объркваха, и забавляваха всички.

Колкото и да беше едър, Кейдж беше кротък човек. До деня, в който напусна ковачницата и отиде до другия край на селото, влезе в къщата на Харок Кожаря и му счупи врата.

Раят е нещо живо, като дърво, и понякога, между многото му корени, затънали дълбоко в тучната пръст, един корен се оказва гноясал и забрал, и накрая изгнил.

Изневяра. Дума, която дори не бях разбирал дотогава. Престъпление в измяна. Жертвата беше доверието и смъртта й стъписа цялото село.

Горкият Кейдж^[1]. Толкова горчиво на място се оказа името му — научаването се оказа неговият затвор, онова, което не можеше да пренебрегне.

А след това имаше две вдовици, не само една, а на селото му трябваше ковач.

Докато на мен, жалкия чирак, все още неготов, все още несъвзел се, ми трябваше ново село.

Има всякакви видове предателства. В името на Бездната, онова ококорено момче, което бях, научи това много бързо. Прецакай едно нещо и то прецаква всичко останало.

Легионът ме намери и ме принуди да му служа. Война трябваше да се води. Сякаш ме интересуваше. Помня кога за първи път те видях, Хун Раал…

Хун Раал изръмжа и задави гласа на Билик — окаяните спомени, трупащи се един над друг и бележещи тъжните уроци на един тъжен живот. Не го интересуваха такива неща, но вече имаше ново знание в мускулите и костите му, умение зад преценяващото му око, острота в сетивата му. Знаеше вече изкуството на ковача.

Откраднат талант, откраднато умение.

Полезно би било да знам как стана това…

Грубият смях на огнената кучка отекна в черепа му.

— Въздигни се тогава до божественост, Хун Раал! Но не, не божественост дори. Стани първична сила, безтелесна воля, мирис във въздуха, петно върху земята. Дарът на Първата ковачница към теб няма да се задържи дълго, тъй или инак. Щом напуснем това селение, призракът на твоя ковач ще избяга от злочестото ти смъртно тяло. Не можеш да задържиш онова, което не иска да те има. Всичко друго е притежание, а те уверявам, Хун Раал, не би ти харесало притежанието.

— Значи губим време тук — каза Хун Раал. — Имам скиптър да изкова.

— Тогава се спусни в огньовете, Смъртен меч. Ще чакам завръщането ти.

Внезапно подозрение го обзе и той погледна намръщено бедрената кост в ръката си.

— Куче или вълк. Това творение няма да принадлежи на Светлината — не изцяло.

— Моята отплата за тази сделка, Хун Раал. Чрез вашата благословена Светлина аз ще виждам. Привилегия, с която не смятам да злоупотребя, уверявам те.

— Подробност, за която би предпочела Върховната жрица да не знае нищо, разбирам.

— Съвсем вярно. Само ти.

— Тогава аз на свой ред бих могъл да се възползвам от твоето… зрение.

— Очаквам да го направиш. Сега върви.

Той погледна коленичилия труп. „Толкова по-добре. Спестява ми необходимостта да го убия по-късно.“

 

 

Стари неща, върнати към живот, излъчваха усещането за крехкост и никаква лъскавина, боя или позлата не можеха да скрият това. Възкресението беше илюзия, след като върнатото никога не беше същото като онова, което си е отишло, макар че един небрежен поглед можеше да внуши обратното. Това, или съзнателната слепота на вярата.

Лорд Урусандер гледаше бронята си. Прясно смазана, лъсната и с нови каишки. Подлакътниците, които да загръщат китките му, бяха боядисани наново и инкрустирани със златен слънчев изгрев. Нагръдник от бяло лакирано дърво, обрамчено със златен филигран. Обшито с козина пурпурно наметало, извезано със златна нишка. Само оръжейният колан и мечът в ножницата бяха без нова украса.

След като слугите го облякоха, Урусандер застана неподвижно. Набръчканото му лице не издаваше никакво чувство. След това той заговори.

— В ума си виждам Кадаспала. Четка между зъбите, още три в едната ръка. Поглежда с досада тези одежди, но кимва на политическата им необходимост. Готов е да играе тази роля. Доставчик на легенда. Издигането на баналното в мит.

Ренар, седнала в обичайния си стол, кривна глава и рече:

— В такава поза, татко, подканваш по-скоро твореца, който работи с камък или бронз.

— Те воюват помежду си за трайност, сигурен съм — отвърна Урусандер. — Но мисълта ми е за Кадаспала. Някои го сметнаха за заклет недоволник, вечно оплакващ се и въргалящ се в мизерията. Други изразиха пренебрежението си към него с безгрижна лекота, като от позицията на интелектуално превъзходство или най-малкото сух прагматизъм. Как винаги ме е ядосвало това.

— Той беше напълно способен да води своите битки — изтъкна Ренар, докато гледаше как слугите пристягат ремъци, закопчават токи и се суетят да нагласят гънките на наметалото.

— Срещу такива глупаци, каквото и да им каже, не би могло да разколебае преценката им.

— Да, не би могло — съгласи се тя.

Долу на двора офицерите се бяха събрали, подхвърляха си шеги и смях, докато подготвяха конете и проверяваха оръжията. Капитан Тейт Лорат беше взела дъщеря си, под бдителното око на Инфайен Менанд, а според всички донесения Хун Раал все още го нямаше.

— Така че се пада на мен — продължи Урусандер. — Не съм склонен да пренебрегна глупостта, колкото и пристойно да е облеклото й. О, не укорявам самия акт на преценка, нито дори идеята за праведно мнение. По-скоро тонът е това, което толкова презирам. Не, отхвърлянето им не заявява нищо, което да е интелектуално превъзхождащо. А обидата зад преценката им не може да скрие користната им оскъдност на благоразумие. Всеки глупак, жаден да изкаже мнение, предизвиква същите оръжия за преценка срещу тях. Като на бойно поле, всичко е честно. Не би ли… не, дай ми го този колан, сам ще си наглася меча, проклет да си… не би ли се съгласила, Ренар?

— Закърнелите интелекти рядко се засягат от такава преценка, татко.

— Тогава нека ги издърпаме на открито, на светло. Аз не съм художник. Аз съм просто войник. Ще ги извикам и ще ги предизвикам да се защитават.

— Нямаш публиката — отвърна Ренар.

Урусандер въздъхна.

— Да. Нямам.

— Във всеки случай — продължи тя, — аз не съм толкова снизходителна към идеята, че всички мнения са еднакво валидни. Някои са просто невежествени.

Урусандер изсумтя.

— Хайде оставете ме — каза на слугите и изчака, докато се изнижат от стаята. Обърна се към Ренар. — Умът ми е закърнял с възрастта. Липсва ми правдоподобието отпреди години. Още по-лошо, огньовете ми са загаснали. Това, което ме очаква, Ренар, е желанието да се освободя от всякаква разсъдливост. Дотук с размишленията, които така измъчват художника, който вижда твърде много, който разбира твърде добре, който е готов да се опълчи на напора на низки страсти. Битка ни чака. Да препуснем и да я започнем.

А тя стана и взе наметалото си.

— Настроил си ума си, както си нагласил и меча си.

Урусандер въздъхна.

— Какъвто и да е изходът, тази битка ще е последната ми.

Тя го изгледа мълчаливо.

Той стоеше изправен, все още с цялото си излъчване на власт, с изяществото на компетентността, но под цялата тази позлата, под повърхностната благопристойност, нещо разбито криеше подпухналото си лице.

„Дългът, изглежда, е жестока любовница на този мъж. Приканени сме към съчувствие.

Но виж как тръгва към реката от кръв.“

— Ще яздиш ли до мен? — попита той.

— Татко, от този миг насетне никога няма да те оставя.

И тогава подпухналото лице се вдигна, разкри се пред нея и тя го видя ясно.

„Е, не е никаква изненада, нали? Крием лицата си, всички до един. Лица насинени от несправедливост.“

И в това детско лице, така подпухнало от сълзи, тя видя надежда.

„О, как бързо се забравят уроците за измяната.“

 

 

От високата стена на крепостта Върховната жрица Синтара беше гледала навитата змия на легиона на Урусандер, видяла бе как сякаш се беше разгънала на вълна с утрото. Пара се вдигаше от нея, сякаш цялото онова същество току-що бе изпълзяло от земята, смесваше се с пушека от градската ковачница, където пожар беше изгорил сградата и склада й до основи, отнасяйки с нея поне четирима души, включително ковача на Легиона. Хората на градчето се бяха борили с пожара през нощта и го загасиха чак малко преди разсъмване.

Опашката на Легиона обикаляше града в полукръг, а тъпата глава на влечугото беше извърната на юг. Образът остана в ума й, когато поведе процесията в двора на крепостта, врязвайки се през струпаните офицери, чакащи идването на Урусандер.

Не искаше да остане при тях. Макар войниците на Легиона все още да разчитаха на командирите си за всичко, вярата и нейните свещенослужители не се прекланяха пред тази вече недостатъчна военна структура. Докато Урусандер не станеше Баща Светлина, не беше нищо повече от командващ армия.

„Това влечуго е мое и ние, светите служители на Светлината, ще поведем авангарда. Със заслепяваща злост ще бъдем неговите зъби. Най-добре Урусандер да разбере това незабавно. Най-добре този урок да бъде даден на всеки офицер тук и на всеки войник долу.

Дребнавата им жажда за богатство и земя е твърде низка за праведността, която ни очаква.“

Хун Раал все още го нямаше никакъв.

„Ако не е първият, със сигурност ще е последният. Смъртният меч желае огромна публика, предполагам. Или може би лежи в несвяст в някоя задна уличка… макар че не бива да се надявам на такова малко вероятно унижение.

Ще си намеря дестраянт на вярата. Трябва да си намеря своя защитник, достоен контраст за нашия Смъртен меч. Може би сред благородниците или в самата Цитадела.“

Върховната жрица и свитата й, всички до един в бял брокат, минаха през портата в тържествено мълчание и поеха надолу по каменния път.

 

 

— Курвата има излъчване — промърмори Тейт Лорат, загледана в минаващата процесия. Факли и фенери, широки халати от избелена вълна, обшити със звезди, мъртвешки бледа кожа. Тейт изсумтя. — Виж колко безкръвни изглеждаме.

Инфайен Менанд опря ръка на муцуната на кобилата си, та тя да вдиша миризмата й. Отдавна не беше яздила за битка. Кобилата остаряваше. „Може дори да грохне под мен. Подходяща кончина и за двете ни. Но ще усети нетърпението ми да убия Домашни мечове — онези привилегировани изменници, толкова бързо продали мечовете си на знатните. Ще ми се отзове още веднъж.“

— Не придавам много тежест на тази вяра — продължи тихо Тейт Лорат. — Не достатъчно, за да видя този порцелан помътнял, за щастие. Изглежда ми добра до безразличие.

— Ако Светлината благославя, прави го безразборно — каза Инфайен. — Ще докосне всяка сцена, от сладко блаженство до сладък ужас. Съгледвачите не докладват за скорошно завръщане на съпруга ти. Притеснена ли си?

— И още как. Некомпетентността няма да ни спечели благоразположение.

— А ако беше тръгнала ти да заловиш Шаренас Анкаду?

Тейт Лорат се озъби.

— Нейната глава щеше да язди знамето на частта ми и тази сутрин изгнилото й лице щеше да е само дрипи плът върху кокал.

Инфайен се намръщи.

— Халид има качества за командир, Тейт Лорат. Омаловажаваш го по причини, добре скрити зад флага, който развяваш сега. Презрението заслепява двупосочно.

Тейт Лорат хвърли поглед към дъщеря си, застанала недалече от тях, гъвкава и отпусната, опряла гръб на стената.

Щом видя това, Инфайен се намръщи още повече. „Да беше намерила Шаренас първо твоята палатка онази нощ, Тейт Лорат. Но все едно. Няма да вземеш отново дъщеря си под крилото си.“

Жадна беше за предстоящата битка. Първото проливане на знатна кръв беше от нейната ръка в края на краищата, подробност, която никой не можеше да й отнеме. „Въпреки че войниците ми загубиха дисциплината си. Кланът Инис се би твърде добре. Кръвта потече обилно, особено когато се появи Крил Дурав. Изнасилването беше престъплението, което премина границите. Е, дори и във война може да има съжаления.

Но ще положим в редици много трупове на знатни, преди да свърши това, да правят компания на клана Инис. Понякога привилегията има нужда от сериозно прецакване, за да се изпрати посланието. А засега, да, възмущението служи като знаме и за двете страни. Боят ще е свиреп.

Само се моля да мога да кръстосам меч с Андарист, ако не със Силхас Руин. Може би дори с Аномандър.“ Малцина можеха да стигнат до единодушие по това кой от тримата е най-добрият с меча. Но Аномандър все пак изглеждаше най-трудно преодолимият. „Ако го намеря ранен на бойното поле, или изтощен. Ако го хвана неподготвен. Ако се препъне, ако се подхлъзне в кървавата кал.“

Подробностите щяха да се изгубят с времето. Истината щеше да стане проста. „Денят, в който Домашните мечове на знатните паднаха, Инфайен Менанд уби лорд Аномандър Пурейк на бойното поле и така умря Първият син на Тъмата. Така че не бе изненадващо, че оцелелите братя след това я убиха. Освен това родословната линия Менанд бездруго беше обречена…“

— Усмивката ти е студена, Инфайен Менанд.

Тя погледна Тейт Лорат.

— Къде ще е според теб?

— Какво къде?

— Битката, какво друго?

— Тарнс.

Инфайен кимна.

— Да. Тарнс. Урусандер ще се погрижи за това.

— Няма да рискуват самият Карканас да пострада. Градът е наградата в края на краищата.

„Този град не означава нищо за мен. Също толкова бих се радвала да го видя, че гори.“

— Където Урусандер ще бъде направен крал.

— Баща Светлина.

Инфайен сви рамене. „Единствената титла, която ме интересува, е моята. Инфайен Менанд, Убийцата на Първия син на Тъмата.“ Случайно изместване на погледа й засече очите на Шелтата Лор, впити в нея. След дълга пауза дъщерята на Тейт се усмихна.

Притеснението на Инфайен бе мигновено и бързо забравено, понеже лорд Урусандер дойде.

Командирът им не беше по речите, но Инфайен изпита внезапна възбуда и потръпна в очакване. Най-после щеше да стане. „Тръгваме на поход към Карканас. И ще има справедливост.“

 

 

Бяха успели да оплетат само сто и петдесет щита, тъй че капитан Халид Бахан раздели своите триста войници на двойки — един да носи щита, а другият да борави с оръжията. Линията на дърветата напред беше накъсана от капризите на огъня и останали от стара сеч пънове. Снегът по земята беше мръсен, покрит с кора и още неомекнал от утринната светлина.

„Утринната светлина. Такава, каквато е. Що за богиня е тя, че привлича сумрак? Това помрачава владението й, все едно всички сме на ръба да изгубим съзнание?“

Все още беше въодушевен от триумфа си в манастира, макар победата да се беше оказала по-кървава от очакваното. Отпращането на децата навън по южния път, да вървят пеш до Йедан, донякъде будеше угризения. Зимата с неохота отстъпваше горчивата си жътва на студ и сняг. Но бяха облечени топло и теглеха шейни, натоварени с провизии. Ако не бяха изгубили пътя, вече трябваше да са в манастира, на топло и в безопасност.

„Неизбежностите във война често са жестоки. Не можех да ги взема с нас, не и при предстоящо сериозно сражение.

Тези страхливи Отрицатели с техните лъкове и засади — ще се справим с тях.

И ако късметът ни се задържи, можем като нищо да намерим Шаренас Анкаду сред тях, привлечена в компанията им от общи престъпления. Предателите се събират.“

Лейтенант Аркандас дойде при него и отдаде чест.

— Сър, забелязаха ни.

— Добре — отсече Халид. — Ако се наложи, ще ги изтласкаме до речния бряг.

Щяха да оставят конете с петима-шестима войници. Той очакваше бърза битка на неравния терен, в дълбокия сняг и останките от почти унищожената гора.

Вонята от стария пожар се бе утаила над земята и дори времето едва смогваше да я заличи — някаква пареща сетивата утайка, може би от изгоряла мъзга или просто миризмата, родена от унищожението. Насилието беше петно по земята. „И все пак — Халид погледна белите си ръце, докато ги пъхаше в ръкавиците, — престъпленията не оставят никакво петно по кожата, нито белег на лицето. От това трябва да извлечем смисъл. Оправдани, престъпленията престават да съществуват. Благословено, лицето отново става невинно.“

— Лейтенант.

— Сър?

— Подготви бойния ред. Ще настъпим към дърветата.

— Съгледвачите донасят за много Отрицатели, които ни очакват, сър.

— Надявам се да е така! Вярно, това е рядка смелост. Нека се възползваме от нея, нали?

— Да, сър.

Той я изгледа.

— Съмнения ли имаш, Аркандас?

— Че ще се окажат сериозен противник ли? Не, сър. Но не ми харесва използването на стрели. При това положение може би ще трябва да атакуваме на бегом и да ги доближим, в който момент лъковете им няма да им помогнат много срещу мечовете ни.

— Точно така — съгласи се Халид. — Посичаме ги, докато побегнат, и после ги подгонваме.

Тя го изгледа за миг и рече:

— Сър, напълно възможно е лорд Урусандер вече да е повел Легиона по пътя на юг.

Халид Бахан кимна навъсено.

— Щом приключим тук, ще тръгнем на юг.

— Да, сър. Войниците ще са доволни.

— Нима? Напомни им, лейтенант, че днес ние сами ще си доставим удоволствие.

Щом Аркандас тръгна да предаде заповедите му, Халид извади меча си и махна на мъжа с щита до него.

— Стой плътно до мен и си отваряй очите, Сарторил. Тези кучи синове нямат никаква чест.

 

 

От прикритието на гората Глиф гледаше как войниците на Легиона се строяват в боен ред за близък бой — плътна челна редица, подкрепена от още три рехави реда зад нея. До Глиф се беше присвила Лаханис, стиснала ножове в посивелите си като пепел ръце. Той видя тръпнещото й нетърпение и промърмори:

— Търпение, моля те. Трябва да ги привлечем навътре. Щом навлязат между дърветата, редът им ще се обърка. Щитовете ще им пречат. Ще мислят, че най-лошото от заплахата със стрелите е минало.

— Ще ни видят, че отстъпваме. Отново. Ще викат презрително. А когато стрелите най-после полетят, ще ни обявят за страхливци.

— Ти и другите Касапи ще имате колкото искаш ранени за довършване — напомни й Глиф. — Просто стойте назад, докато останат малко да се бият.

— Вашият жрец нищо не разбира от битки.

— Това не е битка, Лаханис. Това е лов. Това е примамване на стадо и след това избиването му. Те са просто дивеч.

— Рано или късно вие шейките трябва да се научите да се биете, да стоите на място и да не отстъпвате нито крачка.

— Ще ни трябват брони и оръжия за това. — Той кимна към вече настъпващите редици на Легиона. — А днес е първата ни жътва.

Тя се чукна по челото с плоското на единия си нож.

— Когато разберат грешката си, Глиф, те ще се опитат да се изтеглят обратно на равнината. Нека да взема Касапите си зад тях, да изчакаме отстъпването им.

— Лаханис…

— Те вече гледат към мен, за да ги водя! Видели са радостта на истинския бой! Сами дойдоха при мен! Вашите ловци! Не им отказвай, Глиф!

Той погледна назад. Знаеше, че Нарад е сред дърветата по-навътре в леса. Вече не войник, не да стои вече сред неговите ловци, неговите воини. Не, също както лорд Урусандер той нямаше да влезе в битката — освен ако всичко останало не бъдеше изгубено, — но пък цената на Нарад беше твърде голям залог, за да бъде изложен на риск. „Вещици са го намерили — и сега са с него. Шамани го наричат своя принц. Говорят за стари богове, останали без вяра в тях, лишени от поклонници богове, които са по-малко от сенки. И въпреки това обитават по ръба на този свят. Като изхвърлен от бурята плавей на морски бряг.

Изгубените ще се съберат, за да изградят мечтан дом. Стражът ги приветства всички.“

— Глиф!

Той кимна.

— Добре. Но се постарай да изчакате, докато всички подминат, и убийте всички ранени.

— Никой няма да оцелее — обеща Лаханис и се върна при двайсетината си съратници.

„Нейните Касапи. Сред нас в гората рязането на месо е обичайно умение. Тя взима името и го превръща в ужас.

Такива са децата на войната.“

Утрото беше мразовито, но дланите на Глиф бяха хлъзгави от пот и той отново намести хватката си на лъка. „Излязох от водата, като бленувах за смърт. Напуснах езерото, след като бях изплакал във водите сетната си скръб. Боядисах лицето си с пепел, за да направя маска, но пепелта вече не е нужна, а маската се превърна в мен.

Нарад говори за битка. Но не тази битка. Говори за война. Но не тази война. Говори за бряг, но не бряг, който можем да видим.

Все едно. Сега е това.“

 

 

— Стой по-близо, проклета да си! — изръмжа Аркандас.

Телра надигна отново щита си и догони лейтенанта си.

— Защо просто не се напъхам в туниката ви, сър!

— Отваряй си очите за първите стрели!

— Те все така отстъпват — каза Телра и изруга, щом стъпи в дупка, скрита от дълбокия сняг. Дъхът й беше хриплив, гърлото стегнато от жестокия студ. Изпъшка, измъкна се и залитна напред.

Аркандас спря, за да я изчака.

— Но не бягат, нали?

— Да, не бягат. Когато залагаш капан като този, не искаш да се отдалечиш много от плячката си.

— Виждаш ли Халид?

— Не.

— Трябва да подаде сигнал за оттегляне. А ние трябва да стегнем редиците.

— Да, сър.

— Мисля, че е вдясно от нас. Да завием натам.

— Ще ни издебнат от засада.

— Затваряй си устата, Телра. И стой плътно до мен.

Аркандас спря, махна на войниците зад тях и поведе Телра надясно, пряко на настъпващата линия. А Телра разбра какво предстои. Капитан Халид Бахан, изглежда, не схващаше тактиката, която им прилагаха. В душата й се надигна страх и прерасна в ужас. Някой беше организирал кучите синове. Нечий ум действаше срещу тях. „И ние влизаме право в капана.“

— Лейтенант…

— Млъкни, Телра! Ще го хванем — виждаш ли? Ето го. Ще…

Стрелата, която заби обсидиановия си връх в шията на Аркандас, беше намазана с катран и гореше. Още няколко запалени стрели се забиха в плетения щит и Телра се присви зад него, а лейтенантът падна до нея и ботушите й заритаха в снега, сякаш се опитваше да побегне.

Пламъците по щита на Телра се разгоряха.

Войниците наоколо крещяха. Горящите стрели хвърчаха като мълнии в сумрака и нямаше спасение от тях.

Телра заотстъпва. Огледа се да намери Халид Бахан и видя щитоносеца му Сарторил — наметалото му гореше, три стрели стърчаха от гърба му.

— Дай сигнал за отстъпление! — извика Телра.

Някой залитна до нея, тя се обърна и видя ефрейтор Параландас.

— Телра! Къде е лейтенантът?

— Мъртва е — отвърна Телра. — Къде са Фараб и Прил? Трябва да съберем отделението и да се измъкнем!

— А Халид?

— Сарторил е убит, а капитанът не се вижда никакъв. Сигурно и той е убит.

— Телра, срещу нас има поне хиляда!

— Значи бягаме — каза Телра.

— Бягаме?!

— Именно! Бягаме.

 

 

Лаханис се наведе над издъхващия войник, заби кървавото острие отстрани в снега и с другата си ръка бръкна в широката рана в гърлото на мъжа. Гребна гореща кръв и намаза лицето си. Облиза устни и се усмихна на войника. Раната се разпени, докато той се мъчеше да вдиша, но тя виждаше, че се дави. „Бавно, нали? Добре. Разбери, че краят ти идва. Разбери го в душата си. Виж добре убиеца си.

Понякога, когато подгониш момичето, то се обръща срещу теб.“

Войниците се бяха втурнали назад, макар само малцина да бяха ранени. Някой най-сетне бе заповядал отстъпление. Някои бяха пробили през засадата им, но Глиф и стрелците му бяха плътно по петите на Легиона. Стрели се забиваха в незащитените гърбове като градушка. А тя бе тичала след войниците, които бяха захвърлили мечовете и щитовете си и смъкваха шлемовете си, за да виждат по-добре, и ги беше посичала в гръб, един подир друг, а Касапите с нея правеха същото, със секири и брадви — разбиваха черепи и съсичаха рамене.

Клане. Истинско клане, щом отстъплението премина в бягство, а бягството — в касапница.

Лаханис се изсмя, отдръпна се от давещия се в предсмъртни хрипове мъж и тръгна да търси следващата жертва.

 

 

Глиф посегна за нова стрела, но коженият колчан беше празен. Той пусна лъка, извади ловния си нож и тръгна от едно тяло към друго да търси признаци на живот. Където ги намереше, острието ги погасяваше.

Никога не беше виждал толкова много трупове, никога не си беше представял какво е да се движи през бойно поле, да вижда кръвта и изпражненията, изтекли от изкормени мъже и жени. Не би могъл и да си представи лица, способни да намерят толкова много различни изражения за смърт, сякаш някой художник бе полудял в тази гора и извайваше един бял лик след друг, оформени с длетото от самия замръзнал сняг, но и оплискани с кръв.

Усети се, че залита между труповете и че вече не оглежда телата; вече му беше все едно дали ще види смътното облаче пара от човешки дъх.

Денят ставаше все по-студен. Той потрепери, спря и се подпря на ствола на едно овъглено дърво. Един ловец стоеше пред него и говореше, но Глиф не можеше да намери смисъл в думите, които чуваше — сякаш някой друг език се говореше в това ужасно място.

Но бавно, като от необятно разстояние, съзнанието му се върна.

— … диша още, бойни главатарю. Моли за живота си.

— Кой?

— Водачът им — каза ловецът. — Капитан Халид Бахан. Беше се сврял в едно прогнило паднало дърво.

— Вържете го. Пратете го на Стражата. Започнете да смъквате броня и да прибирате оръжие. И стрелите също.

— Това е велика победа, бойни главатарю!

— Да. — „Сега намери онзи скулптор. Подгони го. Тръшни го на земята. Смири червените му ръце. Да не твори повече този ден. Край на това. Стига.“ — Да. Велика победа.

 

 

Нарад стоеше и гледаше как влачат към него вражеския командир. Чаталът на капитан Халид Бахан беше оцапан. Сълзи бяха омацали бузите му. Вонеше с всичките животински миризми на паника. Достойнството идва трудно, както много добре знаеше Нарад, особено в битка и всичко след нея. Самото оцеляване може да накара човек да се чувства опозорен.

„По-добре да го бяха убили. Не искам да имам нищо общо с това.“

Ловците на Глиф, вече воини, се връщаха в лагера на малки групи, носеха брони, оръжия и шлемове. Лицата им бяха зачервени въпреки сивия цвят на кожата им, но нещо безжизнено се криеше зад всичко това, нещо изтръгнато, което едва ли някога щеше да се върне. Това мъртвило придружаваше връщащите се воини като мъгла над голи хълмове, гъста и студена. Нарад я усещаше как се завихря около него, как се мъчи да проникне в него.

„Вече воини, но това не е никакво издигане в статут или ранг, никаква спечелена награда. Това е пропадане, усетено дълбоко в душата, сякаш едно новооткрито умение току-що е осъзнато като проклятие. Това е вещина охулена, гордост опетнена. Вървим в един оголен свят.“

— Ще платят откуп за мен. Голям!

Нарад се намръщи на капитана, хвърлен по очи в краката му. Помъчи се да намери смисъл в отчаяните му думи.

— Откуп? За какво са ни на нас пари?

— Аз имам цена! Аз съм офицер на Легиона!

„Да. Помня как получавах заповеди от един като теб. Помня също докъде доведе това.“

— Всички войници — заговори той — вярват. Че онези, които ги командват, са доблестни, че необходимостта е свързана с праведност. Това измива петната от съвестта. Представете си разочарованието, когато войникът не намери нито чест, нито праведност в тези командири.

— Каузата на лорд Урусандер е достатъчно праведна, глупако. Бездната да ме вземе — изръмжа Халид, — че трябва да обсъждам моралност със сврял се в горите убиец.

Нарад го погледна.

— Беше ли по заповед на лорд Урусандер едно семейство да бъде избито на сватба? Назовете ми, сър, моралното оправдание за това. Какво да кажем за невястата — горката невяста, — изнасилена до смърт върху домашното огнище? Къде, моля ви, ще се намери честта в такова отвратително зверство?

— Жестокостта в онова… събитие е на капитана, командващ онази рота. Тя надвиши заповедите си…

— Инфайен Менанд, да. Но съм любопитен — къде започнаха проявите на зверство? Изнасилването на невястата или първият меч, излязъл от ножницата? Някои пътища придобиват инерция от само себе си, сигурен съм, че разбирате. Едно нещо неизбежно води до следващото. Тъй че — от благородни подбуди — води до пълен ужас.

— Обсъдете го с Инфайен — озъби се Халид.

— Може би ще го направим.

— Те ще ви хванат! — извика вбесено Халид Бахан. — Ще ви съдерат проклетите кожи! На всички до един!

Нарад се обърна към трите приближили се фигури. Шаман и две вещици. Бяха дошли от северозапад, от земите на дома Дракони. „Торбите им са пълни с кости и нокти, със зъби и жълъди, с пера и мъниста. Магията около тях е като пушек. Не ми говорете за древни духове и забравени богове и аз няма да говоря за моите спомени за вашите родственици, пищящи в горящата къща.“

Шаманът — с еленови рога на главата — заговори:

— Йедан Нарад, ние ще го вземем, ако искаш.

— Ще го вземете? — Огледа ги. Равнодушните им погледи не издаваха нищо.

— На поляната — продължи шаманът. — Поляната с наострените колове.

— За какво говори? — попита Халид Бахан, докато се мъчеше да се извърти в усилие да види шамана.

— Искат да удължат смъртта ти — отвърна Нарад и въздъхна.

— Изтезание? В името на Бездната, имайте милост! Това не се прави на войници — хората ви не разбират ли това? Кога паднаха тайстите до нивото на диваци?

— О, диваци сме, несъмнено — отвърна Нарад. — Изобщо не сме войници. Трябваше да помислите за това, преди да пратите войниците си в горите да избиват невинни. Преди войниците ви да изнасилят безпомощните. Във вашия свят, сър, вие нарекохте жертвите си Отрицатели. Какъв дар на вашата цивилизованост отрекоха те толкова глупаво? Все едно. Вече напълно сме приели вашите порядки, сър.

— Ти си проклет дезертьор! Личи си по меча на колана ти!

Нарад сви рамене.

— Но се чудя, сър. Колко струва тази цивилизация, когато дивачеството процъфтява вътре в нея? Когато престъпници живеят в безопасност зад стените й? И не, не говоря за Отрицателите, а за вас и вашите войници.

— С нищо не съм по-различен от теб! От коя част си? Кажи!

— Ами, от частта на капитан Инфайен Менанд.

Очите на Халид се присвиха.

— Аа, а не виждам ли кръв на невяста по ръцете ти?

— Да — каза Нарад. — Мисля, че да.

— Тогава…

— Тогава да, сър. Изпълнявах заповеди. Това беше мое престъпление и остава завинаги мое престъпление.

— Ще ти дам Инфайен Менанд — викна Халид. — Пусни ме. Заклевам се, ще я доведа тук, в засада.

— Защо, капитане, всяка армия убива дезертьорите си? Възможно ли е всъщност такова възражение от страна на обикновените войници да застрашава цялата фасада? Онази деликатна кула от клонки и пръчки, от изпъната паяжина и капчици роса, тази клатушкаща се постройка на институционално безумие, която прави клетка от всяка добродетел само за да шепне след това за необходимост?

— Дезертьорите са страхливци! — изръмжа Халид Бахан.

— Някои са, сигурен съм — съгласи се Нарад. — Но други, ами, подозирам, че са просто обект. И отказват, отричат. Правят онова, което всеки, който е предаден, би могъл да направи, нали? А ако е така, не трябва ли да търсим предателите?

— Оправдавай каквото си направил колкото искаш.

— Току-що се опитах, но явно без много успех. Всъщност не можах дори да мина покрай причините, хилави и презрителни, както се оказаха, още по-малко — оправданията. И това беше откритието ми, капитане. Пътуването от причини до оправдания би трябвало да е дълго и трудно и всъщност малцина от нас наистина заслужават края на пътуването. Но ние знаем това, нали? Тъй че просто… мамим.

Докато говореше, се приближиха Глиф и цялата в кръв Лаханис. „Дали сме загубили и един воин?“

Вързаният Халид в краката му започна да се върти отново.

— Йедан Нарад? — каза шаманът.

Нарад се обърна към шамана и каза:

— Той няма да умре бавно. Нито той, нито никой друг от пленените. Прережи му гърлото като на всеки друг дивеч, донесен при теб. Това, което имаме и в което вярваме, ни различава от зверовете, тъй че нека да не го правим жестоко.

Двете вещици и шаманът му се поклониха и едната клекна до Халид Бахан. Сграбчи потната му коса и издърпа главата му назад. Желязото блесна и кръвта рукна на земята. Хриптенето на капитана беше единственият звук, който издаде преди да умре.

Шаманът каза:

— Искаме да отнесем това тяло на поляната с коловете. За гората, Страж. За плачещите дървета. За изгорената земя под снега и спящите корени.

Нарад кимна.

— Както желаете.

Шаманът и двете вещици извлякоха трупа на Халид Бахан, а Глиф се приближи до Нарад и каза:

— Някои се спасиха. Добраха се до конете.

— Колко?

Глиф погледна Лаханис, а тя сви рамене.

— Двайсетина, не повече. Половината ранени. Пленихме повечето им коне. — Усмивката й бе червена. — Няма да умрем от глад, жрецо. — Помълча, после добави: — Няма да се наложи да ядем убитите си.

При тези думи Нарад извърна лице. Двама ловци бяха намерили бивак недалече оттук. Някой беше ял от бедрото на мъртъв войник. Нарад се молеше този някой да не е сега тук, в този разраснал се лагер.

От друга страна, Лаханис беше права. Храната беше оскъдна и гладът стискаше за гърлото опърпаната им армия. Жалка съдба очакваше добре обучените коне, но неизбежна.

— Йедан Нарад.

— Да, Глиф?

— Планът ти подейства, но никой командир в бъдеще няма да е толкова глупав да повтори днешната глупост на Бахан.

— Прав си.

— Урусандер ще дойде.

— Вероятно.

— Ще му се опълчим ли?

— Глиф, същият отговор. Винаги същият отговор.

— Йедан, с право си станал боен главатар.

Но Нарад поклати глава.

— Не аз. А онзи, който говори чрез мен. Глиф… Той… Студена, необичана душа. Има хора, за които съмнението не отслабва, в които неувереността само подсилва решимостта. Казах „студена“, нали? Неправилно избрана дума. Всъщност няма дума за онзи мъж. В сънищата ми аз се превръщам в него. В сънищата ми той живее в мен.

— Не загубихме нито един — каза Глиф.

Нарад затвори очи.

— Не е вярно.

— Йедан?

— Преди тази битка загубихме всички.

След дълго мълчание Глиф изхлипа, обърна се и се отдалечи.

А Лаханис погледна сърдито Нарад и попита:

— Така ли празнуваш победата ни?

— Когато няма нищо за празнуване, Лаханис, отговорът ми трябва да е: да, така трябва да празнуваме победите си.

Момичето изръмжа, обърна се и закрачи към Касапите си.

Нарад се загледа след нея.

Загубата на деца е ужасно нещо.