Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (6)

2.

Едва зримо петно в сумрака, слънцето гаснеше в небето над град Карканас. Двамата лейтенанти от Домашните мечове на лорд Аномандър, Празек и Датенар, се срещнаха на външния мост и застанаха на една от стените му, подпрели ръце на камъка също като деца: наведени напред, за да видят водите на Дорсан Рил. Вдясно от тях Цитаделата се издигаше като крепост от нощ, опълчила се на деня. Вляво безразборната гмеж от сгради напираше към крайречната стена, сякаш задържана от нея да не падне през ръба.

Речната повърхност под двамата беше черна, завихрена от гъсти течения. По някой овъглен дънер току се хлъзгаше във водите, като подут крак на разчленен великан. Пепелявосива кал покриваше стръмните стени покрай бреговете. Лодките, привързани за железни халки в стените близо до каменните стъпала, спускащи се до водата, изглеждаха занемарени, дом за сухи листа и мътни локви дъждовна вода.

— Дисциплина няма — промърмори Празек — в нашия мизерен пост на този мост.

— Гледат ни отвисоко — отвърна Датенар. — Представи си как изглеждаме от кулата горе. Нищожни същества на този хилав свод. Виж как издаваме порочно любопитство, напълно неуместно за часовои, и в позата ни ще откриеш с ужас мърлявото тътрене на отиващата си от света цивилизация.

— Аз също видях историка на извисения му пост — съгласи се Празек. — Или по-скоро на свъсения му поглед. Проследи ли ни той дотук? Все още ли е впит в нас?

— Сигурно, щом усещам тежест върху себе си. Покривалото на един екзекутор поне предлага милост, като скрива лицето над брадвата. Може да се разбием тук под присъдата на Райз Херат, както държи в ръцете си не по-малко безжалостно острие.

Празек не понечи да оспорва. Историята беше студен съдник. Огледа черната вода долу и се усети, че изпитва недоверие към дълбината й.

— Сила, която да ни разбие на прах и жалки тресчици — каза той и леко се присви при мисълта за историка, който ги гледаше отгоре.

— Реката долу би посрещнала с охота жалките ни късчета.

Теченията се вихреха подканящо, но нищо дружелюбно нямаше в потайните им жестове. Празек поклати глава.

— Равнодушието е горчиво гостоприемство, приятелю.

— Не виждам друго обещание — отвърна Датенар и сви рамене. — Нека изредим причините за настоящата ни съдба. Ще започна. Нашият господар блуждае в смут под мрачното наметало на зимата и не издува гордо гръд в своята борба… погледни от която и да е кула, Празек, и виж как сезонът е монотонен, притиснат от тежестта на снега, виж как дори сенките лежат немощни и бледи по земята.

Празек изпъшка, все така впил очи в черните води долу, умът му — наполовина обсебен от мисълта за насмешливата подкана.

— А Консортът лежи погълнат в свята прегръдка. Толкова свята е тази прегръдка, че няма нищо друго за виждане. Лорд Драконъс, ти също си ни изоставил.

— Несъмнено в слепотата има екстаз.

Празек помисли над това и отново поклати глава.

— Не си се осмелявал да си с Кадаспала, приятелю, иначе щеше да кажеш друго.

— Не, някои поклонничества избягвам по навик. Казвали са ми, че килията, която той сам си направи, е галерия на лудостта.

— Никога не моли един художник да нарисува собствената си стая — изсумтя Празек. — Предизвикваш изливане на пейзажи, които никой не би пожелал да види, по никакъв повод.

Датенар въздъхна.

— Не мога да се съглася, приятелю. Всяко платно разкрива онзи скрит пейзаж.

— Поносимо е — каза Празек. — Ужасяваме се, когато рисунката кърви от краищата си. Дървената рамка предлага решетки на затвор, а това утешава окото.

— Как може един слепец да рисува?

— Без пречка, бих казал. — Празек махна пренебрежително с ръка, сякаш да захвърли темата в тъмната вода долу. — И тъй — продължи той, — към списъка отново. Синът на Тъма крачи по пътя на зимата и търси брат, който е решил да не бъде намерен, а Сюзеренът се отдава на нощта безкрайно дълго, забравил дори предназначението на зората, докато ние стоим на стража на един мост, по който никой не би минал. Къде, прочее, е бреговата линия на тази гражданска война?

— Далече, все още — отвърна Датенар. — Нащърбеният й ръб очертава хоризонтите ни. Колкото до мен, не мога да изчистя ума си от лагера на Хуст, където мъртвите спяха в такъв безметежен мир, нито, признавам, мога да изстържа завистта, която обзе душата ми в онзи ден.

Празек потърка лицето си, пръстите му пробягаха надолу от очите и задращиха през брадата му. Водата, течаща под моста, дърпаше костите му.

— Казват, че вече никой не може да плува в Дорсан Рил. Че тя отнася всяко чедо на Майка Тъма долу в лоното си. Никакъв труп не се връща, а повърхността продължава да се къдри във вечно вихрещите й се усмивки. Ако толкова те терзае завист към падналите Хуст, не ще протегна ръка да те възпра, приятелю. Но ще скърбя за кончината ти като за свой най-скъп брат.

— Както бих сторил и аз, ако оставиш моята компания, Празек.

— Добре тогава — реши Празек. — Ако не можем да пазим този мост, нека поне се пазим един друг.

— Скромна отговорност. Виждам, че хоризонтите се доближават.

— Но без изобщо да ни разделят, моля се. — Празек се изправи, обърна гръб на водата и се подпря на стената. — Проклинам поета! Проклинам всяка дума и всяка сделка, която тя печели! Така да се облагодетелства от измъчената реалност!

Датенар изсумтя.

— Непристойна процесия, този низ от думи, който описваш. Този коловоз, в който се препъваме. Но помисли за селяшкия език — как се валя в своята простота, там сред нивята на незасята реч. Ще почне ли денят с дъжд или със сняг? Боли ли те коляното, скъпи? Не мога да кажа, мила жено! О, и защо не, мъжо? Любима, болката, която описваш, може да има само едно значение, а тази сутрин, гледай ти! В шепата думи, които притежавам, не мога да я намеря!

— Сведи ме до грухтене тогава — каза Празек навъсено. — Умолявам те.

— Така трябва да слезем, Празек. Всеки от нас като дива свиня, ровеща в гората.

— Няма гора.

— Няма и дива свиня — отвърна Датенар. — Не, държим се за този мост и извръщаме очи към Цитаделата. Историкът продължава да гледа, в края на краищата. Нека обсъдим естеството на езика и да кажем следното: тази сила избуява в сложност и превръща езика в таен пристан. И в тази сложност вододелът е затвърден. Имаме да обсъдим важни неща! Никаква грухтяща свиня не е добре дошла!

— Разбирам какво казваш — рече Празек с лукава усмивка. — И тъй разкривам своето предимство.

— Точно така! — Датенар удари с юмрук по каменния ръб. — Но слушай! Два езика се раждат от един и докато растат, все по-голям става вододелът и все по-голям урокът за доставената власт, докато знатните, които, естествено, са високо образовани, са в състояние да дадат доказателство за това, на език изключително техен, а на простите, които могат само да грухтят в селяшкия си говор, ежедневно се напомня за тяхната неуместност.

— Свинете едва ли са глупави, Датенар. Шопарът знае за клането, което го чака.

— И квичи напусто. Но помисли за тези два езика и се запитай: кой от тях се противи повече на промяната? Кой се вкопчва толкова страстно в драгоценната си сложност?

— Събери законотворците и писарите…

Кимването на Датенар беше рязко, червенина подсили полунощния мрак на широкото му лице.

— Образованите и обучените…

— Просветените.

— Това е решителната схватка на езика, приятелю! Глината на невежеството срещу скалата на изключителността и привилегиите.

— Привилегия… значението на тази дума не е ли изключителното облагодетелстване на отделни лица?

— Именно, Празек. Закон специално за някого. Родството между думите може наистина да разкрие податки за тайния код. Но тук, в тази война, консервативните и реакционните са тези, които стоят под вечна обсада.

— Защото невежите са легион?

— Въдят се като напаст.

Празек се изправи и разпери ръце.

— И все пак, виж ни тук, на този мост, с мечове на коланите и окрилени духом от жаждата за чест и дълг. Виж как ни печели тя привилегията да отдадем живота си в защита на сложността!

— Към бастионите, приятелю! — извика Датенар със смях.

— Не — отвърна с ръмжене приятелят му. — Аз съм за най-близката кръчма и проклета да е тази жалка привилегия. Да лея виното в гърлото си, докато оплета език като свинар!

— Простотата е могъща жажда. Думи, смекчени на мокра глина, като кал, изстискана между пръстите ни. — Датенар кимна нетърпеливо. — Това е кал, в която можем да плуваме.

— Изоставяме поета, значи?

— Изоставяме го!

— А ужасния историк? — попита Празек с усмивка.

— Той няма да е изненадан от нашето вероломство. Ние сме само едни прости стражи, присвити под воденичния камък на света. Този пост ще ни види размазани и изплюти като плява, и ти знаеш това.

— Имали сме своя миг, значи?

— Виждам бъдещето ни, приятелю, и то е черно и бездънно.

Двамата зарязаха поста си и тръгнаха. Неохраняван, мостът зад тях се изпъна и полегатото му рамо загърна в прегръдка кипящата речна вода… и непроницаемата й повърхност от къдрещи се усмивки.

Войната, в края на краищата, бе някъде другаде.

 

 

— Не може да се каже по никой друг начин — въздъхна Гризин Фарл, докато сплесканият връх на дебелия му пръст обхождаше локвичката ейл на масата. — Тя беше неустоимо привлекателна, по някакъв простоват начин.

Посетителите на кръчмата бяха тихи по масите си, а въздухът в помещението беше гъст като вода, сумрачен въпреки свещите, маслените светилници и буйно пращящия огън в камината. От време на време се подемаха разговори, плахи като лещанки под надвиснал клон, само за да потънат отново надолу.

Чул лекото сумтене на събеседника си, азатанаят се изправи в стола си малко обидено. Дървените крака на стола простенаха и изскърцаха.

— Какво искаш да кажеш с това, това ли ме питаш?

— Ако…

— Добре, бледи мой приятелю, ще ти кажа. Красотата й идваше едва на второто, или дори на третото поглеждане. Поет да спреше очите си на нея, талантът на този поет можеше да бъде измерен, като на стълбица, от естеството на неговата или нейна декламация. Не би ли звучала една неистова птича песен насмешливо? И тъй да оспори поета като плитък и глупав. Но чуй другата песен, в тежкия край на стълбицата, и чуй музиката и стиха на стенещата въздишка на една душа. — Гризин се пресегна за халбата си и откри, че е празна. Навъси се, тупна я рязко на масата и след това протегна ръка.

— Ти си пиян, азатанай — отбеляза събеседникът му, когато при тях дотича слугиня с нова, увенчана с пяна халба.

— А за такива жени — продължи Гризин — не е никаква изненада, че не смятат себе си за красиви и са готови да поемат подигравателното цвърчене като заслужено, като не вярват на измъчения плач на другата. Тъй че не носят нищо от суетността, която язди нагло като гола курва на бял кон, жената, която знае красотата си като непосредствена, като зашеметяваща и отнемаща дъха. Но не мисли, че не умея да ценя, уверявам те! Та дори възхищението ми да съдържа нотка жалост.

— Гола курва на бял кон? Не, приятелю, изобщо не бих оспорил възхищението ти.

— Добре. — Гризин Фарл кимна и отпи глътка ейл.

Приятелят му продължи:

— Но ако кажеш на една жена, че красотата й се появява едва след много съзерцание, ами, мисля, че не би посрещнала мило целувката на твоя комплимент.

Азатанаят се намръщи.

— Вие, благородниците, умеете да боравите с думи. Все едно, за глупак ли ме взимаш? Не, ще й кажа истината така, както я виждам. Ще й кажа, че красотата й ме омайва, както несъмнено прави.

— И тя ще се чуди дали си с ума си.

— Преди всичко — каза азатанаят, оригна се и кимна. После вдигна пръст. — Докато, накрая, думите й доставят най-големия дар, който мога да се надявам да й дам — това, че започва да вярва в собствената си красота.

— Какво става тогава? Съблазнена, потънала в прегръдката ти, поредната загадъчна девица завоювана?

Огромният азатанай махна с ръка.

— Ами, не. Напуска ме, разбира се. Знаейки, че може да постигне много повече.

— Ако смяташ това за ценен съвет досежно любовните дела, приятелю, ще ми простиш, че ще подновя търсенето си на мъдрост… другаде.

Гризин Фарл сви рамене.

— Пролей кръвта си в своите уроци тогава.

— Защо се задържа в Карканас, азатанай?

— Истината ли, Силхас Руин?

— Истината.

Гризин затвори за миг очи, сякаш събираше мислите си. Помълча още за миг, а след това, отворил очи, впити в Силхас Руин, въздъхна и каза:

— Държа затворени онези, които биха дошли на този диспут. Прогонвам, само с присъствието си, вълците между моите ближни, които биха забили зъби в тази задъхана плът, макар и само за да се насладят на потта, кръвта и страха. — Азатанаят видя как събеседникът му го изгледа, а после кимна. — Държа портите, приятелю, и в пиянско упорство задръствам ключалката като огънат ключ.

Най-сетне Силхас Руин извърна очи настрани и примижа в сумрака.

— Градът е станал мъртвешки тих. Погледни тия другите, наплашени от всичко, което все още е непознато — и всъщност непознаваемо.

— Бъдещето е жена — каза Гризин Фарл, — заслужаваща втори или трети поглед.

— Красота ли чака такова съзерцание?

— Така да се каже.

— А когато я намерим?

— Ами, напуска ни, разбира се.

— Не си толкова пиян, колкото изглеждаш, азатанай.

— Никога не съм, Силхас. Но пък кой може да види бъдещето?

— Ти, изглежда. Или всичко това е въпрос на вяра?

— Вяра, която омайва — отвърна Гризин Фарл и погледна празната си халба.

— Мисля си — каза Силхас Руин, — че защитаваш това бъдеще.

— Аз съм любимият евнух на моята жена, приятелю. Макар и да не съм поет, моля се тя да е доволна от любовта, която вижда в очите ми. Напълно е лишен от песен окаяният Гризин Фарл, а тази музика, която чуваш? Не е нищо повече от моето мъркане под нейната жалост. — Махна с празната си халба. — Мъже като мен вземаме каквото можем да получим.

— Разубеди се от една нощ с онази слугиня, на която толкова се възхищаваше.

— Така ли мислиш?

— Да — каза Силхас. — Последната ти молба за още ейл със сигурност зачеркна флиртуването тази вечер.

— Олеле. Трябва да се поправя.

— Ако не обикновените поданички на Майка Тъма, винаги са налице жриците й.

— И да размърдат огънатия ключ? Не мисля.

Силхас Руин се намръщи и се наведе напред.

— Една от тези залостени врати е нейната?

Гризин Фарл вдигна пръст пред устните си и прошепна:

— Не казвай на никого. Те все още не са опитвали вратата, разбира се.

— Не ти вярвам.

— Моят вкус се крие в тъмното, шепнейки за нежеланието.

— Мислиш ли, че тази бяла кожа заявява вероломство в мен, азатанай?

— А нима не?

— Не!

Гризин Фарл почеса брадясалата си челюст, докато гледаше замислено младия благородник.

— Е, проклета да е погрешната ми преценка. Ще ме отместиш ли сега? Тежък съм като камък, упорит съм като колона под покрив.

— Каква ти е целта, азатанай? Към какво се домогваш?

— Един приятел е обещал мир — отвърна Гризин Фарл. — Стремя се да уважа това.

— Какъв приятел? Друг азатанай? И що за мир?

— Мислиш, че Синът на Тъма върви сам през разбитата гора. Не. До него е Каладън Бруд. Призован от кръвта на клетва.

Веждите на Силхас Руин се вдигнаха в изумление.

— Не знам как ще се спечели мир — продължи Гризин. — Но за този момент, приятелю, преценявам, че е благоразумно да задържим лорд Драконъс от пътя на Висшия зидар.

— Момент, моля. Консортът остава с Майка Тъма, съблазнен до летаргия чрез твоето влияние? Казваш ли ми, че Драконъс — че дори Майка Тъма — са в неведение за онова, каквото става извън тяхната Зала на Нощта?

Гризин Фарл сви рамене.

— Може би имат очи само един за друг. Какво знам аз? Тъмно е там!

— Спести ми шегите, азатанай!

— Не се шегувам. Е, не чак много. Терондай — с толкова обич всечен на пода на Цитаделата от самия Драконъс — грее със сила. Портата на Мрака вече е ясно видима в Цитаделата. Тази сила възпира всеки, който би се опитал да я разбие.

— Що за заплаха представлява Каладън Бруд за лорд Драконъс? Това е безсмислено!

— Да, сега разбирам, че е, но вече съм го казал. Може би Майка Тъма ще се обърне към външния свят и ще види каквото има да се види. Дори аз не мога да предскажа какво би могла да направи тя или какво би могла да каже на своя любовник. Ние азатанаите сме натрапници тук, в края на краищата.

— Драконъс е имал повече събирания с азатанаи от всички други тайсти.

— Със сигурност ни познава добре — съгласи се Гризин Фарл.

— Това някакъв стар спор ли е тогава? Между Драконъс и Висшия зидар?

— Те като цяло отбягват компанията си.

— Защо?

— Не ми се полага да коментирам това, приятелю. Съжалявам.

Силхас Руин вдигна ръце и се отпусна назад.

— Започвам да се съмнявам в това приятелство.

— Наскърбен съм от думите ти.

— Значи сме теглили чертата на този разговор. — Той стана. — Може би ще се видим пак. Може би не.

Гризин се загледа след младия благородник, докато той излизаше от пивницата. Видя как другите вдигнаха очи към белокожия брат на лорд Аномандър като с надежда, но и да търсеха увереност или сигурност в Силхас Руин, потиснатостта несъмнено надви това им желание. Гризин се извърна в стола си, засече с поглед слугинята и с широка усмивка я прикани при себе си.

 

 

Върховната жрица Емрал Ланеар излезе на платформата и погледна към историка близо до отсрещната стена, потънал сякаш в размисъл за скок към камъните далече долу. Огледа се и заговори:

— Значи това е убежището ти.

Той й хвърли мигновен поглед през рамо и рече:

— Не всички постове са изоставени, Върховна жрице.

Тя се приближи.

— Какво толкова пазиш, Райз Херат, че изисква такова бодърстване?

Той сви рамене.

— Перспектива, предполагам.

— И какво ти печели това?

— Виждам мост — отвърна той. — Незащитен, и все пак… никой не дръзва да мине по него.

— Мисля — разсъди тя, — че простото търпение ще доведе до разрешение. Тази липса на съпротива е само временна.

Лицето му издаде съмнение.

— Допускаш сред знатните решимост, каквато все още не съм видял. Ако стоят с ръце на мечовете си, обърнати са срещу мъжа, който сега споделя тъмното й лоно. Омразата и може би завистта им към Драконъс ги изяжда. Междувременно Вата Урусандер методично премахва всякаква съпротива, а не долавям много гняв сред благородниците.

— Ще се притекат на зова на лорд Аномандър, историко. Когато се върне.

Той я погледна отново, но пак само за миг, преди погледът му да се зарее настрани.

— Домашните мечове на Аномандър няма да са достатъчни.

— Лорд Силхас Руин, действащ на мястото на своя брат, вече събира съюзници.

— Да, благодарността на вериги.

Тя трепна, после въздъхна.

— Райз Херат, облекчи настроението ми, моля те.

При тези думи той се обърна рязко, опря гръб на стената и опря лакти отгоре й.

— Седем от вашите млади жрици са спипали Седорпул в една стая. Изглежда, че от скука са изпаднали дотам да сравняват преживяванията от инициациите си.

— Олеле. Каква съблазън предлага той, как мислиш?

— Мек е, предполага се, като възглавница.

— Хм, да, би могло да е това. А възглавницата, също така, приканва към известен ъгъл на възлягане.

Историкът се усмихна.

— Щом казваш. Тъй или иначе, той се опитал да избяга, а после, когато пътят му до вратата се оказал преграден, пледирал слабостта си към красотата.

— А, комплименти.

— Но пръснати между цели седем жени, цената им не е много.

— Още ли е жив?

— На косъм беше, Върховна жрице, особено когато предложи да продължат разговора с всички дрехи смъкнати.

Усмихната, тя отиде до стената при него.

— Благословен да е Седорпул. Вкопчил се е здраво в младостта си.

Настроението на историка помръкна.

— Докато Ендест Силан като че ли се състарява с всяка нощ. Чудя се всъщност дали не е пострадал някак.

— У някои — каза тя — душата е събирач на години и трупа богатство от незаслужени тегоби.

— Поток от кръв от ръцете на Ендест Силан е още един благослов — вметна Райз. Обърна се и също се загледа към града. — Това поне вече приключи, но се чудя дали жизнената сила не го е оставила чрез тези святи рани.

Тя помисли за огледалото в стаята си, което я обсебваше, и я обзе внезапен страх. „Дали то краде и от мен? Крадец на младостта ми? Или самото време е крадецът? Огледало, не ми показваш нищо, което бих искала да видя, и като стара приказка ме кълнеш със собствения ми поглед.“ Прогони тази мисъл.

— Раждането на святото в пролята кръв… плаши ме този прецедент, Райз. Плаши ме дълбоко.

Той кимна.

— Тя не го отрече, значи.

— Чрез тази кръв — каза Емрал Ланеар — Майка Тъма можа да види през очите на Ендест, а от това произтече всевъзможна сила… толкова много, че тя избяга от допира й. Това поне ми призна тя, преди да затвори Залата на Нощта за всички освен за своя Консорт.

— Това е драгоценно признание — каза Райз. — Забелязвам, че привилегироваността ти нараства в очите на Майка Тъма, Върховна жрице. Какво ще правиш с нея?

Тя извърна поглед. Най-после бяха стигнали до повода да потърси историка. Не го желаеше.

— Виждам само един път към мира.

— Бих искал да го чуя.

— Консортът трябва да бъде отстранен — каза тя. — Трябва да има сватба.

— Отстранен? Възможно ли е изобщо?

Тя кимна.

— Чрез сътворяването на Терондай на пода на Цитаделата той разкри Портата на Мрака. Каквито и тайнствени сили да притежаваше, несъмнено ги вложи в този дар. — След миг поклати глава. — Има загадки, свързани с лорд Драконъс. Азатанаите го назовават Владетел на Нощта. Що за консорт е достоен за такава почетна титла? Дори това, че е от знатно потекло сред Тайст, не е достатъчно благородство, а откога азатанаите се отнасят към нашите благородници с нещо друго освен с насмешливо безразличие? Не. Вероятно бихме могли да заключим, че титлата е израз на почитание заради неговата близост до Майка Тъма.

— Но не си убедена.

Тя сви рамене.

— Тя трябва да го отстрани. О, да му даде някоя тайна стая, която биха могли да споделят…

— Върховна жрице, не е възможно да си сериозна! Нима си въобразяваш, че Урусандер ще се поклони на това снизхождение? А самата Майка Тъма? Ще раздвои ли тя верността си? Да избира и отказва благосклонността в угода на прищевките си? Никой от двамата мъже не би приел това!

Емрал въздъхна.

— Прости ми. Прав си. За да се върне мирът в нашето владение, някой трябва да изгуби. Трябва да е лорд Драконъс.

— Следователно един трябва да пожертва всичко, но да не спечели нищо от това.

— Невярно. Той печели мир, а за човек, отрупан с дарове, не е ли достатъчно това?

Райз Херат поклати глава.

— Неговите дарове са предназначени да бъдат споделяни. Би погледнал на това като през затворнически решетки. Мир? Не за него е този дар. Не в сърцето му. Не в душата му. Жертва? Кой човек доброволно би се самоунищожил, за каквато и да било кауза?

— Ако тя го помоли.

— Търгуване на любов ли, Върховна жрице? Жалост е твърде слаба дума за съдбата на Драконъс.

Тя знаеше всичко това. Воювала беше с тези мисли дни и нощи, докато всяка се превърне в колело, въртящо се във все по-дълбок коловоз. Жестокостта на това решение я изтощаваше, докато съпоставяше любовта на Майка Тъма към един мъж със съдбата на владението. Едно беше да се заяви наложителността на единствения път, който виждаше през тази гражданска война, измерващ усмиряването на знатните над трупа, фигуративно или буквално, на Консорта, в замяна на разширяване на привилегиите между офицерите от Легиона на Урусандер, но всичко това все още не носеше тежестта на волята на Майка Тъма. А колкото до тази воля, богинята мълчеше.

„Тя няма да избере. Отдава се само на своя любовник и неговите недодялани изрази на любов. Все едно че се е отвърнала от всички ни, докато Куралд Галайн пропада в развала.

Ще трябва ли стоманеният юмрук на Урусандер да потропа на вратата, за да я събуди?“

— Ще се наложи да го убиете — каза Райз Херат.

Тя не можеше да възрази на тази констатация.

— Балансът на успеха обаче — продължи историкът — ще се намери в избора на това чия ръка борави с ножа. Този убиец, Върховна жрице, не може да спечели друго освен вечното осъждане от Майка Тъма.

— Дете на тази новородена Светлина тогава — отвърна тя. — За което такова осъждане не значи много.

— Урусандер трябва да стигне до брачното ложе окъпан в кръвта на убития любовник на новата си съпруга? Не, не може да бъде дете на Лиос. — Погледът му се впи в нея. — Увери ме, че разбираш това, моля те.

— Тогава кой измежду нейните възлюбени поклонници би избрал такава съдба?

— Мисля, че на тази сцена, която описваш, изборът няма избор.

Тя затаи дъх.

— Чия ръка принуждаваме?

— Ние? Върховна жрице, аз не съм…

— Не — отсече тя. — Просто си играеш с думите. Дъвчеш идеи, твърде уплашен да не се задавиш с костта. Не е ли вкусът окайващо краткотраен, историко? Или навикът да се дъвче е достатъчно възнаграждение за такъв като тебе?

Той извърна очи и тя видя, че трепери.

— Мислите ми кръжат към едно-единствено място — каза той бавно, — където стои един-единствен мъж. Той е своята собствена крепост, този мъж, когото виждам. Но зад стените си той крачи с гняв. Този гняв трябва да ни даде пробива. Пътя ни към него.

— Как се вмества това у теб?

— Като камък в корема ми, Върховна жрице.

— Ученият навлиза в света и при всичките войници, които съставят неизброимите ви идеи, накрая проумявате цената да се живее като тях. Множество от лица… ти вече носиш всички тях, историко.

Той зарея поглед към далечния хоризонт на север.

— Един мъж тогава — каза тя. — Достоен мъж, когото обичам като син. — Въздъхна и сълзи опариха очите й. — Той вече почти се е отвърнал, и тя от него. Горкият Аномандър.

— Синът убива любовника в името на мъжа, който би станал негов баща. Необходимостта поражда собствената си лудост, Върховна жрице.

— Изправени сме пред трудности — каза Емрал. — Аномандър обича Драконъс и чувството е взаимно. Измерва се в огромна почит и нещо повече: съдържа искрена привързаност. Как разтрогваме всичко това?

— Чест — отвърна той.

— Как така?

— Те са мъже, които държат на честта над всичко останало. Честта е доказателството за цялост в края на краищата и те избират да изживеят това доказателство във всичко, което вършат. — Обърна се към нея. — Предстои битка. Срещу Урусандер Аномандър ще командва всички Домашни мечове на по-големите и по-малките домове. И, може би, един възкресен легион Хуст. Нарисувай картината, която предлагам, Върховна жрице. Бойното поле, силите, строени една срещу друга. Къде, прочее, виждаш лорд Драконъс? Начело на своите могъщи Домашни мечове… които толкова ефикасно унищожиха Пограничните мечове? Той ще държи на своята чест, нали?

— Аномандър няма да му го откаже — прошепна тя.

— И тогава? — попита Райз. — Когато знатните разберат кой би застанал с тях в предстоящата битка? Няма ли в своя гняв — в своята ярост — да се отдръпнат?

— Но почакай, историко. Аномандър със сигурност ще обвини благородниците си, че изоставят полето на битката.

— Може би в началото. Аномандър ще види това поражение като неизбежно. Така унижението от капитулацията ще бъде за Урусандер, защото той не може да види в жеста на Консорта причината за това. Поражение, наложено от гордостта на Драконъс, и когато Консортът остава неразкаян — а той не може да направи нищо друго, тъй като ще види капитулацията като измяна, както е длъжен; всъщност тогава той ще го разбере като своята собствена смъртна присъда… тогава, Ланеар, ще видим как тръгват един срещу друг.

— Знатните ще приветстват отхвърлянето на това приятелство от Аномандър — каза тя. — Драконъс в крайна сметка ще се окаже в изолация. Не може да се надява да надвие такава обединена съпротива. Тази битка, историко, ще е последната в гражданската война.

— Обичам тази цивилизация твърде много — каза Райз все едно опитваше вкуса на думите си, — за да я видя унищожена. Майка Тъма изобщо не бива да узнае за всичко това.

— Тя никога не ще прости на своя Първи син.

— Да.

— Честта е ужасно нещо — каза тя.

— Толкова по-нечувано е нашето престъпление, Върховна жрице, с изковаването на оръжие в пламъците на целостта, огън, който ще захранваме, докато не изгасне. Ти го виждаш като син. Не ти завиждам, Ланеар.

Глас изкрещя в ума й, надигнал се от наранената й душа. Болката, родила този крясък, бе непоносима. Любов и измяна на едно острие. Усети как острието се обръща и извива. „Но не виждам никакъв друг начин! Трябва ли Карканас да загине в пламъци? Ще бъдат ли превърнати войниците на Урусандер в затъпели убийци и като такива, ще вземат ли властта без съпротива, без отпор? Орисани ли сме да превърнем любещи войната в наши властници? Колко остава, преди Майка Тъма да отвори очи на хищна птица с нокти, вкопчени в подпорите на трона? О, Аномандър, съжалявам!“ Забърса очите и страните си с ръка.

— Ще затворя престъплението в огледалото си — каза сломено. — Където може да вие нечуто.

— И като помисля колко те подценява Синтара.

Тя поклати глава.

— Вече не, вероятно. Написах й.

— Нима? Значи започва сериозно.

— Ще видим. Още не е отговорила.

— Като към равна ли се обръщаш към нея, Върховна жрице?

Тя кимна.

— Значи езикът ти е фамилиарен, в древния смисъл на думата. Ще се перчи гордо в това оперение.

— Да. Суетата винаги е била пробивът в стените й.

— Изреждаме гаден списък, Ланеар. Когато крепостите са в изобилие, обсадите се превръщат в наш ежедневен житейски навик. В един такъв свят всеки от нас стои сам в края на деня и гледаме със страх залостената ни врата. — Напрежението подсили бръчките на лицето му. — Крайно гаден списък.

— Всяко едно е стъпка по пътеката, историко. Не можеш повече да държиш този пост, високо над света. Вече трябва да тръгнеш между всички нас, Райз Херат.

— Нищо няма да напиша за това. Привилегията е напуснала сърцето ми.

— Тя е само кръвта на ръцете ти — отвърна тя без капка съчувствие. — Когато всичко бъде казано и свършено, можеш да си ги измиеш в реката долу. И с времето, докато тази река тече и тече, истината ще бъде разпръсната, докато никой няма да може да открои престъпленията ти. Нито моите.

— Значи ще те видя коленичила до мен в този ден, Върховна жрице.

Тя кимна.

— Ако може да има курви на историята, Райз, то със сигурност сме в тяхната компания.

Той я гледаше с лицето на осъден.

„Виждаш ли сега, жено? Огледалата са навсякъде.“

 

 

Стъпка по стъпка поклонниците правеха пътека. Търсейки място на трагедия, смятана за свята, или на обект, неосветен от нищо друго освен от една-две истини, изстъргани до кокал, търсачите на такива места ги преобразяваха в светилища. Ендест Силан вече разбираше това: че святото не се намира, а се поражда. Че паметта заприда преждата, че всеки поклонник е една-единствена нишка, изпъвана и усуквана, запридана, запридана в живот. Че няма значение, че той е бил първият.

Други от духовните му ближни поемаха на път срещу зимата, за да дойдат в рухналото имение на Андарист. Вървяха по неговите стъпки, но не оставяха кръв по дирята. Пристигаха и спираха, впиваха поглед в мястото на отминалата касапница, но го правеха без разбиране.

Пътуването им, знаеше той, беше търсене. На нещо, на състояние на битие може би. И в съзерцанието си, в мълчаливия си копнеж… не намираха нищо.

Представяше си ги как излизат на поляната пред къщата, обикалят, очите им обхождат запустялата земя, килнатите камъни и повехналите треви, които щяха да израснат гъсти и зелени, дойдеше ли пролет. Как прекрачват прага и тръгват по каменните плочи, криещи гниещите трупове на убитите, а пред тях, в мразовития сумрак, чака каменната плоча на огнището, вече хлътнал олтар, с всечените в нея неразчетими слова. Виждаше ги как оглеждат наоколо, как въображението им сътворява призраци, как поставя един тук, друг — там. Как търсят, в тишината, смътно ехо, затворените викове на загуба и болка. Как забелязват, без съмнение, тъмните капчици кръв навсякъде, без да разбират криволиците им, без да разбират безсмисленото лутане на самия Ендест… не, те щяха да търсят някакъв огромен смисъл в онази диря по камъните.

Въображението е ужасно нещо, лешояд, който може да дебелее от най-малките късчета плът. Кривоклюнест, с дращещи и тракащи нокти — тъпче наоколо и мята алчно око.

Но в крайна сметка всичко това не значи нищо…

Следовниците му се върнаха в Цитаделата. Гледаха го със завист, с нещо като страхопочитание. Поглеждаха го и само това беше като отваряне на стари рани, тъй като никакви ценни тайни не се криеха в спомените на Ендест. Всяка подробност, вече размита и замъглена, беше без значение.

„Аз съм жрецът на безсмислието, сенешалът на злочестината. Приемате мълчанието ми като унижение. Виждате в умората на лицето ми някакво драговолно поето бреме и с това ми придавате тежест и сдържаност, каквито едва ли заслужавам. И в споровете си непрекъснато се обръщате към мен, търсейки потвърждение, откровение, пищен парад от мъдри слова, зад който да можете да танцувате и да пеете, и да благославяте мрака.“

Не можеше да им каже кой е източникът на умората му. Не можеше да каже истината, колкото и да копнееше за това. Не можеше да каже: „Глупци такива, тя гледаше през моите очи и ги накара да заплачат. Кървеше чрез моите ръце и видях с ужас как това донесе святост, капещи сълзи сила. Тя ме завладя, само за да избяга след това и да не остави зад себе си нищо освен отчаяние.

Ще остарея, докато надеждата умира. Ще се огъна под тежестта на провала. Костите ми ще изпращят под рухващия Куралд Галайн. Не гледайте в спомените ми, мои братя и сестри. Съмнението вече ги изопачава. Те вече придобиват формата на моите недостатъци.

Не. Не ме следвайте.“

Малко преди това, докато седеше на скамейката във вътрешната градина, присвит от жестокия студ под дебело наметало от меча кожа, беше гледал как младият заложник Орфантал тича покрай фонтана с черния замръзнал басейн. Момчето държеше дървен меч в едната си ръка, а кучето, Рибс, тичаше до него все едно беше преоткрило младостта си. Вече изцерено от глисти, беше наедряло и показваше гладките мускули на ловния си произход. Разиграваха си въображаеми битки и неведнъж Ендест се беше натъквал на Орфантал в предсмъртните му гърчове, а Рибс се приближаваше до момчето и разваляше трагизма на сцената със студената си влажна муцуна, душеща в лицето на Орфантал. Момчето изскимтяваше и след това ругаеше кучето, но беше трудно да се намери злонамереност в любовта, проявявана от животното, и скоро двамата започваха да се боричкат върху тънкия снежен килим.

Ендест Силан не беше снизходителен свидетел на всичко това. В сивите полуочертани сенки, мятани от дете и куче, виждаше само бъдещи кошмари.

Лорд Аномандър беше напуснал окаяната къща на своя брат — сцена на скорошна касапница — в компанията на азатаная Висш зидар Каладън Бруд. Тръгнали бяха на север, през изгорялата гора. Ендест ги беше гледал от зацапания с кръв праг.

— Ще държа на обещанието за мир — беше казал Аномандър на Бруд точно преди да тръгнат, докато всички все още стояха в къщата.

Каладън го беше изгледал.

— Разбери следното, Сине на Тъмата, аз строя с ръцете си. Създател съм на паметници в чест на изгубени каузи. Ако пътуваш на запад оттук, ще намериш работите ми. Те красят руини и други забравени места. Стоят, толкова вечни, колкото мога да ги направя, за да разкриват ценностите, към които всеки век се стреми. Те вече са изгубени, но ще бъдат преоткрити. Във времето на някой наранен, умиращ народ, тези паметници биват издигани отново. И отново. Не за преклонение, не за да идолизират — само циниците намират удоволствие в това да оправдаят самоубийството на собствената си вяра. Не, издигат ги в надежда. Издигат ги, за да пледират за здрав разум. Издигат ги, за да се борят срещу безсмислеността.

Аномандър беше посочил каменната плоча на огнището.

— Това сега един от твоите паметници ли е?

— Намерения предхождат делата ни, а след това остават да лежат по дирята на тези дела. Аз не съм гласът на идните поколения, Аномандър Рейк. Нито ти.

— Рейк?

— Пурейк е азатанайска дума — каза Бруд. — Не знаеше ли? Беше почетна титла, дадена на вашата фамилия, на твоя баща в младостта му.

— Защо? Как я спечели той?

Азатанаят сви рамене.

— К’рул му я даде. Той не сподели основанията си. Или по-скоро „тя“, тъй като К’рул е склонен да променя начина си на мислене и така придобива женски облик на всеки няколко столетия. Сега е мъж, но тогава беше жена.

— Знаеш ли значението й, Каладън?

— Пюр Рейкис Калас не А’ном. Грубо преведено — Силата да стоиш мирно.

— А’ном — повтори Синът на Тъмата намръщено.

— Може би като бебе бързо си застанал прав — каза азатанаят.

— А Рейкис? Или Рейк, както често ме наричаш?

— Само това, което виждам в теб и което всички други виждат в теб. Сила.

— Не чувствам такова нещо.

— Никой, който е силен, не го чувства.

Бяха разговаряли все едно Ендест го нямаше, все едно беше глух за думите им. Двамата мъже, тайст и азатанай, бяха започнали да изковават нещо помежду си. И каквото и да беше то, не се боеше от истини.

— Баща ми умря, защото не пожела да се оттегли от битка.

— Баща ти беше окован във веригите на фамилното си име.

— Както и аз ли, Каладън? Даваш ми надежда.

— Прости ми, Рейк, но силата не винаги е добродетел. Няма да ти вдигна паметник.

Синът на Тъмата се бе усмихнал.

— Най-сетне казваш нещо, което изцяло ме радва.

— И все пак си обожаван. Мнозина по природа са готови да се скрият в сянката на нечия сила.

— Ще им се опълча.

— Такива принципи рядко се оценяват — каза Каладън. — Очаквай укори. Осъждане. Онези, които не са ти равни, ще си присвоят това равенство и въпреки това ще те гледат в очите с очакване, с дълбока неискреност. Всяка добрина, която правиш, ще я приемат като заслужена, но такива апетити са безкрайни, а твоят отказ е престъплението, което те само чакат. Извърши го и ще видиш тяхното последващо охулване.

Аномандър сви рамене все едно очакванията на други не означаваха нищо за него и че каквото и да последва от неговото отстояване на принципите, на които държи, ще го понесе.

— Ти обеща мир, Каладън. Заклех се да държа на обещанието ти и нищо от това, което си казахме сега, не е променило намеренията ми.

— Да, казах, че съм готов да те водя, и ще го направя. Но в това ще разчитам на силата ти и се надявам да е достатъчно голяма, за да понесе всяко бреме, с което ще я натоваря. Това напомням на себе си, и на теб, с новото име, което ти давам. Ще го приемеш ли, Аномандър Рейк? Ще стоиш ли твърдо, в сила?

— Името на баща ми се оказа проклятие. Всъщност оказа се неговата смърт.

— Да.

— Добре, Каладън Бруд. Ще понеса това първо бреме.

Разбира се, Синът на Тъмата не можеше да направи нищо друго.

След това бяха заминали, оставяйки Ендест сам в осквернената къща. Сам, с кръвта, засъхваща на ръцете му. Сам и празен, с отиващото си присъствие на Майка Тъма.

Тя беше чула всяка дума.

И за пореден път беше избягала.

Потрепери въпреки дебелите кожи. Сякаш никога не бе възвръщал изгубената кръв през всичкото онова отминало време, там при светилището на поклонниците; вече не можеше да надвие студа. „Не гледайте към мен. Погледът ви ме състарява. Надеждата ви ме отслабва. Не съм никакъв пророк. Единственото ми предназначение е да донеса светостта на кръвта.“

Тепърва предстоеше битка, битка в разгара на зимата, обръщаща с главата надолу правилния сезон за война. И редом с всички други жреци и много от жриците, Ендест щеше да е там, готов да превързва рани и да утешава издъхващи. Готов да благослови деня преди първото оръжие да бъде извадено. Но — сам между всички помазани — щеше да има друга задача, друга отговорност.

„Чрез моите ръце ще пусна да потече светостта на кръвта. И да превърна мястото на битката в поредното зловещо светилище.“

Помисли си за умиращия Орфантал в мига преди Рибс да връхлети и видя пръските кръв на снега около момчето.

Тя вече бе започнала да се връща, едва доловима и безмълвна, и с неговите очи богинята гравираше бъдещето.

Това само по себе си беше достатъчно лошо, но можеше да го понесе.

„Ако не беше усилващата й се жажда.

Не ме гледайте. Не се стремете да ме опознаете. Няма да ви харесат моите истини.

Стъпка по стъпка, поклонникът прави пътека.“

 

 

Нагизден в тежката си броня, Келарас се изправи колебливо в коридора, когато Силхас Руин се появи. Отдръпна се, та лордът да може да мине, но Силхас спря.

— Келарас, търсил си вход в Залата на Нощ?

— Не, милорд. Куражът ми изневерява.

— Каква новина носиш, че те обезкуражава?

— Никаква освен истини, които със съжаление научавам, милорд. Получих вест от капитан Галар Барас. Направил е каквото заповядахте, но като наблюдава своя нов набор, многократно изразява съмнение.

Силхас се обърна и изгледа вратата от черно дърво в края на коридора.

— Никакъв съвет няма да се намери там, командире.

„Боя се, че си прав.“ Келарас сви рамене.

— Моите извинения, милорд. Търсих ви, но не можах да ви намеря.

— И все пак се отдръпна, без да поздравиш.

— Простете ми, милорд. Куражът ми изневери. Мисля, че това, което търсех в Залата на Нощ, беше дар на вяра от богинята ми.

— Уви — каза с въздишка Силхас Руин, — тя превръща вярата във вода и се наслаждава на допира й, докато се изцежда от ръката й. Дори жаждата ни е отказана. Добре, Келарас. Приех новината ти, но това не променя нищо. Бронята на Хуст трябва да се носи, мечовете — да се държат от живи ръце. Може би това ще е достатъчно, за да разколебае Урусандер.

— Той ще разбере колко струват тези в бронята, милорд, и колко слабо държат мечовете ръцете им.

— Ще разпръснеш пясъка под краката ти и под моите, Келарас, но трябва да съм сигурен във всяка крачка, която правя.

— Милорд, някаква вест от вашия брат?

Силхас се намръщи.

— Смяташ ли, че горим от нетърпение да споделим такива лични неща, командире? Вашият господар ще ви намери в добър момент и няма да прояви никакво съчувствие, ако куражът ви изневери в очите му. Не, смъкнете я тази броня — тя издава шепот на паника.

Келарас се отдръпна с поклон.

С лице към Залата на Нощ, Силхас Руин сякаш се поколеба, готов като че ли всеки момент да тръгне към нея, но после се обърна рязко.

— Един момент, командире. Пратете Датенар и Празек при Хуст и им възложете да поемат командването на новите кохорти, за да се отзовем така на нуждите на Галар Барас по най-добрия възможен начин.

Стъписан, Келарас попита:

— Милорд, наистина ли трябва да надянат броня Хуст? Да вдигнат меч Хуст?

Лицето на Силхас Руин замръзна.

— На всички ли в нашия дом куражът им е изневерил? Махни се от очите ми, командире!

— Да, милорд.

Келарас си тръгна бързо. Докато крачеше по коридора, усещаше убийствения поглед на Руин в гърба си. „Захапката на паниката наистина е треска. А ето ме и мен, бълхата на хиляда кожи.“ Щеше да се върне в покоите си и да смъкне бронята, но да задържи меча, както подобаваше на ранга му. Силхас беше прав. Един войник прави от снаряжението си заявление и покана. Беше перчене с готовност за насилие, но всъщност под бронята можеше да се крие нерешителност и огромен страх.

След това щеше да отиде да намери Датенар и Празек там, където ги беше оставил, на моста на Цитаделата.

„Мечове предвестници за тях двамата, и звън на люспеста броня. О, приятели, виждам как увяхвате пред очите ми при тази новина. Простете ми.“

Тъмнината на Цитаделата беше задушаваща. Отново и отново се оказваше, че трябва да спре, за да си поеме дълбок, успокояващ дъх. Крачеше по коридори и покрай колонади буквално сам и беше толкова лесно да си представи това място запустяло, обитавано от множество провали — не по-различно от всяка развалина, която бе посетил в земите на юг, където форулкан бяха оставили само костите си сред отломките. Усещането за все още недовършени неща беше като проклятие, понесено на един безкраен дъх. Стенеше на вятъра и караше камъните да скърцат в горещината. Шепнеше в изсипването на пясъка и огласяше тих смях в хлъзгането на камъчета между пръстите.

Можеше да си представи тази крепост лишена от живот, овъглена коруба, която превръщаше храма на Тъмата в горчива шега. Почитана от паяци в прашните им паяжини и от насекоми, пълзящи през тор на прилепи… човек, блуждаещ из такова място, нямаше да намери нищо, заслужаващо да се помни. Провалите на миналото режеха като остър нож през всякаква надежда за носталгия или сладко възпоминание. Не можеше да не се удиви на преходността на такива места като храмове и други обекти на святост. Дори да не бяха нищо повече от символи на изгубена вяра, все пак стояха като знак за смъртни провали. Но ако в такива руини умираха богове… ако усещаха лезвието на меч, потъващо в сърцата им или гладко хлъзгащо се през меките им гърла, то престъплението надвишаваше всяко отстъпване от вяра.

Все пак може би светостта не беше нищо повече от дар на окото, зрителна измама — над тези камъни или онова дърво, на бълбукаща вода. Може би единственото възможно убийство в такива места бе онова, което оставя надеждата да лежи безжизнена на земята.

На път към външния двор и портата, отвъд която бе мостът, мина през искрящата фигура на Терондай, всечена в каменните плочи на пода. Усети силата под себе си, излъчвана на бавни въздишки, като дихание на спящ бог. Усещането пропълзя по кожата му.

Излезе в мразовитата нощ. Скреж блестеше по каменните стени, а самотният страж на Домашните мечове на пост при портата — жена — стоеше присвита под тежко наметало, облегната на бариерата и задрямала. Щом чу приближаването му, се изправи.

— Сър.

— Затворила си портата.

— Видях, че мостът е неохраняван, сър.

— Неохраняван? Къде тогава са Датенар и Празек?

— Не знам, сър.

Келарас махна с ръка и тя припряно издърпа лоста на портата. Пантите изскърцаха, щом бутна крилото.

Капитанът излезе на моста. Жестокият мраз в тази почти вечна нощ бе станал още по-свиреп от черните води на Дорсан Рил. Ботушите му заскърцаха по леда, щом забърза по моста.

Лесно можеше да се досети за убежището, което си бяха намерили Датенар и Празек. Изоставянето на пост от офицери беше тежко нарушение и още по-лошо, примерът, който даваше, можеше да нанесе смъртоносна рана на бойния дух. Въпреки това в сърцето си Келарас не можеше да обвини двамата си приятели. Техният лорд ги беше изоставил, а братът, останал да командва Домашните мечове на Цитаделата, често смесваше рожденото право със здравия разум: половината офицери, останали в Домашните мечове, бяха понижени в звание.

Без съмнение Галар Барас и Хуст щяха да приемат с радост този подарък, макар Келарас да подозираше, че дори приятелят му би се изненадал от щедростта и може би би се зачудил на неизменното великодушие на Силхас Руин спрямо войниците на Аномандър.

Привързаността към всяка друга сила можеше да е повод за завист, предвид обстоятелствата, но Келарас не хранеше никакви илюзии и знаеше добре как е въздействала тази заповед на Датенар и Празек. „Все едно са ги пуснали в отпуск. И така ще изглежда, предвид изоставянето на поста им, а честно казано, не мога да отрека връзката. Офицери, в името на Бездната! Не, това е неочаквано щастливо наказание, достатъчно да ги отрезви набързо.“

„Гушестият лебед“ беше кръчма, ценена заради затънтеното си местоположение, надолу по един склон до товарен кей и затънала в основите на по-малък мост. Каменната настилка беше неравна поради натрупалия скреж и още по-опасна с добавката на замръзнали локви, запълнили празнините, оставени от изкъртени камъни. Въпреки това сумракът не можеше да скрие дупките и Келарас се добра до ниската врата, без да пострада. Отвори я и пушливата горещина го лъхна в лицето.

Гласът на Празек прокънтя в тясното претъпкано помещение.

— Келарас! Ела да се налочиш с нас, прасетата! Пияни сме в поражението си, друже, но виж как посрещаме с охота съдбата си злочеста!

Келарас видя приятелите си, подпрени един на друг, на една скамейка до задната стена. Без да обръща внимание на тълпата Домашни мечове извън дежурство, дори на онези, които му подвикваха за поздрав, тръгна към Датенар и Празек и седна срещу тях. Те му се усмихнаха — лицата им бяха зачервени. Датенар бутна каната към Келарас и изфъфли:

— Злият език ни одумва тази нощ, приятелю.

— Разкош има в това обстоятелство все пак — каза Празек, люшна се напред и отпусна месестите си ръце на масата. — Никой благородник не може истински да затъне в дупката на лепнещата тиня на невежеството. Току надникнат лицата ни отгоре за глътка въздух.

— Ако тази смрад е въздух — изръмжа Датенар. — Освен това съм твърде пиян, за да плувам, твърде подут да се удавя и твърде объркан, за да различа едното от другото. Напуснахме моста — толкова поне знам, — а това е престъпление в очите на нашия лорд.

— Късметлии сме, значи, че очите на нашия лорд са другаде — каза Празек.

— Нещастни — поправи го Келарас. — След като трябва да гледам вместо него.

— От това очите на всеки ще засмъдят — каза Датенар.

— Няма да отрека това — натърти Келарас.

Но никой от двамата не беше в състояние да прояви дискретност. С широка, лигава усмивка Празек махна небрежно с ръка.

— Трябва ли отново да поемем поста си? Ще ни сгълчиш ли с хладни закани? Най-малкото, приятелю, изтъкни ни някой добър аргумент, засукана… заплетеност някаква, за цел. Напъхай пръсти в ноздрите и издърпай навън благородния кон, за да можем да видим чудесните му такъми. Сбруята на честта…

— Шпорите на гордостта! — викна Датенар и надигна каната.

— Захапката на дълга между зъбите като юздечка!

— Изтърканото седло на верността, тъй сладко под бузите на задника!

— Да поемеш смрадливия братовчед на оригването…

— Приятели — изсъска Келарас предупредително, — стига. Думите ви са неуместни за офицери на Домашните мечове на лорд Аномандър. Подлагате снизхождението ми на изпитание. Сега ставайте и се молете студеният нощен въздух да ви донесе трезвост.

Веждите на Празек се вдигнаха и той погледна Датенар.

— Той се осмелява, братко! Към моста тогава! Факли идат насам от някой ужасен ъгъл. Това е светлина на откровение, от която всеки грешник ще изтръпне от страх!

— Не мостът — каза с въздишка Келарас. — Преназначени сте. И двамата. По заповед на Силхас Руин. Трябва да се присъедините към легиона Хуст.

Това ги накара да замълчат. Стъписаните им изражения не донесоха удовлетворение на Келарас.

— З-за изоставяне на постовете ни? — попита Празек невярващо.

— Не. Това престъпление си остава между нас. Проблемът е по-прозаичен. Галар Барас има ужасна нужда от офицери. Това е отговорът на Руин.

— О — измърмори Датенар, — несъмнено. Отговорът руина на Руин, руина на всички привилегии, руина на живот. Заповед, огласена с изящество… уви, чуваме я твърде добре.

— Наша привилегия е да я чуем — Празек кимна — на език по-малко от мътен.

— Повече от ясен, брат.

— Точно така, Датенар. Виж как копнея за внезапна сложност. Пожелай да съм затънал в мътилка и еуфоричен евфемизъм. Бих побягнал до най-близката висока кула, достойна за надменната ми гордост. Подсмърчал бих и бих клеймил жалкото състояние на… състоянието, а след това да се намръщя и да заявя: виното е твърде кисело. Твърде… твърде… кисело.

— Ще напердаша слугинята, братко, ако това ще те задоволи.

— Задоволството е мъртво, Датенар, и мъртво… задоволството.

Датенар простена и потърка лицето си.

— Празек, не трябваше изобщо да оставяме моста без охрана. Виж каква съдба позволихме да го премине, след като само една шибалка можеше да накара шопара да побегне. Тъй да бъде. Предавам се на простата съдба и я наричам справедлива.

Празек опря ръце на масата и се изправи.

— Командир Келарас, готови сме да изпълним дълга си, както винаги.

С пъшкане, Датенар също се изправи.

— Може би мечът има някоя мръсна приказка, с която да ни развесели в нашето вероломство. А бронята… е, казват, че била до крайност разговорлива, но няма да укоря предупредителния глас, дори да не успеем да се вслушаме в него.

Келарас посочи към вратата.

— Стъпвайте внимателно, щом излезете навън, приятели. Пътят е несигурен.

Двамата кимнаха.