Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (7)

3.

„Ще има справедливост!“

Когато викът отекна по дългите мръсни тунели, Варет си помисли, че е някаква гадна и тъпа шега. Със закъснение осъзна искреността в този зов. А когато пусна тежката кирка, внезапното отсъствие на тази позната тежест го накара да залитне стъпка назад.

Беше сам, в дъното на дълбока жила. Думите шепнеха ехото си сякаш самата желязна руда му говореше в тъмното. Остана неподвижен; вдишваше мразовития въздух, докато болката в ръцете му бавно заглъхваше. Миналото беше жесток и неумолим преследвач, а тук — за Варет и за всички други долу в шахтите — най-често то мърмореше за справедливост.

Зовът отекна отново. Около него скалата плачеше с несекващите си сълзи — стичаха се на лъскави вадички покрай петната синкава светлина и се изливаха в краката му. И да повтаряха онези думи обещание, беше твърде късно. Ако беше призив, отдавна му бе минало времето. Още не се беше обръщал назад. Пътят напред, едва видим в сумрака, беше плоска очукана стена. Удряше по нея от седмици. Беше му служило добре, като място, където можеше, обърнал гръб на света, да преживее безсънното си съществуване. Беше започнал да се възхищава на упоритото непокорство на жилата, започнал бе да скърби за рухващото й отстъпване, къс по къс.

Кирката му беше чудесно сечиво. Желязо, закалено и с придадена му форма. Желязо опитомено, покорено, изковано да бъде убиец на дивия си родственик. Това бе единствената битка, която бе водил, и той и кирката се биеха добре, тъй че дивата руда отстъпваше, къс по къс. Разбира се, истината беше, че жилата не отстъпваше. Тя просто умираше, на купчини отломки. Това бе единствената война, която знаеше как да спечели.

Викът прозвуча за трети път, но вече по-смътен, докато другите миньори си проправяха път към повърхността, нагоре към слънцето. Варет помисли да вдигне отново кирката, да поднови щурма си. Дивото нямаше никакъв шанс. Никога не бе имало. Вместо това залитна, обърна се и тръгна нагоре, към повърхността.

Най-често справедливост се оказваше дума, написана с кръв. Любопитството, което го теглеше напред и нагоре, не го правеше по-различен от другите. Прозвучалият праведен зов се нуждаеше от жертва. Зависеше от това да има жертва — и това утоляваше някаква пламенна страст.

Изгърбен, той газеше нагоре по шахтата, ботушите му шляпаха в локвите, направени от плачещата скала.

Пътят отне доста време.

Най-сетне спря до нащърбения вход на забоя и примига на рязката слънчева светлина. Остри болки го жегнаха в кръста, щом се изправи до пълния си ръст за първи път, откакто бе станал от нара си тази сутрин. Пот се стичаше от него въпреки ледената захапка на въздуха, смесена с прах и мръсотия и рукнала надолу по голите му гърди. Усещаше как мускулите му бавно се стягат от студа и сякаш просто светлината и чистият хаплив въздух можеха да го прочистят, да изстържат кожа, плът, кост и навътре, чак до самата му душа, и с това да донесат чудото на възвръщането, на изкуплението. По дирите на тази мисъл дойде насмешливата подигравка.

Други миньори викаха, някои пееха, тичаха като деца по запрашената от сняг земя. Чу думата „свобода“ и се вслуша в смеха, който щеше да накара нормален човек да се свие от страх. Но Варет погледна към затворническите надзиратели за истината за този ден. Те все още стояха около огромната яма, приютила двора на миньорския лагер. Много от тях, вече с абаносова кожа, стояха подпрени на копията си — мрачни силуети на линията на хоризонта от всички страни. В южния край, в края на рампата, която се изкачваше до барикадираната вишка и казармените постройки, железните порти бяха затворени.

Не само той остана смълчан и загледан. Не беше сам в нарастващия си скептицизъм.

Никой не освобождава затворници, освен ако гражданска война не е съборила всякаква власт; или ако не е обявена амнистия, с нов владетел на Трона на Мрака. Но на виковете им липсваха някои специфични подробности.

— Трябва да ни освободят! Още днес! Не сме вече затворници!

— Ще има справедливост най-сетне!

Това последното беше нелепо. На всеки миньор в този лагер мястото му беше тук. Бяха извършили престъпления, ужасни престъпления. Бяха, по думите на съдията, нарушили своя договор с гражданското общество. С по-прости думи, всички те до един бяха убийци, или нещо дори по-лошо.

Пазачите си стояха по местата. Обществото, изглежда, все още не бе готово да приеме радушно затворниците. Истерията на мига бързо заглъхваше, след като и други най-сетне забелязваха стражите на обичайните им позиции и залостената порта с настръхналите й железни зъбци. Въодушевлението рухна. Заръмжаха гласове, след това заругаха.

Варет погледна към лагера на жените. Застъпващите нощната смяна се тътреха от килиите, размъкнати, и се трупаха на малки групи. Никакви стражи не стояха между тях и мъжете. Можеше да долови набъбващия им страх.

„Всички животни, пуснати накуп. Дори този студ не може да потуши зверските страсти. Скоро ще дойде белята.“

Съжали, че беше оставил кирката си, огледа се и видя лопата до една количка за извозване на руда — нарушение на правилата, по-стъписващо от всичко останало днес. Отиде и я взе, а след това, сякаш не можеше да спре онова, което бе започнал, бавно тръгна към жените.

Варет беше висок, а деветте му години в шахтите като пръв каменотрошач бяха разширили раменете му и удебелили врата му. Тялото му вече беше с неестествени пропорции, мишците и торсът му — твърде широки за бедрата и краката му. Извивките и натяганията на пренатоварените му мускули бяха разтеглили раменните му плешки, като в същото време бяха присвили горната част на гръдния му кош, придавайки му леко изгърбен вид. Костите на краката му се бяха огънали, но не толкова много, колкото при много други миньори. В края на смяната, щом се нахранеше, лягаше на нара си, където бе завързал колани за желязната рамка — затягаше ги около себе си, за да изпънат краката му. А единственият мъж, комуто се доверяваше, Ребъл, идваше при него и стягаше каишите през гърдите и раменете му, за да станат плоски. Болката от тези усилия живееше с него всяка нощ, но изтощението си казваше думата и той заспиваше въпреки нея.

С нещо студено, стиснало вътрешностите му, си запробива път през тълпата, като избутваше настрана онези, които не бяха видели приближаването му. Други просто се отдръпваха от пътя му. Мръщеха му се неразбиращо лица, очи се присвиваха, щом видеха лопатата в ръцете му.

Минал беше през по-голямата част от гъмжилото, когато някакъв мъж отпред внезапно се изсмя и извика:

— Котенцата са се събудили, приятели! Вижте, че няма какво да ни спре… мисля, че това е свободата, която сме си спечелили!

Варет стигна до него точно когато понечи да тръгне към жените.

Замахна с лопатата, разби черепа му от едната страна и му прекърши врата. Звукът беше толкова стъписващ, че мъжете наблизо занемяха. Тялото падна, потръпна, кръв и нещо като вода рукнаха около счупената глава. Варет зяпна трупа, изпълнен с обичайната смесица от погнуса и възхита. Лопатата беше почти безтегловна в ръцете му.

След това нещо го отдръпна, накара го да продължи напред, да заеме мястото си в празнината между мъжете и жените. Когато се обърна срещу братята си от ямата, вдигнал лопатата на рамо, видя Ребъл да излиза от гъмжилото — носеше кирка. Следващият, който се появи, също въоръжен с лопата, беше Листар. Листар беше кротък и свенлив, престъплението му беше цял живот насилие над жена му, завършило с удушаването й. Но оставаха въпроси дали връвта е била в неговите ръце. Въпроси, също така, по обвинението в насилие. Но Листар нищо не искаше да каже, нито дори да пледира за невинност. Варет така и не можеше да е сигурен в него, но ето, че беше тук, готов да даде живота си за беззащитните жени.

Ребъл беше висок и жилав. Не беше рязал косата и брадата си, откакто бе дошъл в мината, преди седем години. Тъмните му очи лъщяха сред черно настръхнало гнездо от косми и показваха на всеки, че нервите му са изпънати до крайност. Развихреше ли се, не знаеше как да спре яростта си. Беше убил четирима мъже, един от които вероятно го беше обидил. Другите трима се бяха опитали да се намесят.

Никой друг не дойде при Варет и той видя как няколко души намериха своите кирки и лопати, а след това се запровираха напред. Един посочи с лопатата си към Варет.

— Ганц така и не те видя, че идваш. Страхливецът удря пак. Ребъл, Листар, вижте го тоя, дето държи центъра ви, и когато стигна до него, гледайте как ще побегне!

Варет си замълча, но дори и той усети как мигът им на храбро рицарство бързо заглъхна. Нито Ребъл, нито Листар можеха да разчитат на него и току-що го бяха разбрали. Той се обърна към Ребъл и каза тихо:

— Разбийте бараката на жените. Нека да се въоръжат.

Усмивката на Ребъл беше хладна.

— А ти какво ще направиш, Варет? Ще ги задържиш тук?

— Той не знам, но аз — да — каза Листар. — Това е ден на справедливост. Ще се опълча и да се свършва. — Погледна Варет. — Знам, че мразеше Ганц. Устата му винаги го вкарваше в беля. Но това заставане тук, Варет? Не ти е присъщо.

Листар говореше истината, а Варет нямаше какво да отвърне.

Приятелят на Ганц се приближаваше, другарите му го следваха.

Варет се беше надявал между мъжете да избухнат някои стари вражди. Взривове насилие, които да ги разсеят — актове на мъст, като неговото налитане на Ганц. Но беше привлякъл общото им внимание. Грешка, която вероятно щеше да го убие. „Кирка между плешките ми.

Докато бягам.“

Ребъл погледна Листар с любопитство и тръгна.

Приятелят на Ганц се изсмя.

— Храбрият строй се разби!

Зноят се надигаше във Варет въпреки студа, стар, познат огън. Заливаше и поглъщаше вътрешностите му. Усещаше как пари лицето му и знаеше, че е срам. Сърцето му затуптя по-бързо и слабост завладя краката му.

Силен пукот стъписа всички, а след това зад Варет се чу изскърцването на вратата на бараката.

— Мамка му! — изруга някой. — Закъсняхме. Варет, ти ще платиш за това. Посечи го, Мерек. Хубава игра ще е гонитбата, ха!

Неколцина мъже се изсмяха.

Варет се обърна към Листар.

— Не е днес, значи. Твоята справедливост.

Листар сви рамене и се дръпна назад.

— Друг ще е тогаз. По-добре бягай.

Мерек настъпи към Варет.

— Убил си достатъчно хора в гръб. През всичките тези години. Сега стой мирно, заек.

И вдигна лопатата.

Варет се напрегна, ужас се надигна от стомаха му и го стисна за гърлото. Приготви се да хвърли лопатата и да драсне.

Последва глухо изтупване, Мерек изведнъж спря и зяпна стрелата, забила се дълбоко в гърдите му.

Някой извика.

Мерек се свлече на земята, неверието на лицето му отстъпи на болката.

Пазачите вече се спускаха от ръба на котловината, а на рампата при вишката стояха десетина войници и откъм тях долетя тънък, стенещ звук.

Варет познаваше този звук. Познаваше го добре. Потръпна и пусна лопатата.

 

 

— Това беше безчестно — каза Селтин Ригандас и изгледа с гняв Галар Барас. — С това ли мерзко убийство, с ловна стрела при това, трябва да видим прераждането на Легиона Хуст?

„Безчестие. Ето, това е дума. Суха като прахан, една малка искра само й трябва, за да пламне, да се разгори ярко, да забушува жарко. Безчестие. Колът, който ни държи всички приковани към земята, и виж ни сега. Ти, Хун Раал, с твоето отровно вино, и аз, тук, гърчещи се на място.“ Галар Барас смъкна ръкавиците си и ги сгъна грижливо, преди да ги затъкне зад колана на меча си.

— Интендант. Дори честта трябва понякога да отстъпи на навременната реакция.

Отвращението, изписано на лицето на Селтин, не се промени.

— Навременна? Твърде дълго изчакахте, преди да се намесите.

Галар Барас извърна очи към небето, пренебрегвайки интенданта на легиона. Мразовитата зимна синева не бе нарушена от нито един облак, от което сводът изглеждаше още по-далечен. „Както ние виждаме небесата, смутени от всичко, което правим тук. Все едно — тези драми са по-малки, отколкото ги чувстват те.“ Обърна се към надзирателя на минната яма.

— Кажете ми за онези тримата.

Старият мъж поклати глава.

— Ако искате да ги отличите в името на благоприличието, желанието ви е неуместно. Не, обречено беше от самото начало, капитане. Нито един там долу не е достоен за великодушието на лорд Хенаралд. Вкарани са тук с основание, до един.

Галар Барас въздъхна. Изтърпял беше същите думи, същите мрачни наблюдения от надзирателите на последните две затворнически мини.

— Угодете ми тогава и говорете за тримата, които решиха да защитят жените.

Надзирателят помълча дълго. Бореше се с нещо като неохота, сякаш в подробностите, които щеше да изложи, надеждата щеше да умре многократно. Галар за миг изпита съчувствие към него, но не достатъчно, за да го разубеди от задачата му тук. Канеше се да вложи желязо в заповедта, когато надзирателят най-сетне заговори:

— Дългият като върлина, който показа съобразителност да разбие бараката и с това да даде възможност на жените да се въоръжат, се казва Ребъл.

— Продължете.

— Достатъчно храбър, предполагам. Но, капитане, Ребъл е роб на безумна ярост. Минава покрай трап и е известен с това, че ще скочи в него при най-малкия намек за неуважение.

„Безчестие, отново. Единственият език, който ни остана, изглежда, тук, в Куралд Галайн.“

— Ребъл, значи. Следващият?

— Листар, от другата страна, беше насилник за слабаците, а там долу слабаците отдавна са мъртви. Неговата позиция ме изненада, признавам. Беше обвинен по иск, заведен от фамилията на убитата му жена. Обвинен, съден и осъден. Никой не опроверга свидетелството, най-малко Листар.

— Признал е вината си?

— Нищо не каза и по този въпрос продължава да мълчи до ден-днешен. — Надзирателят се поколеба, след което добави: — Гузната съвест връзва езика му според мен. Капитане, не си въобразявайте някаква тайна добродетел в мълчанието на Листар. Не търсете нещо, достойно за изкупление — не и тук, не и сред мъжете и жените долу.

— Сега за оногова, с широките рамене.

— Най-лошият от цялата пасмина — отвърна намръщено надзирателят. Помълча, после добави: — Войник на Легиона, освидетелстван като страхливец, в сражение.

— На Легиона? — попита Галар Барас. — Сериозно?

Надзирателят се намръщи.

— Не го ли познахте? Помислих, че просто си играете с мен. Той е Варет, бивш Хуст.

Галар Барас погледна отново долу в котловината. В първия миг не можа да види Варет. След това го засече, седнал на ръба на едно корито за поене на волове, с ръце, отпуснати на бедрата, и загледан към лагера, където пазачите избутваха мъжете на една страна и жените на другата. Въпреки всичките кирки и лопати в ръцете на затворниците, никой не беше толкова глупав да се опълчи на въоръжени стражи.

— Променил се е — каза капитанът.

— Не — отвърна надзирателят. — Не е.

„Изкупление… ах, надзирателю, но какво друго мога да предложа? Каква друга стойност, освен мизерна свобода, за тези глупаци, които така са съсипали живота си? Вкусът на тази дума не би трябвало да е толкова горчив. Това желание не би трябвало да проправя такива мръсни пътеки между каквото е било и каквото предстои.“

Мисълта се зарея в ума му като знаме, вдигнато високо срещу враг на другата страна на долината. „Но и безчестието има своето знаме, своя зацапан флаг на контраобвинението. Врагове ли са те дори? Но погледни която и да е гражданска война и виж двамата противници, настъпващи в марш, упорити в избрания си път към избраното си бъдеще. За да се сблъскат на бойното поле, те трябва първо да се сблъскат в умовете си. Аргументи за праведност ще доведат всички ни, накрая, до болезнената нужда за изкупление.

И все пак на тези затворници, на тези престъпници, мога да предложа само да повървят обратно по пътеката, която всеки от тях е оставил зад себе си, разплитане на деяния, разнищване на съдби.“

Тази цел, тук, изискваше човек да помисли сериозно. Но той знаеше, че не може да прояви никакво съмнение. Моментът не беше сега. Компанията бе съвсем неподходяща.

— Сержант, вземи двама души, слезте долу и приберете Листар, Ребъл и Варет.

— Варет ли, сър?

— Варет — каза Галар Барас. — Надзирател, ако бъдете така добър, бих искал да използвам кабинета ви в порталната кула.

Мъжът сви рамене.

— Кабинетът ми. Нямам кабинет. На моята възраст, капитане, бъдещето се стеснява до един-единствен път, губещ се в незримото. Човек върви, поглежда сгъстяващите се мъгли, но никоя смъртна сила на воля или желание не може да спре тези мудно тътрещи се стъпки.

— Лорд Хенаралд няма да ви изостави.

— И аз ли трябва да надяна плачеща броня на мъртъв войник? Да надигна виещ меч? Не е моят път, капитане.

— Сигурен съм, че ще бъдете свободен да изберете от много назначения.

— Те биха ме убили с най-голяма охота, знаете го — каза надзирателят и кимна към затворниците долу. — Хиляда пъти. От толкова време съм лицето на тяхната вина — и те ще го презират до сетния си миг.

— Така е. Не съм толкова глупав да си мисля друго. Но, сър, в това да си войник на Хуст има нещо повече от просто оръжията и бронята.

— Те няма да се бият за владението.

— С това съм съгласен — каза Селтин Ригандас и скръсти ръце.

— Ако двамата сте прави — каза Галар, — то вие, надзирателю, скоро ще се върнете тук. Както и онези мъже и жени долу. А вие, интенданте, можете да се върнете при складовете си с материала, за който никой няма да претендира.

Смехът на Селтин беше глух и леко пресилен.

— Описвате чиновническия рай, капитане.

След малко надзирателят изсумтя:

— Наистина голяма радост има в това назначение.

Галар Барас се усмихна насила и отпусна ръка на рамото му.

— За това, което предстои, кое бихте предпочели, вашата задача или моята?

Надзирателят поклати глава.

— Капитане, отстъпвам ви кабинета си.

 

 

Когато тримата войници на Хуст се приближиха, Варет се изправи. Видя, че вече са подбрали Листар и Ребъл и че никой от двамата не изглежда зарадван. В доказателство на слуховете войниците Хуст сега носеха плочеста броня от същото боядисано черно желязо като оръжията в ножниците им, а когато се приближиха още, стенещите звуци преминаха в нещо като бърборене, сякаш се трупаше тълпа. Стори му се, че чу смях.

— Ела с нас — каза сержантът.

— Предпочитам шахтите долу — каза Варет. — Помолете капитана си да направи този ден като всеки друг. За мен. Все още има руда, която да се изкопае от скалата.

Сержантът трябваше да положи голямо усилие, за да не издаде отвращението си. Беше млад, но не толкова млад, за да не изпита презрение.

— Тази яма е затворена. Спести си думите за капитана.

Махна с ръка и тръгна. Двамата войници се приближиха и бутнаха Варет напред. Той закрачи с Ребъл и Листар.

— Що за игра е това? — попита Ребъл. — Ако идват за теб, мога да го разбера. Чудно е, че не са те екзекутирали на бойното поле. Но какво искат от нас?

Варет имаше свои идеи за това. Ако тези идеи кръжаха около истината, то мястото му със сигурност не беше в компанията на другите двама затворници.

— Мечът ми им се опълчи.

— Какво?

— На полето — каза Варет. — Когато посегнаха да ме обезоръжат, преди да ме екзекутират. Мечът ми се опита да ги избие.

— Значи е вярно — каза Листар. — Оръжията живеят.

— Накрая — каза Варет — се съгласих да им го предам. Междувременно командирът беше пристигнал и ме пратиха при нея във вериги. Беше пияна от… от победа — добави.

— Сметнала е, че мините са милост? — попита удивено Ребъл.

— Не. Може би. Не можах да отгатна мислите й.

Знаеше, че войниците слушат този разговор, но никой от двамата не предложи коментар.

Стигнаха до рампата и започнаха изкачването. Капитанът беше оставил малък отряд войници на Хуст на пост там, а надзирателят стоеше настрана, като забравен. Варет го погледна в очите и той поклати глава.

„Ще бъда ли екзекутиран? И тримата сме осъдени, но по различни причини. Тяхната мисля, че разбирам. Моята? Е, девет години е дълга отсрочка, по всякакви разумни стандарти.“

Усещаше как страхът му се връща, познат като вероломен приятел. Шепнеше закъснелите си предупреждения, подклаждаше въображението му. Надсмиваше се на глупостта му.

„Трябваше да пренебрегна беззащитните жени. Трябваше да оставя този проклет капитан на Хуст да види какво сме всъщност всички ние. Но Ганц плюеше по мен в шахтата. Не забравям такива неща.“

Минаха през портата. От едната страна на стражевата постройка, зад заострените като бръснач решетки, имаше врата, отворена. Сержантът ги спря.

— Капитанът желае да говори с всеки от вас, един по един. — Посочи Листар. — Ти пръв.

— Някаква причина за това? — изръмжа Ребъл.

— Не — отвърна сержантът, преди да придружи Листар в коридора зад вратата.

Останалите двама войници се отдръпнаха настрани и поведоха приглушен разговор, като от време на време поглеждаха към Варет. Чак сега той забеляза, че единият от тях — жената — носи ловен лък на гърба си. „Последната целувка на Мерек.“

— Твърде много приятели имаш — промърмори Ребъл, докато дърпаше ставите на пръстите си и всяка от тях изпукваше. Правеше го в определен ред, част от навика, който се опълчваше на усилията на Варет да си го обясни, и той отново преглътна любопитството си. Доколкото знаеше, това беше тайният код за сдържаността на приятеля му, доста крехък при това.

— Преди теб имах само един — отвърна той.

Ребъл го погледна с тъмните си полубезумни очи.

— Мечът ли?

— Позна.

— Но така и не ме видя като метал за изповедите си.

— Бих казал, че може би съм научил урока си.

Ребъл изсумтя и кимна.

— Аз имам много приятели. Разбира се, как не. По-добре мой приятел, отколкото мой враг, нали?

— Съжалявам за труповете, проснати по дирята на гнева ти, Ребъл. Но когато този гняв е окован, ти си доблестен мъж.

— Мислиш ли? Съмнявам се в стойността на тази доблест, Варет. Може би точно затова сме приятели.

— Ще понеса тази рана — каза след малко Варет. — Твоят гняв, в края на краищата, ме опази, когато бях вързан за нара.

— Ако беше вързан по очи, дори това нямаше да е достатъчно.

— Изнасилвачите не живеят дълго в ямата.

— Изнасилените също.

— Значи — каза Варет — имаме код.

— На честта? Може би, ако поставиш въпроса така. Кажи ми, нужен ли е ум, за да бъдеш страхливец?

— Така мисля.

— И аз така мисля.

Сержантът се появи с Листар. Миньорът изглеждаше объркан и не искаше да погледне приятелите си. В стойката му имаше нещо, което нашепваше за поражение.

Сержантът махна на един от чакащите войници и каза:

— Отведи го при фургоните. — После посочи Ребъл. — Сега ти.

— Ако някой от вас ми поиска да си отрежа косата — каза Ребъл и се изправи от стената, на която се беше облегнал, — ще го убия.

— Ела с мен.

Варет остана сам. Погледна през рамо и видя, че жената го гледа съсредоточено. След малко му обърна гръб.

„Правилно. Ти спаси живота ми. Какво изпитваш?

Все едно. Мерек получи каквото заслужаваше. Бияч. Празнословец. Всичките жени, които е имал, всичките съпрузи, на които е сложил рога, до онзи, който го е сгащил и е станала белята с ножа в гърба. Ха, аз ли съм страхливец, Мерек?“

Огледа жената, извивката на гърба й, както бе отпуснала тежестта си на единия крак, бедрото — извито настрани. Беше впила поглед на юг, над накъсания пейзаж, осеян с ровини от изтръгнати дървета. Бронята й сякаш се разливаше на вълни, сама. От време на време прибраният в ножницата меч на хълбока й трепваше, все едно чукнат от коляното й… но тя не беше помръднала.

Хуст. Малцина бяха останали. Историята бе стигнала до ушите му в приглушени тонове — дори за свирепите убийци в ямата имаше нещо мръсно в отравянето на почти три хиляди мъже и жени. Но гражданската война, изглежда, изключваше всички понятия за престъпност, а кой между победителите — стоящи до Хун Раал — щеше дори да помисли за възстановяване на справедливостта? Удари бяха нанесени, каузата бе сигурна и вярна — връхлитащ от отворен шлюз порой, който да отмие полепналото по ръцете, зацапалото ботушите. Първите думи на триумфиращите винаги бяха за гледане към бъдещето, за възстановяване на носталгичната илюзия за ред, за каквато там се бяха борили. За такива същества бъдещето беше двусмислена игра на преосмисляне на миналото. Място, където лъжите могат да процъфтят — и Варет го знаеше добре.

Вече беше премръзнал, след като бе оставил ризата си в шахтата, далече долу под земята. Държеше гърба си изправен с помощта на стената зад себе си, въпреки че гръбнакът го болеше от усилието. Но студът бързо проникваше в мускулите му и предлагаше поне някакво облекчение.

Един страхливец гледа на съжалението като на изгубена любов, като нещо използвано настървено и бързо, само за да омръзне скоро, да се разпадне във взаимно отвращение. Тези съжаления след това умират от глад. Но труповете им осейват света, всички само на ръка разстояние. Понякога, подтикнат от нужда, Варет вдигаше някой от тях и се мъчеше да му вдъхне живот отново. Но всеки труп може да бъде подбутван насам и натам, да му се придават жестове, наподобяващи тези на живите. Едно дете би разбрало това съвсем лесно и би го сметнало за игра. Игрите, които играят възрастните обаче, съществуват в свят на вечно променящи се правила. Съжаленията са фигурите, бягството — наградата на страхливеца, и всеки път победата се оказва провал.

Живееше в свят на обърканост и нито светът, нито объркването изобщо се махаха. „Аз съм роб на живеенето и нищо не може да се направи за това. Капитанът не е глупак, ще го разбере. Достатъчно е разумен, щом е преживял Отравянето. Един от много малкото, ако слуховете са верни.“

Ако беше останал скрит между тях, сега щеше да е мъртъв.

„Но страхливецът винаги намира начин да остане жив. Това е единствената ни дарба.“

Чуха се стъпки. Водеха Ребъл. Той погледна Варет и каза:

— Половината игра е с нас. Съжалявам другата половина.

— Жените?

Ребъл кимна.

Сержантът нареди на последния войник да заведе Ребъл до фургоните извън лагера. Преди да се отдалечат, Ребъл се обърна и извика:

— Капитанът си е загубил ума, Варет! Просто да го знаеш!

Намръщен, сержантът махна на Варет да го последва.

— Не оспорваш мнението му — каза Варет, докато вървяха към кабинета.

Без да отвърне, сержантът отвори вратата и го подкани да влезе.

— Сам? — попита Варет.

— Капитанът нареди така — отвърна сержантът. — Това е в правото му. Влизай, Варет.

Но миньорът се поколеба и го изгледа с присвити очи.

— Не се ли познавахме някога?

— Не, но всички знаят кой си. Единственото петно срам върху легиона Хуст.

От кабинета капитанът подвикна:

— Стига, сержант. Изчакай навън.

— Да, сър — отвърна сержантът.

„Ако срамът беше единственото петно, можехме да се измъкнем с мечове. И война. И наказание, впрочем. Можехме да се опазим срещу престъплението да се провалиш и да изпитаме само жалост — като Ребъл — за падналите.“

Варет влезе в кабинета на надзирателя. Видя обиталище на чиновник, което правеше някак жалка омразата, натрупана у затворниците към надзирателя. После погледна мъжа, седнал зад бюрото. Нужен му беше миг, докато прониже абаносовата кожа и види чертите на лицето. Галар Барас.

Капитанът изглеждаше разсеян, може би дори раздразнен. Махна с ръка, обхващайки кабинета.

— Не е много по-различен от моя. Е, онзи, който имах в Карканас. Едва ли е нужно да казвам, приликата вгорчи настроението ми.

Варет запази мълчание.

Галар Барас въздъхна и продължи:

— Ребъл твърди, че идеята била негова. Да разбие вратата на бараката. Но видях, че му заговори миг преди това. Мисля, че е твоя идея, Варет.

— А тази разлика важна ли е, сър?

— Да. Тъй че ми кажи истината.

— Идеята беше на Ребъл, сър. Както ви е казал.

Капитанът бавно се отпусна в стола си.

— Разбирам, че искаш да се върнеш в ямата. Сам ли ще работиш?

— Не можете да вземете тези мъже и жени за Хуст, сър. Не можете.

— Така ми казват всички непрекъснато.

— Това по заповед на командир Торас Редоун ли е, сър? Вие ни видяхте. Върнете се и й кажете, че е грешка.

— Заповедите на командира не са твоя грижа, Варет. Точно сега аз съм единствената ти грижа.

— Не ме екзекутирайте, сър. Девет години минаха, проклет да сте!

Галар Барас примига.

— Тази идея изобщо не ми беше хрумвала, Варет. Добре де, ти се обърна и избяга. Вероятно имаше свои основания, но това беше отдавна.

— Нищо не се е променило, сър.

— Ти застана между мъжете и жените там долу. Беше първият, който го направи. Гледах за водачи. Естествени водачи. Хора с чест.

Варет се изсмя. Твърд, горчив смях.

— И изпъкнах начело! О, горкият вие.

— Поне можем да споделим огорчението — усмихна се Галар Барас.

— Невъзможно е, сър. И не само с мен. Нравът на Ребъл…

— Да, всичко знам за това. А Листар е удушил жена си.

— Дори и да не го е направил, сър, гузен е за нещо, и каквото и да е то, готов е да нагази в смъртта при първия шанс.

— Тогава ми помогни.

— Сър?

Галар Барас се наведе напред.

— Ние сме в гражданска война! Най-мощната армия на Майка Тъма лежи заровена под могили пръст на левга южно оттук! А сега получихме вест за битка — разбиването на Стражите. В този момент единствените сили, стоящи между Карканас и Урусандер, са Домашните мечове на Големите домове.

— Тогава капитулирайте, сър.

Капитанът поклати глава.

— Не аз го решавам, Варет. Заповядано ми е да попълня Хуст. Тела ми трябват.

— И сте отчаян — каза Варет. — Разбирам.

— Съмнявам се.

— Разбирам достатъчно добре, сър. Върнете се при командира…

— Тази заповед идва от лорд Силхас Руин.

— Няма право! — сопна се Варет. — Торас Редоун…

— Лежи обезоръжена и в пиянски ступор в една заключена стая.

След миг мълчание Варет каза:

— Тя беше пияна, когато ме пощади.

— Знам.

— Нима? Как? Тя беше сама в командната палатка.

— Тя ми каза.

Варет замълча.

— Трябват ми офицери — каза Галар Барас.

— Повишете всеки войник Хуст, който ви е останал, сър.

— Ще го направя, но не са достатъчно.

— Ще изковете кошмар. Мечовете Хуст ще се извиват в ръцете на убийците от тази яма.

Галар Барас го изгледа мрачно.

— Аз бих го казал обратно, Варет.

— Вярвате във всичко това? Бездната да ни вземе! Капитане, знам границите на тези оръжия… може би повече от всеки от вас, и ви казвам: това не стига.

— Твоят меч не успя да те направи храбър.

— Молеше се в ръката ми, проклет да сте! И все пак побягнах!

— Виждам само един изход от това, Варет. Назначавам те в моя персонал.

— Вие наистина сте луд, сър.

— Значи се вписвам добре в настоящето, лейтенант.

— Лейтенант? Готов сте да повишите един страхливец? Сър, сержантите ще ви обърнат гръб. Колкото до колегите ми лейтенанти и вашите колеги капитани, те ще…

— Аз съм последният капитан, освен един — прекъсна го Галар Барас. — А той не е в състояние да поеме командване. Имаше още двама, след Отравянето. И двамата се самоубиха.

— Ще ви трябват повече.

— Ще се тревожа за това, като му дойде времето. Колкото до вашите колеги лейтенанти, те ще получават заповедите си от мен, както се очаква. О, не съм толкова глупав да си въобразя, че ти предстои нещо друго освен самотно бъдеще, но, Варет, ти ще си моят мост към тези затворници. От теб, към Ребъл и Листар, и които там жени мога да издигна в ранговете… колкото до това, можеш ли да ми дадеш няколко имена?

— Само по репутация — отвърна Варет, а в ума си вече виждаше добре бъдещето, което му предлагаше капитанът. „В неговия персонал, навъртащ се покрай командната палатка, далече от битката.“ Образът се надигна като остров сред море от объркване и страх. „Мога да понеса презрението. Живял съм със собственото си достатъчно дълго.“ — Държаха ни напълно разделени и едва се виждахме едни други. Имаше ги „мацките“, нощната смяна в шахтите.

— Знам, Варет. Не е първата яма, която съм опразвал. Ще взема тези имена, лейтенант.

— Когато казах „репутация“, нямах предвид в добрия смисъл.

— Точно сега разликата е без значение.

Варет го изгледа отгоре.

— Мисля, сър, че ще загубим тази гражданска война.

— Задръж това мнение за себе си.

— Както заповядате.

— Сега имената, лейтенант.

 

 

Миризмата на изгоряла гора пълзеше навътре през всяка пора. Вонята се просмукваше през кожата и плътта под нея. Таеше се в косата на човек, в брадата му, като закана за огън. Мърсеше дрехите и вкуса на храна и вода. Глиф крачеше през купища пепел, покрай почернели дънери и кости на нападали дървета с овъглените им корени, щръкнали голи в затаения въздух. Лицето му бе покрито с парцал, само зачервените му очи оставаха открити. Носеше кожата на сърна, обърната наопаки, в жалко усилие да се прикрие, тъй като вътрешната страна на сърнешката кожа беше светлосива. Беше натъркал шепи пепел в черната си коса.

Много надалече можеше да види вече в тази гора. В минали зими беше имало достатъчно вечнозелена растителност, която да предложи места за криене, да затули полезрението, да позволи на един ловец да се движи невидим, стига да се постарае.

Сред Отрицателите^[1] мъжете бяха тези, които ловуваха. Тази традиция беше по-стара от самата гора. А Големият лов, през пролетта и отново в края на лятото, когато тръгваха всички мъже, понесли лъкове и къси копия, проправяйки си път през гората натам, където стадата все още минаваха в сезонната си миграция, вече далече на север… тези неща бяха незапомнено стари.

Традициите умираха. А онези, които здраво се придържаха към тях, които ругаеха, изпълнени с омраза, докато скъпите на сърцето им порядки биваха изтръгвани от ръцете им, те живееха в свят на сънища, където нищо не се променяше. Предсказуем свят, който нищо не знаеше за страховете, пред които всеки смъртен трябва да се изправи. Спомни си за езерото и семействата, които живееха на брега му. Във всичките им спомени, стигащи назад чак до самото начало, те ловяха риба в това езеро. Използваха копия в плитчините по време на размножителния сезон. Използваха мрежи и бентове на потоците, които захранваха езерото. А за съществата, които пълзяха по дъното на езерото, поставяха капани. Това беше тяхната традиция, начинът им на живот, и те бяха познати на всички като народа, ловящ риба в езерото.

Дойде една пролет, когато от онова място не излязоха жени да търсят мъже сред други народи. А онези жени от другите народи, които решили да идат до домовете на народа, който ловеше риба в езерото, онези жени отишли и заварили пусти биваци и студени огнища, с колиби, нападали под тежестта на зимните снегове. Намерили мрежи, гниещи по скелетата, където били навесени да съхнат. Намерили неупотребени риболовни копия сред високите купчини рибешка кост и натрошени черупки от миди. Намерили всичко това, но никъде не могли да намерят народа, който ловеше риба в езерото.

Една млада жена погледнала самотния остров в езерото, гърбица от мъх и камък, на която последното дърво отдавна било отсечено. Взела едно кану и се отправила към острова.

Там намерила народа, който ловеше риба в езерото. Накълвани от врани и съсухрени от зимата. Кожата им почерняла от слънцето като ивици риба, окачени над димящия огън за сушене. Децата, които намерила, били изядени, всяка кост оглозгана и костите след това сварени, тъй че вече били леки като сухи клонки.

А в езерото не била останала никаква риба. Никакви миди и никакви раци. Водите били бистри и празни. Когато загребала обратно през него, виждала долу безжизнено дъно от сива тиня.

Традицията не е нещо достойно за преклонение. Традицията е последният бастион на глупците. Бяха ли видели рибарите съдбовния си край? Бяха ли проумели своята орис? Глиф вярваше, че отговорът и на двата въпроса, сред тези, които все още работеха по водите, е „да“. Но старите по брега все още дърдореха за огромния улов в стари времена, когато десетките хиляди изкормени риби висели накачени за сушене и пушекът от огньовете се носел ниско и гъсто над водата, скривайки далечните езерни брегове. Скривайки острова дори. И, о, как всички ставали дебели и мързеливи в седмиците след това. Има риба в езерото, казвали старците. Винаги е имало риба в езерото. Винаги ще има риба в езерото.

А вещицата хвърляла рибешки гръбнаци на заравнената пепел и разгадавала в очертаните фигури скришните места на тази риба. Но го била правила и предния сезон, и преди него, и вече не оставали скришни места.

Старите спрели да разказват историите си. Седели смълчани, с празни кореми, костите на сбръчканите им лица ставали остри и изпъкнали. Плюели негодни за нищо зъби. Пръстите им кървели и над отходните ями се носела мръсна воня. Ставали все по-немощни, а после заспивали, втурвали се в далечните сънища за прежните дни, от които никой никога не се завръща.

Човек не може да яде традиция. Не може да дебелее от нея.

Вещицата била прокудена заради провала си. Всички мрежи били навързани на едно, в една, която да проснат над половината езеро, от тинестото дъно до повърхността. Само няколко видри се оплели в нея и няколко хранещи се с риба птици, защото повечето от тях също се били махнали. Или били измрели. Всяко кану било избутано във водата, за да дърпа мрежата през водите. Обкръжили острова, бавен кръг покрай окастрената му от дървета могила, а когато най-сетне се върнали в лагера, всички си плюли на ръцете да издърпат мрежата.

Било по-лесно, отколкото трябвало да е.

Традицията е големият убиец. Вкопчва се в своето доказателство и се дави в собствената си мрежа, от която нищо никога не се измъква…

Глиф и другите мъже напуснаха лагерите си, когато листата станаха кафяви. Поеха на север, към пустеещите земи да търсят последните, смаляващи се стада, летували в гората. Носеха лъкове и къси копия. Събраха се на ловни групи да търсят следи от копита, а нощем си разправяха истории за стари ловувания, за стотици животни, избити там, където стадата преброждаха студените реки. Говореха за вълците, които ги съпровождаха и ставаха техни другари в избиването. Вълци, които до един бяха опознали на външност — а със сигурност същото беше и с вълците — и като на стари приятели, им бяха дали имена. Кривоокия. Среброгривия. Счупения зъб.

А докато огньовете гаснеха и тъмнината се сгъстяваше със стенещия вятър, ловците се мъчеха да отгатнат имената, които вълците бяха дали на всекиго от тях.

Пръдлив вятър. Краставия. Никаквеца. Чвора.

Смях хапеше студа от въздуха в онези нощи.

Напластяването на спомени градеше високите стени на традицията, докато мястото, оградено от тези стени, се превърнеше в затвор.

Глиф вече разбираше как най-последната традиция, след като всички други са свършили мръсната си работа, е точно тази: затвор. Разказаните истории, спомените, струпани като глина и след това превърнати в нещо твърдо като камък. Точно в това се бяха вкопчили старите от езерото с кървящите си пръсти. Точно в това се бяха вкопчили Глиф и неговите спътници ловци в онези празни нощи, толкова изпълнени с празни думи.

Вървеше през овъглените кости на леса — горчивата пепел на езика му се бе превърнала в нещо като хоросан — и усети, че е започнал да гради собствената си стена. Скромни два-три камъка. Жалка стена. Но щеше да намери още, с които да работи, сигурен беше в това. Съградени от нови спомени. Тези спомени…

Току-що проваленият лов. Жестокият патос на историите, разказвани нощем на голата земя. Безнадеждното търсене на диря от копито. Вълците, които не бяха дошли и не виха на свечеряване.

Дългото връщане към леса, гладни и смълчани от срам. Димът на юг над дърветата. Внезапното разпръсване на групите, когато членове на семейства се събираха и след това забързваха към биваците на близките си. Блуждаенето между избитите. Мъртвата жена, мъртвата сестра, успяла да се измъкне наполовина от горящата си колиба, преди мечът да я посече в гърба. Мъртвият син с отсечената глава.

Отчаяното пътуване до манастирите на Йедан и Янис. Умоляването на жреците и жриците вътре. Жестоката предложена сделка.

„Доведете ни децата си.“

Ловците заридаха. Завикаха. „Какви деца?“

В онзи ден Глиф прие за себе си името, което им бяха дали хората от селата и града. Вече беше Отрицател. „Отрицател. Отрицател на живот. Отрицател на истина. Отрицател на вяра.“

Беше се смрачило, когато най-сетне намери бивака на войниците от Легиона, които бе проследил. Бяха трима, от пасмината на Урусандер, пътуваха на изток към Нерет Сор, като мнозина други преди тях. Глиф се промъкна по-близо в тъмното, безопасно извън кръга светлина на огъня от буци суха говежда тор. Все още разполагаше с всичките си стрели, половината с железни върхове. Другите бяха с кремъчни.

Притаи се до един дънер и извади безшумно три стрели, първите две с железни върхове, последната с най-добрия му кремък — дълъг и остър, вързан с жила от сухо черво за пръчката. Нареди ги пред себе си.

Двама мъже и жена. Говореха. Двамата мъже спореха кой да легне пръв с жената тази нощ. Тя се смееше и насъскваше единия срещу другия. Седяха около огъня, под ярките звезди на студената нощ. Докато изчакваше, Глиф заключи, че жената не иска никого от двамата.

Взе първата стрела с железен връх и я намести на тетивата. Надигна оръжието от черния дънер и в същото време изпъна тетивата, докато не опря на долната му устна.

После пусна стрелата.

Мъжът точно срещу него издаде задавен звук и рухна назад.

Приятелят му вдясно от него се изсмя дрезгаво, сякаш мъртвият се шегуваше. Но после жената видя перата, щръкнали от гърлото на издъхващия, и извика.

Глиф вече бе изпънал лъка. Втората желязна стрела затъна дълбоко под лявата гърда на жената. Тя изпъшка и падна настрани.

Вторият мъж издърпа меча си от ножницата и се завъртя, но беше заслепен от светлината на огъня.

Стрелата с кремъчния връх се заби дълбоко в корема му. Той изкрещя и се преви. Пръчката на стрелата се кривна и след трескавото му дращене и дърпане падна на земята. Дългото кремъчно острие остана в корема му.

Глиф се изправи и загледа.

Мъжът се смъкна със стон на колене.

Глиф поклати глава и каза:

— Бягай.

Мъжът надигна рязко глава, лицето му беше сгърчено от ужасна болка.

— Ела тука, шибано говно, за да те посека преди последния си дъх!

— Бягай — повтори Глиф. — Или ще ти набия друга стрела и няма да можеш да вдигнеш меча си. После ще дойда при теб и с ножа си ще ти отрежа кура. После мъдете ти, и ще ги хвърля на хубавия ти огън. И тебе също, и ще погледаме как се печеш бавно.

— Мамка му! — Мъжът изръмжа и се надигна, все още превит на две, а след това се изтътри извън светлината на огъня.

Бавен беше, бягството му беше безцелно. Глиф се задържа на петнайсет крачки зад него, вървеше тихо.

Видя в ума си кремъчното острие на стрелата, забито дълбоко в тялото на мъжа, режеше насам-натам с всяка крачка, която правеше войникът. И си представи болката, бушуващия огън.

Разочароващо скоро войникът се свлече на земята и се присви около раната си.

Глиф се приближи.

Войникът беше пуснал меча си рано в бягството си, не че можеше вече да направи с него каквото и да било. Глиф застана над него и въздъхна.

— Традиция е — каза — стрелата да се използва за зверове. Долно оръжие. Така трябва да мислим за нея. Да свалиш мъж или жена отдалече е присъщо за страхливеца. Но ние, Отрицателите, вече правим нова традиция.

— Върви в Бездната — изпъшка мъжът, стиснал очи.

— Ти също направи няколко свои нови — каза Глиф. — Тъй че всъщност нямаш причина да се оплакваш. Какви нови традиции, питаш? Ловът и избиването на жени и деца. На старци. Изнасилване. Пердашене на малки момчета до смърт. Гледане как една хубава млада жена изгаря наполовина, преди един от вас да прояви последна троха милост и да я прониже в сърцето. Беше ми сестра, все се смееше, все се закачаше. Обичах я повече от живота си. Както жена си. И сина си. Обичах ги всичките, повече от живота си.

Продължи да гледа надолу. И видя, че войникът е мъртъв.

Извади железния си нож, клекна и обърна тялото на гръб. Сряза в плувналия в кръв корем, направи раната от стрелата достатъчно голяма, за да се намести ръката му, а след това, внимателно, бръкна в горещата цепнатина. Кремъчните ръбове бяха остри и не искаше да се пореже. Най-сетне върховете на пръстите му напипаха острието. Беше се забило в черния дроб на мъжа, срязало го беше почти наполовина. Извади го предпазливо, като се молеше да не се е счупило в кост.

Но не, бе цяло, не беше дори нащърбено по ръбовете. Глиф го избърса в пелерината на мъжа.

След това се изправи и тръгна обратно към бивака. Там щеше да има храна, а не беше ял от седмица. Този лов бе отнел цялата му сила и се чувстваше замаян.

Трябваше да прибере стрелите си от другите тела, да провери железните върхове и да намери пръчката, изтръгната от последния.

„Ето го новия ми разказ. Преди края част от рибите бяха напуснали езерото. Тръгнаха нагоре по течението. Когато се върнаха, откриха, че всичките им близки са изчезнали. В гнева си един от тях излезе от водата, остави завинаги своя свят и, благословен от скърбящия дух на езерото, дадоха му се крака и мишци, а люспите му изпадаха, заменени от кожа. Дадоха му се очи, които да могат да виждат в този нов, сух свят. Дадоха му се дробове, които не се давеха, щом се изпълнеха с въздух. Дадоха му се ръце, с които да събира оръжия.

И тогава той тръгна.“

Хората, които ловяха риба на езерото, имаха далечни родственици, там по сухите земи.

Щеше широко да хвърли мрежата си.

И да започне традицията на клане.

Осъзна, че ще му трябва име. Тъй че се нарече Глиф, та да могат други да разчитат истината на неговите деяния, и за да могат другите риби, които излизат на сушата и им се дават мишци, крака и ръце, да тръгнат с него.

И видя пред себе си стена, там на брега, между вода и суша. Раждането на традиция, в място между два свята. „Дойдох от водата, ала вече вървя по брега. А от сушата отвъд ще има потоци кръв и те ще благословят този бряг, и ще направят от него нещо свято.“

 

 

Майката на Вренек му каза, че вече е на единайсет. Това изглеждаше доста дълго време за живеене, особено след като повечето от него беше трудно. Все работа, все грижи. Бой с камшика и ритане в пищялките от господарката и всичките други малки неща, които тя правеше, за да го нарани: тези неща като че ли запълваха безбройните дни, в които беше живял.

Изгарянията от огъня бяха оставили гладки лъскави белези на дланите му, нагоре по ръцете, раменете и на лявата му буза, точно под окото. Сигурно имаше още на главата, но косата му общо взето бе пораснала отново. Тези белези бяха като места, където грубото беше изтъркано и само когато слънчевата светлина падаше върху тях, започваха да болят отново. Белегът, където бе промушен, беше по-голям и отне много повече време, докато зарасне.

Не се беше върнал при развалините на Големия дом. Чул беше от майка си, че там имало призраци. Но знаеше, че един ден, призраци или не, ще се върне там. Щеше да обиколи изгорелите развалини. Щеше да си припомни как бе изглеждало всичко преди идването на войниците. Имаше някаква причина да се върне, но все още не знаеше каква е. Идеята за това как застава на почернелите камъни на прага на Големия дом изглеждаше като края на нещо, и този край беше правилен, някак си.

Струваше си да си напомни, реши той, че цели светове могат да умрат. Не по-различно от хората. Хората, които умираха, оставяха кости. Световете оставяха развалини.

Беше спасил едно момиче в онова имение, момиче, което бе обичал, но тя вече си бе отишла. Върнала се беше при семейството си, предполагаше, но тъй като семейството не беше от околностите, никой не знаеше кои са, нито дори къде живеят. Мама нищо нямаше да му каже за тези неща. Беше просто една истина, която трябваше да преживее, тъжна като всички тъжни истини: Джиния си бе отишла.

Много изгорени места имаше вече. Черни руини на хоризонта от всички страни на Ейбара Делак. Ограбени ферми, превърнати в почернели петна по полята. Не можеше да види много от манастира оттам, където живееше с майка си, и все пак, над всички други неща, той най-много привличаше окото му: далечен хълм, назъбен от нащърбена черна стена. Любопитство го глождеше. Чудеше се дали ще изпита същото за него, както за Големия дом, като място, заслужаващо поне едно навестяване.

Мама напоследък искаше да е близо до нея. Искаше да не й се губи от очите. Но той вече беше на единайсет. И изглеждаше дори по-голям, особено с белезите от изгорено. А тази сутрин, когато най-сетне бе успял да се измъкне от ръката й и да тръгне по пътеката, която водеше до пътя, който водеше през градчето, а после отново нагоре от другата страна, към стария манастир, тя беше плакала зад него, протягала беше ръце като да го притегли отново до гърдите си.

Сълзите й го бяха накарали да се почувства зле и той се закле да оправи всичко, когато се върне у дома. Войниците най-сетне се бяха махнали от Ейбара Делак. Бяха поели на изток, навътре в гората, която първо беше изгорена, та преминаването да е по-лесно. Но хората в градчето бяха гладни. Напускаха, защото нямаше достатъчно храна. Когато напускаха, теглейки колите си, взимаха със себе си каквото войниците не им бяха ограбили. Вренек ги беше виждал на пътя, всички тръгнали нанякъде, но като че ли никой не можеше да реши накъде, и семействата се разпиляваха в различни посоки. А от време на време някой от тях се връщаше, само за да замине отново след няколко дни, в друга посока.

Тъй че градчето, в което влезе Вренек, беше почти празно откъм хора, а тези, които все още бяха останали, общо взето си стояха по къщите. Конюшнята беше изгоряла до основи. Също и поземлената служба. Няколко мъже и жени стояха пред кръчмата, без да правят или да казват нещо, само го гледаха, докато минаваше.

Вренек спря и надникна в тясната уличка до кръчмата, сетил се за едноръкия мъж, таен приятел на майката на Орфантал, защото точно в тази уличка живееше мъжът. Но го нямаше на обичайното му място на стъпалата към мазето. След това зърна смътно движение по-навътре в сенките на уличката, нещо малко и присвито, което се мъчеше да се опази от студа, загърнато в тънко одеяло.

Тръгна натам, като стъпваше тихо, все едно се промъкваше към свита в гнездото си птица. Не можеше да си спомни името на мъжа, тъй че си замълча.

Когато фигурата се сепна и вдигна глава, Вренек спря. Видя блеснали от едно оцапано лице очи, които познаваше добре.

— Джиния?

Момичето се присви, дръпна се назад и се притисна до каменната стена, после извърна лице. Босите му ходила се измъкнаха изпод тънкото одеяло, петите им бяха черни и напукани.

— Но защо не се върна при семейството си? Мама каза, че си се върнала. Каза, че си заминала през нощта, докато спях. Докато все още се оправях.

Тя не отвърна.

— Джиния? — Вренек се доближи още малко. — Трябва да дойдеш вкъщи с мен.

Най-сетне тя проговори. Гласът й беше отпаднал и уморен.

— Тя не ме поиска.

— Коя?

Тя все още бе извърната настрани, скрила лицето си.

— Майка ти, Вренек. Ти си глупак. Върви си. Остави ме на мира.

— Защо не те поиска? Аз те спасих!

— О, Вренек, нищо не знаеш.

Объркан, той се огледа. Никой не се виждаше наоколо. Хората пред пивницата не бяха дошли на помощ, нито дори да погледнат. Изобщо не разбираше възрастните.

— Разбита съм отвътре — каза тя глухо. — Няма да имам бебета. Всичко там долу ще ме боли, винаги. Това е последната ми зима, Вренек, и така искам да бъде. Няма никакъв смисъл. Никакъв смисъл във всичко това.

— Но… аз също съм разбит отвътре — каза Вренек.

Беше толкова тиха, че си помисли, че не го е чула, но после тя изхлипа.

Той клекна до нея и сложи ръка на рамото й. Миришеше лошо. Миришеше като онова, което старците бяха започнали да варят в сайвантите си, и едва сега Вренек видя купчината картофени обелки наблизо — беше ги яла.

— Виж — каза той. — Ти не искаш да умреш. Ако искаше, нямаше да ядеш това. И нямаше да се мъчиш да се стоплиш. Аз те обичам, Джиния. А онова, разбитото. То боли. То е просто каквото живее вътре. Нищо повече. Отвън ти винаги си същата. Това ще си дадем един на друг — всичко, което е отвън, разбираш ли?

Тя изтри лицето си и след това го погледна, с окото, което не блуждаеше настрани от погледа му.

— Не е така, Вренек. Това изобщо не е обич. Ти си твърде млад. Не разбираш.

— Не е вярно. Вече съм на единайсет. Направил съм си копие и ще ги изловя, и ще ги убия. Телра и Фараб, и Прил. Ще забивам копието си в тях, докато умрат. А ти ще гледаш как го правя.

— Вренек…

— Ела с мен. Ела да разгледаме манастира.

— Много съм пияна, за да ходя.

— Не, лошо ти е от онова, което си яла.

— Убива болката.

— Значи можеш да ходиш и няма да боли. — Пресегна се и й помогна да стане. — Аз ще се грижа за теб.

— Майка ти…

— А след манастира заминаваме. Казах ти. Тръгваме на лов, за хората, които ти направиха онова.

— Никога няма да ги намериш.

— Ще ги намеря.

— Те ще те убият.

— Вече се опитаха. Не стана.

Тя се остави да поеме тежестта й, а когато я усети, го жегна тъпа болка от раната от меча. Залитнаха в първия миг, а след това изкуцукаха от уличката.

Когато се обърнаха да поемат нагоре по улицата, един от мъжете пред пивницата подвикна:

— Губиш си времето, синко. Само локва кръв ще ти донесе това.

Другите се изсмяха.

Вренек се извърна.

— Вие възрастните ме карате да се срамувам.

Тогава те замълчаха, а той и Джиния бавно закретаха нагоре по главната улица. Тя се подпираше на него и беше тежка, но той все пак беше голям, все пак беше силен, а там, където войникът го беше промушил, вече го болеше съвсем малко, не като първия път, когато си бе помислил, че може би нещо се е разкъсало.

Всички бяха скъсани отвътре. Просто някои бяха по-скъсани от други, а когато бяха лошо скъсани, единственото, което можеха да направят, беше да опазят външното да изглежда нормално. Там беше цялата работа и точно това беше животът — работа. Вренек имаше години практика в работата.

— Потиш се — каза Джиния, когато най-сетне стигнаха покрайнините на градчето и погледнаха нагоре към хълма и билото му, където се присвиваха овъглените развалини на манастира, нащърбена стена и портал без порта.

— Горещо е.

— Не, студено е, Вренек.

— Просто работя здраво, Джиния. Свикнал съм да работя и е хубаво, и знаеш ли защо?

— Защо?

Той помисли как да каже онова, което изпитваше, после каза:

— Напомня ми, че съм жив.

— Съжалявам, Вренек — каза тя. — За изгарянията ти, когато ме изнесе през горящите стаи. Трябваше да ти го кажа преди. Но ти бях ядосана.

— Ядосана? На мен? Но аз ти спасих живота!

— Точно затова, Вренек.

— Не бяха кой знае какво — каза той след малко. — Онези стаи имам предвид. Почти нищо нямаше в тях. Тъй че, където живеят богатите… все пак са си просто стаи.

Бяха започнали изкачването, вече много по-бавно. При думите му Джиния изсумтя.

— Те ще ти кажат друго.

— Видях ги. Ония стаи. Може да се опитат да ми кажат каквото си щат. Видях ги.

— Бяхте приятели с Орфантал.

Вренек поклати глава.

— Аз бях лош приятел. Сега той ме мрази. Все едно, няма да съм повече. Благородните възрастни не ме плашат вече. Орфантал не беше като тях, но съжалявам, че ме мрази.

— Благородните — отрони замислено тя и той помириса сладкия й дъх. — Май си намерих мой.

Той не разбра какво има предвид. Все още беше малко пияна.

После им свърши дъхът, с който да си говорят, защото склонът беше стръмен и пътеката хлъзгава под тънката снежна пелена. Всички монаси със сигурност бяха мъртви, иначе щяха да са го помели. Нищо живо не се мяркаше пред очите им. Дори враните си бяха отишли.

Най-сетне стигнаха билото и Джиния се отдръпна от него, застана сама, но се пресегна и хвана ръката му.

Притеснен от жеста й, както и от допира на тънките й пръсти и свитата й длан, толкова лесно потънала в много голямата му шепа, Вренек се смълча. Но се почувства много пораснал.

— Вече не ми е толкова студено — каза тя. — Нито съм толкова пияна. Но болката се върна.

Той кимна. Да, върнала се беше, и не просто там, където го беше промушил войникът. Върнала се беше в други места също, навсякъде из вътрешностите му. Болки. Дълбоки, дълбоки болки. Когато повече не можеше да ги понася и трябваше да се раздвижи, пристъпи напред и тя тръгна до него, към корубата на портата в срутената стена.

— Носеха храна в градчето и я раздаваха на бедните — каза Джиния. — Но само веднъж или дваж в годината. В годините, когато не го правеха, всички ги мразеха. Но беше само заради лоши реколти. Когато имаха само колкото да изхранят себе си. Все пак всички ги мразеха.

Минаха под арката, влязоха в осеяния с отломки двор и ги спря гледката на покритите със сняг трупове.

Джиния го дръпна настрани и ръката му се изпъна.

Но цялата болка вътре, с която се беше борил, изведнъж се оказа твърде много и кръв бе потекла от раната му от меча, и щом тя изби навън, битката беше свършила. Тъмнината го обгърна и той потъна в нея, въпреки че в мига преди да забрави всичко чу как Джиния извика, щом ръката му се измъкна от нейната.

Когато отново отвори очи, земята под гърба му беше мокра от разтопения сняг. Джиния беше коленичила до него, беше смъкнала одеялото си и го беше загърнала с него, и той видя сълзи по страните й.

— Какво става? — попита я.

— Ти припадна. Имаше кръв. Помислих… помислих, че умря!

— Не — отвърна той. — Не съм. Просто раната си спомни за меча.

— Не биваше изобщо да ми помагаш.

— Не мога да не ти помагам — отвърна той, натика болката вътре и се надигна.

Тя избърза страните си.

— Мислех, че съм сама. Съвсем сама, отново. Вренек, не мога да ти причиня това. Загубих всичко и нямам нищо, и трябва да си остане така.

Той я видя как стана, видя я как забърса замръзналия на коричка сняг от голите си кокалести колене и откри напуканата зачервена кожа и струпеи.

— Не можеш да ме караш да се надявам — каза тя. — Не е честно.

— Оставяш ли ме?

— Казах ти! Не мога да остана с теб!

— Не умирай в онази уличка, Джиния.

— Спри да викаш. Няма. Ще оцелея. Аз съм като теб. Те не могат да ни убият. Оставят ми храна. Не всички големи са лоши, Вренек. Не мисли така, иначе ще си много самотен. — Огледа се. — Мога да намеря наметала тук, може би дори истински завивки — чулове за коне може би. Има бараки, които не изгоряха. Ще претърся в тях и ще намеря нещо. Няма да измръзна до смърт.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, Вренек. Сега, като се върнеш, заобиколи градчето. Не слизай до главната улица. Някои там са ти ядосани, заради онова, което каза. Пътят е по-дълъг, но мини през полята. Кажи, че ще го направиш. Кажи го.

Той избърса очите и носа си.

— Ще мина през полята.

— И изобщо не казвай на майка си за това.

— Няма. Но бездруго няма да съм там дълго.

— Остани с нея, Вренек. Ако си тръгнеш, ще разбиеш сърцето й.

— Ще го направя по-добре.

— Хубаво. Това е хубаво. — Кимна му към портала. — Хайде, тръгвай.

Тъгата в него болеше повече от всичко, което бе изпитвал, но той се изправи. Студът захапа студената му риза на гърба.

— Довиждане, Джиния.

— Довиждане, Вренек.

Тогава, спомнил си съжаленията, когато бе видял Орфантал да си отива, той я прегърна силно, и всичката болка, която изпита, щом го направи, от раната от меча, от всичко друго, изглеждаше на място.

Тя сякаш се смали в прегръдката му, а след това вече го избутваше, хвана раменете му, обърна го и леко го бутна напред.

Той мина през портала.

Щеше да мине през полята, както бе обещал. Но не си отиваше у дома. Тръгваше, за да поправи някои неща, защото дори на този свят някои неща просто трябва да бъдат поправени. Мама все още щеше да си е там, когато се върнеше у дома, след като направеше всичко, което трябваше да направи. Тогава можеше да оправи нещата и с нея.

Но сега щеше да изчака да се стъмни, скрит от погледи, а след това да иде и да си прибере копието, което бе заровил под снега до старото каменно корито.

Беше на единайсет, а предишната година сякаш бе най-дългата в живота му. Сякаш беше вечно на десет. Но така е с порастването. Никога вече няма пак да си на десет.

Войниците бяха тръгнали на изток, в изгорялата гора.

Щеше да ги намери там. И да направи каквото трябва.

 

 

— Какво правиш? — попита Глиф кротко.

Сепнат, опърпаният мъж вдигна очи. Беше се свил до купчина камъни, измъкнати от замръзналата земя покрай блатото. Ръцете му бяха мръсни и зацапани с кръв от ожулено и счупени нокти. Носеше опърлена вълча кожа, но не беше негова. Наблизо, оставени на навятата със сняг земя, имаше легионерски меч, ножница и колан.

Непознатият не отвърна, впил очи в лъка в напрегнатата ръка на Глиф, с изпънатата на тетивата стрела.

— Ти си в бивака на семейството ми — каза Глиф. — Погребал си ги под камъни.

— Да — прошепна мъжът. — Намерих ги тук. Телата. Аз… Не можех да понеса да ги гледам. Съжалявам, ако съм сгрешил. — Бавно се изправи. — Можеш да ме убиеш, ако искаш. Няма да съжаля, че напускам този свят. Няма.

— Не е по нашему. — Глиф кимна към камъните.

— Съжалявам. Не знаех.

— Когато душата напусне, плътта не е нищо. Отнасяме мъртвите си близки в блатото. Или в гората, там, където е дълбока, гъста и тъмна. — Махна леко с лъка. — Но тук няма смисъл. Отнасяш телата далече, за да опазиш дома си чист, но тук вече не живее никой.

— Май ти живееш — каза мъжът.

— Бяха изгнили, докато се върна. Нищо повече от кокали… Лесно беше да се живее с тях — добави Глиф.

— Аз не бих имал куража за това — отвърна непознатият.

— Войник от Легиона ли си?

Мъжът погледна към меча.

— Убих един. Посякох го. Бях в отряда на Скара Бандарис — онези, които дезертираха и тръгнаха с капитана. Повървях с тях известно време. Но после убих един и заради убийството, което извърших, Скара Бандарис ме прогони от отряда си.

— Защо не взе живота ти?

— Когато разбра истината за мен, сметна, че животът е по-голямото наказание — отвърна мъжът. — Беше прав.

— Мъжът, когото уби… какво ти направи той? Лицето ти е загрозено. Нашарено с белези. Той ли направи това?

— Не. Това лице си е мое от много време. Е, винаги си е било мое. Не. — Поколеба се, после сви рамене. — Каза жестоки думи. Ряза ме с тях, много пъти. Дори другите ме съжалиха. Все едно, не го харесваха и никой не съжали за смъртта му. Никой освен мен, искам да кажа. Онези думи, макар и жестоки, до една бяха верни.

— Виждам го в очите ти — каза Глиф. — Копнееш за стрелата ми.

— Да — прошепна мъжът.

Глиф свали стрелата от тетивата и наведе лъка.

— Дебнех войници на Легиона — каза и се приближи към мъжа.

— Имаш причина.

— Да. Имаме причини. Ти имаш своя, аз имам своя. Те държат меча ти. Те насочват стрелите ми. Те карат души да напускат тела и оставят тела да гният на земята. — Посочи кърпата, криеща долната част на лицето му, пипна я. — Те са маските, зад които се крием.

Мъжът се сепна все едно го бяха ударили, после извърна очи.

— Аз не нося маска.

— Ще убиеш ли още войници? — попита Глиф.

— Да. — Мъжът се наведе, вдигна меча и го препаса. — Имам списък.

— Списък и добри причини.

Погледна Глиф.

— Да.

— Аз съм Глиф.

— Аз съм Нарад.

— Имам храна, от войниците. Ще я споделя с теб, заради добрината ти, че си погребал обичното ми семейство. А след това ще ти разкажа една история.

— История ли?

— А когато свърша с разказа си, можеш да решиш.

— Какво да реша, Глиф?

— Дали ще ловуваш с мен.

Нарад се поколеба.

— Не ме бива с приятели.

Глиф сви рамене и отиде до огнището. Видя, че Нарад е взел камъните, които ограждаха пепелта и въглените, и ги е добавил към могилата. Захвана се да събере по-малки камъни, да го загради отново и така да затули вятъра, когато почне да разпалва огъня.

— Хората, които ловяха риба в езерото — каза, щом извади огнивото и торбичката прахан.

— Това ли е историята ти?

— Не тяхната. А за Последната риба. Историята е негова, но започва с хората, които ловяха риба в езерото.

Нарад свали отново меча си и го пусна на земята.

— Малко дърва са останали за горене.

— Имам каквото ми трябва. Моля, седни.

— Последната риба, значи? Мисля, че ще е тъжен разказ.

— Не, гневен е разказът. — Глиф вдигна глава, вгледа се в кривогледите очи на мъжа. — Аз съм Последната риба. Дошъл съм от брега. Тази история ще ти разкажа, а тя стига далече. Още не мога да видя края й. Но аз съм Последната риба.

— Тогава си далече от дома.

Глиф се огледа. Огледа бивака на семейството си и разчистената земя, където бе имало кости. Погледна ивицата храсти и тънкия кръг дървета, все още оцелели. После вдигна очи към пустото сребристо небе. Синьото си отиваше — Вещицата на трона поглъщаше корените на светлината. Най-сетне погледът му се върна на мъжа, седнал срещу него.

— Да — каза. — Далече съм от дома.

— Никога досега не бях чувал риба да говори — изсумтя Нарад.

— Ако говореше, какво щеше да каже? — попита Глиф и впи очи в него.

Убиецът помълча за миг, наведе очи, а после погледът му бавно обходи земята и се спря на меча, лежащ в мръсния сняг.

— Мисля… може да каже… Ще има справедливост.

— Приятелю — каза Глиф. — В тази нощ и тук, ти и аз. Очите ни се срещат.

Борбата, последвала думите на Глиф, се разкри на обезобразеното лице на Нарад. Но след това, накрая, той вдигна очи и връзката на приятелство между двамата се скрепи. И Глиф разбра нещо ново. „Всеки от нас идва на брега. В своето време и на своето място.

Когато приключим с един живот и трябва да започнем друг.

Всеки от нас ще дойде на брега.“