Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (26)

22.

Морето потъна в мъгли зад тях, а отдолу се появи просторна хълмиста равнина. Скилен Дро наклони крилете си и започна да се спуска. Кацането се оказа по-грубо, отколкото К’рул бе очаквал, и той се търкулна от лапите на спътника си и се спря чак в края на кръг камъни, почти скрити от пожълтели треви.

— Прах от поселение има напред — каза Скилен Дро, щом сгъна крилете си. — Не ми се ще да привличам стрели и проклятия, а и съм уморен от полета.

К’рул изпъшка и седна.

— Връщаме се в нашия свят. — Огледа се. — В земите на джелеките сме. — Замълча и изгледа накриво Скилен Дро. — Предполагам, че и те не те харесват. Не помня да си ги споменавал досега.

— Не ми е в характера да обиждам хора. Старанието да се държиш добре неизбежно води до неочаквани последствия.

— А джелеките?

Скилен Дро сви острите си рамене.

— Обидчивостта твърде често е отстъплението на дребнавия ум.

— Пасивна агресия, имаш предвид — каза К’рул и се изправи. — Актът на обиждането се превръща в оръжие и владелецът му се чувства овластен от фалшивото възмущение. Съмнявам се, че от това са били засегнати джелеките. — Залитна за миг. — Краката ми са полузаспали и черепът ми е опразнен от кръв. Мисля, че имам нужда от ядене, но ходенето ще помогне малко. Лагер, казваш?

— Събиране, и някаква възбуда. К’рул, твърде много приятели азатанаи срещнахме. Такива срещи ме отчайват.

Тръгнаха. К’рул куцукаше бавно и колебливо.

— Страдаме от статута на богове, без надлежното чувство за отговорност. Безкрайното ни странстване е всъщност вечно бягство от поклонници, не по-различно от един баща, бягащ от жената и децата си.

— А между краката на мъжа е възможността да повтори цялата бъркотия. С друга жена, на друго място. К’рул, ти оспорваш добрите ми дела.

— Всичко всъщност се свежда до признаването на нуждата да се порасне, нещо, с което толкова много мъже имат проблем. Състарена външност и халтаво дете зад нея. Врата, затръшната в лицето на всеки възможен урок, бързото тупане на стъпки навън в нощта.

— Цял народ може да се поддаде на същото това престъпление — отбеляза Скилен Дро. — Безотговорно бягство, предефинирано като прогрес.

— Да, заблудата за божественост е присъща на всички ни, смъртни, както и безсмъртни. Можем ли да кажем, с някаква сигурност, дали съществува някакъв друг бог, същество извън всички нас, и ние спрямо него сме деца спрямо баща?

— Осиротели, значи, защото ничия ръка не стиска нашата, никоя майка или баща не ни води. В своята изоставеност, К’рул, ние само се мятаме безпомощно, объркани и незнаещи.

Бяха ги забелязали. Дванайсетина превърнати джеларкани вече крачеха успоредно на тях по равнината, черни и рунтави, и сякаш готови всеки момент да ги обкръжат за убийството.

— Смея да кажа — подхвърли К’рул, — че сме готови да се отскубнем от хватката на тази ръка при първата възможност, чак до отричането на самото й съществуване. Виждаш ли, Скилен Дро, дилемата на нашата опърничавост?

— Виждам, че децата са готови да се самозаблуждават под маската на пораснали възрастни, подражавайки на грижите на възрастните, докато детинската им същност се крие сред най-низки страсти, ревности и злоби, слепите желания и отчаяни нужди, малко от които могат изобщо да бъдат утолени без проливането на кръв или нанасянето на болка. Децата винаги се наслаждават на страданието на други, особено когато е нанесено от тях самите. Не се ли пада на такива като нас, К’рул, да наложим морален стандарт?

— А как се получи това сред тези твои К’Чаин Че’Малле? — попита К’рул. — Моралното ти напътствие ти придава облика на крилат убиец.

— Е, да. Понякога идеята за правилно и грешно се налага най-добре в гмежта на свирепа касапница.

— Щом детето в теб се развихри.

— К’рул, помня колко често разговорът с теб става дразнещ.

— Говоря само за да окуража смирението, нещо, което на нас азатанаите ужасно ни липсва. По тази причина, Скилен Дро, отворих вените си и оставих кръвта на силата да изтече в света.

— Дете, окуражаващо други деца. Виждам хаос много скоро.

К’рул изсумтя.

— Винаги е „много скоро“, стари приятелю.

Четири от гигантските вълци се откъснаха от глутницата и се приближиха, с изпънати опашки и присвити уши.

— Не сме добре дошли — каза Скилен Дро и разгъна отново крилете си.

— Търпение — отвърна К’рул и вдигна обезкървените си ръце.

Вълците спряха на няколко крачки от тях и водачът им се преобрази, вдигна се на задните си крака, замъгли се и след това мътното петно придоби форма. Вълчата козина се огъна назад и се превърна в тежко наметало, а от обърканата колебливост на преобразяването на съществото се появи женско лице, последвано от общо взето голо тяло. Беше слаба и жилава, с плосък корем и малки гърди. Изумително сини очи ги погледнаха от сърцевидното лице, обрамчено с гривеста черна коса.

— Още чужденци — каза тя. — Сквернят свещена земя.

— Нашите извинения — каза К’рул. — Не видяхме каменни грамади.

— Защото не знаете какво да търсите. Свършихме с грамадите, след като тайстките плячкаджии унищожиха всичко, което намериха. Сега освещаваме земята с кръв и пикня. С нацепени кости. Всички, които сквернят святата ни земя, ги избиваме.

К’рул въздъхна и се обърна към Скилен Дро.

— Май ще се наложи да летим все пак.

— Не. Както казах, уморен съм. Въпреки че не го желая, ще убия тези груби същества, ако потрябва. Попитай тази жена какво измъчва онзи лагер? Там има азатанай. Усещам го. Вярвам, че джеларканите празнуват завръщането на техен древен благодетел.

— Само ти би нарекъл едно страдание „празнуване“. — К’рул се обърна към жената. — Двамата със спътника ми съжаляваме за нарушението. Ние само минаваме оттук, търсим бреговете на Витр. Все пак, ако Фарандер Тараг е в онзи лагер там, бихме искали да поднесем почитанията си на нашия родственик азатанай.

Жената се намръщи.

— Фарандер Тараг е прекъснал всякакви връзки с азатанаите. Разделени за вечни времена, сега те прегръщат дивото и са с нас, в древното величие на зверовете. Няма да ви поздравят като свои родственици. Махайте се, и двамата.

К’рул изсумтя изненадано.

— Ритуал Д’айвърс? Фарандер наистина е стигнал далече назад.

Скилен Дро щракна със зъбатите си челюсти в знак на нещо, може би презрение.

— Фарандер Тараг винаги е бил голям нарцисист. Това не ме изненадва, нито би трябвало да изненадва теб, К’рул. Кой друг би могъл да понесе компанията на Фарандер освен Фарандер? О, и тези тъпочели същества. Дивото не се цени много високо от ума, способен да надхвърли с въображението си хоризонта. Джелеките са затъпели, запечатали са си съдбата.

К’рул въздъхна. На жената каза:

— Добре. Уви, спътникът ми е твърде уморен, за да лети, тъй че можем само да ходим. Не можете да ни убиете, тъй че стига с тези глупости. Но ви уверявам, ще заобиколим лагера ви отдалече.

Жената изръмжа и се превъплъти отново във вълчия си облик. Върна се при своите, обърна се с тях и затичаха обратно към глутницата.

К’рул изгледа Скилен Дро ядосано.

— Думите ти само за мен ли бяха, Скилен?

— Разбира се, че не. Каква полза от една нечута заплаха?

— Вече разбирам как лошите ти маниери предизвикват раздор.

— Наблюдението ти ме изумява. Бях съвсем учтив, доколкото такова нещо е възможно, когато мислиш за убийство. Не беше ли съжалението ми осезаемо?

— Не бих казал.

К’рул поклати глава и тръгна отново, този път косо на запад, за да заобиколят лагера. Скилен Дро закрачи до него, сгънал отново крилете си.

— Тайстите ще изпаднат в голяма беда, ако се опитат отново да нахлуят в земите на джелеките. Разбира се, яростта на дивото не познава много хитрост, извън осигуреното от природата. В лова има необходимост. В защитата на беззащитните, или на себе си, когато си притиснат в ъгъла, има отчаяние. Нито едното, нито другото не подхранва военни приумици. — Щракна отново с челюсти. — Предричам, че отстъплението им ще бъде безкрайно, през всяко селение, век след век. Дивото не може да направи нищо, освен да умре.

— Глупости. Цивилизацията е ефимерна. Опитомяването на животни премахва способността им да оцеляват без постоянно внимание. Поробването и отглеждането на растения ги отслабва срещу вредители и мана. Затварянето на водата води до болести и, най-сетне, разораването на почвата изтощава способността й да се подновява. Готос може и да е Господарят на омразата, но нищо от онова, което каза, не беше погрешно.

— И тъй, аргументът ти е, че в края на краищата дивото ще се върне.

— Да.

— И все пак с развихрянето на магия над всички селения, К’рул, ти предлагаш оръжие, което да се опълчи на дивото по все още невъобразими начини.

К’рул погледна надясно и примижа към прашния лагер и гъмжащите в него фигури.

— Може и така да изглежда, да, отначало. Но без магия какво друго би могла да изкове цивилизацията в оръжия срещу дивото?

Скилен Дро помълча дълго, а после каза:

— К’Чаин Че’Малле потиснаха естествените закони. Те преобразиха своя свят с инструментите на технологията.

— Да, и докъде я докараха?

— Тяхната война срещу природата е пълна. Сега извращават самата кръв у децата си, за да направят нови и ужасни форми.

— И те изгониха.

— Невъзпитано и противно описание на това, че ги напуснах и ги оставих да се оправят сами. Сътворявайки птици, те се подложиха на задачата да построят клетки за тях. Избрах да не се задържам и ако заминаването ми се оказа донякъде припряно и объркващо, не беше по моя вина. Всъщност, ако не бях изгубил небесната си крепост, щях да съм се оттеглил в уютните й теснини и да размишлявам там за покоя на самотата.

— За повечето самотата носи тревога — каза К’рул.

Глутницата продължаваше да крачи с тях от изток. Скромната дневна топлина гаснеше и тук-там в падините се виждаха изваяни от вятъра кръпки мръсен сняг. Толкова далече на север обратът на сезона все още беше на месеци разстояние.

— Тревога. Никога не съм разбирал това — каза Скилен Дро.

— За мнозина размишлението е като малки остри зъби, които дъвчат отвътре навън. Имаме навика да поглъщаме своите демони и след това да се заблуждаваме с вярата, че те умират в разпад. Но те се радват в скритото си убежище и ядат ден и нощ.

— Нищо не знам за такива демони.

— Дай ни отвличания, които да подлудят ухото, да оглушат ухото и да притъпят ума, и можем да преживеем цял живот на отчаяние. При всичките ти усилия, сред един народ и сред друг, Скилен Дро, боя се, че не си успял да се вслушаш в нито един от тях. В бъдеще се съсредоточи върху творците, за да различиш най-добре искрения вик на отчаяние.

— Добре известно е, че една цивилизация, целяща да се самоунищожи, обезправява творците си — каза Скилен Дро. — Виждам това непрекъснато. Погрешно разбираш целта ми, К’рул. Аз не съм спасител.

— Тогава защо непрекъснато се криеш в цивилизации на смъртните?

— Отегчавам се, К’рул.

— Отегчаваш се от себе си?

— Отегчавам се от всичко и от всеки. Търся нещо, което не мога да назова. Маяк може би, в тъмнината на вечно невежество. Искра на непокорство сред упорито невъзприемчивото. Това безкрайно бръмчене ме дразни, трескавото пърхане на дейност без никаква друга цел освен поддържането на един незадоволителен живот. Конструктите на интелекта са измамни и затова се превръщам в юмрук на неразумността. Боговете, казвам, изобщо не се интересуват от машини. Изобщо не се интересуват от лъжите на навика, от тиранията на това как винаги са се правили нещата и следователно трябва винаги да са така. Боговете са глухи за извинения, осмисляния, оправдания. Вместо това те се вслушват в тишината отвъд машините, в нашепнатото отваряне на едно самотно сърце.

К’рул се беше спрял по време на това слово. Изгледа приятеля си, това гигантско влечуго — убиец на дракони, който беше изтръгвал планини и ги беше вдигал в небето.

— Ти говориш за любов. Това е твоят маяк, твоята искра на непокорство.

— К’Чаин Че’Малле гледат в нощното небе и градят за него закони и принципи, сякаш актът на дефиниране е достатъчен, служи като оправдание, предхождащо нашествие, завладяване и експлоатация. Ако изобщо успеят, те ще заразят небесата със същите войни, същите користни желания и апетити, същото безумно подчинение на онези закони и принципи, с които оковават всичко, което видят, и всичко, което твърдят, че познават. Кажи ми, К’рул, когато се взреш нагоре в тази идваща нощ, какво виждаш?

— Това, което виждам, е по-маловажно от това, което изпитвам.

— А какво изпитваш?

— Изпитвам… почуда.

Скилен Дро кимна.

— Точно така. А почудата, приятелю, е най-страшният враг за интелекта. Нейният път е любов, а любовта е езикът на смирението. Рационалният ум е готов да застане над нея с окървавен меч и в празната студенина на очите му ще видиш неговия триумф. — Убиецът поклати глава и разгъна широко крилете си. — Това съм научил сред К’Чаин Че’Малле. Затова, К’рул, стоя до теб. Магията, която ти предлагаш — о, те ще се стремят да я пленят, в закони и принципи, в правила и жалка структура. Но и двамата знаем, че ще се провалят, защото умовете им са затворени в клетки, сътворени от самите тях, и всичко, което е отвън, ще остане завинаги непознато, непознаваемо за тях. И това те не могат да понесат.

— Ще се провалят — съгласи се К’рул. — Защото аз съм непознаваем.

— Да. И твоят жест, К’рул, беше акт на любов, предизвикващ безкрайна почуда. Това, което си направил, ще разгневи света.

К’рул сви рамене.

— Това ще е… достатъчно.

Тръгнаха отново по пътя си.

 

 

Широк плосък камък, десет крачки в диаметър, клечеше над бреговата линия, на самия край на парещата миазма, лъхаща от Витр. Много преди раждането на това свръхестествено море, във века, когато Строителите се примиряваха да работят с груба скала, пръст и дървета, този масивен камък беше изваян в олтар, повърхността му грубо подравнена с кирки от еленов рог, със спирални жлебове, оставени на стихиите да се огладят през сезони на дъжд, сняг, зной и студ.

Но всичко това не бе подготвило олтара за разяждащата захапка на мътния дъх на Витр. Шарките по повърхността му общо взето бяха заличени, а жлебовете, които бяха останали, се ронеха при допир. Както една вяра умира със смъртта на един народ, така и този обелиск умираше с култа, който въплъщаваше.

Канин Трал, от Тел Акаи, се присви на плоската му повърхност, подпрян на двуострата си брадва с къса дръжка. Оръжието бе принадлежало някога на един главатар теломен. Ковачът му го бе обявил за прокълнато и това не бе изненадващо, след като Трал беше убил главатаря в двубой. Такива трофеи можеха да бъдат взети само с нотка на ирония, в признание, че остриетата режат в две посоки. Канин Трал се беше усмихнал, когато захвърли счупеното си копие, със славното му острие затъпено и едва разпознаваемо под съсирената кръв, и беше вдигнал прокълнатата брадва.

Някои оръжия притежаваха само един миг на триумф в себе си. Явно брадвата, която държеше сега, не бързаше.

С тази мисъл, лениво задържала се в ума му, той кривна леко глава и огледа дракона, привлечен на брега на Витр, точно срещу него и изпречил се между него и надвисналата хрущяща порта на Старвалд Демелайн. Портата се бе породила, в раздираща ярост, далече на изток, където се бе изсипала от разбита вихрушка от дракони, но оттогава се бе пренесла тук, притеглена от песенния зов на неговата господарка, и ден след ден тя укрепваше котвите, които вече държаха портата на място.

Песни на сирена, като копринените нишки на паяк, паяжина почти довършена. Единственото, което оставаше, напомни си той, беше душата на някой жалък кучи син, изтръгната и натикана в зейналата рана, каквото беше Старвалд Демелайн. „Душа, която да запуши пастта, и дано да е могъща душа, упорита душа, душа, създадена да страда.

Не моята значи.“

Драконът явно се беше откъснал от разбитата вихрушка — както повечето от тях, подозираше той — и кръжеше, вероятно за да отлети обратно през портата. Но пък какво го спираше?

„Не аз. Нито господарката ми. Нито нашият гост, все още почти примрял от глад, все още напълно объркан. Не, този дракон изглежда решен да застане на мястото ми. Но аз не се нуждая от помощ в пазенето на тази порта.

И все още отказва да проговори.“

Пресегна се и потърка лицето си, стъписан за пореден път от дълбоките бръчки, които го бяха набраздили. Размърда се леко — дори един Тел Акаи, роден да стои наведен и приклекнал, можеше рано или късно да познае болежките от тази стойка — и извърна поглед над дясното си рамо, където се издигаше Вторият храм, кривнат пренебрежително сред безжизнени пясъчни дюни. „Вторият храм. Така го нарича тя, с онази насмешлива усмивка.

«Докато ти, Канин Трал, ти претендираш за първия. Онзи плосък камък, онзи разяден провал, който скоро ще се разпадне под водите на Витр. Не че моето обиталище ще издържи много по-дълго, разбира се. Все пак съм оптимистка. Неговата Зала на сънищата остава празна, но все пак, в късни нощи, влизам в нея, вслушвам се за шепота й.»

Глупава жена. Любовницата ти е удавница и няма да легнеш отново с кралицата си. Също както и аз няма да легна отново със своя крал, след като никои двама мъже не могат да изсерат наследник. Така стоят нещата, Ардата. Хайде да се възползваме от душата на този наш гост, да запушим портата и да си тръгнем, да си потърсим някоя друга достойна кауза.“

Не можеше да я види. Някъде вътре във Втория храм, предполагаше. Рееше се от празна стая в празна стая, пръстите й правеха във въздуха шарки, които се задържаха след нея като развети паяжини.

Паднеше ли нощта, щеше да вземе члена му, след като по-малкото удоволствие беше единственото удоволствие, а той щеше да вземе мократа й дупка, по същата причина. Беше, общо взето, комично.

„Приказка на Тел Акаи, несъмнено, внезапна кулминация на дълга шега. Виждам тълпата, превиваща се в доволен смях, достатъчно, за да удави жилото, несъмнено. Макар че очите на моя крал ще продължават да гледат, забулени зад неизменната усмивка. Старците не бива никога да се задържат.“

Гостът обаче си беше там, седнал на една рухнала колона под разбитите стъпала, с бруса неподвижен в едната ръка, острието на меча легнало на бедрата му. Взираше се над Витр, с уста донякъде отворена, донякъде увиснала. Мъж все още не толкова стар, че да не внимава с отверстията си, да ги затваря за всички светове, освен интимния. „Не, но той зяпа и блее. Работи над нещо и после оная уста зяпва, да покаже тежката драма на деянието му. Пух пух пух, всеки дъх почти, но не съвсем безшумен. Дразнещо като всички адове, които Ардата твърди, че е преживяла. Каквито и да са тези «адове».“

Натъквал се беше на тях преди време, този странник, този гост. Тръгнал пеш, беше им казал, от умрял кон — глупакът беше носил седлото, за да го докаже — от юг, умиращ скитник, или навярно беглец, или дори престъпник. „Избери което ти хареса, просто добави «умиращ», и готово.“

Канин нямаше намерение да оказва помощ. Времето му на предлагане на спасение отдавна бе зад него. Но Господарката бе настояла и чак много по-късно воинът Тел Акаи бе отгатнал неизречения й мотив.

Погледна накриво издутата завихрена рана, която бе портата на Старвалд Демелайн. Удивително, че една-единствена душа можеше да я запуши. „Но не моята. Нито нейната.“

Драконът беше зяпнал в него, както беше зяпал, откакто бе застанал срещу нея, в самото утро на смущаващото си пристигане. Като за двубой в зяпане, дори един Тел Акаи не можеше да се сравни с опасния немигащ поглед на дракон. Тъй че Канин периодично се вглеждаше в онези очи на влечуго и им отвръщаше с гримаси, бавно затваряше едно око и завърташе другото, да речем, или изплезваше език, или вдигаше лъскавия му връх нагоре, докато се лизне по носа. Пръст да начеше сърбежа в едното ухо, друг да зачовърка в ноздрите си. Внезапен пърдящ звук или изкашляне на скрита шепа пръст и прах. От време на време посягаше към гениталиите си, все едно се канеше да си поиграе с тях.

Но това никога не стигаше по-далече. Освен че такова нещо беше недостойно, очите на проклетия дракон изобщо не се присвиваха.

Помисли дали да не отиде до него и да се изпикае на зурлата му.

— Какво би казал на това? — викна той изведнъж. — Мехурът е пълен в края на краищата. Дай на човек, който трябва да пикае, цел и той е щастлив. Дали да не се ощастливя?

Гостът беше вдигнал глава и ето, че се смъкна от колоната и тръгна към Канин Трал.

— Тел Акаи, защо се дразниш?

Канин присви очи.

— Вече се преструваме на банално незаинтригувани от крилатия ни натрапник? Много бързо. Чудя се, това ли е тайната дарба на нискоинтелигентните, която ги прави толкова добре бронирани срещу удивление? Плиткоумието на циника, нали? Почти ти се възхищавам. Не, честно. Каква благодат бих познал, ако имах половин ум! Кажи поне, че изяде коня си.

Гостът спря.

— Твърде добре ми служи, сър, за такъв позор!

— Тъй че вместо това си остави стомаха празен. Конете служат на господаря си умрели също толкова охотно, колкото и живи, глупако. Точно в това е цялата сляпа робия.

— Има други видове служба, Тел Акаи.

— Например?

Мъжът се поизправи и Канин простена вътрешно и се стегна за поредното важно заявление.

— Оставих своя храбър кон там, където падна, и с това му отдадох почитта, която изпитвах към него.

— Почете го, като го похаби? А, разбирам. Естествено. Как не се сетих за това! Сега бъди така добър да направиш кръгом, и обратно с наперена стъпка към онази колона. Изсмукваш всичкия горещ въздух.

— Не разбирам защо съм ви толкова несимпатичен.

— Точно така — отвърна Канин и хвърли поглед през рамо към дракона. — Не разбираш.

— Трябва ли да поемам обиди?

— Защо не? Всеки ден оставям купчина от тях в клозетната дупка зад храма. Да ти е сладко.

Гостът се обърна и Канин чу тихото щракване на устата му, най-сетне затворила се. „Аа, видя ли? Учи се.“ Огледа отново дракона. Не бяха от познатите му зверове. Този беше първият, който изобщо бе виждал. Спуснал се в кръг от легендарните небеса, страховит и огромен, непознаваем и — за всеки друг освен един Тел Акаи — плашещ.

Но Старата богиня бе избълвала достатъчно презрение по темата за дракони, вдигнала огромните си юмруци пред себе си, да каже на децата си за смачкани черепи, кръв, плиснала от разцепени ноздри, и всичко останало. Приказки, които да заличат всякаква почуда у котилото й, приказки прогизнали от пренебрежение.

Все пак беше страховит звяр.

— Най-сетне!

Гласът изсъска оглушително в главата на Канин Трал и толкова го стресна, че той едва не си прехапа езика. Изруга, изплю червено и след това се изправи, надигнал брадвата с две ръце.

— Най-сетне какво, гущер?

— Стара богиня, нали? Това ще да е Килмандарос. Някои азатанаи са твърде глупави, за да са богове, освен ако, разбира се, не раждат още по-глупави деца. В който случай, е, раят зове!

— Говориш в главата ми с глас на жена. С какво име да те наричам?

Драконът вдигна муцуната си, а после разтвори широко челюсти като прозяваща се котка. Смачкана топка от мокра броня беше заседнала между два разядени кътника.

— Достоен ли си да знаеш името ми? Кучката на паяците те нарича Канин Трал. Тъй че нямаш нищо, което да ми дадеш в замяна. Аз само се пазаря, Тел Акаи. Даровете са за глупаци.

— Мога да ти дам нещо в замяна, драконе. Брадвата ми между очите ти. Име, ако обичаш, да го всеча на желязото редом до многото други, които съм убил.

— Други? Други дракони? Не мисля, и нека да сме наясно, Канин Трал, другите ти победи са перчене с плъхове, смачкани под краката. Аз закусвам със смъртни герои и сера очукано желязо преди лягане. Правя мръвки от тайсти юнаци, закуски от ловци Тел Акаи, мезе от джеларкани, Бягащи псета, теломени и джхеки.

Канин Трал отметна глава и се изсмя.

— Слушал си! Толкова, че да насъбереш имена на мнозина от обитателите на този свят! Но ние добре знаем пътя на преминаването ти, от първата поява на портата на южния бряг на Витр до тук и сега. Ако си намерил закуска-две по пътя, не е изненадващо. Но юнаци и герои? Тел Акаи и теломени? Ти, драконе, си пълен с говна.

След дълга пауза драконът каза.

— Неуважението е непрепоръчително.

— Заплаха, от която да се разтреперя! Хайде пробвай друга!

— Бих могъл да те взема в ноктите си, Канин Трал от Тел Акаи, и да разпъна душата ти над раната.

— Ела насам и ще съжалиш.

— Погледни ме в очите, Канин Трал. В тях може да видиш… предупреждение.

— Виждам само безмозъчен… — В последния момент улови отражението в огромните очни ябълки на влечугото. Изрева, завъртя се светкавично, но не навреме, когато втори дракон, понесъл се ниско над Втория храм, връхлетя отгоре му; ноктите му изтрещяха и го стиснаха.

Съществото запокити Канин Трал във въздуха и извитите му криле се издуха като платна под въздушния напор, улови го отново, ноктите пробиха люспестата броня и се забиха в плътта. Брадвата изхвърча от ръцете му.

А после драконът запокити Канин на земята и ударът прекърши десния му крак под коляното. Той зави от болка, превъртя се настрани и зяпна вбесен двата лъскави края на счупената кост, щръкнали през кожата.

Вторият дракон кацна с тежко изтупване до огромния камък, опашката му запердаши насам-натам.

— Кърдъл, любов моя! Казах ти за дразненето на Тел Акаи!

Нов глас проговори иззад Канин:

— А аз казах на любимата ти за нараняването на мои приятели.

Новият дракон изви глава назад.

— Ардата! Като ще си говорим за любими, къде е твоята? Опърничава душа беше, несъмнено. Съпротивяваше се на клопката, която направихме за нея. Може и да е избягала, но в какво? Ами, във Витр, а това е едно крайно разсеяно море! Все едно, достатъчно от нас се възползвахме от нея.

Увита в животински кожи, толкова стари, че туфи косми бяха окапали от тях, Ардата се приближи невъзмутима и спокойна, с цялото изящество на императрица, и застана над Канин Трал. Погледна го отгоре и се намръщи.

— Грозно счупване. Лежи спокойно. Ще трябва да се справим с него и останалите ти рани по обикновения начин, след като все още не съм проучила добре този лабиринт Денъл. — Тънкото й лице бе прорязано с дълбоките бръчки на всички, избрали да живеят толкова близо до Витр, макар да го бе уверила, че такива подробности бързо чезнат с разстоянието. „Младостта е възстановена, приятелю — беше му казала, — макар че старческите ти оплаквания са друга работа.“

„Смешна жена, ха-ха.“ Тел Акаи се взря в невзрачното й лице през мъглата от болка, докато тя заговори отново на втория дракон.

— Телораст, ти и Кърдъл бяхте прогонени веднъж от това селение. Не очаквам да се задържите дълго и този път. Все още сте хапещите бълхи на кожата на този свят.

— Чу ли това, любима? Кучето се кани да чеше. Уплашени ли сме?

— Къде беше? — попита Кърдъл настойчиво.

— Южно от Витр, отвъд инатливата равнина. Посетих едно скромно укрепление, обитавано от треперещи тайсти, вече черни като тревите на онази равнина. Крайно любопитно.

— Властелинът.

— Несъмнено. Все едно, избрах прелестна форма, за да ги съблазня, и така научих много. Светлината е родена отново, Кърдъл, и тайстите са разделени между нея и Тъмата. Има гражданска война. Не е ли това шантаво?

Кърдъл се надигна леко, изви гръбнак и крилете й се разгънаха.

— А Сивия бряг?

— Още по-грозно раждане предстои, любима. Още в родилни мъки.

— То ще е наше!

— Шшт! Паяците слушат!

Ардата се обърна, щом гостът тайст спря до тях. Държеше меча си и поглеждаше драконите накриво.

— Прибери този меч — каза му тя. — Разпали мангала в храма. Постави два от тънките ми ножове в пламъците. След това извади вода от кладенеца и намери нещо, от което можем да направим шини. Нещо от това непосилно ли е за теб?

Младият тайст се намръщи.

— Не.

— Върви тогава. Скоро ще дойдем при теб. — Обърна се отново към драконите. — Амбициите ви са прекомерни, отново. — Помълча, а след това добави по-твърдо: — Злоупотребихте с Кралицата на сънищата и това няма да го забравя.

— Заплаха? — Телораст се изсмя, съскащият смях изпълни черепа на Канин. — Дай ни друг Тел Акаи за ядене тогава. — След миг се преобрази в тялото на жена тайст, с лъскава като оникс кожа и гола. — Погледни ме, Кърдъл! Наслади може да се намерят в тази скромна мръвка! Уподоби ме, за да можем да плеснем с ръце и да засияем най-подобаващо! По онзи самодоволен начин на двойките на който и да било свят. Хайде, да се покиприм!

Кърдъл също се замъгли, сви се навътре и се въплъти в друга жена тайст, по-висока от любовницата си и с по-едра кост.

— Дебела си някак — отбеляза нацупено Телораст.

Кърдъл се усмихна.

— Харесва ми. Повечко тежест за подмятане. В тълпа тайсти другите ще се отдръпват от пътя ми. Онази гражданска война свърши ли вече?

Телораст сви рамене.

— Белокожи и чернокожи, на ръба. Армии в поход — а бе глупости.

— Нищо заслужаващо внимание значи.

— О, трябва да се приближим, когато дойде сблъсъкът. Чернокожата армия носи странни оръжия. Тайстко желязо, закалено във Витр.

При тези думи Ардата се дръпна назад и изсъска. Дори Кърдъл потръпна.

— Лудост! — викна Кърдъл, вдигна ръце и ги зарови в гъстата си черна коса. Изведнъж се намръщи и прокара пръсти през косата. — О, харесва ми обаче.

— Прекрасна грива, наистина — отбеляза Телораст и се присламчи към любовницата си.

Ардата отново изсъска от безсилие и рече:

— Телораст! За онези оръжия…

— О, все едно. Не убиват дракони, нали?

Канин Трал стисна зъби. Болката напираше на вълни, сякаш счупеният му крак вече лежеше на мангала, който проклетият гост продължаваше да захранва с дивашка усмивка на глупашкото си лице. Кръв цвъртеше и стопена тлъстина капеше и съскаше върху въглените. Затвори очи и лицето му се изкриви в гримаса.

След миг хладната ръка на Ардата се отпусна на челото му.

— Спи сега, приятелю. Мога поне това да ти дам.

И светът си отиде за малко.

 

 

Два безметежни дни бяха изтекли след лагера на джеларканите. К’рул стоеше със Скилен Дро на един естествен бряг, по който туфи сухи треви очертаваха редове от ронливи купчини. Двамата азатанаи гледаха над бистрото посребрено море на Витр, докато слънцето гаснеше зад гърбовете им.

— Това изтича отнякъде — каза след малко К’рул. — Цепнатина, извор някакъв, разбит портал. Не вещае добро.

— Когато забележат, Строителите ще направят нещо по въпроса.

К’рул изсумтя.

— Строителите. Смущават ме.

— Те не отговарят пред никого. Рядко говорят изобщо. Насочвани са от сили, твърде стари за думи. Твърде стари, може би, за самия език. Виждам в тях стихийно естество, заплитане на неумолими закони и несъкрушими принципи. Те са онова, срещу което се бори целият живот, проявени и с това — вечно непознаваеми.

— Живи символи? Одухотворени метафори? — К’рул изкриви лице. — Не мисля, освен ако термитите и мравките също служат за описанието ти. Вярвам, че Строителите са напълно безмозъчни.

— Значи не си противоречим.

— Ти се занимаваш със смисъл. Аз допускам, че те са без смисъл. — Кимна към Витр. — Не по-различни от този хаотичен бульон. Сили на природата наистина, но също така притежаващи същото отсъствие на воля. Природата унищожава и природата гради. Гради, събаря, започва отново.

— Значи са създателите на светове.

— Светове се раждат от въглените на мъртви звезди, Скилен Дро. Никой огън не изгаря докрай. Винаги нещо остава. — Погледна приятеля си. — Или нямаш такива неканени видения? Страховитите раждания, свят след свят, век след век?

Скилен Дро сви острите си коси рамене.

— Знам ги, но не ги смятам за нищо повече от спомени за собственото ни раждане, изригването на светлина, стъписването от студения въздух, внезапното осъзнаване на присъщата ни безпомощност. Влизаме в света неподготвени и ако всъщност се окажем смъртни, се препъваме до самия му край, също така неподготвени.

— А Строителите?

— Силите на природата ще ни забележат, понякога, все едно че не сме нищо повече от мухи, бръмнали пред лицето им. Смъртността е само едно кратко повторение, изказване на неизказаното; достойно за мигновена почуда, докато остатъчният образ помръкне и угасне пред окото, а след това бъде уместно забравен. — Скилен Дро разпери крилете си. — Въздухът е мръсен. Но ти беше прав.

— За какво?

— Дракони са минали насам. Ти каза, че един или два вероятно са били привлечени обратно към портала. А порталът всъщност странстваше и сега ни чака на север. И да, Ардата остава. — Обърна се и изгледа К’рул. — Точно както каза ти. Кажи ми, тази твоя вечно изтичаща кръв дава ли ти нова сетивност? Дава ли ти усет, който обхваща целия този свят? Губейки кръвта си, К’рул, да не би случайно да си измамил всички ни и вече да претендираш за невъобразима власт и влияние? Създаваш нов свят с тази магия. Тя се просмуква и зацапва всичко в обхвата си, а този обхват се разширява. И кой стои в центъра? Ами, нашият скромен К’рул, от когото капе щедро. Тъй че трябва да попитам: завладял ли си ни?

К’рул почеса наболата си брада.

— О, предполагам, Скилен Дро. Но смекчи възмущението си, приятелю, защото този, който стои в центъра, стои там в слабост, не в сила. — Лицето му се изкриви. — Аз не съм Ардата с нейните паяжини и с лакомията й. Центърът на моята империя, такава, каквато е, не изисква жертва. Аз съм жертвата.

— Култът, значи, е да пием кръвта ти, капеща от подиума.

— Ерастас и Секул Лат откриха по-брутален начин на хранене с кръв, изразен на езика на насилие и смърт. Техният е противоположен на моя, но това не го прави по-малко мощен. Всъщност може би предвид съблазняващите му свойства, привличащи най-лошото в нас, ще надделее над мен с времето. — Помълча и въздъхна. — Боя се от това, и все пак ходовете, които правя срещу тях, не мога да ги правя сам.

— Аз, твоят невеж съюзник.

— И дракони.

— А Ардата?

— Не знам, честно. Любопитен съм, разбира се. Какво я държи тук, на бреговете на Витр, под портата на Старвалд Демелайн? Дали е просто загубата на Кралицата на сънищата? Или има още нещо, нещо повече? Една паяжина, в края на краищата, може да бъде нещо повече от капан. Може да е също така средство да се държи всичко заедно, да се държи да не се разпадне.

— Приписваш на мотивите й твърде много духовна щедрост, К’рул. Тя е азатанай, не по-различна от теб или мен в начина, по който прикриваме тайната си цел, скритите мотивации под похвални жестове. — Махна лениво с дългопръста ноктеста ръка. — Като този, и твоята невидима Империя на слабостта. Не те разбирам, К’рул. Кой владетел се стреми да владее империя, като моли гражданите си за съпричастие?

— А ако съпричастието — и състраданието — са единственият източник на сила за тази империя?

— Тогава, приятелю, двамата с теб сме обречени.

К’рул помисли над това.

— Пътят на Ерастас е със задънен край.

— Пътят на Ерастас не влага никаква стойност в това къде свършва, задънен край или не.

— Да, може би си прав.

— Ще ти помогна, но само дотук, К’рул. Нямам никакво желание да присъствам на евентуалната ти кончина. Но за това, което трябва да направим, тук и сега, Ардата ще е съществена. А тя не ме харесва.

— Ще говоря за теб, Скилен Дро, и ще потърся от нея… — усмихна се — малко съпричастие.

Обърнаха гръб на Витр и поеха, завивайки малко навътре в сушата, по-далече от отровния лъх на морето, и продължиха на север.

На К’рул му се въртеше в ума, че Ардата ще отвърне на молбата му със своя. Зачуди се дали Скилен Дро разбира това. „Но драконите са тези, които ще решат, а какво би могло да бъде по-притеснително от това да избереш дракони за съдници какво е справедливо?“

Нощ се спускаше над света, първите звезди пламваха събудени напред. Продължиха към тях. И двамата знаеха, без да си го казват, че няма да спрат преди да стигнат Старвалд Демелайн.

 

 

Беше помогнал на Ардата да намести счупените кости на Тел Акаи, и двете невероятно дебели. Когато ги погледна, докато дърпаше грамадното стъпало на Трал, а тя връщаше костите навътре под разкъсаната кожа, се почувства незначителен като никога. Срещу такъв воин не беше нещо повече от дете и колкото и да жилеше мечът му, Канин Трал можеше просто да го забърше настрани с пълно пренебрежение.

Неприятно усещане беше това унижение. Делата от миналото му, които бяха изглеждали толкова значими и важни, не бяха много повече от дребни стъпки в един дребен живот. Когато тя се залови да превърже раните по тялото на Тел Акаи, той отново излезе навън, за да прибере любимата брадва на Канин Трал.

Без да обръща внимание на двете жени тайст — които бяха всичко друго, но не и такива, — тръгна надолу към брега на Витр. За краткото време, през което брадвата бе лежала върху мъртвия пясък, горчивите изпарения бяха зацапали желязото, отнемайки гордата му лъскавина. Изпъшка, щом вдигна оръжието от земята, и се затътри отново нагоре.

Разпръснатите руини на храма, прекатурените каменни блокове и нападали колони създаваха впечатлението за някакво отминало насилие, сякаш обитаващият го бог или богиня беше сложил край на вярата в изблик на ярост. Вяра и избиване твърде често се сплитаха в убийствена прегръдка. Беше избягал от Куралд Галайн на ръба на една такава война и нямаше никакви съжаления за тази подробност в заминаването си. Но бягството не беше предотвратило преобразяването на кожата му. Първоначално бяла като сняг, сега тя беше като потъмняло от слънцето лъчисто злато. Онова, което в началото го беше ужасило, вече привличаше; той се усети, че гледа всъщност с възхищение съвършените като оникс Телораст и Кърдъл.

Подпрян на брадвата до един разбит варовиков блок, той се поколеба, а после се отпусна на камъка да погледа светлината, отцеждаща се от света.

След малко двете жени дойдоха при него и се настаниха от двете му страни; и двете — достатъчно близо, за да потъркат ръце и бедра в неговите.

— Храбри млади воине — заговори тихо Телораст. — Кажи ми, че ги харесваш леки и пъргави. Тя ще те смачка и насини до припадък, докато аз, от друга страна, показвам по-скромни извивки, но не по-малко възбуждащи, нали?

— Мислех, че двете сте любовници.

— Любовници, сестри, майка и дъщеря, тези описания са безсмислени. Подробности от миналото, а миналото е мъртво. В този момент има само жени и мъж. Самата близост приканва. Не е ли така, Кърдъл?

— Ние винаги сме прави, вярно е. Как би могло изобщо да е другояче? Но този воин тайст тук, той има високо мнение за себе си.

— Или го е имал преди — отбеляза Телораст, — но вече не, уви. О, Куралд Галайн! Как се наслаждава той на гледката на собствения си пъп! Свити хоризонти и корен, отдавна престанал да извлича жизнени сокове. Но ето те теб, воине тайст, обагрен в Светлина, божествен в младостта си, а само облаци в тези златни очи.

— Ардата е виновна — изсъска Кърдъл. — Не иска да го използва по правилния начин!

— Тя си има патката на Тел Акаи, с която да си играе, любов моя. Помисли за това.

— Мъжеството на азатанаите няма граници — каза Кърдъл. — Тя трябва да се превръща, за да му е по мярка. Зъл гений, но лесно се разглезва.

— Бързо се отегчава.

— Цялата чувственост притъпена. А ти, Телораст, за малко да убиеш онази гигантска патка!

— Ти не го искаше, първо на първо!

— Нима? Е, вярно, не го исках. Но след като вече е негоден, премислих.

— Той ще те разпори на две, Кърдъл, нищо, че се направи толкова подута и с голям кокал.

— Виждам много провиснало по теб, Телораст!

— Не е провиснало. Това е закръгленост. Има разлика. Аз не се клатушкам, когато ходя. Полюшвам се.

Когато той понечи да стане, двете жени го дръпнаха обратно.

— Не сме приключили с теб, воине — каза Кърдъл. — Наблюдавах те, знаеш. Благословът на Светлината е върху теб. Тя се опълчва на Витр. Това е полезно.

— Престани с това — каза Телораст. — Само го объркваш.

— Объркването е хубаво нещо. Ще го направи по-отстъпчив. Воине, кажи ми поне името си.

— Оссерк, син на лорд Вата Урусандер, който е командир на Легиона.

— Син, лорд, командир — щитове за отклоняване, щитове, зад които да се криеш. Хайде да те извадим на слънчевата светлина, Оссерк.

— Престани, Кърдъл. Кажи му нещо полезно. — Телораст отпусна ръка на бедрото му. — Тайна, която можем да споделим. Просто за да му покажем колко сме щедри. Кажи му за Сивия бряг.

Кърдъл трепна, а после се наведе напред и я изгледа гневно.

— Ти луда ли си? Плановете ни този път са съвършени! Вземем ли веднъж трона, благословеното от Светлината същество ще бъде наш враг!

— Лиосан. Тяхното име за Светлината, Кърдъл. Освен това този глупак тук не отива никъде. Още ли не си го проумяла? Аз току-що дойдох тук и го разбрах. Витр ли ти разяжда мозъка, сестро? Това ли е? Стоиш тук толкова дълго и копнееш за онзи Тел Акаи?

— Правехме си муцунки. Беше чудесно! Мозъкът ми не е разяден. Не аз предложих да дрънкаме за Сивия бряг.

— Ще намерят друго име за него — каза Телораст. — Правят такива работи. Ние сме Елейнт, забрави ли?

— Някой наистина трябва да убие Властелина.

— Съгласна. Този път ще се погрижим да стане. Намери правилния меч, насочи го към него и виж как плисва черната му кръв!

— Отегчих се — каза Кърдъл. — Изчукай го този воин, любима. Искам да гледам.

— Нима?

— Казах го, нали?

— Последния път, когато го направихме, горкият кучи син беше накъсан на парчета.

— Не от моите нокти, Телораст!

— Е, възбуждащо е, когато гледаш!

Кърдъл потупа Оссерк по рамото.

— Изобщо не се притеснявай, че нещо такова ще се случи, воине. Ние бяхме дракони тогава, това е различно.

Оссерк се покашля и отвърна:

— Дал съм клетва за целомъдрие. Ето защо трябва да отклоня поканата. Моите извинения, ъъ, и на двете.

— Тази клетва трябва да се наруши — изръмжа Телораст.

За негово голямо облекчение Ардата излезе от храма и тръгна към тях.

— Оставете го на мира, двете. Едва търпя присъствието ви тук и ще е добре да го имате предвид.

— Тя припка от руините, Телораст! Паяжината трепери, щом нашата сила я предизвика! Виждаш ли ужасното напрежение на лицето й?

— Това ще да е от Витр — каза Телораст. — Но само по себе си е показателно, нали? Дори азатанаите не са неуязвими.

— Витр ще прояде дупки в този свят, Ардата — каза Кърдъл, наведе се леко напред и отпусна мека длан на бедрото на Оссерк. — Разбираш ли това? Дупки, проядени през него. Старвалд Демелайн беше само първата. — Ръката стисна. — Магия се излива в този свят. Ще има натиск. Рани ще се отворят. Витр е Великия гълтач, Неутолимия глад…

— Оо, това ми харесва — промърмори Телораст; нейната ръка се промъкна крадешком над другото му бедро и пропълзя към чатала му.

Оссерк вдиша рязко, усетил как членът му се отзовава на лекия допир.

Ардата скръсти ръце, но вниманието й като че ли бе съсредоточено само върху Кърдъл.

— Кажи ми повече.

— Пазарим ли се вече? — Кърдъл се усмихна и ръката й също се промъкна надолу, а когато откри, че тази на Телораст вече е там, с пръстите свити около члена му, се опита да го издърпа от хватката на съперничката си.

Той изохка, скочи на крака и бързо се отдръпна от двете жени. Обърна се и погледна ядосано нацупените им лица.

— Отдавна не съм нещо за използване — изръмжа им.

— Всичко е наред — каза Телораст. — Пак ще станеш след време.

Кърдъл кимна.

— В природата му е. И ти ли го разбра, любима? Леле, колко сме умни, нали? — Обърна се отново към Ардата. — Е?

— Какво искате?

— О, този мъж, първо — отвърна Кърдъл. — Но също така нещо за бъдещето. Когато Сивият бряг се издигне и влизането е безпрепятствено, ще впримчиш Килмандарос. О, не завинаги, разбира се. Дори ти не би могла да се справиш с това. Но за известно време.

Телораст добави:

— Достатъчно, за да прелетим със сестра ми до центъра безпрепятствено и да си вземем каквото ни чака там.

Ардата се намръщи.

— Тронът на Сянката.

— Той е наш! — кресна Телораст.

След малко Ардата сви рамене.

— Говореше за дупки.

— Рани, портали, по един за всеки аспект на магията — каза Кърдъл. — Гладът на Витр за сила е безкраен. Ще направи пространство в себе си за всеки аспект. Пещери, тунели.

— Откъде дойде този Витр, Кърдъл?

— Старвалд Демелайн винаги е… изтичал — отвърна Кърдъл. — В родното ни селение сме плавали над сребърни моря, скътани по разядени зъбери, стърчащи от хаоса. Втурвали сме се над бесния му порой във времена, в които е тътнел през други селения…

— Всички селения — прошепна Телораст. — Дори и на Властелина.

— Значи Кралицата на сънищата…

— Погълната от една такава рана — отвърна Телораст и се отпусна назад. — Малка, просто цепнатина, процедила се от същия този портал тук, от Старвалд Демелайн. Ние, които патрулирахме от другата страна, забелязахме и яхнахме внезапния порой. Навън! Навън, в този нов свят, ха!

— А нейната съдба? — попита с хладен тон Ардата.

Телораст погледна Кърдъл, но тя сви рамене и замълча. Телораст въздъхна и продължи:

— Витр краде спомени — или по-скоро заслепява ума за спомените, които таи. Останалият без ум се преражда и трябва да започне нов живот.

— Къде е тя тогава?

Телораст се усмихна.

— Трябва да разтеглиш мрежата си надалече, Ардата, да усетиш издайническия й трепет. Но мисля, че странната азатанай, която се озова сред тайстите, която таеше в себе си портата на Светлината, на Лиосан, а после я захвърли от себе си, все едно че смъкна обременяващо наметало, ами, тя би могла да е някогашната ти Кралица на сънищата.

Ардата я изгледа продължително, преди да попита:

— Кога беше това?

Кърдъл сви рамене.

— Глупава жена. Виж тайста, който дойде при теб и твоя любовник Тел Акаи! Толкова ярко блеснал от безразличния дар на Светлината! Колко дълго беше пътуването? Ето го отговора ти.

— Но да ти напомня, Ардата — намеси се Телораст, — тя не те помни.

— Любовта ти е загубила влиянието си — изкикоти се отново Кърдъл. — Горката Ардата.

Ардата понечи да се обърне, но Кърдъл скочи на крака.

— Момент, азатанай! Спазарихме се!

Ардата погледна Оссерк, след което сви рамене.

— Не го притежавам.

— Но е твой! Умиращ и възкресен!

— О, добре. Вземете го тогава, но го оставете жив.

— Разбира се — подсмихна се Телораст. — Разбираме нуждата ти от него.

Този път Кърдъл се обърна към Оссерк и се усмихна.

— Времето ти е кратко, смъртни. Сега посегни към всичко, което може да ти донесе наслада. Най-сладка е тя в последните ти дни.

Намръщен, Оссерк се обърна към Ардата.

— За какво говори тя? Какво си намислила за мен, Ардата?

— Трябва ни душа — отвърна тя. — Да запуши портала.

— Душа ли? Моята?

Тя го изгледа спокойно.

— Това е достоен край, Оссерк. Помисли и за още нещо: не е вечно. Нищо не е. Рано или късно ще бъдеш избълван, за да се окажеш непроменен от дните на плена си. Векове може да са отминали. Би могъл да се озовеш на някой свят, който дори не познаваш, цяло ново селение за проучване. Нещо повече, Сине на Лиосан, ще притежаваш мощ, каквато никога не си познавал. Дори в пастта на портал, сред агонията, силата е непроменена.

Той я зяпна в неверие.

— Агония? Да бъда избълван след столетия… аз ще съм луд! — Погледна бързо Кърдъл и Телораст, после отново обърна очи към нея. — Намери друг! Използвай Канин Трал!

Тя бавно поклати глава.

— Ценя го повече от теб, тайст. Освен това Кърдъл каза истината. Притежавам живота ти, защото аз те върнах към него. — Обърна се към Кърдъл и Телораст. — Елейнти, дайте му наслади. Достатъчно, за да го поддържат известно време. Но побързайте — любима трябва да намеря.

 

 

Джеларканите бяха три. Бяха се превъплътили преди два дни и бягаха на големи отскоци да не изостанат, докато Скабандари пришпорваше грохналия си от умора кон напред, на север — далече от разяждащите изпарения на морето Витр на изток.

По пладне на този, третия ден, конят му залитна и след миг трите рунтави черни гигантски вълка го обкръжиха. Докато конят му се надигаше, той насочи пиката си настрани, за да посрещне скока на вълка отдясно. Върхът прониза гърдите на звяра с раздиращ кършещ звук, щом желязното острие разби ребра и потъна дълбоко.

Ударът изтръгна пиката от хватката му, но кожената връзка на седлото издържа — достатъчно дълго, за да смъкне седлото от конския гръб, а с него и Скабандари. Той чу как пиката изпращя от огъващата я тежест на умиращия вълк.

В същото време втори вълк захапа левия заден крак на коня и го смъкна на земята. Третият и последен ловец джелек се метна под врата на коня и зъбите му разпраха гърлото му. Конят изцвили от болка и рухна.

Скабандари се хвърли настрани от свличащото се на земята животно, ушите му се изпълниха с предсмъртното му цвилене. Превъртя се, изправи се и измъкна меча си, докато третият вълк се обръщаше, за да се хвърли върху него.

Улучи звяра в дясното рамо и го оттласна настрани — челюстите изщракаха във въздуха само на педя от лицето му, гореща кръв и лиги плиснаха по дясната му буза. Той заобиколи и заби върха на меча зад плешката на джелека, натика го дълбоко и стигна до сърцето.

Задавен, джелекът падна на една страна и едва не издърпа меча от хватката на Скабандари. Той залитна — не знаеше къде е третият звяр, — изтръгна оръжието и се огледа.

Последният вълк изръмжа, изгърбен над мъртвия кон.

Тайстът изруга.

— Доволен си, нали? Е, аз не съм.

Тръгна напред.

Вълкът се задържа на място до последния миг, след което внезапно се завъртя и побягна — десетина дълги крачки, преди да се обърне отново.

Скабандари изруга повторно и се приближи до мъртвия си кон. Без да изпуска от око кръжащия вълк, взе каквото можа от запасите си, включително последните два меха с вода, вързани на седлото. Не се бяха пръснали при падането на животното — единственият повод за задоволство в цялото това премеждие.

Най-сетне, с меховете на едното рамо, походната постеля, одеялото и останките суха храна в торба, метната на другото рамо, отстъпи бавно назад, стиснал меча в готовност.

Когато се отдалечи от мястото на атаката, видя как вълкът се приближи към коня.

Истински вълк щеше да се задържи тук няколко дни и да се тъпче с месо. Но този джелек щеше да жадува да отмъсти за убийството на двамата му събратя. Скоро щеше да започне отново да го следи. Следващото нападение, предположи воинът, щеше да е нощем.

Затътри се бавно на север. Дирята, която бе проследил, общо взето беше изчезнала, но беше водила неумолимо на север, тъй че се чувстваше уверен, че е по петите на Оссерк.

Някъде привечер се натъкна на мъртвия кон на Оссерк, непокътнат и само подут в мразовития сух зимен въздух. Капризни ветрове от изток навяваха разяждащата киселина на Витр — бреговата линия се беше доближила.

Огледа набързо трупа. Оссерк не беше взел месо от животното, странен пропуск, но беше прибрал седлото и такъмите, което направо си беше чудато. Поклати глава и продължи.

Щом слънчевата светлина угасна, чу зад себе си вой.

— Глупаво кутре. Дори челюстите ти да са на гърлото ми, пак ще те изкормя. Така заявяваме умственото си превъзходство! Е, хайде тогава, нека да се срещнем през нощта и двамата да вдигнем поредния си общ паметник на глупостта. — Спря се, премисляйки думите си, след което кимна на себе си. — Такава наслада се крие в заявяването на очевидното! Все едно че само едни думи могат да закривят света, да го отклонят от неизбежния му път. Но пък не сме ли ние само разказвачите на безсмисления скок на времето напред, с нас, поклонниците, вечно жадни да вдигнем знамената всеки път, когато решим да дадем отпор? Да, виж ме как забивам ножа в тази замръзнала земя… — Думите му заглъхнаха, щом видя на едно възвишение напред две крачещи една до друга фигури, с гръб към него.

Едната имаше вид на старец.

Другата беше два пъти по-висока от спътника си, с опашка на влечуго и кожени криле, изпъкнала тъпа муцуна, която се виждаше, щом съществото погледнеше наляво и надясно в ритъм с леко разтеглените крачки.

Скабандари забави стъпките си.

Вълкът зад него зави, вече по-близо. Достатъчно близо, както се оказа, за да го чуят непознатите, защото и двамата спряха и се обърнаха.

Скабандари въздъхна и продължи напред. Непознатите изчакаха да ги настигне.

Бледият старец заговори пръв, щом Скабандари стигна до тях.

— Объркваш ни — рече той. — Къде е седлото ти? Щях да помисля, че е неописуемо ценно, сътворено от велик майстор или може би от кожа толкова мека, че става за ядене — вместо вмирисана конска плът, предполага се.

— Грешен тайст.

— Аха. — Старецът кимна. — Значи… преследваш едного пред теб?

— Не е точно преследване. По-скоро… прибиране, като на капризно дете, което се е заскитало, без да мисли за скромните отговорности, които може да има. — С усилие задържа погледа си върху стареца. Демонското влечуго до непознатия непрекъснато се прозяваше и зъбите му щракаха.

— Е, децата са такива — каза старецът. — А колкото до соултейкъните по дирята ти…

— Поискаха коня ми. Двама паднаха, когато възразих. Последният — най-тъпият от тримата, предполагам, но засега с най-голям късмет, сега мисли за отмъщение.

— Вече не — каза старецът. — Щом този лек ветрец лъхне на юг и джелекът улови миризмата на Скилен Дро. В пълна безопасност си, а след като май вървим в една посока, добре си дошъл в компанията ни.

— Стига да не е натрапване — отвърна Скабандари.

— О, не — каза старецът с уморена усмивка. — Бих се зарадвал на един приличен разговор.

— Аа. Значи любимецът ви не говори.

Гигантското същество завъртя издължената си глава към стареца и като че ли се вторачи в него отгоре, преди внезапно да разтвори крилете си. Плесна в студения въздух и се надигна от земята.

— Скилен е съгласен с преценката ти. Оцелелият вълк наистина е изумително глупав. Той ще го прогони. Ако не, ще го разкъса на парчета.

— О, моля за малко милост в това отношение — отвърна Скабандари, докато влечугото се издигаше все по-високо във въздуха. — Стадата са си отишли в края на краищата. Всички ловци трябва да ловуват, всички месоядни трябва да ядат месо.

— Щедро от твоя страна — каза одобрително старецът. — Скилен те чува и ще обмисли молбата ти. Достатъчно е, ще научиш с облекчение, да компенсираш тази обида, че е мой любимец.

— Моите извинения за неразбирането, сър.

— Аз съм К’рул. Двамата със спътника ми сме азатанаи. А ти, тайст?

Той отвърна с поклон.

— Скабандари, някога от легиона на Урусандер, но предполагам, че вече трябва да бъда смятан за дезертьор.

— Да, това обяснява защо си лишен от благослова на Светлината. Изглежда, Скабандари, че си се запътил към Сивия бряг.

Той не беше сигурен какво означава това.

— Искам да прибера сина на Урусандер, Оссерк.

К’рул сви рамене.

— Може и да е така, Скабандари, но душата ти си намира собствения си път.

— Нищо не знам за този Сив бряг.

— Не би и трябвало, след като той тепърва ще дойде.

Скабандари се намръщи, а след това се усмихна.

— Мисля, че разговорите ни ще са приятни, К’рул.

— Значи ще сме като двама души, умиращи от жажда и намиращи един и същи извор, бълбукащ от скалата. Твърде дълго се борих с адската коравосърдечност на спътника ми.

— Той говори значи?

— Донякъде.

Скабандари кривна глава в безмълвен въпрос.

— Със съпричастието на влечуго и великодушието на пресметлива хищна птица, Скилен Дро напряга стойността на дискурса.

Скабандари кимна.

— Чувал съм, че азатанаите предпочитат самотата, общо взето, но няма да разпитвам за нуждата, която ви е събрала за такова мъчително пътуване.

Усмивката на К’рул угасна.

— Не. По-добре не. А, ето, че се връща моят крилат спътник, само със скромна туфа черна козина в ноктите.

Скабандари кимна отново.

— Стори ми се, че чух далечно скимтене.

— Онзи храбрец джелек дълго ще предъвква историята си.

— Беше „тя“ — отвърна тайстът. — Но както кажеш, К’рул. Кажи ми, ако благоволиш, какво ни чака напред?

— Ами, ако този Оссерк е оцелял в това пътуване, несъмнено ще го намерим. Извън това, трудно е да знаем със сигурност. Освен едно нещо.

— А то е?

— Ще имаме един-два разговора с дракон и ако можеш да си представиш разочарованието ми със Скилен Дро, това е нищо в сравнение с очакваното. Е, вече сме трима — добави той, след като Скилен Дро кацна наблизо с тежко изтупване. — А мястото, което търсим, не е далече.

 

 

— Моите извинения, Ардата — каза Канин Трал. Болката в крака му се надигаше на вълни, а раните в гърдите му боляха при всеки накъсан дъх. — Провалих те.

Тя го погледна отгоре.

— Тресеш се и трепериш. Треска ли те е хванала?

— Така мисля — отвърна той. — Твоите грижи може би също са неуспешни. Чувам гласове. Жени, които се карат и стенат страстно… Изглежда ми странно съчетание.

— Насилват Оссерк — отвърна тя разсеяно.

Той я погледна намръщено, щом придърпа кожите по-плътно около себе си.

— Кои?

— Драконите са придобили облик на тайсти. Те са соултейкъни, изглежда, и имат, както вече подозирам, древна кръв на Първите тайсти. Това обяснява изключителната им обсебеност от тронове и власт.

— Мислите ти са другаде, Ардата. Аз те отегчавам…

— О, я млъкни, Канин Трал. Самосъжалението е крайно непривлекателно. Да, умът ми е зает с други неща. По-конкретно, дали да се постарая да убия два дракона? Душата на Оссерк ще запуши портала и след това трябва да се махна оттук, да отпътувам на юг. Боя се, че онези две кучки просто ще го издърпат на свобода в мига, в който замина. Единствената причина да не го направят би могла да е страхът им от още драконови съперници в това селение. Разбираш ли дилемата ми?

Той я изгледа мълчаливо, стиснал зъби, пронизан от нова вълна на болка.

— Моят провал го усложнява, значи. И това, Ардата, е прост факт, не самосъжаление.

Тя се наведе до него и отпусна хладна длан на челото му.

— Ти гориш, Тел Акаи. Срещу това не мога да направя нищо.

— Тогава остави ме тук и си върви по пътя, Ардата.

— Жена ми се е върнала от Витр — каза тя. — Изгубила е паметта си. Трябва да я намеря. Трябва да я върна при мен.

Той кимна.

След миг мълчание Ардата се изправи.

— Странна милост е това, че сега трябва да измъкна Оссерк от лапите на две неутолими жени.

— Предвид това, което го очаква, да, изключително странна.

— Сбогом, Канин Трал.

— И на теб, Ардата.

Дори след като тя излезе от прашната стая, той усещаше присъствието й. Треската му бе измътила хиляди яйца на паяци под кожата му и съществата сега гъмжаха. „Да не наричаме това любов тогава. Но все пак, жено, изглежда, докосването ти е вечно. Ах, благослови ме.“

 

 

Чуха крясъците още преди рухналият храм да изникне пред очите им. Скабандари се обърна към К’рул.

— Какво става? Ще се натъкнем на някое ужасно жертвоприношение на отдавна мъртъв бог ли?

Пред тях буйната огнена светлина лумваше и примигваше, заливаше с блясък руините на храма. Нещо огромно и злокобно бе надвиснало във въздуха, помръкнал тръпнещ пурпур.

В отговор на въпросите на Скабандари К’рул въздъхна.

— Тя се колебае. Не заради ужасените крясъци на жертвата й пред очакващата я съдба, а защото усеща мен и Скилен Дро.

В този момент два огромни крилати силуета се извисиха във въздуха и се издигнаха от двете страни на надвисналата рана.

Скилен Дро изщрака с челюсти и разпери криле, но К’рул се обърна към спътника си и вдигна ръка.

— Един момент, убиецо, ако обичаш. Да, те те надушиха и знаят кой си.

И да отговори демонското влечуго, Скабандари не можа да го чуе, но видя как К’рул сви рамене.

Продължиха към свещения участък на храма. Скабандари зяпна нагоре към драконите. Скилен Дро не беше толкова голям като тях, но все пак той усети страха и тревогата им. К’рул беше нарекъл съществото убиец, в края на краищата. „Да, мога да разбера това. В южните земи на Форкассаил живее оса, която се храни с паяци, големи колкото ръката ми. Големината е по-маловажна от отровата на жилото, а мисля, че този Скилен Дро е изключително зъл враг.“

— К’рул, ти говори за разговор с дракони, не за битка.

— Да.

— Но все пак водиш този… спътник.

— Да. Нужно ми е онези дракони да ме чуят.

— Но е по-вероятно да избягат!

К’рул махна отново на Скилен Дро, отхвърляйки сякаш някакво мълчаливо възражение.

— Не, не е вероятно, Скабандари. Драконите не разбират много от отстъпление. Склонни са да стоят на място и да се бият дори когато смъртта е неизбежна. Стабилно мерило за тяхната арогантност.

— По-скоро за тяхната глупост!

— Да, това също.

Нещо в крясъците загложди Скабандари и когато гласът внезапно секна, той неволно забърза напред. Щом стигна до първата рухнала колона, видя пред себе си голяма клада. До нея стоеше висока жена с огненочервена коса, кожата й — с цвета на алабастър. В нозете й лежеше свита на кълбо плачеща фигура.

Скабандари трепна, щом Скилен Дро прелетя покрай него и кацна тежко до жената.

Тежко задъхан, К’рул се приближи зад Скабандари.

— Аа… Жалко.

— Мъжът в краката й е този, за когото дойдох — каза Скабандари.

— Предположих го. Уви, приятелю, душата му е предопределена да запуши портала на Старвалд Демелайн.

Скабандари се озъби и извади меча си.

— Не мисля.

— Не можеш да се противопоставиш на това — каза К’рул. — Ако порталът не бъде запушен, ще дойдат още елейнти, не десетки, а хиляди. Този свят ще бъде унищожен в безумната им ярост, защото тези дракони ще водят война едни срещу други. А прояви ли се Бурята на Майката…

— Стига зловещи пророчества — сряза го Скабандари. — Това е единственият син на лорд Урусандер. Баща му се нуждае от него, макар и само за да му напомня за света, който идва. Но нещо повече, Куралд Галайн се нуждае от него. — Тръгна напред, право към червенокосата жена, която най-сетне се беше обърнала към новодошлите. Нещо жадно в погледа й го накара да замръзне.

Тя му обърна съвсем бегло внимание, преди гневният й поглед да се насочи към К’рул.

— Ти! А, сега разбирам. Тази магия е твое дело. Идиот. Как ще ми се опълчи?

— Ти си азатанай — отвърна К’рул. — Моята кръв не е за теб.

— Прекъсна ме — каза тя и погледна за миг към Скилен Дро. — И ти! Казах ти, че изобщо не искам да те виждам пак!

Погледът, който влечугото убиец отпрати към К’рул, изглеждаше някак умолителен.

К’рул поклати глава и заговори отново на жената.

— Ардата, кажи на драконите да се върнат. Скилен Дро не е тук, за да пролива кръв. Сделки трябва да сключим, с всички вас.

— Сделки? — Усмивката на Ардата не беше особено приятна. — О, те ще се зарадват на това.

Скабандари насочи върха на меча си към Ардата.

— Оссерк е под моя закрила. Намери си друга жертва.

Жената се намръщи, а после сви рамене и отстъпи назад.

— Възможностите ни за избор, изглежда, се увеличиха. Хайде, ела му избърши носа, но реша ли, че всъщност Оссерк е най-добрият избор, ще те убия, за да стигна до него, ако се наложи. — Посочи свитата на земята фигура. — Той заслужава ли това?

Оссерк изведнъж погледна нагоре — очите му бяха ококорени и зачервени, — видя Скабандари и изкрещя:

— Вземи него вместо мен!

Драконите вече не се рееха горе, макар Скабандари да не помнеше да ги е видял да отлитат, но ето, че от сумрака се появиха две жени тайст.

— Виж, Кърдъл, още един воин! По един за всяка от нас!

К’рул се покашля. Звукът бе тих, но все пак привлече вниманието на всички.

— Изправени сме пред затруднение, несъмнено. Ардата, нито Оссерк, нито Скабандари са подходящи за запушване на Старвалд Демелайн.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че всички оцелели тайсти на този свят носят кръвта на елейнтите. Тъкмо хаосът е в ядрото на душите им. Ако пратиш душата на Оссерк в портала, тя няма да запуши нищо. Всъщност ще действа като тръбен зов за вашите сродници. Същото е в сила и за Скабандари.

Ардата се обърна рязко към двете жени тайст и попита строго:

— Вие знаехте ли това?

Тъй наречената Кърдъл сви рамене.

— Може би да.

— Може би не — добави другата.

— Значи се пазарихте лъжливо?

Кърдъл повдигна вежди и се обърна към приятелката си.

— Така ли, Телораст? Не помня.

— Ти помоли за кутрето… какво още? О, да, онова нещо за Килмандарос. Това беше всичко, сигурна съм, Кърдъл. Тъй че, не, не се пазарихме лъжливо.

— Точно както си мислех — отвърна Кърдъл. Обърна се към Ардата. — Решението да използваш Оссерк беше твое, Ардата. Нищо общо нямаше с нас. Но може да съм ти намекнала, след като по природа съм щедра, за риска от портали с аспект.

— Тя не можа да схване намека — отбеляза Телораст и изгледа с укор Ардата. — Азатанай се мислят за много умни.

— Елейнти — каза К’рул. — Скилен Дро е тук и търси изкупление. Предлага, точно в този момент, да запуши портала със собствената си душа.

Скабандари засече смътно движение откъм входа на храма. Обърна се и видя грамадна фигура, изкуцукала в светлината на огъня. Отдръпна се, застана пред Оссерк, който все още беше на колене, и го погледна отгоре.

— Милорд? Мисля, че е време да се върнем у дома, не сте ли съгласен?

Оссерк избърса лице и кимна.

— Бях… Скабандари, бях жестоко насилен.

— Несъмнено, милорд. — След миг вниманието на Скабандари отново бе привлечено към двете жени тайст, които вече се приближаваха.

— Крайно щедро — прошепна с възхищение Кърдъл. — Убиецът на дракони търси изкупление. Честта не умря ли отдавна? Изглежда, че не. Е, добре, от името на моите ближни, живи и убити, приемам предложението ти, Скилен Дро. Запуши Старвалд Демелайн.

— Има условие — каза К’рул.

Двете жени го изгледаха рязко.

— А, чу ли това, Кърдъл? — каза Телораст. — Не можеше да е толкова лесно, нали?

— Имам нужда от двете ви — каза К’рул. — Всъщност имам нужда от всички елейнти, дошли в този свят.

— Що за нужда? — настоя Кърдъл.

— Охрана.

Последва дълго мълчание, а след това Телораст изсъска:

— Портите на магията!

— Моите Лабиринти, да. В замяна можете да се захранвате от избрания ви аспект.

— Лабиринти — каза Телораст. — Добре наречено, азатанай.

— Но няма да пречите на смъртните, които ще извличат от магията ми — добави К’рул.

— Тогава срещу кого охраняваме?

— Азатанаите, първо. Вашите елейнти, второ.

Ардата внезапно се намеси:

— Тези двете ще ти се противопоставят, К’рул. Те търсят Трона на Сянката, при издигането на Сивия бряг. Това е изключителната им мания.

К’рул сви рамене.

— Трябва само да предадат предложението ми на родствениците си. Какво ще произлезе от Сивия бряг все още е неизвестно. — Извърна отново поглед към жените тайст. — Е?

Кърдъл се намръщи.

— Изглежда прекалено щедро. Всичко като подаръци. Къде е загубата за нас? Жертвата? К’рул е коварен, най-коварният от всички азатанай. Подозрителна съм.

— Наистина съм прекалено щедър — отвърна К’рул. — И ето причината: друг азатанай се стреми да узурпира Лабиринтите ми, да ги поквари изцяло. Ако успее, дори елейнтите на този свят ще понесат жестока съдба. Контролът над порталите на моите Лабиринти е съществен, затова се обръщам към единствените същества, способни да станат защитници — всъщност стражи — на магията ми.

— Сега ни ласкае — каза Телораст.

— Той моли само да огласим предложението пред ближните ни — изтъкна Кърдъл. — Двете с теб, любима, не отстъпваме нищо.

— Вярно.

К’рул сви рамене.

— Единственото, което двете отстъпвате, е изборът ви на Лабиринти. Всъщност, предвид желанието ви, изглежда, ще ги предадете изцяло в полза на един трон, който може изобщо да не се появи. Това, разбира се, е ваш избор.

Телораст се обърна към приятелката си.

— Не виждам причина да оставаме тук, Кърдъл. А ти?

— Никаква! — отвърна Кърдъл. — К’рул, приемаме сделката! Къде тогава са тези невзети портали?

— Къде ли не. Следвайте мириса на магия и ще ги намерите.

Скабандари ахна, щом двете жени сякаш се замъглиха и се стопиха в два набъбващи облака, които след няколко мига се превърнаха в дракони. Забиха с криле във въздуха, пръснаха искри от кладата и се понесоха нагоре в тъмното.

Никой не проговори.

После Скабандари посочи с меча си.

— Кой е този великан?

Погледите на всички се извърнаха към грамадния мъж и той се изправи, подпрян на една колона.

— Канин Трал. В треска съм и скоро ще съм мъртъв. Но усещам силата на душата си. Достатъчна, за да ти послужа за сетен път, Ардата…

Не можа да продължи. Скилен Дро скочи напред с разперени криле и протегната ноктеста ръка. Сграбчи Канин Трал и го понесе нагоре.

Ардата изпищя.

Крилатият убиец се гмурна в зейналата паст на портата на Старвалд Демелайн. Двамата изчезнаха. След миг изчезна и самият портал, като око — затвори се и бе погълнато от нощта.

Изумен и неразбиращ, Скабандари зяпна първо К’рул, а после и Ардата.

— Какво стана?

— Порталът е запушен — отвърна К’рул.

Ардата му изкрещя:

— Измама! Беше го замислил това!

— Не бъди глупава! — сопна се К’рул. — Нищо не знаехме за този Тел Акаи!

— А Скилен?

— Той сам си решава. И наистина, трябва ли това да изненадва някого от нас, Ардата?

— Значи… отишъл е в Драконовото селение? Загубил си е ума! Те ще го разкъсат на парчета!

— Е, последния път се опитаха, нали?

Ардата се обърна към Скабандари.

— Виж какво направи, тайст!

— Само посочих към него, милейди!

Ардата изръмжа и понечи да тръгне към храма, но К’рул се изпречи на пътя й.

— Почакай — помоли я. — Трябва ми помощта ти.

Стъписаното неверие на лицето й бе почти комично, но тя все пак спря.

— Портите на Лабиринтите ми, Ардата. Онези, които драконите сега ще издирят.

— И какво?

Безсилие изкриви за миг лицето на К’рул.

— Каква полза от стражи, Ардата — отрони той бавно и с болка, — ако могат да напуснат когато им хрумне?

Тя скръсти ръце.

— Продължи.

— Нужен ми е твоят талант… с паяжини. Или, в този случай, вериги.

— Ах ти… коварен… кучи син. За още нещо да ме помолиш?

— Да. Трябва да зашиеш трупа на един дракон на южния бряг на морето Витр.

— Защо?

— Трябва ми.

— Защо?

— Някога беше на Коурабас, завинаги прокудена от ближните си, защото е…

— Гълтачката на магия. В името на Бездната, К’рул! Но… труп?

Той потърка лицето си.

— Е, да. Сложно е, но някой в същия този момент се кани да изпълни ритуал, отваряне на портал към Лабиринта на Смъртта.

— Забележи, К’рул, изключителното ми самообладание в това, че в този момент не те душа.

— Вярата ми в теб е, както винаги, добре обоснована.

— И в замяна на това?

— Твоята любовница се спаси от Витр в корема на Коурабас, Ардата. Влезе в коридорите на Карканас и прие името Т’рис. Ардата, силата ми се проявява из целия този свят. Тя сигурно се старае да се крие от други азатанаи, но от мен това е невъзможно. Тъй че, когато приключим, ще те заведа при нея.

— Лабиринт на Смъртта? Ти наистина си луд, К’рул. Кой го управлява?

Той се усмихна.

— Засега никой. Имаме ли сделка?

— Да, макар да съм сигурна, че ще съжаля. Всеки портал — клопка, значи? Признавам, тази част ми харесва.

— Така си мислех.

Влязоха в храма.

Скабандари се обърна към Оссерк, който донякъде се беше съвзел и вече стоеше до гаснещата жар на кладата.

— Милорд, чака ни тежко пътуване.

— Няма да оцелеем. Не и без коне.

— Ще помоля К’рул да ни помогне.

Оссерк плю в жаравата.

— Сделка с азатанаите — й ще им дължиш живота си, Скара. Не, ще намерим друг начин, а ако умрем по пътя, тъй да бъде. Тази нощ не спечелих нищо освен истината за жалката си душа. Приятелю, стоя тук засрамен пред теб.

Скабандари извърна очи и се загледа в смътния блясък на далечното море Витр.

— Имаме пътя пред нас, да ти изковем нова душа.

Резкият смях на Оссерк беше груб и изпълнен със самопрезрение.

— Малко има, с което да работиш, опасявам се.

— Съжалението е достойно чувство — каза Скабандари. — Оттам ще започнем.

— Вярата ти може да се окаже неоправдана, Скара.

Той се усмихна.

— Едва ли съм неуязвим за уроци, които тепърва ще уча, Оссерк. Е, добре, хайде да се изпитаме един друг и в деня, в който застанем пред Мъдрия град, да се разкрием още веднъж един пред друг и да видим всичко, което има да се види.

След дълго мълчание Оссерк кимна.

— В едно задно помещение на храма има запаси. Вода и храна. Не съм виждал азатанаи да ядат или пият за нещо друго, освен просто за удоволствие.

— Тогава ще вземем каквото можем да носим и тръгваме.

— Скара, посред нощ е и съм изтощен!

— И аз, но проклет да съм, ако ще лагерувам в компанията им. Кой знае каква нова нужда могат да намерят за нас?