Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (27)

23.

— Само сред мъртвите ли ще намерим чувствено блаженство? — попита Ласа Руук. — Вяло пляскащите им крайници, толкова бледи и студени, зноят на страстта отнет от безчувствена плът, похабен като слънчевата топлина на камък? — Тел Акаи вдигна нагоре пълните си ръце. — Денят на смъртта е само прелюдия, Ханако от Стръмнините, напомняне, повтаряно твърде често — всяка нощ всъщност, сякаш душите трябваше да се разбудят така зловещо! — Погледът й, спрял се на него, както седеше до кръга камъни около скромното им огнище, изведнъж стана лукав. — Виждам шарещите ти очи, нетърпеливо кутре, по тези мои гърди, и съблазънта на кривнатото ми бедро с подканящата му извивка. Прагът на смъртта ни чака, по-близо е вече. Още утре ще видим сами това скромно поселение на злочестите и окаяните и ако искаш публика за първото ни чукане, е, по-вгорчена тълпа едва ли би могъл да намериш.

Ханако въздъхна и извърна поглед към свития Ерелан Крийд с несекващото му мърморене на думи, което се усилваше и спадаше до неведоми дълбини на страст, меланж от езици, повечето от които бяха напълно непознати както за Ханако, така и за Ласа Руук. Беше се събудил преди две нощи, сприхав и раздразнен. Ерелан Крийд вече беше, както бе предсказал джагътът Раест, непознат, воин, изгубен в скрити светове и спомени, които не бяха негови.

Крийд се беше обърнал от тях и огъня, широкият му гръб бе като стена. Едната му ръка ритмично минаваше по брадата му и спираше от време на време, за да може той да нададе глух смразяващ смях.

— Остави го него — каза Ласа Руук. — Започвам да се дразня от липсата ти на внимание, Ханако от Стръмнините. Трябва ли да смъкна от себе си всякаква сдържаност? — Започна да развързва връзките на ризата си. — Толкова готови да се покажат в безмълвна покана… — Ризата се смъкна от раменете й и падна на земята. — Тези набъбнали нужди, тези обекти на чувствени апетити…

— Богиньо на Огъня, Ласа! Мъжете ти…

— Мъжете ми! Мухлясват под купчина камъни! Разкъсани на хиляди парчета! Изгнила плът, която никога вече няма да се усмихне, да трепне, да се напрегне! От гарги накълвани езици, които никога вече няма да зациврят или да захленчат в жалка молба! Ах, празното ехо в ушите ми! А ти, храбър млад воин! Виж как навлажнявам устни — не, не тези устни, глупако — и ела насам преди смъртта да се изсипе над нас с цялата безчувствена тежест на канари и вечна смъртна прах!

Ханако се стисна за слепоочията.

— Стига! Какъв триумф има в такова лесно отдаване?

Веднага щом думите излязоха от устата му прехапа език, но много късно.

Ахването на Ласа Руук заглъхна, оставяйки след себе си само тишина, макар че щом погледна ядосано към огъня, той я чу как вдигна ризата си. След това заговори:

— Тази моя пътека се оказва погрешна значи. О, глупавите ми навици сега се обръщат, за да изръмжат най-злобно. Кутрето си стои настрана, пишокът увиснал, и чака дървото, малки нокти, готови да задращят земята, миризма изпишкана тук, гордо перчене там. Глупава Ласа Руук, сляпа ли беше? Този иска той да прави съблазняването! Не е за него „ела насам“! Не! Както Господарят на гнева ти каза ясно като бял ден, този иска надпреварата!

Ханако простена и не отвърна нищо.

Смехът, изтръгнал се от Ерелан Крийд в този момент, бе ужасяващ в своята жестокост, а след това воинът заговори за първи път, откакто се беше върнал в съзнание.

— Сестра ми ме преследва. Няма убежище. Трябва да прекосим нощта, деца на Килмандарос. Кучката иска семето ми и ще го вземе от този труп Тел Акаи, ако се наложи. Безвременното селение е за нас, значи, и най-добре е да побързаме.

Ханако се изправи и пристъпи към Ерелан Крийд.

— Кой говори с твоя език, Ерелан?

— Кръвта е памет, дете. Нуждата е безсмъртна. Мъстта никога не умира, никога не гасне и никога не изстива. В сърцето ми гори отказ, огън, който нищо не може да потуши. Отказ и упорство, такава свирепост в тези две чувства, такъв чист… ужас. — Озъби им се. — Само сред джагътите тя ще се разколебае.

Млъкна и когато стана ясно, че няма да каже нищо повече, Ханако се обърна към Ласа Руук и видя спокойния й трезв поглед.

— Мисля, че трябва да побързаме.

Тя кривна глава и го изгледа със спокойни очи.

— За теб, Ханако от Стръмнините, вече съм затворена. Нека те терзае моето безразличие, гледай ме как ти обръщам гръб всеки път. Стена ще вдигна около себе си, дори в света на мъртвите, с трупове, струпани нависоко. Аз съм вдовишкият капан, завинаги затворен, завинаги запушен…

— Ласа Руук, имах предвид да тръгваме отново на път.

— … и твоят глад за мен ще расте, отрова в душата ти…

— Дракон ни преследва!

Тя примигна.

— Чух го — каза тихо. — Сестра му иска семето му. Колко странно! Що за сестра би желала изобщо семето на брат? Само доживотната близост би събудила такова отвращение, че да избълва цял океан от ненавист и насмешка! Ами, ако си помисля за собствените си братя в такава светлина, всичко, което живее в мен, изсъхва и се сбръчква, потръпва и се отдръпва толкова горчиво, че изпитвам нужда да се изплюя. — Хвърли поглед на Ерелан Крийд. — Хайде вдигай се, храбър воине с драконова кръв. Ласа Руук и Ханако от Стръмнините ще стоят в защита на твоето достойнство.

— Ласа, дракон!

Тя махна пренебрежително с ръка.

— И те умират, кутре, както добре знаем.

— Нека просто да побързаме, Ласа Руук — каза Ханако и надигна багажа си. — Да се доберем веднъж до защитата на джагътите.

— Аз ще водя — заяви тя. — Можеш да ме гледаш отзад, Ханако, да копнееш за всичко, което никога няма да притежаваш. И не се доближавай много! Имам нокти и зъби в готовност! — И закрачи, а след миг Ерелан Крийд се изправи и тръгна след нея.

Ханако погледна огъня. Трябваше му малко време да загаси пламъците, а после пое след тях.

След двайсетина крачки Ласа Руук се обърна и му намигна.

— Уви, истината печели! Ще рухна от първия ти допир, младо кутре!

Ханако се поколеба, а после изръмжа и хвърли на земята пътната си торба.

— Добре. Ерелан Крийд, ти продължавай, пък дано драконът първо намери нас, макар и само да се наяде. Ще те настигнем ей сега.

Ласа Руук повдигна вежди и тръгна назад към него.

— Нима? О, сега на мен ми казват „ела насам“. Ще си умра от срам!

Ханако я зяпна. Искаше му се да изкрещи.

 

 

Коря Делат намери Хаут с десетина от приятелите му — Варандас, Санад и Буругаст също бяха там. Смееха се, но веселието им бързо заглъхна, скрито като нещо лично, щом тя се приближи.

Щом я видя, Хаут се изправи, промърмори тихо нещо на жената джагът, Санад, след което й махна с ръка.

— Мхаби, трябва да поговорим. Има задачи, които те чакат…

— Защо това трябва изобщо да ви интересува, Хаут? — попита Коря и гневният й поглед обходи всички джагъти. — Всички вие скоро ще умрете. Какво ги интересуват мъртвите злочестините на живите? — Посочи стария си учител. — Ти веднъж ми каза, че имало неща, които сме щели да направим. Ние двамата, в отговор на убийството на жената на Качулатия от азатанаите. Какво стана с това?

Лицето на Хаут помръкна и на Коря й се стори, че той едва ли не се присви от невидим удар. Седналата до него Санад се засмя тихо и разбиращо и срещна хладния поглед на Коря с уморена усмивка.

Буругаст изръмжа, после каза:

— Толкова много за изкупване, толкова малко време.

Варандас изсумтя, премести се до Хаут и отпусна ръка на рамото на капитана.

— От устата на бебета блика същински порой от глупости. Скръбта е юмрук, но стискаш ли го твърде дълго, усещаш как силата се изцежда от него. Така жестоко състарен от загуба и отчаяние, все пак искаш да го разтърсиш, с паралитична ярост. Извлечи я настрана, приятелю, и нека срезът да е бърз и чист.

Коря впи очи във Варандас, огледа мършавото му, нашарено с белези лице.

— Казвате си, че не разбирам, но разбирам. Всички вие се предавате. Облечете го в коприна, ако искате, или по-точно в шарените дрешки на шут. Все едно.

Варандас кимна тежко.

— Коря. Аз съм глупак, но не и сляп. Ние наистина сме легион на отчаяние и стоим тук, със зейнала бездна между нас и теб. Старостта е обсада, каквато още не си преживявала. Костите ти остават силни, темелите ти все още са неподровени. Кулите на вяра, които си издигнал в себе си, все още стоят високи и горди. Бронята на увереност остава безукорна и неочукана.

Буругаст добави:

— Хаут говореше от място на нараняване, на скръб. Беше просто последното от много.

След дълго мълчание Хаут въздъхна и махна на Коря да го последва.

Отидоха до края на лагера и се загледаха на изток, над гладката равнина на дълбоката нощ, където звездите пронизваха мрака със странна, някак приглушена светлина. Луната бе пропълзяла в небето точно преди залез-слънце и макар половината нощ да бе отминала, все още се беше вкопчила на хоризонта, издута и с цвета на мед.

— Какво става? — прошепна тя. — Звездите…

— В последните дни на живота — заговори Хаут — при умиращата душа идва една-единствена дълга нощ. За повечето тя преминава в стъпка със света, а на заранта спящото лице е свръхестествено спокойно. Рядко такава нощ се натрапва на други. Това е нещо лично, разтеглено пространство, свят на глъхнещ вятър и измъчен дъх. — Обърна се към нея, лицето му бе скръбно. — Качулатия е призовал Дългата нощ, за да отвори за душите ни прехода към смъртта. Сега, тази нощ, звездите не искрят, луната не изгрява. Кажи ми, кога за сетен път си пое дъх? Кога примигна? Къде е следващият удар на сърцето ти?

Тя се взря в него с нарастващ ужас.

— Портата се е отворила.

— Да. Колко дълга ще е тази нощ? Никой не знае, може би дори и Качулатия.

— Това е чудовищно…

Хаут потърка набръчканото си лице, състарено и похабено.

— Той е спрял времето. Отнел е нужната припряност на живота, търкалящите се нужди, които парят с упорство. Във всички селения животът се налага с волята си, вечно напира напред в името на реда, надбягва хаоса на разпада.

Тя поклати глава, колкото в неверие, толкова и с ужас.

— Но… колко голям е този… този край на времето?

— Засега колкото лагера — отвърна Хаут. — Но има вълни, невидими от нас смъртните, и те се разпростират надлъж и нашир. Раздвижват, възбуждат, пробуждат. Допускам, че самите мъртви вече се вслушват в това предизвикателство. — Отпусна ръка на дръжката на стария меч на колана си. — Изглежда, ще имаме своята война все пак.

— И защо е всичко това, Хаут? Заради скръбта по една убита жена?

Отдръпна се от него и отново се обърна към равнините. Взря се в неподвижното, безжизнено нощно небе. „Той казва истината. Никакъв дъх не поемам, освен нужния за думите. Сърцето ми… Не чувам нищо, дори тупкането на кръвта в жилите ми.“

— Качулатия използва магията — заяви тя внезапно. — Всичко, което онзи, когото наричате К’рул, е дал на света. Поел е всичко вътре.

— Потушил е всеки огън — каза Хаут. — Нищо не гори. Издишването на горещина, самата мощ на живота, всичко спряно. Както отвътре, така и отвън. Но пък не е ли точно това смъртта? Излизане от несекващия поток на времето? Скриване от погледа? — Въздъхна и сви рамене. — Ние сме в Дългата нощ, ние, които избрахме да го последваме. Но ти, Коря, мястото ти не е тук.

— И сега трябва да пребия Аратан до несвяст и да го извлека оттук?

— Готос стои настрана от… бремето на Качулатия. Сътворява убежище, означено от неговото „Безумие“, неговия несвършващ том, неговия вечен разказ. За да се опълчи на смъртта на времето, е готов да разказва история.

— Неговата история.

— Може да е негова — съгласи се Хаут. — Всъщност възможно е да е точно това, което казва, че е. Бележка на самоубиец, изповядване на провал. И все пак виждаш ли това ловко опълчване? Докато приказката продължава, не може да има предаване на отчаянието.

— Не — отсече тя. — Разбира се, че не може. Господарят си има своята омраза в края на краищата.

— Пареща и гореща като слънцето, да.

— Омразата му включва ли Качулатия?

— Качулатия? Бездната да ме вземе, не. Той го обича както може да обича брат.

— И все пак не е брат.

Хаут сви рамене.

— А сега Гетол, завърнал се от нещо по-лошо от смърт. Затвор, за който всички мислехме, че е вечен. Понякога делата от миналото, Коря, водят до място, където не са възможни никакви думи. И все пак не остава ли любовта? Тъй че те трите, едно — искрата на омразата, едно — въздишката на скръбта, и едно… е, едно стои между двете.

— Ще се присъедини ли Гетол към Качулатия?

— Не мисля, но всичко това е между тях. Когато говорих за убежището на Готос, исках да кажа, че Аратан е защитен.

— А аз?

— Ти си мхаби, Коря, съсъд, оформен да побира. Заради това смъртта не може да те достигне.

— О, направил си ме безсмъртна, така ли? — След като той не отвърна, тя се извърна бавно от мъртвото нощно небе над равнината. — Хаут?

— Придържай се към своя потенциал — каза той, — колкото може по-дълго. Има достатъчно място в теб за десетина живота, може би повече. Всичко е до твоята жилавост и ум.

— С каква цел?

— Един ден азатанаят Ерастас ще се опита да наложи господство над магията, която сега насища този свят. И иска да я превърне в пролята кръв, а успее ли, магията ще се окаже най-жестокия дар от всички.

— Искаш да ме изправиш срещу азатанай?

Хаут й отвърна с лукава усмивка:

— Вече го съжалявам.

 

 

— Какво ни забави толкова? — Ласа Руук простена жално и избута мокри кичури руса коса от лицето си. — Погледни зверовете, о, Господарю на търпеливостта, и виж как бързото и свирепото стига. Кълна се в съборената каменна купчина, Ханако, ти ме изтощи!

Той се надигна, примига, двете му сърца едва сега започваха да забавят дивашкия си ритъм. Присви очи и се загледа на север.

Ласа Руук продължи:

— Струваше ли си чакането? Ожуленото ми цвете отговаря ли? Не. Мърморенето долу продължава, тръпките на плътта и духа тръпнат като стресната сърничка в нощта. О, скъпо кутре, ти смъкна луната на земята! Завихри звездите с такава страст, че разби колелото! Тялото залита, земята се тресе. Само ме погледни в идващите дни и виж вещия блясък в окото ми, лукавото знание на нашата ужасна тайна…

— Не е толкова тайна — каза Ханако.

Тя се надигна рязко — косата й бе пълна с клонки и стръкове трева — и се извърна назад.

— Ханако! Гледали са ни три посивели призрака! Ай! Залитат като привидения, с помръкнали лица и очи, съсухрени като прашни фурми!

— Твоите мъже — каза Ханако, — привлечени към нас, несъмнено, от стоновете и крясъците ти. — Изправи се. — Извиненията засъхват на езика ми. Срам и угризение изпълват сърцата ми и пред лицето на праведното предизвикателство не ще вдигна меч, за да се защитя.

— О — каза Ласа Руук и присви очи. — Не са мъртви значи?

— Не, само изтощени, изглежда. Похабени от тази убийствена гонитба, а сега тук и най-лошият им страх се е сбъднал.

Тя също се изправи, гола, и изтупа прахта от ръцете си, а после и от гърдите си.

— Изблизал си всичките ми сладки миризми, Ханако. Това ме поставя в неизгодно положение. Не казвай нищо. Остави това на мен. Те са мои съпрузи в края на краищата.

Ханако изпъшка и се извърна на юг. Нощното небе над хоризонта изглеждаше странно.

— Обеща ми, че ще защитим Ерелан Крийд, а ето ни тук. Страстта ми, Ласа Руук, наруши клетвата ни. Сега той върви сам. И драконът може вече да го е намерил.

— О, стига с тази глупост, Ханако! Виж тези злочести мъже, опърпани и клети. Греят ли тези лица с любов и радост? Спри света, съпрузите ми ме намериха! Хваната гола и плувнала в пот, зачервена и заситена безмерно! С престъплението си аз ги унизих всички! Какво изкупление е възможно? Каква е цената на прошката?

Тримата мъже се приближиха и спряха на десетина крачки от тях. Ласа Руук ги гледаше, висока и нагла.

След дълго напрегнато мълчание най-старият от съпрузите посочи Ханако, макар че погледът му остана прикован в съпругата му. Устата му се раздвижи отначало беззвучно, а след това той каза сърдито:

— Ти нито веднъж не си разкъсвала никого от нас на кървави ивици!

Ласа Руук хвърли поглед на Ханако и повдигна вежди.

— О. Това ли? — Обърна се отново към съпрузите си и сви рамене. — Много зверове лежат в тревите, всеки със своя навик. Някои дебнат в засада. Други се прозяват и дремят, докато дойде нощта, когато всякаква свирепост се развихря. Други пък въртят опашка, бдителни и чакащи първата възможност. Аз съм жена на апетити и любопитство, Гарелко.

— Но… друг съпруг? Колко ти трябват? — Гарелко заскуба рехавата си коса. — О, на теб никога не ти стига, Ласа Руук! Не, трябва да свалиш най-добрия воин на всички планински племена! Убиец на повече теломени, отколкото някой от нас може да преброи! — Посочи с треперещ пръст Ханако. — И… ти! Ти!

— О, я млъкни! И ти, Татенал, нито дума! Същото и за теб, Раваст! Мислех, че всички сте мъртви! Убити от дракон! Изгълтани, смлени, изсрани! — Поклати глава и продължи по-тихо: — Започнала бях да се съмнявам във вас тримата. Колко дълбока е любовта ви към мен? У дома, ах, надуших самодоволство.

— Самодоволство?

— Да, Гарелко! Или беше просто безразличие? Или залиняла любов? Предизвикателство беше нужно. Тъй че тръгнах по хлъзгавата диря на бушуващата скръб на джагът. Щяха ли да посмеят съпрузите ми да ме последват? Щяха ли изобщо да забележат отсъствието ми?

Гарелко отново посочи Ханако.

— А този? И той ли беше изпитание?

— О, кой знае кой го сложи на тази пътека. Такъв млад храбрец, вече уморен от банални предизвикателства! Но срещу онова, което не може да бъде победено, ах, вече имаме съдба, достойна за легенда! Или нещо такова — добави с въздишка.

— Чухме писъците ти! — изломоти внезапно Раваст.

— Както и трябваше, ако наистина бяхте живи — какъв по-сигурен зов можех да измисля, за да ви доведа на бегом? — Махна небрежно назад към Ханако. — О, той беше забавен, признавам ви го, истински звяр всъщност, и ще подклажда изобретателността ви през всичките години наслада, които предстоят!

— Няма ли да го вземеш? — попита Гарелко. — За поредния съпруг?

— Тримата сте достатъчна шетня — отвърна тя. — Освен това обърни внимание на целта му! Приличам ли на жена, уморена от живота? Все пак това пътуване не беше ли възбуждащо?

Татенал заговори с горчивина:

— Бентове са се разкъсали, жено, и сега невидими реки на дива мисъл поглъщат земята под всички ни. Никой от нас не е каквото бяхме някога. Дори и ти. Виждам в очите на Ханако подновена решимост. Той наистина ще тръгне с онзи страховит легион и аз ще крача до него. Вече имаме нови врагове у всеки от нас, предизвикателства за усета ни кои сме наистина, а на тях, обич моя, трябва да се отвърне.

И Татенал тръгна напред, за да застане до Ханако, а очите на Ласа Руук го проследиха с открит ужас.

— Олеле — изпъшка тя и се обърна рязко, когато Раваст заговори:

— Възлюбена моя съпруго — каза младият воин, — ще взема мярката на този скърбящ джагът и на прага на избор, който не може да бъде отменен, едва тогава ще реша своя път.

На лицето на Гарелко се изписа покруса и той отрони хрипливо:

— Е, Ласа Руук, виждаш ли какво направи?

— О, виждам — тросна се тя и скръсти ръце. — Хитро наказание! Чуйте добре, и тримата! Ще ви придружа до глупавия лагер на джагъта, където можете добре да премислите включването си в опърпаната тълпа, която е лапнала по неговата лудост! Но аз няма да прекрача прага, дори всички да ме оставите наистина вдовица! Все още съм млада и селата гъмжат от красиви мъже, някои от които дори са полезни! — Замълча, после продължи: — Тъй че помислете добре за буйното ми бъдеще, съпрузи. Отвъд Портата на злочестите като нищо може би ще чувате как страстните ми викове предизвикват самия свят!

Когато се извърна с лице към Ханако, той видя страстта в погледа й и бе потресен. Обърна се към Татенал и каза:

— Върнете се с нея. И тримата. Завлечете я у дома, вържете я и й запушете устата, ако трябва.

— Кутрето ме отхвърля? След сладкото боричкане в тревата?

Той й отвърна намръщено:

— Не разбираш, Ласа Руук. Обикнах те, но ти гориш твърде горещо за мен и този огън в теб е бушуващият блясък на живот, не на смърт. Тръгнеш ли към джагъта, боя се от миг на ярост и избор, който не може да бъде отменен. Не е за такава като теб селението на смъртта, тъй че те моля — моля ви всички — върнете се у дома. — Извърна поглед на юг. — Ако побързам, ще догоня Ерелан Крийд и ще го браня.

— Не мислиш наистина да се присъединиш към онези глупаци, нали? — изсъска Ласа Руук. — Не беше ли това просто една лудория? Весело подскачане, като зрителите, гледащи нелепа пантомима? Ханако от Стръмнините, ти си твърде млад за купчината камъни!

Той поклати глава.

— Имам си свои основания, Ласа Руук, и те ще си останат мои, завинаги неизречени, но не по-малко твърди. А вече го има и Ерелан Крийд, когото няма да изоставя. Що за слава може да се намери в това да се откажеш? Каква истина може да се разкрие, освен ако наистина не минеш през портата? Не, аз ще намеря каквото търся.

Тя вече гледаше с гняв и четиримата.

— Вие… вие… мъже!

Ханако тръгна и другите тръгнаха след него. Ханако чу резкия вик на Гарелко, обърна се и видя как Ласа Руук го дърпа за дясното ухо и съска:

— Убеди тези идиоти, старче, или ще съжаляваш за провала си!

— Ще се опитам! Заклевам се!

Ханако извърна отново поглед на юг и забърза.

— Простете ми за бързината — каза през рамо. — Следвайте ме както можете — все едно е.

— Какво искаш да кажеш, Ханако? — попита Татенал.

В отговор Ханако посочи напред.

— Виждате ли небето? Там, приятели мои, светът затаява дъх.

Чу тихите им възклицания и мърморенето им, а после поредния спор между Ласа Руук и съпрузите й.

Ханако беше доволен от любенето. Имало беше огън, който трябваше да се потуши. Умът му вече бе прояснен, решимостта му — твърда и дръзка, с подновена упоритост.

„Смърт, най-сетне ще се изправя пред теб. Без да мигна, ще се изправя пред онова, пред което трябва да се изправят всички тъй наречени герои. И ще получа отговор.

Но не съм глупак. Господарю на Каменните купчини, няма да те отрека. Всеки път накрая ти печелиш. Всъщност никога не губиш. Тъй че ще запитам, о, Господарю на смъртта, колко струва победата… в такава нечестна игра?“

 

 

На петнистото лице на Гетол се бе изписало изражение на стара болка и страдание и Аратан подозираше, че е постоянно. Пет столетия заровен под земята, овързан в корени… чудеше се как джагътът е запазил разсъдъка си. „Ако изобщо е имало разсъдък. Тези са джагъти в края на краищата.“

Гетол се взираше в него с някаква странно отдалечена замисленост, все едно че докато оглеждаше младия чернокож Тайст Андий, всъщност гледаше през него към нещо друго. Странният му поглед изнервяше Аратан, но той беше подготвен и нямаше да разкрие това на този брат на Готос. Отвърна му със същото.

След известно време Готос ги погледна от писалището си и рече:

— Това наистина ли е необходимо?

Гетол се намръщи, а след това сви рамене и извърна очи.

— Този твой подопечен. Този незаконен син на Драконъс.

— Да, какво за него?

— Да — добави Аратан, — какво за мен?

Гетол изсумтя и отвърна:

— Някои неща е по-добре да останат неказани, предполагам.

Готос остави стилото си.

— Мисля, че каза доста малко за доста дълго време, Гетол.

— Вярно е.

— И то безполезни думи.

— Каза писателят, наведен над тома си глупости.

— Ако предположението ми е неправилно, братко, моля, просветли ме.

Гетол вдигна ръката си и я огледа замислено.

— Ноктите ми трябва да се подкастрят. Все пак, благодарен съм, че ги имах, макар да подозирам, че серегалът, когото завлякох на мое място, би изказал различно мнение.

— Очите ти бяха ли отворени? — попита Готос.

— Не, разбира се. Щеше да щипе, а освен това има много малко за гледане, независимо дали си в песъчлива пръст или в подгизнал торф. Лягаш със затворени очи, кротко изражение и стисната уста.

— Така значи.

— Не — отвърна Гетол, — нищо такова. Повечето погребани хора са мъртви в края на краищата. Смъртта, изглежда, настоява за сериозна външност. Но пък в избора на вечно изражение, предполагам, че кроткото е за предпочитане пред, да речем, хиленето от ужас.

— А твоето, братко?

— О, бих предположил… разочарование?

Готос въздъхна и потърка лицето си със зацапаните си с мастило пръсти.

— Всички се отзовахме доброволно, Гетол. Беше просто лош късмет, че…

— Моята съдбовна грешна стъпка, да. Или може би по-скоро неочакван обрат на съдбата ми. Човек не става сутринта, да речем, с мисълта да свърши деня в черната пръст и овързан с корените на дърво или, впрочем, да бъде затворен за пет столетия.

— Да, малко вероятно изглежда — отвърна Готос. — Все пак размишлението за това какво ни подготвя съдбата със сигурност трябва да съпътства поздрава на всяко утро.

— Ти беше винаги обсебеният от важно размишление, братко, не аз.

— Смятам го за признак на интелект.

— Провал, който съм горд да призная — отвърна Гетол, оголил почернелите си бивни.

— Оттук и грешната стъпка.

Усмивката угасна.

— Тези, на които им липсва интелект — каза Готос, — винаги и непрестанно съжаляват за лошия си късмет. Проклятието на глупавия е да си блъска главата в упоритата стена на това как са всъщност нещата, вместо в онова, което настоява да е битието му. Туп, туп, туп. Наистина си представям изражение на тъпо разочарование, година след година, век след век.

— Обвинявам Качулатия — изръмжа Гетол.

— Разбира се.

Братята кимнаха едновременно и замълчаха.

Аратан се отпусна в стола си, погледна единия, после другия. Скръсти ръце и каза:

— И двамата сте нелепи. Мисля, че е дошло времето да ви оставя. Готос, моята благодарност за… за търпението ти. За храната, пиенето и работата, която ме караше да върша. Макар да разбирам, че двамата с Хаут сте решили къде трябва да отида тепърва, смирено изтъквам, че съм на възраст да взимам сам решенията си. И ще тръгна с Гуглата, за да дочакам отварянето на портата.

— Уви, не можем да позволим това — каза Готос. — Ти ми бе поднесен в дар в края на краищата, от името на своя баща. Не помня да съм се отказал от притежанието си на този дар. Гетол?

Гетол отново изгледа Аратан замислено.

— Аз едва-що пристигнах, но не си споменавал за нещо такова.

— Точно така. Колкото до Хаут, Аратан, имай предвид, че младата Коря Делат, която вече трябва да се върне в Куралд Галайн, ще бъде без защитник.

— Тогава намерете някой друг! — сопна се Аратан. — Защо не Гетол? Не е като да има много работа.

— Любопитно — каза Гетол. — Наумил съм си да направя точно това. Да придружа теб и Коря тоест.

— Значи тя има придружител и двамата нямате нужда да се мъкна с вас! Освен това татко ме прати тук, за да бъда недостижим за съперниците му в двора на Цитаделата.

Готос се покашля.

— Всъщност…

— Чул ли си нещо? — Аратан се напрегна. — Как? Никога не излизаш от тази проклета стая!

— Смущения в етера — каза Готос намръщено.

— Смущения в какво?

Готос още повече се намръщи на неверието на Аратан.

Гетол изсумтя.

Готос въздъхна и рече:

— Пътник форулкан пристигна в лагера на Качулатия вчера. Една приятно намусена женска, казва се Съмнение. Спомена за събития на изток.

— Какви събития?

— О, хайде да не намеквам, че вече са се случили. По-скоро е очертан път, който има само една крайна точка. — Издиша шумно. — В духа на моите неопровержими наблюдения относно вродената саморазрушителност на цивилизацията…

— Не пак — изпъшка Гетол и се надигна от стола си. — Сега най-сетне стигнахме до причината защо скочих в двора на къщата — единственото спасение, което ми остана. Мисля да навестя Качулатия, макар и само за да се порадвам на събудения му срам. — Хвърли поглед към Аратан. — Би могъл да дойдеш при мен там, стига да преживееш предстоящия монолог.

И излезе.

— Милорд — каза Аратан на Готос съвсем официално, — спестете ми лекцията, ако обичате. Бих искал да знам подробностите за случилото се, или каквото предстои да се случи.

— Е, точно това е, млади Аратан. Докато вие с Коря се върнете в Куралд Галайн, димът вече ще се е разнесъл. Прахта ще е улегнала, изкопите за масови погребения ще са напълнени и зарити, и тъй нататък, и прочее. От това би трябвало да предположим прогонването на баща ти. Всъщност бих се изненадал да го намерим където и да било в този свят.

— Тогава при какво ще се върна?

— При пепел и руини — отвърна Готос с доволна усмивка.

 

 

— Не съветвам да правим това — каза Коря, загледана към къщата Азат с наскоро разровения й задръстен с млади дръвчета двор. — Пазачът е призрак, и злочест при това. Ифайли, никаква мъдрост няма да дойде от онова нещо.

— И все пак — каза Бягащото псе — той е бил от моята раса.

Тя въздъхна.

— Да, както ти казах.

— Тогава искам да говоря с него.

— Къщата може да не ни пусне. Сега тя е по-силна… по-мощна. Не можеш ли да го усетиш?

Той я погледна с изумително сините си очи.

— Аз не съм Гадател на кости. Сетивността ми е в друго. — Погледът му се изостри. — Мхаби. Съсъд. Да, разбирам, че имате нещо общо с тази къща.

— Какво?

— Сходно предназначение може би. — Обърна се рязко и се загледа на север, присвил очи и напрегнат. — Скърбящите ми ближни са тръгнали.

— Как… откъде знаеш?

Той сви рамене и рече:

— Почти е време, нали?

Коря се поколеба, неспособна да издържи на погледа му, когато отново се обърна към нея.

— Аха — каза той тихо. — Искаше да ме задържиш далече от тях.

— Там, където отиват, не е за теб. Е, ще говориш ли с Кадиг Авал, или не? Бихме целия този път в края на краищата.

И влезе в двора и тръгна по лъкатушещата пътека. Ифайли я последва.

— Имаш коварен ум, Коря Делат. Но не разбираш. Аз съм само придружител, пазител един вид. Майка ми ми забрани да вляза в селението на смъртта.

— Кога?

— Неотдавна. Това ме разстрои, но разбирам. Скръбта не може да се вземе назаем. И все пак, след като тя скоро ще си отиде от мен, изглежда, ще позная собствената си скръб. Тя, мисля си, е като цвете, предавано от един на друг, поколение след поколение. Строг цвят, остра миризма, която щипе очите.

Застанаха пред вратата. Коря кимна и каза:

— Изглеждаше твърде лесно да те убедя да дойдеш с мен.

— Майка ми знаеше, че си лукава — отвърна Ифайли с тъжна усмивка. — Ние се сбогувахме. Не очаквам да я видя отново.

— Ела с мен — предложи тя неочаквано за самата себе си и затаи дъх. — Ела с нас, с мен и Аратан, в Куралд Галайн!

Той се намръщи.

— И какво ме чака там?

— Нямам представа. Има ли значение?

— Моят народ…

— Все още ще е там, когато решиш да се върнеш. — „Ако изобщо решиш някога да се върнеш — добави наум. — В края на краищата с теб до мен, хубав Ифайли, мога да не бързам с моето решение.“

— Виждал съм този Аратан — каза Ифайли замислено, — но не сме говорили. Всъщност той като че ли нарочно ме отбягва.

— Хаут казва, че той трябва да е моят защитник — каза Коря, — но за да съм честна, вероятно е обратното. Водил е усамотен живот, видял е и е преживял малко. Не виждам голямо бъдеще за Аратан, честно. Вероятно семейството ни ще трябва да го приеме. — Въздъхна. — Компанията ти в пътуването, Ифайли, ще е изключително добре дошла. Истинско облекчение.

— Ще го обмисля — отвърна той след кратък размисъл.

С разтуптяно сърце, Коря кимна бързо и посегна към дръжката на вратата.

Вратата се отвори сама.

— Знае, че сме тук — прошепна тя.

— Добре — отвърна Ифайли, мина покрай нея и влезе в къщата Азат.

Тя го последва.

Както и преди, тясната ниша бе смътно огряна от някакъв неведом източник на светлина, въздухът беше хладен и сух. Отсрещната стена лъщеше с нещо като скреж, а след миг привидението на отдавна мъртвия Гадател на кости излезе от грубия срез през стената.

Ифайли се поклони.

— Древни, аз съм Ифайли от…

Гласът, който го прекъсна, бе неучтив и уморен.

— От някое племе, да, от някоя равнина или гора, или чукар, пещера, издълбана високо над разбиващите се вълни. Където всяка години прелива, без да остави следа, в следващата, слънцето изгрява всяка сутрин като нов дъх, залязва всяка нощ като намек за смърт. — Призракът на Кадиг Авал махна с безплътна ръка. — От това до онова. Ще свърши ли изобщо някога? Храната е обилна, ловът опасен, но богат, и, разбира се, възбуждащ. Странници идват отдалеко, разкриват нови начини на живот, но какво значение има изобщо това? Все пак зимите стават по-студени, ветровете от север по-сурови. Има времена на глад, когато животните не идват или морето се отдръпва и богатите на улов приливни езера изчезват. А онези чужденци, е, идват все повече. Въдят се сякаш като личинки. Междувременно далечни родственици замълчават и усещаш отсъствието им. Много от тях са напуснали смъртната земя, за да не се върнат никога. Други пък вече са се лепнали за чужденците, които изумяват света с милост. Традициите отмират. Губят се порядките на земята и нишките на Спящата богиня. Губи се силата да виждаш магията в огъня в огнищата. Всичко угасва. Ставаш една сутрин и поглеждаш пещерата си, твоя скъпоценен дом, и виждаш само неговата бедност, неговата разруха и бледите мръсни лица на малкото деца, останали за да пръснат сърцето ти, защото краят е близо. А после…

— О, я вземи се разреви! — сопна се Коря. — Защо просто не му дадеш ножа да си пререже гърлото!

Кадиг Авал млъкна, а Коря се обърна към Ифайли.

— Опитах се да те предупредя. Той няма нищо ценно, което да каже на живите.

— Не е вярно — каза пазачът. — На моя смъртен родственик тук ще кажа думи от съдбовна важност. Ифайли, син на не знам кого си, от това племе или от онова, обитател на пещера или гора, или равнина, съдбата, която описах, никога няма да те сполети. Бягащите псета няма да изчезнат от света. Когато тираните дойдат сред вас, Скритите странници, погледнете съня на Спящата богиня. В него се крие тайна.

И замълча, а Ифайли кривна глава и попита:

— Древни?

Коря скръсти ръце.

— Той просто удължава момента. В края на краищата има твърде малко такива моменти.

Кадиг Авал рече:

— За жалост истината в думите ти, девице тайст, е като нож, забит в душата ми. Но пък вече съм уморен от разговора и копнея за безконечната тишина на безкрайната ми самота. Тъй че — тайната. Ифайли, в сърцевината на един сън има нещо, което не може да бъде разбито. Всъщност то е безсмъртно. Бръкни в тази сърцевина, Бягащо псе, и потърси основите на ритуал. Призови също Олар Етил, търсейки искрата на Телас — Вечния пламък — да съживи каквото е останало от теб. — Този път мълчанието на призрака бе много по-кратко. — Но те предупреждавам. Безсмъртният дар на съня на Спящата богиня ще сложи край на собствените ти сънища. Бъдещето губи цялата си уместност и така става безсилно. Избягвайки смъртта, всички вие трябва да умрете, поддържани единствено от искрата на Телас.

Нещо прониза Коря и тя потръпна и прошепна:

— Ифайли, това изобщо не звучи добре.

— Да — каза й Кадиг Авал, — ти си права, тайст. Ужасна съдба чака Ифайли и неговия народ.

— Освен това не вярвам в пророчества — каза тя.

— Ти си мъдра — отвърна пазачът. — Обвинявай Качулатия. Времето е спряло. Минало, настояще и бъдеще са тук, в този замръзнал миг, едно. Онези от нас с достатъчна сила могат да се възползват от това и да стигнат далече със зрението си. А, помага и да си мъртъв.

Ифайли се поклони на пазача.

— Ще запомня думите ти, древни.

— Стига с това. Не съм толкова древен, знаеш ли. Изобщо. Не и в огромната схема на нещата. Стар колкото един свят? Колкото живота на една звезда? Разбери: ние съществуваме с единственото предназначение да бъдем свидетели на съществуването. Това и само това е общият ни принос към всичко, което е било сътворено. Служим, за да внесем съществуване в битието. Без очи, които да виждат, не съществува нищо.

— Значи наистина имаме предназначение — каза Ифайли.

Кадиг Авал сви рамене.

— Стига всичко, което съществува, да има предназначение. Предположение, в което оставам неубеден.

— Какво е нужно, за да бъдеш убеден? — попита намръщено Коря.

— Убеждаване.

— От кого?

— Да, това е обезсърчаващата част, нали?

Коря изръмжа тихо, хвана ръката на Ифайли и го задърпа към вратата.

— Напускаме веднага.

— Е — каза Кадиг Авал зад тях, — беше забавно, докато траеше. Може би — добави призракът — това е единственото нужно предназначение.

Вън, отново на пътеката, Ифайли попита:

— Къде отиваме сега?

— Да вземем Аратан, разбира се — отвърна тя, без да спира да го дърпа. — Трябва да се махнем оттук — далече от тази порта на смъртта. Не можеш ли да усетиш как това спиране на времето посяга към нас? Пълзи под кожата ми, опитва се да се вмъкне по-надълбоко. Задържим ли се твърде дълго, Ифайли, това наистина ще ни убие.

— А къде ще намерим Аратан?

— При Готос, предполагам.

— Мисля, че ни трябва по-добра причина да съществуваме — каза след малко Ифайли.

Тя премисли думите му. Търсеше аргумент против тях, но не можа да намери.

 

 

Четиринайсет джагъти се бяха събрали около Качулатия — Хаут също беше там — и чакаха. Накрая, с въздишка, Гуглата отдръпна ръцете си от светлите пламъци — никой от които не мигаше, тънките езици бяха неподвижни и увиснали над въглените, и вдигна очи. След малко кимна.

— Започва.

— Е, това звучи знаменателно — подхвърли Варандас и заоправя препаската си. — Призован със строга тържественост, авангардът вече обкръжава своя безстрашен и страховит водач Качулатия, загърнат в покрова на скръбта, с празни очи, дух на горестта. Вдига ли се той сега на крака, докато скръбната му армия се трупа от всички страни? Дъхът ни е стаен в очакване.

— Не — прекъсна го Буругаст. — Просто стаен. Без очакване. Думите ти, Варандас, са по-бременни от гроб. Не че е добре да говорим за гробове…

— Но с гробовно строги лица — намеси се Гатрас. — Ами, ние сме легион. Сега ли се подема траурната песен, о, празна забулена Гугло? Ние сме окото на замръзналия свят и вижте, то не мигва. Нека запомним този момент…

— Не виждам вероятност да забравим — прекъсна го Хаут.

Гатрас му хвърли хладен поглед и кимна.

— Както кажеш, капитане. Какво означава обаче, че имаш ранг в една армия, която изобщо не я е имало?

— Потенциалът трябва да се цени във всички неща — изтъкна Буругаст.

— За моя скръб — добави Санад. — Любовници съм имала много. Тъкмо превъзходството на Хаут над всички ухажори му спечели ранга. Защото вижте, армията беше моя и макар всички да бяха чудесни бойци, само капитанът беше — и остава — капитанът.

Гатрас изсумтя кисело и рече:

— Бях се чудил, а сега даваш отговор. Почудата ми се ръси като пикня върху купчина камъни и още един ярък цвят гасне със знанието. Някой сочи пътя към забвението. Чакам на прага, нетърпелив като всяка отчаяна жена или мъж.

— Отчаян от нетърпение във всичко — каза Буругаст, — ще те последвам с влачещи се стъпки.

Хаут хвърли поглед през рамо.

— Нека смъртта спечели провлечените стъпки, Буругаст. Виж последната гмеж от унили пътници. Тоблакаи. Тел Акаи. Теломени. Всички ми изглеждат едни и същи, ако ще съм честен.

— Проницателното наблюдение винаги ти е убягвало, Хаут — каза Санад. — Да беше другояче, щеше да си постигнал много по-висок ранг.

— Щеше ли той да е военачалник, Санад, или любоначалник?

— Варандас, с млатене започна този разговор и с млатене го свършваш.

Хаут се надигна да поздрави Гетол, който дойде и застана между Санад и Буругаст.

— Дойдох да се сбогувам, Качулати — заяви Гетол. Помълча малко, след което продължи: — Армия като тази никога не бях виждал и се надявам никога повече да не видя. Защо би допуснал, че тези „войници“ биха се били срещу онова, което всички те търсят преди всичко? Смъртта ще наложи мир и ще прегърне всички, които дойдат в ръцете й.

— Може би Гетол има известно право — отбеляза Гатрас. — В края на краищата пет века взиране в хилещото се лице на смъртта като нищо може да доведат до едно-две съмнения.

— При липса на всичко друго съмненията явно са били единствената му прехрана — изтъкна Хаут и се намръщи на Гетол, който все още стоеше срещу Качулатия. — Искам да кажа предвид обстоятелствата. Но нека да не губим време.

Варандас пръв се изсмя. След миг другите го последваха. Уви, само джагътите намираха хумора си за смешен.

Буругаст повиши глас:

— Помни обещанието си, Качулати! Ще ни отведеш пред самото лице на древното привидение, Господаря на каменните грамади, Червения саван, Събирача на черепи и каквато още нелепа титла измислим! — Вдигна ръце и ги разпери. — И тогава ще настоим за… отговор!

Една жена Тел Акаи, русокоса и дошла с последните в събралото се множество, извика:

— Отговор на какво, бивнест тъпако?

Все така вдигнал ръце, Буругаст се завъртя към нея.

— Е, имаме достатъчно време да измислим един-два въпроса, нали?

Жената Тел Акаи се обърна към мъжете около себе си.

— Чувате ли това? Не са за Ласа Руук жалките молебствия! Е, скъпи мои съпрузи, можем ли най-сетне да си ходим у дома?

Като в отговор най-младият от воините Тел Акаи се отдръпна от другите и им каза:

— Послушайте жена си.

Един от съпрузите изръмжа:

— Слушали сме я през целия път до тук, Ханако Прелюбодеец! Сега от нея зависи дали ще ни последва, или не! В селението на смъртта, казвам аз! Съпрузи, с мен ли сте?

Другите двама кимнаха, макар страхът да бе изписан ясно на лицата им.

— Татенал, полудяхте ли? — Ласа Руук бе готова да се разплаче, лицето й бе зачервено. — Онова беше само игра!

— Но това не е! — отвърна Татенал.

Хаут видя как Качулатия каза нещо на Гетол, а той кимна и тръгна, отдалечи се от събралите се около Качулатия и замръзналия му огън.

И в този момент разбра, че времето е дошло. С очи, пълни със сълзи, погледна Качулатия. „Сбогом, Коря Делат. Докато отново се срещнем, както ще бъде. Нека свърши този миг. Но никакъв край не ще…“

 

 

— Аратан!

Загърнат плътно в наметалото, той се обърна и видя приближаващата се Коря. Едно Бягащо псе вървеше на половин стъпка зад нея.

Нощта изглеждаше невъзможно тъмна, но се беше надигнал вятър откъм морето на запад. Всеки напор носеше парещата захапка на солните низини.

— А — каза Аратан, — това трябва да е онзи със сините очи и луничките по ръцете.

Коря се намръщи и отвърна:

— Казва се Ифайли.

Бягащото псе се поклони и се усмихна.

— Аратан, син на Драконъс, чувал съм много за теб.

— Той идва с нас — каза Коря.

— Още един защитник — отвърна Аратан, — с което присъствието ми става още по-неуместно. — Обърна им гръб. — Аз отивам с Гуглата. Дори и Готос не може да ме спре.

— Аратан…

Той махна вяло и тръгна към лагера. Вятърът го блъсна в гърба и той усети соления дъжд в завихрения му дъх. Потърси луната и откри, че си е отишла от небето; само тънък откос звезди се виждаше над източния хоризонт, а над него се трупаха облаци.

Наближаваше окаяно утро, макар избледняването на изток да беше все още на една камбана разстояние.

Щом излезе от запустелия град, погледна отгоре огромния лагер, с гърбиците на кожените му палатки и стъкмени набързо навеси, с разпръснатите му готварски огньове, които вече гаснеха. Този път обръщането на времето сякаш бе прогонило всички в убежищата им, защото не видя никого.

Продължи, като търсеше с очи самотната бледа звезда, която бе странният огън на Гуглата. Там щяха да са се събрали джагътите, колкото и мръсно да беше времето. Но когато се приближи, не видя никого освен една самотна изправена фигура.

„Качулатия?“

Чула приближаването му, фигурата се обърна.

По набръчканите, изпити страни на Гетол имаше вадички от сълзи.

— Те заминаха — промълви той.

„Какво!“

— Не, не може да са…

— Ти изобщо не беше за това, Аратан. Готос те даде под моя опека. Ще те пазя до дома. — После кимна на някого зад Аратан. — И тези двамата също.

Аратан се обърна и видя, че Коря и Ифайли са го последвали.

— Ти си знаела! — викна на Коря.

— Усетих, че тръгнаха, ако това имаш предвид.

— Тръгнаха? Къде? Те са оставили… всичко!

Тя сви рамене.

— Няма смисъл да го взимат със себе си, предполагам.

Вече и Ифайли плачеше, но това с нищо не смекчи гнева на Аратан, усещането му, че е предаден.

— Те излязоха извън времето, Аратан — каза Коря. — Омтоуз Феллак винаги е благоприятствал… — Замълча, търсейки подходящите думи.

Гетол се покашля и рече:

— Съблазънта на стазиса, Коря Делат. Много проницателно от твоя страна. Един ден може би ще видиш какво могат да правят джагътите с лед.

Безпомощен, Аратан се огледа, после вдигна ръце.

— Значи това е? Изоставен отново? А моите желания? О, остави желанията, Аратан! Просто върви където ти се каже!

— Пътят, по който тръгваш в Куралд Галайн, е изцяло твой — каза Гетол. — Но нека да сме наясно. Готос е приключил с теб. Той връща дара си.

— Но татко няма да е там, нали?

— Искаш да го намериш ли?

Аратан се поколеба, после се намръщи.

— Не особено.

— Почти се е съмнало — продължи Гетол. — Ще събера провизии. Мисля да тръгнем още днес.

— Не мога дори да се сбогувам с него? — попита Аратан.

— Мисля, че вече го направи, Аратан. Все едно, Господарят на омразата вече се радва на подновената си самота. Нима би искал да попариш радостта му?

— Той никога не се радва.

— Казах го метафорично — отвърна Гетол и сви извинително рамене. Обърна се към другите. — И Бягащо псе, както виждам. Колко забавно. Е, ще се срещнем ли на разсъмване? При старата градска източна порта? Двата пъна сиреч. От двете страни на някогашния път. О, все едно. Елате до края на града, аз ще ви намеря.

Аратан се загледа след него, докато се отдалечаваше. Обърна се да намери пепелта от огнището на Качулатия, отбягвайки твърдия поглед на Коря. Първите стръкове трева израстваха от него, яркозеленият цвят чакаше раждане в слънчевия изгрев.

— Те са мъртви, Аратан — каза Коря зад него. — Или все едно, че са. Когото и да искаше да намериш там, отвъд онези порти, е, тя все още ще е там, колкото и време да изтече, докато най-сетне се събереш с нея.

Той я погледна и поклати глава.

— Не е… ти не разбираш. Все едно. — Придърпа по-плътно наметалото си и погледна сърдито към небето. — Та къде в Бездната се е дянала пролетта, между другото?