Стивън Ериксън
Гаснещ зрак (19)

15.

— Живях — каза лорд Хуст Хенаралд — в свят на пушек.

Седеше на каменна пейка в мразовитата градина сред голи дървета и затрупани със сняг балвани. Небето бе наситено със сива смесица от снежинки и пепел. Някой, навярно слуга, беше облякъл лорда в дебел халат, груба вълна, боядисана в тъмночервено, и халатът се спускаше по раменете му като мантия от стара кръв.

Галар Барас седеше срещу него. От лявата му страна беше ниската извита стена на фонтана. Механичната помпа отдавна бе спряла да работи и дебелият лед над водата бе прошарен и зацапан с мъртви водорасли. Стари пластове сажди затъмняваха снега по земята.

— Заслепява глупците, които обитават в него — продължи Хенаралд, докато жилестите му, зачервени от студ ръце ровеха из купчинката шлака, струпана върху каменната стена. От време на време вадеше по някой къс и го вдигаше пред лицето си, за да го огледа внимателно, присвил очи, преди да го върне в купчината. Откакто течеше аудиенцията на Галар с лорда, доста парчета скрап бяха огледани неведнъж. — Щипе, събужда сълзи, но не оставя нищо видяно, което да даде утеха.

— Милорд — подхвана Галар Барас, не за първи път, — бронята, която ни изпратихте. Мечовете също. Нещо ги е заразило…

— В пушек обитаваме, загръща ни в най-уморителните дни. Виждаш ли тази пепел? Последното от въглена. Скоро ще ни споходи вонята на лоши въглища и желязото ще бъде крехко, червено и късо. От сярата е, разбираш ли. — Взе поредното парче шлака и го огледа. — Набиваме ред в света и правим песен от пушек, но тази музика е или твърде сурова, или недостатъчно сурова, защото душата никога не е толкова силна, колкото вярва, че е, нито толкова слаба, колкото се бои. Ние, общо взето, сме посредствени същества, жадни да накичим живота си с украсите на величие. Важност. Но все пак пушекът остава, заслепява ни и сълзите, намерили страните ни, са само мокри означители на раздразненост, влажен шепот на притеснение. Въздухът бързо ги отнема и прави от всяко лице празна страница. — Остави парчето шлака. — И сега виждам само това, тук през пушека. Лица като празни страници. Не познавам никое от тях, а допускам, че би трябвало да ги познавам. Объркването ме плаши. Преследван съм от онова, което знаех някога, и съм изтерзан от мъжа, който бях някога. Не можеш да знаеш какво е чувството.

— Милорд, какво е станало с желязото Хуст?

Нещо просветна в сините очи на Хенаралд, като бледа слънчева светлина по резеца на меч.

— Родено от пушек… Изобщо не си представях какво ще е усещането в този затвор. Чудно ли е изобщо, че плачем? Увити в плът, притиснати, мускулът като бухалката на тепавица, огънати и надиплени, патината изписана като поезия, копнееща за глас, който би могъл да е музика, но не издава нищо освен викове на болка. Желязото е затвор, приятелю, и бягството е невъзможно, когато ти си решетките.

— Изобщо не вярвах, че са живи, милорд. През всичките си години, докато боравех с този меч на кръста ми, си казвах, че не чувам нищо живо в гласа му. Други се кълняха в обратното. Мнозина потръпваха, когато вадеха мечовете от ножниците. Влизаха в сражение с ужас на лицата. За един, беше чудесен войник, този глас се превърна в собствения му вик на ужас…

Хенаралд махна пренебрежително с ръка.

— Ужасът живее кратковременно. Когато няма възможен изход, лудостта се оказва бързо и сигурно убежище. — Странна усмивка изкриви мършавото му лице. — Желязо, както и плът.

— Милорд…

— Ковачниците умират. Векът на Хуст свършва. Ние прогорихме път към свят на пепел. Би ли могъл изобщо да си представиш, приятелю, какво беше усещането? В деня, в който вървях през гора от пънове и дупки, раздрана земя, корени, дращещи към небето, и видях на всички страни счетоводния баланс на своето предприятие, на алчна треска? Помислих ли, че новите гледки обещават изход? Спрях ли погледа си на далечните хълмове, тучни и зелени, и прехапах ли устна? — Потръпна внезапно, а вълната се плъзна надолу и оголи костите на раменете му, изпъкнали под тънката кожа — старецът беше гол под халата. — А можех. Да, можех. Майката да ме благослови, можех.

Лудостта на желязото беше трудно, ужасно нещо за гледане. Галар Барас извърна очи, премръзнал на каменната пейка в мразовития, пълен със сиви парцали въздух, в тази жалка пародия на градина. След малко стана, наведе се над своя лорд и нагласи халата на раменете му. Видя сълзите, потекли по заледените му страни — замръзваха бели и лъскави в дълбоките бръчки.

— Индустрия, милорд. Изискванията на прогреса. Това са сили, чиято вълна не можем да удържим. Нито един отделен мъж или жена не е виновен. Престъплението, ако може да се каже, че такова нещо съществува, е нашата природа, а нашата природа не можем да отречем, нито да надвием.

Хенаралд го погледна със сълзящите си очи и попита хрипливо:

— Вярваш ли в това, Барас?

— Да, милорд. Ако не е родът Хуст над наковалнята, тогава ще е друг, или друг. Единствени джагътите са имали подобаващия кураж да отхвърлят собствената си природа, да обърнат гръб на прогреса, но дори тогава, милорд, последният им сбор е бил на разрушение и отстъпление.

— Джагътите? Джагътите, да. Те са разнищили желязото, освободили са писъците. Така ми каза тя, когато седеше тук с мен, до фонтана, и докосна челото ми.

— Милорд? Коя?

Той се намръщи.

— Азатанай. Как се казваше? А, да. Т’рис, родена от Витр. Седеше с мен, докато плачех след своя дар за лорд Аномандър. В една нощ, когато можех да чуя как душата ми се чупи и прекършва.

— Тя е дошла тук?

Изражението на Хенаралд Хуст помръкна до нещо безжизнено, толкова, че заприлича на мъртвец. Следващите му думи бяха монотонни и глухи.

— Селенията са обвързани. Усукани. Тръпнат под натиска и копнеят да се пръснат. Увити и нагънати, увити и нагънати, закалени в огньовете на хаоса. В желязото Хуст, приятелю, Майката да ме благослови, аз затворих хиляда свята. Хиляда и повече. — Замълча, очите му бяха впити в купчината шлака. — Тя ми показа, с нейния кон от трева, тъканото й наметало, ръждивокафявия й меч. Магията се съпротивлява на затвора — и все пак работех в неведение, блажено не съзнавайки престъпленията си. Ковачниците умират, както трябва, и светът ще свърши, също както трябва. — Вдигна ръка и опря треперещия си пръст на челото си. — Тук, с една-единствена милувка, тя ми позволи. И сега обитавам тук, в това място. Това бързо и сигурно убежище. — С внезапна усмивка Хенаралд се пресегна и взе друго парче шлака. Огледа го напрегнато. — Смятаме това за отпадък. Защо? Има всичкия вик на камъка, освободено от тежестта на желязото, мирише само на употреба. Отпадък? Не повече от труп, и е нужна студена душа, за да сметне това за отпадък.

— Милорд, моля ви… кажете ми повече за желязото Хуст и тези светове, за които говорите.

Хенаралд примига.

— Светове ли? — Намръщи се. — Глупак! Аз говоря за красотата, която е отпадък, красотата на изчерпаната полза. Говоря за свободата във всяко късче шлака, във всяка кост на полето. Виждаш ли как се извива това? Не е ли тази извивка най-съвършената усмивка? Ликува в своето избавление. Вече е недосегаема за нас, не разбираш ли? Като пепелта, вдигаща се от последните комини, или окаяната сяра във въглена. Като голите хълмове или изчерпаните мини. Нашата индустрия обещава безсмъртие и все пак виж, единственото безсмъртно творение, което постига, е пустошта! — Наведе се и зарови ръце в купчината шлака. — Погреби ме в могила от това съкровище, Галар Барас! Гробна могила, построена от наследството, което оставям, парче по парче. И да има ритуал, и всеки от вас да избере едно-едничко късче. И да има подобаващо тържествена процесия. Бих искал костите ми да се влеят в безсмислената хармония на свободата. Обяви ме за безполезен и така благослови останките ми с вечен мир.

Галар Барас беше потресен. Поклони се на Хенаралд — той не го видя, защото вече се мъчеше да прегърне купчината шлака, беше се смъкнал на колене на замръзналата земя до фонтана, — и излезе от градината.

„Когато такъв човек изгуби пътя си, всички се чувстваме изгубени. Бягаме и все пак носим с нас нещо от тази зараза, тласкани в неравновесие, залитащи в умовете си като пияни.“

Вървеше по широкия коридор, величествен пасаж с ниши по двете стени, в които стояха обикновени предмети, изработени от метал. Бележеха движение напред, от мед и калай до бронз и желязо, от лято до ковано, разтопявано и огъвано, еволюция на металургията, сякаш внушаваха идеята за настъпление с лекотата на взимането на една стъпка и после друга, и друга. Намерението, разбираше той добре, беше за триумф, опитомяване и подчиняване на диви енергии. И все пак, осъзна той сега, нито един изложен предмет не показваше захвърлените останки от правенето му: не само шлака и парчетии, но също така горчивия вкус на пушека от изковаването му, вонята на изгорели косми и плът, отстъпление на дървото във въглища и пепел, замърсените потоци и реки, променения живот на безброй същества, за добро или лошо, от безумното усърдие на индустрията.

Стигна до последната ниша, която беше празна. Това свободно място възвестяваше раждането на желязото Хуст. Винаги беше смятал, че разказът за това отсъствие е неправдоподобен и изопачен. Никой предмет, направен от този метал, казваха, не приемал да бъде лишен от функцията си, от стойността си, от труда, вложен в него, не приемал да бъде сведен до обект на любопитство, до дар само за показ. Добре известен беше разказът за онзи момент, когато в нишата бил поставен меч Хуст. Воят му се чувал из цялото имение, несекващ, оглушителен. Доскоро Галар Барас беше смятал, че историята е измислена.

Сега спря пред празната ниша и се взря в това болезнено отсъствие.

 

 

Беше по обед и снегът се топеше. Офицерите на легион Хуст се събраха в пълен състав при фургоните. Наред с острото безпокойство сред затворниците се долавяше напрегнато очакване. Ако свободата имаше цена и тази цена беше горчивият дар на оръжията и бронята Хуст, то това беше моментът на поемането й, а с идеята за свобода беше свързана сила. Мъже и жени, живели в клетки, сега те бяха изгладнелите пред пиршеството.

Само двама се задържаха назад — очевидно не изгаряха от желание да се присъединят към другите. Ранси, която беше убила бебето си, стоеше до Варет. Стиснатите й ръце бяха толкова червени, че Галар помисли, че са попарени, а лицето й беше посивяло от страх. Колкото до Варет, е, Галар Барас разбираше причината за болнавия му вид и за животинската паника в погледа му, когато смъкнаха платнището от каруцата.

Капитан Кастеган беше изпитал злорадо удоволствие, когато намериха меча на Варет между увитите оръжия на дъното. Кожената ножница беше белязана, за да го отличава от другите, с низ от руни, прогорени в кожата. Това бяха знаците на оръжейната ковачница, когато, след довършването и след това изпитването на волята на един меч, се намереха дефекти. В този случай, разбира се, вината беше не на оръжието, а на онзи, който го беше носил.

Кастеган явно възнамеряваше да превърне връчването на меча на Варет в церемония. Разгневен, Галар Барас тръгна към тях, готов да скастри стария мъж. Но Варет изненадващо пристъпи напред, дръпна увития меч от ръцете на ветерана, смъкна кожата и острието лъсна.

И Галар Барас видя как оръжието подскочи в ръката на Варет, сякаш се мъчеше да се извие и да го пореже, но Варет го стисна здраво. Устните му се изкривиха в усмивка, горчива и малко презрителна.

— Благодаря, капитане.

— Иска твоята кръв.

— Достатъчно, Кастеган — предупреди Галар Барас.

Чуха се ахкания.

Дори сега Галар не можеше да е сигурен, че внезапното извиване на меча не се дължи на някакъв капризен, самоубийствен импулс от страна на самия Варет. Но след миг размисъл реши, че това не изглежда вероятно. В края на краищата освен упоритата глупост за едно самоубийство се искаше и кураж.

— По-добре го прибери в ножницата, лейтенант — каза Кастеган. — Не искаш да стане някоя беля, нали?

Мечът беше започнал да стене, а това на свой ред събуди другите оръжия в каруцата и гласовете им се извисиха в траурна песен.

Кастеган бързо отиде до каруцата, махна на Селтин Ригандас и навъсеният интендант нареди на помощниците си да започнат да раздават оръжията.

Първият затворник, който пристъпи напред да вземе меч, беше ковачът Кърл.

Докараха друга каруца, натоварена с обикновени ножници от дърво, бронз и кожа, и след като взе меча Хуст, Кърл тръгна към нея и го разви. И спря стъписан. Защото мечът започна да се смее и смехът бързо се извиси в безумен кикот.

Слисан, Кърл хвърли оръжието на земята.

Мечът изпищя ликуващо и потрепери в полузамръзналата кал.

— Вдигни го!!!

Галар Барас не беше сигурен кой извика тази заповед, но Кърл се наведе и вдигна меча. Като че ли му струваше усилие да го задържи, щом забърза към втората каруца. Взе подадената му ножница и бързо пъхна меча в нея. Ужасният смях стана по-тих, но не спря.

„Нещо не е наред. Никога не съм чувал…“

Варет се доближи до него и каза:

— Те са полудели, сър.

— Това е нелепо, Варет. Те не са разумни. Нищо живо няма в това желязо.

— Още ли вярвате в това, сър?

Галар Барас не отвърна, стъписан от неверието в тона на Варет.

— Другите изгубиха стръвта си за сила — продължи Варет: имаше предвид затворниците, които се бяха отдръпнали от каруците. — А тези са офицерите, след като настоявате да ги наричаме така. Как ще е, когато снаряжим всички в този лагер? Повечето ще се включат в хоровия смях, след като вече са съвсем луди. Но те, сър, ами, те просто са направили грешки в живота си. И ги изплащаха.

— Варет, накарай Ребъл да е следващият.

— Командире, съмнявам се, че мога да накарам Ребъл да направи каквото и да било, ако не иска.

— Просто предай заповедта ми.

Варет кимна и тръгна към високия брадат мъж. Започнаха да спорят тихо.

Галар се обърна към Ранси.

— Ти — след Ребъл.

— Опитах се да го кажа на Варет — заговори тя колебливо. — Не обичам кръв. Моята… първата ми нощ като жена не беше… не е добър спомен. Не искам да съм тук. Не мога да бъда войник, сър.

— Или това, или отиваш в корпуса на резачите.

— Но това ще е…

— Сигурен съм, че ще е — отряза я Галар.

Най-сетне Ребъл се раздвижи, но вместо да отиде при оръжията, закрачи към каруцата с ножниците. Взе една и се обърна към другата каруца. После изруга и тръгна. Дръпна увития меч от ръцете на жената, която му го подаде, вдигна го и щом той изпищя, изръмжа:

— Пести си го за шибания враг!

Писъкът на меча се извиси, а стоновете откъм фургона се усилиха и след миг преминаха в ликуващ смях.

Всички затворници отстъпваха назад. Галар видя отвъд кордона на офицерите събиращата се тълпа от главния лагер. Въздухът вече бе нажежен, на самия ръб на паниката.

Ребъл натика меча в ножницата с треперещи ръце.

Галар усещаше, че положението се изплъзва от ръцете му. Дори оръжията на останалите редници крещяха в ножниците си. Гласът на собствения му меч го достигна, трескав и накъсан.

Варет се върна при него.

— Командире, правим грешка.

Галар се обърна към Ранси.

— Отивай на опашката.

— Слушам, сър.

Тя тръгна неуверено към каруцата с ножниците.

Редниците отвъд тънкия кордон на охраната вече се приближаваха, странно смълчани.

Варет опита отново:

— Сър…

— Не виждам никакъв друг вариант — каза тихо Галар.

— Винаги съм вярвал, че са живи. Но… някак си, като че ли бяха… Не знам. Сдържани. Оковани. Сега, сър, те наистина са полудели. Какво ще ни направи носенето на тези оръжия, а после и бронята?

Галар Барас се поколеба, после каза:

— В деня след Отравянето, Варет, желязото нададе вой… и аз бях там. Викът му все още ме терзае. Онези от нас, които присъстваха… мисля, че това малко ни подлуди, а някои от нас… е, не толкова малко.

— Казват — изсумтя Варет и се доближи още, — че светът вече е прогнил от магия. Възможно ли е магията някак да е заразила желязото?

— Не знам.

Ребъл като че ли се беше овладял, макар че изражението му беше свирепо, докато подканваше другите офицери да тръгнат към каруците.

— Ребъл беше добър избор, сър. За това ви трябваше мъж без въображение.

— А ти, Варет?

Варет поклати глава.

— Твърде много е, сър. Твърде много.

— Все пак старото ти оръжие няма какво толкова много да каже.

— Засега, сър, така изглежда.

Все пак, въпреки всичките закани и ругатни на Ребъл, офицерите се съпротивляваха. Интендантът привика друг от помощниците си и му нареди да започне да прибира мечовете в ножниците. След това започнаха да ги носят един по един до скупчената група офицери. Галар видя как Ранси взе едно от оръжията и го стисна непохватно, ръцете й бяха толкова червени, че той се зачуди дали не ги е умила в кръв.

Ребъл изруга, после каза:

— Командире, това няма да свърши работа.

— Ще трябва — отвърна Галар.

— Ние дори бронята не сме взели още — не можеш да натикаш броня в ножница, нали? А и почти никой от стария Хуст не я е носил още. Не беше ли доставена в деня след Отравянето?

— Изпълнявай заповедите, Ребъл — каза Галар. — Бъди мъж.

— Мъж? — Внезапната усмивка на Ребъл беше бляскава и опасна. — О, аз съм си мъж, сър. И не съм от тия, дето се огъват. Огънат ли ме прекалено, просто ще се счупя.

— Какво имаш предвид, Ребъл?

— Точно каквото казах, сър.

— Просто вземи Кърл и Ранси и раздавайте оръжията.

Ребъл отдаде чест и отиде при струпаните офицери.

— Трябваше да кажеш нещо, Варет. Ти умееш да се оправяш с Ребъл.

— Едва ли — изсумтя Варет. — Просто се старая всяка заповед, която му дам, да е нещо, което той бездруго ще направи. Този мъж ми спаси живота в лагера, но не мога да ви кажа защо го направи. Все още ме връзва всяка нощ. — Поклати глава. — Така е между нас. Държим престъпленията си като щитове. Някои са здрави и силни, но други са крехки и слаби. Някои са не повече от илюзии или шепоти. — Кимна към офицерите. — Като Листар ей там. Неговата загадка го защитава, макар че кой може да каже за колко дълго? Във всеки случай, сър, тези щитове не са само неща, които ни защитават. Те са и онова, зад което се крием.

Ребъл успя да подреди хората в раздърпана редица. Бяха окачили оръжията на коланите си, но дори и в ножниците мечовете им — и другите, които още бяха в каруцата — все още крещяха, какофония като крясъка на чайки над бойно поле. Повечето затворници бяха започнали да се приближават. Галар видя как не един от стражите в кордона бе избутан назад. Ръцете им бяха на дръжките на оръжията. „Няма да издържат.“

— Искат да видят с очите си — каза Варет. — Искат да разберат какво предстои.

В този момент двама ездачи минаха през рехавата линия пазачи. Щом ги позна, Галар Барас потръпна.

Двамата си говореха, достатъчно високо, та гласовете им да се чуят над шумотевицата на оръжията.

— Чуй, приятелю, чуваш ли? Нещо не е наред?

— Враните си бъбрят — отвърна другият. — Че то, аз веднъж държах меч, който само се оплакваше. Жаден да сече, но го дразнеше мизерията на мира.

— Каква съдба го сполетя, Празек?

— Предаде се на ръждата, като пенсионираните войници, повехналите курви и грохналите бардове с треперещи гласове. Всички неща свършват с времето, Датенар.

— Но мечове да се кискат сред целия хаос, Празек, това, разбира се, е неуместно, нали?

— Обещания и закани към врага — отвърна Празек, спря коня си и огледа затворниците. — Наумил съм си да взема един такъв меч и всъщност да облека и бронята ведно със страховития й зов. Някой трябва да говори за лудостта на гражданската война в края на краищата, а ако една такава война трябва да има глас, то тези оръжия ще са на място.

Датенар спря и се смъкна от коня си. Нагласи тежките си ръкавици.

— Странен смях, който да направи песен от тъжната картинка, която сме? Съвсем на място, и още как. Вие там! Пригответе ми добро оръжие! — Тръгна към каруцата. — Нека да е някое, което да врещи заради мен! Нека да грачи, както грачат… мм…

— Гаргите — предложи Празек.

— Гаргите! Мрачни и черни над битки, току-що свършили, възбудени от плячката, освирепели от лакомия. Заклещени между ликуване и скръб, между празен корем и спасение. Такива оръжия със сигурност знаят как се оцелява, достатъчно, за да увенчаят небето с черната си багра. Обещания, казваш, Празек? Представи си огъващите се колене сред врага, там в тръпнещата им редица — ами, справедливостта на тяхната кауза, както може да я виждат, се смалява като да не казвам какво в ледена вода. Докато ние стоим пред тях, с ръце на кървавите дръжки, мечовете изпълзяват от лепкави ножници…

— Датенар! Забравяш чаровния пол на половината от тези войници тук! А кръглоликите и хубавооките, пълничките и сочните, закръглените икони на естетическото съвършенство?

Датенар взе меч и ножница и извади оръжието със замах. То изпищя.

— Какво е това? Толкова ли съм грозен, че да предизвикам ужас?

— Не лицето ти, приятелю. Може би дъха ти.

— Невъзможно! Дъхът ми е с аромат на розови листенца. Вродено си ми е. Но доколкото чух, Празек, ти говореше за жени.

— Моята слабост, да.

— Със сигурност тяхната сила те прави слаб.

— Това, плюс обезоръжаващия страх от загадъчното.

— Тогава за една тук да хване такъв меч, с лъскавия ефес и желязото вцепенено в очакване, ами, няма ли тя да се окаже много по-безстрашна от всеки мъж до нея? Няма ли оръжието да потръпне в оглушителен ужас от нейната готовност да го види изпитано?

— Изпитано и опитано, затъпено и очукано, клюмнало, ако такова нещо е възможно. Сега разбирам поантата ти, Датенар.

— Има поанти и поанти. Вече съм нетърпелив за шумна броня, макар и само да подканя към сблъсък на мнения.

— Изяществото винаги е било в стила ти, Датенар. Модните дрехи, съвършено скроени и в идеално съчетани цветове, и ботуши, излъскани до блясък — ти винаги си за завист от страна на околните.

— Изяществото е придобивка, Празек, въпреки че изисква грижлива подготовка. Плюс практика, с каквато съм роден, толкова естествена, колкото навитите и парфюмирани къдрици на главата ми.

— А когато шлемът ти зареве, Датенар? Как ще отговориш?

— С усмивка, приятелю, подобаваща на върховната ми увереност. Вие, интендантът! Не е ли време да давате бронята? Офицерите ви се нуждаят от подходящо облекло, а писарите ви несъмнено горят от нетърпение да раздадат имена на снаряжението, в прецизни редове, доказващи забележителна организация, и свитъци, подпечатани с каквото там трябва или нещо такова. Погледнете ме! Нима не стоя гол пред вас?

— Командире? Кои са тези глупаци? — попита Варет.

Галар Барас се усмихна и поклати глава.

— Неочаквана благословия, Варет. Но все пак не очаквах лорд Аномандър да е толкова… щедър.

— Сър?

— Двамата най-добри офицери от неговите Домашни мечове, Варет. Лейтенантите Празек и Датенар.

Двама от помощниците на Селтин донесоха увит в кожа вързоп и го поставиха в краката на Датенар.

— Е, а сега ще я развиете, нали, добри господа?

Затворниците се струпаха още по-близо, макар че този път нещо се беше променило. Вече не бяха застрашителни. Вместо това напред ги тласкаше любопитство и нещо от удоволствието, което можеше да съпътства представлението на мимове или шутове.

Празек остана на коня си и изведнъж Галар разбра защо — защото Празек се изправи и викна:

— Войници на легион Хуст! Вашият мъдър командир ми е дал разрешение да държа слово в този значително значителен момент! Наистина ли казах „значително значителен момент“? Ами, всъщност да, след като скоро ще бъдем свидетели на толкова значителен момент, че изисква да се каже два пъти.

— Това го пропуснах — извика Датенар, докато наблюдаваше разгъването на кожата. — Моля, кажи го още веднъж.

— От свръхфамилиарността е, Датенар — изръмжа Празек. — Тя те прави невнимателен към думите ми.

— Несъмнено. Впрочем, Празек, в съгласие с твоя значително значим със своята съдбовност момент, моля те, повикай ми нашето драгоценно отделение, което намерихме на пътя на идване насам. Те може и да не са офицери, като звание или в поведение, но в отговор на първото току-виж сме го докарали до второто. В противен случай просто ги убиваме всичките.

Празек обърна коня си и махна с ръка.

— Не бъдете срамежливи, хубавци мои. Хайде припомнете си, мързелът на пътя бе това, което се оказа вашето правене посред неправенето на вашите по-бързи другари. С притъпен ум и душевна искра, вие просто стояхте изнервени, докато кръвта, червата, крайниците и главите на колегите ви дезертьори хвърчаха насам-натам сякаш от само себе си. Хайде, разкрийте милостта на своите офицери в това, че позволихме връщането ви, и нека да е още един урок за съдбата на всеки друг, ако един-двама хвърлят око към пустите равнини отвъд лагера.

Опърпаната група дезертьори се изниза напред.

Селтин погледна Галар и той отвърна с бързо кимване.

Датенар вдигна ризницата от тежки железни брънки.

— В името на Бездната! Ще се нагиздим в непроницаемото! Така натежали, нито една линия няма никога да отстъпи нито крачка назад! Ами, брънка по брънка, превъзхождаме своя враг — и вижте тука, налакътниците! Какво толкова ги развеселява, чудя се? Все едно — вижте дали ще се смеят, ако по недоглеждане взема, че седна на тях. И наколенниците, добре загръщащи крака, за да възпрат каквото може да опита да съсипе прасеца ми, било то кутре или раболепен слуга. А тези какво са? Плочки, да покрият раменете ми, кепе за главата и врата, и най-сетне, шлемът! О, заглъхнал ми е той, бих напълнил пространството ти, шлеме, с дръзки мисли — твоите, ако не моите! Е, кой ще ме облече сега? — Обърна се рязко, присви очи към групата дезертьори и посочи една жена. — Ти си достатъчно хубавичка. Дали да не го направим на игра?

От тълпата затворници изригна внезапен смях. И при тази шумотевица лудешкият кикот на оръжията заглъхна и остави след себе си тишина, която предизвика ахвания от мнозина.

Датенар се намръщи.

— Както очаквах, Празек! При цялото това представление желязото Хуст е без хумор. Или всяка естествена радост в нежността на гальовно докосване, в шанса да се срещнат свенливи погледи, отъркването на бедра — ах, още го вдигам този меч — някои неща не са за публичен показ, засега поне.

Празек се изправи на стремената и се обърна към тълпата.

— Потекоха ли ви лигите от тази тържествена и грандиозна сцена на разсъбличане, последвана от… ъъ, събличане? Вниманието ви е добре дошло, и дано да е просветително за девствениците между вас.

Празек се обърна рязко при новия взрив от смях, съпроводен от няколко неприлични вика, и смуши коня си в бавен и тежък тръс, след което дръпна юздите пред Галар Барас, слезе от седлото и отдаде чест.

— Командире, по заповед на лорд Силхас Руин сме на ваше разположение.

— На Силхас? Не на лорда ви?

— Точно така, сър, след като лорд Аномандър все още не се е завърнал в Карканас. Капитан Келарас ви праща поздрави.

— Намерили сте дезертьори на пътя ли, лейтенант?

Празек се намръщи.

— Разсеял се патрул, сигурен съм, сър. Върнал се в лоното, както виждате, освен няколко недоволници.

— Оставям ги под вашата опека, лейтенант.

— Ще ги осиновим, разбира се, сър. Но между нас казано, бих се обзаложил, че никой не е годен за офицер. Все пак славата е възможна на всеки ъгъл. Ще запазим известна доза неуместен оптимизъм, подходящ за съдбата, която очаква всички ни. — Празек се приближи още. — Сър, всичко в Карканас е объркано. Лорд Урусандер няма да изчака, докато се обърне сезонът, или така се смята поне. Ще донесе огъня на кръвта в зимата, но малцина ще намерят утеха в топлината му.

Галар Барас кимна, а след това се обърна към Варет.

— Уведоми интенданта, че няма нужда да се чака повече. Раздайте оръжията и бронята на редниците.

Видя колебанието, пробягало по лицето на Варет, но после той се обърна и се отдалечи.

Датенар се приближи, нагизден в необичайно здравата броня от желязо Хуст.

— Вижте ми, сър, дрънчащата премяна. Шестима хванати за ръце могат да направят стена, двайсет в кръг — двор на замък. Ще излезем на полето като крачещи цитадели. Чувствам се побран в крепост, с безбройните дюдюкания по бойниците на раменете и тила ми, а над ръба на шлема, хе, такава подигравателна насмешка, че да вбеси врага.

— Тежко снаряжение — съгласи се Галар Барас. — Лорд Хенаралд си беше наумил да види нов вид войник, стабилен и непоклатим. Легионът Хуст има история на удържане на бойната линия и често пъти притъпяваше вражеския напор само с воля. Но сега, с броня като тази, ще добавим желязо към волята си.

— Добре казано, сър. Вярвам, че Празек ви е уведомил за вашето повишение.

Галар Барас се усмихна криво.

— Чудех се що за неподчинение ви е довело тук.

— Мост, оставен без охрана, беше първото ни престъпление — отвърна Датенар. — Но още по-лошо, твърде дълго симулирахме в Цитаделата, съблазнени от чашките, докато се натряскахме в безгрижна самоувереност. Такива глупаци бяхме, така да обидим бялата врана с мързела си. Смятаме това за справедливо и ще се постараем, сър, да избегнем всяко бъдещо неодобрение.

— Под това — добави Празек — той има предвид, че ще служим с цялата отличителност, с която природата ни е дарила, че и отгоре.

— Тласнати оттатък природата, о, да — каза Датенар и кимна. — Към тайнствени конструкти и смътна логика, които ни носят хилещи се мечове и броня, ревностна в презрението си. Вижте как добре приляга, сър. Един ден легионът Хуст ще трябва да застане срещу невъзможното. Предвиждам този легион да разбива сърца, сър.

Очите на Галар Барас се изместиха от блесналия предизвикателен поглед на Датенар и той погледна към тълпата, която вече се събираше, за да получи оръжия и броня.

— Лейтенанти, оставям командването на вас. Аз трябва да отида до ковачница Хуст. Ако изобщо е възможно, ще събудя Торас Редоун, защото имаме нужда от нея. Най-малкото, чудя се дали изобщо е чула за падането на Стражите. Ако не е, най-добре е аз да й отнеса новината.

— С тежки бремета обичате да се натоварвате, сър.

Датенар го каза с небрежен тон, но истината в думите му сряза Галар Барас толкова, че той остана за миг онемял и нещо закипя в черепа му. Съвзе се и обърна гръб на двамата лейтенанти, но после спря и ги погледна през рамо.

— Добре дошли в легион Хуст. Варет ще ви осведоми за подробностите по отношение на затворниците. О, има и убиец между нас, споходен вероятно от стари рани. Пак Варет ще ви даде подробностите.

— Тъкмо интригите и загадките ни пазят млади, сър.

Галар Барас изгледа Датенар с вече спокойното му изражение, а после — Празек, който стоеше усмихнат като човек, канещ се да затанцува от радост.

— Още веднъж: идването ви беше изключително навременно.

 

 

Празна ниша в един коридор, от която сякаш все още се носеше ехо, но като че ли от някое друго място и с нотки на умора и загуба. Щом споменът за онзи ден бавно заглъхна в ума му, Галар Барас се извърна от нишата и продължи. По-рано, преди аудиенцията му при лорд Хенаралд, беше повървял из работния двор и се беше стъписал от гаснещата енергия на изстиващите пещи под налягане, високите комини, само един от които все още бълваше пушек, от усещането за изразходеност, натежало в горчивия зимен въздух.

Зад десетината тухлени пещи с меховете от двете им страни имаше каруци неразтоварени въглища. Беше видял във всичко това истината в думите на Хенаралд: ковачниците умираха. Дървените въглища бяха свършили, новите пластове въглища бяха прогнили. Самият век на оръжията отиваше към края си по начин, който би изненадал само глупец. „Войната, този естествен крах, който вижда всеки меч изкован за единственото му предназначение. Как става така, впрочем, че в съвършенството на формата и със също толкова съвършеното приложение не постигаме нищо повече освен хаос и унищожение? Аз ли съм единственият, който вижда иронията на това? Индустрия, ти се разгръщаш в машинациите на умовете ни, толкова хубаво обоснована, че вярваме, че си и неизбежна, и основателна. Но виж какво градим. Не, остави паметниците и величествените здания. Тук ела, в това място на скрап и шлака.

Хенаралд е прав. Единствената свобода, останала на света, е на онова, което ние захвърляме, безсмисления отпадък, който толкова бързо помитаме настрана. Вижте птиците, танцуващи на куповете смет — мислят, че всяка блеснала лъскавина издава крилете на насекомо. Но да се храниш там значи да умреш и изкушението на лова те възнаграждава единствено с глад.“

Докато се приближаваше към вътрешното крило на цитаделата, където Торас Редоун или се беше оттеглила, или се беше заключила далече от погледите на другите, се ослуша за далечния рев на ковачниците, но не чу нищо.

„Индустрия, твоето майсторство беше илюзия. Трайността, която ни предложи, беше лъжа. Ти не си нищо повече от пастта, която съградихме, а след това подхранвахме, докато и ние, и светът се изчерпахме, и в угасването на огньовете ти, в твоя вечно неутолим глад, ние се нахвърляме не срещу теб, а един срещу друг.

Единствени джагътите посмяха да ти се опълчат и да те нарекат демон. Ние? Е, ние ще умрем в нозете ти все едно си олтар и до сетния си дъх ще се придържаме към вярата в твоята святост, чак докато ръждата не сграбчи душата ти и последната капка кръв не изтече от нас.“

Както и с толкова много други неща, осъзна Галар Барас, семената на смъртта на цивилизацията бяха засети още с раждането й. Но джагътите бяха доказали, че напредъкът не е неизбежен, че съдбите могат да бъдат отхвърлени, разбити, напълно захвърлени.

Стигна до вратата, огледа тъмния й бронз, нитовете и зацапаното дърво. Зад нея, уви, беше неговата любов. Каквото и да беше състоянието й, той знаеше, че ще падне на колене, щом я види, ако не телом, то духом. „Добре правим, че проклинаме любовта. Прави ни толкова нещастни, толкова жадни да се предадем. Тя трябва само да ме погледне в очите, за да разбере, че съм неин, че може да прави с мен каквото благоволи. Къде тогава е куражът ми?“

Поколеба се.

„Торас Редоун, нося ти тъжна новина. Стражите са били унищожени в сражение. Но Калат Хустаин е оцелял и е невинен за съдбата на хората си. А дали може да се каже така? Не предаде ли той командването си на Илгаст Ренд? Не беше ли прибързано да тръгне към Витр в такова време? Новината наистина е тъжна и ти ще избереш кое: краят на Стражите или това, че съпругът ти все още е жив.“

Представи си как стои пред нея, неподатлив на жалкото й състояние. Как казва каквото мисли, как смъква цялото благоприличие и оголва суровия глад и нужда, които терзаеха и него, и нея. „Но не, едва ли мога да съм сигурен за нея, нали? Тя беше пияна в нощта, когато ме превърна в своя играчка. Това остави между нас тлеещи въглени, разгаряни от ласкателство и случайни погледи, задържали се миг по-дълго. Споменът й за онази нощ може да е размътен.

В страстта си тя винаги беше сляпа, взимаше всичко, което й попаднеше подръка.

Възможно е да вляза и да открия, че не помни нито мен, нито себе си. Скръб и ужас, и упрек, и кани вино. Възможно е нищо да не е останало от Торас Редоун. Лишена от възможността да умре със своите войници, отново лишена следващата сутрин, от собствената ми ръка…

О, би трябвало да помни това. В изблик на омраза ще си спомни възпиращата ми ръка.“

Куражът отстъпи пред любовта. Един смел мъж би трябвало да я остави да изпие отровата.

„Тъжни вести, моя любов. Той е жив. Ти си жива. И аз също.

Легионът Хуст? Е, желязото също е живо. Ще познаеш гласа му по смеха, по черния грак на врани, пируващи над мъртвите. Чуй хладния зов на войната.“

Ръката му стисна тежката метална халка на вратата. Време беше да погледне онова, което бе останало от любовта му.

 

 

— Във времена на война привилегиите на ранга се печелят в кръв. Или — добави Празек — поне ние даваме да се разбере.

Хвърли още едно парче тор в огъня. Малко огнище, запалено доста встрани от другите в лагера. Фарор Хенд го беше видяла отдалече, докато обикаляше периметъра да се увери, че постовете са на място и че двама от всеки трима войници са обърнати всъщност навътре, към лагера. При все това не беше имало дезертирания след раздаването на оръжията и броните Хуст. Нито едно всъщност, откакто лейтенантите — вече капитани — Празек и Датенар бяха поели временното командване на легиона Хуст.

Обзета от любопитство, Фарор Хенд се беше запътила към мигащите пламъчета над равнината, на петдесет крачки отвъд постовете, и завари двамата офицери от Домашните мечове на лорд Аномандър край огъня — бяха го обградили с камъни, които бяха взели от една гробна могила наблизо. Видял колебливото й приближаване, точно когато бе започнала да се обръща, Датенар й подвикна подканващо да отиде при тях. И сега тя седеше срещу двамата и се чувстваше не на място.

Галан веднъж ги беше нарекъл неговите войници поети и след половин седмица в компанията им, официално или не, тя вече разбираше добре това прозвище. Но остроумието им бе малко прекалено остро за нея и дори само докато ги гледаше, тя усещаше ума си като нещо доста притъпено и готово да се препъне, ако се опиташе да не изостава от двамата мъже. Все пак раната беше скромна, предвид забавлението, което предлагаха.

Но това беше нощ на трезво размишление, поне досега, и колкото красноречие се изтръгнеше, звучеше кисело, почти горчиво понякога. По-важното, беше натежало от умора и Фарор бе започнала да усеща чистото усилие да се покаже самоувереност. В размътената светлина на огъня лицата пред нея бяха изопнати, изпити, издаваха всичко, което обикновено криеха от другите. Точно тази гледка, като надничане през прозорец, я унизяваше.

— Частни огньове — каза Датенар и кимна в отговор на предишното твърдение на Празек. — Поддържаме ги, както би правил всеки обикновен войник или селянин, и според всяка звездна мярка отгоре ние сме също толкова незабележими в очите на небесната твърд. Рангът, приятелю, е натрапник.

— Торта в ръката ми е това, което опровергава естествената ми изящност, Датенар. Тромав и безпомощен в жеста, копнея за способен слуга, който да накара тези пламъци да танцуват подобаващо. Може би е студът или твърде краткият промеждутък на изсъхване, даден на тази буца, но не усещам никаква топлина от този огън. Хладно влечуго увива костите ми тази нощ и дори хубавият лик на Фарор Хенд не може да надвие злочестата оскъдност на това огнище.

Датенар изсумтя, после каза:

— С огън, поддържан между нас и нея, приятелю, не смеем да се пресегнем над топлината, въпреки че може би — най-интимно и обичливо — копнеем за нейната по-мека топлина като място отвъд онова, което изгаря.

— Господа — каза след малко Фарор Хенд, — изглежда, че присъствието ми е натрапване…

— Ни най-малко! Празек?

— В никакъв случай! Фарор Хенд, кълна се в мекото сияние на пламъка, твоят прелестен лик благославя нощта. Ако сме колебливи, то е заради отражението на красотата, толкова зле прикриваме своя копнеж. Виждам те обкръжена от мрак, като луна, поглеждаща към слънце, незримо за нас. Както отбеляза Датенар, ти си далеч извън обсега ни и това ни смирява.

— Прости ни — промърмори Датенар.

— Ако съм сведена до гледка, господа, то най-добре ще е да пазя мълчание, за да вдигнете още повече цената ми.

— Ах, Празек, виждаш ли как жили? В оценяването ни сме обезкуражени.

Фарор Хенд въздъхна.

— Командването на този легион със сигурност е бреме. Но вие не сте напълно сами, господа. И още помощ може би е на път, когато Галар Барас се върне с Торас Редоун.

— Тя ще язди ли Галар Барас по пътя насам, чудя се?

Фарор Хенд примига към Празек, слисана от въпроса му.

— Казват, че духът й е сломен, и в това няма нищо изненадващо. Хун Раал беше умен в низостта си. Но пък той й предложи отровеното вино. Беше ли това жест на милост, как мислите?

Празек я изгледа за миг, после сви рамене.

— Рангът е проблемът тук, уви. Има времена, когато гръбнакът на една армия носи командира й, но тези моменти са редки. Приличието настоява, че тъкмо командирът трябва да носи бремето на армията, грубо измерено от нейната воля, сърце и решимост.

Датенар добави:

— Но легион от затворници… е, трябва да намерим своя гръбнак, мисля. Никоя броня, предназначена за смъртни, не може да поддържа плът, отслабена от увреден дух. Никое оръжие не може да предаде на държащия го жестокостта на своето предназначение. Запрегнати сме в сбруите, но те не са достатъчни.

Фарор Хенд поклати глава.

— Вие двамата се справихте добре. Длъжна съм да ви го кажа. По-добре от Галар Барас, в някои отношения. Заплитате изкушение с думите и с поведението си. Вдъхвате в нас увереност, която не можем да мобилизираме сами.

Празек се намръщи.

— Четиринайсет мъртви мъже, всички до един убийци на жени и деца. Някой е достатъчно уверен, изглежда.

— Боя се, че Варет не работи достатъчно упорито по разкриването на убиеца — каза Фарор Хенд. — Въпреки че се тревожи за Листар. Странно, този човек все още е жив, въпреки че отказва допълнителна защита.

— Има някаква податка тук, струва ми се — отбеляза Датенар.

— Според някои обвиненията са съмнителни — каза тя. — Тези срещу Листар имам предвид. Сержант Ранси го гледа и казва, че не е убиец. Склонна съм да й вярвам.

— Жените не виждат нищо в него, значи.

— Нищо, което да предполага, че има кръв по ръцете.

— Значи убиецът е съгласен с теб — заключи Датенар. — Жена борави с ножа.

Фарор Хенд кимна.

— Това е общоприетото мнение.

— А Варет се помайва.

— Може би се надява ситуацията просто да отпадне — предположи Фарор. — Че в някой момент убиецът ще бъде удовлетворен, че е въздал достатъчно правосъдие.

— Не изглеждаш убедена.

— Не мога да кажа, Датенар. Правосъдието, според мен, е мярка да се сдържат престъпленията.

— Тя говори за инерцията — каза Празек и разбърка огъня с една пръчка. — За невидимото течение. Воля без ум. Една армия може да го намери толкова лесно, колкото и една тълпа. Трябва да се надяваме на възкресението на Торас Редоун. Трябва да се надяваме, че легионът Хуст ще намери сигурно водачество към съдбата, която го чака.

— И много от тази отговорност — каза с въздишка Фарор — се пада и на нас офицерите. Преди да пристигнете вие, е, Галар Барас нямаше много хора, от които да избира. Варет, Ранси, Ребъл, Кърл — вече се запознахте с тях и с другите. Дори Кастеган…

— Кастеган — прекъсна я с ръмжене Празек. — Знаем му раната, Фарор Хенд. Него го остави на нас.

— Укорът ще свърши работа за него — каза Датенар и махна пренебрежително с пръчката. — Самотен е и скърби, но изкривява и двете в жлъч към оцелелите, от които той е на първо място. Ще го обърнем кръгом.

— Или ще го понапляскаме — каза Празек.

— Ранси — каза след малко Датенар и вдигна очи към Фарор. — Тя е онази кротката, с разранените ръце, нали?

— Тя слага на огъня котел вода всяка сутрин — каза Фарор. — И го чака почти да заври. После, зад палатката си, съблечена до кръста, пъха ръцете си във врялата вода. Търка ги с пемза и луга. — След известно колебание, през което никой от двамата не проговори, продължи: — Няма спомен от удавянето на собственото й бебе. Но ръцете й и го напомнят. Болката също й напомня, предполагам. Отговаря на онова, което изобщо не е усетила и не може да си спомни, с ритуали на самонараняване. Господа, моля ви, това не бива да се оспорва. Възможно е да не може да командва отряд, но това, че изобщо се държи, е, поне според мен, забележително.

— Малко подробности знам — каза тихо Датенар, — но добре усетих нещо несъкрушимо в нея. Фарор Хенд, не бихме я обременявали повече.

— Господа…

— Този легион е облечен в безумие и борави с безумие — каза Празек. — Ще му трябва опора. Нито историята на Хуст, нито славата му, нито дори позорът му, няма да са достатъчни за прераждането му. Оръжията и бронята се смеят, но тембърът на този смях издава безпомощност. Тъй че не можем да търсим опора дори в треската на магическото желязо.

— Имаме затворници — каза Датенар, впил очи в нея. — Това е ресурсът ни. Измъкнати от ями и дупки, издълбани в скала и пръст. Измъкнати от там, където сме ги натикали ние. Никоя външна власт няма да ги достигне, защото навиците им отдавна са отхвърлили тази власт. Има огромна разлика между това да коленичиш и да бъдеш принуден да коленичиш. Галар Барас беше прав, че се гмурна сред тях. Сега на нас се пада да ги преценим и да ги претеглим, да видим какво можем да използваме.

— Но вътрешното изтезание на Ранси?

— Ще бъдем жестоки, да.

— Тя не търка ръцете си заради някаква маниакална нужда да изчисти невидими петна, Датенар. Ако някой от вас двамата си мисли, че символът е толкова глупав…

— Не, Фарор, чухме те достатъчно добре.

Празек кимна.

— Ритуал, предназначен да ражда болка, защото болката я държи в съзнание. Държи я жива.

— Нищо от това не може да принадлежи на легиона, господа.

В отговор Празек извади новия си меч. Отразените пламъци облизаха острието със зловещ червен език. Глухо мърморене прозвуча от меча, след което той избухна в тих, ужасяващ смях.

— Това съпътства всички нас, Фарор Хенд. Всяко острие обаче обещава болка, нали? Затворници — само от думата разбираме участта им. Всичко им е било отнето. За всеки от тях някое предишно събитие е било превърнато в олтар от рани, измени, загуби и горчиво насилие. Като каещи се грешници, те могат само да обикалят около този нечестив момент, да се самобичуват, за да го опазят жив. Ще говорят за забравяне на онова, което са сторили. Някои дори ще твърдят, че са го забравили. Други ще защитават своя олтар, вярвайки, че той е място на справедливо правосъдие, и така ще се самоосвобождават от всякаква отговорност. Но всичко това — всички тези твърдения, тези увъртания, тези жалки опълчвания — те за безпомощни и безнадеждни. Всеки мъж, всяка жена, излезли от ямата, са обременени от онова, с което трябва да живеят.

Датенар добави:

— Загубата на свобода нанася своята болка. Това е армия, която ритуално се самопопарва всяко утро. Войниците запълват дните си с приказки за свобода — някои дори се опитват да избягат, — но сега, уви, започват да разбират. Няма да има никаква свобода, нито тук, нито там — отвъд лагерните огньове, отвъд постовете. Никаква свобода изобщо, Фарор Хенд.

— Трябва да направим от легиона Хуст — каза Празек и прибра меча в ножницата — обещание. За всеки затворник, за всеки войник. Събуждаш се с болка? Тръгваш на поход с болка? Ядеш с нея? Спиш с нея? Вдишваш я с всеки поет дъх, издишваш я с всеки издишан? О, да, приятели. И ето го легион Хуст, отговор на всички вас.

— Легионът Хуст кладе огъня в ясната светлина на слънчевия изгрев — каза Датенар. — Поставя котела над въглените и строява войниците в колона. Ръцете във врялата вода, така започва болката на новия ден.

— Ще превърнем този легион в техния дом — каза Празек. — Личен храм, който да приюти личните им олтари на болка. Желязото сега се смее, в доказателство за своя плен, за своята безпомощност. Когато приключим с нашите войници, ще накараме желязото да плаче.

Фарор Хенд се взря в двамата мъже, в суровите им лица. „Бездната да ме вземе, седя срещу две чудовища… и благославям всяка тяхна дума.“

 

 

Стените на палатката бяха слаба преграда и през цялата си кратка кариера като войник в легиона Хуст Варет не се беше чувствал нито в безопасност, нито защитен от тях. Промазаното с восък платнище не успяваше дори да прикрие присъствието на обитателя нощем, с маслените светилници и фенери, които рисуваха силуети по стените. Когато, тъкмо преди да си легне, чу дращенето по платнището на входа, последвано след миг от почукване на дръжката на нож на страничния стълб, той помисли над възможността да не реагира. Но нямаше как да скрие присъствието си и да се престори, че го няма — щеше да е и детинско, и жалко.

Изръмжа неохотно на идващия да влезе, надигна се и седна на походното легло, и зачака поредния вестоносец с поредната още по-лоша новина, сякаш списъкът беше безкраен, а когато някъде се съберяха достатъчно много хора, керванът от новини така и не спираше. Не беше чудно, че повечето офицери залитаха между изтощението и некадърността, докато двете се подхранваха взаимно. Това, че историята изреждаше разкази за битки, тръгнали зле, пълни с ужасяващи грешки в преценката, порой от фатални решения и безсмисленото избиване на стотици, ако не и хиляди подведени войници, вече не го изненадваше.

Логистиката можеше да прояде като термити и най-здравото дърво…

Сержант Ранси влезе и Варет попита:

— Какво сега?

Тя трепна от тона му, извърна се да излезе… и в този миг Варет осъзна, че нищо официално не я е довело при него. Наруга се наум, вдигна ръка да я спре и каза:

— Не, чакай. Влез, Ранси. Седни на пейката там — някой я донесе по неизвестни за мен причини. Може би за да сядат гости? Изглежда разумно.

— Нищо няма, сър — каза тя. — Видях светлината, и сянката ви, и се зачудих защо още сте буден толкова късно.

— Ясно — отвърна той, докато тя сядаше плахо на пейката. — Струва ми се, че моментът е съвсем подходящ, Ранси. Тъкмо ме беше притеглила неволно една мисъл. Кажи ми, какво знаеш за навиците на термитите? Спомням си, че съм виждал могили — не, цели кули — в сухите земи на юг, построени от кал. Но тук в Куралд Галайн ние знаем за тях най-вече това, че унищожават дървото. Пазя в ума си образ за едно голямо дърво, проядено от тези насекоми — дали съм виждал такова нещо в детството си? Вероятно.

Тя го изгледа странно, след което каза:

— Помня една къща, която рухна, в селото, където живеех. Оказа се, че гредите били проядени отвътре. Сърцевината им беше на прах. Или поне така чух, сър. Но помня, че видях отломките. Общо взето, беше рухнала навътре. Тежестта на покривните греди, предполагам.

— Логистика — каза Варет. — Колоната вестоносци, забързани вестоносци, със забързани думи. Докато тази армия спи, проблемите се размножават като някаква напаст — или нашествие от насекоми.

— Три нощи минаха от последното убийство.

— Всички вече сме въоръжени, Ранси. Предполагам, че мъжете, които се боят от възмездие за минали престъпления, са започнали да спят в бронята си. По-важното, меч, изваден от ножницата, ще издаде пристигането на непознат.

— Нима?

Варет кимна.

— Да. Би трябвало да им обясня това, но допускам, че войниците сами ще направят откритията си. Всъщност, доколкото знам, бронята ще направи същото. Един лагер на Хуст няма нужда от кучета пазачи. Не можеш да се промъкнеш крадешком до войник Хуст, стоящ на пост, ако е извадил оръжието си. Бронята също би трябвало да е напълно достатъчна. — Помълча, а после кривна глава. — Едва ли е здрава защита срещу интрига или коварство обаче. Нищо в желязото на Хенаралд не може да подуши отровено вино в края на краищата.

— Казаха, че било проклятие — каза Ранси.

— Кое?

— Нашествието на термитите, сър. Проклятие над семейството и особено над бащата. Не си бил държал петела.

— Моля?

— Петелът, сър. Често се измъквал и кълвял децата на съседите.

— Аха. Е, добре, има ли нещо конкретно, което искаш да обсъдим?

Тя извърна очи, после сви рамене.

— Трябва да се явя на капитан Празек и капитан Датенар на заранта, веднага след седмата камбана.

— Нима?

Тя кимна, след това се намръщи.

— Не знаехте ли? О. В такъв случай се чудя какво биха могли да искат от мен. — Изправи гръб, после бавно се изгърби — но дали от примирение или облекчение, Варет не можа да разбере. — Ще бъда освободена. Това е. Е, изненадана съм, че толкова се забави.

— Ранси, не знам за нищо такова. Трябваше първо да говорят с мен. Сигурно имат някаква друга причина да искат да говорят с теб. И честно казано, радвам се, че ми го каза. Ще дойда с теб.

— Сър, няма защо…

— Аз те избрах, помниш ли? Значи си моя отговорност. — Някаква неувереност пробяга в погледа й и Варет помисли малко и каза: — Виж, един страхливец на бойното поле е тласкан от непреодолима нужда да оцелее, да се спаси от всякаква заплаха, да избегне всякакъв риск. Но в ежедневните неща, далече от това бойно поле, един страхливец може да прояви добродетели, например вярност. А понякога сила и почтеност могат да вдигнат белите си глави на дневната светлина. Въпросните добродетели биха могли дори да се съберат в някой миг, в един-единствен миг. — Погледна я с крива усмивка. — Твърде лесно съм обрисуван в един-единствен цвят, Ранси.

— Знам — отвърна тя. — В този единствен цвят човек може да скрие други неща за себе си. Малцина ще видят. Малцина ще се интересуват. Дори самата дума — страхливец — може да се използва, за да се криеш зад нея, ако си достатъчно умен.

Той сви рамене.

— Не съм, уви.

Тя изсумтя.

— А аз пък помислих, че лъжете добре, както би трябвало да може един страхливец.

— Думите го правят това, Ранси. Страхливец. Убиец. — Видя как тя пребледня, поклати глава и добави: — Не ме разбираш. Мога да претендирам и за двете, виждаш ли. В деня, в който бяхме освободени, убих един мъж с лопата…

— Знам.

Той примига.

— Знаеш?

— Всички жени го знаем, сър. Мъжете, които всеки момент са щели да ги нападнат — котките във вашата яма, толкова грубо събудени, избутани навън на утринната светлина. Вие сте разбили черепа на първия кучи син, убили сте го и това е спряло другите за достатъчно дълго, та да пратите Ребъл до бараките. Дали сте време на котките да се въоръжат. Така сте спасили живота на много хора в онзи ден. И сте спрели изнасилванията.

Варет извърна очи.

— Не беше съвсем така. Просто не го обмислих, нищо повече. А и онзи, когото убих, изобщо не ми харесваше.

Тя сви рамене.

— Истинските страхливци винаги го обмислят, до последната подробност, сър.

— Не и ако видят шанса си да се отърват от мъчител, както направих аз. Просто забравих за приятелите му.

— Е, най-после виждам страха у вас, сър. Изплашен сте от мисълта, че сте постъпили правилно, смело. Не съвпада с това, което мислите, че сте.

— Ако не бяха Ребъл и Листар, щях да побягна. Не позволявай тази приказка да се задържи в лагера. Не и сред котките, Ранси. Не беше така, както го разказа.

— Вие първо, а чак след това Ребъл и Листар, сър. Ние, котките, ви разграничаваме, сър. Вас тримата. Не го знаехте, нали — не и до този момент, предполагам — но спечелихте котките от вашата яма на своя страна от онзи момент. Сега всяка котка от ямите го знае и те също са с вас.

— Предстои ви да се разочаровате, Ранси. Предупреди ги. Предупреди ги всички.

— Знаем, че сте умен, сър.

— Как? Откъде знаете?

Тя го изгледа продължително, а след това се усмихна изключително странно и объркващо и стана.

— Просто помислих, че би трябвало да ви уведомя, сър, че искат да ме видят утре. Разбирате ли, знам, че те са умни, даже твърде умни. Като вас… само че не като вас. Те не виждат никаква полза от губенето на време. Във всеки случай, сър, сега имате малко време да помислите да намерите нов сержант, който да ме замести. Това дойдох да ви кажа, сър.

И излезе.

„Какво беше това? Те не я разжалват. Не биха го направили по този начин. Нещо друго имат наум. Ще го разбера, когато и тя го научи, утре сутринта.

А аз защо не върнах разговора към петела?“

Така се получаваше, когато човек е изтощен. Един притъпен ум е сляп за нюанса, дори за намека за намек, когато той предложи тясното мостче между празен чар и груба покана. Но пък колко години бяха минали, откакто за последен път бе играл такива игри? А Ранси? „Блянове за интимност може да са убийствени за жена, която е взела любов в ръцете си и след това я е удавила. Бездната да ме вземе, тези мисли са користни. Това, че смея да си представя нея и мен заедно — че смея да преобърна правилния ред на света, да повярвам, че който и да е от двама ни заслужава такова нещо.

Убиец и страхливец от едната страна, убийца на детето си от другата. Не са за тях нежните мигове, нито тихият смях, нито сладката наслада. Не е за тях нищо, наподобяващо любов или жажда за щастие — и, о, колко дълбок е гневът, ако потърсят удовлетвореност.

Не, тези неща са привилегия на невинните.

Защото със сигурност трябва да са невинни, за да пожелаят за себе си такива привилегии и след това да заявят, че са тяхно право.

Но за нас, виновните, самото желание е престъпление. Това, че бихме дръзнали да поискаме такива неща за себе си, за жалкия къшей живот, който ни е останал.

Забрави Ранси. Забрави всичко весело, отбягвай всякаква мисъл за нежност, Варет. Не е за теб и не е за нея. Не е, всъщност, за новия легион Хуст.

Оръжията и бронята могат да ни се смеят, тъй като те съществуват без гузна съвест и не знаят нищо за вината.“

Погледна окачения на централния пилон меч.

„Освен теб, разбира се. Ти ме познаваш твърде добре. Радваш се на новото ни събиране, макар и само за да предусетиш и после да видиш последното ми падение. Как ще се насладиш в подготвянето на отмъщението си! Знам, че то предстои, стари приятелю. И заради всичко, което предадох в теб, е, очаквам го с охота.“

Време беше да угаси лампите и стените на палатката да се превърнат в нещо тъмно и непроницаемо. Ако имаше нещо, което да го отличаваше от другите страхливци, това бе пълната липса на страх от тъмното. Познаваше го добре, като състояние, в което можеше да се скрие, тих и невидим.

„Но Майка Тъма ще смъкне това от нас. Ще ни даде очи, с които да пронижем всеки мрак. Мнозина може да сметнат това за благословия, за край на страха от онова, което не може да бъде видяно, което не може да бъде познато. Само страхът ли ни кара да се молим за отговори? Какво губим, като не знаем? Като не разбираме?“

Угаси лампите и седна на леглото; съжаляваше, че не е сляп и отвътре, и отвън. „Благослови ме с тъмнина, ако решиш, с благослов да не виждам. Направи го, Майко Тъма, и ще ти служа. Има времена, както сигурно знаеш добре, когато невежеството не е враг.“

 

 

Торас Редоун стоеше до прозорец със спуснати кепенци, загърната в сумрак. Прозорецът беше от високите, тесните, с изглед към ковачниците. Медните му кепенци бяха стари и очукани, ръбовете на всяко ребро огънати и неравни, и смътното сияние, минаващо през тях, бе като синьото на безлунна нощ. Светлите ленти, очертани по тялото й, показваха, че е гола.

Бездействието бе отпуснало фигурата й. Не се виждаше твърдостта, съпровождаща живот, минал във военна служба. Плътта по бедрата й беше провиснала. Пиенето беше издуло корема й, под закръглените рамене също се бяха натрупали тлъстини. Стоеше в профил, с гърдите, увиснали на тлъстините под тях. Смътно сините ивици светлина нашарваха фигурата й като тайнствено писмо, с мелодичен и в същото време — пиянски замаян почерк.

Беше подстригала косата си късо, което парадоксално придаваше още повече женственост на главата и лицето й.

След дълго мълчание тя извърна очи към него.

— Галар Барас. Като изгряващото слънце беше. Бързо да докосне желанието ми, още по-бързо — да избие тъмнината от дланта ми. Помня, че паднах на колене. Помня, че ядох горчива пръст. Човек би си помислил, че е сладка, нали? Вино и пръст или, по-скоро, вино и прах. Каквато и да е била отровата, трябва да е била безвкусна. Все едно, за нищо на света не мога да определя какво намерих за толкова горчиво, толкова жестоко стипчиво на езика ми.

— Командире — каза Галар Барас, — да можехме да се върнем към онова утро и да бях осъзнал наистина какво се случи, е, можеше да съм се поколебал… достатъчно дълго.

Тя се извърна към него и редовете синьо писмо потекоха като нарисувани по копринена завеса, раздвижена от полъх.

— Съмнявам се.

— Ще се върнете ли при нас, командире? Имаме нужда от вас.

— Как ще ме види той сега според теб? — Вдигна бавно ръце. — Не жената, за която се ожени, със сигурност. Работата е, и го виждам добре в очите ти, че гледаш всичко това и си го представяш меко като възглавници. Това, което тепърва ще изпиташ, любовнико, е тежестта му. Твърде кораво е за възглавница, уверявам те. — След това се пресегна, сякаш за да поеме ръката му. — Ела, хайде да ти покажа.

— Торас…

— А! Това е истината, значи? Представяш си отвращението на лицето на съпруга ми и то изцежда желанието ти. Дори целувката на изкушението внезапно се оказва горчива. А лукавството? Не извлякохме ли и двамата наслада от него? Вече не, разбирам. Вече би искал да застанеш пред мен, офицер с дълг към благоприличието, крещи своята коректност с всяко отривисто отдаване на чест. — Ръката й го подкани отново. — Хайде, любовнико, нека разсеем фантазиите ти и тогава ще му сложим край, и можеш отново да ме помолиш да се върна в легиона. Направи това, Галар Барас, и ще премисля бъдещето си.

Беше трезва, или поне толкова трезва, колкото можеше да се очаква да е. Скръбта, предположи той, бе приглушила навика й да действа със замах. Или може би просто вече имаше нещо повече в нея, тежестта, добавила леност към сръчната й отпуснатост.

Нищо от това не би трябвало да го привлече. Нищо от това не трябваше да събуди жаждата му за нея.

Видяла нещо в погледа му или чула промяната в дъха му, Торас Редоун се усмихна лукаво.

— Най-после, любовнико. Ела при мен. Разпадането е това, което копнееш да погалиш. Други може да сметнат това за мизерно, но ние с теб, ние с теб се разбираме.

Той пристъпи напред и след миг дланите му бяха върху хладната й кожа.

— Торас — каза той, — дойдох, за да ти говоря за лорд Хенаралд.

— Изхвърли го от ума си, Галар. Той е намерил своето разпадане. — Потърка устните си в неговите и притисна тялото си към него. — Ако не го е направил вече, ще ти приказва за пушек и неща, захвърлени като отпадък.

— Да.

— Той и ние, Галар, ние просто почитаме различни аспекти на същия ужасен бог. Краят на нещата ще ни изкуси, докато в страстта си не сложим край на нашия свят. Нищо повече от различия в мащаба. Това… разпадане.

Искаше да се отдръпне от нея. Но вместо това я притегли още по-плътно в прегръдката си. Тя се засмя.

— О, Галар, колко ми липсваше.

Беше добра в лъжите, той го знаеше. Всичко, което бе казала преди последното си изявление, беше истина, Галар не се съмняваше в това. Но светът на Торас Редоун беше личен, с място само за нея самата. Тя приемаше посетители, стига да разбираха достатъчно добре, че могат да очакват само каквото им предложи.

Замисли се над лъжата, докато тялото му влизаше в движенията на дълго сдържани страсти. Наистина беше честна, откри той, в това как бе описала новата си форма — онова, което в ума му бяха меки възглавници, се оказаха препятствия да стигне изобщо до нея, някъде, където можеше да се намери наслада. Странно, дори това предизвикателство се оказа изкусително.

По-късно Галар Барас се улови, че се чуди кой от двамата мъже е: онзи, когото виждаше в себе си и когото показваше буквално на всеки друг, или мъжът, в когото го превърна тя, с такава вещина в очите й, такова признание в тихия й смях, че се почувства смален до „… до смътно писмо, изписано по кожата й, по всяка издутина и извивка, по всяка гънка.

Нощта ме изписва по нея, на език, който само тя може да разбере. Залитам, всякакъв смисъл е премахнат, всяко усещане е заличено. Къде в тази окаяна любов е разумът ми?“

Щеше да я върне в легиона. Офицерите и войниците щяха да го видят като мъж с внушителна сила, ако не и с несъкрушима воля. И само в случайния поглед, който тя щеше да отпраща към него, щеше да му се напомня за техния скрит език там под сладката толкова гладка кожа, невидим от никой друг.

„Кой мъж е истината за мен?“

На този въпрос нямаше отговор.

 

 

Бронята Хуст мърмореше тихо, като усти, притиснати в плът, сякаш и металните устни могат да са нежни. Но тази съблазън беше жестока. От налакътници, наколенници и ризница идеше звук като дъжд, ромолящ в дървесата, като студени потоци през горска пръст, хор от шепоти. От шлема на главата си Варет чуваше смътни проклятия и го пронизваше странна, смразяваща вълна. Имаше нещо почти задушаващо в тежестта на бронята, във втръсващото й мърморене — все едно се бе озовал в прегръдката на жена, която не желае.

Излезе от палатката и се озова срещу Ребъл. Той също беше с броня и сред рошавата му брада проблесна съжалителна усмивка.

— Като да облечеш страховете си, а, Варет? — Почука с юмрук меча на кръста си. — И това тук. Бездната да ме вземе, ако не е жадна за гнева ми.

— Тя?

Ребъл сви рамене.

— Най-близкото до съпруга, което ще имам някога, предполагам. Красива в ръката, докато не пореже.

— Трябва да отида на заседание с капитаните.

Малките очи на Ребъл се присвиха.

— Ще защитиш Ранси, значи? Е, беше само въпрос на време.

— Кое?

Ребъл извърна очи и сви отново рамене.

— Аз отивам на външните постове. Имам нужда да походя, трябва да свикна с цялата тази тежест. Шлема най-много го мразя — достатъчно гласове си имам в шибания череп.

— Вземи Листар за патрула си, Ребъл.

Ребъл се подсмихна.

— Като за страхливец, притежаваш необичайна вярност, Варет. Труден си за разбиране. Не се оплаквам, сър. Може би обратното всъщност. Това е нещо, което се забелязва.

— Стига с това, Ребъл. По-добре слушай бронята си и меча. Чака ни битка, но аз няма да съм в предните редове. Запомни това. Галар знае достатъчно, за да ме задържи колкото се може по-далече от боя. Но ти и Листар — и всички други офицери и отдельонни командири — вие навлизате в нещо друго. Моята вярност няма да ме постави до теб, когато му дойде времето.

Нещо грозно проблесна за миг в очите на Ребъл, а след това той се усмихна.

— Никой не се кани да ти прави статуя. Нито дори портрет или шибан бюст, или нещо такова. Ти си Варет, и всички помним това.

Варет кимна.

— Добре е, че го помните.

— Все едно — продължи Ребъл. — Всъщност наистина търсих Листар, но не можах да го намеря. Ще обиколя още веднъж, ще погледна в палатката му. Все трябва да се намери някъде.

И Ребъл тръгна. Войниците вече се събираха за закуска. Нямаше много разговори и не всички бяха облекли бронята си, но пък всички бяха запасали мечовете си. Толкова ли просто беше? Оръжията да превърнат тези мъже и жени във войници?

Варет закрачи и изпъшка от постоянната болка в кръста. Ризницата усложняваше нещата — закръглените плочки на предпазителите на раменете му лежаха като керемиди на скосен покрив и дърпаха мускулите на врата му.

Свикнал беше с погледите, които го проследяваха, докато вървеше през лагера. Презрението не се нуждаеше от думи. Ножницата, побрала меча му, беше същата, която му беше дал Кастеган, и той намираше някакво извратено удовлетворение от това, че носи тази дамга. Не можеше да види нищо ценно в думите на Ранси от предната нощ. Котките имаха нужда от някой по-добър. Действията му в онзи ден на освобождението бяха най-вероятно последен спазъм на благоприличие, подкопан още в следващия миг от неприятни истини.

Споменът за лопатата, разбила черепа на Ганц, ехтеше и не го оставяше, настойчив като всички користни неща. „Той изобщо не я видя. Защото бе изпълнен с похот, беше насочил яростната си сила срещу жени, които не можеха да й се противопоставят. И показваше същото срещу мен. Хиляда малки обиди, които да превърнат изповедта ми в тежък том от причини и оправдания.

Но истината е, че видях шанса си и го използвах.

Той изобщо не се усети. Точно затова го ударих. Варет страхливеца… е, може да е страхливец, но не е глупак. Лесна грешка, която може да се направи, да. Но страхът парализира възможностите и той се забави — само за миг. Беше мъртъв още преди ужасът ми изобщо да се събуди. Знаех ли го в онзи момент? Действах ли, както Ранси и другите котки може би вярват, преди страхливецът в мен да има възможност да ме спре?“

Спорно беше, поне за него, дали разликата изобщо е важна.

Стигна до командната палатка. Единият от стражите се подсмихна презрително, но не каза нищо, когато Варет мина покрай него и влезе.

Говореше капитан Празек. Варет спря. Двамата капитани закусваха с Ранси. Тя седеше вдървено, храната на блюдото пред нея бе недокосната. Червените й ръце държаха калаена чаша с греяно вино, притисната до корема й, парата се вдигаше към лицето й като воал. Погледът, който хвърли към Варет, беше празен.

Датенар се наведе да му издърпа друг стол срещу Ранси: двамата капитани се бяха настанили от двата края.

Варет остана прав.

— Моля за извинение, господа. Това е един от офицерите ми и мисля, че трябва да присъствам, ако има някакъв проблем с дисциплината.

— Достойно чувство, лейтенант — каза Датенар, а Празек изръмжа в съгласие с пълна уста. — Седнете с нас, ако благоволите. Ще се надяваме, по силата на подражанието и натиска на приспособяването, че гледането как храна се поднася към уста ще вдъхнови нашата гостенка към същата наклонност и по този начин ще облекчи всички нас.

— Може би е по-благоразумна, отколкото мислим — отбеляза Празек, след като сдъвка и преглътна показно. — Тази наденичка се подиграва с преструвката. — Но — добави, след като задъвка нова хапка, — увериха ме, че се намества на дъното на корема и остава тиха, ако не и ненатрапчива, до момента на прераждането си в света.

— Това едва ли е образ, който да окуражи апетита ни, Празек — каза Датенар. — Освен ако не знаеш повече за запасите на готвача от нас.

Столът, на който седеше Варет, беше твърде хубав за обикновено лагерно оборудване, с резбовани облегалки.

— Навярно — рече той, щом се отпусна на седалката, оказала се неудобно тясна, — бихме могли да обсъдим причината за повикването на сержант Ранси.

Празек размаха набодено на вилица парче наденица.

— Но ви уверявам, лейтенант, този проблем, въпреки присъщите му сложности, е такъв, че се препоръчва пълен стомах. В края на краищата трябва да намерим начин да извъртим престъпление в опълчване.

— Отмъщение в добродетел…

— Обсебеност в ритуал. — Празек се намръщи на парчето наденица, после го лапна и задъвка.

Варет погледна от Празек към Датенар.

— Не разбирам.

Ранси се покашля и заговори.

— Свързано е с убийствата, сър. Разследването, към което, изглежда, сте загубили интерес. Затова дойдох снощи, да ви дам възможност да действате преди капитаните. — Погледна го намръщено. — Сигурна бях, че сте открили убиеца, но по някаква причина сте решили да не го разкривате.

Варет я изгледа.

— Отказах се, защото нямаше смисъл.

Тя извърна очи.

„Бездната да ме вземе, какъв съм глупак!“

— Как преместваше телата, Ранси? А страхът ти от кръвта?

— Нищо не мога да ви кажа за това, сър, защото не помня убийствата. Просто се събуждам в палатката си, с кръв на ръцете. Намирам ножа си изваден от канията, но грижливо почистен. — Замълча. — Изтривах каквото можех. Мисля, че точно това ме издаде.

Варет поклати глава.

— Изглежда, грешно сме разбрали тази обсебеност. И я приписахме на много по-ранно престъпление.

— Там започна, да, но дори тогава, сър, имаше една проста необходимост. Не обичам кръв. — Остави чашата на масата. — По-добре ще е вие да ме арестувате, сър.

Варет въздъхна.

— Не ми оставяш избор, но това, което също трябва да е ясно на капитаните, е нивото на некомпетентността ми.

— Не съм сама — каза Ранси. — В това тяло, което виждате, не съм единственият обитател. Има още някой — никога не сме се срещали. Тя ходи, когато аз спя, и в своята свобода убива… хора. Дете от утробата ми, мъже, които са убили жени — това са само списъци. Категории, задоволена с една, която ще се придвижи към друга. Нов списък. Трябва да ме убиете, сър.

Пребледнял от страх, натежал от нещо, което можеше да е разочарование — стига тази банална дума да беше уместна, — Варет поклати глава, сякаш с това можеше да отрече цялата тази сутрин. Обърна се към Празек.

— Сега разбирам, сър, защо ме заговорихте за това.

Празек повдигна вежди.

— Нима?

— Аз… харесвам Ранси.

— Жената, която познаваш, имаш предвид — поправи го Датенар.

— Е, да. За другата… знам само за труповете, които оставя след себе си — и дори тогава подробностите изглеждат нелогични.

— Другата е маг — каза Датенар.

— В смисъл?

— Борави с магия — поясни Празек. — Има природен талант. Но доста неопитомен. Използва каквото й трябва, за да поразчисти след себе си. Но работата с ножа, е, това е съвсем банално, не мислите ли?

— Тя съществува в свят без милост. Това, сър, би трябвало да е достатъчно основание да я екзекутирате — каза Ранси. — Но се боя, че тя ще се защити, и ако е както капитанът казва — магьосница, — тогава трябва да действате сега, докато тя спи.

— Две сте в теб, сержант, и от двете онази, която настоява за наказание, е невинната — изсумтя Датенар.

— Но това тяло е единственото, което притежаваме, сър. Убийте ме и другата също умира.

— Смъртта на двете за престъпленията на едната? Това са изкривени везни, колкото и да се накланят.

Ранси изсумтя раздразнено, но в погледа й този път имаше някаква колебливост.

— Тогава какво ще направите с мен?

— Магьосницата я смятаме за полезна — каза Датенар.

— Какво?!

— Ако бъде събудена за своята спътница, която, изглежда, притежава съвест…

— Не. — Тя се наведе над масата. — Не. Достатъчно лошо е да знаеш какво си направил, но и да го помниш… не.

В този миг Варет я разбра. Колко по-сладко щеше да е да не помнеше изобщо за разбития череп на Ганц! Тежестта на лопатата в ръцете му, резкият откат по дървената дръжка, изпукването на прекършения врат? „Вдигаш лопатата. Примигваш. Стоиш и гледаш тялото му на земята. Сякаш просто бях прекрачил мига, благословен да видя само последствието.

Ранси, жената, която се крие в теб, е взела бебето ти и го е удавила. Ти не помниш нищо. Магьосницата не е без съвест, нито без милост, толкова отчаяна да защити близначката си. Мога почти да я чуя: «Не е за теб, моя обич. Аз ще те защитя, както само аз мога. Спи, скъпа сестро и не сънувай нищо.»“

— Господа — каза Варет. — Тя е права. Ако имате някакъв план по някакъв начин да слеете двете в Ранси… моля ви, недейте.

— Лейтенант — каза Датенар, макар че очите му останаха впити в Ранси, — вие виждате само едната страна на това — Ранси, която сега седи пред нас. Тя, на свой ред, също така познава само този свят. И все пак какво да кажем за онази, която се крие зад очите й? Онази, която е заклета в мрака и ужаса?

Празек почука по калаената чиния с ножа си.

— Докато те продължават да се отбягват една друга, и всяка заобикаля истината на другата, остава един-единствен въпрос и на този въпрос се крепи бъдещето на Ранси. — Махна с ножа. — Може би има някакъв вид милост, поне по отношение на жената, която в този момент седи при нас. И може би всъщност сме подтикнати — от най-доблестна милост — да я пощадим.

— Ако не беше същият този въпрос — каза Датенар. — Те трябва да бъдат накарани да се срещнат. Само в този момент и след всичко, което ще последва, прошката е възможна. Едната за другата и обратно.

— По-важното е — добави Празек, — че никой друг не е способен да каже на магьосницата да спре да убива.

Ранси трепереше, клатеше глава за отказ, но като че ли не можеше да проговори.

Датенар въздъхна.

— Не можем да екзекутираме невинна жена.

— Никой не бива да вижда, че правосъдието се запъва — каза Празек. — Не и тук, не и сега. Изпитанието ще измери колко струваме.

— На ритуала трябва да присъстват всички…

— Ритуал ли? — Варет зяпна Датенар. — Какъв ритуал?

— Изпратихме ездач снощи — каза Празек. — На югозапад, до Бягащите псета.

— Защо?

— Търсим Гадател на кости — обясни Датенар. — Ще се разбере, че демон е обладал Ранси и че трябва да бъде прогонен със заклинание. Но този ритуал — и разберете добре какво имам предвид, и двамата — ще говори в отговор не просто на Ранси, но на затворниците — на всеки затворник — и всъщност на самия легион Хуст.

— Демоните трябва да излязат на бял свят — каза Празек.

— И след това да бъдат унищожени.

Варет зяпна двамата офицери и каза невярващо:

— Бягащите псета? Господа, ние сме войници на служба на Майка Тъма. Искате да поканите чародей от Бягащите псета? Ние сме легионът Хуст!

— Несъмнено — каза Датенар. — И както излиза, лейтенант, ние също, за да не се изразявам прекалено изтънчено, сме кралски прецакани.

— Вярваме — добави Празек, — че Галар Барас ще се върне с командир Торас Редоун. Какво да кажем за нейните демони, лейтенант?

— Но нашата богиня…

Празек се наведе над масата и го изгледа много твърдо.

— Ритуал, сър, който да накара желязото да завие. Докато не обърнем този дисбаланс на сила, докато не застанем като господари над собствените си мечове, над брънките, които ни загръщат, ние сме нищо. Престъпленията, които ни затрупват, са огромни, неизброими, с толкова безбройни подробности, че ни парализират всички. Този легион, и всичко в него, се нуждае от пречистване. — Кимна, не без съчувствие, към Ранси. — И тя ще ни поведе. Лице в лице с онова, което е била и е. Детеубийца.

 

 

Фарор Хенд гледаше как Ранси излезе. Изглеждаше толкова слаба, че като че ли едва се държеше на крака, а когато Варет също излезе и забърза след нея, тя го избута, залитна, падна на колене и почна да повръща.

Празек и Датенар бяха изпратили Листар посред нощ. На кон, с два за смяна. Беше препуснал към равнината.

Много ритуали съществуваха на света, лични и публични, честни и лъжливи. В някой момент във всеки един от тях в участника се предизвикваше някакво преображение, обгърнато с вяра. И в същия този миг онези, които наблюдаваха отстрани, на свой ред биваха предизвикани да съучастват и с това — към същата вяра.

Тя разбираше всичко това. Поднасяше се огледало, известяващо истина, за която можеше до този момент да се вярва, че е била скрита, или невидима, или просто неразпозната. И се предизвикваше една-единствена стъпка, от едното отражение в другото. В тази стъпка, знаеше тя, цял свят можеше да се промени. Невъзвратимо.

Листар, изтерзан човек, понесъл обвинението си все едно, че наистина му подобаваше, пътуваше, за да намери вещица или шаман — Гадател на кости от Бягащите псета, народ различен от тайстите, народ, в който имаше нещо диво и примитивно.

„Ритуали. Духове на земя и небе, на вода и кръв. Украшения на главите от еленови и бичи рога, кожите на ловеца и кожата на дивеча. Това ще бъде огледалото на Легиона.

Майко Тъма, къде си ти във всичко това?“

Утрото беше светло и студено. Над лагера, по всяка пътека и пътечка, пушекът висеше на дрипи над замръзналата земя.

Легионът се събуди за новия ден.