Антъни Райън
Огнената кралица (48)

8.
Рева

— Откъде взе това?

Рева откри, че неволно посяга към лъка. Украсата й беше непозната, брадви и мечове вместо елена и вълка, но майсторската изработка не можеше да се сбърка. „Лък на Арен.“

— Познаваш ли това оръжие? — попита Варулек, чиито очи блестяха също толкова силно.

— Някога притежавах негов близнак, който сега лежи на океанското дъно. Те са мое семейно наследство. Изработени са за дядо ми от най-добрия майстор на лъкове в кумбраелската история, загубен във войните, изградили Кралството. — Погледна Варулек и стисна лъка по-здраво. — Откъде го взе?

— Задача на моето семейство е да служи на боговете и да отговаря за свещеното писание, което са ни оставили те. Като управители на арената, винаги сме имали дълги ръце и дълбоки джобове. Волария е богата на търговци, които ценят дискретността. Преди двайсет години един от тях донесе този лък на баща ми. Беше му добре платено за труда.

Пръстите на Рева се плъзнаха по резбата. Тя си спомни усещането от собствения си лък, как винаги й се беше струвало, че й пасва идеално. Антеш й бе казал, че всеки от тези лъкове е украсен така, че да отразява различните интереси на прадядо й. Онзи, който беше носила при Алтор, бе свидетелство за ловната му страст. Този, изглежда, показваше жив интерес към войната.

— Какво искаш да правя с това? — попита тя Варулек.

— Твоята битка ще бъде голямо изпитание. Джарвек и Ливела. Няма да те лъжа, шансовете ти да оцелееш са слаби, но ако все пак успееш, мога да скрия този лък на арената, на по-малко от изстрел разстояние от балкона на императрицата.

— По горните трибуни има стрелци. Ще съм мъртва още преди да изпъна тетивата.

— Арената си има собствени куритаи, които отговарят пред мен. Плюс някои свободни мечове със сметки за уреждане — малко са семействата в града, останали незасегнати от чистките на императрицата.

— Ако я убия, само ще освободя онова, което е в нея, и то със сигурност ще си намери нова черупка.

— Вашата кралица се приближава. Последният план на императрицата да я срази претърпя провал. Аз бях свидетел как реагира тя на новината и гледката беше кървава. Сега събира каквито сили може, но най-добрите й войски са на север, за да посрещнат нова заплаха, а империята кипи от бунтове. От провинциите няма да дойде никаква помощ. Твоята битка на арената ще се състои след три седмици, а кралицата ви идва все по-близо с всеки ден. Ако убиеш императрицата пред очите на хиляди хора, тя може да си намери ново тяло, но това ще е без значение. Кой ще я последва? Вашата кралица ще завари града в хаос, готов за завладяване.

— И ти без съмнение очакваш награда, когато това стане?

— Ти почиташ един бог, а тя не, и все пак ти позволява да му се кланяш. Когато Волар падне, тя ще стане императрица — и то императрица, склонна да допусне връщането на старите богове.

„По-вероятно е да събори тази костница върху главата ти.“ Погледът на Рева се плъзна пак по лъка. „Чичо Сентес би видял в теб ръката на Отеца, както я видя в мен.“ Хрумна й, че това събитие, ако някога стане известно, ще образува ключовия пасаж от Единайсетата книга. Благословената дама и Лъка на Арен, дар от Отеца. Бурята не могла да я убие, арената не й вдъхнала ужас и с любовта на Отеца, която да води прицела й, тя пратила стрела право в черното сърце на самата императрица.

— Ще го направя — каза Рева на Варулек и му върна лъка. — Но ако не оживея, погрижи се това нещо да бъде изгорено и моят народ никога да не чуе за него. — „Вече им казах достатъчно лъжи.“

 

 

— Ооооох! — захленчи Лиеза, докато седеше на пода и си търкаше коляното. За толкова добре сложена жена тя си оставаше вбесяващо непохватна и й липсваше всякаква координация въпреки двете седмици непрекъснато обучение.

— Ставай — въздъхна Рева. — Да опитаме пак.

— Ти много бърза — оплака се Лиеза и се изправи. Нацупи се в отговор на настоятелното мръщене на Рева и приклекна, както я беше учила, присвита почти на две, с едната й ръка докосваща пода. Информацията, която й бе дал Варулек за наближаващото й излизане на арената, не оставяше у Рева никакви съмнения, че опитите й да научи момичето да се бие едва ли ще увеличат шансовете му за оцеляване, но способността да избегне атакуващ противник би могла да помогне.

Погледна Лиеза и се насили да се усмихне. Този път момичето не се подлъга, отскочи надясно, претърколи се и се надигна на крака току извън обсега на замахналата ръка на Рева, докато тя профучаваше покрай нея.

— Така е по-добре — каза тя. — Но онова, срещу което ни предстои да се изправим, ще има по-голям обсег.

— Наистина ли мислиш, че можеш да го убиеш?

„Ако докопам лъка достатъчно бързо.“

— Имаме шанс. Помни какво ти казах. Ще настъпи хаос и когато това стане, тичай към западния изход. Не ме чакай и не се оглеждай назад.

Лиеза пребледня и я погледна отчаяно, но поне не се разплака. Рева вече свикваше да се буди със слабичката фигура на момичето, притисната към нея, и мокрото й от сълзи лице заровено в рамото й. Досега не бе намерила сили да я отблъсне.

Ключалката на вратата издрънча за първи път от дни. Подаваха им храната през отвор на нивото на пода и това беше единственият начин да преценяват хода на времето, тъй като след тайното посещение на Варулек бяха оставени сами. Когато вратата се отвори, Рева с изненада видя, че чернодрешкото го няма. На прага застанаха двама арисаи, които й се поклониха ухилено, а в погледите им, насочени към нея и Лиеза, блестеше нескрита похот.

Единият от тях заговори и с още по-нисък поклон посочи към коридора. Лиеза преглътна, преди да преведе:

— Тя иска да те види.

 

 

„Не мисли нищо. Не чувствай нищо.“

Знаеше, че иска от себе си невъзможното: та как би могъл един жив ум да не мисли нищо? Но все пак намираше постоянното повторение на този рефрен за утешително, а и разчиташе на явната лудост на императрицата — надяваше се, че умът й е прекалено замъглен, за да може дарбата й да се развихри.

Арисаите я отведоха в заобикалящия арената обширен парк. Императрицата надзираваше внасянето на някакви изменения в бронзова статуя с естествен ръст, стояща на пиедестал срещу главния вход. Група роби изпълняваха инструкциите й с трескава бързина. Работата им изглеждаше съсредоточена главно върху главата на статуята и те припряно забиваха железни клинове в бронзовия й врат. Наблизо стояха на стража дузина арисаи, а между тях се бе свлякъл на колене един мъж, гол и окован във вериги.

— А, сестричке — поздрави я императрицата и я притегли в топла прегръдка. — Как си тази сутрин?

„Не мисли нищо. Не чувствай нищо.“

— Какво искаш?

— Не сме имали възможност да поговорим след прелестната ти демонстрация. Не бих искала да си мислиш, че тая някакъв гняв към теб. Сестрите не бива да се карат.

— Ние не сме сестри.

— О, напротив. Напълно убедена съм в това. Разбираш ли, аз трябваше да имам сестра. Но тя умря, преди да се роди. — Погледът на императрицата се върна към робите и статуята.

— По-бързо!

Те заработиха бясно, чуковете забиваха и последните железни клинове по местата им.

— Хубавец е, нали? — попита императрицата, докато робите връзваха въжета около главата на статуята. — Да, знам, че не е по вкуса ти. Но все пак, предполагам, че можеш да оцениш естетически мъжката красота.

Рева хвърли поглед към бронзовото лице, частично скрито зад мрежата от въжета. Да, този мъж определено беше бил красавец, със силна челюст и тесен нос, макар че изражението му беше дори по-сурово и властно от това на множеството статуи на герои, които воларианците бяха нацвъкали във всяко свободно кътче на града си. Носеше бронята на старши офицер, но тя изглеждаше по-претруфена от другите, които Рева бе виждала.

— Саварек Авантир — каза императрицата. — Най-великият военен командир във Воларианската история. И мой баща.

Робите припряно вързаха въжетата за един впряг и заплющяха с камшици по хълбоците на конете. Железните клинове в шията на статуята паднаха и дупките, пробити от тях в метала, се разшириха, бронзът поддаде с протестиращо стенание и най-сетне се откъсна и падна със силно дрънчене на пиедестала.

— Завоевател на южните провинции — продължи императрицата, отиде до пиедестала и сложи ръка върху металната глава. — Победител в шейсет и три битки. Един от само двамата граждани, спечелили червеното по военни заслуги, а не заради собствеността си, създател на варитаите и куритаите и първият, получил благословията на Съюзника. Човек със забележителни постижения, не смяташ ли?

— И той ли е избил толкова хора като теб?

Устата на императрицата трепна в усмивка и тя погали главата.

— Повече от нас двете взети заедно, сестричке. А ние сме избили доста много, нали?

„Не мисли нищо. Не чувствай нищо.“

— Щом е приел благословията на вашия Съюзник, къде е тогава? Мислех, че създанията като вас живеят вечно.

— Даже дарът на Съюзника не е защита срещу едно умело острие. — Тя се обърна към мъжа, коленичил между арисаите. — Нито пък, изглежда, достатъчна награда, за да осигури добра служба.

Махна с ръка и арисаите вдигнаха мъжа и го извлякоха напред. Той не изглеждаше ранен, но висеше отпуснато, главата му се люшкаше, а краката му се влачеха. Не издаде нито звук, макар че вонята, идеща от тъмните петна по бедрата му, подсказваше, че се е изпуснал от страх.

— Позволи ми да ти представя генерал Лотарев — каза императрицата, когато арисаите пуснаха вонящия мъж да се свлече на колене пред нея. — Командир на Трета воларианска армия, когото издигнах до червеното и му обещах благословията на Съюзника, ако изпълни хвалбата си, че ще доведе пред мен онази златокоса кучка, за предпочитане във вериги, макар че и труп би свършил работа. Ала героичните му войски побягнали от бойното поле с такава бързина, че без съмнение някои вече са стигнали до източния бряг.

Тя се наведе, хвана злополучния генерал за косата, дръпна главата му назад и Рева видя пребледнялото му като платно лице и почти безумните му очи.

— Защо се върна, Лотарев? — попита го императрицата съвсем спокойно. Рева се съмняваше, че той е разбрал нещо, защото императрицата говореше на езика на Кралството. — Каква награда си въобразяваше, че ще получиш? От чувство за дълг ли? Предполагам, че всички тези години на служба не се изличават лесно. Столицата е под заплаха и ти се втурваш да ме предупредиш, независимо от риска за собствената ти глава. Да не си се надявал на собствена статуя?

Приведе се към него и заговори тихо, обхванала с длан небръснатата му брадичка.

— Не разбираш ли? Русата кучка може да избие всяка жива душа в този град и да го срине на прах, а подозирам, че аз само ще се смея на гледката. Не, исках само нея. — Другата й ръка го стисна още по-силно за косата и дръпна пак, което изтръгна от него уплашен хленч. — Виждаш ли, някога тя взе нещо от мен. Имам да й изплащам голям дълг.

Пусна го, стана и се обърна със замислен вид към обезглавената статуя.

— И все пак вярната ти служба не бива да остане невъзнаградена. Мисля да ти спестя Трите смърти и да ти дам статуята, за която жадуваш. Оформена от майсторската ръка на малката ми сестричка.

Един от арисаите се приближи до Рева и й подаде брадва с широко острие. Другите извъртяха генерала, докато той не се озова на колене пред нея, със сведена глава.

Рева не обърна внимание на брадвата. Беше вперила поглед в императрицата.

— Не.

— Наистина ли? — Императрицата повдигна вежда. — Колко ужасно нетипично за теб. Докладите от Алтор разказваха доста живописно за охотата ти да правиш именно това.

„Главата на героичния свободен меч, пръскаща кръв, когато я метна през стената… Пленникът, когото водеха към дръвника… Не по-добри от нас… Не мисли нищо. Не чувствай нищо.“

— Извършвай убийствата си сама — каза тя.

— Но аз искам да се разбираме по-добре. — Императрицата посегна да стисне окованите й китки и я погледна с настоятелна искреност. — Кръвта ще ни сближи. Урок, който усвоих от моя любим. С времето ще станем семейство…

Рева изтръгна ръцете си. Растящата ярост извика в съзнанието й порой от неразумни образи: тайната стая на Варулек, лъка на Арен, как ще го усеща в ръцете си, когато дойде времето… „Не мисли нищо!“

— Какво е това, сестричке? — Императрицата се намръщи и килна глава във вече познатия жест. — Планове ли кроиш? Заговорничиш ли? Чудя се, с кого ли?

Рева затвори очи и си пое дъх, опита да се успокои с образа на Велис, онзи ден в градините, когато гледаха как Елеса изпълнява тромаво упражненията си. „Никога не съм искала от теб да ми обещаваш нещо… че ще оцелееш и ще се върнеш при мен.“

— Вече си имам семейство — каза тя. — И ти никога не би могла да си част от него.

— Ами Лиеза? — попита императрицата. — Тя заслужава ли място в семейството ти? Какво ще кажеш на онази жена, по която вехнеш, ако се върнеш при нея? Защо да не ти спестя усложненията? Мога да накарам да я доведат и статуята на баща ми ще има глава на момиче вместо глава на страхливец.

Рева се метна към брадвата, изтръгна я от хватката на арисая и се завъртя към императрицата. Тя обаче отскочи извън обсега й с радостен смях.

— Стига игрички — каза и веселието й се стопи. Посочи коленичилия генерал. — Време е да сътвориш своето изкуство.

 

 

— Тя теб карала биеш пак? — Лиеза се взираше в кръвта, оцапала блузата на Рева, и се приближи със загрижено ококорени очи. — Ти ранена?

— Не. — Рева се отдръпна и смъкна блузата си, внезапно престанала да се интересува какво ще види тя. Лотарев се взираше нагоре към нея със смътно разбиране, слюнка се стичаше по долната му устна…

Тя се съблече, напълни банята и се изтърка хубаво. „Тези ръце са донесли толкова много смърт — помисли си, докато кръвта се разтваряше във водата. — Защо точно сега го чувствам толкова силно?“

След малко Лиеза дойде да изпере блузата й. Този път не се опита да влезе във водата и избягваше погледа на Рева. Коленичи до ръба и затърка плата със сапун.

— Ти убивала ли си някога? — попита я Рева. — Знам, че си опитала с императрицата, но някога успявала ли си?

Момичето й хвърли предпазлив поглед и поклати глава.

— Е, за да се измъкнеш оттук, може да ти се наложи. Когато се започне, няма да съм в състояние да те пазя.

— Няма да си тръгна без теб — тихо каза Лиеза.

— Това не е игра! — Рева се хвърли към нея през почервенялата от кръв вода, като вдигна фонтан от пръски. — Не е приказка! Ще умреш тук и аз не мога да те спася!

Лиеза лежеше под нея, прикована по гръб, очите й бяха пълни със страх.

Рева не помнеше кога е изскочила от банята. Лотарев не каза нищо, когато тя надигна брадвата. Чу се хрущене, щом острието се заби в гръбнака му, точно както при пленниците и свободния меч, всички тия безбожни грешници…

Усети как Лиеза дойде да седне до нея, меките й пръсти се плъзнаха нежно през мократа й коса и накрая Рева вдигна глава. Целувката на Лиеза беше колеблива, толкова различна от тази на Велис в своята неопитност…

Рева се отдръпна.

— Не мога…

— Не заради теб — промърмори Лиеза и я целуна пак, този път по-настойчиво. Рева усети, че сърцето й се разтуптява. Знаеше, че трябва да я отблъсне, и въпреки това обятията й се разтвориха да я приемат и тя я притегли към себе си. Лиеза се откъсна от нея и дъхът им се смеси, докато се взираше в очите на Рева. — Заради мен.

 

 

Варулек пристигна след сутрешното ядене с десетина робини, някои от които носеха дрехи, други — гребени и различни помади. Облякоха я в нещо като доспехи, изработени специално за нея, ако се съдеше по това колко добре й прилепваха. Нагръдникът беше от жилава кожа, но прекалено тънък, за да отклони пряк удар. Полата от кожени ленти с месингови тежести в края също не осигуряваше сериозна защита. Скоро тя осъзна, че това не е истинска броня: от нея се искаше да играе роля и това беше костюмът й. Все пак намери известна утеха във факта, че е достатъчно лек, за да й позволява да се движи бързо.

Облякоха Лиеза с дълга рокля от стелеща се коприна в бледовиолетово, в тон с очите й. Косата й, която през седмиците на уединение бе пораснала по-дълга, отколкото се позволяваше обикновено на робите, беше оформена в бляскава абаносова каскада и украсена с малка сребърна диадема.

— Авиеле е била кралица — обясни Варулек. — Получила е трона от по-голямата си сестра, която се отказала от властта в полза на службата, защото предпочитала да се бие, вместо да управлява. Когато дермосите разпалили похотта на Джарвек, за да отмъкне Авиеле в тъмните кътчета, заложили капан, на който Ливела не можела да устои.

Рева срещна погледа на Лиеза и момичето се усмихна. Сега изглеждаше недосегаемо за страха.

Днес Рева се беше събудила обзета от спомени, които прескачаха от Велис към предната вечер, а вината и удоволствието се смесваха в объркана мелодия. Тя се освободи от прегръдката на Лиеза и тръгна из стаята, като напразно търсеше в Десетокнижието думи, които да успокоят една невярна душа. Лиеза беше забележимо по-малко смутена — събуди се и дойде при нея с още целувки.

— Не. — Рева се извърна, смекчавайки отказа си със стисване на ръката й. — Не. Днес ще се бием. Една последна тренировка, преди да дойдат да ни вземат…

Варулек освободи робините, когато Рева се изнерви от непрестанното им суетене, и изръмжа към една матрона, която се опитваше да начерви бузите й с някакъв прашец.

— Съмнявам се, че императрицата ще забележи някакви несъвършенства — каза той, след като робините си отидоха. Хвърли поглед към двамата куритаи на вратата, вероятно за да се увери, че междувременно към тях не са се присъединили арисаи. — Според слуховете вашата кралица е на петдесет мили от града. Шири се паника, но шпионите на императрицата са навсякъде. Сто свободни получиха Трите смърти вчера и тя заповяда всички пълнолетни граждани да присъстват на арената.

— Лъкът — каза Рева.

— В центъра на трегера под балкона на императрицата има издялан декоративен мотив, орел с разперени криле. Лъкът е заровен в пясъка на петдесет крачки точно срещу него. Ще разполагаш с шест стрели.

„С малко късмет, пет повече, отколкото ще са ми нужни.“

— Имам още едно условие — каза тя и се обърна пак към Лиеза. — Ако загина, ще се погрижиш тя да се измъкне оттук и ще я отведеш при кралицата. Тя ще засвидетелства верността на разказа ти.

— Работата, която ни предстои, е много опасна. Не мога да обещая нищо… — Гласът му заглъхна, щом видя изражението й, и той кимна неохотно. — Ще направя каквото мога.

 

 

Тръбите засвириха и ги изведоха на арената.

Стъпаловидните тераси бяха толкова препълнени с хора, че сякаш щяха да прелеят през стените и да се изсипят върху пясъка. С изключение на тръбите обаче не се чуваше почти никакъв звук освен шепота от дишането на хиляди хора. Рева забеляза сред тълпата множество червени и черни точки: куритаи и арисаи, стратегически разположени, за да гарантират, че публиката ще остане по местата си. Тя премести поглед върху най-долния ред и огледа лицата, които можеше да различи. По тях нямаше и следа от жаждата за кръв, която бе видяла по-рано, само уплашени хора, напрегнати в ужасно очакване.

„Това ли е било намерението й? — зачуди се тя. — Да ги накара да намразят любимите си зрелища?“

Двама куритаи отведоха Лиеза до издигнат в центъра на арената подиум — три кръгли платформи с намаляващ размер, сложени една върху друга. Бяха от дърво, но боядисани така, че да наподобяват мрамор. Куритаите прикрепиха оковите на Лиеза към здрав дървен стълб, стърчащ от най-горната платформа, а другарите им, които пазеха Рева, сложиха на пясъка пред нея дълго копие с широк връх и къс меч, преди да й махнат оковите и бързо да се изнижат към най-близкия изход.

Тръбите заглъхнаха, настъпи напрегната тишина и слабата фигура на императрицата изплува от сенчестите дълбини на балкона й.

— Почитаеми граждани! — извика тя и в гласа й липсваше предишната подигравка. Сега той бе изпълнен с радостно ликуване, като на великодушен властник, който приветства верните си поданици и им поднася щедра награда. — От цяло поколение насам воларианският народ не е получавал такова зрелище. Съветът винаги е бил стиснат в отговорностите си, само си тъпчеше джобовете и ви лишаваше дори от най-дребните забавления. Вижте сега щедростта на своята императрица и се радвайте, защото тя ви дава легендата за Джарвек и Ливела!

Разпери широко ръце и тълпата избухна в овации, макар на Рева това да й звучеше като дрезгав вой на някакво измъчвано чудовище. Хората на най-долната тераса се зачервиха от крещене в желанието си да покажат вярност, а един арисай ги гледаше, оголил зъби в подигравателен смях.

Императрицата свали ръце, при което веднага се възцари тишина.

— От векове се знае — каза тя с тон все едно беше на театрална сцена, — че дермосите замислили да отвлекат добрата кралица Авиеле в най-мрачната яма в земните недра. — Зае театрална поза и посочи окованата на подиума Лиеза. — И там я оковали под заплахата от ужасни мъчения, понеже знаели, че любимата й сестра ще се опълчи на всяка заплаха, за да я върне под светлината. Приветствайте Ливела, най-храбрата сред Пазителите! — Пръстът й се завъртя към Рева, което изтръгна от тълпата нов хор дрезгави овации.

— Ала дермосите били лукави в своята злина — продължи императрицата, когато гълчавата утихна. — Защото изкусили най-могъщия Пазител, подтикнали го към похот и предателство, изпълнили сърцето му със злъч и злоба, превърнали го в свой най-ужасен и свиреп слуга… Вижте Джарвек!

Вратата в далечния край на арената се отвори и тълпата закрещя, а после постепенно замлъкна, понеже не се случи нищо. За миг Рева заподозря някаква хитрост от страна на императрицата, шега, за да разпали страховете й, преди да й разкрие поредната жестокост. Но един поглед към балкона й показа, че тя се взира в празната арка с видимо раздразнение.

И тогава се раздаде ревът.

Той сякаш изпълни цялата арена и преряза Рева като меч, не с яростта, а с болката си. Мъката, която тя чу в този рев, беше изгаряща, а страданието, което звучеше в него — невъобразимо.

Варулек й беше казал срещу какъв звяр ще се изправи днес, но думите просто не можеха да го опишат. Когато Рева и Вейлин пътуваха с музикантите, тя беше видяла маймуни, дребни пакостливи създания, склонни да съскат и да дращят пръстите, неразумно пъхнати в клетката им. На вечерното представление собственикът свиреше на флейта, а те танцуваха, или по-скоро подскачаха в някакъв смътен синхрон с мелодията. Мисълта, че това, което вижда сега, има някаква роднинска връзка с онези бъбриви дяволчета, изглеждаше абсурдна и я накара да се зачуди дали все пак в живописните легенди на Варулек няма нещо вярно.

Създанието излезе на арената тичешком, или по-скоро в галоп, тичаше на четири крака и вдигаше облак прах. Когато прахът се слегна, се видяха истинските му размери и от терасите се разнесе спонтанно ахване. Макар и приклекнала, тази голяма южна маймуна, както я бе нарекъл Варулек, се издигаше на близо осем стъпки. Козината й висеше на рунтави кичури от ръцете и раменете й, кафеникавочервена, освен по мускулестия й гръб, където беше по-къса и стоманеносива.

Маймуната изрева отново: мощен вой на болка и ярост, и оголи зъби, подобни на затъпени костени пирони. Когато се надигна, Рева видя белезите, покрили торса й, дълбоки и едва-що излекувани. Звярът вдигна ръце и тя зърна проблясък на стомана и забеляза кожените ленти около китките му.

— Те всъщност са миролюбиви създания — беше й казал Варулек. — Живеят си в своите гори и долини, ядат само листа и странят от хората, по разбираеми причини. Да се намери някоя с достатъчно вродена агресия, за да изиграе нужната роля, е трудно, но когато я намерят… Ами, след достатъчно суров период на обучение те сякаш винаги знаят какво се очаква от тях и от стоманените нокти, които им даваме.

Рева видя колко верни са думите му, когато маймуната огледа арената и се втренчи първо в Лиеза, а после и в нея. В очите й блестеше несъмнено знание, ясно разбиране на положението й. Тя изръмжа, задращи по пясъка със стоманените си нокти — и нападна.

Рева се втурна напред и грабна копието и късия меч. Маймуната се насочи право към Лиеза — измина разстоянието с няколко скока. Лиеза беше вцепенена, вероятно цялото обучение беше излетяло от ума й от ужас. Ала когато звярът се приближи, тя се метна вдясно и се претърколи, докато стоманените нокти се впиха в стълба, към който бе прикована, и строшиха веригата й. После се надигна трескаво на крака и събра веригата, както й беше казала Рева.

Маймуната спря с приплъзване, изръмжа и се приготви за нова атака. Лиеза изкрещя пронизително и замахна към нея с веригата, но това я разколеба само за секунда, преди да атакува отново.

„Не още! — умоляваше я Рева наум, докато тичаше към тях. — Не отскачай прекалено скоро.“

Лиеза обаче прецени времето идеално: втурна се надясно и се приведе под нов замах на ноктите, после се изправи и хукна назад към подиума. Изтича нагоре и се присви зад стълба, а маймуната громолеше подир нея. Замахна към стълба и ноктите й пръснаха дървото над главата на Лиеза и засипаха приведената й фигура с трески. После маймуната отстъпи назад, вдигнала високо лапите си за смъртоносен удар.

Късият меч на Рева полетя през въздуха и се впи в крака на маймуната току под коляното. Животното изрева, залитна назад, търкулна се по гръб и се замята, като вдигаше жълт пясъчен облак.

— Ранена ли си? — Рева приклекна до Лиеза.

Тя я зяпна за секунда, а после я изненада с усмивка.

— Днес може би аз също съм Ливела.

Рева почувства в гърдите й да трепва гордо задоволство, което се стопи след миг, понеже маймуната изскочи от прашния облак; вадеше меча от крака си и ревеше яростно.

— Стой зад мен.

Звярът закръжи около подиума, като оставяше диря от кръв и влачеше пострадалия си крак. Раната го бавеше, но също така му бе помогнала да съсредоточи вниманието си. Сега погледът му беше вперен в Рева, а очите му блестяха с обезпокоително разбиране. „Знае — помисли си Рева. — Знае, че един от нас трябва да умре.“

Маймуната атакува отново — втурна се нагоре по подиума, размахала бясно лапи. Стъпалата от фалшив мрамор станаха на трески. Рева и Лиеза отскочиха настрани, докато звярът разпердушинваше всякакви остатъци от тяхното укритие, а после се врътна пак към тях. На няколко пъти скочи и замахна с ноктите си. Рева се изплъзваше при всеки замах, а Лиеза следваше нейния пример, макар че видимо се уморяваше.

„Тази твар е прекалено умна — реши Рева, виждаше напрегнатата съсредоточеност в очите на маймуната. — Опитва се да ни изтощи.“

— Трябва да й отвлечем вниманието — викна тя на Лиеза и се приведе под нов замах. Успя да предотврати следващия с мушване на копието, но маймуната се отдръпна само на няколко стъпки, преди да се запромъква пак напред. — При следващата атака се хвърли наляво. Използвай веригите, но само веднъж. После бягай.

Маймуната изсумтя и опита нова куцукаща атака, разперила лапите си настрани. При събирането им Рева се гмурна вдясно и ноктите изсвистяха толкова близо, че отрязаха края на плитката й. Тя хвърли поглед към Лиеза и въздъхна облекчено, като я видя да се надига бързо на крака, докато маймуната се извърташе за нова атака. Лиеза стисна веригата с две ръце и замахна. Стоманеният камшик изсвистя и улучи маймуната по лицето. Когато главата й се отметна, Рева видя, че е загубила едното си око.

Звярът се врътна към Лиеза с най-мощния си рев досега. Момичето се обърна и хукна, но направи само няколко крачки, преди да се спъне и да падне на пясъка. Маймуната изрева триумфиращо и се присви за скок, вече изцяло обърнала гръб на Рева. Тя рипна на крака, втурна се напред, заби тъпия край на копието си в пясъка, преметна се във въздуха и тупна разкрачена върху раменете на маймуната. Сграбчи рунтавата козина на врата й, а животното се замята, за да я отхвърли като досадна муха. После замахна назад и Рева се наведе. Стоманените нокти я пропуснаха на косъм.

Внезапно маймуната се олюля, после се свлече на колене. Рева зърна Лиеза да тегли веригата с извит гръб и напрегнати ръце. Погледът й проследи веригата до мястото, където бе увита около ранения крак на животното; кръв бликаше от раната, докато то напразно се мъчеше да охлаби стоманените брънки, впити в плътта му.

Рева вдигна копието с две ръце, извъртя го, заби широкия връх в рамото на маймуната и натисна с цялата си тежест. Скърцаше със зъби, докато то потъваше все по-дълбоко. Чувстваше го как стърже в кост и пробива сухожилия, докато накрая щръкна от гърдите на звяра.

Рева скочи от гърба на маймуната, а тя се загърчи в конвулсии и зарева. За момент се изправи в цял ръст, местеше очи от върха на копието към Рева, която сега бе приклекнала на пясъка, готова да избегне нова атака. Но като видя очите на звяра, замъглени от болка и от знанието, че е победен, разбра, че с него е свършено, още преди той да се отпусне на колене с гъргорещ стон.

Огледа се и видя, че е на по-малко от сто метра от балкона на императрицата. Тя стоеше близо до ръба и се усмихваше със сестринска гордост, докато ликуването на тълпата ехтеше над арената. Един кратък поглед към горните трибуни потвърди липсата на стрелци: Варулек бе удържал на думата си.

Рева се изправи и тръгна към балкона. Очите й различиха орловия мотив в центъра. Докато вървеше, от трибуните се сипеха цветя и покриваха пясъка около нея като пъстър килим. Тя сведе очи и прикри едно недоволно сумтене при вида на растящия килим от цветя. „Как да го намеря сред всичко това?“

И тогава го зърна, лека неравност в пясъка, само частично скрита от букет рози. Вдигна поглед към императрицата и я видя как кимва одобрително. „Не мисли нищо. Не чувствай нищо.“ Рева падна на едно коляно, без да откъсва очи от императрицата, и пръстите й потънаха в пясъка и запълзяха към неравната линия, докато не напипаха грубо изтъкан плат. Вкопчиха се в него, отметнаха го и тя видя лъка, натегнат и готов… и само една стрела до него.

Нещо падна на пясъка с глухо тупване и тълпата рязко млъкна. Рева затвори очи и въздухът излетя със съскане от гърдите й. „Само една стрела.“

Отвори очи и видя, че се взира в отпуснатото безжизнено лице на Варулек. От кръвта, която все още сълзеше от отсечения му врат, ставаше ясно, че е умрял само преди броени мигове.

Рева вдигна очи. Очакваше да види императрицата закрита от стена от арисаи, но тя си стоеше като преди, опасно близо до ръба, разперила ръце, без никаква защита.

— Ти показа голямо умение в прикриването си от моята песен, сестричке — каза тя. — Но не и почитаемият управител на арената.

Вратите в стените на арената се отвориха с трясък и от тунелите се изсипаха на бегом арисаи, поне петдесетина, и образуваха кръг около Рева, Лиеза и умиращата маймуна. Лиеза се опита да изтича до Рева, но бързо беше повалена от трима арисаи, които се смееха, докато тя фучеше и се мяташе в хватката им.

— Радвам се, че поднесох такъв ценен дар на сестра си — каза императрицата, докато изправяха Лиеза на колене. Рева се насили да върне вниманието си към балкона, където императрицата продължаваше да стои, вбесяващо близо, толкова лесна мишена.

— Но ако ще споделяме властта — продължи императрицата, — принудена съм да заключа, че имаш нужда от урок за нейната стойност. Властта никога не се е печелила без кръв, амбицията никога не се е постигала без жертва. Така че преди скъпата Лиеза да получи Трите смърти, арисаите имат заповед да я изнасилват пред теб в продължение на един ден и една нощ. Но, разбира се, ти можеш да й спестиш тази участ. — Тя посочи лъка и стрелата на няколко сантиметра от ръката на Рева. — Изглежда, трябва да направиш избор, сестричке.