Антъни Райън
Огнената кралица (20)

3.
Френтис

Тя спира, за да огледа Съвета, преди да заеме мястото си — двайсет мъже във фини червени роби, настанени около идеално кръгла маса. Съвещателната зала се намира на половината от височината на кулата и всеки член е бил издигнат дотук от силата на сто роби, които движат сложна система от скрипци, протягаща се по дължината на този монолит. Макар съветниците да са благословени с вечен живот, никой от тях не се блазни от мисълта да изкатери толкова много стълби.

Тя седи по време на досадните формалности, докато Арклев открива официално четвъртото и последно заседание на Съвета за тази, осемстотин двайсет и пета година на империята, а робите писари дращят с неестествената си бързина, докато той дудне, представяйки всички членове един след друг и накрая стига до нея.

— … и наскоро издигнатата до мястото на Робовладелеца съветник, ъъъ, съветничка…

— Запишете ме просто като Гласа на Съюзника — казва тя и хвърля многозначителен поглед към писарите.

Арклев се запъва за момент, но се окопитва със забележително самообладание.

— Както желаете. А сега да преминем към първата точка…

— Единствената точка — прекъсва го тя. — Войната. Съветът няма друга работа, докато тя не свърши.

Друг член на Съвета се размърдва, среброкос тъпанар, чието име тя не си прави труда да си спомни.

— Но… има належащи въпроси от юг, доклади за глад…

— Имаше суша — казва тя. — Реколтата загина и хората гладуват. Наредете всички излишни роби да бъдат избити, за да се спестят продоволствия, докато това отмине. Тъжна работа, но може да се преживее, докато за настоящото ни военно положение не е сигурно.

— Признавам — започва Арклев, — че нашествието не вървеше по план…

— Беше пълен провал, Арклев — намесва се тя с усмивка. — Онзи надут глупак Токрев направляваше собственото си поражение и смърт по-ефективно, отколкото всяка от победите си. Между другото, съжалявам за сестра ви.

— Сестра ми още е жива и не се съмнявам в способността й да оцелее. Освен това ние още държим столицата им…

— Не. — Тя посяга да откъсне едно гроздово зърно от близката купа и го пъхва в устата си, наслаждавайки се на сладостта. Макар че тази черупка не е съвсем по неин вкус, притежава впечатляващо чувствително небце. — От три дни вече не я държим. Мирвек е мъртъв, заедно с цялата си рота. Обединеното кралство е загубено за нас.

Шокираната тишина й доставя удоволствие почти колкото гроздето.

— Трагедия — отронва предпазливо някой, красив мъж със заблуждаващо младежки вид. Тя помни как е убила човек по негова молба преди четирийсет години, мъжа на някаква повлекана, за която той искаше да се ожени. Никога не й е хрумвало да попита дали бракът е бил успешен.

— Но — продължава красивият съветник, — макар позорът от загубата да е трудно поносим, това без съмнение означава, че войната е към края си. Поне засега. Трябва да съберем сили и да изчакаме подходящ момент за нова офанзива.

— Докато цяла нация, която има всички причини да ни мрази, събира собствените си сили.

— Те са отслабени от нашето нашествие — изтъква Арклев. — И между нас има цял един океан.

— Предполагам, че крал Малциус е хранил същата заблуда до мига, в който усети вратът му да се прекършва. — Тя се изправя и цялото веселие изчезва от лицето й, докато ги оглежда един по един. — Знайте, почитаеми съветници, че Съюзника не си губи времето с предположения. Това, което ви казвам, е неподправен факт. Сега Обединеното кралство има кралица и за нея океанът е не по-голямо препятствие от плитко поточе. Когато моретата се укротят, тя ще дойде, а ние сме изхабили най-добрите си сили в нашествие, предвождано от един глупак — доколкото си спомням, избран с гласуване от вас.

— Генерал Токрев беше ветеран от много кампании — започва среброкосият съветник, но млъква под втренчения й поглед. Тя оставя тишината да натежи, усеща как в гърдите й се трупа позната жажда, докато песента й долавя растящия страх. Стисва юмруци, за да се овладее. „Не още.“

— Желанието на Съюзника — казва тя — е да се съберат резерви, които да посрещнат заплахата. Бившите свободни мечове ще бъдат призовани обратно в батальоните си, а квотата за новобранци ще бъде утроена. Гарнизоните във Волар ще бъдат подсилени с войници, изтеглени от провинциите.

Изчаква някой да възрази, но всички само седят и я зяпат, тези мъже, които притежават милиони, дърти страхливци, за първи път осъзнаващи мащабите на собственото си безумие. Минава й през ум да си тръгне с една последна завоалирана заплаха или хаплива забележка, но открива, че е обладана от силното желание просто да се махне от тях.

„И с теб ли беше така? — пита тя призрака на баща си, докато се обръща и излиза безмълвно от залата. — Те забелязаха ли колко ти се гади от миризмата им? Затова ли ме накараха да те убия?“

 

 

Събуди се от силното дрънчене на ключалката на килията. Главният надзирател, като всичките му пазачи, беше взет от конната гвардия на кралицата, сержант ветеран с отявлено нежелание за разговори, който се взираше във Френтис с нескрито отвращение всеки път, щом отвореше вратата. Кралицата бе проявила педантичност в избора на стражи, които едва ли биха се повлияли от легендата за Червения брат. Днес обаче омразата на мъжа беше леко притъпена, когато открехна тежката врата и му даде знак да излезе. За своя неотслабваща изненада Френтис не беше окован, нито подложен на лошо отношение. Хранеха го два пъти дневно и всяка сутрин му даваха кана прясна вода, когато сержантът идваше да прибере кофата с нечистотиите му. Иначе го бяха оставили да седи на тъмно, без никаква компания или разговори… освен нея, разбира се, чакаща го всеки път, когато се поддаде на съня.

Сержантът се държеше далеч от него, когато той излезе от килията и завари отпред кралицата, придружавана от Давока и двамата й наскоро удостоени с благороднически титли стражи.

— Ваше величество — каза Френтис и падна на едно коляно.

Кралицата не отговори, а се обърна към сержанта.

— Остави ни, ако обичаш. Дай ключовете на лорд Илтис.

Изчака той да излезе, преди да заговори отново.

— Черната твърд не е била толкова празна от деня на построяването й. — Френтис остана коленичил, докато тя оглеждаше помещението, плъзгайки очи по тъмния камък, озарен от мъжделивата светлина на факлите. — Мисля, че я предпочитам такава. Смятам да наредя да я съборят след края на сегашните ни затруднения.

Френтис сведе глава, пое дъх и заговори с официален тон:

— Ваше величество, най-смирено ви предлагам живота си…

— Тишина! — Гласът й изплющя като камшик и тя пристъпи към него, толкова близо, че можеше да го докосне. Надвисна отгоре му, а дишането й беше хрипливо и накъсано. — Веднъж вече те убих. Така че вече съм ти взела живота.

След малко дишането й се забави и тя се отдръпна.

— Стани — заповяда му с раздразнено махване на ръка и той се изправи и зачака, докато безупречното й лице се взираше в него, гневът заменен от ледено спокойствие. — Брат Солис ми предаде разказа ти в пълни подробности. Действията ти не са били твои собствени, можеш да бъдеш винен за смъртта на краля не повече, отколкото един меч за проливаната от него кръв. Знам това, братко. И все пак откривам, че нямам прошка за теб. Разбираш ли?

— Да, ваше величество.

— Лорд Вейлин ми казва също, че твърдиш, че лорд Ал Телнар е съдействал на воларианското нашествие.

— Да, ваше величество, срещу обещание за власт и… други награди.

— И какви ще да са те?

— Той положи големи усилия да изтръгне обещание, че няма да пострадате по време на атаката.

Тя въздъхна и поклати глава.

— А пък аз мислех, че е загинал геройски.

Френтис си пое дъх и се стегна, преди да изрече следващите думи.

— Мога ли да помоля да поговорим за момент насаме, ваше величество? Имам да ви предам съобщение.

— Лейди Давока и тези лордове са ме виждали в най-жалкото ми състояние и все още смятаха, че заслужавам лоялността им. Всичко, което можеш да ми кажеш, е достойно за ушите им.

— Говоря от името на лорд-маршала на Конната гвардия, човек, когото видях да убиват при падането на двореца. Казваше се Смолен.

Лицето на кралицата не издаде никаква емоция, докато се взираше в него, но той видя как ръцете й трепнаха, сякаш ги сърбеше да посегнат към някакво скрито оръжие.

— Предай съобщението си — каза тя.

— Каза, че било страхотно да пътува толкова надалече с жената, която обичал.

Ръцете й се свиха в юмруци и тя тръгна към него. Той чу как два меча излизат със съсък от ножниците, когато лордовете й пристъпиха до нея, готови да му отнемат живота.

— Как умря той? — попита кралицата.

— Храбро. Би се добре, но куритаите са умели воини, както знаете.

Откри, че не може да срещне погледа й, безстрастното съвършенство на лицето й бе в ужасяващ контраст с изгорената пищяща жена, която беше избягала от тронната зала.

— Не моля за милост — каза той и сведе глава. — И очаквам присъдата ви.

— Да не би да жадуваш за смъртта? Да не мислиш, че Покойните ще посрещнат с радост някой като теб?

— Съмнявам се, ваше величество. Но надеждата стои в сърцето на Вярата.

— Тогава надеждата ти ще бъде разбита, поне засега. — Тя посочи на Илтис една заключена килия. Лорд-протекторът отключи вратата и я отвори и двамата с другаря му влязоха, за да изведат обитателя й. За разлика от Френтис, този мъж беше целият във вериги, глезените, коленете, китките и шията му бяха захванати в новоизковани гривни, което го караше да се тътри сантиметър по сантиметър, докато двамата лордове го извличаха на светло. Въпреки явното му неудобство върху лицето му липсваше всякакъв признак за страдание, чертите му представляваха познатата неподвижна маска на елитните роби. Гърдите му бяха голи и напращели от мускули, мрежа от белези покриваше плътта му от кръста до шията.

— Куритай — промърмори Френтис.

— Единственият, който успяхме да пленим по време на цялата война — каза кралицата. — Намерихме го в безсъзнание на пристанището в деня, когато градът падна. Според лорд Ал Хестиан бил назначен да пази Алуциус, като гаранция за сътрудничеството на баща му. Казва се Двайсет и седем.

Тя пристъпи към елитния роб и очите й го огледаха преценяващо от глава до пети.

— Брат Харлик казва, че тези създания нямат собствена воля, тя се изтръгва от тях с мъчения, наркотици и, според аспект Кейнис, различни Мрачни средства, които вонят на влияние на Съюзника. Предполагам, доста прилича на начина, по който си бил лишен от воля самият ти. Чудя се какво ли ще направи, ако го освободим.

— Настоятелно ви съветвам да не го правите, ваше величество — каза Френтис.

Тя се обърна към него със същия изучаващ поглед и очите й се насочиха към една конкретна точка на гърдите му.

— Лейди Давока казва, че раната, която съм ти нанесла, е забрала и трябва да благодариш на нея за живота си.

Френтис хвърли поглед към Давока и откри, че е по-нервна, отколкото я помнеше. На челото й беше избила пот. Видя, че тя държи малко стъклено шишенце, чието съдържание сякаш блещука, и забеляза, че ръката й трепери.

— Точно така, ваше величество — каза той и безпокойството му се усили. „Какво ли има вътре, че я плаши толкова?“ — Макар да вярвам, че всъщност вашият нож ме спаси. Той някак си… ме освободи.

— Да. — Погледът й се върна върху затворника и тя протегна ръка към Давока и заговори на лонакски. Взе шишенцето от нея и го вдигна срещу мъжделивата светлина. От тъмната течност вътре се разнесе противна миризма, когато махна запушалката. — Острието, което те освободи, беше покрито с това — каза тя на Френтис. — Дар от нашите лонакски приятели. Дар, който подозирам, че ще се окаже извънредно полезен за целта ни. — Тя се приближи до куритая и му заговори тихо на волариански. — Това не ми доставя удоволствие.

Вдигна шишенцето до едно място в горната част на гърдите му и го наклони, така че една-единствена капка от течността да падне върху белезите на роба.

Резултатът беше мигновен. От писъците, изригнали от гърлото на куритая, на човек можеше да му се пръснат ушите. Куритаят се затресе и рухна, омотан във веригите си, загърчи се на каменния под. Кралицата отстъпи от него с мрачна физиономия, но очите й пламтяха, докато запушваше шишенцето. Френтис видя как тя се стегна и се насили да гледа страданията на роба. След няколко секунди писъците му отслабнаха до мъчително скимтене, а гърчовете му — до задъхано потръпване. Накрая замря неподвижно, запъхтян и облян в пот.

Лирна пристъпи предпазливо напред, но Френтис вдигна ръка.

— Позволете на мен, ваше величество. — Тя кимна и той се приближи до куритая. Приклекна да се взре в лицето му и откри, че животът се връща в замъглените от болка очи.

— Можеш ли да говориш? — попита го на волариански.

Очите премигнаха и се фокусираха. Отговорът бе дрезгава кашлица от гърло, несвикнало на реч.

— Дааа.

— Как се казваш?

Очите се присвиха леко и отговорът дойде на груб волариански със силен акцент.

— Аз… започнах като Петстотин. Сега… съм Двайсет… и седем.

— Не. — Френтис се приведе по-близо. — Истинското ти име. Знаеш ли го?

Очите му зашаваха, челото му се сбърчи от притока на спомени.

— Лекран — каза той с тих глас, който премина в ръмжене. — Лекран… Баща ми… беше Хиркран Червената брадва.

— Далеч си от дома, приятелю.

Лекран се задърпа и веригите му се изпънаха.

— Тогава… разкарайте тези шибани железа от мен… за да мога да се върна там. Защото времето ни на тази земя е кратко, а имам да убивам много хора.

 

 

— Това наистина ли предотвратява сънищата? — Френтис подуши подозрително съдържанието на манерката и откри, че миризмата не е никак привлекателна, като на плесен, смесена със силен чай.

— Осигурява достатъчно дълбок сън, за да не сънуваш — отвърна брат Келан. — Забърках го за първи път след Ледената орда. Мнозина в Пределите бяха измъчвани от кошмари след убийствата, включително и аз. Това ще спре сънищата ти, братко. Макар че главоболието, което ще имаш на сутринта, може да те накара да копнееш за тях.

„Това не са сънища — знаеше Френтис. — Но може поне да ме пази от непокорни мисли, когато тя докосне ума ми.“ Петият орден се беше настанил в домовете на търговците близо до пристанището; многото стаи и дълбоките изби осигуряваха достатъчно място за повечето ранени и складово пространство за растящите им запаси от бинтове и лекарства. Изглежда, лейди Ал Бера беше успяла да убеди няколко алпирански търговци да рискуват една последна зимна доставка през Мелденейско море и да докарат заедно с храната и така необходимите церове.

Френтис благодари на лечителя, излезе и тръгна по кея към мястото, където Вейлин стоеше и гледаше огромния волариански боен кораб. Усещаше множеството погледи, които привличаше, някои открито враждебни, но предимно просто уплашени и изненадани. За някои хора може да беше още Червения брат, но за повечето сега бе Кралеубиеца, освободен благодарение на безкрайната милост на тяхната кралица. Тя не пораждаше у тях страх, само преклонение, и те се трудеха неуморно под нейно командване. Накъдето и да погледнеше, хората работеха, издигаха наново съборени стени, чукове ехтяха в импровизирани ковачници и новобранци се обучаваха на непривичната им дисциплина. Зърна върху много лица умора, но не и мързел, всички вършеха възложената им работа с необикновена решителност. „Капитаните й може да се боят от курса й на действие, но тези хора биха преплавали всеки океан на света по нейна заповед.“

Чу повишени гласове на кораба, докато се приближаваше, и очите му различиха на палубата две фигури, едната ниска, другата висока. По-ниската от двете, изглежда, бе по-гръмогласната.

— Сестра ти има изненадващо остър език, братко — подхвърли Френтис на Вейлин.

— Новият ни лорд на кралската корабостроителница изкарва наяве най-лошото от нея — отвърна той, докато гледаше как Алорнис ядно смачква един лист и го хвърля в лицето на Даверн, преди да слезе с гневни крачки по трапа. — Той я помоли да направи чертежи на кораба. Подозирам, че вече съжалява за това.

— Надменен тъпанар! — пенеше се Алорнис, когато стигна до кея, и суровото й изражение не се смекчи никак от утешителната прегръдка на брат й.

— Не хареса ли чертежите? — попита Вейлин.

— Не става дума за чертежите. — Тя повиши глас, така че да се чува на кораба. — А за твърдоглавия му отказ да се вслуша в един разумен съвет!

— Сигурен съм, че си разбира от работата — каза Вейлин и си спечели укорително въсене.

— Този звяр — заяви тя и посочи към корпуса на „Кралица Лирна“ — е прекалено масивен, а той иска да го копира точно, с което ще похаби огромно количество труд и дървен материал.

— А твоят собствен проект е по-елегантен, без съмнение?

— Ами всъщност, да, скъпи братко, така е. — Тя се изпъна, притиснала чантата си към гърдите си. — Ще отнеса това на кралицата. — Поклони се сковано на Френтис и се отдалечи с решителна крачка.

— Когато я видях за последно — каза Френтис, — беше по-тиха и любезна.

— Всички сме се променили много, братко. — Вейлин се извърна от кораба и тръгна към вълнолома, а Френтис го последва. — Това, което е намислила кралицата за теб… — каза той, като спря на място далеч от чужди уши. — Не можеш да откажеш.

— Надали, братко. Пък и не искам.

Вейлин зарея поглед към морето. Вятърът къдреше сивите води под бурното небе.

— Жената, която те преследва в сънищата ти — мислиш ли, че тя ще усети, че идваш?

— Може би. Макар че се надявам цярът на брат Келан да замаскира мислите ми. Както и да е, интересът й към мен може да проработи в наша полза, след като целта на мисията ми е отвличане на вниманието.

— Изглежда и на двама ни ни предстоят трудни пътища.

— Най-добре ще е да не споделяш с мен къде отиваш. Ако тя ме намери и някак си ме залови жив, аз… съмнявам се, че бих могъл да скрия някоя тайна от нея, ако ме обвърже отново.

Вейлин кимна, обърна се пак към морето и каза с нескрита тъга:

— Толкова дълго те търсих, пращах душата си нашир и надлъж, но така и не улових нищо повече от съвсем смътен образ. Сега, изглежда, съм обречен да те отпратя отново и нямам песен, с която да те намеря.

— Имам да уравновесявам много неща, братко. А и един убиец не бива да се мотае пред очите на сестрата на жертвата си. — Протегна ръка и Вейлин я стисна крепко. — Ще се намерим във Волар, изобщо не се съмнявам в това.

 

 

Главоболието отговаряше напълно на обещанията на брат Келан, смекчено донякъде от блаженото осъзнаване, че сместа действа. Сънят му беше без сънища, липсваха нови ужаси или настоявания да се подчини на волята й. Той бе продължил да спи в Черната твърд в дните след освобождаването си, вече настанен на по-удобно място в стаята на пазачите заедно с Лекран. Чувстваше се странно да живее в толкова голяма сграда — сега празна, ако се изключеха двамата й обитатели, след като кралицата бързо бе пренасочила гвардейците си към военната подготовка. Завари бившия куритай да тренира на двора: движеше се с цялата бързина и прецизност, насадени в него от годините на обучение и битки. Вместо обичайните два меча днес държеше брадва и се въртеше насам-натам, сражавайки се с армия от въображаеми противници.

— Червени братко — поздрави той Френтис и спря, леко запъхтян от усилието. След освобождаването си се беше отказал от бръснача и сега по лицето и главата му имаше тъмна четина. — Твоята главатарка прати роб с това. Прави голям дар. — Надигна брадвата и се ухили широко. Беше двуостро оръжие ренфаелска направа, плоската стомана бе украсена със сложна златна шарка. „Може би една от играчките на Дарнел“, реши Френтис и отново почувства да го жилва съжаление, че не той е убил васалния лорд.

— Тук няма роби — каза му Френтис — факт, който му се бе налагало да повтаря вече няколко пъти. Лекран, изглежда, се затрудняваше да схване идеята за страна, в която няма робство. Щедро описваше родната си земя, която явно лежеше някъде в дивите планини оттатък северните провинции. Изглежда, основните занятия на народа му бяха да копае руди и да води неспирни войни със съседите си.

— Хубаво нещо — рече Лекран след голяма глътка вино. — Имаш ли още?

Френтис посочи купчината бутилки наблизо. Беше ги открил под леглото на офицера от свободните мечове, управлявал това място. Градът се беше оказал богат на скрити запаси от вино и подбрана плячка. Воларианската армия разрешаваше официално плячкосването, стига всичката плячка да се декларира и обложи с десятък, но явно мнозина не бяха склонни да се съобразяват с тази политика.

— Твоята главатарка — каза Лекран и седна пак с бутилка в ръка. — Тя има ли си мъж?

— Наричат я кралица и не, няма.

— Добре. Аз ще я взема. — Отпи дълга глътка и се оригна. — Колко глави ще трябват, как мислиш?

Явно в племето на Лекран имаше обичай да се поднасят главите на убити врагове на бъдещата невеста като доказателство за качествата на съпруга.

— Хиляда би трябвало да стигнат — отвърна Френтис.

Лекран се намръщи и изпухтя раздразнено.

— Толкова много?

— Тя е кралица. Кралиците са скъпи. — Той загледа как бившият роб пресушава бутилката на няколко глътки и разбра, че въпреки нахаканото си държане този човек се опитва да удави множеството ужаси в главата си. — Колко дълго си бил куритай? — попита Френтис.

— Като ме взеха, бях на деветнайсет. Сега щом погледна в огледалото, виждам лицето на баща си. Времето се губи за обвързаните. — Лекран се намръщи на празната бутилка и я запрати върху плочите.

— Не помниш ли? — настоя Френтис. — Аз си спомням всеки миг от моето.

— Значи имаш много лош късмет. — Лекран поседя, въртеше се неспокойно, мускулите му се издуха, когато стисна ръце, мятайки жадни погледи към виното. — Помня… достатъчно.

— Алуциус Ал Хестиан — помниш ли, че са те назначили да го пазиш?

Съвсем слаба усмивка заигра по устните на Лекран.

— Да. Той също искаше да пие.

— Той загина геройски в опит да убие един силно омразен мой враг.

— Онзи ненормалник на големия стол ли? — Лекран изсумтя развеселено. — Ами, браво на него. Да пием в негова памет. — И стана да вземе нова бутилка.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита го Френтис, докато мъжът тършуваше из виното, отпуши една бутилка и помириса съдържанието, преди да я захвърли. — Съгласен ли си да ме следваш?

— Баща ми беше единственият, когото съм следвал по своя воля. — Лекран подуши още една бутилка и повдигна доволно вежди. — Но ще посветя брадвата си на твоето дело по пътя към дома. — Седна, отпи глътка и се ухили. — Все пак дължа на твоята кралица хиляда глави.

 

 

— Белорат — представи се капитанът. Гледаше Френтис с явно подозрение, което се задълбочи още повече, като видя как Лекран слиза от трапа с два меча на гърба и брадва в ръка. — Добре дошли на „Морска сабя“. Другарите ви вече са тук.

Утринният въздух беше хаплив, а вятърът откъм морето режеше. Познатите фигури на палубата се гушеха в наметалата си. Френтис тръгна към тях, забравил за студа, който беше прогонен от внезапния му гняв.

— Какво значи това? — попита той.

— Дойдох в изпълнение на заповедта на кралицата, братко — каза Греблото, като стана на крака, другите зад него също се надигнаха. — Честно, братко. Тя беше така добра да удовлетвори молбата ни, тъй като на никой от нас не му харесваше мисълта за живот в Кралската гвардия.

Погледът на Френтис се плъзна по над трийсетте оцелели от неговия отряд от Урлиш, сурови мъже и жени, облечени в приглушени цветове и накичени с най-разнообразни оръжия. Макар че имаше едно изключение. Иллиан изглеждаше поразително в тъмносиния си плащ и изглеждаше някак пораснала през няколкото дни след последната им среща. От двете й страни клечаха Чернозъбка и Боец, взираха се в него с покорни очи и сведени глави и ближеха устни: палета, приветстващи водача на глутницата. Френтис клекна и ги погали по главите, което предизвика доволно скимтене.

— Брат Солис ми праща съобщение, предполагам? — рече Френтис на Иллиан, без да може да скрие разочарованието в гласа си.

Тя му се усмихна със стиснати устни и отвърна с официален тон:

— Само моли да ми позволиш да се присъединя към тази мисия, братко. И да се погрижиш да не занемарявам обучението си по време на пътуването.

Френтис потисна импулса си да й заповяда да слезе от кораба, а тя продължи да говори:

— Давока също не беше щастлива, ако това ще те утеши.

— Няма… сестро. Значи да разбирам, че тя остава при кралицата?

Иллиан кимна.

— Не без съжаление. Все пак ми даде това. — Вдигна една торба с множество кожени манерки. — Забъркани са от брат Келан по лонакска рецепта.

Френтис кимна.

— Пази ги и не се изкушавай да отвориш дори една. — Остави кучетата и стана, когато Трийсет и четири се приближи да стисне ръката му. — Сега си свободен човек — напомни той на бившия роб. — И се връщаш в земята на своето робство. А успехът ни никак не е сигурен.

— Още не съм открил името си — отвърна Трийсет и четири, после понижи леко глас и мина на волариански: — Освен това намирам вашата кралица за… смущаваща.

Френтис пусна ръката му и се обърна към инструктор Ренсиал, който стоеше встрани от останалите и изражението му беше по-безучастно от обикновено.

— Надявах се, че ще се върнете в конюшните, учителю — каза той. — Орденът ще има нужда от вашите таланти.

— Момчето не е там — промърмори Ренсиал. — Нито момичето, нито високата жена. — Огледа се подозрително, пристъпи към него и заговори шепнешком: — Къде са конете?

— Отиваме да ги намерим, учителю — Френтис стисна успокоително ръката му. — Далеч през морето има цяла империя, пълна с коне.

Ренсиал отвърна с мрачно кимване, после се отдалечи към носа. Френтис реши да предупреди капитан Белорат да се погрижи хората му да дават колкото може повече пространство на конния инструктор. Погледът му беше привлечен към перилата, където една непозната фигура стоеше и се взираше в морето — млад добре сложен мъж с гъста и къдрава руса коса.

— Казва се Плетача — каза Греблото. — Не говори много.

Разбира се, името беше познато на Френтис. „Надареният, който излекувал кралицата.“

— Той също ли идва по заповед на кралицата?

— Не съм съвсем сигурен, братко. Вече беше на борда, когато пристигнахме.

Френтис кимна и се обърна към всички.

— Благодаря ви — каза им. — Но вие ми предлагате твърде много. Моля ви, слезте на брега и ме оставете на моята мисия. — Те го гледаха безмълвно и на лицата им имаше по-скоро очакване, отколкото гняв. Никой не направи и крачка към трапа. — Тази мисия не включва обратно пътуване… — започна той, после млъкна, понеже Греблото се ухили широко и каза:

— Мисля, че капитанът няма търпение да потегляме, братко.