Антъни Райън
Огнената кралица (28)

11.
Вейлин

Следващата буря бе по-дълга от първата, цели два дни мъчително кретане зад създадения от дарбата на Кара щит. Постоянното усилие я бе принудило да намали обхвата му, така че се налагаше да се движат в плътна група и гвардейците на Орвен вървяха рамо до рамо със сентарите на Алтурк. Въпреки цялото блъскане и нежелана близост нямаше неприятности; бушуващата от всички страни свирепа буря не оставяше място за други грижи. На втория ден Кара почна да залита, на няколко пъти падна на колене и успя да задържи щита само защото споделяше сили едновременно с Кирал и Маркен. Докато падне нощта, всички други Надарени бяха споделили толкова, че се намираха на ръба на припадъка, а Кара едва успяваше да остане в съзнание, ломотеше трескаво, а от носа и очите й течеше кръв.

— Трябва да сложим край на това! — сгълча го Лоркан, който сам едва се държеше на крака. — Ако продължава така, ще умре.

Вейлин обърна въпросителен поглед към Мъдрия мечок. Старият шаман се намръщи и си проправи път до края на отряда, за да подаде жезъла си през щита в свирепата бяла фъртуна отвън.

— Вятърът отслабва, но бавно — отвърна той. Поколеба се, хвърли поглед към Кара, после изправи решително снага. — Направете кръг, с конете от външната страна. Покрийте всяка плът и се дръжте близо един до друг.

Беше нужно малко недодялано маневриране, за да се наредят конете и понитата в кръг, и за това време Кара отслабна още повече.

— Спри вече, Малка птичко — каза Мъдрия мечок, който все така пренебрегваше истинските им имена в полза на онези, които бе избрал сам.

— Не мога — прошепна тя със затворени очи, от които се стичаше кръв. — Бурята… цената.

— Бурята утихва — каза той и сложи длан на челото й. — Спри вече.

Тя изстена, клепките й запърхаха за момент… и щитът падна.

Студът ги халоса като чук и изтръгна болезнен стон от всяко гърло. Всички се заприсвиваха под напора му, притискаха се един към друг в инстинктивна нужда. Вейлин държеше здраво юздите на Драскун, Дарена беше увила ръце около кръста му, а Кирал се бе сгушила до гърба му и напяваше тихичко на лонакски. Думите не означаваха нищо за него, но тонът му беше познат: предсмъртна песен. Конете и понитата цвилеха, мятаха се от ужас и се надигаха на задните си крака, изтръгваха се от поводите, за да се втурнат в бурята. Драскун пръхтеше и тъпчеше с копита, и със силно протестиращо цвилене изпъна юздите в ръцете на Вейлин, заплашвайки да го издърпа от групата. Вейлин заскърца със зъби и ги дръпна здраво, за да притегли коня по-близо до себе си, и се притисна към него заедно с Дарена, с надеждата, че слабата топлина може да му вдъхне увереност. Драскун изцвили пак, но се успокои, вероятно по-скоро заради отслабващия ефект от студа, отколкото от някаква инстинктивна вярност.

Времето сякаш се проточи, докато търпяха свирепите атаки на бурята. Всяка секунда бе изпитание за издръжливост. След първия час конете почнаха да измират, отпускаха се на земята в мълчаливо изтощение, а ездачите им се сгушваха зад бързо замръзващите трупове. Вейлин чу как и други лонакски гласове се надигат в същия напев, още предсмъртни песни, дарени на вятъра, които заглъхваха, докато безкрайните минути продължаваха да се точат.

Беше започнал да клюма, когато усети бурята да отслабва — острият като нож мраз внезапно изчезна. Той пусна юздите на Драскун и потисна един вик на болка при чувството как животът се връща в полузамръзналите му пръсти. До него Дарена се размърда и през слоевете кожи се мярна уморена усмивка. За негово смайване Драскун беше още жив, макар и смъкнал се на колене, със сняг натрупан около хълбоците, и мигаше с печалните си очи срещу Вейлин, докато той го чешеше зад ушите.

Направиха проверка и установиха, че половината лонакски понита са мъртви, както и една трета от конете на гвардейците. Четирима сентари също бяха умрели, все воини ветерани, с около десетина години по-възрастни от другарите си. По лонакски обичай Алтурк събра притежанията им и ги раздаде на другите сентари, скупчили се около телата. Не беше изречена нито дума; единственото внимание, което оказаха на мъртвите, беше по един кратък поглед.

Вейлин се приближи до Мъдрия мечок и видя, че погледът на шамана шари по леда наоколо, а челото му е сбърчено тревожно.

— В коя посока? — попита Вейлин:

Мъдрия мечок продължи огледа още момент, после сведе очи.

— Никоя.

— Но цената…

— Лед се чупи от всички страни. — Шаманът описа кръг с костения си жезъл. — Няма къде вървим. Този път всички ние платим цена.

 

 

Зачакаха. Хората от Кралството се гушеха около огньовете си, а лонаките бяха заети с разфасоването на умрелите коне и понита. В края на краищата месото не биваше да отива нахалост.

Вече познатото им гръмовно пукане отекна скоро след изгрев-слънце. Звукът продължи много по-дълго отпреди, ледът даде пълна воля на страданието си и от всички страни се издигнаха стени от бяла мъгла. Внезапно повърхността под нозете им се раздвижи и небето сякаш се люшна, когато ледът на мили околовръст се напука с гръмовен екот. Последвалата тишина им се стори оглушителна, всички членове на отряда бяха изпопадали на колене и се озъртаха в очакване на някаква катастрофа. Но не се случи нищо. Ледът се поклащаше леко под тях, докато целият масив се носеше бавно, но неизменно на изток.

Вейлин отиде при Мъдрия мечок на ръба на ледения къс, на който се бяха озовали, и се взря надолу към бездната между тях и най-близката ледена плоча.

— Ледът е добър — каза шаманът с изненадващо спокоен глас.

— Добър ли? — попита Вейлин.

— Острови на изток. — Бледа усмивка заигра по старото лице на Мъдрия мечок. — Дом.

 

 

През следващата седмица времето остана тихо, а те се приспособяваха към живота в новия си дом. Ледената плоча беше широка триста крачки, което им позволяваше да разпънат лагер, а благодарение на бурята бяха добре запасени с конско месо. От време на време плочата се блъскаше в някоя от съседните и ледът трепереше от удара, но сега-засега не се пукаше. Вейлин се тревожеше повече от все по-късите дни, отколкото от неспособността им да се придвижват. Дългата нощ наближаваше и той не хранеше никакви илюзии относно шансовете им, когато тя настъпи.

— Ти нямаше избор — каза му Кирал една сутрин. Беше отишъл до края на плочата, което се бе превърнало в нещо като ежедневен ритуал за него. Вече се намираха толкова далеч на север, че Авенсюра можеше да се зърне за кратко между залез и изгрев и сияеше по-ярко, отколкото я бе виждал преди. „Под нейната светлина не се водят войни.“ Знаеше, че това е само древна заблуда. Живот, смърт, любов, война. Всичко това щеше да се разиграва по света до края на времето, а Авенсюра изобщо не се интересуваше. Тя беше просто звезда.

— Тези хора ме последваха — каза той. — Изглежда, към гибелта си.

— Песента те позова и ти откликна. Освен това пътешествието ни още не е свършило.

Тя говореше със спокойна увереност, но Вейлин не можеше да потисне скептицизма си. Махна към бавно движещия се около тях лед.

— В нея няма ли предупреждение за това?

— Тя звучи предупредително още откакто започнахме това пътешествие. Но крие и увереност. На прав път сме и вечният човек ни очаква. Знам това.

 

 

Първият остров изникна пред очите им след четири дни, малко заснежено възвишение на няколко мили на юг, а ден по-късно се появиха и няколко негови по-едри братовчеди. Сблъсъците на плочата зачестиха, когато навлязоха в протоците между островите. След много часове на непрестанно треперене и зловещо пукане, което разтърсваше леда под нозете им, тя най-накрая изстърга и спря.

Мъдрия мечок ги поведе по вече напукания лед към най-близкия остров, по-висок от другите, с голи скали, стърчащи от заснежените склонове. Настроението му помрачня, когато заобиколиха по южния бряг и стигнаха до няколко колиби под една висока скала. Те бяха с конусовидна форма и стените им бяха от тюленови кожи върху рамка от кост и дърво. От занемарения им вид личеше, че отдавна не са ползвани. При много от тях липсваха кожи, други пък бяха полуразрушени от постоянните атаки на стихиите.

— Познаваш ли това място? — попита Вейлин шамана.

— Ловен лагер на Мечия народ — отвърна онзи. Стоеше неподвижно, с безизразно лице.

— Можем да продължим — предложи Вейлин, доловил неохотата му. — Да намерим друг остров.

— Най-близкият на два дни път. — Мъдрия мечок тръгна решително напред и посочи с жезъла си на север. — Идва още буря. Ние почива тук, докато отмине.

Постегнаха колибите, доколкото можаха, като използваха конска кожа за покриване на дупките. Нощта се спускаше бързо и носеше хаплив вятър. Всички вече бяха свикнали с прищевките на леда и със скоростта, с която може да връхлети една буря, и това бе породило много по-близко сътрудничество между сентарите и гвардейците на Орвен. Те работеха заедно с безмълвна ефикасност, като че ли езиковата бариера изобщо не им пречеше.

— Някога ледът правел всички хора братя — каза Мъдрия мечок същата нощ. Бяха поправили пет колиби — достатъчно, за да подслонят целия отряд от бурята, която вече виеше навън, — а конете бяха прибрани в една колиба заедно с малкото останал им зоб. Сега шаманът седеше край огъня в средата на пода, а димът се издигаше към малък отвор в покрива, докато той дялкаше нов символ върху костения си жезъл.

— Дългата нощ тогава била по-дълга, не месеци, а години — продължи той, вперил поглед във върха на ножа, с който дълбаеше костта. — Нямало племена, само един народ. Дългата нощ направила това. Когато свършила, един народ станал три, вече не братя.

Млъкна, за да духне прашеца от остъргана кост върху жезъла; видяха се неравно разположени точици, съединени с линия.

— Какво означава това? — попита Кара и се приведе напред. Все още беше стряскащо слабичка, но през времето на плочата си бе възвърнала до голяма степен силата, макар Вейлин да се съмняваше, че би издържала достатъчно, за да ги опази от буря.

Мъдрия мечок се намръщи, търсеше верните думи.

— История, която сега се разказва — рече той накрая и плъзна поглед по Надарените. — История за път и събиране. Когато бурята свърши, ние напишем нова история, за учение и битка.

 

 

Три дни по-късно Мъдрия мечок ги поведе на югоизток. С всяка миля островите ставаха все по-големи и многобройни, а по̀ на юг на някои от тях даже започнаха да се появяват малко дървета и храсти. Все пак нямаше много храна за конете и тъй като зобта вече бе свършила, скоро остана само Драскун, който се мъкнеше подир Вейлин и главата му клюмаше все по-ниско.

След смрачаване Мъдрия мечок събираше Надарените и се опитваше да им предаде част от своето знание, макар че вълнението му, тяхното невежество и все още зачатъчните му познания по езика на Кралството силно затрудняваха тази задача.

— Говори! — заповяда той на Дарена, като вдигна ръката й и я залепи върху челото си.

— Какво да говоря? — попита объркано тя.

— Не с уста — сопна се той и посочи с пръст слепоочието й. — Говори една дума, тук.

Дарена затвори очи, съсредоточи се и притисна още по-силно длан към челото на стареца, но той само изсумтя смаяно.

— Призови сила — каза й. — Не цялата. Само малка сила.

Дарена въздъхна и опита пак, вцепени се леко, лицето й се отпусна и придоби позната бледност.

— Кула! — каза Мъдрия мечок с доволен кикот и добави: — Сега спира. Не използва прекалено много.

Дарена свали ръка от челото му и сви пръсти, на лицето й се четеше объркване и смайване.

— Не знаех… Всички Надарени ли могат да го правят?

— Всички със сила, да. Дарби се променят, сила не. Всичко е едно. Елате. — Той събра останалите Надарени и ги поведе към бойните си котки, които чакаха кротко наблизо. Посочи най-едрата, която също като другите бе все още доста проскубана, но забележимо по-добре хранена, отколкото когато я бе заловил с дарбата си.

— Говори — каза той на Дарена. — Дай заповед.

Дарена се приближи към звяра с явен трепет, защото въпреки привидното му спокойствие тя беше виждала кървавата работа на Снежинка, която обикновено изглеждаше не по-застрашителна от възголямо котенце. Спря на крачка-две от котката и посегна предпазливо да я докосне по едрата глава, после затвори очи да призове отново дарбата си. Котката премигна, отпусна се на леда и се претърколи по гръб, вирнала лапи. Дарена се засмя радостно и коленичи да прокара длани по рунтавия й корем.

— Всички опита. — Мъдрия мечок посочи с жезъла си към другите Надарени, после го размаха към котките. — Избира, дава имена. Сега те ваши.

Кара пристъпи напред с явен ентусиазъм, а също и Кирал, докато Лоркан и Маркен бяха доста по-предпазливи.

— Ами ако хапят? — попита Лоркан шамана, докато правеше малка крачка към една от двете останали котки.

— Тогава ти умира — отвърна Мъдрия мечок. — Не им позволява.

Погледът на Вейлин се премести рязко върху Кирал, която се надигна от избраната от нея котка, най-малката в групата, с оръфано ляво ухо. Усмивката й помръкна и тя се взря на изток с внезапна свирепа настойчивост.

— Опасност ли? — попита я Вейлин, като се приближи до нея.

— Нова песен. — Тя трепна леко и поклати объркано глава. — Много стара, много особена.

Мъдрия мечок дойде при тях и каза нещо на собствения си език. Изражението му беше по-скоро предпазливо, отколкото уплашено, когато добави:

— Вълчият народ.

 

 

По първи зори той ги отведе на друг остров, най-големия, който бяха видели досега, покрит с големи петна от голи скали и с малка групичка дървета и храсти по източния край. Вейлин пусна Драскун да се храни с каквито оскъдни листа можеха да предложат храстите. Бойният кон изпръхтя благодарно и се зае с първото си ядене от дни насам.

— Трябваше да те нарека Силен, нали? — попита Вейлин, докато изтупваше скрежа от палтото си. — Съжалявам за всичко, което изтърпя, приятелю.

Драскун изпръхтя отново и продължи да дъвче.

Вейлин завари Мъдрия мечок да го чака на мястото, където брегът на острова се срещаше с леда. Наблизо Железен нокът глозгаше конска бедрена кост.

— Ние отива, другите остава — каза шаманът. — Вълчи народ не мрази като Котешки народ, но не хареса много хора на техен лед.

— Къде ще ги намерим?

Мъдрия мечок се засмя тихичко, обърна се и тръгна. Железен нокът стана и се заклатушка след него, стиснал кокала между зъбите си.

— Те намерят нас.

Вървяха на изток, докато падна нощ и в небето отново затанцува зеленият огън. Мъдрия мечок седна да си почине на ниска купчина лед с формата на пиедестал, обърна взор към небето и запя своята песен на предците си.

— Какво им казваш? — попита Вейлин, когато той млъкна.

— Мечият народ още жив. Аз още жив, но няма много чака.

— Толкова ли си нетърпелив да отидеш при тях? Да бъдеш отново с жена си?

— Тя сега с мен, гледа. — Мъдрия мечок му хвърли кос поглед. — Ти мислиш, че това… приказка. Как ваша дума… дума за неистинска история.

— Лъжа.

— Да. Лъжа. В език на Мечия народ няма дума за лъжа.

— Лъжата пак си е лъжа, дори да нямате дума за нея. Но не, аз не мисля, че това е лъжа. Вярвам, че твоят народ, а също и моят, са създали легендите, за да разбират по-добре един свят, в който често няма много смисъл. А с времето една легенда се превръща в своеобразна истина.

— Какво легенда?

— Стара история, разказвана много пъти и преиначавана с разказването. История толкова стара, че никой не може да каже дали някога наистина се е случила.

— Ти имал сила когато ние срещнали. Песен като на Момиче лисица, но по-силна. Това легенда?

— Не, съвсем вярно си е. Но също като една легенда, си има край.

— Не. — Мъдрия мечок вдигна жезъла си и посочи играещите в небето светлини. — Нищо няма истински край. Тези истории живеят вечно.

Озърна се през рамо, когато Железен нокът изръмжа тихо и се надигна да подуши въздуха.

— Идват много. — Шаманът въздъхна и се изправи. — Боен отряд. Дръж ръце празни.

Първи се появиха ястребите-копия — седем от големите птици се спуснаха от облаците и закръжиха над тях, като от време на време пикираха толкова ниско, че караха Вейлин да се приведе. Той беше чувал от Дарена достатъчно истории, за да разбира смъртоносната сила на птиците, но все пак се изненада от размерите им; прецени, че размахът на крилете им е поне седем стъпки. Клюновете им бяха дълги като върхове на копия и той забеляза върху ноктите им да блестят стоманени шипове.

— Един шаман ли ги управлява всичките? — попита Вейлин Мъдрия мечок.

— Ако достатъчно силен. Те виждат и той вижда. — Взорът на шамана се спря на източния хоризонт и в тона му се промъкна нотка на мрачно предчувствие. — Малцина достатъчно силни да обвърже толкова много.

Малко по-късно на хоризонта се появиха смътни точици, отначало само десетина, които обаче скоро се увеличиха, докато Вейлин не преброи около петдесет. Щом се приближиха, те се превърнаха в тичащи вълци, които се носеха по леда без никакво усилие, бързо и грациозно. Когато стигнаха до Мъдрия мечок и Вейлин, плътната им групичка се раздели и оформи около двамата почти идеален кръг. Клечаха и ги гледаха с кротко безразличие, всички със съвсем бяла козина и по-едри от всеки вълк, който Вейлин бе виждал — освен един.

Скоро на хоризонта се появиха още точки, които се движеха не толкова грациозно, но почти със същата бързина. Гледката беше толкова непозната, че Вейлин отначало не бе сигурен какво вижда — впрягове от вълци, които теглеха нещо зад себе си. Когато се приближиха, осъзна, че вълците теглят шейни, с по трима мъже във всяка, въоръжени с копия и прави лъкове, подобни на носените от сеордите. Вълците, теглещи шейните, бяха по-дребни от онези, които ги заобикаляха, и забележимо не толкова кротки — ръмжаха и щракаха със зъби един срещу друг, когато шейните спряха. Вейлин бързо преброи мъжете, докато слизаха; бяха над сто, по-малко от собствения им отряд, но това беше техният лед и те имаха вълци и ястреби.

Воините от шейните се разгърнаха, за да образуват втори кръг извън този на вълците, и две фигури закрачиха напред към Вейлин и Мъдрия мечок. Едната имаше телосложение, подобно на това на другите жители на леда, които Вейлин бе виждал: малко над пет стъпки висока и набита. Втората обаче се извисяваше поне колкото него, широкоплещеста, но слаба и атлетична.

— Познаваш ли ги? — попита Вейлин Мъдрия мечок.

Шаманът поклати глава. Изражението му бе по-напрегнато и от момента, в който се бяха изправили срещу Безокия.

Двете фигури спряха недалеч от тях и посегнаха да свалят кожите, покриващи лицата им. По-ниската се оказа жена на средна възраст с високите скули и широкото лице, характерни за хората от леда. От начина, по който гледаше Мъдрия мечок, личеше, че го познава, даже уважава, макар че това не правеше държането й по-малко напрегнато. Вейлин забеляза, че тя също носи костен жезъл, по-къс от жезъла на Мъдрия мечок, но също така украсен с резба. Високата фигура до нея свали кожената си маска, за да разкрие лице на младеж няколко години по-млад от Вейлин, върху което обаче нямаше и помен от чертите на ледения народ. Безпокойството на Вейлин се усили, щом забеляза цвета на мъжа: бледа кожа и тъмни, почти черни очи и коса като на много от видените от него воларианци.

Жената каза нещо на собствения си език, обръщайки се към Мъдрия мечок, който отговори с кимване и няколко думи.

— Шаман поздравява шаман — обясни той. — Това… обичай.

Погледът на жената се насочи към Вейлин и го измери от глава до пети, преди да кимне на спътника си. Онзи го поздрави с предпазлива усмивка, която издаваше младежко неудобство при важна среща.

— Майка ми пита за името ви — каза той на езика на Кралството. Говореше с отсечени гласни и силен акцент, но все пак се разбираше лесно.

— Майка ти ли? — Вейлин започна да мести поглед между двамата и повдигна вежда.

— Да — отвърна младежът. — Многокрилата, шаманка на Вълчия народ от Дървесните острови. Аз съм синът й, наречен Дългия нож по съгласие на народа.

— Наистина ли? — Вейлин се взираше в него и остави мълчанието да се проточи. Младежът държеше ръцете си отпуснати покрай тялото. Не носеше оръжие, но Вейлин беше сигурен, че има под кожите си поне един нож и умее да го използва. Забеляза също така как вълците наоколо изведнъж застанаха нащрек и вдигнаха глави сякаш в отговор на някакъв нечут зов.

— Твоята… майка не е единственият шаман тук — каза Вейлин. — Тя командва ястребите, а ти — вълците.

Младежът скръцна със зъби и се насили да се усмихне.

— Да. И ние питаме за името ти.

— Първо аз ще чуя твоето, воларианецо. Истинското ти име. Бях принуден да убия твърде много твои сънародници, за да се доверявам толкова лесно.

Приклекналите вълци се надигнаха като един и ръмжене се разнесе от всяко гърло, когато младият мъж се наежи.

— Аз не съм воларианец — заяви той непреклонно.

Многокрилата заговори отново — изрече само няколко кратки думи, но те явно стигаха, за да накарат младежа да потисне гнева си. Вълците се отпуснаха пак и той вдиша дълбоко, за да се успокои.

— Рожденото ми име е Асторек Анвир — каза той. — И питам за твоето.

— Вейлин Ал Сорна, граничен лорд на Северните предели по волята на кралицата.

Многокрилата размаха костения си жезъл срещу него и възкликна гърлено с внезапно изкривено от раздразнение лице.

— Майка ми казва, че имаш и друго име — преведе Асторек Анвир.

— Еорилите ме наричат Авенсюра — каза Вейлин. — А сеордите — Берал Шак Ур.

— Не знаем тези думи — каза Асторек. — Обясни значението им.

— Авенсюра е ярката звезда, която се появява в утринното небе. Берал Шак Ур означава Сянката на гарвана.

Асторек и Многокрилата се спогледаха с внезапно помрачнели лица. Не казаха нищо, но по това как Мъдрия мечок се изпъна Вейлин разбра, че общуват по друг начин.

— Събери хората си — каза след момент Асторек. — Ще ни последваш.

— С каква цел? — попита Вейлин.

— Ела и ще разбереш. — Воларианецът се обърна и тръгна към шейната си. Вълците станаха като един, за да заприпкат от двете му страни, докато господарят им подхвърли през рамо няколко последни думи: — Или пък остани тук и умри, когато се спусне Дългата нощ.

 

 

Островът се простираше на няколко мили в двете посоки, щедро покрит с дървета, а в центъра му се издигаше стръмна планина от нашарен със сняг гранит.

— Вълчия дом — нарече го Мъдрия мечок, давайки груб превод на непроизносимото му истинско име. — Не виждал това от много години.

Бяха вървели четири дни по леда, който ставаше забележимо по-тънък с напредването им на юг. Обхващаше ги трепет да гледат през него, когато слънцето се издигне високо и светлината му заиграе по мехурчетата, видими под дебелата не повече от няколко стъпки преграда.

— Лете се топи — обясни Асторек. — Островите остават изолирани и можеш да стигнеш до тях само с лодка. Но пък лодки си имаме предостатъчно.

Досега той се беше показал любезен водач, който не се обиждаше от инстинктивното подозрение на сентарите, нито от откритата враждебност на хората от Кралството.

— Не ми се струва мъдро да се доверявате на такъв като него, милорд — посъветва го Орвен, който гледаше воларианеца със същото мрачно изражение като своите войници. Подобно на всички хора от Кралството, той беше принуден да зареже ежедневния режим за поддържане на опрятност и сега изглеждаше малко дивашки, рошавата брада и дългата коса го правеха почти неразпознаваем. — Вече знаем на собствен гръб колко добре използват те шпионите си.

— Той не е шпионин — каза Кирал, единствената в отряда им освен Мъдрия мечок, която не показваше враждебност към младия шаман. — Песента ми не показва измама.

— Тези хора му вярват — изтъкна Вейлин, защото Орвен явно не намираше голяма утеха в думите на ловкинята. — А Мъдрия мечок вярва на тях. Освен това нямаме кой знае какъв избор.

Множество Вълчи хора се бяха събрали върху една издадена в морето ивица земя на западния бряг на острова, няколкостотин мъже, жени и деца, които се взираха в новопристигналите с нескрито любопитство. Около тях се бяха скупчили няколко глутници вълци, всяка наброяваща по десет или повече животни, с по един шаман в центъра й, а над главите им кръжеше голямо ято ястреби-копия. Многокрилата вдигна костения си жезъл, за да заповяда спиране, и един мъж излезе напред да ги посрещне — малко по-висок от нея и с по-широко телосложение от повечето хора на леда. От топлотата на прегръдката, с която мъжът дари Многокрилата и Асторек, Вейлин заключи, че става свидетел на събиране на семейството.

— Баща ми ви поздравява с добре дошли — предаде Асторек. — Той е водачът тук. На вашия език името му означава Китоубиеца.

— Благодаря му за неговото гостоприемство — отвърна Вейлин и забеляза, че за разлика от Многокрилата, шаманът трябваше да преведе думите му на глас на вожда на Вълчия народ.

Китоубиеца удостои Вейлин със същия внимателен оглед като жена си, макар че лицето му беше много по-дружелюбно.

— Той казва, че е странно, когато една стара приказка придобива плът — преведе Асторек.

Вейлин понечи да поиска разяснения, но Китоубиеца вече бе отминал нататък, за да се приближи към Мъдрия мечок с разтворени обятия. Те се прегърнаха и си размениха поздрави на езика на ледения народ, в който Вейлин все още не откриваше никакъв смисъл, въпреки че го слушаше от седмици.

— Мислехме, че Мечият народ е напълно заличен — обясни Асторек. — Баща ми се радва да види, че сме грешали.

— Те воюваха с воларианците — каза Вейлин. — Бяха изтласкани през леда, за да намерят убежище в нашите земи. Виждам, че с вашия народ не е така.

Лицето на Асторек помрачня и Вейлин забеляза съчувственото трепване на Кирал, което го накара да се зачуди каква ли нотка долавя тя в песента си.

— Ние също водихме война — каза воларианецът. — Беше грозна, но кратка.

 

 

Селището се намираше на миля нагоре по брега. Вместо да разчисти гората, Вълчият народ бе устроил дома си сред дърветата. Те бяха предимно борове, смесени с брези, високи и достатъчно силни да поддържат мостчетата, изградени между тях, и клоните им бяха щедро накичени с въжета и стълби. По-големите жилища се намираха на земята, дървени конични структури, отчасти покрити с мъх и струпани около дърветата, сякаш са порасли в сянката им като гигантски гъби. Гостите бяха отведени до най-голямата постройка — внушителна кръгла сграда, построена около най-високото дърво, чийто дънер стърчеше от центъра на дървения под и се издигаше през покрива. Отвътре бе обзаведена с множество ниски маси, но без столове: Вълчият народ имаше навика да седи върху купчини кожи, които при нужда се пренасяха от къща в къща. Когато въведоха Вейлин и останалите, пространството вече бе започнало да се изпълва с множество хора. Асторек ги насочи към група маси, наредени около централното дърво.

— Това ли е съвещателната ви зала? — попита Вейлин, като се настани върху една от купчините кожи с Дарена до себе си. — Мястото, където се взимат решения — уточни той в отговор на объркания поглед на младия воларианец.

— Решения. — Асторек се засмя тихичко и хвърли поглед към човека, когото бе нарекъл свой баща и който в момента заемаше мястото си, като махна на Мъдрия мечок да отиде при него. — Всички решения са били взети много отдавна. И то не от нас.

Преди Вейлин да успее да попита още нещо, Алтурк се отпусна срещу него и промърмори:

— Моят народ досега щеше да ни е нахранил. Или убил. — Сентарският боен вожд беше загубил тегло по време на прехода, като всички тях, но докато другите се бяха възстановили до голяма степен през последните дни, при него пораженията от леда, изглежда, се задържаха. Лонакските мъже не си пускаха бради и лицето му изглеждаше мършаво като череп, върху някога голата му глава стърчаха рошави кичури черна коса, а мускулите на ръцете му вече не бяха толкова големи. Дълбоката мъка, която Вейлин бе забелязал у него в планините, също не се беше разсеяла и той се зачуди дали Алтурк умишлено не се е вкопчил в нея, оставяйки скръбта да го стопи, може би с надеждата, че ледът ще свърши онова, което битките не са успели.

— Би трябвало да се радваш — каза Дарена на лонака. — Сега имаш да разказваш най-великата история, като се прибереш вкъщи.

— Алтурк никога не споделя разкази край огъня — рече Кирал. — Макар сестра ми да казва, че веднъж имал история, която би засрамила всички останали. Защото Алтурк, както потвърждава самата малеса, веднъж чул гласа на един бог.

Алтурк удари с ръка по масата, изръмжа нещо на собствения си език и изгледа свирепо Кирал. Вейлин се приготви да стане и да я защити, но ловкинята само се усмихна, срещна погледа му без никакъв страх и каза на лонакски нещо, което после побърза да преведе за Вейлин и Дарена:

— Една неразказана история е прахосано богатство.

Не след дълго донесоха храна, дървени подноси, отрупани с печени меса, а също и купи с ядки и горски плодове.

— На вкус е като тюленското — отбеляза Алтурк, след като отхапа голям залък месо. — Ама не толкова жилаво.

— Морж — обясни Асторек, като дойде да седне на масата им. — Зимно месо. Лете ядем предимно лосове. — Изгледа любопитно Алтурк и Кирал, местейки поглед между тях и Вейлин. — Вие не сте от едно племе.

— Да, не сме — потвърди Алтурк, докато дъвчеше и преглъщаше. — Ние сме лонаки. Те — посочи с глава към Дарена и Вейлин — са мерим хер.

— Дълго време бяхме врагове — каза Вейлин. — Сега сме съюзници; твоят народ ни направи такива.

Асторек въздъхна раздразнено, но този път не показа, че е обиден.

— Това тук е моят народ.

— Откъде си научил езика ни? — попита Дарена.

Асторек хвърли поглед към Китоубиеца, който бе потънал в оживен разговор с Мъдрия мечок.

— Тази история скоро ще ви бъде разказана.

Гощавката продължи до късно през нощта. Изобилието от месо бе придружено от силна бира, която миришеше на бор. Вейлин отпи само глътка, преди да я остави, макар че на Алтурк май му хареса.

— Туй е все едно да пиеш дърво — каза той и нададе рядък за него смях, преди да пресуши бокала си.

— Ферментираме горски плодове и борови шишарки — каза Асторек. — Оставиш ли ги да преседят достатъчно дълго, можеш да ги ползваш за разпалване на огън.

— Да, със сигурност разпалват огън в корема ми. — Алтурк вдигна към устните си нов бокал и го изпи на няколко глътки.

С напредването на вечерта Вейлин с облекчение откри, че пиянството на едрия лонак е кротко, а не буйно. Видя го как клюмна напред и подпря главата си с ръка, а после продължи да се налива с боровата бира, като мърмореше под нос нещо на собствения си език, за видимо отвращение на Кирал.

— Срамиш малесата на сентарите с това поведение — изсумтя тя.

Алтурк сви устни и каза няколко кратки думи на лонакски. По гневната реакция на Кирал Вейлин прецени, че те не са комплимент. Тя изръмжа някаква лонакска ругатня и скочи на крака, полуизтеглила ножа си.

— Стига! — каза й Вейлин със заповеден глас и достатъчно силно, за да накара стаята да притихне изведнъж. — Тук не си си вкъщи и обиждаш нашите домакини — продължи по-тихо, после премести поглед към Алтурк. — А ти, талеса, би трябвало вече да отидеш да си легнеш.

— Мерим хер — изломоти Алтурк и се надигна наполовина, посегна за бойната си тояга, но бързо я изпусна. — Синоубиец! — Подпря се с ръце на масата и опита да се изправи. Тази задача обаче се оказа непосилна за изнемощелите му крайници, той рухна и лицето му се фрасна глухо в масата. Алтурк остана в тази поза и скоро захърка.

— Варниш — присмя му се Кирал, седна отново и се втренчи във Вейлин. — Трябваше да ме оставиш да го убия. Песента ми не намира никаква стойност в него.

— Един измъчван ум заслужава изцеление, не смърт — каза й Асторек и хвърли съчувствен поглед към спящия лонак. — Освен това хората от едно и също племе не бива да се убиват взаимно.

Кирал се засмя и метна в устата си едно плодче.

— Тогава, след като вече не ни е позволено да убиваме мерим хер, лонаките няма да имат кой знае какво друго да правят.

Асторек поклати тъжно глава.

— Всичко това е толкова странно, но и тъй познато.

 

 

Пирът свърши няколко часа по-късно. Сентарите отнесоха намиращия се все още в безсъзнание Алтурк в далечния край на залата, където Асторек им каза, че могат да си стъкмят постели, защото в селището липсваха достатъчно свободни сгради за толкова много новодошли.

— Племето расте от година на година — каза той. — Непрекъснато трябва да строим.

Китоубиеца и Многокрилата се появиха до него заедно с Мъдрия мечок и шаманката посочи с жезъла си към широкия вход на залата.

— Време е за нашата история — каза Асторек.

След топлината на залата студът навън бе съкрушителен, изкара въздуха от дробовете на Вейлин и моментално предизвика туптене в слепоочията му. Тримата с Дарена и Кирал последваха ледените хора в гората. Асторек вървеше най-отпред с горяща факла в ръка. Пътят беше стръмен и покрит с дебел сняг и ставаше все по-труден, колкото по-високо се катереха, макар че Вълчите хора се движеха с несъзнателна бързина, тъй като бяха минавали оттук много пъти.

Накрая стигнаха до равно място в основата на една назъбена скала и Асторек вдигна факлата си. Светлината заигра по тесен отвор в камъка. Вейлин видя как Кирал и Дарена се вцепениха при вида на пещерата и как Мъдрия мечок стисна по-здраво костения си жезъл.

— Сила ли има тук? — попита го той.

— Много сила — потвърди шаманът, взираше се в пещерата с явно безпокойство. — Може би прекалено много.

— Тук не ви дебне никаква опасност — каза Асторек, влезе в пещерата и даде знак на Вейлин да го последва. — Това място е колкото наше, толкова и ваше.

Входът на пещерата беше тесен, но се разширяваше в просторна кухина. Стените й бяха сухи, а въздухът — застоял. В пода имаше оформени множество чашкоподобни вдлъбнатини, всяка обагрена със засъхнал пигмент в различен цвят. Вниманието на Вейлин обаче бе привлечено от стените. Те се извиваха в голям полукръг около тях и две трети от дължината им бе богато украсена с рисунки в толкова ярки багри, че сякаш трептяха в светлината от факлата на Асторек.

Многокрилата поведе Вейлин към частта от стената най-близо до входа на пещерата и заговори.

— Майка ми ви приветства с добре дошли при паметта на Вълчия народ — преведе Асторек.

Вейлин се вгледа в картините върху камъка и с изненада откри, че боята е прясна, а образите — ясни и лесно различими. Имаше голямо петно черна боя, нашарено с жълти точици, което той реши, че символизира нощното небе. Малко по-нататък видя грубо надраскани човечета, събрани в голяма група, а до тях същата група, разделена с три черни линии.

— Краят на първата Дълга нощ — каза Асторек — и раждането на трите племена, които разделили островите помежду си. Тогава нямало шамани и животът бил труден. Но все пак сме благоденствали. — Той продължи нататък и светлината на факлата трепкаше по различни сцени. Докато вървяха напред, образите ставаха все по-сложни и вече нямаше човечета от чертички, а ясни изображения на хора и зверове. Ловци пробождаха с копия морж върху леда или мятаха харпуни по китове от носа на лодки, други пък строяха къщи между дърветата. На следващата картина Вейлин спря и му трябваше момент да разбере напълно сцената: остров, Вълчия дом, ако се съдеше по формата на планината, а до него някакъв съд, само че с напълно непозната конструкция. Беше дълъг и газеше дълбоко във водата, само с една мачта и много повече гребла от всеки съвременен кораб.

— Те дошли от запад през летните месеци — каза Асторек. — Преди толкова много години, че оттогава звездите са променили пътя си. Високи хора, които говорели с неразбираемо ломотене, но носели скъпоценни дарове: остриета от желязо, по-здрави и по-остри от всичко, което сме можели да направим ние, и чудни устройства от стъкло, които пращали погледа ти през големи разстояния. Нарекли сме ги Хората от голямата лодка.

Той посочи три фигури, стоящи до кораба, двама мъже и една жена. Жената беше смайващо красива, тъмнокоса и зеленоока, с дълга бяла роба и със златен амулет на шията: полумесец, украсен с червен камък. Мъжът от лявата й страна носеше синя роба и имаше слабо телосложение, беше с красиво, но тясно лице и по устните му като че ли играеше полуусмивка. Но мъжът отдясно бе този, който привлече вниманието на Вейлин: внушителна брадата фигура, висок и широкоплещест, с чело сбърчено сякаш в дълбок размисъл. Лицето му досущ приличаше на едно друго, което Вейлин беше виждал.

— Това е той! — каза той и се обърна към Мъдрия мечок с разтуптяно от вълнение сърце. — Статуята от Разрушения град! Виждаш ли го?

Мъдрия мечок кимна със забележимо по-слаб ентусиазъм.

— Тази история известна на Мечия народ — каза той. — Хора от голяма лодка донесли смърт на леда.

— Да. — Асторек продължи нататък и факлата му разкри сцена на опустошение — селище също като онова, което току-що бяха напуснали, само че осеяно с трупове. — Те дошли с мир, искали да търгуват съкровища срещу знание. Не водели със себе си воини, не проявявали насилие и все пак донесли смърт. Голяма болест, която поразила всяко посетено от тях селище, докато трите племена се стопили до жалки остатъци.

Светлината на факлата разкри отново жената, този път сама. Лицето й беше изобразено в профил, сведено и покрусено. Ръцете й бяха вдигнати към лицето, окървавени от пръстите до китките.

— Жената ни спасила — каза Асторек. — Не е съвсем ясно как, но тя дала кръвта си и това ни спасило, болестта отстъпила. Само че… — Той освети следващата картина, на която двамата мъже стояха над тялото на жената. Усмивката на красивия бе изчезнала, лицето му сега беше сковано от гняв, докато върху това на брадатия личеше стоическо търпение, макар че древната ръка, изобразила лика му, явно бе съзряла скръбта, която той се мъчеше да прикрие.

— Високият мъж взел голямата лодка и отплавал — каза Асторек. — Но другият останал, тъй като не искал да се отдели от тялото на жената. Отказал да го предаде на леда, както е обичаят. После… — Светлината разкри някакъв сенчест силует: мъж, теглещ шейна през снежна буря. — После той откарал тялото й на север, когато дошла зимата, и очите на ледения народ не са го виждали повече. Но… той ни оставил дар.

Асторек млъкна и се взря във Вейлин с изражение, в което се смесваха неохота и благоговение.

— Те знаели много неща, тези Хора от голямата лодка. Можели да обработват метала и да четат по звездите, и даже да познават бъдещето.

Картината, разкрита от факлата на Асторек, беше най-голямата досега, покриваше стената от пода до тавана и бе сътворена с майсторство и яснота, които биха затъмнили дори творбите на Алорнис. Това беше лицето на един мъж, може би около трийсетгодишен, с по-скоро ъгловати, отколкото красиви черти, тъмни очи и лека усмивка, играеща по устните. Беше сурово лице, лице на човек, свикнал на лишения, ако се съдеше по леката му измършавялост, а също и на насилие, доколкото можеше да прецени Вейлин. Той се беше взирал в очите на достатъчно убийци, за да знае…

Но всяка мисъл излетя от главата му, когато го осени прозрението. Той усети как Дарена пристъпи до него и го хвана за ръката, която бе започнала да трепери.

— Човекът, който ще ни спаси от невиждана заплаха — каза Асторек. — Нарекли го Сянката на гарвана.