Антъни Райън
Огнената кралица (23)

6.
Лирна

— По никакъв начин ли не мога да ви разубедя?

Бяха поискали аудиенция рано тази сутрин и сега стояха пред нея в тронната зала. Ястребовото лице на Хера Дракил не издаваше никакви емоции, докато Санеш Полтар поне си бе докарал гримаса на съжаление.

— Войната е спечелена — каза той и сви рамене. — Стадата лосове растат и няма кой да ги лови, ще опасат цялата трева. В равнините имат нужда от нас.

Лирна се обърна към бойния вожд на сеордите.

— Ами ти, горски братко?

— Ние се вслушвахме в зова на вълка — отвърна той. — Сега той заглъхва. Гората ни вика да се върнем.

„Най-добрата лека пехота и кавалерия на света“, беше ги нарекъл Вейлин. Не бяха придобивки, които да загубиш с лекота.

— Враговете ни ще се върнат, ако не ги сразим — каза тя. — А върнат ли се, може би няма да успея да ви опазя от зверствата им.

— Бихме се за тази земя — настоя Хера Дракил. — И се радваме, че го направихме. Но земята отвъд великата вода не е наша, че да се бием за нея.

Тя знаеше, че зад думите му се крие нещо повече; в очите му блестеше слаба искрица, която й бе твърде добре позната. Спомни си неловкостта на горския народ в присъствието на лейди Дарена, вроденото им отвращение към онова, което бе направила за Вейлин, и силната им неприязън към морето. „Сеордите видяха много, откакто напуснаха горите — помисли си тя. — И познаха страха.“

— Вие не сте се клели пред мен — каза Лирна. — Така че не мога да изисквам от вас преданост. А бих била глупачка и лъжкиня да твърдя, че това кралство щеше да е свободно днес без вашата помощ. Така че приберете се благополучно у дома с моите благодарности и бъдете сигурни, че сеордите и еорилите ще се радват на приятелството и закрилата на Обединеното кралство вовеки веков.

Те я изненадаха, като се поклониха — нещо, което не ги беше виждала да правят никога.

— Ако мрачните сърца се върнат — каза Хера Дракил, щом се изправи, — ще се бием отново за теб.

Тръгнаха си по пладне. Лирна гледаше от стените как огромното еорилско войнство препуска на север, следвано от сеордите в хлабавия им племенен строй, някои окичени с различни дрънкулки, събрани по време на престоя им тук.

— Тежка загуба, ваше величество — отбеляза стоящият до нея граф Марвен. — Биха ни свършили чудесна работа оттатък океана.

— Кралската гвардия вече е трикратно по-многобройна от тях — каза Лирна, като се помъчи увереността й да не изглежда насилена. — А и не всички си тръгнаха. — Тя кимна към сеордите и еорилите, настанили се на лагер близо до портата, може би триста воини, които бяха решили да останат. Някои бяха завързали близост с хора от Кралството, срещнати по време на похода им, даже имаше няколко брака; тя виждаше как бързо наедряващата жена на лорд Орвен се движи сред заслоните от лосови кожи. Други бяха решили да се присъединят към похода й в търсене на възмездие за множеството зверства, на които бяха станали свидетели по време на кампанията, а останалите — водени просто от любопитство, от желание да видят какво има оттатък великата вода. Най-важно място сред последните заемаше старейшината на еорилите, Мъдрост.

— Откривам, че в главата ми винаги има място за още знание, ваше величество — бе казала тя в отговор на въпроса на Лирна.

— Поне няма да ни се налага да търсим място за толкова много коне — продължи новият й Военачалник. — И без това сме претоварени с ренфаелски рицари и собствената ни кавалерия. — Млъкна, без съмнение събираше смелост да даде неприятен съвет. — Ваше величество, флотата расте от ден на ден, но все пак бавно. Ето защо смятам, че може да се наложи да пратим армията на две вълни. Първата ще се състои от елита на Кралската гвардия и стрелците на лейди Рева. Те ще завладеят някое удобно за защита пристанище, докато флотата се върне за останалите.

Лирна гледаше как и последните сеорди се скриват зад едно далечно възвишение. Стори й се, че една фигура се задържа за миг. Може би беше Хера Дракил, или просто някой воин, решил да хвърли прощален поглед към мястото, което едва ли щеше да види отново.

— Има ли графиня Марвен? — попита тя. — Семейство, което те чака в Нилсаел?

— Да, във Фростпорт. Жена ми и двамата ми синове.

— Би трябвало да ги доведеш тук. Ще са добре дошли в двора.

— Съмнявам се, ваше величество. Жена ми… е с труден нрав. Само ден след пристигането си ще настоява за собствен дворец.

— Аха. — Тя се извърна, когато самотният сеорд се скри от погледа. — Да атакуваме в малка численост няма да ни донесе нищо, милорд. Воларианците загубиха много войници, но империята им е богата на други. Ще ги връхлетим на една вълна и ще изметем тяхната поквара от лицето на земята.

— Простете, ваше величество, но ние не разполагаме и с половината от нужните кораби.

— Така е — съгласи се тя. — Положение, което очаквам да бъде поправено в най-скоро време.

 

 

Давока я чакаше с конете на двора.

— Готов ли е? — попита я Лирна на лонакски, като се метна на гърба на Стрела.

— Стана точно както го предрече — отвърна Давока с невъзмутимо изражение, което бе в пълен контраст с тона й.

— Жалко. — Лирна обърна Стрела към портата на двореца. — Да вървим да намерим нещо приятно, което да ни разсее.

Варинсхолд кипеше от дейност. Хората спираха работа да се поклонят, после продължаваха забързано по делата си. Въпреки цялата суетня раните на града почти не бяха заздравели: само няколко новозавършени сгради се издигаха сред разрухата, а и те бяха простички и функционални, лишени от естетика. „Малциус би се разплакал — помисли тя, докато оглеждаше столицата си, сега град от платно и дърво вместо от камък. — Той толкова обичаше да строи.“

На пристанището дейността беше още по-оживена. Варинсхолд беше пристанищен град, но по традиция строеше малко кораби, повечето съдове на Кралството се произвеждаха в Южна кула и Уорнсклейв, където в момента хиляди хора работеха трескаво, за да й дадат исканата флота, макар че бързината все бе недостатъчна. Зимата вече идеше, а бяха готови само десетина нови кораба, при това само бойни съдове с традиционна конструкция. Раздразненият лорд Даверн й беше обяснил, че строежът на кораб с желаните от нея размери би изисквал създаването на нова корабостроителница.

— Тогава създайте я, милорд — беше му казала простичко тя.

Ковачницата на кралицата, както бяха започнали да я наричат, заемаше голяма част от пристана, където по-рано се намираха градските складове: просторна шир от работилници, в които майстори занаятчии се трудеха денонощно на десетчасови смени. Повечето бяха бивши чираци, достатъчно млади, за да избягат от робовладелците, отвели техните наставници, и мнозина трябваше да бъдат извадени от редиците на Кралската гвардия, често с шумни протести. В съответствие със строгите й заповеди те не спряха работа, за да се кланят, когато влезе в Ковачницата, макар че бе посрещната от множество възхитени и дори благоговейни погледи.

Тя продължи през какофонията от ехтящ метал и неспирно стържене на триони до просторното помещение, където я чакаха Алорнис и лорд Даверн, а зад тях се издигаше корпусът на съд, висок цели трийсет стъпки. Погледът на Лирна се плъзна по опасалите го скелета и работниците, които тъпчеха кълчища и смола в горните процепи.

— Съобщиха ми, че корабът е готов за пускане на вода, милорд — каза тя на Даверн.

— Само няколко последни дреболии, ваше величество — увери я той с уморен поклон, след което се обърна и простря ръка към новородения кораб. — Поднасям ви „Гордостта на Кралството“, дълъг сто и шейсет стъпки и широк четирийсет и пет, с дълбочина на газене двайсет и три и способен да пренесе петстотин напълно въоръжени кралски гвардейци през всеки океан.

— И — добави с престорена скромност Алорнис — построен само за двайсет дни от по-малко от сто души.

— Е — каза Лирна на Даверн. — Значи се получи.

— Да, ваше величество. — Той кимна към Алорнис. — Първоначалният ми скептицизъм май се оказа неоснователен.

Лирна тръгна към кораба, но спря, хвана ръката на Алорнис и я стисна.

— Благодаря ти, милейди. Отсега нататък те обявявам за придворна изобретателка. Сега, когато корабът е довършен, ще те помоля да насочиш ума си към военните действия. Във Волария ще се изправим срещу многобройна войска, така че ще съм ти благодарна за всяко устройство, което успееш да измислиш и което би могло да изравни донякъде шансовете.

Усети как ръката на Алорнис трепва в нейната.

— Аз… не знам много за оръжията, ваше величество.

— За корабите също не знаеше много, но това не се оказа от голямо значение. Ще очаквам проектите ти с интерес. — Пусна ръката й и се обърна към Даверн. — Кога е пускането на вода?

— При вечерния отлив, ваше величество. Мачтите трябва да бъдат поставени до два дни.

— Наредете да пратят копия от плановете на корабостроителниците в Уорнсклейв и Южна кула. От днес нататък да не следват други проекти.

— Слушам, ваше величество.

Очите й се спряха на буквите върху корпуса. „Гордостта на Кралството“ — подходящо, но не особено вдъхновяващо.

— И сменете името — добави, докато се обръщаше да си върви. — Ще се казва „Крал Малциус“. Ще ви осигуря списък с имена за останалите.

 

 

Ротата на смъртниците бе принудена да лагерува извън стените на града. Граф Марвен им беше дал да охраняват една стражева кула на северния нос, на прилично разстояние от множеството ветерани от Кралската гвардия и бивши роби, които жадуваха да си уредят сметките с тях. Лирна откри, че Ал Хестиан тренира хората си с обичайната си учтивост.

— Ставай, безполезен лайноядец такъв! — изръмжа той на един паднал на земята младеж, който се стискаше за корема, където лорд-маршалът му бе нанесъл удар с тъпия край на алебардата си. — Стиска ти да крадеш, ама не и да се биеш, а? Оставяш се да те победи един сакат старец. — Изрита свирепо по краката момчето, което продължаваше да се свива. — Ставай! Иначе те чака бой с камшик!

Лирна се приближи, без да обръща внимание на поклона на Ал Хестиан, и се взря в свития от страх младеж. Той я гледаше умолително, а в очите му напираха сълзи. „Почти момче е“, осъзна тя.

— Твоят лорд-маршал ти даде заповед — каза тя тихо. Знаеше, че той не вижда в очите й никаква доброта.

Момчето се изправи, преглътна сълзите си и й се поклони.

— Сержант! — викна Ал Хестиан и един широкоплещест мъж дотича и отдаде пъргаво чест. Лирна позна в него рицаря от тъмниците, онзи, който беше плакал, когато тя им подари живота. — Гони този страхливец, докато се строполи. И една седмица никакъв ром.

— Този би се справил добре сред лонаките — отбеляза стоящата до нея Давока.

Ал Хестиан се приближи да хване юздите на Лирна, докато тя слизаше от коня. В него личеше някаква нова жизненост, съкрушеният човек от Дупката на предателя сякаш бе подменен с образец за лорд-маршал от Кралската гвардия, какъвто, напомни си Лирна, той беше някога. Изпънатият му гръб и безупречната униформа обаче не можеха да скрият очите му — те все още говореха за човек, потънал в скръб.

— Милорд — каза тя и посочи към скалите, където Орена и Мурел нареждаха маса и столове. — Дойдох да гледам първото плаване на новия си кораб. Ще се присъедините ли към мен?

Той накара хората си да запалят фенери и да ги накачат по пръти върху скалите. Седеше сковано срещу нея, докато слънцето гаснеше и тревата зашумоля под силния вятър откъм морето.

— Как намирате новата си рота, милорд? — попита го Лирна, след като взе чашата вино, която й подаде Орена.

— Смесена паплач, ваше величество. Рицари, опитващи се да възстановят честта си, и редом с тях отрепките на Кралството. Моите Черни ястреби щяха да ги изколят всичките само за ден.

— Да, ако, разбира се, не бяха премахнати. — Тя погледна виното в чашата си, тъмно кумбраелско червено със сладък аромат и дъх на мента и къпина. — Някакви дезертьори?

— Двама, ваше величество. Бяха от новопостъпилите, тъпи престъпници, ако ще си говорим честно, без ясна представа как да избегнат залавянето си. Лесно ги върнахме.

— И ги бичувахте, предполагам?

— Обесихме ги, ваше величество, пред цялата рота. — Той кимна благодарно на Орена, докато му наливаше вино. — Трябва да се дава пример.

— Така е. Бих предпочела да не пия с теб — добави тя, когато Ал Хестиан понечи да отпие от виното. Той се поколеба за миг, после остави чашата, без на лицето му да проличи и намек за обида.

Бентен, който стоеше на върха на скалата, се обърна и посочи към пристанището.

— Ваше величество.

Лирна стана и даде знак на Ал Хестиан да тръгне с нея.

Носът предлагаше отличен изглед към пристана, където пламтяха множество факли и хората се тълпяха по кея да гледат раждането на могъщия кораб на кралицата. Ковачницата беше снабдена с хелинг, стърчащ към залива, и яркото сияние отвътре къпеше водите в жълта светлина. Даже от това разстояние Лирна можеше да чуе ударите на множество чукове по блокчетата, които задържаха кораба на мястото му. После те секнаха рязко, за да се сменят със силни овации откъм кея, когато корабът се плъзна по хелинга във водата и остави след себе си диря, блещукаща като злато в светлината на факлите.

— Изглежда великолепно, не мислите ли? — попита Лирна Ал Хестиан и даде знак на Орена да донесе чашите.

Той се загледа за кратко в кораба и хлътналите му очи заблестяха едва-едва.

— Много е внушителен, ваше величество.

— Да. Трябва да призная, че малко ви подведох, лорд-маршале. Работата ми тук тази вечер не беше да ви покажа кораба си.

Видя как той се напрегна и хвърли поглед към Илтис и Бентен, които стояха от двете му страни, със сурови погледи и сложили ръце на дръжките на мечовете си.

— Така ли, ваше величество?

— Така. — Лирна се обърна при приближаването на Орена, погледна я и изля виното си на тревата. — Беше да ви покажа лицето на нашия враг.

Орена замръзна и всякакво изражение се оттече от лицето й, но очите й зашариха от човек на човек с неестествена скорост.

— Лорд Вейлин забеляза — каза й Лирна, — че ти видя момчето, което не може да бъде видяно, освен от друг Надарен. Това беше глупаво.

Орена не помръдна. Очите й се спряха на Лирна, докато Бентен и Илтис се приближаваха от двете й страни с извадени мечове, а Давока пристъпваше зад нея, вдигнала копието си.

— Орена Вардриан — продължи Лирна. — Фамилните имена се предават по женска линия сред азраелските фермери. Брат Харлик е запаметил всяко преброяване, правено някога в това кралство, така че беше лесно да разберем, че ти и лорд Вейлин сте братовчеди, с обща баба, която без съмнение е предала Надарената си кръв и на двете си дъщери. Майчината кръв носи Мрачното, но видът на дарбата може да варира в поколенията. Каква е нейната?

Лицето на Орена потръпна, множество изражения пробягаха по застиналата й физиономия — злоба, страх и веселие, — преди да се спре на най-неочакваното: тъга. Когато заговори, гласът й бе унил, макар интонацията да се стори на Лирна странно позната.

— Тя може да влага мислите си в главите на другите. Тази дарба е трудна за усвояване и тя я използваше рядко, защото изпитваше ужас да не я разкрият. Знаеше, че собственият й народ ще я предаде на Четвъртия орден, ако разбере. Нищо чудно, че е решила да избяга от фермата и че си е взела богат съпруг, като е използвала дарбата си по време на ухажването.

— Също така е казала на другото създание като теб и на питомния му жрец къде да ме намерят онази нощ в Алтор.

Илтис оголи зъби и мечът му затрепери леко, докато той се мъчеше да овладее гнева си.

— Бях принудена да го направя — каза Орена. — Както и мнозина други.

— Повече от веднъж, без съмнение. Предполагам, че враговете ни са съвсем наясно с нашите приготовления.

— Знаят всичко, което знам аз.

— Тогава защо рискува да те разкрият тази вечер? Лейди Давока те наблюдава зорко, откакто лорд Вейлин сподели подозренията си. Защо избра тази вечер да отровиш виното ми?

Орена не каза нищо, макар Лирна да видя как очите й се стрелнаха към Ал Хестиан.

— Изглежда, нашият враг се бои и от вас, милорд — каза Лирна на своя лорд-маршал. — Изведнъж откривам, че съм много радостна, че не ви екзекутирах. — Отново обърна поглед към Орена. — Защо Съюзника иска смъртта му?

— Той притежава военен гений, който ще ви послужи много добре, щом стигнете Волария.

— Срещали сме се и по-рано, нали? В планините.

— Няма значение. — Гласът на Орена стана още по-безчувствен, погледът й загуби фокус и раменете й се отпуснаха. — Нищо няма значение. Построй си флотата, събери си армията, прати ги към смъртта им. Всички ние сме само пионки върху неговата дъска и ако играта тръгне на зле, той ще започне друга. Аз съм умирала сто пъти и съм се будила в черупка след черупка, молех се всеки път той най-после да ме остави на мира. Когато се събудих в това тяло, отпърво не чух шепота му и си помислих… — Млъкна, сведе глава и уви ръце около тялото си.

— Ти имаше предостатъчно възможности да ме убиеш на „Морска сабя“ — каза Лирна. — По време на битката това би било лесно, с толкова много летящи стрели, толкова много дим да скрие убийството. Защо не го направи?

Тъжният смях на Орена отлетя с вятъра.

— Ти ме направи дама. Ти беше… моя кралица. И… — Тя млъкна и се усмихна. — И освен това го имаше Харвин. Да живееш толкова дълго, без никога да докоснеш нечие сърце, е ужасно. Като си помисля, че трябваше да го открия у него, прост престъпник с не повече ум от прасе…

— И очакваш да повярвам на това? — Лирна усети как гневът й се разгаря и се насили да го овладее. Опитът на тази твар да я манипулира беше опасен, тласкаше я към бързо отмъщение. — Създание като теб е недосегаемо за любовта.

— Мислиш се за много умна, кралице, но все още си само дете. Виждала съм да се вършат много неща в името на любовта, както чудесни, така и ужасяващи, и винаги съм ги намирала за забавни. Има едно кътче в душата ми, където ми се иска да си права, да бях останала наистина недосегаема за нея, защото тогава скръбта ми нямаше да е толкова голяма. Мисля, че благодарение на това той ме откри отново, чу отчаянието ми, процеждащо се в пустотата, и ме призова отново на своя служба.

— Зов, който трябваше да отхвърлиш.

— Той ме обвърза към себе си много отдавна, спои душата ми със своята и премахна у мен всякаква воля за съпротива. Точно така ни избира — душите, които са най-подходящи за целта му, онези с достатъчно злоба, за да съответства на неговата, и достатъчно слабост, за да бъдат оформяни.

Тя се смъкна на колене и хвърли поглед през рамо към Давока, която стоеше с малко стъклено шишенце в ръка.

— Би трябвало да знаеш — продължи Орена, обръщайки се пак към Лирна, — че умът на тази черупка е увреден. Прекършил се е, когато е била изнасилена и почти удушена в деня на падането на града. Единствено дарбата й я е спасила, като е съкрушила ума на нападателя й, но това я е оставило изтощена и лесна за залавяне.

— Тя ще получи най-добрите грижи — каза Лирна. — Освен това обещах на лорд Вейлин, че ще му върна братовчедката.

Орена кимна, запретна ръкав и вдигна ръката си с протегната длан.

— Този път прошка няма да има, провалите ми станаха твърде чести, душата ми е прекалено оцапана от чувства. Този път той ще ме унищожи напълно, ще заличи самия спомен, че някога съм била жива. Участ, която мисля, че ще ме устройва идеално. — Лицето й бе твърдо, решително и тя добре владееше страха си, в рязък контраст с момичето под Планината, което виеше и умоляваше. — Готова съм, кралице моя…

Години след това малкото останали живи от Ротата на смъртниците все още помнеха писъка, отекнал над носа в онази нощ. И колкото и да бяха закалени от множеството ужаси, пак потреперваха при спомена за този звук, запечатал се в съзнанието им като поличба за онова, което предстоеше.

 

 

Зимата се разрази в пълната си ярост рано, силният дъжд неприятно бързо се смени със сняг и платнените покриви на Варинсхолд провиснаха под тежестта му. Лирна беше заповядала да се запасят с гориво, но лютият студ изненада мнозина и някои даже загинаха в хватката му, главно старите и болните. Други бяха открити извън градските стени, излезли без топли дрехи, и замръзналите им лица често изглеждаха безметежни, умиротворени. Нашествието беше оставило мнозина без семейства и уязвими за отчаянието, безценни работници, паднали жертва на неизлечима скръб.

Въпреки студа и лишенията работата продължаваше. Ковачницата произвеждаше оръжия с бясна скорост и корабостроителите на Даверн осигуриха още три кораба за по-малко от месец; темпото на производство се ускори, щом работниците свикнаха с новите техники.

— Забравете за златото от Пределите, ваше величество — посъветва я Даверн един ден с обичайната си усмивка. — Когато спечелим войната, тази земя ще забогатее само от строене на кораби.

Честно казано, на нея често й се искаше да можеше да забрави за златото. Граничен лорд Ултин постоянно й пращаше писма с искания за още миньори, а писарите на лорд Дарвус бяха крайно педантични в броенето и тегленето на всеки слитък, стигнал до Фростпорт — дотолкова, че бавеха препращането им към алпиранските търговци. „Ако ваше величество благоволи да прати още писари — беше отговорил старецът на деликатно формулирания й укор, — сигурен съм, че придвижването на златото ще бъде възобновено с максимална бързина.“ Тя бе устояла на желанието да прати лорд Адал с официален едикт, който разтрогва съглашението на Дарвус с Вейлин и поставя търговията със злато под контрола на Короната. Все пак, както не пропускаше да й напомни нейният министър на правосъдието, тя вече бе упражнявала кралската си воля с честота, пред която управлението на баща й изглеждаше като пример за лека ръка, и не желаеше да си спечели репутацията, че отменя неудобни закони.

Аспект Дендриш се беше заел с незавидната задача да изслушва молителите и я безпокоеше само за извънредно важните или сложни случаи. Той също така бе принуден да възстанови съдебната система в страна, сериозно опразнена от адвокати и магистрати, и получи разрешението й да реорганизира из основи съдебния апарат на Кралството.

— Трима върховни съдии? — попита тя, като прочете плана му. — Ролята на върховен съдия не трябва ли да се падне на вас, аспект?

— Прекалено голяма власт, съсредоточена в един пост, често води до корупция, ваше величество.

Тя му се намръщи развеселено. Макар Дендриш да беше може би най-несимпатичният мъж, когото бе срещала, с изключение на мъртвия Дарнел, той бързо си бе спечелил репутацията, че има трезва преценка и е абсолютно безпристрастен. Докладваше за всеки опит за подкуп и определяше бързо наказание на виновника.

— Да не се чувствате корумпиран от задълженията си? — попита тя.

— Аз няма да държа този пост вечно. — В думите му имаше тежест, която я накара да се сепне и да огледа бледата му кожа и бързо топящата се коремна обиколка. И по-рано бе забелязала, че в гласа му се долавят леки хрипове и че той обезпокоително често млъква, за да се изкашля.

— Трима съдии — каза тя, като се върна към документа. — За да се гарантира, че при вземането на решения гласовете им няма да са поравно, предполагам?

— Точно така, ваше величество. Естествено, всяко постановление ще трябва да бъде одобрено от вас.

— Освен това забелязвам, че в редактирания ви наказателен кодекс не се споменава Вярата.

— Вярата се отнася до душата и Отвъдното. Законите се отнасят само до Кралството и неговите поданици.

— Много добре. Ще ми трябва време да обмисля подробно това.

— Благодаря ви, ваше величество. — Той се преви, опита се да потисне една кашлица, но не успя. По дантелената кърпичка, която притисна към устата си, останаха червени петна. — Извинете.

— Извинен сте. Освен това ви заповядам да отидете веднага при брат Келан и да се подчините на всички предписания, които ви даде.

Той кимна неохотно, а тя остави документа и каза:

— Нито брат ми, нито баща ми някога са опитвали такава радикална промяна в законите на Кралството.

Аспект Дендриш си пое свистящ дъх. Очите му бяха леко влажни.

— Всичко в това кралство се е променило — повече, отколкото някога съм желал. Но желанията не правят една земя годна за живеене.

 

 

— Базирана е на една воларианска машина — каза Алорнис, докато тънката й ръка въртеше лебедката в задната част на съоръжението. Затракаха зъбни колела и диагонално кръстосаните рамене се изтеглиха назад. Машината наистина приличаше на балистите на воларианците, но беше значително по-голяма, с голяма желязна кутия, прикрепена над централната рама. Стоеше върху широка основа, също от желязо, но с отверстие, в което имаше пъхнат лост, позволяващ цялата машина да се върти с изненадваща бързина въпреки размерите си.

Лирна беше дошла при своя Военачалник на главния тренировъчен плац на Кралската гвардия, за да види изпитанието на първото творение на своята придворна изобретателка. Широката равнина, на която се провеждаше Летният панаир, сега бе покрита със сняг и наборни войници бъхтеха през преспите далеч зад редицата мишени, разположени на различно разстояние от устройството. Всяка мишена се състоеше от четири волариански нагръдника, наредени в квадрат. Алорнис ги беше уверила, че устройството е достатъчно мощно да пробие бронята им.

— Обсегът, милейди? — поинтересува се граф Марвен.

— Една воларианска балиста може да стреля на около двеста крачки — отвърна Алорнис, като застопори дебелата тетива на машината и отстъпи назад. — Надявам се, че ние ще надминем това разстояние. Те използват за раменете на лъковете си дърво, а ние — стомана. — Тя насочи устройството, след което дръпна една ръчка. Раменете на лъка се отметнаха светкавично напред и стрелата полетя прекалено бързо, за да може Лирна да я проследи, макар че глухото иззвънтяване откъм една от най-далечните мишени показа, че е намерила целта си.

— Близо триста крачки — засмя се граф Марвен и се поклони на Алорнис. — Браво, милейди. Забележително постижение.

— Благодаря, милорд. Но аз още не съм свършила. Оригиналната воларианска конструкция беше бавна за зареждане, пускането на две стрели отнемаше повече от минута. Аз обаче си спомних как съм виждала редосеялка и това ми даде странна идея. — Тя посегна пак към лебедката и се зае да я върти, зъбните колела затракаха отново и раменете се изтеглиха назад. — Всичко е въпрос на подравняване на колелата — обясни тя, докато пъшкаше от усилието. — Те изтеглят тетивата до определена точка, при което от кутията горе пада нова стрела. — Откъм машината се раздаде тихо тропване, докато тя продължаваше да върти лебедката. — А следващата предавка освобождава тетивата.

Раменете изплющяха пак и отбелязаха ново попадение в най-далечната мишена.

— Човек просто трябва да не спира да върти ръчката — продължи Алорнис и нагласи прицела така, че следващата стрела полетя към друга мишена. — Докато стрелите не се изчерпят, при което кутията може да бъде сменена с нова.

И продължи да работи с машината, като пускаше стрели по различни траектории, докато не бяха улучени всички мишени. Накрая, когато излетя и последната стрела, Алорнис отстъпи назад и каза задъхано:

— Все пак остават някои подробности за изглаждане. Механизмът засича, ако не се смазва често, и освен това мисля, че бих могла да подобря върховете на стрелите.

— Дайте ми сто такива, ваше величество — каза граф Марвен, — и съм готов да се изправя срещу всяка армия, която воларианците изкарат на бойното поле.

Лирна пристъпи напред, прегърна Алорнис и я целуна по челото.

— Какво друго можеш да ми покажеш, милейди?