Антъни Райън
Огнената кралица (39)

10.
Вейлин

Дарена се върна в тялото си с вик и се преви с напрегнато от страдание лице. Вейлин я привлече към себе си и я прегърна, докато треперенето й спре. Беше летяла само за кратко, по нейно собствено настояване, тъй като планинците продължаваха да не се появяват, затова той реши, че мъките й не се дължат на разрушителното действие на дарбата й.

— Те вече са в планините — каза тя и вдигна очи към него, пребледняла и напрегната. — Убиват каквото намерят. Той знае, Вейлин. Той знае, че виждам, и се смее.

Вейлин събра старейшините на Вълчия народ, за да изслушат пълния й доклад, и гледаше как последните останки надежда гаснат върху всяко лице: Сянката на гарвана наистина беше паднала и отдавна обещаните изпитания бяха дошли.

— Сред тях има много варитаи — каза Дарена. — А също и куритаи. Свободните мечове не са толкова многобройни, предимно кавалерия, и в душите им цари смут, пламтят в червено от подозрение и страх. Навлезли са в планините преди два дни, видях следи от битка и останките на едно селище. Всички са били избити, млади и стари, не е имало взети пленници. Те не идват за роби. — Тя млъкна, затворила очи, докато се насилваше да си спомни. — На онези, които са били заловени живи, са им правили разни неща, мъченията им са били многобройни и дълги. — Отвори очи и погледна Вейлин. — Той искаше да го видя.

— Къде са сега? — попита той.

— Движат се на североизток. Поддържат плътна формация, пратили са няколко патрула. Видях много хора да се събират, за да им се опълчат, но на малки групи, никоя от които няма силата да спре настъплението им.

— Значи се нуждаят от нашата помощ — каза Вейлин.

— Не. — Закачуленият мъж беше единственият от присъстващите, който седеше. Беше се настанил близо до един лагерен огън и го ръчкаше със здравата си тояжка.

— Искате да ни посъветвате нещо ли, уважаеми Ерлин? — попита го Вейлин.

— Само изтъквам очевиден факт, братко. — Ерлин въздъхна и отметна качулката си. Усмихна се съчувствено на Дарена. — Те са над два пъти повече от нас, нали, милейди?

Тя хвърли предпазлив поглед към Вейлин и кимна.

— Племената трябва да се обединят, за да имат някакъв шанс срещу тях — каза Ерлин на Вейлин. — Но няма да го направят. Опитах се да предупредя вождовете им, но те не искат да ме слушат, мислят си, че това е само още една кампания за събиране на роби. Воларианците идват на всеки няколко години. Понякога планинците ги подкупват с руда и пленници от другите племена, друг път се бият с тях, за да могат младите воини да спечелят първите си белези. Така продължава вече над двеста години и е станало почти ритуал. Те не разбират срещу какво са изправени. Докато вие се включите в битката, те вече ще са сразени и пръснати.

Ерлин се обърна пак към огъня и Вейлин забеляза как са побелели кокалчетата на ръката му, която ръчкаше жаравата с тояжката. „Страх го е — осъзна той. — Какво може да уплаши човек, който не умира?“

— Племената те познават — каза той. — Можеш ли да ни заведеш при тях? Да говориш от наше име?

— Те не говорят с един глас. Когато не се бият с другите племена, се бият помежду си. Докато се договорим с всички, вече ще е прекалено късно. Но така или иначе, те ще видят в теб и тези хора само още врагове, с които да се бият.

— Очакваш да седя тук и да не обръщам внимание на едно клане?

— Слугата на Съюзника се опитва да те изкара на открито, със сигурност разбираш това. А и ти не си дошъл тук да воюваш, дошъл си за знанието, което мислиш, че притежавам. Ключът към поражението на Съюзника.

Вейлин се намръщи на саркастичната нотка в гласа на Ерлин. Това бе тонът на човек, изправен пред твърде предвидим изход.

— Това случвало ли се е и преди?

— Имаше неколцина през вековете. Учени, крале… — той хвърли на Вейлин кратка съжалителна усмивка, — воини. Всички те се сблъскаха с нерадостната истина за съществуването на Съюзника и бяха доведени при мен от древно знание или магическа дарба. Макар че никой не ме е намирал в такива тежки времена като сегашните.

— Съюзника възнамерява да сложи край. Този път ще е различно.

Ерлин въздъхна и се изправи.

— Тогава по-добре да ти покажа онова, което показах и на тях, братко. — Той посочи с тояжката си на изток, където черните облаци висяха ниско над върховете. — Макар да се съмнявам, че климатът ще се хареса на тези хора.

 

 

Вървяха на изток през пусти долини между ниски хълмове.

— Планинците са рудокопачи — обясни Ерлин. — Копаят мед и калай и ги търгуват с воларианците въпреки непрестанните им разногласия. Толкова далеч на север има само няколко жили, а всички разузнавачи ще са заети с последното нашествие.

— Дълго ли си живял тук? — попита Вейлин.

— Този път шест години, макар че веднъж се задържах близо три десетилетия. Това беше преди два века, когато местните хора не бяха толкова свирепи.

— Какво те задържа тук?

— Вдовица с няколко деца. Имаше остър език, но сърцето й беше добро и май нямаше нищо против да съм с нея и да се правя на съпруг. Когато умря, децата бяха пораснали, а воларианците започваха първите си поробителски акции. Реших, че е по-добре да се махна. Макар че все ме тегли назад.

— Кое?

Ерлин се навъси, спря й огледа огнените планини в далечината. Сиянието им се бе усилило, а небето над тях бе потъмняло още повече.

— Всичко с времето си, братко…

Вечерта Лоркан, Кара и Маркен се събраха около Ерлин, жадни да чуят истории за пътешествията му. От тримата спомените на Кара за него бяха най-смътни, но тя все пак помнеше разказите му от своето пребиваване като дете в Разрушения град.

— Върна ли се в Далечния запад? — попита го тя. — В храма над облаците?

— Да. — Той вдигна поглед към сентарите, които също се бяха събрали наоколо. Те, изглежда, бяха един от малкото народи, с които нямаше голям опит, и неутолимата им жажда за приказки му се струваше в изненадващ контраст със свирепата им репутация. — Макар че останах само една нощ.

— Тя беше ли там? — попита Кара. — Нефритената принцеса?

— Да, и беше по-прекрасна отвсякога. Недокосната от възрастта и все още пееше красивата си песен. Радвах се, че съм положил тези усилия, за да я чуя отново, макар че пътуването бе по-трудно отпреди. Даже земята на търговците-крале не е недосегаема за вражди.

— Нефритената принцеса ли? — попита Вейлин.

— Единствената от всички, които съм срещал, която е живяла повече от мен. Затворена преди безчет години в храма над облаците от търговците-крале, които все още ходят при нея да търсят съвета й, защото си мислят, че има влияние в Небесата. Според мен тя ги намира за извънредно забавни, макар че е трудно да се каже. Настроенията й често са също така неразгадаеми като думите й. Но песента й… — Той затвори очи, сякаш си припомняше нещо блажено. — Неизброими години, прекарани в упражнения с гласа и арфата. Аз единствен съм бил благословен да я чуя повече от веднъж в живота си.

Вейлин видя как Кирал се размърда неловко и разбра какво й казва песента: това бе човек, който не очакваше да чуе отново песента на Нефритената принцеса. „Ние му носим гибел, от това се бои тя.“

— Някога чух една история — каза той на Ерлин. — За ренфаелски рицар, спасен от смъртта от момче с дарбата да изцелява, който пътувал в компанията на човек, който не може да умре. Рицарят разказа, че този човек се опитвал да опази Надарените с надеждата, че в Кралството ще се роди някой, способен да го убие, защото бил отегчен от вечния си живот.

— Отегчен? — Ерлин присви замислено устни. — Животът е непрестанно усещане, вечна промяна и безкрайно многообразие. Не ни е в природата да се отегчаваме от него и аз не съм се отегчил. Но винаги съм знаел, че ще свърши. Колкото и години да съм живял, не мога да карам вечно, нито пък трябва. Нефритената принцеса знаеше това, когато я издирих първия път с надеждата за отговор защо оставам млад, докато другите стареят, защо тези около мен гинат от чума или болести, а аз — не. Но както е привично за нея, не ми даде отговор. Мнозина, които изкачват коварния път до храма, си тръгват разочаровани и дори онези, на които тя избира да продума, намират словата й за неясни, често отвъд способностите им да ги разгадаят. Но макар че не ми отговори, тя ми позволи да чуя песента й и това беше достатъчен отговор. Разбираш ли, в нея има дефект. Дребен, почти недоловим за необучения слух, но за човек, живял толкова дълго като мен, звучи като дрънкането на чирак менестрел, който се мъчи с първите си акорди. Това е само кратка поредица ноти, толкова сложни, че може би надхвърлят уменията на всеки, държал някога арфа, навярно дори нейните. Песента й не е съвършена и тя не я е завършила — и може би никога няма да я завърши.

 

 

След три дни пред тях се появи единственото селище, което бяха видели досега, няколко каменни къщи, скупчени в подножието на планина с плосък връх. Във въздуха се долавяше лек дъх на сяра, а небето бе забулено в сиви облаци, които потъмняваха до черно на изток, където огнените планини бушуваха все по-ярки. Ерлин нареди да спрат на миля от селището. От къщите заизлизаха хора, около стотина, всичките въоръжени.

— Ларетите нямат много гости — каза Ерлин. — Те са малко на брой, а и фактът, че живеят толкова близо до огнените планини, им дава известна сигурност. — Той се обърна към Вейлин и посочи към селището. — Ще очакват да преговарят с вожда на това ново племе.

Вейлин помоли Асторек да тръгне с него и двамата последваха Ерлин към селището, където воините стояха в рехава, но непоклатима линия. Бяха предимно мъже, въоръжени с брадви или дълги копия. Всички носеха кожени поли, стигащи до прасците и украсени с различни символи, и бронзови нагръдници, които блестяха мътно в слабата светлина. По средата на редицата стоеше набит мъж на средна възраст, стиснал две брадви. Дългата му побеляла коса беше вързана на дебели плитки. Скованата му поза като че ли се поотпусна малко при вида на Ерлин, но физиономията му остана свирепа и подозрителна, докато оглеждаше Вейлин — и се промени в яростна, щом зърна Асторек. Вдигна двете брадви, когато те се приближиха, и хората му моментално заеха бойни пози от двете му страни.

— Пертак! — извика Ерлин на набития мъж и се усмихна дружелюбно, после махна към Вейлин и Асторек и продължи да говори.

— Казва, че води много съюзници на ларетите — преведе Асторек. Вейлин забеляза безпокойството на лицето на шамана. — Това е глупаво, Гарванова сянко. Тези хора предлагат на чужденците само смърт.

Вейлин кимна към Ерлин, който вече се приближаваше към вожда с разперени ръце.

— Не и на него.

Ерлин спря на няколко крачки от вожда и заговори тихо, така че те не можеха да го чуят. Но лицето на планинеца загуби част от своята свирепост, макар не и от подозрението си. След малко Ерлин се обърна и им даде знак да се приближат.

— Пертак, вожд на ларетите, иска дарове, ако ще опетните земите му с присъствието си — каза той, макар че Вейлин не беше видял набития мъж да говори.

— Дарове ли? — попита той.

— Само символични — обясни Ерлин. — Ако ви позволи да останете, без да сте му поднесли дар, ще изглежда слаб и някой от по-младите може да го предизвика.

Вождът заговори, сочейки с една от брадвите си към хората от леда, и изрече някакво гърлено искане. Вейлин проследи линията и откри, че брадвата сочи към Дарена, която държеше юздите на Драскун.

— Иска коня ми ли?

— Ъъъ, не. — Ерлин се усмихна малко притеснено. — Иска твоята жена.

— Няма да стане. — Вейлин посегна към една кесийка на колана си и извади един камък — изящно изсечен рубин, който губернатор Аруан му беше дал на кея на Линеш само преди две години, макар да му се струваха много повече. Понякога се беше изкушавал да го продаде, особено по време на пътуванията си, тъй като Рева бе вечно гладна, но кръвната песен се извисяваше предупредително всеки път, щом помислеше за това. Надяваше се тази да е причината.

Вождът пусна едната брадва, за да улови камъка, когато Вейлин му го подхвърли, погледна го и се ококори. Воините от двете му страни забравиха за дисциплината и се струпаха около него, на лицата им грееше алчност. Пертак изръмжа нещо, вдигна предупредително другата брадва и те се отдръпнаха, макар очите им все така да бяха впити в рубина.

Пертак заговори отново, този път на Вейлин, и вдигна рубина към светлината.

— Иска да знае каква сила се крие в камъка — преведе Асторек и в тона му се прокрадна леко презрение.

— Планините са богати на руда — каза Ерлин, — но не и на скъпоценни камъни. Тукашните хора изпитват към тях свръхестествена почит.

— Кажи му, че има силата да пленява човешките души — рече Вейлин. — И че не бива да се взира в него прекалено дълго.

Кратка искрица на страх припламна в очите на вожда, когато Ерлин предаде предупреждението, и юмрукът му се сви около камъка в свирепа хватка, преди той да вдигне очи към Вейлин и да примижи замислено. После изсумтя нещо, демонстративно им обърна гръб и тръгна към селището, следван от малката си войска. Явно всичките му тревоги от пристигането на толкова много натрапници се бяха стопили.

— Можете да останете един ден и една нощ — каза Ерлин. — Много щедра отстъпка, трябва да отбележа.

— Това достатъчно ли е? — попита Вейлин. — За нашите цели?

Ерлин вдигна очи към планината, извисяваща се над селището — равният й връх бе отчасти скрит от рехава мъгла.

— Ще откриеш, че тук времето губи смисъл, братко.

 

 

Ерлин забрани на всички освен Вейлин да го придружат, макар че Дарена и другите Надарени протестираха шумно.

— Стигнахме толкова далеч — каза Кара. — Да ни откажеш познание сега…

— Целта ми е да опазя — прекъсна я Ерлин, — не да ви отказвам. Повярвай ми, няма да ми благодариш за това познание.

Отведе Вейлин до пътека, която извиваше покрай селището на ларетите и водеше към подножието на планината и древни руини. Вейлин огледа гранитните блокове и полуразрушените стени и намери нещо познато във формата им, в елегантните им очертания и в обветрените мотиви, изваяни върху камъка.

— Разрушеният град — каза той. — Това място е построено от същите ръце.

— Не съвсем — отвърна Ерлин. — Макар че са имали общ език. — Посочи едно стълбище, издигащо се от руините към планинския склон. Очите на Вейлин различиха още стъпала, издялани в камъка, които се виеха чак до върха. — И общи богове.

— Е — каза Ерлин, докато се катереха. Стъпалата бяха влажни от постоянната мъгла, а въздухът около тях ставаше мразовит. — Значи вече не се придържаш към Вярата.

— Човек не може да се придържа към една лъжа.

— Вярата никога не е била лъжа. Вярно, неясна е в някои отношения, а в други твърде строго се придържа към догмите. Но след като съм видял какво може да ни предложи откъм божества останалият свят, намирам, че тя ме устройва достатъчно.

— Когато се видяхме за първи път, ти каза, че не си имал друг избор, освен да следваш Вярата. След като разбрах кой си, помислих, че си имал предвид, че легендата е вярна, че си бил прокълнат от Покойните, задето си я отхвърлил.

— Прокълнат? Аз самият дълго време мислех така, когато ме прогониха от родното ми село. Все още изглеждах на трийсет години, докато онези, с които бях израснал, ставаха все по-прегърбени и сбръчкани. Жена ми беше най-ожесточената сред моите гонители, озлобена от завист заради продължаващата ми младост. Мразеше ме заради побелялата си коса и заради липсата на желание в погледа ми. Никога не съм съблюдавал Вярата особено стриктно, повтарях катехизисите, без да се замислям за значението им, от време на време подхвърлях язвителни думи към братята и досадното им морализаторстване. „Отричащ! — така ме наричаше жена ми, обзета от отчаяно желание да намери смисъл в тази мистерия. — Покойните са те проклели.“ Предполагам, че оттам е тръгнало всичко, че обидата на една озлобена старица е породила легенда.

— Значи никога не си чувал гласа им? Отвъдното не ти е било отказано?

Ерлин помълча, намръщи се и каза:

— О, чувал съм ги, но чак много години по-късно. Каквото и да си мислиш, братко, аз всъщност не съм недосегаем за смъртта. Вярно, не остарявам и не боледувам. Но без храна гладувам и ако ме ранят, ми тече кръв като на всички. Мога да умра — и веднъж, много отдавна, умрях. Или поне стигнах толкова близо до смъртта, че няма голяма разлика.

— След като съселяните ми ме изгониха, пътувах надалеч, обходих четирите васалства, защото в онези дни още нямаше Кралство — продължи той. — Предполагам, че съм търсил нещо, отговор на загадката на безконечния си живот, но нямах представа как да го намеря. Мистици и шарлатани се намираха лесно — всички те обещаваха мъдрост срещу злато и с времето всички се оказваха луди или мошеници. Един ден се отбих в някаква нилсаелска кръчма и чух един менестрел да пее за странните обичаи на сеордите, как пазели горския си дом с Мрачни чародейства. Това ми се стори добро място да потърся отговори. В края на краищата бях сам и определено не бях воин. Каква заплаха биха могли да видят в мен? Навлязох в гората и вървях дълго, а после един сеорд заби стрела в корема ми… И дойде да гледа как ми изтича кръвта, висок мъж с ястребово лице, което не показваше особена реакция, докато молех за помощ. Постепенно лицето му избледня и дойде мразовитата тъма на смъртта. Тогава ги чух — гласовете. Шепнеха, викаха, умоляваха… Бяха толкова много. „Това ли е Отвъдното? — помислих си. — Само пустота, в която ехтят гласовете на мъртвите?“ Никаква безметежност и мъдрост. Никакъв вечен покой. Трябва да кажа, че бях сериозно разочарован.

Замълча, после продължи:

— Осъзнах, че гласовете са замлъкнали и са си поели заедно дъх, сякаш внезапно затаени в уплашено очакване. После заговори един, но не като другите. Те бяха тънички, като сетно ехо от прошепната песен. А този беше плътен, мощен глас на завършена душа, само че стар, невероятно стар.

— Съюзника — каза Вейлин, спомняйки си древния мраз в гласа, който бе чул, когато Дарена го измъкна от Отвъдното.

— Това е име, което чух много по-късно. Но да, беше той. И имаше предложение за мен. „Ще те върна — каза ми, — ако си съгласен да бъдеш мой съсъд.“ Бях завладян от ужас, не само от него, а и от перспективата да прекарам вечността в тази кошмарна пустота. Страхът ми беше толкова силен, че щях да се съглася на секундата, ако не бях доловил нещо в гласа му: безграничен, отчаян глад, нужда от онова, което съзираше в мен. Чувството беше всепоглъщащо, отвратително и тогава разбрах, че има и по-лоши неща от смъртта.

— Той почувства отказа ми, отвращението ми, а аз почувствах волята му. — Ерлин въздъхна. — Отвъдното е странно място — място за душите, но също така и място за болка, ако знаеш как да я причиняваш, а той знаеше. Усещах го как ме раздира, как къса парчета от съществото ми, докато волята му ме шибаше, не с омраза, а на прецизни, агонизиращи изблици. „Служи ми — повтори той. — Докато все още имаш душа, способна да служи.“ В гласа му нямаше омраза, защото мисля, че вече е бил отвъд омразата, превърнат от вековете в същество от чиста цел.

Вейлин мълчеше и слушаше.

— Мятах се, пищях, плачех… молех. Но все пак отказвах. И именно в онзи момент почувствах нов прилив на воля, ала не неговата. Това бе нещо друго, не толкова старо, но посвоему също толкова могъщо, достатъчно могъщо, за да ме изтръгне от хватката му. Тогава усетих как душата ми се преоформя, макар че голяма част от нея вече я нямаше, спомени за детството и приятелите, загубени навеки. До ден-днешен не мога да си спомня лицето на майка си, нито името на съпругата, която ме намрази…

— Моят спасител ми заговори — продължи той след кратко мълчание. — Гласът беше женски, а волята й — толкова различна от неговата. Утешителна вместо нараняваща, прогонваше ужаса, който той се беше опитал да насади в мен. „Ти не си мъртъв — каза ми тя. — Видях края ти, човеко с много животи, и това не е той. Потърси тези като теб и опази колкото можеш, защото когато се върнеш, тяхната сила ще те крепи и ще ти донесе края, за който ще почнеш да жадуваш.“ После изрече още три думи, преди да ме изхвърли от пустотата обратно в тялото ми. Сеордът още беше там и се сепна, когато отворих очи. По кръвта, стичаща се между пръстите ми, прецених, че съм бил в безсъзнание само няколко секунди. Сеордът каза нещо, леко раздразнено, и измъкна от колана си нож… а после го изтърва, когато промълвих последните три думи, които бях чул в Отвъдното: „Нерсус Сил Нин.“

— Сляпата жена те е върнала — каза Вейлин. — Тя е там, в Отвъдното. Бори се с него.

— Бореше се с него тогава, но сега… — Ерлин поклати глава. — Сега изглежда, че силата му расте безпрепятствено.

Вейлин изтласка от ума си множеството въпроси. Отдавна бе разбрал, че всички отговори идват бавно.

— Сеордите са те излекували — каза той.

— Да. Мъжът доведе други и те ме отнесоха в лагера си. Раната ми беше тежка и минаха много месеци, преди да мога да пътувам отново. Научих езика им, легендите им, истината за това как нашият народ им е отнел земите. Също така научих, че няма Мрачни чародейства, които да пазят гората им, само голямо умение и свирепа храброст, които пораждат достатъчно страх, за да ни държат настрани. Когато му дойде времето, се сбогувах с тях и поех да изпълня възложената ми от нея мисия. Не винаги съм бил усърден в задълженията си, разсейвал съм се и понякога ми е писвало от често повтаряните грешки и жестокости на човечеството. Но мисля, че в крайна сметка направих каквото можах.

 

 

Планинският връх лежеше в безбрежна тишина, гъста като загърналата го мъгла. Сред кълбящите се облаци се мяркаха смътни форми.

Двамата изкачиха последното стъпало. Ерлин беше оклюмал от усилното катерене, подпираше се на тояжката си и се взираше в силуетите отпред с нескрит трепет.

— Мразя това място — промълви той тихо, после се изправи и тръгна напред. — Но пък, от друга страна, предполагам, че тези, които са го построили, също са го мразели.

Навлязоха в мъглата и сенките се превърнаха в сгради. По всички личаха признаци, че са дело на същите ръце, които са сътворили руините в подножието на планината. Бяха предимно едноетажни къщи и някакви по-малки постройки, за които Вейлин предположи, че са складове, и приличаха на миниатюрно ехо на Разрушения град. Само дето тези не бяха разрушени. Тишината стана още по-потискаща. Всяка зейнала врата и прозорец бяха равнодушни свидетели на преминаването им. Въпреки липсата на разруха Вейлин знаеше, че това място е древно, ъглите на сградите бяха загладени от стихиите. Освен това, за разлика от Разрушения град, тук нямаше статуи, единствената украса бяха избледнели мотиви, издялани над вратите и прозорците, чийто смисъл бе заличен от вековете вятър и дъжд. Който и да беше построил това място, изглежда, не бе имал художествени наклонности.

Съвсем скоро сградите останаха зад гърба им и те се озоваха пред голям плосък кръг, в чийто център стоеше един-единствен каменен блок.

— Камък на спомените — каза Вейлин.

Ерлин кимна и Вейлин усети слабия трепет в гласа му, когато отвърна:

— Последният издялан, от ръката на един истински бог.

Устата на Вейлин трепна в неволно веселие и той се обърна към Ерлин.

— Боговете са лъжа.

Двамата се засмяха за миг — звук, който заглъхна сред мъглата и древните камъни.

— Е — каза Ерлин, като стисна по-здраво тояжката си и тръгна напред, — отиваме ли?

Също като околните сгради, ръбовете на камъка бяха загладени от вековете, макар че плоският му връх беше равен и без белези, а вдлъбнатината в центъра представляваше идеален кръг.

— Докосвал ли си го? — попита Вейлин.

— Вече четири пъти. Често издирвам древни места, воден от митове и легенди, които чувам по време на пътуванията си. В една от тях се разказваше за величествен забравен град, скрит в планините и варден от свирепи племена. Не бях особено изненадан да открия, че реалността не съответства на легендата. Противното се случва рядко.

Той протегна ръка над камъка и погледна Вейлин.

— Готов ли си, братко?

— Досега съм докосвал два пъти такива камъни — каза Вейлин, виждаше как треперят пръстите на Ерлин. — Те крият знание, но не и заплаха.

Ерлин се засмя пак, този път по-сурово.

— Всяко знание е заплаха за някого.

Вейлин протегна ръка, Ерлин я хвана и пръстите им се сплетоха. После Ерлин затвори очи, пое си дъх и допря ръцете им до камъка.