Антъни Райън
Огнената кралица (9)

6.
Вейлин

„Двамата с теб ще напишем края.“

— Милорд?

Вейлин се сепна — думите на Адал го върнаха към реалността — и видя, че командирът на Северната гвардия язди до него. Присвитите му очи го преценяваха зорко.

— Хората ми откриха изостанали войници на две мили северно оттук — каза Адал. — Близо са до пълното изтощение и не са яли от дни. Вероятно и останалите няма да са в по-добра форма.

Вейлин кимна и се извърна от изпитателния поглед на мъжа. Взря се на запад, където еорилите се отдалечаваха в галоп, за да осъществят заобиколната маневра, която бе заповядал тази сутрин. За момент изпита дезориентация, когато ездачите превалиха едно възвишение и се скриха от поглед, все по-познато усещане, в което се смесваха безсилие и разочарование. Нямаше песен, която да придружава ездата на еорилите, както нямаше и песен, която да го води, когато Лирна го бе открила изцерен телом, но явно не и духом. Нито пък имаше песен, която да придружава обесването на воларианските затворници от Орвен по нейна заповед, нито някаква мелодия сега, когато се обърна пак към Адал и му заповяда да поведе хората си да покрият терена на изток.

Не забеляза и най-малка неохота у Адал, преди той да врътне коня си и да се отдалечи, но имаше несигурност, даже лека загриженост. Зачуди се дали враждебността на гвардееца е намаляла след Алтор, дали сега не изпитва нещо като уважение към своя граничен лорд. Но докато по-рано такива неща бяха лесни за усещане, сега имаше само постоянна несигурност. „Това ли представлява да живееш без дарба?“

Спомни си кратките години, когато песента му бе замлъкнала, когато отказът му да се вслуша в нея го бе оставил лишен от напътствия. Трудно беше да се носи така без рул по морето на хаоса и войната. Сега обаче беше много по-зле, заради ледения, дълбок до костите студ, просмукал се в него във владенията на Съюзника, който не го напускаше в този свят на безброй пътища, всичките наглед толкова тъмни. И думите, разбира се, думите, които го преследваха от Отвъдното.

„Двамата с теб ще напишем края.“

Норта приближи коня си до него, а Снежинка изтича напред, както винаги оживена от перспективата за кръв.

— Мястото ти е при твоя полк — каза му Вейлин.

— Даверн ги държи здраво в ръцете си — отвърна брат му. — Честно казано, ще съм ти благодарен, ако помолиш кралицата да издигне него вместо мен. Безграничната омраза и жажда за кръв не се търпят дълго.

— Те имат нужда от твърдо водачество и възпираща ръка.

Норта повдигна вежда.

— Кралицата споделя ли това мнение, братко? Силно бих се изненадал, ако е така.

Вейлин не отговори. Помнеше колко се бе зарадвал да я види онзи ден в Алтор, докато лодката я носеше през реката, и разцъфтялото облекчение, когато тя стъпи на брега. Отсъствието на песента му причиняваше физическа болка и тя сякаш бе противоотровата, точка на увереност, обгорена, но прекрасна. „Как съм могъл изобщо да си помисля, че е загинала?“, бе минало през ума му, докато коленичеше пред нея.

Но докато дните отминаваха и явната обич на армията към кралицата растеше от миля на миля, той започна да чувства още по-остро липсата на песента. „Тя повдига толкова много въпроси. А сякаш сама не задава никакви.“ Виждаше големи разлики с момичето, което бе срещнал в онзи коридор на двореца преди толкова години, необузданата амбиция бе изкована в нещо ново и по-обезпокоително. „Тя жадуваше за власт, а за какво жадува сега?“

— Моят народ се срещна с брат ни — каза Норта. Винаги наричаше така Надарените от Нериново, сякаш бяха нация сами по себе си. — По искане на кралицата. Отказаха му, както се и очакваше. — Направи пауза. — Ти говори ли с него? След малкото му откровение?

Вейлин поклати глава. Жадуваше да избегне тази тема. Въпросите, които повдигаше тя, бяха още по-тревожни от онези, свързани с кралицата.

— Седми орден или не — продължи Норта, — Вяра или не, той все още е наш брат.

„Той винаги е знаел повече — помисли си Вейлин. — Повече, отколкото казва. Знание, което можеше да ни бъде полезно, да спаси мнозина, може би дори Френтис… или Микел.“

— Ще говоря с него — обеща той на Норта. „Имаме да обсъдим много неща.“

— Днес няма да правиш нищо… глупаво, нали? — попита Норта.

— Глупаво ли, братко?

— Да, братко. — Лицето на Норта бе сурово. — Като например да се втурнеш сам срещу цяла армия. Могат да пишат колкото си искат песни за това, но пак си беше скапана глупост. Имаме дом, в който трябва да се върнем, ако си спомняш. Орденът е зад нас. Сега имаме нещо, за което да живеем, някой, за когото да живеем.

В гласа му се усещаше допълнителна тежест и Вейлин добре разбираше за какво говори. Дарена беше с него през по-голямата част от пътуването, освен днес, защото той настоятелно я бе помолил да си почине след усилията, хвърлени за намиране на тяхната плячка. Странно, но въпреки всичкото време, което прекарваха заедно, те не разговаряха много, думите им се струваха излишни. Той знаеше, че тя усеща липсата на песента му, и се страхуваше, че това ще издигне преграда между тях, но сега тя се държеше по-спокойно в негово присъствие и не бе трудно да отгатне причината. „Две души, срещнали се в Отвъдното — такава връзка не се разкъсва лесно.“

Въпреки цялото безпокойство, което му носеше това осъзнаване, Вейлин бе благодарен за компанията й, защото като че ли само в нейно присъствие студът отслабваше. Сега го бе стегнал отново, внезапна болка дълбоко в него, която често се обаждаше при по-продължителна езда или друго сериозно натоварване.

— Никакви глупости, братко — каза той на Норта и уви плаща по-плътно около гърдите си. — Имаш думата ми.

 

 

Конят бе принадлежал на войник от Северната гвардия и като повечето, отгледани в Пределите, беше от еорилска порода: висок, бърз и с кротък нрав, когато не участва в битка. По думите на капитан Адал предишният му собственик бил много практичен и не особено емоционален човек и наричал животното просто Кон. Вейлин още не беше измислил по-добро име. Усети как животното се напрегна, щом доближиха билото на един хълм в летния следобед, и ноздрите му се издуха, улавяйки някаква миризма, прекалено слаба за носа на Вейлин, макар че той можеше да отгатне смисъла й: потта на множество уплашени хора.

Те се появиха пред очите му, щом превали билото, и нилсаелската кавалерия от двете му страни се разгърна, преоформяйки редиците си в подготовка за атаката. Нилсаелската кавалерия беше леко бронирана, с коне, отгледани да са по-скоро бързи, отколкото силни, а повечето ездачи бяха въоръжени с двуметрови копия. Те се взираха във воларианците с каменни лица, без капка милост или страх. Вестта за зверството в Уорнсклейв бе плъзнала бързо, а и тези мъже вече бяха видели предостатъчно ужаси по пътя към Алтор.

Воларианците бяха сформирали батальони и ги бяха наредили в каре — прокъсано и шаващо отляво, където Вейлин прецени, че са разположени свободните мечове, и твърдо отдясно, където варитаите стояха и чакаха своята участ със сурово безразличие. Зад тях еорилите им бяха пресекли пътя за отстъпление и се бяха строили на равното, групирани по бойни отряди, и вървяха бавно напред. На изток се виждаше как Северната гвардия препуска да затвори всякакви пътища за бягство, докато конната гвардия на Орвен се строяваше на западния фланг.

— Когато заповядате, милорд — каза командирът на нилсаелската кавалерия, жилест мъж с типичния злодейски вид на войниците от тяхното васалство, с бръсната глава и плът, покрита с белези, без съмнение получени при Алтор. Също като при хората му, Вейлин можеше да види нетърпението му да докопа врага по това как ръката му се свиваше и отпускаше върху дръжката на копието.

— Чакайте еорилите — каза Вейлин. Посегна през рамо и изтегли меча си. Стори му се странно, че не намери утеха в допира на пръстите си до дръжката. Докато едно време имаше чувството, че държи нещо живо, сега мечът беше само парче стомана и дърво, по-тежък, отколкото го помнеше.

Познато свистене привлече вниманието му обратно към бойното поле и той откри, че въздухът над воларианците е потъмнял от стрели във връхната точка на полета си. Еорилите вече заливаха равнината на пълна скорост. Вейлин вдигна меча си и нилсаелските тръбачи засвириха подготовка за атака, после замахна напред, когато еорилският залп връхлетя редиците. Срита хълбоците на коня си и всички едновременно препуснаха в галоп, и земята затътна под копитата.

 

 

Сблъсъкът го накара да се олюлее в седлото, дивото цвилене на коня му се загуби сред избухналата яростна какофония и трясъка на метал в метал. Той стискаше лъка на седлото и усети как нещо твърдо остърга ризницата на гърба му. Някакъв воларианец се метна към него от гъмжилото, облещил отчаяно очи, макар че мечът му си оставаше насочен и верен. Вейлин пусна седлото и падна на земята, претърколи се и се вряза във воларианеца с достатъчно сила, че да го отхвърли назад. Изправи се на колене и вдигна меча си, за да парира мушкането на един добре сложен свободен меч — ветеран, ако се съдеше по възрастта му и по лекотата, с която отскочи извън обсега на Вейлин, когато той отвърна с посичане към краката му, чудейки се на собствената си мудност. Свободният меч стовари острието си върху неговото с отработена ефикасност, точно над дръжката, и го изби от ръката му.

Вейлин се взря в празната си длан. Една мисъл се въртеше в главата му със странно отнесено спокойствие. „Изпуснах си меча.“

Свободният меч пристъпи по-наблизо, изнесъл оръжието си назад за силно мушване към шията му, а после се завъртя в странно елегантен пирует, пръскайки кръв от наполовина разсечения си врат. Норта спря коня си на няколко стъпки от Вейлин, следван от Снежинка, чиито зъби и нокти вече бяха окървавени.

Вейлин стана и се огледа. Атаката ги беше отнесла почти до центъра на воларианския строй и от всички страни бушуваше битка: нилсаелците мушкаха с копията си, а гвардейците на Орвен сечаха с мечовете. Нов дъжд от стрели се сипеше някъде на запад, показвайки, че еорилите са открили упорита групичка на варитайска съпротива.

Наблизо прозвуча гласът на лорд Орвен и Вейлин го видя да прегрупира хората си за атака срещу плътен възел свободни мечове, които се биеха с цялото отчаяние на обречени. Отекна силно цвилене и той видя своя останал без ездач кон да се врязва във воларианците — размахваше копита и тъпчеше наред, оголил зъби. Плътната групичка воларианци скоро се разпадна и хората на Орвен ги щурмуваха, а нилсаелците пришпориха конете си да се включат в касапницата.

— Никакви глупости, а? — попита Норта и го изгледа укорително.

Вейлин сведе очи към празната си ръка, сви пръсти и усети студът да се надига отново. Нещо го побутна по рамото, той се обърна и видя коня си: пръхтеше и тръскаше глава и имаше прясна драскотина на носа.

— Драскун — каза Вейлин и го погали по муцуната. — Името ти е Драскун.

 

 

— Стой мирно — смъмри го Дарена, когато той трепна от щипането на мехлема, с който тя мажеше гърба му. Падането от седлото му бе оставило впечатляваща синина от хълбока до рамото, да не говорим за непрестанно повтарящите се думи, които го тормозеха по обратния път до Уорнсклейв. „Изпуснах си меча.“

— Легендата за теб не се ли е разраснала достатъчно вече? — продължи Дарена, докато втриваше мехлема в кожата му с кръгообразни движения. — Налага ли се да нападаш всяка армия, която ти се изпречи пред очите? А сега явно и с обладан от Мрачното кон.

— Едва ли — изстена той и въздъхна облекчено, когато тя стана и отиде до малкото сандъче с различни гърненца и кутийки, които съдържаха лекарствата й. — Подозирам, че новият ми кон обича да се бие.

Беше се настанил в сутерена на единствената оцеляла сграда в Уорнсклейв, подобната на крепост къща на началник-пристанището, разположена в подножието на дигата. Тя беше построена изцяло от гранит и прекалено масивна, за да я съборят лесно. Кралицата и нейната свита заемаха горните етажи, а армията лагеруваше сред руините. Броят й бе нараснал отново, тъй като още хора пристигаха от околността.

— Също като господаря си — промърмори Дарена, което го накара да трепне пак. Това беше първата сурова дума помежду им след Алтор и разбуди страховете му, че връзката им може все пак да не е толкова ненакърнима. Битката се бе оказала кратка, нещо не особено изненадващо, като се имаше предвид съотношението на силите. Воларианците побягнаха след не повече от четвърт час сражение — времето, необходимо на Вейлин и хората му, за да посекат варитаите. Оцелелите свободни мечове хукнаха във всички посоки и скоро бяха изловени от еорилите, докато нилсаелците довършваха ранените и се отдаваха на извечното войнишко удоволствие да плячкосват мъртвите. За своя изненада, Вейлин откри, че го приветстват с дълбоко уважение, докато обикаляше по бойното поле. Войниците му се кланяха и вдигаха копията си за почест. „Доброволно ли са избрали да не забелязват? — зачуди се той. — Може би предпочитат да вярват в един мъж с безразсъдна смелост и воден от Мрачното кон, отколкото в отслабен глупак, който не може да се задържи в седлото и изпуска меча си.“

— Днес се озовах на косъм от смъртта — каза й той с безизразен замислен тон. Тя не се обърна, но гърбът й се напрегна. — Знаеш, че загубих песента си — продължи Вейлин. — Когато ти ме върна. Без нея… Изпуснах си меча, Дарена.

Тя се обърна с ядно намръщена физиономия.

— Самосъжаление ли долавям, милорд?

— Не — поклати глава той. — Само искрени слова…

— Е, аз също имам някои искрени слова за теб. — Тя се приближи до него, клекна и хвана ръцете му. Малките й тънички пръсти се опитаха да стиснат неговите. — Веднъж видях едно момче да се бие дивашки, за да спечели знамето в някаква ужасна игра. Тогава това ми се стори жестоко, всъщност и досега ми се струва. Но момчето, което видях в онзи ден, не чуваше нито нота от своята песен, иначе бих го почувствала. Ти винаги си бил нещо повече от своята дарба. — Стисна ръцете му още по-здраво. — Дарбата не е мускул, нито кост, нито умение, усвоено от детска възраст, умение, което не вярвам да се е притъпило само за няколко седмици.

Дарена вдигна очи. Гневът в тях се беше стопил. После стана и пусна ръцете му, за да хване главата му и да го придърпа към себе си.

— Ние и двамата имаме още много за вършене, Вейлин. И вярвам, че за целите на нашата кралица ще е по-добре, ако ти си до нея. — Дръпна се назад, усмихна му се отвисоко и прокара гладката си топла ръка от челото до брадичката му, преди да го целуне по устните. — Е, намери ли ключ за тази врата?

По-късно тя лежеше, отпуснала глава на гърдите му, и малката й съвършена фигура бе притисната към него, прогонвайки всякакви остатъци от студ. Това беше започнало в Алтор и първата нощ почти не пророниха и дума. Нямаше встъпления, само тиха и невъзмутима нужда, докато се свиваха заедно в мрака, притеглени един към друг от нещо, на което никой от двамата не искаше да се съпротивлява.

— Кралицата ме мрази — прошепна тя сега и дъхът й разроши космите по гърдите му. — Мъчи се да го скрие, но аз го усещам.

„Докато аз мога само да го подозирам“, помисли Вейлин.

— Не нарушаваме никакъв закон и не оскърбяваме никого — каза той. — А дори една кралица има право на собствени чувства.

— Ти и тя, когато бяхте млади, да не сте…?

Той се изкиска тихичко.

— Не, такова нещо не би могло да стане никога. — Усмивката му помръкна, когато в съзнанието му изплува лицето на Линден Ал Хестиан. Беше преди толкова много години, а вината още го измъчваше.

— Тя те обича — продължи Дарена. — Сигурно го виждаш.

— Виждам само кралицата, която съм се врекъл да следвам. — „За всички ни е по-добре да не виждам нищо повече.“ — Какво казват за нея сеордите?

Усети я как се напряга, главата й се размърда върху гърдите му.

— Нищо, тоест, не казват нищо на мен. Какво говорят помежду си обаче не мога да кажа.

Той знаеше, че отношението на сеордите към тях е претърпяло коренна промяна след Алтор. Силна предпазливост бе заменила симпатиите им към нея и неохотното уважение, което бяха започнали да проявяват към него.

— Какво има? — попита той. — Защо се страхуват толкова от нас?

Тя мълча дълго; накрая се надигна и подпря брадичка на дланите си. Лицето й беше скрито в мрака, но очите й улавяха светлината от малкото прозорче в стената на сутерена.

— Също като Правоверните, сеордите не гледат на смъртта като на проклятие. Но те вярват, че когато една душа напусне тялото, не отива в някакъв свят отвъд този, а на скришно място, свят, който съществува във всяка сянка и тъмно кътче, невидим и непознаваем за очите на живите. В този свят ти отнасяш всеки урок, който си усвоил приживе, всеки ловен трик или воинско умение, всяка частица знание, и поемаш на великия безкраен лов, само че освободен от страх или несигурност, всяко житейско бреме е изчезнало и остава само ловът. Може би си ги виждал понякога в гората да протягат ръка в тъмната хралупа на някое дърво или в сянката, хвърляна от някой камък, надявайки се да доловят шепнещо послание от любима душа, отнесена от лова.

— Когато ти ме върна — каза той, — ме лиши от една дарба.

— Най-великата дарба.

— Би трябвало да говориш с тях, да им кажеш истината.

— Направих го. Не помогна. В техните очи аз съм грешница, а ти не би трябвало да крачиш още по този свят. Те вече са загубени за мен.

Тя сведе отново поглед и Вейлин я прегърна. Ръцете му се плъзнаха по раменете й и той почувства мъката й.

— Тогава защо остават? — попита.

Отговорът й беше тих, прошепнат през сълзи:

— Те правят каквото и ние: вслушват се в зова на вълка.

 

 

Мечът на Рева го шляпна по насинената страна и той изсумтя от болка. Тя отскочи пъргаво, когато Вейлин отвърна с недодялан замах нагоре, после се хвърли приведена напред и мушна към гърдите му. Той избегна дървеното острие, отби го нагоре и пробва посичане към краката й, което я улучи, защото тя се забави прекалено много с парирането.

— Вече е по-добре — каза Рева. — Не мислиш ли?

Вейлин отиде до близкия пън, където лежеше манерката му, взе я и пи.

Небето беше облачно, а въздухът — мразовит: оповестяваше настъпването на есента и перспективата за не толкова лесен поход до Варинсхолд. Стояха в Уорнсклейв вече три дни и чакаха да се появи мелденейската флота. Проблемът с продоволствията бе смекчен от провизиите на лорд Ал Бера, но все още им липсваха достатъчно припаси за пътя на север, особено в светлината на постоянно растящия брой новопостъпили войници. Над хиляда души се бяха добрали до разрушения град от пристигането им насам, което наложи добавянето на още роти към полка на Норта. Изглежда, воларианците не бяха толкова ефективни в събирането на роби, колкото си мислеха, макар че разузнавачите всеки ден носеха свидетелства за тяхната щателност в клането: разказваха за едно разрушено село след друго и всичките пълни с гниещи трупове.

— Не — отвърна той на Рева. — Днес даже съм по-зле. — Захвърли манерката и я нападна с бърза серия от мушкания и посичания, така че дървеният му меч чак се размазваше пред погледа. Тя ги избягваше и парираше с лекота, която засрамваше ранните й уроци; Вейлин знаеше, че изострените в битки умения винаги са по-ценни. Знаеше също, че тя го щади, че му позволява да я достигне с удари, които лесно би могла да блокира, и му отвръща само мъничко по-бавно, отколкото би трябвало.

— Така няма да стане — промърмори той и спря, преди да се хвърли в нова атака.

— О, я стига — подигра му се тя. — Да не се предаваш?

„Ти ме обичаш прекалено много — помисли си Вейлин с вътрешна въздишка. — Страх те е да ме гледаш пак как умирам.“ Хвърли поглед към полето под хълма, на който се упражняваха, и армията, трудеща се под командите на офицери и сержанти: нови и стари войници, които се каляваха, за да се превърнат в смъртоносен инструмент на правосъдието на кралицата. Виждаше и самата нея, как обикаля на белия си кон и черният й плащ се вее на вятъра, и откъдето и да мине, я посрещат с почести и приветствия.

— Мислил ли си…? — промълви колебливо Рева, която беше дошла да застане до него.

— Какво?

— Кралицата. — Очите й следяха коня на Лирна, докато тя яздеше в тръс към новите роти на Норта и хората паднаха на колене, щом спря. — Това, което стана с нея. Чудил ли си се някога какво би могло да означава?

— Имаш предвид изцеряването й?

— Не, не изцеряването. Преди това. Да изстрадаш онова, което е изстрадала тя. Изцерена или не, белезите й са дълбоки.

— Колкото твоите ли, сестро?

— Може би дори по-дълбоки, и точно това ме притеснява. Моите ръце са окървавени, както и твоите. Не претендираме за невинност и аз ще отговарям пред Отеца, когато ми дойде времето. Но тя… Понякога си мисля, че би изгорила целия свят, ако това ще доведе до смъртта на последния воларианец. А дори и тогава не би се наситила.

— Ти не жадуваш ли за справедливост?

— За справедливост — да. Както и да дам отново сигурност на народа си. За да постигна това, ще водя нейната война и ще освободя нейния град. Само че това няма да е достатъчно, нали? Какво ще кажеш, когато тя ти заповяда да я последваш през океана?

„Нямам песен. Нямам напътствия. Само мълчалива несигурност.“

— Благодаря ти за упражнението, милейди — каза той и се обърна да й се поклони. — Но мисля, че се нуждая от не толкова грижовен учител.

 

 

Ясеновият меч на Даверн отби настрани парирането на Вейлин, стовари се върху незащитените му ребра и той се преви, останал без дъх. Даверн отстъпи назад, докато Вейлин се мъчеше да вдиша, взирайки се нагоре към него.

— Кой ти каза да спираш, сержант?

Бившият корабостроител се намръщи за миг, после по лицето му се разля белозъба усмивка и той скочи напред да мушне към носа на Вейлин. Вейлин се изви и ясеновото острие го пропусна на косъм. После сграбчи ръката на сержанта и го метна през рамо. Даверн се окопити бързо, рипна на крака и се завъртя да посече със замах към нозете на Вейлин. Чу се трясък на дърво, когато Вейлин блокира меча му и отвърна с поредица удари към гърдите и главата му. Сержантът отстъпваше, парирайки всичко, глух за виковете на зяпачите.

Вече бяха минали три дни, а Вейлин още не бе успял да го докосне, и всяка следваща тренировка привличаше все по-голяма тълпа. Както се и очакваше, на Даверн не му бяха нужни много увещания, за да се бие с Военачалника, и явното му удоволствие нарасна още повече, щом проличаха отслабените умения на Вейлин. Лесно би било да правят това далеч от очите на армията, но Вейлин устоя на изкушението, защото смяташе, че взирането на толкова много критични очи е необходим стимул за по-големи усилия.

Имаше напредък, усещаше го; студът вече не бе толкова дълбок. Но все още чувстваше меча странно в ръката си, някога върховното му майсторство бе заменено от изкусна ефикасност. „Каква част се е дължала на песента? — чудеше се непрестанно. — Колко силно се нуждая от нея?“

Даверн се приведе под нов удар, отстъпи встрани и нанесе прецизно мушкане, което проникна през защитата на Вейлин, заби се в горната му устна и я разкървави и той залитна назад.

— Извинявам се, милорд — каза Даверн и мечът му халоса левия крак на Вейлин. Той падна, а Даверн отби вялия му контраудар и вдигна оръжието си за несъмнено болезнен завършек. — Но вие казахте да не се въздържам.

— Стига! — Алорнис крачеше към тях, почервеняла от гняв. Изблъска настрани хилещия се Даверн, клекна до Вейлин и притисна чист парцал към кървящата му устна. — Това приключи — каза тя на сержанта. — Връщай се в полка си.

— Лейди сестра ви ли командва вече, милорд? — попита Даверн. — Може би така трябва.

— Сержант. — Гласът беше тих, но усмивката на Даверн се стопи на мига. Наблизо стоеше Норта и оглеждаше събралите се войници, предимно свободни бойци от собствения му полк. Всички те бързо решиха, че трябва да са някъде другаде. Снежинка се приближи, побутна Вейлин по рамото и замърка настоятелно, докато той не се изправи.

— Твоят човек е истински звяр — каза Алорнис на Норта, като продължаваше да попива кръвта, течаща от устната на Вейлин.

— Просто следвам заповедите на негова светлост, Учителю — каза Даверн на Норта. Макар да показваше пълна липса на страх от Вейлин, отношението му към Норта винаги бе подчертано уважително.

— Вярно е — потвърди Вейлин и млъкна, за да изплюе на земята кървава храчка. — И то много добре, мога да добавя.

Норта хвърли кратък поглед на Даверн и нареди тихо:

— Погрижи се за постовете.

Сержантът се поклони и се отдалечи забързано.

— В битка могат да се случат хиляда неща — каза Норта на Вейлин. — Отдаваш прекалено голямо значение на един изпуснат меч.

— Войните не се печелят с изпуснати мечове, братко. — Вейлин взе парцала от Алорнис и тръгна към дървото, където беше вързал Драскун.

— Брат Келан трябва да се погрижи за това — извика тя след него, но той само махна с ръка и се качи на седлото.

 

 

Да се намери Кейнис не беше трудно. Контингентът на Седмия орден, вече разраснал се до четирима братя и две сестри, бе подслонен в покрита с плат развалина близо до пристанището, малко встрани от останалата част на армията, която продължаваше да гледа на тях с нескрито подозрение. Кейнис седеше с другите и говореше тихо, но разпалено, и всички го слушаха с жив интерес. Бяха до един по-млади от него. Дарът на младостта даваше на човек по-големи шансове да оцелее при воларианското нападение, младите бяха по-пригодни за тежестта на битката и по-вероятно биха привлекли окото на някой роботърговец. Един от мъжете явно бе претърпял сурово отношение: беше без риза и гърбът му беше нашарен със скорошни следи от бич, яркочервени на вечерната светлина.

— Военните дела вече не се ограничават до Шестия орден — тъкмо казваше Кейнис. — Сега всички Правоверни са призовани да се включат в борбата. Сега всички сме воини. Вече не можем да си позволим лукса да се крием.

Млъкна, когато Вейлин пристъпи от сенките, и другите се обърнаха да го изгледат със смесица от обичайното благоговение и дълбоко уважение.

— Братко — каза Вейлин. — Искам да говоря с теб.

Двамата тръгнаха по дигата. Мракът вече се спускаше, а три четвърти пълната луна се подаваше между облаците. Кейнис не казваше нищо, чакаше Вейлин да заговори, може би в пълно съзнание за първата дума, която ще изрече.

— Микел — каза Вейлин, когато стигнаха края на дигата. Вечерният отлив беше изтеглил морето назад и изглеждаше, сякаш стоят на голямо възвишение, брулено от силен вятър, а тихо плискащите вълни едва се виждаха под тях. След като Кейнис не отговори, Вейлин проучи лицето на брат си и видя онова, което очакваше: вина.

— Преди да отплавам за Пределите, аспект Грейлин ме увери, че той няма пръст в това — продължи Вейлин. — Прехвърли вината изцяло на брат Харлик, който честно си призна за своето участие, макар и не в най-големи подробности. Може би има нещо, което искаш да добавиш към историята, братко?

Изражението на Кейнис не се промени и гласът му бе безизразен, когато отвърна:

— Моят аспект ми възложи да те пазя. Действах според инструкциите му.

— Мъжете, убили Микел, говореха за друг — някой, с когото, мисля, са се срещнали в гората същата нощ. Някой, от когото се страхуваха.

— Те очакваха брат, който Харлик познаваше, някой посветен в неговите кроежи. Аз го намерих, убих го и заех мястото му. Убийците, наети от бащата на Норта, не бяха толкова лесни за премахване, затова ги пратих в грешна посока, която очаквах да ги отведе далеч от всякакви братя. Микел обаче винаги бе толкова бавен и толкова лесно се губеше.

Вейлин се извърна от него и се взря в морето. Надигаше се вятър и гребените на вълните се белееха под слабата лунна светлина. По-надалеч на хоризонта се виждаше черно петно, към което скоро се присъединиха още няколко.

— Нашият флотски лорд изпълни обещанието си — отбеляза той.

Кейнис хвърли поглед към приближаващите се кораби.

— Тази война събира някои странни съюзници.

— И ни разкрива много, докато го прави.

— Денят, когато ти ни намери… Думите ми не бяха справедливи. Бях загубил толкова много мъже, толкова много непредвидена смърт. Струваше ми се, че Покойните са ни изоставили, сякаш твоето Безверие е привлякло възмездието им. Това беше глупава идея, братко.

— Братко — повтори тихо Вейлин. — Наричаме се така толкова отдавна, че се чудя дали в тази дума е останало някакво значение. Крили сме толкова много неща, изричали сме толкова много лъжи. Онзи първи ден, в подземията, Грейлин те потупа по рамото и ти трепна. Помислих, че си се изплашил от въображаемите му плъхове, но той всъщност те поздравяваше. Ти не се присъединяваше към Шестия орден — явяваше се пред аспекта си.

— Това е нашият начин да оцеляваме и да продължаваме да служим на Вярата. Поне досега. След смъртта на аспект Грейлин бремето на възраждането на ордена пада върху мен. Ще ми е по-леко да го нося, ако ти ми помагаш.

— Надарените от Пределите не искат да имат нищо общо с ордена ти. Кара и Маркен дори не са от Вярата, а се съмнявам, че Лоркан би могъл да събере воля да вярва в нещо.

— Почти като теб, братко. — Кейнис изрече думите тихо, но Вейлин ясно долови осъдителната нотка в тях.

— Аз не съм загубил вярата си — отвърна той. — Тя се сгърчи и умря пред лицето на истината.

— А тази велика истина ще спечели ли войната, братко? Огледай се и виж колко много хора са пострадали. Твоята истина ли ще ги изхранва в идните месеци и години?

— А твоята дарба ли? Аз още не съм научил каква сила притежаваш, а ако ще командвам тази армия, много ми се иска да знам.

Кейнис се взираше в него с напрегнати и немигащи очи. Ръката на Вейлин посегна към ловджийския нож на колана му, стисна здраво дръжката, беше готов да го изтегли и да го забие в окото на брат си… Издиша бавно, пусна ножа и откри, че ръката му трепери.

— Е, вече знаеш, братко — каза Кейнис, преди да се обърне и да се отдалечи.