Антъни Райън
Огнената кралица (12)

9.
Лирна

Името се намираше по средата на днешния списък, четливо изписан с почерка на брат Холун. Беше й станало навик да чете списъка всеки ден след закуска, а братът чакаше търпеливо, докато тя преглеждаше всяко име. Достави й удоволствие да разбере, че той вече е съставил пълен списък на хората в армията й, с изключение на сеордите и еорилите, които реагираха на опитите му с объркване и презрение. След пристигането в Уорнсклейв тя го беше помолила да разшири списъка, така че да включва и бежанците, които продължаваха да се стичат в опустошения град. Едрият брат се зае със задачата с обичайната си прилежност, макар да му се наложи да разшири екипа си от писари до над трийсет души, предимно възрастни хора, умело служещи си с буквите и не особено подходящи за войнишкия занаят.

— Всички тези са пристигнали вчера, така ли? — попита тя.

— Да, ваше величество. Настанихме ги в западния квартал. Подслоните са оскъдни, но миньорите на капитан Ултин работят усърдно. Носят дървен материал за поправка на покриви и тем подобни. Даже започнаха да строят каменни къщи от отломките.

— Добре. Прати още хора да им помагат. — Тя погледна пак името в списъка и си спомни последните думи на един удавник: „Не забравяй обещанието си, кралице моя.“

Остави списъка настрани и се усмихна на Холун. Беше започнала да дава аудиенции на поданиците си в една голяма стая на втория етаж на дома на началник-пристанището, с удобен, макар и малко обгорен стол вместо трон, а Илтис и дамите й стояха зад нея, застинали в покорни пози, което тя намираше за доста дразнещо, въпреки че разбираше нуждата от това. „Една кралица трябва да има двор.“

— Това увеличава бройката до трийсет хиляди нови гърла за хранене, права ли съм, братко? — попита тя своя лорд-ковчежник.

— Трийсет и една хиляди шестстотин и двайсет — отвърна братът с обичайната си готовност. — Слава на Покойните, че ни пратиха лорд Ал Бера, иначе всички те щяха да гладуват.

— Така е. — Лирна реши да не добавя, че ако не бяха новите й поданици, армията й вече щеше да е поела на поход. Вместо това бяха принудени да киснат в тези развалини, да се грижат за прехраната на хората и да обучават новопостъпилите, които горяха от желание да спипат воларианците, но им липсваха сили да маршируват повече от миля. Заграбената храна, която доставяше мелденейската флота, се оказа по-малко, отколкото се бе надявала Лирна, досега само тон зърно, макар че пиратите, появяващи се в пристанището, изглеждаха богато наконтени с коприна и бижута. Щита още го нямаше, макар че корабен лорд Елл-Нурин пристигна предния ден, а палубата на „Червеният сокол“ бе отрупана със заграбени стрели, предназначени първоначално за Варинсхолд.

На вратата се почука и Орена отиде да отвори. Беше Бентен.

— Лорд Ал Сорна и лейди Ал Мирна, кралице.

Тя кимна и се усмихна пак на брат Холун.

— Чакам с нетърпение утрешния ви доклад, братко.

Той се поклони и тръгна към вратата. Отстъпи встрани, когато влязоха Вейлин и лейди Дарена.

— Искам да говоря с лорда и дамата насаме — каза Лирна на придворните си и те се поклониха и се оттеглиха, Илтис с явна неохота, тъй като напоследък рядко я изпускаше от очи, но беше достатъчно умен да не спори. Лирна гледаше как Вейлин и Дарена стават едновременно, в движенията им имаше синхрон почти като в тези на празноглавите нилсаелски близнаци. Докато гледаше еднаквите им неутрални изражения, се зачуди дали го съзнават, дали знаят колко смущаващо е това за нея, и колко болезнено.

„Една кралица стои над ревността — напомни си тя. — Макар че след днешния ден би било простимо, ако си мислят другояче.“

— Лейди Дарена — каза тя колкото можеше по-любезно. — Мислих върху вашия доклад за богатите златни залежи, които могат да се открият в Пределите. Доколкото мога да предположа от оценката на брат Холун, мините съдържат достатъчно злато, за да изплатят неколкократно всичките ни настоящи и бъдещи задължения към мелденейската търговска класа.

Дарена кимна отсечено.

— Така мисля, ваше величество.

— Странно, но не помня някога крал Малциус да е споменавал, че знае за наличието на такива богатства в своите владения.

Отговорът на Дарена бе бърз и, според Лирна, добре отрепетиран.

— Пълното изследване на залежите още не беше завършено по време на трагичната смърт на краля, ваше величество. Честно казано, подозирам, че предстои да бъдат открити още жили.

— Радвам се, милейди. Подобно богатство може да се окаже спасително за Кралството в идните години, защото ни предстои още много работа. И все пак то ще ни е от малка полза, ако лежи в земята на стотици мили разстояние, докато мъжете с нужните за добива му умения са тук, заедно с човека, който е в най-добро положение да организира усилията им.

Видя как двамата се вцепениха, пак със същата смущаваща едновременност.

— Ваше величество? — каза въпросително Вейлин.

Лирна си пое дъх и призова съжалителната си усмивка. Тази сутрин бе прекарала доста време пред огледалото да я упражнява, защото не беше от най-добрите й.

— Лейди Дарена, мой тежък дълг е да ви заповядам да се върнете незабавно в Северните предели, където ще прилагате волята на кралицата до момента, в който лорд Вейлин е в състояние се върне към своите задължения. Съдът на корабен лорд Елл-Нурин чака в пристанището да ви откара там. При добро време би трябвало да стигнете до Северна кула за три седмици, тъй като корабът му е необичайно бърз. Ще заповядам също така да бъдат събрани достатъчно кораби, за да превозят миньорите на капитан Ултин до дома колкото се може по-скоро.

— Те искат да се бият — заяви Вейлин. Дарена стоеше безизразна до него. — Ако ги отпратите, това ще предизвика брожение…

— Аз ще говоря с тях — каза му Лирна. — Ще им обясня, че всеки замах на кирката струва колкото сто удара на меча. Освен това те се биха достатъчно, за да задоволят честта си, не мислите ли?

— Така е, ваше величество — обади се Дарена, преди Вейлин да успее да заговори. — Аз… съжалявам за необходимостта да издадете такава заповед. — Хвърли бърз поглед към Вейлин, преди да сведе очи. — Но не намирам какво да възразя.

„Истински късмет, защото не бих слушала възражения от теб.“ Лирна скри тези думи зад нова усмивка, стана и пристъпи напред да хване ръцете на дребничката жена.

— Службата ви в тази война беше велика и чудесна. Никога няма да бъде забравена, нито пък е приключила. Доставете ми богатства, милейди, за да мога да си купя правосъдие.

Пусна ръцете на Дарена, отстъпи назад и се насили да срещне погледа на Вейлин. Блясъкът в присвитите му очи бе труден за понасяне. „Това не е ревност — искаше й се да каже. — Достатъчно добре ме познаваш.“

— Сигурно искате да се сбогувате — каза им тя. — Аз имам работа с новопристигналите.

 

 

Новодошлите се различаваха от повечето групи, добрали се до Уорнсклейв, по това, че с тях имаше много деца. Една от най-честите и трудно поносими гледки по време на похода им бяха многото малки трупчета. Децата бяха затваряни заедно в някоя къща и изгаряни, или пък просто изколвани като нежелан добитък и оставяни да гният на открито. Гледката на толкова много от тях живи повдигна духа на Лирна, макар че бяха предимно мършави и тихи и я зяпаха втренчено, докато обикаляше из жалкия им подслон.

— Брат Инис — представи брат Холун един слаб мъж в сива роба. — Управител на сиропиталището в Рансмил. Крил е своите подопечни в гората в продължение на седмици.

— Братко. — Лирна отвърна на поклона на мъжа с дълбоко уважение. — Благодаря ти от все сърце. Твоите дела са гордост за Вярата.

Брат Инис, явно несвикнал с кралски особи и поболял се от глад, се олюляваше леко, но успя да се задържи прав. Децата се бяха струпали около него, вкопчени в робата му, и някои гледаха Лирна, сякаш му е причинила зло.

— Получих голяма помощ, ваше величество — каза братът и посочи към сравнително малкото възрастни в групата. — Тези хора гладуваха, за да могат децата да ядат, и отвеждаха воларианците от тях, за да не ги открият. Някои платиха скъпо за смелостта си.

— Те ще получат справедливо признание за саможертвата си — увери го тя. — Ако желаете нещо, говорете с брат Холун и то ще ви бъде осигурено.

Той отвърна с още един нестабилен поклон.

— Благодаря ви, ваше величество.

— Търся една жена. Трела Ал Орен.

При това име Инис пребледня и се озърна предпазливо към един близък заслон, покрив от тънки дъски над някогашна барака за дърва.

— Тя… даде много, за да топли тези деца — изломоти той. — Простете, ваше величество. Но ви моля да не й налагате никакво наказание.

— Наказание ли? — попита Лирна.

— С какво мога да ви услужа, ваше величество?

Лирна се обърна и видя висока жена, която стоеше със скръстени ръце пред заслона. Беше над петдесетгодишна, с красиви черти, застинали в предпазливо мръщене. Черната й коса беше прошарена с бяло.

— Милейди — поклони й се Лирна, — нося ви вести за сина ви.

Лейди Ал Орен бе съумяла да запази по време на изпитанието си порцеланов сервиз за чай: две чашки и сферичен чайник, фино украсен със златен мотив от орхидеи.

— Алпирански е — каза тя, докато седяха пред заслона й и наливаше чая. — Подарък от леля ми по случай сватбата.

Лирна отпи от чая и намери вкуса за изненадващо плътен.

— Много сте находчива — подхвърли тя с надеждата да отпусне явното напрежение у жената. — Да запазите това съкровище и да се сдобиете с чай с такова качество.

— Преди няколко седмици намерихме каручка на търговец. Собственикът, разбира се, беше мъртъв. Бяха взели всичко освен чая, макар че торба жито щеше да ни дойде по-добре. — Тя отпи и въздъхна, събираше сили за очевидния въпрос. — Как умря той?

— Спасявайки живота ми и живота на онези, които в момента образуват моя двор.

— Но не и своя собствен.

— Милейди, ако имаше някакъв начин…

Лейди Трела поклати глава, свела лице и затворила очи.

— Продължавах да се надявам, през цялото време — бягството от Варинсхолд, дългите дни на пътя, намирането на брат Инис и децата… бях се вкопчила здраво в надеждата си. Фермин винаги е бил толкова умен, макар и никога мъдър. Ако е имало начин да оцелее при падането на града и да се измъкне от тъмниците, щеше да го намери.

Лирна си помисли за акулата и битката; чудеше се дали тя би споделила нейните подозрения, вярата й, че Фермин е намерил поне някаква форма на бягство и отмъщение. Но не можеше да изрече думите, загадката във всичко това бе прекалено голяма. „Дали той беше човек, живеещ в акула? Или акула със спомена, че някога е била човек?“ И в двата случая бе сигурна, че тази смела жена няма нужда да бъде обременявана с допълнителна мистерия.

— Бих искала — каза Лирна — да направя посмъртно Фермин Меч на кралството. В чест на саможертвата му.

Устните на лейди Трела се извиха в съвсем слаба усмивка.

— Благодаря ви. Мисля, че той би намерил идеята за… забавна.

Лирна се озърна към гледащите ги хора. Възрастните бяха заети с готвене и строителство, но брат Инис и неговото люпило от деца продължаваха да наблюдават срещата им с дълбока загриженост.

— Брат Инис каза, че сте ги топлили — каза тя.

Лейди Трела сви рамене.

— Всеки може да запали огън.

— А също и да оцелее при нападението на един град и бягството на юг. Сериозно постижение.

— Не знам колко ви е казал Фермин за положението ни, ваше величество, но въпреки името си ние не сме водили живот на благородници. Беднотията прави човек изобретателен.

— Сигурна съм. Но все пак, сама жена да оцелее във война и глад толкова дълго. — Тя наблюдаваше как лейди Трела отпива още чай и забеляза, че се насили да преглътне. — Може би сте чули — продължи, — че аз вдигнах всякакви забрани за използването на Мрачното в това кралство. Сега Надарените заемат почетно място в армията ми и при разговорите си с тях забелязах, че споделят една обща черта. Във всеки от тези случаи майка им също е имала дарба, но бащата не винаги. Любопитно, не мислите ли?

Лейди Трела срещна погледа й, после бавно вдигна ръка и разпери пръсти.

— Онази нощ един волариански войник разби с ритник вратата ми и ме намери да се крия в шкафа в спалнята. Сграбчи ме със смях за косата и се приготви да ми пререже гърлото. — Синьо пламъче заигра весело на върха на показалеца й. — Не се смя дълго. — Пламъчето стана жълто, разгоря се и обхвана ръката на Трела от пръстите до китката.

— Ваше величество! — Илтис изникна до нея с полуизваден меч. Лирна осъзна, че е станала и е отстъпила назад.

— Знам за вашия едикт, ваше величество — каза Трела. — Но едни голи думи не могат да разсеят векове на страх. Майка ми се погрижи да разбера добре опасността от разкриването на моята природа, ужаса, който предизвиква, и нежеланото внимание от страна на Правоверните. — Сви ръка и пламъците угаснаха. Лирна си пое дъх и се насили да спре треперенето на крайниците си. Кимна успокояващо на Илтис, седна отново на мястото си и сръбна още малко чай, докато спомените заглъхваха. Миризмата на собствената й кожа, докато пламъците я лижеха…

— Седмият орден е обвързан от думата ми — каза тя след малко, когато беше сигурна, че в гласа й няма да се прокрадне треперене. — Няма да им позволя да задължават никой мой поданик да се присъедини към тях. Има малка група Надарени от Северните предели, които не спадат към ордена и отговарят само пред лорд Вейлин и мен. Ще сте добре дошла сред тях.

— Аз съм стара жена, ваше величество.

— Не мисля, че сте чак толкова стара. Освен това ми се струва, че душата на сина ви би се радвала да ми служите, не смятате ли?

Очите на Трела се насочиха към стоящите наблизо деца.

— Имам задължения тук, ваше величество.

— За тези деца ще се полагат добри грижи, давам ви дума. Те вече нямат нужда от вашия огън, но аз имам.

В гласа й сигурно се бе промъкнало нещо, защото предпазливостта върху лицето на Трела се усили, очите й я гледаха с изражение, каквото бе виждала само на лицата на малцина избраници. „Норта, Дарена, Рева… Вейлин. Хората, които не изпитват благоговение, виждат по-ясно.“

— Това не е заповед — добави Лирна с усмивка. — Просто молба на една кралица. Помислете върху нея. Срещнете се с аспект Кейнис или хората от Пределите. Сигурна съм, че всички те ще ви приемат с радост.

— Ще го направя, ваше величество. — Трела се поклони и Лирна стана. — И още нещо, ако ми позволите да отправя една молба.

— Разбира се.

— Гербът на сина ми. — Сега очите й блестяха от сълзи и децата се стълпиха около нея, доловили скръбта й. — Бих искала да е невестулка. От всички животинчета, които го следваха до дома, те му бяха любимите.

— Както желаете, милейди — увери я с поклон Лирна. „По-добре невестулка, отколкото акула.“

 

 

Макар че голяма част от Уорнсклейв бе срината наравно с павираните улици, инфраструктурата под града си оставаше почти непокътната. Множество изби осигуряваха полезен допълнителен подслон и места за затворници. Воларианката беше затворена в избата за въглища на някогашна ковачница, ако се съдеше по покритата със сажди наковалня сред развалините. Пред стълбите на избата стояха двама кралски гвардейци, а лорд Верниерс чакаше, седнал на наковалнята, и драскаше в малък бележник. Щом я видя, че се приближава, стана, поклони се с обичайната си грация и я поздрави на езика на Кралството, без нито следа от акцент.

— Ваше величество. Благодаря ви, че удовлетворихте молбата ми.

— Няма защо, милорд — отвърна тя. — И все пак имам чувството, че ви доведох тук под фалшив претекст.

— Ваше величество?

Лирна махна на стражите да отворят вратата към избата.

— Да, милорд. Знам, че горите от желание знанията ми да допълнят вашата история, но за съжаление науката ще трябва да почака заради нуждите на дипломацията.

Нареди му да я последва по стъпалата. Илтис вървеше пред нея в мрака.

Форнела Ав Ентрил Ав Токрев седеше край малка маса и четеше на светлината на една свещ. Не носеше вериги и лицето и косата й бяха чисти, Лирна й беше отпуснала купа вода всяка сутрин за миене. Освен това я бе снабдила с пергамент и мастило и сега на масата пред жената лежеше свитък, изписан от край до край на волариански.

При влизането на Лирна Форнела стана и се поклони. Лицето й бе безстрастно, докато не видя лорд Верниерс. Дари го с предпазлива усмивка.

— Ваше величество, милорд — поздрави ги тя на езика на Кралството. — Двама посетители. За мен е чест.

— Ще говорим на вашия език — каза й Лирна, преминавайки на волариански. — Важно е между нас да няма неразбирателство. — Нареди на Илтис да чака отвън и махна на Форнела да седне, после отиде до масата и плъзна очи по свитъка. Видя, че представлява списък на имена, места и стоки, и всяко име бе отбелязано с кръгъл символ, който Лирна познаваше. — Заповед за освобождаване — каза тя. — Доколкото разбирам, това са вашите роби.

— Да, ваше величество. Макар че документът всъщност е завещание. Робите трябва да бъдат освободени след смъртта ми.

— Познанията ми върху воларианските закони са ограничени — излъга Лирна. — Но мисля, че един роб, независимо от собственика или важността си, може да бъде освободен само със специален едикт на Управителния съвет.

— Така е, но брат ми е в Съвета. Не се съмнявам, че ще се съобрази с желанията ми в този случай.

„Докато вестта за смъртта ти стигне до него — помисли си Лирна, — предполагам, че той вече ще е прекалено зает с неизбежността на собствената си гибел, за да му пука за последното ти желание.“

— Да разбирам ли — попита тя, — че в последно време симпатиите ви към главната институция на вашата империя са отслабнали?

Форнела хвърли поглед към Верниерс. Ученият стоеше сковано до стената на избата и отказваше да срещне очите й.

— Допускали сме много грешки — каза воларианката. — Робството е може би най-голямата от тях, ако се изключи сделката ни със Съюзника.

— Сделка, която, ако се вярва на разказа на лорд Верниерс, ви е осигурила няколко века живот.

— Не живот, ваше величество. Просто съществувание.

— И как се постига това, всички тези допълнителни години?

Форнела сведе поглед и за първи път Лирна долови намек за истинската й възраст в леките бръчки, които проличаха край очите й.

— Кръв — каза Форнела след малко, с глас малко по-силен от шепот. — Кръвта на Надарените.

Паметта на Лирна се върна към кораба, към надзирателя, обикалящ по робската палуба с навит бич. „Всички тук срещу онзи с магията.“ Пристъпи към масата, опря юмруци върху нея и се приведе към Форнела, която продължаваше да гледа в пода.

— Пиете кръвта на Надарените — процеди тя. — Ето откъде идват годините ви.

— Има едно място — прошепна Форнела. — Голяма зала в недрата на Волар, със стотици килии, пълни с Надарени. Онези, които са включени в сделката, слизат там веднъж годишно… за да пият. И всяка година има все повече празни килии и все повече Червени, настояващи да се присъединят към благословията на Съюзника.

— Затова ви трябват още и Съюзника ви е гарантирал, че ще ги намерите в нашето Кралство. Ето защо сте дошли тук.

— А също и за да си подсигурим северен фронт за алпиранското нашествие, както вече казах. Но да, Съюзника ни гарантира, че тази земя ще е богата с кръв на Надарени.

— А след като използвате всичко това и прочистите също и алпиранските земи, тогава какво? Ще пратите армиите си да опустошат целия свят?

Форнела вдигна глава. Очите й гледаха спокойно, макар че гласът й се запъваше, глас на жена в последните й мигове.

— Да. Той ни обеща, че с времето целият свят ще стане наш.

„Срам ли виждам в очите ти? — зачуди се Лирна. — Или само разочарование?“

— Предполагам, че именно обещанието за вечен живот е подмамило лорд Дарнел към вашата кауза? — попита тя.

Форнела сви унило рамене.

— Трудно е да устоиш на съблазънта на безсмъртието, особено ако си толкова самовлюбен.

Лирна отстъпи от масата и се обърна към Верниерс.

— Милорд, намирате ли думите на тази жена за верни?

Верниерс се насили да погледне Форнела и я прецени неохотно, но внимателно.

— Съмнявам се, че лъже, ваше величество — каза той. — Даже като неин роб съм намирал честността за единственото й интересно качество.

— А мислите ли, че вашият император ще й повярва?

— Императорът е по-мъдър от мен във всяко отношение. Ако тя говори истината, той ще го разбере.

— И надявам се, ще разбере колко важно е да забравим предишните си разногласия.

Лицето на Верниерс беше сериозно.

— Има много за забравяне, ваше величество.

— И свят, който ще загине, ако не успеем да изковем обща цел. — Тя се обърна пак към Форнела. — В ордена на брат Кейнис има един човек, който умее да долавя лъжите. Ще заявиш пред него готовността си да отидеш с лорд Верниерс до Алпира, където ще разкажеш на императора всичко, което каза на мен. Ако той чуе лъжа, почитаема гражданко…

— Няма, ваше величество. — Облекчението на Форнела бе ясно доловимо и годините й проличаха пак в провисването на устата й. — Ще направя каквото искате.

— Добре. — Лирна погледна Верниерс и извика съжалителната си усмивка. — Ами вие, милорд? Ще направите ли това за мен?

— Не, ваше величество — отвърна той и тонът му и присвитите му очи показаха, че усмивката й е отишла нахалост. „Този вижда прекалено много.“

— Ще го направя — продължи Верниерс — за моя император, който е велик в мъдростта и доброжелателството си.

 

 

Стоеше на покрива на къщата на началник-пристанището и гледаше отплаващите кораби. Видя сбогуването на Вейлин с Дарена и осъзна, че не може да откъсне очи, макар да се чувстваше като натрапница. „Той я прегръща толкова дълго.“ Дребната жена се отдръпна от него и си взе довиждане с лейди Алорнис, лорд Адал, брат Келан и Санеш Полтар, после се обърна и се качи по трапа на „Червеният сокол“. Корабен лорд Елл-Нурин я посрещна с поклон. Когато корабът пое към входа на пристанището, Лирна се зачуди дали има някакво значение фактът, че нито един сеорд не бе дошъл да я изпрати.

Вейлин стоеше и гледаше как корабът се отдалечава. Отговори на прегръдката на сестра си с леко поклащане на глава, преди тя и другите да си тръгнат. След малко пристигнаха лорд Верниерс и воларианката и Лирна видя как той ги изпрати до кораба. Още беше учудена от интереса му към избора на кораб, който да откара двамата до империята, но той открай време си беше човек на тайните.

Обърна се, когато Орена се качи на покрива, понесла обшит с кожа плащ.

— Днес вятърът е остър, ваше величество.

Лирна кимна благодарно, докато придворната нагласяше плаща върху раменете й, и продължи да наблюдава Вейлин, който се взираше след отдалечаващия се учен.

— Мурел казва, че бил най-страшният човек, който била виждала — отбеляза тихо Орена.

— Значи в младостта се крие мъдрост — рече Лирна. — А теб той плаши ли те, милейди?

Орена сви рамене; от всичките й придворни тя беше най-малко склонна към официалности, когато са насаме — нещо, което Лирна намираше за достатъчно освежаващо, за да й прощава често своеволния език.

— Някои мъже са грубияни, други са мили. От време на време срещаш някой, който е и двете. — Тя се изпъна и се поклони официално. — Лорд-маршал Травик моли за аудиенция, ваше величество. Изглежда, новите му попълнения се карат как да кръстят полка си.

— Ще дойда право там, милейди.

Останала отново сама, тя чакаше и гледаше как той обръща гръб на пристанището и се отдалечава с целеустремена крачка. „Не беше от ревност — помисли си. — Просто не мога да позволя да ви разсейват, милорд.“

 

 

През малките часове я събуди меката, но настоятелна ръка на Мурел. Тази нощ не я бяха спохождали сънища и изтръгването от покоя я хвърли в лошо настроение.

— Какво има? — сопна се тя.

— Лорд Вейлин е долу, ваше величество. С капитан Белорат. Изглежда, той носи важно съобщение от Островите.

Лирна й заповяда да донесе купа студена вода, потопи лицето си в нея и ахна от моменталното главоболие, докато остатъчната умора се стопяваше. Облече най-простата си роба и съумя да си придаде гостоприемен вид, докато се спускаше по стълбите до импровизираната тронна зала.

Капитан Белорат имитира поклона на Вейлин, макар че лицето му издаваше неудобство, че се е озовал в положението да раболепничи пред жена, която някога е била негова пленница — пленница, която за малко не беше убил. След като Щита бе превзел чудовищния волариански флагман, Белорат си бе върнал командването на „Морска сабя“ и бе поел обратно към Островите за ремонт и за да предаде вестта за великата победа при Алтор. А също така, надяваше се Лирна, да осигури още кораби за флотата.

— Милорд, капитане — поздрави ги тя и се настани на трона си. — Предполагам, че новините са достатъчно важни, за да оправдаят късния час.

— Така е, ваше величество — каза Вейлин и кимна на Белорат.

Лицето на капитана показваше известна неохота, тонът му беше отсечен и предпазлив.

— Както ваше величество знае, корабните лордове горят от желание да обезпечат сигурността на Островите чрез… определени дискретни мерки…

— Вие имате шпиони в Кралството от години, капитане — прекъсна го Лирна. — Факт, който не е убягнал нито на покойния крал, нито на мен.

— Да, ваше величество. След нашествието повечето от тях замлъкнаха; все пак продължихме да получаваме от време на време информация от този във Варинсхолд.

— Същият, който ви предупреди, че Воларианската флота е отплавала — спомни си Лирна.

— Да. При завръщането си на Островите открих, че е пристигнало ново съобщение от същия източник. — Белорат измъкна от колана си свитък и пристъпи напред да й го връчи. — Адресирано е до вас, ваше величество.

Лирна разви свитъка и откри, че думите са малко, но достатъчно, за да я накарат да се зачуди дали въпреки цялата си прехвалена интелигентност не е все пак глупачка.

Лирна,

Атака в Средзимната нощ. Избягвай стените, ако можеш. Аспекти Е и Д в Черната твърд. Съжалявам.

Алуциус