Антъни Райън
Огнената кралица (41)

1.
Вейлин

Както и преди, първото, което забеляза, беше промяната във въздуха, серният дъх на планинския връх се смени с нещо много по-сладко. Влажният студ също бе изчезнал, превърнат в топла слънчева милувка, подправена с лекия полъх на летен ветрец. Но този път звуците бяха различни, не шумолене на горски листак или птича песен, а шумът на множество работещи хора. Земята под камъка на спомените също се беше променила, дяланата скала бе заместена от гладки плочи наскоро издялан мрамор. Вейлин вдигна очи и видя, че вече не стои на планинския връх, а на издигната платформа в центъра на новопостроен град.

Навсякъде мъже работеха по скелета, теглеха въжета или дялаха камък, впрягове високи коне теглеха каруци, натоварени с блокове гранит и мрамор. Въздухът бе изпълнен с виковете и песните на работниците, а липсата на плющящи камшици и вериги бе ясен признак, че тези хора не са роби. Всички изглеждаха доволни от работата си. Очите му се спряха върху най-високата постройка, тясна правоъгълна кула, висока близо петдесет стъпки, чиито стени бяха опасани със скелета, но той виждаше червения мрамор и сивия гранит отдолу. Погледът му се премести на друга близка сграда, с готови стени, но все още недовършен покрив. Тя беше доста внушителна, по-голяма от всички около нея. Един каменоделец висеше в примка над трегера и длетото му оставяше върху камъка редица символи, чийто смисъл някога му беше обяснил брат Харлик: библиотека.

— Разрушеният град — рече той на глас и един поглед към пейзажа на юг го потвърди. Вековете могат да заличат един град, но не и планините.

— Да. — Ерлин стоеше наблизо, пъхнал ръце в плаща си, и гледаше една висока фигура, застанала недалеч от тях, която беше свела глава и четеше разгънат свитък. — И човекът, който го е построил.

Мъжът вдигна очи от свитъка и Вейлин се приближи да огледа лицето му. Някак си знаеше какво ще види. Мъжът беше брадат, с високо чело, макар и не толкова стар и сбръчкан, колкото го изобразяваше по-късно неговата статуя, по-млад даже от рисунката в пещерата на Вълчия народ. Но все пак, докато оглеждаше с присвити очи новия град, в изражението му имаше сериозност, която от време на време преминаваше в сподавено недоволство.

„Какво ли не му харесва в едно такова постижение?“, зачуди се Вейлин.

— Той кралят на това място ли е? — обърна се Вейлин към Ерлин.

— Съмнявам се, че тази дума има някакво значение тук.

Вейлин посочи към работниците.

— Тези хора обаче изпълняват заповедите му.

— И изглежда, че го правят с радост, не мислиш ли? Аз виждам само каквото ми показва камъкът, братко. Но не съм забелязал нищо, което да сочи, че този човек командва чрез страх или със силата на оръжието. Огледай целия град и няма да видиш нито един меч.

Чу се глас, който накара брадатия да се обърне и зъбите му изведнъж блеснаха в усмивка, когато при него дотича една млада жена. Още веднъж Вейлин не се изненада да забележи приликата й с жената от пещерните рисунки: зелени очи и тъмна коса. Двамата с брадатия се прегърнаха и пръстите им се сплетоха с несъзнателна интимност, когато се целунаха. Тя се отдръпна със смях, обърна се и протегна ръка да посочи нещо, бъбреше думи, които Вейлин не можеше да разбере, макар че тонът й беше игрив, даже весел. Пред погледите им се появи теснолик младеж, който се приближи до двамата и се усмихна сковано, неохотно. Различаваше се малко от фигурата, изобразена в пещерата — беше по-млад и без онази язвителна извивка на устните, но все пак можеше да бъде разпознат. Жената се засмя и посегна да го дръпне по-наблизо, а после го представи на брадатия, който пренебрегна протегнатата ръка на младежа и вместо това го сграбчи в прегръдка.

— Те са брат и сестра — осъзна Вейлин, докато местеше поглед между жената и младежа.

— Така мисля — рече Ерлин. — Това е първият път, когато тримата са заедно. Но съвсем не последният.

Внезапно споменът се смени, сградите и хората изчезнаха в завихрилата се около тях мъгла, все едно двамата стояха в центъра на вихрушка, макар че нямаше усещане за вятър. Скоро вихрушката се забави и мъглата отново се сля в град, но сега всички сгради бяха завършени. Пролетта беше дошла и въздухът бе свеж, а градът гъмжеше от хора: родители с деца, влюбени, разхождащи се ръка за ръка. Сякаш отвсякъде се лееше музика, мъж с нещо като арфа пееше на един покрив наблизо, група певци на няколко пресечки по-нататък също свиреха и пееха. Навсякъде имаше хора, увлечени в оживени разговори, жестикулираха и спореха.

— Събери повече от един философ на едно място и ще породиш спор — отбеляза Ерлин. — Истина, която съм виждал да се потвърждава по целия свят. Всъщност веднъж видях един да спори със себе си и накрая нещата доста загрубяха. — Той отиде до края на издигнатата платформа и описа широк кръг с ръка. — Мисля, че затова той е построил това място. Рай за мислители, творци, учени. През всичките си пътувания не съм виждал град като този.

Гневен глас привлече вниманието на Вейлин към приближаващата се тъмнокоса жена, която крачеше пред брадатия и размахваше ръце в недвусмислени отрицателни жестове. Брат й ги следваше на известно разстояние. Всички бяха по-възрастни отпреди, макар и вероятно само с няколко години. Свенливостта на по-младия, изглежда, бе изчезнала, отегченото веселие върху лицето му бе отзвук на онова, което щеше да бъде изобразено по-късно на стената на пещерата.

Жената отиде до камъка на спомените и сега Вейлин видя, че той има близнак, със същата форма, но не и цвят, защото този беше черен, а по повърхността му нямаше никакви дефекти или жилки. „Нещо черно“, спомни си Вейлин дълбокото безпокойство на Мъдрия мечок.

Жената спря, вгледа се в черния камък и върху лицето й за миг се изписа объркване. Тя се обърна към брадатия, посочи камъка и повиши глас. Той въздъхна и отиде да застане срещу нея, камъкът бе между тях. Брадатият заговори тихо, но думите му бяха не по-малко уверени от нейните и в тях се долавяше непогрешима нотка на отказ. Жената се разбесня, красивите й черти се разкривиха от гняв. Поуспокои се, когато брат й излезе напред и пристъпи към камъка — Вейлин забеляза, че си държи ръцете зад гърба. Каза нещо, като свиваше рамене, а сестра му изглеждаше раздразнена от явната му липса на загриженост. Накрая вдигна ръце и възкликна гневно, след което се отдалечи.

Брат й и брадатият се спогледаха, но не казаха нищо повече. След кратка пауза брадатият протегна ръка към камъка и я задържа над гладката му повърхност. Вейлин видя как върховете на пръстите му потръпнаха. По-младият заговори — само няколко кратки думи, — но цялото веселие беше изчезнало от лицето му и тонът му бе остър, почти заповеден.

Брадатият се поколеба и като че ли по лицето му пробяга гняв. После се засмя, дръпна ръката си, потупа младежа по рамото и се отдалечи със спокойна крачка. Спусна се по стъпалата до улицата и тръгна през тълпата, като си разменяше добродушни поздрави с хората. По всички лица наоколо бяха изписани дълбоко уважение и обич.

Младежът го гледаше как се отдалечава, а после пак се обърна към камъка и се погали по брадичката, бърчеше замислено чело. След малко лицето му се разведри и той си тръгна, но поспря, щом стигна стъпалата. Гърбът му се изпъна сякаш в отговор на някакъв нечут сигнал за тревога, той се извъртя и очите му се плъзнаха по платформата и се спряха на Вейлин.

— Той ме вижда — каза Вейлин.

— Да — потвърди Ерлин. — Винаги съм се чудил какво го е накарало да се спре в този момент. Надявам се, че сега следващите му думи ще придобият някакъв смисъл.

Младежът тръгна бавно напред. На лицето му бе изписано предпазливо смайване. Стигна на няколко стъпки от Вейлин и спря. Посегна, сякаш за да докосне плаща му, но пръстите му минаха през него като през мъгла. Той се отдръпна леко и устните му се помъчиха да изрекат въпрос на език, който не му беше роден.

— Ти… имаш… име? — попита той на езика на Кралството, със силен акцент, но все пак разбираемо.

— Имам много — отвърна Вейлин. — Макар да подозирам, че ме познаваш само под едно от тях.

Челото на младежа се сбърчи озадачено.

— Аз… Лионен — каза той. — Виждал теб… преди. — Почука се с пръст по слепоочието. — Насън… Наяве… Чувал твой език… Научил го.

— Ти имаш ясновидска дарба — каза Вейлин и поясни в отговор на ново объркано мръщене: — Ти… виждаш какво предстои.

— Понякога… Понякога то… променя. Ти винаги еднакъв. — Погледът му се насочи към черния камък. — И това също.

— Какво е то?

Лицето на Лионен се напрегна и Вейлин осъзна, че той търси думи да опише нещо, което и сам не разбира напълно.

— Кутия — каза накрая. — Кутия, пълна… с всичко и нищо.

— Сестра ти се страхува от него.

Лионен кимна.

— Есара вижда голяма опасност в това. А неин съпруг — голяма… полза.

— Ами ти?

— Аз вижда него и теб. — Погледът му се плъзна към Ерлин. — И него… Но той не е той, когато го докосва.

Намръщи се, обърна се към града, сега окъпан в бледооранжево сияние, понеже слънцето започваше да се спуска зад планините на запад, и каза:

— Във вашето време… това място го няма, нали?

— Да. Разрушено е преди много векове.

Лионен въздъхна тъжно.

— Аз… се надявах, че видял погрешно. — Пое си дъх и се изправи. — Ако… те видя отново. Донесеш… радостни думи.

— Чакай. — Вейлин посегна към Лионен, който понечи да се отдалечи, но разбира се, ръката му не го хвана. — Ти имаш знание, което ми е нужно. Изправени сме пред голяма опасност…

— Знам — отвърна Лионен и сви рамене. — Аз също… изправен пред опасност.

Вейлин зърна лицето му, преди споменът да се разпадне отново: полуусмивката му се върна за миг, преди да бъде погълната от завихрилата се мъгла.

— Какво искаше да каже той? — обърна се Вейлин към Ерлин.

— Де да знаех, братко — отговори древният мъж. — Подозирам, че вече сме преминали далеч отвъд границите на моето познание.

Този път вихърът се вплътни в сцена на хаос. Градът около тях гореше и се разпадаше сред писъците на хиляди страдащи хора. Вейлин се приведе инстинктивно, когато гръмовен трус разклати камъка под нозете им, и погледът му моментално се насочи към кулата, издигаща се висока и прекрасна в нощното небе, но само за миг. Земята се разтресе отново и кулата рухна, каменната й снага се огъна като лък, докато тя се сриваше на земята, за да смачка къщите в подножието си в хаос от хвърчащи камъни и огън.

Вейлин отиде до ръба на платформата и се закова в шок от ужасите, разиграващи се под него. Една жена залиташе по улиците с обезглавено дете в ръцете си и безумно лице. Някакъв пълен мъж с дълга роба претича покрай нея, като пищеше от страх, но само секунди по-късно беше застигнат и съсечен от група мъже с червени брони, които се смееха злорадо, докато мечовете им се издигаха и спускаха в радостен бяс.

Очите на Вейлин шареха по загиващия град и откриваха навсякъде касапница и мъчения. В ума му изникнаха думите на Села отпреди години: „Живеели в мир поколения наред и нямали никакви воини, затова когато бурята ги връхлетяла, се оказали беззащитни.“

Всичко това продължи час или повече, градът се рушеше и жителите му гинеха. Мъжете с червени брони бяха изобретателни в жестокостта си, наслаждаваха се на писъците на изнасилваните и одираните живи, макар че с изключение на смеха си бяха безмълвни убийци и вършеха кървавото си дело, без да разменят нито дума.

— Какви са тези? — попита шепнешком Вейлин.

— След време хората, изградили Воларианската империя, ще ги нарекат дермоси — каза Ерлин, — въобразявайки си, че са рожба на някаква огнена преизподня. Когато приключат тук, те ще прекосят океана, за да нападнат всяко място, където открият да живеят хора, създавайки по този начин легенди и богове. — Ерлин посочи към нещо в забулените с дим улици долу. — Зверствата им ще продължат, докато не загине онзи, който ги командва.

Фигурата се движеше сред касапницата, сякаш без да я забелязва, прекрачваше трупове и газеше в локвите кръв със спокойна, невъзмутима крачка. Мъжете в червено се отдръпваха при приближаването му, не от уважение, защото не се кланяха, нито пък му отдаваха почит другояче, а като в отговор на неизречена заповед. След като той отминеше, се връщаха към кошмарните си забавления, без дори да погледнат подире му. Когато мъжът се приближи до стъпалата на платформата, лицето му се видя по-ясно. Той спря, за да се взре нагоре, и челото му сега бе толкова сбръчкано, че изглеждаше като покрито с белези, а светлината на хиляди огньове трепкаше по побелялата му брада.

Мъжът направи гримаса и започна да се катери. Краката му бяха сковани, а гърбът — превит от усилието. Когато стигна до платформата, спря и изпъшка от умора, после хвърли поглед към хаоса долу. Изражението върху състареното му лице беше твърде добре познато на Вейлин. „Онзи, който ги командва“, помисли си той, като видя жадната злоба, изкривила чертите на брадатия.

— Той го е направил — каза Вейлин. — Унищожил е собствения си град.

— И много други неща покрай него — каза Ерлин, докато брадатият отиде до центъра на платформата, спря пред черния каменен блок и се взря надолу към безличната му повърхност. Постоя там известно време, докато писъците и последният гръмовен тътен на разрушението не заглъхнаха и не остана само ревът на пламъците.

Брадатият вдигна лице към нощното небе, със затворени очи, и протегна ръка към камъка. Сега злобата му като че ли бе изчезнала и беше останала само дълбока умора, която Вейлин намери почти достойна за съжаление. Докато по-рано ръката му бе треперила, сега се тресеше неудържимо, а устата му зейна в безмълвен писък…

Внезапно мъжът се извъртя от камъка с вик. Гърдите му се издуваха, а на лицето му беше изписана ярост и още нещо, което Вейлин познаваше добре: потръпващата маска на горделив мъж, който не иска да признае собственото си поражение.

Мъже с червени брони се изкачиха на бегом по стъпалата, понесли няколко дълги греди. Брадатият се отдръпна от черния камък, когато слугите му се приближиха. Те наместиха гредите под широкия гъбообразен връх на камъка, вдигнаха го, сякаш без да ги е грижа за тежестта му, спуснаха се по стъпалата и поеха през задръстените от трупове улици долу.

Брадатият се задържа още малко, оглеждаше платформата с присвити очи. На устните му играеше слаба усмивка, а в очите му имаше бледа искрица на веселие. „Той знае, че виждам това“, реши Вейлин и смразяващият хлад на осъзнаването пробяга през него. Той видя как злобата се върна върху лицето на брадатия, но усмивката му остана. Онзи се обърна и се спусна по стълбите, без да поглежда назад. „Нищо повече от голяма каменна глава, чакаща столетията да я превърнат в прах… Съюзника.“

 

 

— Знаеше ли?

— Имах подозрения. — Ерлин вдигна ръка към камъка на спомените. — Но тези спомени са толкова древни. Оттогава са минали множество поколения, хиляди кралства са се въздигали и рухвали, пораждайки безчет мистерии.

— Лионен каза, че ти ще докоснеш черния камък — настоя Вейлин. — Но и че няма да си ти. Какво имаше предвид?

— Според мен искаше да каже, че имаме много неща, върху които да мислим. — Ерлин протегна другата си ръка към Вейлин. — Тук няма да стане нищо повече, макар че веднъж чаках близо месец, за да се уверя. Ако останеш достатъчно дълго, може би ще видиш идването на лонаките.

Вейлин въздъхна, хвърли последен поглед към все още димящите руини и понечи да хване ръката на Ерлин, но се дръпна стреснато, когато тя се превърна в прах, преди да я е уловил. Вихърът ги връхлетя отново и отнесе безсмъртния. Във фучащия прах сега като че ли имаше повече ярост, цветовете се меняха, спиралата на хаоса се носеше в по-сложен танц. Той утихна също толкова бързо, колкото се бе появил, разкривайки планинския връх над селището на ларетите. Само че сега Вейлин беше сам и беше нощ, а облаците над него приличаха на кипящ оранжев покров в сиянието на огнените планини, които като че ли бушуваха по-ярко отпреди — очите му различиха поток разтопена скала сред огъня и дима и лек трус пробяга през камъка под нозете му.

— Е — каза един глас. — Имаш ли радостни вести за мен?

Лионен крачеше към него. Беше по-стар, дългата му коса почти бяла, лицето му все още слабо, но и сбръчкано. Спря на няколко крачки от Вейлин и се намръщи, докато го оглеждаше. — Аха. За теб са минали само броени мигове, нали?

Вейлин кимна.

— Моят приятел…

— Този спомен не е за него. — Лионен се обърна и простря ръка към селището. — Тъкмо се канех да вечерям. Ще се присъединиш ли към мен?

— Вече говориш по-добре моя език — отбеляза Вейлин, докато го следваше. Забеляза, че всички къщи са тихи и в прозорците им няма никаква светлинка.

— Разполагах с много години да го уча. Научих и още няколко, макар че този ми е любим. Не се лее толкова плавно като сеордския, но е по-поетичен и функционален от воларианския. — Лионен спря до вратата на къщата си и покани с жест Вейлин да влезе преди него.

Въздухът вътре бе топъл, а стаята — оскъдно обзаведена, с ниско дървено легло и някакви свитъци, струпани на купчина в ъгъла. Над огъня къкреше котле, парата и димът излизаха през тесен отвор в покрива.

— Бих ти предложил яхния — каза Лионен, като се настани край огъня. — Но това ще е излишен жест.

— Мога да усещам — каза Вейлин, — но не и да докосвам. Защо?

— Камъкът улавя мястото и времето, обаче те са неизменни. Както и разговорът ни. Той вече се е случил, макар и за двама ни да изглежда, че се случва сега. Станалото не може да се промени, затова не можеш да го докоснеш. Промяната принадлежи на бъдещето.

Вдигна капака на котлето и опита яхнията с една лъжица.

— Пъдпъдък с мащерка и гъби — каза. — Жалко, че не можеш да ядеш. Отне ми доста време да усъвършенствам рецептата.

— Откога си тук?

— От петнайсет години, откакто построих този миниатюрен град. Тогава си имах другари.

— Какво стана с тях?

— Някои си тръгнаха, отегчени от моето бездействие. Други се разочароваха от уроците ми и потърсиха мъдрост другаде. Останалите сам ги отпратих. Напоследък намирам младите за досадни — винаги са прекалено ревностни.

— Камъкът отвън — ти си го издялал и си го напълнил със спомените си.

— И нещо повече. Камъните не са само хранилища на памет. А също така средство за комуникация, всеки от тях е свързан с другия. Полезно нововъведение за цивилизация, проснала се над половината свят.

— И всичко това е било погубено от съпруга на сестра ти?

— Да. Докато аз бродех по леда в търсене на невъзможното, той имаше наум нещо друго.

Вейлин си спомни пещерните рисунки, тримата посетители, които стават двама.

— Сестра ти е умряла, за да спаси хората от ледовете. Донесли сте им болест, а тя ги е изцерила, макар че това й е струвало живота.

— Тя беше лечителка. Смяташе го за свой дълг, макар че ние я умолявахме да спре.

— Това ли го е променило? Накарало го е да мрази съграденото от него?

— Смъртта на Есара може да е потопила душата му в мрак, но аз подозирам, че е направил първите си стъпки към онова, което е сега, много по-рано. Беше заради разочарованието, разбираш ли, постоянното неудовлетворение. Той така се стараеше да създаде своя идеален свят, цивилизация, която ще издигне човечеството до нещо по-велико. Но хората са си хора, в каквито и удобства да живеят. Лъжат, враждуват, предават се взаимно и колкото и да им даваш, винаги искат още. Без влиянието на сестра ми му беше все по-трудно да продължава да дава, да води хората с надеждата, че един ден те ще осъществят великата му мечта. И тъй като те се оказаха недостойни за сътворения от него свят, той реши да унищожи всичко.

Лионен взе една купичка и започна да я пълни с яхния. По аромата Вейлин прецени, че мъжът има всички основания да харесва рецептата си.

— Кажи ми — рече Лионен, като се настани удобно с купичката в ръка, — еорилката намери ли камъка, който оставих за нея?

Вейлин си спомни разказа на Мъдрост за пътуването й до Разрушения град и срещата й със сянката на Нерсус Сил Нин.

— Да, с помощта на една сляпа жена, която притежавала същата дарба като теб.

— А, сляпата жена. — Лионен се усмихна нежно, докато се хранеше. — Често съм я зървал във виденията си, но никога не съм говорил с нея. Беше такава хубавелка на младини, много би ми се искало да я срещна.

— Ти си направил камъка, който е дал името на Мъдрост — каза Вейлин. — Знаел си, че един ден тя ще го открие.

— Видението се променя. Понякога тя го намира, понякога не. Подозирам, че сляпата жена е съзряла нуждата да даде лек тласък на съдбата. След завръщането си от леда отидох в града и заварих отдавна изгнили трупове и разруха — картина, която моята дарба никога не ми бе разкрила, защото тя винаги насочваше взора ми към далечното бъдеще. Черния камък го нямаше, а камъкът на спомените лежеше разбит, макар да съумях да извлека от отломките достатъчно знание, за да разбера кой го е направил. Прекарах години сред руините, потънал в скръб, като се разсейвах с изучаване на езика и познанията, разкривани ми от моята дарба. Един ден тя ми прати видение на еорилката, която държеше идеално квадратен камък, изработен от същия материал като камъка на спомените. Само че в разрушения град такъв артефакт не съществуваше, затова аз го направих. Създадох наново камъка на спомените: дялах близо година, докато се получи просто един малък куб, и влях в него всичкото знание, разкрито от дарбата ми. Надявам се, че то я направило щастлива.

— Направило я е… много полезна за народа си, както и за моя. За което ти благодаря.

Лионен сви любезно рамене и се върна към яденето си.

— Какво си търсил? — попита Вейлин, когато мълчанието се проточи. — Тогава, на леда, където си отнесъл тялото на сестра си?

— Една легенда. Знам, че за теб моят народ е само малко повече от мит, но в наше време ние също си имаме предания, стари песни от дните, когато земята е била млада. Виждал съм много неща, които намекват, че този свят е много по-стар, отколкото можем да си представим, и майка на безброй чудеса. Аз тръгнах да търся едно от тях, създание, което хората от твоето време биха нарекли бог. За него се твърдеше, че имал силата да възкресява мъртвите.

Погледът му стана отнесен и той продължи да яде мълчаливо. Вейлин се зачуди дали тази среща е толкова позната на Лионен, че вече му е дошло до гуша от повтарянето й. Хрумна му, че неговата дарба всъщност е проклятие: изпълва ума му с видения за едно далечно бъдеще, което обаче крие ужасна истина, лишавайки от смисъл собственото му време.

Още един трус разлюля земята, този път по-силен. Той накара кепенците на прозорците да затракат и изтръгна Лионен от мълчанието му. Мъжът огреба последната яхния от купичката и стана да я изнесе навън. Вейлин го последва и го завари да я връзва на едно въже, опънато между две колиби.

— Пътят до реката долу е дълъг — каза той. — Вятърът ще я изжули до чисто. Не че има кой знае какъв смисъл, но винаги съм смятал, че навиците се нарушават трудно.

— Намери ли го? — попита Вейлин. — Бога от легендата?

Погледът на Лионен се премести върху нещо зад рамото на Вейлин.

— Мисля, че знаеш какво открих, о, Сянко на гарвана.

Той знаеше какво ще види, макар че този път животното не изръмжа и се бе приближило тихо. Не беше толкова едро като преди, раменете му бяха на нивото на кръста на Вейлин, макар той отдавна да подозираше, че то може да приема каквато големина си избере.

Вълкът дотича при него, привел нос към земята. Душеше камъка в нозете му, което му напомни как Белег търсеше някаква миризма.

— Той може да те помирише, макар че си само ехо, пратено от бъдните времена — каза Лионен. — Изглежда, иска да е в състояние да те намери отново.

Вълкът клекна, изплези дългия си розов език и се прозя. Зелените му очи гледаха Вейлин с кротка привързаност.

— Той те е последвал от леда? — попита Вейлин.

— Да. Намерих го толкова далеч на север, че подозирам, че стоях на самия връх на света. Тогава той беше по-голям, съответстваше до сантиметър на бога, който очаквах да открия. Приближи се, подуши тялото на Есара и смъкна със зъби плащаницата от лицето й. За един безумен миг си помислих, че ще я изяде, но вместо това той я близна по лицето, само веднъж… И аз чух гласа й.

Лицето на Лионен помрачня и той пое обратно към камъка на спомените. Вейлин го последва, вълкът подтичваше редом с него.

— Ти имаш още въпроси — каза Лионен. — Моля те, задавай ги бързо. Времето ни изтича.

— Черният камък — каза Вейлин. — Какво представлява? Защо той го отнесе?

— Казах ти, кутия е. Кутия, която отворихме заедно, и този свят е резултатът от нея.

— Ти каза, че Ерлин ще го докосне, но няма да е той, когато го прави. Какво имаше предвид?

— Древният човек ти каза, че за малко не е бил обладан преди, когато стигнал близо до смъртта и докоснал Отвъдното. Знаеш, че Съюзника използва други твари, за да сее хаос по света, пленени души, които са били покварени и извратени, за да служат на неговата цел. Защо мислиш, че не е пратил някоя от тях да открадне тялото на Ерлин?

Лионен спря до камъка и се усмихна малко тъжно.

— Последният, издялан някога, дело на собствената ми ръка. Самият камък се добива в един-единствен рудник, дълбоко в планините на мястото, което вие наричате Северните предели. Там намерихме и черния камък, само едно грамадно парче с много причудливи свойства. Негова беше идеята да го издяламе, разбира се, макар че сестра ми възразяваше. „Такава сила не бива да се дава в човешки ръце“, каза тя. А той се засмя и я прегърна с думите: „Всяка сила трябва да е в човешки ръце, любов моя. Че как иначе можем да възвисим човечеството?“

— Сила — каза Вейлин. — Тя го е привличала.

— Както трупът привлича лешояди. А каква по-голяма сила от тази да можеш да победиш самата смърт? — Сега в думите на Лионен имаше тежест, а в очите му — мрачна сериозност, чието значение бе съвсем ясно.

— Няма да направя това — заяви Вейлин.

— Тогава гледай как светът ти загива, както аз гледах моя. Земята около нас е гола, на мили и мили околовръст. Тук-там има оцелели малки селца, няколко градчета, преживяли някак си бурята — вниманието на онези, които те нарекоха дермоси. С времето те ще се разраснат, ще изградят кралство, а по-късно и империя, ще забравят легендите си и ще узреят за неговата цел поради безкрайната си алчност. Защото сега той чака. Усещам го как се свива в Отвъдното и крои планове. Още не е достатъчно силен да ме плени, когато минавам, макар да не се съмнявам, че ще опита.

— Ти си го убил — каза Вейлин. — Ти си причината той да е в Отвъдното.

— Че как иначе щях да събера последователи в такива голи земи? С помощта на вълка издирих онези, които можеха да ми помогнат, група храбри воини и хора с почти непонятни за тях самите дарби, всички те скърбящи по семейства или любими, загубени при зверските му нападения. След време воларианците ще ги нарекат Пазителите. Ние заедно го убихме.

Лионен посочи камъка и хвърли неспокоен поглед на изток, когато земята се разтресе отново.

— Време е.

— Нещо ще се случи — каза Вейлин.

— Отдавна обещан край. — Лионен се обърна към огнените планини и Вейлин видя как сиянието им става още по-ярко. Пелената от облаци над тях вече бе обагрена в тъмночервено. — Едно изригване на петдесет мили оттук ще изхвърли облак от нажежена пепел, който ще се спусне връз тази планина по-бързо, отколкото би могъл да тича човек. Пепелта ще се слегне и ще скрие това място от очите човешки за столетия, макар че накрая стихиите ще го оголят, заедно с моите кости. Единственото видение за собственото ми време, което някога ми е било позволено: моята смърт.

— Видял ли си бъдещето ми? — попита Вейлин. — Видял ли си какво ще стане с народа ми?

Лионен хвърли поглед през рамо и се усмихна. В усмивката му имаше искрено съжаление, голяма симпатия и никаква ирония.

— Видях достатъчно, за да те съжалявам, Сянко на гарвана. — Обърна се пак към огнените планини и земята се разтресе още веднъж, толкова силно, че го накара да залитне.

— Трябва да убиеш неговите създания — каза той. — Улови ги в крадените им тела и ги убий. Когато остане без оръдия на този свят, нуждата му да действа ще бъде още по-силна, а съблазънта от силата — неустоима. Черният камък се намира на една арена във Волар. Когато всичко свърши, заведи го там. Докоснеш ли го веднъж, той дава. Докоснеш ли го втори път, взема.

От изток долетя титаничен грохот, придружен от мощно изригване на лава, която заваля като огнен фонтан, преди да потече по склоновете на породилата я планина. Планинският връх се разтресе и Лионен падна на колене. Небето над тях почерня, когато сиянието на огнената планина помръкна, гъст дим блъвна от разцепения й връх и се понесе надолу по склоновете с невъзможна бързина.

Вълкът зави тихо, но настойчиво, побутна ръката на Вейлин и го притисна по-близо до камъка. Той посегна към него, макар да откри, че не може да откъсне очи от Лионен, който сега стоеше на колене, разперил широко ръце, а горящата пепел се носеше към него като неудържим черен прилив.

— Сестра ми изрече моето име! — извика той точно преди пепелта да достигне планинския връх и да го погълне. Жегата беше непоносима и пепелта задави Вейлин, докато долепяше ръка към камъка…

Премигна и внезапната промяна във въздуха го накара да ахне. Очите му се насочиха към мястото, където допреди секунда бе коленичил Лионен, приветствайки смъртта. Камъкът там беше гол, без ни най-малка следа от гибелта му.

— Какво видя? — попита Ерлин, сбърчил чело в неуверено мръщене. — Камъкът те задържа. Сигурно ти е показал още нещо.

„Каква по-голяма сила от тази?“ Вейлин отклони поглед: объркването в очите на Ерлин бе трудно поносимо. „Не ще го направя.“ Той се отдръпна от камъка и тръгна към стъпалата.

— Както сам каза, имаме много неща, върху които да мислим.

 

 

Лоркан изникна от нищото и се свлече до Вейлин, без да обръща внимание на оживеното мърморене на сентарите. Вълците на Асторек също подеха тревожен виещ хор, докато той не ги успокои с един поглед.

— Бих казал, че са около пет хиляди — каза Лоркан. — Всички натъпкани в недрата на онази планина. — Посочи един стръмен връх на малко повече от миля от тях. В скалите на една трета от височината му личеше назъбен белег. — Не навлязох много надълбоко, но видях достатъчно, за да знам, че са в тежко състояние, има много ранени, някои умират. Може би половината са деца. По-старите, изглежда, не се погаждат, седят на отделни групи и се въсят едни срещу други.

Вейлин се беше ядосал, когато разбра, че Дарена е летяла пак в негово отсъствие. Когато се върна в лагера, я завари клюмнала от изтощение край огъня с Кара и Кирал от двете й страни.

— Няма да го правиш повече — каза той, приклекна до нея и я погали по леденостуденото чело. — Даже ако се наложи да те упоя до безсъзнание.

— О, стига си мрънкал — прошепна тя с усмивка. Устните й бяха бледи, а очите — замъглени от умора. — Мисля, че може да съм ти намерила съюзници.

— Някой от тях видя ли те? — попита Вейлин Лоркан.

— Едно момченце почна да сочи и да крещи, когато се опитах да проникна по-навътре. Ако предположим, че е било надарено, беше единственото сред тях.

— Би трябвало да отидем сами — каза Ерлин. — Една голяма група ще предизвика прекалено силен страх.

— Страхът може да е полезен. — Вейлин се обърна към Асторек. — Кажи на баща си да доведе цялата войска в тази долина.

Изчака до пладне, а после подкара Драскун ходом към планината и спря в подножието й. Вдигна поглед към назъбения белег на склона, в който сега личеше вход на пещера, тъмен и тих, без нито струйка дим, която да разкрие обитателите й, макар че той не се съмняваше, че са забелязали приближаването му.

Отпусна юздите на Драскун и го остави да пощипва оскъдната тревица по дъното на долината, и впери очи във входа на пещерата. Не беше сигурен, че ще постигне целта си. Когато Ерлин бе предал на Пертак искането на Вейлин за съюз, той просто се разсмя. Вождът на ларетите имаше пресен белег на челюстта, а извън стените на селището му се беше появил нов гроб. Той държеше едната си ръка близо до кесията на колана си и се движеше приведен, с присвити очи, като човек, който непрестанно се опасява от нападение. Смехът му обаче беше съвсем искрен.

— Нека южните ебачи на кози да мрат — преведе Ерлин, докато Пертак се отправяше с тежка стъпка назад към селището. — Тогава техните рудни жили ще станат наши.

След няколкоминутно чакане се появи първият — самотна фигура с племенна поличка, застанала на входа на пещерата, която се взираше надолу към Вейлин с брадва в ръка. Вейлин вдигна двете си ръце, за да покаже, че са празни. Още няколко фигури изникнаха от чернотата на пещерата и продължиха да се увеличават, докато накрая срещу него стояха мълчаливо около шестстотин души. Вейлин свали ръце и зачака. Чу нарастващия шум, вдигнат от приближаването на Вълчия народ.

Първи се появиха ястребите-копия и нададоха пронизителните си крясъци, докато се плъзгаха в долината и закръжиха над тях, а после вълците, няколко глутници, наброяващи доста над сто животни. Дотичаха и заобиколиха Вейлин, което накара Драскун да потрепери.

Вейлин се взря в лицето на първата появила се фигура, докато Вълчият народ навлизаше в долината. Мъжът беше прекалено далеч, за да различи чертите му, но Вейлин прецени, че е най-старият от присъстващите планинци, навярно вожд. Все пак, ако се съдеше по различните символи и цветове, красящи дрехите на спътниците му, Вейлин се съмняваше, че този човек ще може да говори от името на всички, потърсили убежище тук. Въпреки това мъжът явно се радваше на някакво уважение; поговори с останалите и се заспуска по склона. Някои от другарите му го последваха, всички със същите цветове и символи като неговите. Другите се забавиха малко, показвайки нервно разногласие — крещяха си и се заплашваха с вдигнати оръжия. Този раздор обаче се оказа кратък и скоро всички последваха възрастния мъж.

Вейлин задържа очите си върху него, без да се обръща да погледне как Вълчият народ спря зад гърба му. Мъжът се приближаваше, без да бърза особено, макар че в походката му имаше видима целеустременост. Спря на двайсетина крачки и другите планинци се наредиха от двете му страни. Вейлин хвана юздите на Драскун и го подкара в тръс напред, което предизвика вълна на безпокойство сред малката тълпа, макар че никой не излезе да му се опълчи.

Той спря коня на няколко метра от вероятния вожд, взря се в лицето му и видя мътния, почти обезумял взор на човек, който за броени дни е изгубил голяма част от своя свят. Кирал му беше казала, че песента й говори за ярост и объркване сред тези хора, но не издава никаква нотка, потвърждаваща, че са на прав път.

— Песента ми от ден на ден става все по-мрачна и нехармонична — каза тя. — От момента, в който открихме вечния човек. Съмнявам се, че мога да ти предложа нещо по-сигурно.

Но като видя болката в очите на този човек, Вейлин почувства цялата сигурност, която му е нужна. Беше виждал това лице много пъти по време на похода си към Алтор — лицето на измъчваните, изнасилените, овдовелите… и жадуващите за мъст.

Воларианският му беше лош, но Ерлин го беше научил на правилното произношение.

— Ние отиваме на юг — каза той, като се потупа по гърдите и посочи към южния край на долината. — Да убиваме воларианци. Елате с нас.