Антъни Райън
Огнената кралица (47)

7.
Лирна

— Назначавам лорд Лакрил Ал Хестиан за Военачалник на кралската войска.

Беше ги свикала в най-високата кула на храма, високо над димящите клади, осеяли равнината. Оттук можеше да се види тъмночервената маса на избитите арисаи, лишени от оръжията си и оставени да гният на речния бряг. „Тези хора нямаха души — бе казала, когато брат Келан подхвърли колебливо, че може би трябва да спазят някакъв ритуал. — Човек не може да отдава почит на нещо, което не съществува.“

Огледа лицата на капитаните за признаци на несъгласие, но каквито и чувства да изпитваха те към издигането на човек, обявен за предател, ги криеха успешно. „Вече ме познават прекалено добре“, помисли си тя, странно смутена от кротостта им. Само лордовете Норта и Антеш показаха ясна реакция. Лорд-маршалът поклати мълчаливо и уморено глава. Двамата с Ал Хестиан имаха склонността да се игнорират взаимно с онова твърдо безразличие, което говореше за дълбока неприязън. Шипът, стърчащ от чукана на дясната ръка на Ал Хестиан, постоянно и неизбежно напомняше за отдавнашната им неразрешена вражда. Реакцията на нейния лорд на стрелците беше по-ясно изразена, лицето му се напрегна от потиснат гняв.

„Няма желание да следва касапина от брода Зелена вода — помисли Лирна. — Какъв късмет, че имам да изиграя още една карта.“

— Лорд-маршал Норта ще поеме от него командването на Ротата на смъртниците — продължи тя. — Кинжалите на кралицата отсега нататък са включени в Конната гвардия под командването на лорд Илтис.

Тя се обърна към Ал Хестиан.

— Военачалнико, докладвайте за състоянието на кралската войска.

— Загубите ни възлизат общо на малко над хиляда и петстотин души, ваше величество — отвърна той. — Плюс триста ранени и небоеспособни. Освен Кинжалите на кралицата още три полка са пострадали толкова тежко, че препоръчвам да бъдат слети в един. Все пак загубите ни могат да се смятат за леки в сравнение с тези на врага. Над трийсет хиляди убити и хиляда пленени, останалите са избягали и не са в състояние да се бият отново. Граф Марвен заслужава голямо признание за такава победа.

Един от нилсаелските близнаци заговори, този с червения емайлиран нагръдник, макар Лирна все още да намираше, че това не й помага много да ги различи.

— Нашият благороден дядо ще се погрижи паметта му да се тачи нашир и надлъж в Нилсаел. Ние с брат ми лично ще финансираме изграждането на негова статуя в Минсхол.

Лирна изтласка от ума си картината на пребледнялото паникьосано лице на Марвен, който плачеше, докато тя притискаше парцала към пламтящото му чело. „Той би предпочел просто да се прибере у дома и да търпи острия език на жена си.“

— Хиляда пленници? — попита тя Ал Хестиан.

— Да, ваше величество. Смятах да ви питам какво искате да правим с тях.

— Реката е дълбока и бърза — изтъкна барон Бандерс. — Ще ни спести усилието да прерязваме толкова гърла.

Другите капитани закимаха и замърмориха одобрително, макар че тя забеляза отвратената физиономия на Норта.

— Не — каза Лирна. — Ще ги запазим. Нека се погрижат за ранените и им осигурят храна. От брат Холун разбирам, че повечето са родом от тази провинция.

— Така е, ваше величество — потвърди Ал Хестиан. — Трябва да отбележа, че са необичайно жалка пасмина като за волариански войници. Има няколко ветерани сред тях, но повечето са още почти момчета, набрани са само преди два месеца.

— Мисля, че има град на няколко дни по-нататък по пътя ни. Предполагам, че мнозина ще са оттам.

— Урвеск, ваше величество. Доста голям според всички доклади. Щях да ви посъветвам да го подминем, гарнизонът му едва ли е достатъчно голям, за да представлява заплаха, а една обсада ще ни струва време и жертви, които не можем да си позволим.

Тя поклати глава.

— Не. Ще се отправим натам с цялата възможна бързина. Моля, подгответе армията за тръгване утре призори. Прекалено дълго се задържахме тук.

Тя ги освободи и остана да се взира в гледката, докато те се спускаха вкупом по витото стълбище, макар че, точно според очакванията й, един реши да поостане.

— Вести ли имате за мен, лорд Антеш? — попита Лирна, без да се обръща.

Той се приближи. Помрачнялото му лице говореше за кипящ гняв.

— Не мога да заповядам на хората си да следват този човек, ваше величество — заяви той. — Когато чуят за това…

— Лейди Рева би го последвала — каза Лирна. — Не сте ли съгласен?

— Лейди Рева имаше душа, благословена от самия Отец. Аз нямам, нито пък стрелците ми. Когато я загубихме… загубихме сърцето си.

— Тогава без съмнение ще се зарадвате да чуете, че има шанс да си го върнете. — Тя се обърна и срещна открито погледа му. — Имам достоверна информация от Седмия орден, че лейди Рева е жива и е пленница във Волар.

Видя как лицето му се променя от мрачен гняв в блед потрес, последван от надежда.

— Това… това потвърдено ли е?

— Говори с брат Лерниал, той ще те убеди. След това, предполагам, ще искаш да споделиш тази радостна вест с хората си.

— Аз… да. — Той кимна отсечено и заотстъпва. — Моите благодарности, ваше величество.

Тя се обърна пак към гледката, докато стъпките му ехтяха надолу по стълбището.

— Те наистина ли мислят, че техният бог й говори? — зачуди се на глас Мурел.

— Кой може да каже, че грешат? — Погледът на Лирна се плъзна към знаците, осеяли плоския връх на кулата, куп безсмислени символи, изсечени преди векове.

— Мъдрост казва — продължи тя, — че във всяка кула в храма след изграждането му имало един жрец, за който се говорело, че е докоснат от боговете. Доживотната им задача била да издълбават в кулата всяко прозрение, пратено им от боговете, от най-долното стъпало, та чак до върха. Цял живот, прекаран в дълбаене на виденията им върху камъка; всяка друга работа била забранена за тях, никога не им позволявали да излизат от кулите си. Нищо чудно, че в края вече са били луди и посланията им представлявали драсканици на изкривени и безумни ръце. А когато завършели делото си… — тя отиде до края на площадката, така че върховете на пантофите й се подадоха през ръба, и вдигна ръце, докато вятърът брулеше роклята и косата й, — те политали и боговете посягали надолу да ги грабнат от въздуха.

— Ваше величество?

Тя се обърна и видя, че Илтис се приближава и посяга нерешително към нея да я дръпне от ръба. Свали ръце и го отпрати с махване и тих смях.

— Не се тревожете, милорд. Не ми е дошло времето да полетя, все още имам много за вършене.

 

 

Накара Ал Хестиан да прати Северната гвардия напред към Урвеск със заповед да бие на очи колкото се може повече. Нилсаелската кавалерия беше разделена на роти и пратена на север и юг със задачата да освободи всички намерени роби, макар че Лирна очакваше войниците да дадат воля на таланта си за плячкосване. Бяха предупредени да щадят свободното население, където е възможно, и да го отпращат на изток с пълното съзнание за намеренията на кралицата. Ето защо, докато се отдалечаваха от храма и прашната равнина към злачните хълмове оттатък, хоризонтът и от двете страни беше белязан от високи стълбове дим от горящите след нилсаелците вили. Според докладите, изглежда, на мнозина в този район им било казано да не бягат, тъй като нашествениците скоро ще бъдат смазани от непобедимата армия на императрицата.

До петия ден много от ротите се бяха върнали, натоварени с всевъзможни ценности, но също така водеха след себе си опашка от освободени роби, които през следващите дни нараснаха до над хиляда. Лирна се постара да поздрави лично колкото се може повече от тях и откри, че са предимно млади и склонни да се обръщат към нея с „почитаема господарке“. По-възрастните им събратя явно бяха прекалено затънали в хранения цял живот страх, за да приемат предложението за свобода на тази нова кралица.

— Някои от тях плакаха, докато изгаряхме къщите на господарите им, ваше величество — каза й един смаян нилсаелски капитан. — Неколцина даже се опитаха да се бият с нас.

Тя възложи на Норта да се погрижи за новобранците, с помощта на Мъдрост, тъй като лорд-маршалът не знаеше волариански.

— Ще ни отнеме месеци да превърнем тази сбирщина във войници — каза й той, докато обикаляха импровизирания тренировъчен лагер. Бяха спрели в просторна долина на десет мили от Урвеск, където се настаниха в луксозна вила, запазена предвидливо от нилсаелците за нейно удобство.

— И по-рано сте превръщали бивши роби в бойци, милорд — изтъкна тя.

— Те бяха прекарали в окови само няколко дни, най-много седмици. И омразата им пламтеше достатъчно буйно, за да компенсира липсата на умения и дисциплина. — Той махна към новобранците, мъчещи се под наставничеството на сержант от Ротата на смъртниците, който изглеждаше решен да преодолее езиковата бариера с гръмогласност. — Повечето от тези не познават друго освен робията.

— Готова съм да се обзаложа, че тяхната омраза също ще пламти буйно — каза Лирна. — Когато я разпалим достатъчно. Продължавайте в същия дух, милорд. Потегляме след три дни.

 

 

Град Урвеск беше разположен близо до място, където в реката се вливаше приток, криволичещ на север. С високите си стени й напомняше смътно за Алтор; но подобието изчезна при гледката на множеството пробойни и жалките къщурки, проснали се отвъд тях до брега на реката. „Цената на стабилността е неподготвеност“, реши тя, докато лорд Адал препускаше към нея.

— Населението се топи с всеки ден, ваше величество — докладва командирът на Северната гвардия. — Бягат на север или на изток в неспирен поток още откакто ни зърнаха за първи път. Няма и следа от войници, с изключение на стражите по стените, най-много двеста души.

— Благодаря ви, милорд. Моля, дайте почивка на хората си.

— Ваше величество, аз… — Той се поколеба, в очите му се четеше настоятелна молба. — Аз се надявах да предвождам атаката.

„Защо този мъж жадува толкова за слава?“, зачуди се тя. Високо го ценеше като капитан, тъй като беше един от малкото истински професионалисти в армията, но все повече я тревожеше желанието му да се излага на опасност. Докладите за битката при храма изобилстваха от сведения за безразсъдната му смелост, макар че бе съумял да се измъкне без драскотина.

— Няма да има атака, милорд — каза му тя. — Запазете храбростта си за Волар.

Извъртя Въглен и отиде в тръс до мястото, където бяха събрани пленниците, малко над хиляда мъже и деца с посивели лица, които стояха оковани в четири грубо построени редици.

— Тук има ли офицери, родени в този град? — извика тя на волариански.

Те се разшаваха в уплашено мълчание, мнозина не смееха да вдигнат глави, а едно момче в края открито плачеше.

— Говорете, отрепки такива! — викна Илтис на езика на Кралството, като поясни смисъла на думите си със зловещо изплющяване на надзирателския камшик, който си бе набавил отнякъде.

Един мъж с превързано лице в третата редица бавно вдигна ръка и скоро беше извлечен от тълпата от Илтис.

— Ти офицер ли си? — попита Лирна пленника, когато Илтис го бутна на колене пред нея.

— Капитан — рече той с хриплив глас. Превръзката на лицето му покриваше дясното му око и бе потъмняла от засъхнала кръв, а цветът му издаваше човек, който се приближава към смъртта с всяка крачка. — Призован от запаса, за да се бие в славната защитна война на императрицата. — Засмя се горчиво и Лирна реши, че очаква да умре всеки момент.

— Стани — заповяда му тя. — Милорд, свалете му веригите.

Приближи Въглен до едноокия капитан, докато той се взираше объркано нагоре към нея, явно без да го е грижа за кръвта, която се процеждаше от ожулените му китки, докато Илтис сваляше оковите.

— Ще се върнеш у дома, капитане — каза му тя и посочи към Урвеск. — И кажи на който там управлява града, че другарите ти тук ще бъдат освободени, защото не съм дошла в тази земя за клане, а само за правосъдие. В замяна градът ще освободи всички роби и ще отвори портите си за мен. Ако не го направи, ще убивам по десет пленници на всеки час, докато не се предаде. Ако въпреки това разумът не надделее, ще бъдат удавени в пепел и кръв, когато пратя армията си през разнебитените им стени.

Тя смуши Въглен да се приближи още повече, приведе се и се втренчи в здравото око на капитана.

— Попитай ги дали наистина искат да умрат за императрицата.

 

 

До смрачаване от портите бяха излезли над три хиляди роби. Лирна гледаше как и последните се източват навън и зачака, скривайки облекчената си въздишка, когато портите останаха отворени. „Ти някога успявал ли си да постигнеш това, татко? — попита тя призрака на стария интригант. — Да завземеш един град само с думи.“

— Би трябвало аз да тръгна напред с Кралската гвардия, ваше величество — предложи Ал Хестиан. — За да ви осигуря подобаващ прием при влизането ви.

„Би било толкова лесно — помисли си тя, все така вперила поглед в отворените порти. — Толкова много дървени къщи, толкова много гориво, пламъците ще озарят небето на сто мили околовръст.“

— Няма да влизам в града — каза тя на Ал Хестиан. — Пратете колкото хора смятате за необходимо, за да се уверят, че не им е хрумнало да задържат някои роби, и да ни снабдят с допълнителни провизии за новите ми поданици. Никакво плячкосване под заплаха от екзекуция. Оставете им достатъчно храна, за да не гладуват, и домовете им. Искам вестта за действията ни тук да се разпространи. Погрижете се армията да е готова за потегляне призори.

Хвърли поглед към пленниците, сгушени заедно в мрака и треперещи колкото от страх, толкова и от падащия студ. „Също като всички онези, които оставих да се удавят в трюма на робовладелския кораб — помисли си тя и ръцете й стиснаха до болка юздите. — Би било толкова лесно…“

— Пуснете тези хора час преди отпътуването ни — заповяда тя, извъртя Въглен и препусна обратно към вилата.

 

 

За три дни изминаха сто мили. Военачалникът наложи крачка, при която в края на деня много войници се сриваха от изтощение, а пътят получи прозвището Кървавия път. Този поход накара кралица Лирна да опознае различните настроения в армията си. Нилсаелците бяха най-гласовитите мърморковци и нададоха всеобщ стон на облекчение и умора в края на втория ден. Кралската гвардия беше най-дисциплинирана, макар и най-раздразнителна вечер: юмручните боеве заради игри на карти или дребнави разпри все още бяха неприятно чести. Ренфаелците засега бяха най-весели, през повечето вечери лагерът им ехтеше от песни и смях, в силен контраст с тихата ефикасност на кумбраелците, макар че след събитията в храма относителната им мълчаливост бе примесена с мрачна решителност. Те маршируваха по-бързо от всички останали: Лирна беше отстъпила пред искането на лорд Антеш да води колоната и по смрачаване те често се намираха на две-три мили пред другите. Освен това, ако се съдеше по това как вечер се скупчваха около малцината жреци сред тях, вестта за оцеляването на лейди Рева, изглежда, бе предизвикала нов прилив на набожност.

— Чувствам се засрамен, ваше величество — каза Антеш вечерта на третия ден. Тя го беше потърсила по време на вечерната си обиколка из лагера и откри, че кумбраелците се държат по-почтително от обикновено, а поклоните им са по-дълбоки, макар че вечно подозрителните им погледи не бяха изчезнали.

— Засрамен ли, милорд?

— След бурята, когато смятахме лейди Рева за изгубена, се усъмних в причините на Отеца да ни доведе тук. При Алтор всичко бе толкова ясно, тя сякаш грееше от любовта Му. Но щом Той можеше да ни я отнеме, как би могъл да благославя това начинание? Помислих си, че то може да е наказание, възмездие за готовността ни да се съюзим с вас. Сега виждам колко съм бил глупав. Тя никога не би ни повела по лъжлив път.

Лирна устоя на импулса да попита дали всъщност нейният Лорд на стрелците не почита богиня вместо бог.

— Тя наистина е велика душа — каза Лирна. — Копнея да я видя отново.

Кимна и понечи да си тръгне, но Антеш протегна ръка към нея и пръстите му спряха тъкмо преди да докоснат ръкава й.

— Ваше величество, ако позволите. Знам, че не вярвате в Отеца, всъщност съмнявам се, че зачитате особено и собствената си Вяра. Но знайте, че макар вие да не усещате любовта му, той все пак ви я дава.

Връхлетя я непознатото усещане да не знае какво да каже. Никога не се беше чувствала удобно край прояви на набожност: редките й срещи с покойния аспект Тендрис представляваха сериозно изпитание за нея, както и общуването с аспект Кейнис, макар че той бе предизвиквал у нея колкото неловкост, толкова и съжаление. „Хора, чийто живот е управляван от призраците на древни сънища — помисли си. — Но това, изглежда, никога не ги прави щастливи.“

— Благодарете му от мое име — каза тя на Антеш, като вложи в тона си нотка на окончателност, и се извърна.

— Още едно нещо, ваше величество — каза той и пристъпи към нея, после се дръпна, щом Илтис изсумтя предупредително. — Лейди Рева — продължи Антеш. — Тревожа се, че тя може да стане заложница на намеренията ни. Според всички сведения тази тяхна зла императрица не би се поколебала да я убие, ако атакуваме Волар.

„А вашият Световен отец няма ли да посегне отгоре и да я спаси?“ Лирна се усмихна, за да скрие раздразнението си.

— Няма да позволя това да се случи.

— Значи имате план? Някакъв начин да гарантирате освобождението й?

— Да, имам. — „Да завзема града и да разчитам на смъртоносните умения на момичето, за да осигури собственото си оцеляване.“ Тя протегна ръка, за да възпре следващите му думи. — Моля, уверете стрелците си, че за мен няма по-важна цел от тази да спася живота на Благословената дама, даже с риск за своя собствен.

Антеш се поколеба, после се смъкна на едно коляно и притисна устни към ръката й.

— Ще го направя, ваше величество.

 

 

На следващия ден хълмовете преминаха в нагънати поля, голяма част от тях обрасли с червено цвете. Простираха се като безбрежен ален килим, накъсван тук-там от вили или малки селища, повечето показващи признаци на припряно изоставяне. Друга отличителна черта на района бяха стълбовете, с които императрицата беше решила да украси пътя.

— Нищо чудно, че не искат да се бият за нея — отбеляза барон Бандерс, като изгледа с присвити очи един от висящите гниещи трупове. — Може да получим свободен път чак до Волар.

Лирна се взря напред към дългата редица стълбове, които се губеха в далечината, и различи блед облак прах над хоризонта.

— Съмнявам се, че императрицата има намерение да направи похода ни лесен.

Сутринта Ал Хестиан беше пратил Шестия орден напред и скоро брат Солис се върна да докладва, че се приближава седемдесетхилядна войска.

— По моя преценка горе-долу половината са варитаи — каза той. — Доста по-опърпана паплач от онази, на която сме свикнали. Подозирам, че императрицата е конфискувала всички частно притежавани войници-роби в региона. Свободните мечове не изглеждат много по-добре, предимно старци и момчета. Виж, кавалерията им е друга работа, поддържа добър ред и патрулира зорко по фланговете. Имахме късмет, че се върнахме, без да са ни видели.

— Без куритаи и арисаи, така ли? — попита Лирна.

— Аз поне не видях такива, ваше величество.

— Храмът ни даде суров урок — каза Ал Хестиан. — Можем да очакваме, че са скрили елита си сред варитаите.

— Във всички случаи това е самоубийство — отбеляза Норта. — В армията ни вече има над сто хиляди души и растат с всеки ден.

— Ако врагът ни е решил да се погуби сам — рече Лирна, — аз с най-голямо удоволствие ще му помогна. Военачалнико, разположете хората си.

 

 

Още преди да е строил напълно бойната си линия, Ал Хестиан прати нилсаелската конница и Северната гвардия със заповеди да въвлекат в бой колкото се може повече волариански кавалеристи. Кавалерията на Кралската гвардия беше оставена да подсигури фланговете на пехотата, която той нареди в изненадващо плътна формация. Челото се състоеше от три гъсто строени полка, зад които се намираше останалата част от Кралската гвардия и Ротата на смъртниците на лорд Норта, оградени по фланговете от тълпа почти необучени роби, а нилсаелската пехота образуваше тила. Най-отпред той разположи ренфаелските рицари и кумбраелските стрелци.

— Предположих, че ваше величество иска тази работа да приключи бързо — заяви Ал Хестиан в отговор на предпазливата забележка на Лирна, че никога не е виждала такъв боен строй.

— Така е, милорд — каза тя. Загледа го как препусна, следван от своите сигналчици, и се зачуди дали не трябва да помоли Давока да стои до него по време на битката, готова да го убие, ако тази стратегия се окаже голяма и може би умишлена глупост. Изтласка опасенията от ума си, като видя как Ал Хестиан язди покрай фланга на армията, която му бе поверила, и пълната вглъбеност на лицето му, докато оглеждаше редиците с вещо око. „Войната е неговото изкуство — осъзна тя. — Единствената страст, която му е останала. Също като статуите на майстор Бенрил или скиците на Алорнис.“

Погледът й се насочи към лейди изобретателката, която обикаляше балистите, наредени на едно ниско възвишение вляво от армията. Тя беше възразила остро, когато Ал Хестиан заяви, че машините й няма да са нужни за неговата атака, и се успокои само малко при предложението на Лирна да ги използват като предпазно средство срещу контраатака. „Оживява се само от перспективата за кръв“, помисли си кралицата, докато гледаше как слабичката фигура на Алорнис обикаля от машина на машина.

Лирна беше заела позиция недалеч от балистите, плътно охранявана от останките на Кинжалите на кралицата и най-надарените членове на Седмия орден. Възвишението й даваше отличен изглед. Воларианците се приближаваха в сравнително добър ред, предната им линия се състоеше почти изцяло от варитаи, със свободните мечове зад тях. Голям облак прах, вдигащ се от полята с червено цвете зад левия им фланг, говореше, че вече бушува свирепа битка между Северната гвардия и кавалерията на свободните мечове, а нилсаелските копиеносци се носеха натам с пълна скорост. Виждаха се три батальона воларианска кавалерия, които заобикаляха отдясно, вероятно с намерението да застрашат тила им, но поредица сигнали с флагчета на адютантите на Военачалника пратиха конницата на Кралската гвардия към тях. Двете групи ездачи се врязаха една в друга на около триста крачки от възвишението. Лирна видя как Алорнис крачи насам-натам сред балистите с напрегнато лице и безсилно стиснати юмруци, тъй като нито един волариански конник не излезе от мелето, за да й осигури така желаната мишена.

Познат съскащ звук привлече вниманието на Лирна обратно към главната част на армията и тя успя да зърне за кратко първия залп на кумбраелците, който се спусна връз центъра на Воларианската линия. Тя сякаш потрепери от удара и забави крачка, но продължи въпреки неспирния дъжд от стрели. Далекогледът на Лирна й разкри равнодушните лица на варитаите, маршируващи безгрижно напред, докато другарите им гинеха около тях.

Беше очаквала Ал Хестиан да спре армията и да остави кумбраелците да си вършат работата известно време, но звукът на множество тръби показа, че той има други намерения.

Ренфаелските рицари пришпориха конете си в атака. Земята затътна, докато набираха скорост, и зад тях се вдигна облак от късчета червено цвете, странно красив в слънчевата светлина. Кумбраелците моментално прекратиха обстрела и започнаха да се строяват за собствената си атака. Захвърлиха лъковете и извадиха мечове и брадви, след което тръгнаха напред по-координирано, отколкото при безумната си атака на храма, за да се изравнят с челните полкове на Кралската гвардия.

Лирна наблюдаваше как ренфаелците връхлитат вражеския строй: гледка, която не бе виждала преди, макар че баща й често говореше за нея. „Представи си връх на стрела от нечупливо желязо, само че изработена от великан.“ Тя чу как Мурел изруга смаяно, когато гигантският клин от стомана и конска плът се вряза в линията, пораждайки моментална суматоха. Човешки крясъци и конско цвилене се смесваха с грубите, неприятни звуци на сблъскваща се плът и метал. Тя видя няколко рицари да падат заедно с конете си в кълбо от броня и ритащи копита, но като цяло клинът запази целостта си и проби Воларианската линия, разкъсвайки я чак до свободните мечове и откритото поле зад тях.

Зазвучаха още тръби и цялата пехота на Ал Хестиан моментално ускори хода си до бяг. Относителният ред сред кумбраелския контингент се изпари, докато бойците тичаха. Те изминаха оставащото разстояние до Воларианската линия в бесен спринт, размахали мечове и брадви, и се врязаха във вече хаотичната маса от варитаи. Предният полк на Кралската гвардия ги последва миг по-късно, алебардите им се вдигаха и спускаха в отработен ритъм на дисциплинирана касапница. Всякакви остатъци от ред във воларианския строй се стопиха, той се огъна, отстъпи и се разпадна.

Още повече червени листенца се надигнаха от полето, когато битката се превърна в разгром, и забулиха голяма част от разиграващото се клане в алена мъгла. Кавалерийските битки по фланговете бушуваха известно време, но скоро се видя как воларианските конници бягат на изток, разбрали, за съдбата на пехотата си. Далекогледът разкри как лорд Адал поведе Северната гвардия да гони бягащите ездачи, въпреки пяната, покрила хълбоците на коня му. Зеленият му плащ се вееше зад него, докато пришпорваше животното, а почервенелият му меч беше протегнат напред прав като стрела.

Погледът й се върна към центъра на бойното поле и тя видя, че сред напиращото множество на Кралската гвардия се е сформирала плътна групичка свободни мечове. Далекогледът й разкри предимно уплашени мъже, биещи се с онази ярост, която се ражда единствено от жаждата за оцеляване.

— Прати конник до лорд Ал Хестиан — каза тя на Илтис. — Искам да си осигуря още пленници…

— Ъъъ, ваше величество… — заекна Мурел.

Тя се обърна и гледката, която изникна пред очите й, я накара да се зачуди дали някой враг не се е появил сред тях, тъй неорганизирани бяха редиците на Кралската гвардия — хиляди хора, предимно без брони, си пробиваха път през тях. „Робите“, осъзна Лирна. Зърна Норта на коня му, как се опитва напразно да удържи новобранците си, които се носеха към оцелелите свободни мечове. Първите стотина бяха посечени за секунди, но другите продължиха да напират като полудели, без да ги е грижа за мечовете, кълцащи незащитената им плът. Тя видя как един мъж си проби път с голи ръце през воларианските редици, като дереше лица и шии, и сякаш не усети острието, което се заби в гърдите му, докато поваляше неговия собственик на земята и му смъкна шлема, за да впие зъби в плътта отдолу. Другарите му се струпаха в тясната пролука, отворена от него във воларианския строй, и отчаяната смелост на свободните мечове се превърна в паника пред свирепостта на тази атака. Някои се втурнаха към Кралската гвардия, вдигнали високо празните си ръце, и паднаха на колене. Повечето обаче нямаха това щастие.

„Правосъдие“, помисли си Лирна, когато и последната точица воларианско черно изчезна сред кипналата маса от бивши роби. Мнозина вече държаха оръжия или размахваха тържествуващо отсечени крайници и глави, а листенцата продължаваха да се сипят. „Ние не сме единствените жадни души тук.“

 

 

— Мислите ли, че съм красива?

Младата жена, избрана да говори от името на освободените роби, наистина притежаваше определена деликатна красота, чертите й бяха гладки, а кожата й — с приятен маслинен оттенък. Леко я загрозяваше само превръзката върху частично отрязаното й ляво ухо. Носеше хаотична смесица от части от брони и оръжия, стоеше със скръстени ръце и се мръщеше срещу Лирна с открито предизвикателство. Липсата на поклон или друга проява на уважение накара Илтис да изръмжи заплашително и да пристъпи напред. Лирна го успокои с докосване по ръката и даде знак на жената да продължи.

— Гърбът ми не е толкова хубав — рече тя. — През първата си нощ в дома за удоволствия плаках, за голямо неудоволствие на червения, който беше платил солидна сума, за да ми отнеме девствеността. Господарят заповяда да ме бичуват всеки ден в продължение на седмица, а после ме продаде на един фермер, който отглеждаше прасета. Прасетата се хранеха по-добре от мен, а фермерът не го беше грижа дали плача, когато ме опипва. Искате ли да видите гърба ми, велика кралице?

— Скърбя за всичко, което си преживяла — каза й Лирна. — И моите китки някога бяха оковани във вериги, така че не си мисли, че не разбирам болката ти. И не си мисли, че ме е грижа за враговете, които убиваме. Но ако твоите хора ще вървят с нас, трябва да гледат на себе си като на войници и да спазват заповедите на своите командири.

— Нямаме намерение да сменяме един господар с друг — отвърна жената, макар че тонът й беше по-предпазлив. — И сме ви благодарни, че дойдохте. Но има много, за което да се плаща, а ние едва сме започнали.

— Ще си получите разплатата. Когато спечелим тази война, дай ми името на господаря, който те е бичувал, и ще се погрижа с него да направят същото, както и с фермера. Накарай хората ти да съставят списък на причинените им злини и ще се постарая всеки от тях да получи справедливост. Но дотогава трябва да поискам от вас да се държите като войници, а не като сган. Ще ви се плаща колкото на всеки друг войник в Кралската гвардия, само че службата изисква дисциплина. Лорд Норта е отличен командир, който няма да прахосва живота ви, така че добре е да се вслушвате в него.

— Ами ако не искаме да ви служим?

Лирна разпери ръце.

— Вие сте свободни хора и можете да вървите накъдето пожелаете, като си вземете платата за вече извършената служба, заедно с моите благодарности и приятелство.

Жената се замисли за момент, после каза:

— Някои ще си тръгнат, други ще останат. Мнозина, като мен, са били откраднати от родните си земи преди години и ще искат да се върнат там.

— Няма да се опитвам да им попреча, даже ще им осигуря кораби да ги откарат у дома, когато свършим своето дело.

— Ще се закълнете ли в това, пред всички тях?

— Да.

Жената кимна.

— Елате при нас довечера, ще се погрижа да ви изслушат. — Направи непохватен поклон и тръгна към входа на палатката.

— Не ми каза името си — подхвърли Лирна.

— Шейсет и три — отвърна жената и лека усмивка заигра по устните й. — Ще си върна своето, като си отида у дома. И не се притеснявайте за фермера — в деня, когато си тръгнах, прасетата се наядоха по-добре отвсякога.

 

 

„Красиво е.“ Беше спряла Въглен до аспект Арлин и брат Солис, които чакаха с Шестия орден на върха на нисък хълм, всички потънали в мълчаливо съзерцание на града, проснал се в далечината. Днес небето бе ясно и слънцето играеше по пищното изобилие от мрамор, карайки го да блести, преди да затрепка в ярко сияние по водите на Локарския канал на юг. Докато оглеждаше безбройните кули и улици, Лирна осъзна цялата абсурдност на своята мисия: унищожаването на такъв град би отнело години и тя се съмняваше, че дори Алорнис би могла да измисли устройство, способно да причини достатъчно голям пожар, за да го погълне.

— Не забелязвам никакви врагове, ваше величество — каза брат Солис. — Нито пък признак за някакви защитни съоръжения в покрайнините. Във вътрешността горят огньове и се виждат голям брой свободни граждани да бягат на север. Робите бягат в нашата посока.

Лирна кимна. Беше заповядала да освободят няколкостотинте пленници, заловени преди два дни, след като им опишат подробно ужасните намерения на кралицата. Изглежда, достатъчно от тях бяха побягнали към Волар, за да осигурят желания ефект.

— Ваше величество! — Брат Иверн се беше надигнал в седлото и сочеше на юг. Отне й малко време да познае черните точки, осеяли водите на канала. С помощта на далекогледа си различи мелденейските бойни флагове, веещи се сред гората от мачти, всички струпани в дъга около пристанището, а още десетина се виждаха по-нататък по реката, сред тях и непогрешимата плавна извивка на „Червеният сокол“.

Тя даде знак на един от Кинжалите на кралицата и му нареди:

— Препусни към Военачалника. Кажи му незабавно да продължи към центъра на града и да унищожи всички противникови сили, които срещне. Кажи му, че според мен новоосвободените ни поданици е по-добре да се пазят в резерв. — Обърна се към аспект Арлин. — Аспект. Предполагам, че помните пътя до арената.

— Да, ваше величество.

— Добре тогава. — Тя пришпори Въглен в галоп и се спусна по източния склон сред вихър от алени листенца. — Учтивостта изисква да поздравя императрицата и не бих искала да я карам да чака.