Паоло Бачигалупи
Водосрез (7)

Глава 7

Анхела летеше на юг — сокол на лов.

Мохаве се ширеше гола и открита — изпечена, остъргана от вятъра кора от оксидиран чакъл и бледа глина, с крусти от креозотови храсти и криви юки. Сто и двайсет градуса^[59] на сянка и жегата се вихреше от асфалта в блещукащ мираж. Слънцето вършееше по небето и единственото движение по междущатската беше хвърлящата отражения тесла на Анхела.

И преди тук се простираха отчайващи земи, и сега си бяха отчаяни. Анхела винаги беше харесвал пустинята заради липсата на илюзии. Тук растенията разперваха корени нашироко и плитко, зажаднели за всяка капка. Соковете им кристализираха в твърд шеллак, борейки се да запазят от изпарение всяка молекула влага. Листата се виреха към непрощаващото небе, оформени така, че да уловят и канализират всяка рядка капка, която може да се случи да капне върху им.

Благодарение на центрофужната помпа райони като Невада, Канзас, Оклахома и Тексас в течение на векове се бяха замятали с одеждите на плодородието, маскираха се като зелени и цветущи, докато копаеха ледникова вода от водни хоризонти на по десет хиляди години. Играеха си на „облечени в зелено“ и се преструваха, че това ще продължава вечно. Помпеха Ледниковата епоха и я разливаха върху пръстта и за известно време превърнаха сухите си земи в цветущ рай. Памук, жито, царевица, соя — огромни зелени ниви, и всичко това благодарение на боднатите от куцо и сакато помпи. Тези райони бяха мечтали да са по-различни от истинската си същност. Бяха хранили амбиции. И когато водата свърши, рухнаха отново, осъзнали твърде късно, че възходът им е бил на заем и няма да им отпуснат нов.

Пустинята беше различна. От едно време е била изсушена и дива. Винаги е дебнела следващата си глътка. Пустинята никога не се самозабравя.

Оскъдният зимен дъжд винаги е бил единственото, което поддържа юката и креозота в цвят. Където имаше друг живот, той се гушеше по бреговете на няколкото мизерни реки, които се осмеляваха да нахлуят в горещите земи и не течаха надалече.

Пустинята никога не приемаше водата за даденост.

Анхела настъпи газта на теслата. Колата му приседна ниско върху асфалта и се ускори, литнала през най-истинското място, което той някога беше виждал.

Врязваше се през полицейските пунктове, като излъчваше разрешителните си напред по радиото. Гвардейците от Невада стояха наредени в защитни жилетки и му махаха. Над главата му кръжаха дронове, невидими в пълното с дим и синева небе.

От време на време Анхела съзираше следи от опълченията: слънчево зайче от мощни оптики, които следяха летящата по празната магистрала кола. Мормоните и фермерите от Северна Невада изпълняваха доброволни смени: из щата набираха членове „Мародерите от Южната граница“, „Пустинните кучета“ и половин дузина други — втората армия на Кейтрин Кейс, до един — изпълняващи задълженията си да сдържат напора на бежанците, та да не наводнят крехката им обетована земя.

Анхела подозираше, че познава част от хората, прикрити зад каменистите хребети. Спомняше си закоравелите им от омраза лица и смъртоносния блясък в очите им. По едно време беше симпатизирал на безнадеждната им омраза. Той беше най-лошият им кошмар: водосрез от Вегас, седнал в собствените им гостни и им прави предложения, на които не могат да откажат. Дяволът в черно, предлагащ кървава сделка за тяхното спасение. Беше присядал на изтъркани дивани и продънени кресла. Беше се облягал на перилата на лющещи се веранди и бе стоял в горещата вътрешност на конюшни винаги с едно и също предложение. Беше говорил тихо, заговорнически, докато излагаше подробностите, които биха ги спасили от ада, който Кейтрин Кейс се мъчеше да създаде за тях, докато тръбопроводните й проекти изпомпваха водата им.

Предложението беше просто: работа, пари, вода — живот. Спри да стреляш по Вегас и започни да целиш зонърите. За местните се разкриваха определени възможности, ако се поставеха на услугите на Водната служба на Южна Невада. Можеха дори да се поразраснат с дружеско разклоненийце към тръбите от Източния басейн. Кейс щеше да ги остави да пият. Дори щеше да им даде да капнат някоя капка върху нивите си. Анхела минаваше от къща на къща и от град на град, предлагайки последна възможност за измъкване от бездната.

И както Кейс беше предсказала, фермерите се бяха хванали за спасителното въже с две ръце.

По границата изникнаха опълчения, кацнали на рамото на Колорадо и втренчени отвъд реката към Аризона и Юта. По междущатските се появиха предупредителни скалпове. Цели колони зонъри и пери-веселяци бяха изпроводени обратно надолу в реката и им беше наредено да плуват до другия бряг. Някои дори успяха.

Сенаторите у дома, на изток, настояваха Невада да сложи край на незаконното си опълчение и губернатор Андрюс добросъвестно прати гвардейците да изловят бандитите. Парадираше с театрални арести пред камерите и нареди провинили се граждански защитници в съда. И веднага щом камерите угаснаха, белезниците бяха свалени и опълченците на Кейтрин Кейс се върнаха на постовете си по реката.

Анхела пресече границата при язовира „Мийд“. Пръстените на басейна на водохранилището изпъкваха ясно на фона на светлите пустинни камъни. Едно време, много преди Веласкес да постъпи на работа, язовирът бе побирал толкова вода, която за малко да срути стената „Хувър“. Бил е пълен. Сега лодките лежаха като счупени играчки по калните брегове на водохранилището, а гвардейци и дронове бръмчаха над стената на постоянна стража над смаления воден резервоар на Вегас.

Претърсваха всяка кола, тръгнала да пресече моста, прекрачил каньона на Колорадо. Напоследък не допускаха близо до язовирната стена нищо, което не е било преровено милион и един пъти.

Вместо да мине през проверката, Анхела остави колата си на границата, връчи я на служител на ВСЮН и извървя моста с останалите пешеходци. Заедно с всички други туристи надничаше над перилата към блесналите сини води на „Мийд“. Спасителното въже на Лас Вегас. Част от езерото беше покрито с полузавършена ефирна постройка — покрив от въглеродни нишки, който в крайна сметка щеше да закрие целия басейн. Най-новият мегапроект на ВСЮН, опит да се намали изпарението.

От другата страна на реката Анхела премина през граничните служби на Аризона, като се остави да го претърсят най-старателно. Не обърна внимание на гневните физиономии на аризонския граничен патрул и позволи да го обискират и да преровят фалшивите му документи.

Граничарите накараха кучетата си да го подушат и го претърсиха още веднъж, но накрая го пропуснаха да мине. Граничната служба си е гранична служба и в крайна сметка зонърите все пак искаха хората да посещават техния отишъл по дяволите щат. Да си харчат парите тук и да им връщат мъничко от онова, което бяха загубили.

Анхела мина през последната проверка и законно стъпи на аризонска почва. Бежанците бяха разпънали шатрите си на насипите над брега. Хора, решили да си пробват късмета при среднощно пресичане на реката, за да се наврат право в ръцете на други хора, мобилизирани от Анхела да ги спрат.

Ритуалът беше еженощен. Тексасци, мексиканци и зонъри се юрваха в реката. Някои успяваха да преминат. Повечето — не. Лагери като този имаше навсякъде нагоре и надолу по течението, от „Мийд“ чак до „Хавасу“ и още по-нататък.

„Пюър лайф“, „Аквафина“ и „КемълБек“ бяха вдигнали хуманитарни шатри. Правеха си хубави рекламни снимки как се грижат за бежанците.

Покупката ви ни помага да облекчим удара на климатичните промени върху уязвимите хора по цял свят.

Анхела се запиля сред хуманитарните начинания, докато не намери молитвена шатра, пълна с пери-веселяци. Пъхна се вътре.

Имаше опашка — хората си признаваха греховете и купуваха поклоннически амулети. Докарваха се до трескава лудост, докато се молеха за поне малко късмет при опита да прекосят реката — и това пред онзи същия господ, който ги зачукваше със суша.

Някакъв тип се приближи до Анхела и му предложи пери-веселяшки амулет.

— Божия марка, сър?

Анхела пусна доларова монета в кафената чаша на мъжа. Той му връчи ключодържател с амулет за опрощение. И продължи нататък.

Анхела излезе от молитвената палатка.

Навън до магистралата друга яркожълта тесла сияеше на слънцето в търпеливо очакване на пристигането му. Вратите й се отвориха.

Той се качи и провери съдържанието на колата. „Зиг зауер“ в жабката под седалката заедно с три пълнителя с патрони. Зареди пистолета и го върна обратно на място. Провери си документите. Няколко аризонски шофьорски книжки със снимката му на тях. Матео Боливар. Симон Еспера. В комплект с тях вървяха значки. Полицейско управление — Финикс. Аризонски отдел за криминални разследвания. ФБР. Различни юрисдикции за различни удобни моменти. В багажника следваше да има и съответните униформи. Костюми и вратовръзки. Якета и джинси. Вероятно и цяла униформа на щатски рейнджър. ВСЮН обръщаха внимание на детайлите.

Анхела приключи с преравянето на самоличностите и пъхна Боливар в портфейла си. Запали колата. Високоефективните филтри се включиха, доловили прах във вътрешността на кабината, и бързо прецедиха въздуха. Гарантирано отърваване от всякакви инфекции. Хантавирусите, долинната треска и даже обикновената настинка нямаха шанс.

Докато кабината изстиваше, Анхела се обади на ВСЮН и потвърди по шифрованата линия, че се е сдобил с колата и тръгва към Финикс. Потегли.

Няколко минути по-късно позвъни Кейс.

— Да? — поде Анхела, озадачен, докато я пускаше на линия.

Студеният, течен глас на шефката му се присъедини към него в почти тихата кабина на теслата. Тя попита:

— Мина ли границата?

— Е, наоколо, докъдето поглед стига, е пълно с хуманитарни шатри и току-що подминах преобърнат джони-камион, за който се кълна, че видях да го крадат хлапета; значи, да, струва ми се, че съм вече в Аризона… — той се засмя. — Единственото подобно място на света може да е Тексас.

— Радвам се, че работата ти те развлича, ангелче.

— Не Анхел — той погледна към личната карта, която беше метнал на седалката до себе си. — Днес съм Матео.

— По-добре, отколкото да те карам отново да се преструваш на индиец.

— Хиндито ми го бива.

Анхела се вряза между дълга колона коли с вързани на покривите багажи и ускори, качвайки се на отбивката за източната лента.

Лентите на запад бяха задръстени от движението, но почти никой не пътуваше в неговата посока.

— Хъм — обади се той. — Май на никого не му се ходи във Финикс.

Кейс се разсмя. Анхела ускори и литна през плоската жълта пустиня. Жегата надипляше хоризонта. Блеснали като коледна украса, захвърлени чисторби осейваха юката и креозота. Изпитите бежанци от Аризона, Тексас и Мексико обръщаха гръб, когато колата изсвирваше с гуми покрай тях и ги засипваше с облаци прах.

— Предполагам, не се обаждаш просто защото ти липсвам?

— Исках да те разпитам за Елис — отвърна Кейс. — Работил си с него преди няколко години.

— Ами да. Създавахме „Мародерите от Южна Невада“. И миналата година с онези „Самоански мормони“. Тогава много се изкефих.

— Някога да ти е казвал, че се чувства недоволен?

Анхела префуча покрай молитвен кръг на пери-веселяци — хората стояха със сведени глави и молеха господ за безопасно прехвърляне на север.

— Дявол да го вземе, много пери-веселяци има тук — коментира той.

— Като хлебарките са. Човек не може да ги мачка достатъчно бързо. А сега спри да увърташ и ми разкажи за Елис.

— Няма нищо за разказване. Стори ми се свестен — Анхела поспря за момент. — Чакай. Питаш ме дали е лоялен? Дали не би прескочил в Кали примерно?

Покрай него прелетяха палатки с логата на Червения кръст и Армията на спасението. До тях имаше проснати тела в чували — дълги редици от хора, чието пътешествие беше свършило. Безброй трупове, очакващи гвардията да ги погребе.

— Елис трябваше да се обади — обясни Кейс. — А не съм се чувала с него. Смяташ ли, че би могъл да прибере пачка и да изчезне?

Анхела подсвирна:

— Не ми звучи типично за него. Той е послушко от църковния хор. Държи да си спазва думата, да е добър човек, такива работи. Защо? Какво толкова става?

— Започвам да виждам общата картина — обясни Кейс. — И да стигам до разни изводи. Пази се там, долу, във Финикс.

— Добре съм си.

— Хулио почва да откача, а сега и Елис изчезна.

— Може да е съвпадение.

— Не работя със съвпадения.

— Така е — съгласи се Анхела, като си припомни разговорите си с Елис.

Те двамата нощуваха под звездите — избягваха мотелите, така че никой да не може да ги проследи, докато работеха по реката. Изграждаха опълчения.

Кейс каза още нещо, но гласът й изпука и изчезна.

— Я повтори?

Още едно изпукване по радиото.

Анхела забеляза кафяво петно на хоризонта.

— Слушай, прекъсваш ми. Мисля, че буря току-що глътна мобилната ти кула. Ще трябва да те набера по-късно.

Единствен отговор си останаха смущенията.

Той се взираше в петното. Определено се приближаваше. Бушуваше високо. Изпълваше хоризонта. Юрнало се беше срещу него.

Анхела здраво напъна теслата, без да му пука колко батерия хаби — втурна се по магистралата, надбягвайки се с бурята. Покрай него се носеха хуманитарни станции и командни центрове на щатската гвардия. Бурята продължаваше да приижда. Стена от прах, висока една миля, се стоварваше върху всичко по пътя си.

Спря на първата отбивка за камиони, която му попадна, и плати допълнително, за да зареди теслата в защитния навес с ламаринени стени, вече пълен с други коли.

В ресторанта народът похапваше бургери и избягваше да наднича навън, понеже прозорците се тресяха от изблиците на вятъра. Щом слънчевите панели потънаха в прах, някой запали биодизелов генератор. Въздушните филтри пъшкаха и съскаха.

Навън паркира воден камион с надпис „ПРЕСКЪТ СПРИНГС“. Шофьорът закачи тръба за цистерната на спирката — мрачна сянка, клекнала на фона на кълбящите се червени валма. Кафето в чашата на Анхела имаше минерален слой на повърхността. Минна вода — в няколко различни смисъла.

Бурята се усили. Денят се превърна в нощ. Пясък и ситни камъчета блъскаха по прозорците и ги разтърсваха. Разговорите бяха приглушени и накъсани, потиснати от бушуващата отвън стихия.

Промърморените притеснения на пътниците подсказаха на Анхела всичко, което имаше нужда да знае за тях. Повечето бяха от Финикс и се опитваха да стигнат някъде другаде. Неколцина разполагаха с разрешителни, с които щяха да влязат в Невада или пък в Калифорния, други можеха да идат чак в Канада. Всички страдаха по това, което оставяха зад гърба си. И отчаяно копнееха онова, което ги очакваше, да се окаже по-добро.

Каскада от електронни иззвънявания сигнализира, че бурята отслабва — пакетите с данни най-сетне успяха да се промъкнат през облаците прах и да стигнат до телефоните на собствениците си.

Посетителите замърмориха с облекчение, че бурята не се беше оказала голяма. Заусмихваха се един на друг и се чувстваха късметлии, докато сервитьорките им оправяха сметките.

Анхела пробва отново да се обади на Кейс, но улучи гласова поща. Натоварена дама, заета с големи работи.

В укритието за коли той възможно най-добре изтупа въздушните филтри на теслата и избърса праха, процедил се в сградата с ламаринени стени.

Няколко минути по-късно отново летеше през Аризона, следвайки скритите под прашни преспи смътни очертания на междущатската магистрала, и вдигаше подире си петльова опашка от прах.