Паоло Бачигалупи
Водосрез (12)

Глава 12

Мария чу хиените далеч преди да ги види. Смехът им се надигаше и отекваше в гълчава над изоставения квартал в предградията.

Ветеринаря си беше присвоил цялото каре и го беше превърнал в личен охраняем комплекс — около тухлените къщи с испански керемидени покриви имаше опъната двойна бариера от телена мрежа, увенчана с намотки бодлива тел.

Ще умра — помисли си момичето. Но въпреки това продължи да крачи, а глъчката на хиените се превърна в хор.

Животинският смях се сдоби и със зверски лица. Сюрреалистични скокливи чудовища зад телената мрежа, които тичаха в ничията земя между двете огради. Гледаха девойката, провикваха се, оголваха зъби — целите сплъстена козина и люлеещи се глави — скачаха покрай нея и се придържаха на едно ниво, докато напредваше по улицата.

Когато седнаха със Сара след катастрофалния й ден, стиснали спечелените от нея юани и долари, Мария си помисли дали да не избяга. Парите бяха същинска подигравка. Твърде малко за собствените й нужди, да не говорим за Сара. Миниатюрна жалка купчина кеш, сложена на пълните им с пясък чаршафи.

— Можем да избягаме — предложи накрая Сара.

Да, но не можеха. Не и наистина. Ако Сара не работеше на Златната миля, все едно беше мъртва. А ако Мария не можеше да продава вода до „Тайян“, тя също щеше да умре. Живееха във време назаем.

— Ще говоря с Деймиън — заяви Мария. — Да видим дали няма да ни отпусне отсрочка.

— Не мога да ида там… — Сара не я гледаше в очите, докато го казваше, а почесваше глезена си на мястото, където каишките на сандалите й с високи токове се бяха врязали в загорялата кожа. — Аз…

— Няма нужда да участваш. Аз ще говоря с него — каза Мария.

— Не мога… — Сара млъкна. — Той им отваря оградата нощем. Виждала съм ги. Отваря ги и ги оставя да обикалят из къщите… — тя потрепери. — Не мога да ида там.

— Вече ми разказа — отвърна Мария.

Само дето не беше. Не и с думи във всеки случай.

Вместо това Сара се беше върнала от нощния купон на Ветеринаря и се беше сгушила в Мария, треперейки в омотаните им чаршафи, макар че в мазето беше горещо като във фурна. Момиче, което беше отишло на купона с най-хубавата си дреха — елегантна черна рокля, прелестна и скъпа, купена й от скъпар, отнасял се с нея като с принцеса. Беше отишла на онзи купон с надеждата да срещне хора, които са дупе и гащи с Ветеринаря. С надежда да намери златния си билет. После същото това момиче се беше прибрало с препъване след изгрев и се беше сгушило в Мария, сякаш тя може да я защити от онова, което беше видяла.

— Не можеха да тичат достатъчно бързо — не спираше да повтаря Сара.

По-късно Мария чу от други свидетели, че хиените са били пуснати в ограждението и че бяха загинали доня Аройо и русият й приятел Франц. Хиените ги догонили и ги изяли — ленив и лесен лов, понеже хиените бяха свикнали на по-трудни преследвания, а не просто да разкъсат на парчета двойка тъпи зонъри, решили, че могат да крадат от Ветеринаря.

Но хиените плашеха Мария дори и когато не беше чувала разказите за случката. В жълтите им очи сякаш блестяха древни знания, все едно спомените им за глад, суша и оцеляване бяха много по-значими от тези на момичето. Струваше й се, че докато я следват, казват, че скоро ще е мъртва, но те ще са си тук завинаги.

Ръмженето се усилваше, понеже я надушиха още хиени. Изникваха от изкормените къщи, които Ветеринаря им беше отпуснал, джафкаха и квичаха, смееха се и се кикотеха. Събираха се. И след това се юрнаха покрай момичето право към някакво ново развлечение.

Мария се обърна да огледа главния вход на имението. Отвъд железните решетки мъж с бяла коса мяташе окървавени парчета месо над участъка, който използваха хиените. Зверовете се трупаха и се зъбеха един на друг, кикотеха се и търчаха, подскачаха да хванат парчетата разкъсана плът, които прелитаха над мрежата и бодливата тел.

Бяха големи чудовища — и над дузина. Имаше достатъчно високи да застанат лице в лице с Мария. Прашни, диви и бързи, те се хвърляха да докопат някое парче и после отстъпваха да се наведат и да хапнат, обикаляха напред-назад зад мрежата нащрек и възбудени, напълно съсредоточени върху Ветеринаря, който им хвърли още месо.

Животните се надигаха и скачаха.

На Мария й се искаше да вкара в някаква позната категория движенията на хиените. Да каже, че скачаха като кучета или се навеждаха като котки. Да ги сравни с нещо, което да съответства на собствения й опит, само че те сами по себе си образуваха отделна категория.

Поредното парче окървавено месо се превъртя над намотките на телта. Една хиена се изправи на задни крака. Щракнаха челюсти. В тази паст можеше спокойно да влезе главата на Мария.

Ветеринаря се засмя на хитрия номер на животното, а ръцете му бяха окървавени до лактите. Групичка от хората му пушеха цигари и си предаваха кутията, хвърляха по едно око на улицата, докато хиените джафкаха и просеха от господаря си по още някое парче. Естебан беше сред групата. Забеляза Мария, ухили се и подвикна на Деймиън:

— Йо. Малката водна риха е тук.

Зад тях Ветеринаря извади нещо твърдо от кофата си. Човешка ръка. Хиените й се нахвърлиха с кикот и щракащи челюсти.

Деймиън се запъти към портата.

— Мислех си, че си избягала през границата с всичките пари.

Въпреки че се канеше да покаже смирение, Мария се озъби:

— Питай Естебан за парите. Той взе всичко. Ето го, там стои.

— И какво очакваш, да ти го доведа? Да поседнем и да изпушим лулата на мира? Да обсъдим ситуацията като малки деца в училище?

Деймиън й се усмихваше подигравателно… не беше дори изненадан, че не й стигат пари. Знаеше, че не й стигат.

Беше се уговорил с Естебан. Беше имал намерение да не й стигнат.

— Вече си взехте парите.

Деймиън се хилеше открито, наслаждаваше се на цялата ситуация.

— Да се оплачеш ли искаш? — той врътна глава към Ветеринаря, който хвърляше поредните парчета месо на любимците си зад оградата. — Ето ти го бюро „Оплаквания“.

Мария го изгледа злостно. Всичко беше наредено срещу нея. Всичко беше срещу нея! Не се предполагаше да печели пари. Не се очакваше да се измъкне оттук. Двете със Сара би трябвало да продължат да се потят, да се чукат и да умират, докато от тях не остане нищо. А после?

После момчетата ще си вземат още тексасци и ще повторят операцията.

Видя света ясно. Най-накрая осъзна, че го вижда ясно. Нищо чудно, че тате упорито се преструваше.

— Хей! — извика. — Мистър Ветеринаря! — И взе да размахва ръце. — Мистър Ветеринаря!

Белокосият мъж я чу да го вика и се обърна.

Деймиън застина. Местеше поглед от Мария към Ветеринаря и обратно, сгърчил лице в школувана стегната и недоволна усмивка.

— Нямаш си представа в каква гадост се забъркваш.

Ветеринаря остави кофата си и махна на няколко от своите cholobis да я отнесат. Те му връчиха парцал и той отсъстващо избърса просмуканите си с кръв ръце, докато се приближаваше.

Мария се постара да прикрие страха си, а Ветеринаря дойде до портата и надникна през решетките.

— Какво си имаме тук? — попита.

— Нищо особено — отвърна Деймиън. — Момиче, което закъснява с наема.

Погледът на Ветеринаря се премести от него към Мария:

— И какво общо има това с мен?

Той обърса още малко кръв от ръцете и лактите си. По парцала имаше тлъстини, парченца месо и гъста, мазна кръв.

— Бях си събрала наема. Продавам вода край „Тайян“ — обясни Мария. — Бях си събрала наема и те ми взеха парите. Той накара Естебан да ги вземе.

— И заради това идваш при мен — Ветеринаря се усмихна. — Не познавам особено много хора, които биха решили да дойдат право при мен.

Беше с масивно телосложение. Същински бик с едри рамене, щръкнала побеляла коса и сини очи. Светлосин взор, студен и безличен като небето по обед. Със зеници като топлийки. Той се взираше в Мария през оградата и я оглеждаше със същия глад като хиените си. Лакома твар, която обмисляше откъде е най-добре да я почне, ако се докопа до отсрещната страна на оградата.

Мария внезапно разбра грешката си. Ветеринаря изобщо не беше човек. Беше съвсем друг звяр. Демон, изкатерил се от дълбините на земята. Някаква твар, която само плюскаше и плюскаше, и сега демонът я беше забелязал. Облизваше устните си. Оградата не представляваше никакво сериозно препятствие. Можеше да се пресегне и просто да си я вземе.

— Ела насам.

Протегна се окървавена ръка с разтворена петносана длан, с присвити очаквателно пръсти. Помаха й.

— Дай да те разгледам!

За неин ужас Мария се хвана, че изпълнява нареждането на окървавените му пръсти.

Той я погали по бузата и я стисна под брадичката.

— Как се казваш?

— Мария.

Той я придърпа още по-близо и присвитите му очи блеснаха. Животински и гладни.

— Какво виждам тук? — промърмори белокосият бандит. Изглеждаше очарован, докато въртеше лицето й насам-натам с лепкавата си от кръвта ръка. — Какво виждам?

— Не мога да печеля, ако той все ми взима парите — прошепна Мария, а белокосият продължаваше да я стиска за брадичката. Имаше чувството, че се намира извън тялото си и наблюдава отстрани.

— Мария — прошепна Ветеринаря. — Мария… Не съм глупак. Да не смяташ, че съм глупак?

— Не — тя едва успя да извади думата от устата си.

— Тогава защо идваш при мен и ми разправяш неща, които вече знам? — хватката му се стегна и я стисна като менгеме. — Да не смяташ, че не знам всичко, което се случва във владенията ми, Мария? Смяташ ли, че процъфтявам, защото не виждам добре? — той пак я погали по бузата и прокара пръсти надолу по лицето й. — Знам, че продаваш вода до „Тайян“. Знам, че искаш да печелиш повече. Знам всичко за теб. Имам си видения, да знаеш. Ла Санта Муерте ми шепне в ухото и тя каза, че ще дойдеш. Кльощавата дама те харесва с малката ти червена количка… — дивите му сини очи огледаха прашните околности. — Но не возиш количката си. А те видях с пълна с бутилки количка, които блестяха на слънцето. Сега обаче само теб виждам. Виденията си имат вариации, както разбрах. Смяташ ли, че това е вярно, а?

Мария преглътна. Кимна.

— Защо тогава не работиш за мен, Мария?

— Искам просто да си продавам вода.

— Деймиън може да те сложи на хубави места, Мария. С голям трафик. Лесни пари. Или пък може да пренасяш пратки за мен. Ти си по-умна от онази твоя приятелка, която се крие. Мога да използвам момиче като теб. Ще имаш привилегии. Може да живееш по-близо до хуманитарната помпа. Да спестиш пари за койот. Няма начин да стигнеш на север, ако настояваш да печелиш на дребно. Големите пари те вкарват в играта. Големите пари пресичат границите.

— Просто си продавам водата.

— Не си на свободна практика, нали? — очите топлийки я изучаваха. — Може да криеш кеш, който е трябвало да дадеш на нашия приятел Деймиън?

Мария преглътна, ужасена, че някак си той знае, че онзи път е ходила със Сара и се е срещнала със скъпаря. Че е вечеряла с него и го е слушала да разказва истории за водни хоризонти и пари.

— Не съм глупачка — каза.

— Не бих търсил глупаво момиче. Само умните си мислят, че могат да ми спретнат номер… — същата празна усмивка. — Само умните смятат, че могат да си издълбаят собствени малки ниши в нашето малко семейство тук, долу. В нашата екосистема… — той стрелна хиените с поглед. — Единствено те са тези, които знаят, че могат да се справят добре и извън оградката си — пак върна поглед върху Мария. — Те копнеят да получат свободата си. Да ловуват и да тичат. От тяхна гледна точка ние сме смешни, меки и объркани твари и за тях представляваме истинска възможност. Не сме еволюирали колкото тях. Не сме адаптирани за тежката система „яж или бъди изяден“, която е закалила вида им. Само ги погледни… — той извърна лицето на момичето, за да види то как хиените ги зяпат и двамата.

Мария преглътна.

Ветеринаря се усмихна.

— Виждаш го, нали? И двамата ни бива да виждаме разни неща, така смятам.

Хиените изучаваха Мария с жълтите си пронизващи очи и тя разбра, че Ветеринаря е прав. Виждаше как работят древните им мозъци. Направо можеше да ги чуе как мечтаят за великолепно натъпкване, стига само Ветеринаря да им позволи да идат на лов зад оградата.

„Това е техният свят“ — осъзна Мария. Унищожените предградия на Финикс бяха обетованата им земя. Хиените не се бояха от липсата на вода. Просто чакаха зад оградите момента, когато ще наследят земята.

„Не сме като теб, сестро. Не ни трябва вода. Само кръв ни е нужна.“

— Ако ги пусна на свобода, според мен ще си живеят чудесно — заяви Ветеринаря. — Не мислиш ли? Може и да го сторя някой ден и целият град ще стане тяхно царство.

Той пусна Мария.

— Имаш един допълнителен ден — каза и се извърна. — Ще платиш на Деймиън каквото му дължиш.

— Но парите вече са в него.

— Санта Муерте казва, че не трябва да ти вдигам купон — сподели Ветеринаря. — Но не е казала, че трябва да спирам бизнеса… — погледна многозначително към подчинения си. — Деймиън няма да се меси повече, ако събереш дължимото… — и съсредоточи върху Мария погледа си, налудничав като на всяка друга хиена. — Плати му. Иначе следващия път, като се върнеш, ще бъдеш издокарана в купонджийска рокля!

Мария отстъпи назад и избърса лицето си. Размаза нещо мокро и когато дръпна ръка от бузата си, тя беше почервеняла.

— Чу шефа — подсмихна се Деймиън. — По-добре се захващай да печелиш. И не забравяй, че и приятелката ти ми дължи пари.

Мария се извърна. Опита се да не мисли за кръвта по кожата си и откъде е дошла.

„Това е просто вода — каза си. — Просто червена вода.“

Хиените вървяха редом с нея, докато се отдалечаваше от ограденото имение на Ветеринаря, хилеха се и раздрънкваха мрежата и с всяка крачка й напомняха, че гледана през техните очи, не е нищо повече от плячка.