Паоло Бачигалупи
Водосрез (37)

Глава 37

Клиентите в „Локо Март“ се проснаха на пода с идеята, че отвън се стреля от преминаваща кола. Само Луси остана права и втренчена в онова, което е предизвикала.

Два големи пикапа паркираха — един до метрокара, другият — зад него, и отзад в багажниците им стояха групички мъже с автоматични карабини.

Те откриха огън по колата и я посипаха с куршуми. Прозорците на метрокарчето се строшиха.

Внезапно то се стрелна напред в опит да избяга. Ускори, залюля се, куршумите го разклатиха още няколко пъти, след това се удари в стар пожарен кран и се завъртя на място. Двата пикапа се юрнаха след плячката си като чифт акули.

От тях наскачаха стрелците и тръгнаха да се уверят, че са си изпълнили задачата.

„Аз ги доведох“ — помисли си Луси, но тази мисъл беше съпроводена с увереността, че същото би сполетяло и Анна и децата.

Защо тогава плача?

Така беше най-добре. Луси щеше да се оттегли, а Анна — да продължи мечтания живот във Ванкувър. Ант и Стейси щяха да пораснат, без да разберат дори, че смъртта ги е погалила по бузките с леденостудени пръсти. Те щяха да живеят, а Луси — да се махне оттук. Обърса сълзите си с опакото на ръката. Трябваше да се разкара от Финикс. Трябваше да избяга, докато още можеше…

Забеляза двама души с извадени пистолети да се крият зад рафтовете с бонбони. Единият говореше по мобилен телефон. Другият й смигна.

— Не се притеснявай, скъпа — провлачи той с тексаски акцент. — Няма да оставим това току-така. Когато тръгнат след някой наш, значи тръгват след всички ни…

Двамата с приятеля му се изнизаха през вратата и се нахвърлиха на убийците с гърмящи пистолети.

„Тексасци? Но аз не съм тексаска.“

Колата. Тексаските номера.

Убийците се пръснаха да търсят прикритие и отвърнаха на огъня, когато тексасците свалиха един от техните.

Луси събра достатъчно воля да се хвърли на пода, а тексасците се втурнаха обратно в общия магазин, подвиквайки триумфално, докато след тях се сипеше олово. Издрънчаха стъкла. Куршумите свистяха и трещяха из магазина.

— Точно така, копелета! Не бива да се заяждате с Тексас! — извика единият защитник.

Другият отново беше лапнал мобилния, обаждаше се на приятели и викаше подкрепления.

От другата страна на улицата пери-веселяците се изсипваха от молитвената шатра. Повечето се пръснаха като осветени с фенерче хлебарки, но някои се запътиха през широкия булевард на път към бензиностанцията, понесли пушки и пистолети.

Издрънчаха още стъкла, когато убийците отвърнаха на огъня. Куршумите рикошираха. Избухваха картофен чипс и пакетчета с претцели. Тексаското дуо запълзя на лакти по линолеума. Надигнаха се да отговорят на огъня.

— Давай — извика на Луси единият, докато изпразваха пълнителите си. — Махай се оттук! Ние ще те пазим!

Тя рискува да хвърли още един поглед отвъд рафтовете с бонбони. Убийците се разделиха, няколко тръгнаха към метрокара да довършат Анхела, а останалите на прибежки се насочиха към магазина, приведени и без да спират да стрелят. Изглежда, никой не забелязваше пери-веселяците да идват откъм тила им, нито че откриват огън.

Луси се втурна да търси прикритие. Из магазина затрещяха куршуми. Рикошетите свиреха като стършели. Тя се плъзна по плочките, влачейки се през боклуци и разпилени храни.

Другите посетители на „Локо Март“ вече изчезваха през вратата с табелка „само за персонала“. Луси стигна до нея, бутна я и се претърколи отвъд. Преследваше я силният трясък на изстрели.

Отпред в магазина някой пищеше. Тя се втурна отзад и побягна. Зад нея бензоколонките се взривиха.

Въздухът потръпна и над бензиностанцията блъвна черен гъбообразен облак, изпълнен с оранжеви пламъци. Още изстрели. Пукане и гърмежи. Трясъкът на автоматично оръжие.

Луси се спря задъхана с ръце на коленете и се втренчи в надигащия се облак. В далечината виеха сирени. Трябваше да се маха оттук. Да намери къде да се скрие.

Болеше я ръката. Когато сведе очи, откри, че през плътта й минава нажежена следа от куршум. От лакътя й се стичаше и капеше кръв. Втренчи се в раната с почуда. Бяха я улучили, а дори не го усети.

Сега обаче, като виждаше раната, я заболя дяволски силно.

Смъкна си тениската и остана по сутиен, а в нагорещения въздух отекваха още изстрели. Откъсна ивица плат и с гримаса я уви около раната. Не смяташе, че ръката е счупена.

„Просто наранена плът“ — каза си и си наложи да потисне истеричния смях, който последва.

Болеше.

— Нищо сериозно — каза на глас. — Нищо. Добре си. Просто се махай оттук!

Говореше си сама. Дърдореше в паниката си, докато навличаше обратно парцаливата си блуза.

— Просто се махни оттук. Добре си. Ще се оправиш. Направи каквото искаха. Сега просто се махай. Просто се махай. Вземи си Съни и изчезвай.

Черният облак дим над бензиностанцията видимо нарастваше. Луси засенчи очи, втренчена в кълбящата се гъба. Наистина растеше.

— Добре ли си, мис?

Луси се обърна и видя още хора, понесли оръжия.

„Още тексасци.

Мнозина.“

— Добре съм.

Тя стисна ръката си и закима, наясно, че трябва да се махне, но вместо това усети, че журналистическият й мозък се задейства.

— Какво правите тук? — попита тя, докато тексасците я подминаваха.

— Време е за разплата — отвърна една жена, без да спира. — Те свалиха един от нашите.

Имат предвид Анхела.

Въпреки всичко Луси ги последва. Стигнаха до задния вход на магазина. Той гореше с ярки пламъци, но циментовите блокчета все пак осигуряваха прикритие. Над сградата бълваха горещи вълни и пепел.

Луси надникна зад ъгъла заедно с останалите. Един от пикалите беше целият в пламъци. Убийците бяха приклещени. От позицията си виждаше тексасци да говорят по мобилните си, звъняха си насам-натам.

— Какво става?

— „Първи тексаски патриотичен“ сме ние — отвърна жената. Няколко мъже повдигнаха шапките си. — Връщаме услугата на обществото.

Тексасците се разсмяха зловещо и след това до един се изнизаха от прикритията си, откриха огън и затвориха кръга около влезлите в боя несъстояли се убийци, връщайки си го за всичките унижения.

В далечината се чуха още сирени. Полицията и пожарната реагираха на черната колона виещ се дим. Вятърът се усилваше, с него и пожарът. Искри и боклуци валяха над квартала.

По улицата с рев се зададоха още чифт пикапи, натоварени с бандити. Откриха огън — сваляха пери-веселяците на преминаване край молитвената шатра. Бензиностанцията продължаваше да гори. Огнени отпадъци изпълваха синьото небе и валяха като дъжд. Запали се къща от другата страна на улицата и след това внезапно избухна в буйни пламъци. До нея пламна и друга къща.

Пепел и горящи листове се понесоха с горещия сух вятър. Луси се хвана, че й се ще Тимо да снима целия този хаос. Щеше да знае как да улови момента. Малка искра, която се превръща в пожар, става на маелстрьом…

От скривалището си още виждаше надупченото с куршуми метрокарче с тексаските му номера. Искрата. За нейна изненада, изглежда, вратата на пътника беше отворена и вътре нямаше никого.

До колата лежеше труп, но не беше на Анхела.

Луси се хвана да мечтае, че той някак си се е измъкнал. Въпреки че оцеляването на Анна зависеше от смъртта му, не можеше да не му стиска палци. Той беше корав. Можеше да успее.

Ако се вдигне, ще дойде да ме търси.

Тази мисъл охлади Луси, въпреки че я заливаха вълни от изгаряща горещина. Стрелба трещеше и гърмеше около нея. Огнестрелната битка метастазираше. Запали се поредната къща. Бълваше нажежен въздух, димът се сгъстяваше. Пламъците се разгаряха с рев и пукане и се издигаха още по-високо.

Без дори да го осъзнава, Луси откри, че се приближава до малката, надупчена от куршуми кола, присвила очи срещу горещината и кълбящия се прахоляк. Ако беше жив, Анхела щеше да я преследва. Да я убие. Но въпреки това тя се приближи.

„Шибаната му мамица!“

От колата се отдалечаваше кървава следа. Луси тръгна по нея и откри втори мъртъв убиец в уличката. Изстина съвсем. Анхела беше оцелял. Усети гъделичкането на суеверието. Беше ли възможно изобщо да го убият? С невероятните си истории как е оцелявал, докато си е проправял път от Мексико и е спечелил доверието на Кейтрин Кейс, й се беше сторил същински приказен герой. Може въобще да не беше човек. Ами ако беше неубиваем демон? Благословен от Ла Санта Муерте и заради това — неспособен да умре…

С нарастващо безпокойство Луси извървя кървавата следа надолу по уличката. Пистолетът на Анхела беше паднал в цепнатина на разбитата стена от циментови блокчета. Тя го вдигна. Беше хлъзгав от кръвта му. Тежеше в ръката й. Луси се пъхна през отвора в стената.

Следата водеше до ръба на пресъхнал плувен басейн. На дъното му Анхела лежеше в разрастващо се езеро от собствената си кръв.

За миг Луси го помисли за мъртъв. Счупена марионетка с човешки вид като толкова много други плувци, които беше виждала през годините във Финикс. Но след това той мигна.

Вдигна ръка и сякаш насочи невидим пистолет към нея. Сякаш се целеше за момент, после китката му омекна и се отпусна. Луси претегли пистолета в ръката си.

„Довърши го. Просто го довърши и да се приключи.“

Вместо това слезе долу при умиращата жертва.

— Луси?

— Шшт. Не мърдай.

Внимателно прокара длани по тялото на Анхела. Балистичното яке беше понесло много щета, но нямаше как да е останал невредим след толкова много куршуми, с които го бяха обстрелвали от твърде много страни. Един от изстрелите си беше проправил пътечка по черепа му. Друг го бе ухапал по лицето. Луси дръпна назад якето. Всмука дъх през зъби. Тениската отдолу беше прогизнала от гъста и лепкава кръв. Журната прокара ръце под нея в търсене на входните рани.

Анхела простена.

— Мислех, че си ме убила.

— Аха — въздъхна Луси. — И аз така мислех.

— Пършива работа. Тези стрелци… — Прошепна той. — Евтинджос.

Луси запримигва, за да прогони сълзите. Пистолетът беше до нея. Един изстрел и щеше да се свърши.

Нямам никакъв избор. Ще направят същото с Анна.

Би било милост да му тегли куршума.

Анхела се изкашля.

— Хей, Луси?

— Аха?

— Ще спреш ли да ми димиш?

— Не съм запалила цигара, от пожара е.

Всъщност гореше яко. Върху тях валеше пепел. Засипваха ги черни късове изолация и хартия с размер колкото дланта на Луси и сега, когато вдигна очи, осъзна, че пламъците ближат небето от две страни и вятърът свисти над главите им, горещ и натежал от дима.

Луси прегърна главата на Анхела. Пистолетът беше досами нея. Защо не можеше просто да му тегли куршума? Щеше да му окаже милост.

Тя участваше в цялата работа. Това беше маелстрьомът. Цялото зло на света, озовало се в ръцете й. Смазваше я. Притискаше я, за да я превърне в поредното си творение. Следващият агент на ужаса, създател на поредния плувец в пълен с плувци град.

Луси се изправи на крака. Вкопчи ръце под мишниците на Анхела и се захвана да го влачи към плиткия край на плувния басейн.

Той изстена:

— Оу!

— Шшт — скара му тя. — Трябва да те махна оттук.

Анхела се отпусна в ръцете й и тя осъзна, че е припаднал. Или пък току-що беше умрял. Продължи да го влачи. Все едно тътреше циментов блок.

— Защо трябва да си толкова тежък?

Задъхана и потна, стигна до ръба на басейна. Преметна товара си на ръба на стената, след това слезе долу да му вдигне краката. Нагоре и настрани. Бутна и го претърколи на плочките отвън. Изкатери се горе, запъхтяна и плувнала в пот. Върху двама им валеше пепел. Анхела лежеше неподвижен. Може наистина да беше умрял.

Луси потърси пулс. Не. Жив беше.

Седна и се зачуди как да го махне оттук, при условие че едва беше успяла да го извлече от басейна.

— Луси? — прошепна той. Пак беше в съзнание.

Тя приклекна до него.

— Аха?

— Как се добраха до теб? — попита той. — На кого си казала, че съм с теб?

— На никого. Просто знаеха.

— Притиснаха ли те?

Тя отклони очи, неспособна да срещне погледа му:

— Чрез сестра ми. Заплашиха сестра ми.

— Действена заплаха.

Над тях бълваше дим. Пламъците се приближаваха. Луси се присети за горските пожари в планините и дивите животни, които бягаха от кошмара на ревящите пламъци. А ето я нея, движи се твърде бавно.

Пак помъкна Анхела. Успя да го завлече чак до процепа в стената. В очите й капеше пот. Стичаше се по носа и брадичката й. Къпеше лицето на спътника й. Луси приклекна, като кашляше и се давеше в сгъстяващия се дим.

Анхела отново я погледна.

— Просто върви — каза. Пресегна се и я погали по бузата. — Всичко е наред. Наистина. Наред е.

„Не можеш да поправиш вече стореното.“

Недалеч от тях редица къщурки горяха с рев. Ако изолацията им беше наред, сигурно щяха да устоят на огъня, но им бяха избити твърде много прозорци и строшени твърде много врати. Целият квартал приличаше на кутия с прахан. Изложени на показ голи греди и твърде много възможности огънят и искрите да се загнездят и разпалят.

Пожарът се разрастваше, прескачаше от къщите към блокчетата и към съседните комплекси. Сухите като кост пустинни ветрове прихващаха пламъците и ги шибаха във висините. Ревът на пожара беше като връхлитащ ги товарен влак.

— Бягай — прошепна Анхела.

Луси забеляза изоставена ръчна количка. Отиде да я докара, проклинайки собствената си упоритост. Гърбът й възрази мъчително, когато се опита да прехвърли Анхела в количката. За малко да я прекатури, но успя да я уравновеси навреме. Смогна да го настани вътре.

Едната гума беше спаднала. Естествено. Кой би си дал труда да я помпи?

Взриви се още една къща, обгърната от мощни пламъци, които сякаш идваха изотвътре, цялата дървения ревеше, оживяла едновременно, а обкръжаващата я горещина предизвика спонтанно запалване.

Луси сграбчи дръжките и тромаво се захвана да бута Анхела надолу по улицата. Все повече и повече къщи се запалваха.

Заля я изгаряща горещина.

Анхела лежеше омекнал в количката с вид на вече умрял.

Каква съм глупачка.

Луси хвърли един поглед през рамо и удвои тромавия си бяг.

Зад нея небето изпълваше бурна и гладна завеса от огън. Колкото и да тичаше, нямаше да успее вечно да изпреварва пламъците, нито имаше откъде да ги заобиколи. Пред нея улицата на предградието свършваше задънена.

Никога нямаше да успее да замъкне Анхела през всичките къщи и задни дворчета пред себе си и въпреки това да изпревари догонващите ги отзад пламъци. Луси с проклятие остави количката и хукна към огъня.

Малки проблясващи пламъчета вече се разгаряха, разнесени от вихрещите се отпадъци. Тя сграбчи парче суха дървения и я пъхна в огъня. Със самоделната факла в ръка изтича обратно в посоката, откъдето идваше.

„Ако това не свърши работа, ще си идем с адската канонада.“

Изтича отвъд мястото, където Анхела лежеше като строшена кукла в количката, и се захвана да пали нови къщи.

Запали всичките в края на задънената улица, търчеше през стаите им, окуражаваше огъня и се местеше от къща на къща.

Пламъците сияеха и се разрастваха. Ревяха.

Луси изтърча обратно до Анхела. Сега бяха притиснати между две растящи стени от пламъци — една отпред и една отзад. Въздухът беше непоносимо горещ. Тя измъкна водосреза от количката и двамата се проснаха заедно на нагорещения асфалт. Луси се пресегна и го стисна за ръката.

Преди много време беше интервюирала огнеборци. Още по времето, когато имаха интерес да се опитват да контролират огромните пожари, които поглъщаха планинските гори.

Един от специалистите по дивата природа й описа как с екипа си за малко да изгорят до смърт, когато пожарът се обърнал срещу тях, докато изкачвали някакъв хълм. Пламъците ги преследвали в тревата и на тях им хрумнало да запалят ливадите пред себе си. Така и сторили и пожарът се юрнал по склона, но се натъкнал на почерняла, неспособна да го захрани земя, каквато били разкрили пожарникарите.

Така нейният човек беше спасил живота на хората си.

Горещината около двама им нарастваше. Анхела простена. Беше изгубил невероятно количество кръв.

Каква съм глупачка — помисли си пак Луси, но не избяга.

Маелстрьомът превръщаше хората в животни. Почти беше успял да докопа и нея. Но сега най-сетне си мислеше, че разбира. Маелстрьомът от страх можеше да накара почти всеки да се принизи повече, отколкото досега. Да те откъсне от съседите, да ги размие по оградите.

Но тя най-сетне си мислеше, че разбира онези неколцина, които устояваха на нарковците и всичките cholobis, опъваха се на парите и на водосрезите, на опълченията — всичките тези хора, избрали правилния път вместо лесния. Вместо безопасния. Вместо умния.

Намираше се насред маелстрьома, но той бе изгубил значение. Луси държеше за ръка водосреза, когото беше убила, а пламъците се издигаха все по-високи.

Не избяга. Или щеше да изгори тук — част от целия кошмар, роден с нейна помощ, или щеше да си тръгне свободна и пречистена.

Навсякъде около нея огънят се издигаше все по-високо.

Кожата на Луси започна да се препича.