Паоло Бачигалупи
Водосрез (40)

Глава 40

Той й даваше указания и я водеше през Финикс до изгорелите му предградия.

На Луси Анхела й се струваше ужасно слаб и колкото повече стоеше изправен и се движеше, толкова повече се чудеше тя дали не става свидетел на самоубийството му.

— Все още нищо не разбирам — каза, докато поемаше по поредния завой в предградията. Караха из града, пътьом пресякоха и изгорелите квартали. От овъглените руини на много места още се вдигаше дим, упорита жарава, която отказваше да умре. — Нали Калифорния ме притисна. Когато проверих за последно, Невада и Калифорния не бяха точно приятели.

— Точно това ме притеснява. Продължавам да си мисля за нещо, което се случи точно преди да ме застрелят. Пробвах да използвам кеш-картата си и тя не работеше. Все едно вече бях умрял. Все едно някой ме беше изтрил, нали се сещаш? Калифорния не може да го направи… — Анхела се засмя мрачно. — Но моите хора могат… — посочи й нова улица. — Ето. Натам. Където са онези, дето още стоят.

— Какво точно ще търсим там?

Той я погледна лукаво:

— Отговори.

— Сериозно, на тайни ли ще си играем?

— Защо, ексклузивните права ли искаш?

— Пука ли ти всъщност?

— Добре. Без самоличност съм мъртъв. Не разполагам с пари и начин да пресичам границите. Същият лишен от късмет боклук като тексасците. Ако се появя, някой ще хукне след мен. Така че трябва да намеря начин да се сдобря с Кейтрин Кейс.

— Какво си направил, че да я ядосаш?

— Трябва да е по вина на Бракстън. Копелето ме мрази. Настроил я е срещу мен… — при озадачения поглед на Луси Анхела обясни: — Главата на правния отдел на ВСЮН… — и сви рамене. — Никога не сме се разбирали.

— Достатъчно, та да реши да те убие?

— Е, нали знаеш как е — той сви пак рамене. — Бих сторил същото за него, ако имах възможност. Все си мисля, че той ни играе номера. Може би продава информация на другата страна.

— Дори Вегас си има предатели?

— Всички гледат да спечелят — водосрезът посочи напред. — Там. Ето това е.

Луси паркира, но не виждаше в изоставените сгради нищо, което да ги отличава от всички останали. Рециклаторите бяха минали през къщите и бяха извадили всички жици, част от дървенията и дори някои стъкла. Зачуди се дали това е дело на Шарлийн. Изглеждаше достатъчно добре свършена работа, че да е резултат от усилията й.

— Какво е това място?

— Тайно скривалище. Помогни ми… — Анхела се облегна на нея и й посочи една от оглозганите до кокал къщи. — Слагаме ги навсякъде из града. За резервни случаи. Ако хората ни се натъкнат на неприятности.

— Колко са?

— Знам за няколко дузини. Сигурно има и още.

— Напълно сте инфилтрирали Финикс, нали?

— Направихме всичко по силите си. Имахме хора на подкупи във всички градски служби. Обещавахме им какво ли не. Местехме семействата им в аркологиите „Сайпръс“ на север. Това бяха най-добрите ни информатори… — той погледна към журната. — Семействата правят хората предвидими.

Луси откри, че все още не може да го гледа в очите.

— Хей — той се пресегна и я хвана за ръката. — Вече ти казах, че не е по твоя вина.

Гласът му беше изненадващо нежен — емпатията на човек, който е бил под чужд контрол и знае колко лесно се чупят идеалите у другия. Луси усети почти всеобхватна вълна от благодарност и прошка в гласа му.

— Някой такъв си е намерил Джейми, нали? — попита тя. — Някой в службата му е работел за вас. Някой ваш шпионин.

— Ще трябва да питаш Хулио или неговия човек Восович. Те единствени са знаели със сигурност — Анхела, задъхан, коленичи полека и дръпна парче мокет. Беше залепен. Изпъшка. — Помогни ми. Все още малко не съм… на себе си.

Мокетът се отлепи със силен разпарящ звук и отдолу се показа таен капак.

— Досущ като пиратска съкровищница!

— Скрий го под боклука, който дори боклучарите няма да искат… — Анхела сви рамене. — Плюс че наоколо има достатъчно скривалища, та дори да изгубим едно-две, ще е без значение.

— Имаш предвид, ако половин Финикс изгори?

— Нещо подобно — той отвори капака и разкри спускащо се в мрака тъмно стълбище. — Помогни ми да сляза.

Луси се спусна първа и го преведе полека до мазето. Той щракна ключа и ги окъпа бледата светлина на няколко микрокрушки.

— Батериите все още работят — заключи с облекчение.

Той импровизира, осъзна Луси, докато оглеждаше заредените рафтове, варелите с вода и пакетите чисторби.

Анхела изглеждаше толкова уверен, че би могъл да я измами и да я накара да си мисли, че знае какво прави, но явно едва се крепеше на крака и се бореше да се докопа до шанс, който — ако Луси трябваше да признае честно и вземеше предвид потрошеното му тяло — му се изплъзваше още преди да е разровил складираното в мазето оборудване.

Той извади пистолет и го провери. Взе да вади кутии с патрони и да зарежда пълнители. Тренирани до автоматизъм и успокояващи действия. Задъхан от усилието, измъкна от друга кутия балистично яке и й го метна.

— Това е за теб.

— Очакваме ли да стрелят по мен?

Анхела с усмивка погледна през рамо.

— Ако стоиш до мен ли? Сигурно… — извади още едно яке. — Помогни ми, а? — и подаде ръка. — Не мога да се…

Тя му помогна да се намъкне в куршумоустойчивата броня, след това на свой ред огледа заредените рафтове. Имаше запечатани метални кутии за патрони с етикети на протеинови блокчета и пакети рехидратационни препарати на прах. Отвори една — оказа се пълна. В ъгъла стоеше петдесетгалонов бидон с вода. Месеци живот, може и повече, като се имат предвид и чисторбите.

— Тук долу е мечтата на препъра^[100] — отбеляза тя.

Анхела изсумтя.

— Шибани препъри.

— Проблем ли имаш с тях?

— Само когато им изсмучем кладенците до сухо — той се изсмя цинично. — Така и не можах да разбера защо хората си мислят, че могат да оцеляват сам-самички. До един си седят в малките бункерчета и си мислят, че ще яхнат самостоятелно апокалипсиса.

— Може да са гледали твърде много стари уестърни.

— Никой не оцелява, ако е самичък — пламът на Анхела накара Луси да заподозре, че всъщност не говори за препърите.

Междувременно той ровеше в кутиите с лекарства и четеше етикетите.

— Обезболяващи… Ах! — грабна няколко таблетки и ги изпи на сухо. — Така е по-добре.

Тършуваше из запасите като откачен. Извади мобилен телефон и разпечата пакет батерии. Зареди телефона и набра номера. Миг по-късно изреждаше кодове пред събеседника си в другия край на линията — поредици цифри и букви. В гласа му зазвънтя напрежение. Усмихна се на Луси, но в гърлото му хъхреха отчаяние и паника.

— Трябва ми спасителен екип — изпъшка. — Аз съм… в оазиса Ацтек. Моля… побързайте. Кървя… — и затвори телефона. Хвана Луси за ръката с припряно: — Хайде! Време е да се махаме.

— Какво правим?

— Тестваме една теория — той я повлече към стълбите с мъчително задъхване. Докато се изкачваха, тежко се облягаше на нея.

Пред къщата Луси тръгна към пикапа си, но Анхела я дръпна в другата посока.

— Не, не с колата. Набива се на очи.

— Набива се… за какво?

Но той вече куцаше по улицата:

— Тази къща става.

Само дето премина през входа и излезе отзад, прекоси двора и се измъкна на следващата празна улица, преди най-накрая да се допрепъва до друга къща.

— Тази май я бива… — изкашля се и отсъстващо избърса кръв от дробовете си върху джинсите. — Да, става. — И посочи стълбите.

— На горния етаж ли искаш да се качиш?

— Трябва да видя!

Очите на Анхела бяха оцъклени, погледът — налудничав.

На половината път нагоре почти падна и Луси бе принудена да го подхване. Вместо да спре, той запълзя нататък.

На горната площадка задъхан обиколи от спалня в спалня, проучваше всяка стая, докато не намери такава с непокътнат прозорец.

Нахлу в нея с олюляване и се просна на пода, втренчен навън. Дишането му беше накъсано, очите — ококорени и стъклени от обезболяващото, болката и усилието. Попита:

— Колко време мина?

— Откога?

— От обаждането ми!

— Може би пет минутки?

— Хайде, да вървим — той сграбчи Луси и я помъкна през стаята. — Тук е добре.

— В килера? Да не си се надрусал?

За миг й се стори, че Анхела се опитва да я изчука, че някак си толкова е литнал след хапчетата, че наистина вярва да е във форма за секс, но той не я гледаше, докато я дърпаше да легне — взираше се в прозореца.

Присви се с накъсано дишане. Ясно се чуваше бълбукащото свирене в увредения му гръден кош от кръвта от огнестрелните рани, събрана дълбоко в дробовете му.

— Шшшт — каза Анхела на Луси, когато тя отново се опита да заговори. Прошепна й. — Чуй само. Те идват. Идват за мен!

Каза го кажи-речи с благоговение.

— Не раз…

Беше по-тихо и от шепот. Бръмчене високо горе — усили се, после внезапно премина в писък.

Прозорецът се строши. През него блъвнаха стъклария и огън. Къщата се разтресе. Луси се сви под напора на вълната нажежен въздух. Притисна се плътно към Анхела с горящи на ретините пламъци. Кожата й се цепеше.

— Какво…

Още една вълна горещина и втори разтърсил къщата удар. Шрапнели разкъсаха стените — ад от огън и разруха.

Насред огнената буря Луси успя да различи Анхела. Усмихваше се. Щастлив, доволен и възхитен, сякаш му бяха дали ценен подарък.

Луси понечи да се надигне, но той я дръпна на земята и заметна якето си върху нея.

Вкараха още един удар. Останките от взрива заваляха чак в килера.

— Обичат да се подсигуряват — прошепна Анхела, докато прегръщаше Луси.

Усмихваше се. В оранжевото сияние на ракетните удари изглеждаше изумително жив — като трескав фанатик, видял бога си да изразява своята воля.

Полека-лека слухът на Луси се възстанови. От небето не падаха повече ракети. Тя се пребори да се изправи и отиде до прозореца, а ботушите й хрущяха по натрошените стъкла.

На две преки от тях към небето се виеше дебела струя дим, в която проблясваха пламъци.

— Твоите хора наистина не те харесват — промърмори тя.

— Аха — съгласи се Анхела. — И на мен започна да ми се струва така.