Паоло Бачигалупи
Водосрез (45)

Глава 45

Луси се опита да влезе в Карвър Сити, но Аризонският пътен патрул ги върна.

— Пътищата са затворени! Обръщайте. Еднопосочно движение!

— Те искат да спрат грабителите да не влязат в града — обясни Анхела.

На Луси й прозвуча дистанциран, сякаш най-сетне бе прозрял през този нов прозорец към ужасите, които беше сътворил.

Тя обърна пикапа и подкара към предишната им наблюдателна точка. Далеч под тях ченгета и гвардия продължаваха да отклоняват движението. Неколцина вдигнаха глави, сякаш ги наблюдаваха.

— Ако се задържим много дълго наоколо, ще си търсим неприятностите — заключи Луси. — Тези ченгета няма да ни оставят на мира.

— Аха. И ако ме набележат, свършен съм — съгласи се Анхела. Озъби се надолу към потока от коли, изтичащ в тяхна посока, и се взираше така напрегнато, че според Луси направо се опитваше да различи Мария сред всички останали мравчици в тълпата бежанци.

Внезапно той каза:

— Сетих се как ще стане.

— Кое? — попита Тууми. — Не мога да ида дотам пеша.

— Значи, ставаме двама — съгласи се Анхела. — Ще трябва да продадем пикапа.

— Шегуваш ли се? — изгледа го гневно Луси. — Не е мой.

Той й се ухили самодоволно.

— Нали искаш да видиш как ще се развият нещата?

Вбесяващо беше някой да е способен да наднича в главата й.

В крайна сметка Луси успя да размени пикапа на Шарлийн срещу чифт евтини електрически пясъчни мотори, които Анхела спазари от изливащия се от града поток бежанци.

— Шарлийн ще ме убие — каза Луси, докато предаваше ключовете. Стрелна Анхела с мрачен поглед. — Знаеш ли колко коли изгубих, откакто се срещнахме?

Той имаше достойнството поне да си придаде смутен вид.

— Веднага щом се върна във Вегас, ще ти платя за всичко.

— Да, бе — съгласи се Луси. — Сигурна съм, че когато шефката ти не се опитва да те убие, разполагаш с изумителна служебна сметка.

Тууми успя да се качи на единия мотор, а Анхела и Луси взеха другия.

— Карай полечка с мен — предупреди той. — Хич не съм във форма за подскоци.

Потеглиха напряко, като заобикаляха проверовъчните пунктове и свистяха през светложълтия прахоляк. Криволичеха между креозотови храсти и високите бодливи пипала на окотильото, подминаваха юките и веднъж заобиколиха дори една, разклонена в красиво дърво.

Пустинята се променяше, осъзна Луси. Излезли бяха от Сонора и навлизаха в Мохаве. Сухи братовчеди, които се сливаха и преливаха едни в други, а те тримата бяха точно на границата на прехода.

Електрическите мотори съпровождаха пътуването им с изкуствен вой, но в пустинята не помръдваше нищо освен ветровете.

Когато стигнаха до реката, завиха нагоре по течението и следвайки неравния терен, търсеха пътеки, които може да водят надолу към брега, както и улики къде Мария би могла да избере да извърши прехода си.

Пътуваха часове наред, приближаваха се до водата, не намираха следи от момичето, принуждаваха се да се отдалечат, след това се връщаха отново, когато хълмовете и пътеките го позволяваха.

Моторите взеха да губят мощност. Луси спря техния.

— Какъв е проблемът? — попита Анхела.

— Горе-долу на половин заряд сме — отвърна тя. — Не сме си донесли панели за зареждане, пък ако ще и минимално да е.

— Доста път има назад — добави Тууми.

— Ако искате да се връщате, няма проблем — заяви водосрезът. — Аз продължавам. Няма нужда и вие двамата да участвате в приключението!

Лицето му беше хлътнало и се потеше обилно. Черни кръгове от изтощение обкръжаваха очите му.

Тууми поклати глава.

— Не. Няма да я изгубя отново! — каза го с такава твърдост, че Луси се зачуди каква ли вина изпитва той, та има нужда да я изкупи.

„Всички сме тук за изкупление — осъзна тя. — Никой от нас няма да се върне.“

— Има немалка вероятност вече да е пресякла реката — отбеляза Анхела. — Сигурно е вече мъртва.

— Въпреки това трябва да я потърсим — заяви твърдо Тууми.

Луси също поклати глава.

Водосрезът й се ухили.

— Журната не може да пусне историята.

— Нещо такова.

— Добре — въздъхна той. — Достатъчно трудно е дори просто да се държа на мотора. Не съм сигурен дали бих могъл да го карам, без да се пратя сам по дяволите.

Вкопчи по-здраво ръце около кръста й и Луси отново подкара мотора, като се чудеше колко ли е странно, че сега зависим от нея е станал човек, който до неотдавна толкова я плашеше.

Отново ускориха, люлееха се, подскачаха и бръмчаха през голата пустиня, криволичейки по брега на реката.

Зарядът на мотора й равномерно се изтичаше и Луси започна да се чуди дали наистина ще успеят да се върнат. Бяха изминали доста мили. Колко дни щеше да им отнеме да се доберат пеша до Карвър Сити? Слънцето вече бе започнало да прежуря кожата й и я изпичаше така, че да потъмнее и да се обели до кръв.

„Дали момичето наистина може да е стигнало толкова далеч?“

Луси лесно си представяше Анна във Ванкувър изумено да клати глава от начина, по който взимаше решения. Рисковете, които поемаше, и причините да го прави. Почти чуваше сестра си да казва: „Не си като тях. Можеш просто да си тръгнеш. Ти си единствената, която може просто да си отиде. Това е самоубийство!“.

Част от Луси не можеше да не се съгласи. Имаше дузини правила, към които се придържаше, когато отиде в пустинята — включително да не забравя да си носи праховата маска, крем за слънце и двойно количество вода спрямо това, което си мисли, че ще й трябва, както и да не отива по-далече оттам, откъдето е сигурна, че може да се върне, ако нещо тръгне накриво… И ето че сега пренебрегваше всички правила до едно.

И за какво? За да продължи да търчи по петите на една история, да продължи да танцува на острия ръб на катастрофата…

Тууми извика и даде рязко газ.

Анхела стисна Луси за бедрото и й посочи. Тя го чу да казва нещо, вероятно на испански, но го изрече твърде бързо и неясно и вятърът плющеше в ушите й с всичка сила — но все пак й прозвуча като молитва.

Ето там!

Нещото, което сочеше Тууми. Няколко захвърлени дрешки. Чисторби и обвивки от енергийни блокчета.

Последните следи от момичето, което беше слязло в реката.

Луси завъртя мотора и го спря до захвърленото снаряжение.

— Мамка му мамка му мамка му! — повтаряше Тууми. — Това са нейните неща. Била е тук!

Луси огледа калните плажове и долчинките, обрасли с върби, и самотните щръкнали тамарикси. Отвъд лениво течеше реката.

„Значи, това е то. Където всичко свършва. Всичкият този труд и ето, край.“

Луси не можеше да реши дали е разочарована или облекчена.

Огледа отсрещния бряг и се запита дали може да забележи опълчението, за създаването на което беше помагал Анхела. Хората, готови да накълцат бежанката и да я хвърлят обратно във водата да се носи до Карвър Сити като урок за останалите.

Нямаше и следа от движение. Просто вълничките на течението и лъхащият от водата прохладен, влажен ветрец.

Тук, значи, свършва всичко.

Анхела куцукаше напред-назад, втренчен в отсрещния бряг, ококорен и трескав. Имаше такъв вид, все едно видение го е довело до ръба на бездната, и както е копнял и се е молил на Девата за спасение, така накрая остава с празни ръце. Падна задъхан на колене, когато и последната капка надежда се отцеди от вените му.

Не всички епични приключения завършваха успешно. Вместо това параноични и алчни хора правеха глупави грешки. Хората умираха и се нараняваха едни други, бореха се и накрая всички оставаха с празни ръце.

Това до такава степен се бе въплътило в главната поука на пустинята, че Луси се чудеше как ли изобщо й е хрумнало, че издирването може да свърши по някакъв друг начин.

От дълбините на храсталаците се появи окаляно момиче, помъкнало раница.

— Тууми?

— Мария!

Чернокожият се затича към краличката си с широко разперени ръце.

Анхела извика от облекчение и също се изправи на крака.

Мария и Тууми се прегърнаха, а той коленичи до раницата й и взе да рови в нея.

— Хей! — извика момичето. — Махай се от вещите ми!

— Тук е — каза Анхела. — Тук е!

Изправи се с книга, която вдигна високо, след това прерови страниците. Широко ухилен, извади един лист.

Триумфираше.

Луси дойде да надникне зад рамото му. Ами да — стар лист с печати. Не отговаряше въобще на очакванията й. Две къси странички, това беше всичко. Изсушени и с врязани в тях гънки. Права на хартия, които можеха да променят света. Поне за някои, във всеки случай. Посегна към документа, но Анхела го дръпна назад.

Луси го изгледа ядно:

— Сериозно? Колко камиони и коли зарязах заради теб?

Той срамежливо й ги предаде.

— Толкова са стари!

— На повече от сто и петдесет години.

Луси държеше листовете с дълбоко благоговение. Докато ги четеше, промърмори:

— Толкова трудно е да повярваш, че заради тях си струва да умират хора!

Министерство на вътрешните работи, Бюро по индианските въпроси, подписите на племенните вождове… Течни обещания. Символични компромиси за време, което никой не очакваше да настъпи. Милиони акър-футове вода. Липсващото парче от пъзела, което би позволило помпите на Централноаризонския проект да се съживят в пълен капацитет. С права като тези можеха да се изкопаят нови и по-дълбоки канали. Бяха годни да преканализират Колорадо встрани от Калифорния и далеч от Невада. Да изливат водата в различен чифт пустини и различен чифт градове…

Няколко прости листа хартия с властта да превърнат Финикс и Аризона в арбитри на собствената си съдба вместо в дом на загубата и разрухата.

Начин хора като Тууми, Шарлийн и Тимо да могат да процъфтяват заедно с бежанците, скупчени там с мечтата да поемат на север.

Луси въздъхна, беше наясно какво трябва да се направи. Джейми беше прав. В някакъв момент бе станала една от местните. Не можеше да каже кога, но в някакъв момент Финикс се беше превърнал в неин дом.