Паоло Бачигалупи
Водосрез (5)

Глава 5

Някакъв пикап бръмчеше в уличката зад къщата на Луси — хищно дизелово ръмжене. Вече десет минути боботеше отвън и явно не се канеше да си ходи.

— Слушаш ли ме изобщо? — попита Анна.

Сестрата на Луси я гледаше от компютърния екран със смес от разочарование и мъчително състрадание. Иззад нея, през заемащите цялата стена прозорци, нахлуваше хладната, сива светлина на Ванкувър.

— Да искаш да се махнеш, не е лошо нещо.

Пикапът не се канеше да се маха. Двигателят изрева и разтърси прозорците на Луси, преди да утихне отново до басово тътнене.

Журната преглътна желанието си да излезе отвън и да се скара с тези задници.

— … все казваш, че е ужасно — продължаваше Анна. — Няма нужда да доказваш никому нищо. Остана там по-дълго от всеки друг изпращан на това място журналист. Победи ги всички. Така че си върви.

— Не е толкова просто.

— Напротив, просто е. Поне за теб. Ти имаш жителство в Ню Ингланд. Вероятно си една от последните там, долу, която може просто да си излезе от зоната. Но продължаваш да стоиш по неизвестна причина. Татко казва, че напираш да те убият.

— Нищо подобно. Честна дума.

— Обаче те е страх.

— Не ме е страх.

— Тогава защо ми се обаждаш?

Сега вече Анна я приклещи натясно. Луси не беше от онези, който звънят на другите — това винаги е било ролята на сестра й. Анна, чиято задача е да поддържа връзката. Анна, която все още пази маниерите си от Източния бряг и всяка година продължава да праща физически коледни картички — в истински плик, от истинска хартия, изрязана с истински ножици и с помощта на сладките й истински дечица. Изящни картинки на снежинки и вечнозелени дървета, съпроводени с опаковани с червена панделка кутии, съдържащи резервни микрофилтри за антипраховата маска на Луси. Можеше да разчиташ на Анна, че ще ти подаде ръка. Ще запази връзката. Ще съчувства.

— Луси?

На прозорците на Анна нямаше нито една решетка, осъзна Луси. Стъклата й бяха наръсени от дъжд, градината отвън беше изумруденозелена и нямаше нито една преграда, която да пази семейството на Анна.

— Положението просто е… тежко в момента — каза накрая Луси.

За нея самата това беше закодирано „Някой е извадил очите на приятеля ми и го е захвърлил насред Златната миля“, но сестра й не можеше да дешифрира тези думи, което вероятно беше най-добре и за двете.

Навън пикапът отново форсира двигателя си.

— Какъв е този звук? — попита Анна.

— Джип някакъв.

— Кой, да му се не види, прави все още такива чудовища?

Луси се насили да се разсмее:

— Това е част от културата.

Извън екрана Стейси и Ант се кикотеха, играеха с лего, програмираха някакво свое творение да гони котката из къщата. Луси потисна почти всеобхватната нужда да се пресегне и да докосне екрана. Каза:

— Нямам намерение да се местя. Просто исках да се чуем. Това е всичко.

— Виж, мамо! — изписка Стейси. — Сърдитко Пит гризва дръвчето!

Последва смях.

Анна се обърна да каже на децата си да пазят тишина, но дори Луси можеше да отгатне, че не го казва сериозно.

За няколко секунди смехът на Стейси и Ант заглъхна до шепот, след това избухна отново. Луси мерна за момент котката, която препускаше на гърба на построения от двамата всъдеход. Стейси си беше сложила на главата каска за ръгби и Ант май носеше маската на luchador^[51], която Луси му подари при последното си гостуване.

Беше сюрреалистично — двете им реалности, разделени от тънкия слой на компютърния екран и толкова близо една до друга, че Луси си представяше как с чук в ръка би могла да строши разстоянието помежду им и да премине през отвора към онова зелено и безопасно местенце.

Анна отново заговори сериозно:

— Какво всъщност става там, долу?

— Аз… — Луси смени темата. — Просто ми липсваше.

Харесва ми да виждам място, където децата не се страхуват.

Да види Стейси и Ант живи и здрави, й напомни за първия труп, който беше отразила — на момиче, не много по-голямо от Стейси. Хубава латиноамериканка, същинска счупена марионетка, просната гола на дъното на плувен басейн. Луси още си спомняше как Рей Торес стои до нея, смуче от цигарата си и й разправя: „Няма смисъл да пишеш за труповете“.

Спомняше си го като доброто старо ченге с добрата стара каубойска шапка и тесни избелели ливайски. Голяма тока на колана и лъснати сиви каубойски ботуши. Беше й се ухилил иззад черните си, огледални ченгеджийски цайси, които превъртаха приложението за разпознаване на лица дори по време на разговора им. Беше казал също: „За мършоядите в този град има предостатъчно други теми“.

Няколко медтехника и ченгета бяха слезли долу в пълния с прах плувен басейн при момичето, щъкаха около трупа и се опитваха да извлекат някакъв смисъл от случката.

Когато Луси не му обърна внимание, Торес опита отново:

— Това не е от нещата, за които би трябвало да пише хубавко момиче от Кънектикът като теб.

— Не ми нареждай какво да правя — отвърна му тя.

Поне така си спомняше случката сега. Спомняше си, че се е държала кораво и се е опънала на покровителстващото я ченге. Определено си спомняше, че Торес е килнал в отговор каубойската си шапка и се е отдалечил да се присъедини към другите ченгета и парамедици около линейката.

Момичето беше изхвърлено като отпадък. Не беше дори прекрачило в сериозните дебри на тийнейджърската възраст, а ето го мъртво на дъното на мръсна тюркоазна дупка, по-синя от небето над главите им.

Долу при нея бяха слизали и диви кучета, бяха я мъкнали напред-назад, бяха ръфали вътрешностите й, оставяйки следа от кървава кал, преди да избягат при пристигането на техниците на местопрестъплението. Кръвта на момичето беше съсирена. Драскотините на коленете й — черни от кръв и сиви от прах. Младо момиче с подстригана като на фея черна коса и сребърни обечки във формата на сърчица — можеше да е всякоя, само дето беше станала никоя.

Торес и приятелчетата му се шегуваха един с друг и от време на време поглеждаха в посока на Луси, докато дърпаха от цигарите си. Разправяха си разни неща на испански, които тя не можеше да разбере. По онова време испанският й беше смотан. Тя се насили да остане на ръба на басейна и да гледа надолу към строшените ръце и крака на момичето по-дълго, отколкото й се искаше — усещаше, че мъжете я наблюдават, и се опитваше да докаже, че погледът на Торес не я плаши.

А след това полицаят се върна и отново килна каубойската си шапка в нейна посока:

— Сериозно го казвам. Не пиши за труповете. Те все създават повече неприятности, отколкото си струват.

— Ами тя? — беше попитала Луси. — Не заслужава ли да бъде запомнена?

— Тя? Вече не й пука. Да му се не види, като нищо даже се радва, че вече не е тук. Като нищо се радва, че е намерила начин да се измъкне от това проклето място.

— Дори няма да се опитате да разследвате, така ли?

Каубоят се засмя:

— Какво да разследваме? Поредната мъртва тексаска? — той поклати глава. — Мамка му. Че целият град е заподозрян. На кой му липсват тези хора?

— Отвращаваш ме.

— Хей! — Торес я хвана за ръката. — Не се шегувам за труповете. Ако искаш да правиш кариера в окървавените вестничоци^[52], ще наринеш предостатъчно. Но някои мъртъвци… — той врътна глава към момичето на дъното на празния басейн — не си струват да се пениш.

— Какво й е толкова специалното на тази девойка?

— Виж какво ще ти предложа. Ще те свържа с редактора на „Рио де сангре“^[53]. Защо не им хвърляш всичките трупове? Мога даже да ти дам изключителните права за отразяването на историите, ако искаш. След това момиче имам двама cholobis, хвърлени в Марикопа от движеща се кола. Плюс още петима плувци, до които трябва да се добера веднага щом партньорът ми се върне.

— Плувци? — повтори след него Луси.

Торес се разсмя, смутен:

— Дявол го взел, момиче. Още си мокра… — и се отдалечи, клатейки глава и ухилен до уши. — Мокра и мека.

По онова време Луси не знаеше колко е лесно да напишеш грешното нещо. Колко е лесно да свършиш отпуснат върху волана с куршум в главата.

Тогава беше също толкова мокра и мека, както и Анна сега.

— Знаеш, че си добре дошла да поживееш с нас — каза сестра й. — Арвинд може да го уреди през Националната програма за професионалисти. Ще дойдеш по покана от университета. С препоръките ти ще си направо готова за виза. А Стейси и Ант ще се радват да си при нас.

— Там има мухъл — постара се Луси да обърне нещата от смешната им страна. — Дори бельото ти мухлясва. Чела съм проучвания, които доказват колко е вредно за здравето.

— Давай по-сериозно, Луси. Липсваш ми. Липсваш на децата. Там си сама. А и тук има готини мъже.

— Готини канадски мъже.

— Арвинд е готин канадски мъж.

Луси безпомощно погледна сестра си. Нямаше готов отговор. Анна отвърна на погледа й, също толкова безпомощна — цяла лекция се съдържаше във всичките онези неща, които отчаяно й се искаше да каже, но не смееше.

Ти си луда.

Държиш се глупаво.

Никога не съм виждала доброволни самоубийци. Нормалните хора не правят такива неща. Всичко това го преглъщаше, понеже каква полза би имало да се скарат?

Колкото и да й се искаше на Луси да пропадне през огледалото и да се присъедини към света на сестра си, не искаше да го заразява с всичкото онова, което вече гореше в нея. Искаше, не, нуждаеше се от стъклото помежду им, така че то да защитава Анна, Арвинд и децата. То означаваше, че все още съществува място, където бъдещето не се разпада на парчета.

Най-накрая Анна отстъпи и се насили за усмивка:

— Не спирай да говориш с мен просто защото съм ти трън в задника. Знаеш, че те обичам.

— Бия те само защото те обичам.

— Точно така — усмивката на Анна грееше с всичко онова, което не си беше позволила да каже, а след това се извърна от камерата. — Стейси! Ант! Елате да поговорите с леля Луси. Нали ми разправяте цяла седмица, че искате да се чуете с нея, и ето че тя ни се обади!

Хлапетата се появиха на екрана, очарователни както винаги, и Луси си помисли, че ако изобщо си струва да имаш деца, то Стейси и Ант са същинска радост за душата. А след това намина и Арвинд, усмихна й се, тъмната му кожа беше в силен контраст с бледата му съпруга, и после забърса децата да си мият ръцете и да сядат да обядват.

Анна се пресегна и докосна екрана. Каза:

— Тревожа се. Това е всичко. Просто се безпокоя.

— Знам — каза Луси. — И аз те обичам.

Взеха си довиждане и прекъснаха връзката, а Луси остана да се взира в тъмния екран и да си мисли за всички предупреждения, грижи и съвети, които хората преглъщаха, понеже прекомерно се страхуваха да не скъсат връзката дори когато виждат, че е надвиснала катастрофа.

Просто се тревожа.

— И аз се тревожа — промърмори Луси. Истината, която не можеше да каже на Анна.

Отвън в уличката пикапът отново форсира. Раздразнена, Луси се изправи и взе пистолета си.

— Добре, задник такъв. Да видим какъв коз имаш.

При внезапното размърдване на господарката си Съни размаха обнадеждено опашка.

— На място! — нареди му тя. Дръпна резетата, вкара патрон, пое си дълбоко дъх и отвори рязко вратата.

Слънцето приличаше безмилостно, докато крачеше по двора. Точно зад телената й ограда беше спрял бръмчащ пикап. Яркочервена боя, масивни надградени гуми, затъмнени прозорци.

Луси не виждаше шофьора през стъклото, но знаеше, че я гледа. С отпуснат до бедрото пистолет, готова да го вдигне и като се питаше дали в купето някой вече не е насочил оръжие към нея, тя се чудеше и дали не би трябвало направо да стреля…

— Какво искаш? — извика, щом се приближи сърдито. — Какво правиш тук, мамка му?

Пикапът форсира здраво. Гумите му плюха чакъл и той потегли, стрелна се по уличката и остави подире си вихри от прахоляк и изхвърлени чисторби.

Луси се взираше след оттеглящия се противник с разтуптяно сърце. Прахолякът лениво и полека се зарея към нея. Тя се изкашля и избърса потта с опакото на дланта си. Прииска й се да беше записала номера на колата.

Да не полудявам?

Или някой я дебнеше, или току-що се беше канила да гръмне някое невинно хлапе, понеже започваше да откача от параноя. И в двата случая беше ходеща трагедия. Практически можеше да чуе и Рей Торес, и Анна — и двамата й крещяха да бяга, все едно я гонят дяволите от ада.

Цял хор сплитащи се гласове, побран вътре в главата й.

Съни се разлая от вътрешността на къщата, раздразнен, че е изоставен. Луси отиде да му отвори вратата. Кучето изхвърча с подскоци като радостна топка с дрънчащи медальони и изплезен розов език.

Изприпка до пикапа на стопанката си и спря в обнадеждено очакване да му отворят вратата.

— Христе. Ще престанеш ли поне ти?

Съни пъхтеше радостно. Луси затъкна пистолета си отзад в джинсите и му каза:

— Няма да се возим.

Кучето я изгледа отвратено.

— Какво? — попита го тя. — Ако искаш да се прибираш вътре — добре. Или пък остани отвън. Аз ще си лягам. Няма да се возим.

Съни изпълзя под пикапа и се пльосна там. Луси взе метлата за прах. Кучето я наблюдаваше с обвинителен поглед.

— Един дол дренки сте с Анна — промърмори тя.

Започна да замита варовиковите плочи на площадката, да прогонва светлите дюни, които се бяха натрупали в купчини около ъглите на къщата. Обгърнаха я облаци прах, те я караха да кашля и киха. Почти можеше да чуе как Анна й се кара, задето се отнася твърде небрежно с дробовете си.

В началото Луси с религиозен фанатизъм ползваше антипраховата си маска и сменяше филтрите, трепереше над защитата на дробовете си от дима на пожарите и праха и долинната треска. Но след известно време й стана трудно да се впечатлява изобщо от невидимите, разнасяни по въздуха спори Coccidioides.

Спомняше си как, при първоначалното й пристигане във Финикс, лъскавата антипрахова маска се клатушкаше на врата й. Идваше право от журналистическия колеж, готова да изкопае първата си голяма статия.

Христе, каква мокрица беше тогава!

След като почисти площадката, Луси опря стълба на къщата и се изкатери горе.

От плоската шир на покрива пред нея се разгръщаше Финикс: светофари и предградия, обвито в прахоляк ято ниски къщурки и изоставени фамилни къщи, разсипани през плоската пустиня. „Меса“, „Темпе“, „Чандлър“, „Джилбърт“, „Скотсдейл“ — останки от градско море, заляло откритата долина и пълнило я с къщи и прави като стрели булеварди, докато прибоят му не започнал да ближе подножията на обсипаните със сагуари планини по края.

Слънцето грееше, горещо и неумолимо, втренчено надолу през калния воал от наситнена пръст, вдигната от градското движение. Дори в ясен ден като този небето изглеждаше чисто синьо само право над главата.

Луси избърса кална пот от челото си и се запита дали изобщо все още помни какво е това истинско синьо.

Възможно беше да се взира в небето и да го нарича синьо, сиво или кафеникаво, а то изобщо да не е такъв цвят. Тук прахолякът неизменно замъгляваше въздуха, а ако не беше той, тогава се включваше сивият дим от калифорнийските горски пожари.

Може би Луси беше забравила синия цвят и той съществуваше само във въображението й. Възможно беше да е седяла във Финикс толкова време, че да си измисля имена за всякакви неща, които вече не съществуват.

Синьо. Сиво. Ясно. Облачно. Живот. Смърт. Безопасност.

Би могла да нарича небето „синьо“ и то може би беше такова. Би могла да нарича живота си „безопасен“ и може би щеше да оцелее. Но всъщност нищо подобно не съществуваше вече. Синьото беше същият мираж като Рей Торес и покровителствената му усмивка. Във Финикс нищо не траеше дълго.

Луси се хвана за работа — да изрине праха, натрупан от бурята върху колекторите, и да разголи под слънцето черните силиконови повърхности на „Дженеръл Илектрик“ и „Хайер“. Плю на стъклото и изтърка ямките и драскотините до кално чисто — търка ги по-дълго от необходимото, наясно, че се втелява, но въпреки това не спираше, понеже е по-лесно да почисти къщата, отколкото да се изправи лице в лице с онова, което беше видяла снощи, и да мисли какво значи то за нея днес.

— Защо се обаждаш? — беше попитала Анна.

Понеже извадиха очите на един приятел и се боя, че сега е мой ред.

Не можеше да изтрие от главата си спомена за Джейми. Разчекнат труп, проснат право пред „Хилтън 6“. Имаше снимки във фотоапарата си. Дори не беше осъзнала, че ги е натракала, докато беше на местопрестъплението. Чист рефлекс.

Първата почти й дойде в повече. Луси избута фотоапарата настрани, смазана от онова, което беше запечатала, но снимките все пак си стояха там. Внезапният край на историята, която Джейми се опитваше да си напише.

Спомняше си го как седи в „Хилтън 6“. Излъскан и самоуверен, казва:

— Възнамерявам да стана на проклета шибана риба, Луси. Възнамерявам да имам плувен басейн и момчешки играчки от стена до стена и когато ми подпечатат калифорнийската виза, никога няма да се върна насам.

Картографията на неговия живот.

Джейми беше твърде умен, за да остане заклещен. И твърде умен, за да остане жив.

Луси си го спомняше и в нощта на сделката. Тресяха го нерви. Приглаждаше сакото си. Оправяше си вратовръзката. Беше трезвен като сълза, но трепереше от притеснение. Спомняше си го и седнал в спретнатия си едностаен апартамент, беше я довел да отрази момента.

— Няма да е зле да ми позволиш да дойда с теб — каза тя.

— Харесвам те, Луси, но не чак толкова. Ти си получаваш изключителните права, след като си прибера парите.

— Страхуваш се, че ще ти открадна победата — обвини го тя и това го накара да я изгледа сърдито.

— Ти ли? Не — той поклати глава. — Всеки друг във вселената — да. Но не и ти.

Тя си го спомняше как си завързва вратовръзката до безкрай — нещо, което Джейми по принцип правеше, без дори да се замисли, и което така го беше изнервило сега, че накрая Луси стана да му помогне.

— Благодаря на господ за криптовалутите — сподели той. — Не бих могъл да спретна такава сделка по-рано. Не и без да задействам алармите. Вероятно би трябвало, когато всичко приключи, да поднеса дар на светеца, патрон на „Биткойн“ и „КриптГолд“.

— Можеш и просто да използваш нормален кеш — каза Луси.

Това накара Джейми да се засмее.

— Да не смяташ, че сделката е от този тип? — попита той. — От онези, в които излизам от хотелска стая с няколко куфара, пълни с хубавичко пресовани сто доларови банкноти? Момиче… — той поклати глава. — Много на дребно мислиш.

— Колко голяма е тази работа?

Джейми се ухили:

— Ти колко би платила да поддържаш един град жив? Или цял щат? Колко би платила да спасиш селското стопанство в Импириъл Вали да не се превърне в прашна купа?

— Милиони? — предположи Луси.

Това накара Джейми отново да се разсмее:

— Ето затова, Луси, си знам, че никога няма да ме предадеш. Мислиш на дребно.

Ръмженето на двигател прекъсна мислите на Луси. Беше същият пикап. С хищнически незаглушения двигател. Тя извади пистолета си.

Долу в двора Съни се разлая. Разтърча се напред-назад по протежение на телената ограда, докато червеният пикап се спускаше по уличката. Колата забави скорост — лъскаво червено чудовище, което наблюдаваше Съни, къщата и собственичката й.

Акула, обикаляща за плячка.

Луси приклекна и се прицели. Джафкането на Съни не спираше — беше полудял. Журната се притесни, че той ще прескочи оградата и ще хукне след пикапа.

Автомобилът обаче полека ги подмина. Не спря. Просто продължи нататък.

Луси се изправи и го проследи как се смалява по улицата и подминава бежанския лагер в далечния край на квартала.

Зачуди се дали не е трябвало да стреля.

Шумът от двигателя заглъхна. Съни спря да джафка и се оттегли на сянка на верандата с особено самодоволен вид. Луси продължи да чака и да се вслушва, но пикапът не направи втора обиколка. Урокът обаче беше напълно ясен. Не можеше да стои парализирана до безкрайност. Или трябваше да вземе решение какво ще прави, или някой друг щеше да го вземе вместо нея.

Луси се спусна от покрива и отърси прахоляка от дрехите си. Прокара пръсти през косата си и изтупа козината на Съни. Пусна го вътре, като свали дрехите си в „прашната“ стая и внимателно остави останките от бурята извън дома си.

Кучето я наблюдаваше очаквателно, докато тя си слагаше домашните дрехи и сядаше пред компютъра.

Първите почуквания по клавишите бяха колебливи. Думи в зародиш. Щрихи, разказ. А след това последва водопад от букви — Луси вече ги набираше по-бързо, пръстите й се движеха ритмично, очертаваха контурите на статията й… Всички думи, които се беше сдържала да напише в течение на над десетилетие, понеже се страхуваше. Думите и обвиненията се изливаха от нея и върху страницата и описваха формата на водовъртежа, който ги поглъщаше всички.

Писа за труповете. Писа за Рей Торес и плувкинята, от която преди толкова години беше прогонил Луси. Писа как е свършил той, превит над волана на пикапа си, след като го бяха гръмнали. Човек, който знае твърде много неща за твърде много хора, а знае и къде са заровени труповете. Писа за Джейми и за ненужния труп, в който се беше превърнал. Описа го като личност — като индивид с все недостатъците му, луд и изгарящ от страст. Натопорчен, гневен и брилянтен. Описа го като човек, който може да оживее отвъд мечтите и амбициите си — човек, който нямаше да бъде изтрит от картата на света въпреки опитите на убийците да му унищожат лицето.

Когато Луси свърши, публикува думите си с една-единствена снимка на затрупаната с прах верига хълмове, представлявала неин приятел. Надгробен камък. Маркер. Шанс за Джейми да се превърне в нещо повече от поредната паднала тухла в срутването на Финикс.

Тя се изправи, протегна се и слезе долу да си вземе бира от малкото си хладилниче. Излезе на верандата отвън и повика Съни да дойде с нея. Изненада се да открие, че слънцето вече залязва. Беше изписала целия ден. Каза си наздраве с кървавочервената огнена топка, която залязваше над кварталите на Финикс. Пи за Джейми.

Не пиши за труповете. Не е безопасно.

— Може пък да не искам да съм в безопасност?

Ставаше й хубаво да го каже на глас. Не искаше безопасност. Искаше истината. Поне веднъж искаше истината.

Нищо не трае вечно, тогава защо да се опитва да се бори с вятърни мелници? Финикс щеше да падне — така неотвратимо, както бяха паднали Ню Орлиънс и Маями. Точно както бяха паднали Хюстън, Сан Антонио и Остин. И точно както брегът на Джърси беше потънал завинаги под водата.

Светът умираше. Градовете се разпадаха или потъваха, или изгаряха и това просто продължаваше в кръговрат. Равновесието се изместваше. Цели градове губеха баланса си, когато земята, на която бяха стояли тъй отдавна, се надигаше изпод тях и ги събаряше право на колективните им задници.

Може би просто щеше да продължава в този дух.

Може би нямаше да има край.

Тогава защо да бяга? Ако целият свят гори, защо не се изправиш лице в лице с него с бира в ръка, без страх. Поне веднъж — безстрашна.

Луси мина на текила. Пиеше в мрака, благодарна за нощта и прохладните сто градуса^[54], които донесе тя.

Нямаше намерение да се заключва в скривалище и нямаше да избяга. Щеше да остане тук, да се чувства удобно сред дима и прахоляка, жегата и смъртта.

Тя беше част от Финикс — също като Джейми и Торес.

Беше си у дома.

Нямаше да избяга.