Паоло Бачигалупи
Водосрез (29)

Глава 29

Мария гледаше как по улицата с подрънкване Тууми се прибира от работа, докато горещото слънце потъваше алено зад изоставеното предградие.

Никога през живота си не се беше радвала толкова да види някого. В този момент обичаше всичко у Тууми. Плешивата му глава, лъснала на слънцето. Количката му за рирша, очукана цялата и увенчана с вързания отгоре червено-бял чадър. Престилката му — съблечена и сгъната прилежно, така че се превръщаше просто в мъж с торбести джинси, който си бута количката. Според Мария дори песента на едното криво и дрънчащо колело звучеше сладко.

Тууми се стресна да я види, седнала на предното стъпало, но не се държа така, все едно не й е мястото тук. Дойде и със стенание седна до нея.

— Здрасти, Краличке!

Гласът му беше мек — не я притискаше, вече знаеше, че ситуацията покрай нея се е скофтила. Предложи й вода от бутилка с издраскан етикет на „Кока-кола“. Собствената му вода, както знаеше тя. Налята от помпите по-близо до града, преди той да подеме пътешествието си към средата на нищото.

Мария отпи внимателно, като се постара да не бъде нагла, и се пребори с жаждата си.

Знаеше какво вижда той в момента. Поредното нещастно момиченце, опитало се да се престори на жена. Избърса гърлото на бутилката и му я върна. Докато Тууми си я взимаше, тя осъзна колко големи са дланите му. Тези ръце бяха строили къщи. Всички къщи наоколо.

Тууми отпи от бутилката и пак й я подаде.

— Давай, пих достатъчно.

Мария поклати глава.

— Сара е мъртва.

Сама се изненада, че гласът й не се пречупи. Чувстваше се разкъсана на парчета, но очите й бяха съвсем сухи. Все едно тялото й знаеше, че все още й предстои прекалено много болка, за да си хаби сълзите сега. Знаеше, че ще й потрябват за предстоящата тепърва мъка.

Тууми не изглеждаше изненадан от новината на Мария. Когато тя не каза нищо друго, той попита:

— Сара беше онова момиче, с което движеше, нали?

— Аха. Онова с кльощавия задник. Веднъж ти ми каза, че не го раздавала хитрана — Мария сви рамене. — Трябваше да те послушам.

Тууми помълча доста време.

— Съжалявам.

Мария знаеше, че я гледа. И знаеше, че по лъскавата й черна дрешка и високите токове може да познае, че и тя е играла играта на Сара.

Целенасочено се взираше в прашната улица и избягваше погледа на приятеля си. Не искаше да вижда как я съди. За дрехите, за Сара или колко е била глупава. Не искаше да вижда някой да съди Сара.

„Съжалявам“ — каза на приятелката си наум. Нейната интимна приятелка. Нейната… Съжалявам.

Мария се сви на кълбо, чувстваше се малка и разголена в купонджийската рокля, седнала до този голям мъж със спретнато закопчана риза. Този мъж, който някак си беше успял да запази всичко около себе си организирано. Беше като остров на спокойствието в хаоса. Дори сега, когато светът се разпадаше на парчета, той се държеше по-спокойно от всички, до които тя се беше доближавала от години.

— Прав беше — повтори Мария, ровейки в раната. — Не трябваше да ходя с нея.

Тууми само й повтори „Съжалявам“.

— Защо ще съжаляваш? — озъби му се тя. — Не е като да си вкарал куршума в нея. Тя сама си подаде тъпия задник да го гръмнат.

Тууми се дръпна като ударен.

Мария не искаше да го отблъсква, но не можеше да се сдържи. Сякаш искаше да го накара да реагира. Да я накаже. Да й се скара. Да я удари. Да реагира както и да е, не просто да седи до нея.

Изгледа го гневно.

— Тя сама си се прецака, ясно? Да си продава така задника. Заслужи си го. Проклета тексаска лисичка, ясно? Заслужи си го заради глупавото държание.

— Не — каза нежно Туми, — вината не е нейна. И не, не го е заслужила.

— Продаваше се, а сега е мъртва.

Той отклони очи. Накани се да каже нещо, после се спря. Пак начена. Поспря. Накрая просто въздъхна и каза:

— Едно време беше различно.

Мария се засмя горчиво.

— Звучиш точно като баща ми. Казваш, че нещата не били така едно време. Че ще се оправят все някога.

Внезапно се ядоса. Вбесена беше на Тууми, на баща си и на всички, които им говореха как животите им били такива или онакива, но никога не говореха какви са сега.

— Винаги е било едно и също — настоя. — И винаги ще си бъде така. Винаги.

Внезапно откри, че може да погледне стареца право в очите и да не й пука, че се чувства разголена във взетата назаем от Сара рокля; да не й пука от това, че краката я болят от високите токчета и че е оставила приятелката си да умре сама, понеже не беше успяла достатъчно бързо да я издърпа под леглото, не беше успяла да я спаси и може би се радваше, че Сара е била там да поеме куршума, понеже ако не бяха намерили една чукалка, която да убият, онези двамата щяха да продължат да търсят момичетата, на които принадлежаха разпилените дрехи, и тогава и Мария също щеше да е мъртва.

— Все едно не виждаш какво става. Говориш за това какво е било преди, но аз не знам как е било. Каквото и да си притежавал, аз го нямам…

— Нямах предвид… — понечи да се обади Тууми.

Мария обаче повиши глас и продължи, без да го изслуша:

— Всички, които познавам, са мъртви. Мама, татко, сега и Сара… и… и… — тя изхълца.

„Толкова съм уморена.“

— И… — едва успяваше да прокара думите през гърлото си. Мъката най-сетне я връхлетя. Цялата, заливаше я и я давеше.

Мария зарида за загубите си. За Сара и семейството си. За прекрасната им къща в Тексас. С хубавите легла. Училището. Тревогите дали ще й позволят да си купи спортен сутиен. Дали Джил Амос й е приятелка, или не. Мечтите за абитуриентския бал в осми клас. Глупави дреболии — и всичко това беше изчезнало.

Беше останала само и единствено тя. Мария Виляроса. Последен остатък от всичко, което си спомняше от живота си. Самотно човече, седнало насред порутен град до някакъв чернокож, който просто я гледаше тъжно и беше съществото, останало й най-близко до приятел или семейство в целия свят.

Тууми я прегърна през рамото.

При допира до него Мария се разрида още по-силно, непоносимо облекчена да я държи някой друг.

Плачът й постепенно намаля и после спря. Облегна се на гърдите на приятеля си, изтощена и изпразнена. Прошепна:

— Просто исках да спечеля малко пари. Изгубих парите на Сара, така че й бях длъжница. И вече дължа на Ветеринаря един тон пари.

— Няма нищо — каза й Тууми. — Нищо не е по твоя вина.

И това я разплака отново.

По някое време сълзите й най-накрая наистина пресъхнаха. Мъката беше като корав, овъглен камък. Усещаше тежестта й в гърдите си. Не беше изчезнала, а по-скоро остана погребана под ребрата й. Болезнена, но изчерпана.

Мария се сгуши в Тууми и се отпусна. Дълго време не си казаха нищо.

Слънцето потъна алено зад изкорубените къщи, които той беше построил с големите си ръце и оптимизма си. Мария се изненада, че се чувства в безопасност, и се почуди откъде е дошло това усещане, защо я е сполетяло и дали ще се задържи, а след това реши, че няма смисъл да брои зъбите на харизания кон.

Подобен на куче силует се прокрадна през празната улица. Койот, който изчезна зад ъгъла. Припкаше леко, краката му се местеха твърде бързо, за да ги проследиш. Кафеникаво-сив, жилав и целеустремен. Тичаше през сгъстяващия се мрак.

Тууми се размърда.

— Леговището им е ето там — посочи по-нататък по улицата.

— Много ли са? — попита Мария.

— Поне четири или пет… — той помълча известно време. — Канех се да продам тази къща за 359 000 долара. Сега се опитвам да измисля как да поискам от глутница диви животни някакъв наем.

Шегата не беше особено добра, но Мария все пак се разсмя. Погледна го.

— Аз всъщност… — понечи да попита, но откри, че не може да изрече думите. Отклони поглед, защото не искаше да вижда очите му. — Чудех се дали… — и замлъкна, твърде притеснена да продължи.

Баща й винаги казваше, че трябва да си стоиш на собствените два крака и да не просиш. Не молиш за нищо.

— Чудех се дали може да поживея при теб — изръси накрая. Млъкна, после обаче се хвърли с главата напред в обяснения. — Имам малко кеш, мога да ти го дам. Мога да работя. Мога да помагам. Ще… ще направя всичко! — тя се пресегна към чернокожия. — Мога да… — Мога да правя всичко онова, което Сара ме подканваше да направя. — Ще…

Тууми я отблъсна:

— Недей. Вече обсъждахме темата.

— Съжалявам. Не трябваше да… съжалявам…

— Не мисли, че не съм поласкан — той поклати глава. — Ако бях по-млад или поне не държах толкова на принципите си, тогава много ясно, че щях да приема — без да се замисля… — той се разсмя с притеснение. — Но не.

— Ще си тръгвам — реши Мария. Чувстваше се глупаво.

Тууми я погледна озадачен:

— Защо ще си ходиш?

— Не ме искаш — обясни тя. — Схванах.

— Дявол го взел, момиче. Разбира се, че те искам… — той се пресегна и я придърпа в обятията си. — Разбира се, че те искам. Но не така. Искам да имаш всичко, което заслужаваш. Искам да имаш бъдеще. И живот. Искам да се махнеш оттук.

Мария се изсмя кухо.

— Звучиш точно като баща ми. Няма изход оттук. Ветеринаря ще дойде да ме търси и когато ме спипа, ще ме даде на хиените си.

— Е, ще видим дали ще стане така. Познавам някои хора, които може да успеят да ти помогнат да се махнеш оттук. Да пресечеш границата.

Мария бръкна в чантата си.

— Нямам толкова пари… — ровеше в чантата на мъртвата дама, избута настрани мократа библия на Ратан и измъкна юаните, които белязаният й беше дал. — Това е всичко, което имам. Щяха да са повече, ако ми бяха платили, но ако и това е от полза…

По незнайна причина парите накараха Тууми да се опечали още повече:

— Трябваше да те прибера веднага след смъртта на баща ти.

— Защо?

Представата, че изобщо някой се е загрижил за нея, отново накара гърдите й да се свият.

— Все си мисля, че можех да ти помогна — въздъхна той. — Видях те на улицата и продължих да си го мисля. Но се страхувах. Така че продължих да отлагам. Не исках да давам обещания, които не мога да спазя. Не исках да те проваля. Смятах, че прекалено много хора са ти обещавали разни работи и след това са те проваляли…

Мария с изненада забеляза, че очите на Тууми са се навлажнили.

Той я хвана за ръце и сгъна пръстите й заедно с кинтите, които стискаше в шепи.

— Ще те измъкнем оттук — заяви свирепо. — Няма да умреш тук, долу, и може да си напълно сигурна, че няма и да живееш тук. Не и ако имам право на мнение по въпроса… — Тууми се изправи и й махна. — Хайде да влезем вътре и да те настаним. Ще измислим план. Ще бъдем внимателни и ще обмислим всичко, както трябва. И ще е истинско. Не измислица. Ще намерим кой да те преведе през реката. Остави го на мен.

Мария се взря объркана в него. Като че ли му беше направила магия — заклинание, което да го накара да се държи налудничаво. В поведението му нямаше грам логика. Защо внезапно преливаше от желание да помага?

„Спри да се тревожиш. Радвай се.“

Това беше гласът на Сара. Практичен. Сара взимаше каквото й се дава, и не питаше откъде идва.

„И виж докъде я докара.“

Но въпреки това Мария последва Тууми в къщата и го остави да й опържи рирша на котлона в кухнята си, а след това го гледаше как й оправя леглото в една от многото празни спални в къщата.

— Защо? — попита накрая. — Защо си толкова мил? Изобщо не те разбирам. Не съм твоя жена. Не съм дори от твоите хора.

— Ние сме един и същ народ. Всички до един трябва да се грижим за брата своего. Просто го забравяме понякога. Когато всичко се руши, хората лесно забравят. Но накрая? Накрая се обединяваме в бедата. Ти си моето семейство, Мария. Въобще не се съмнявай.

— Повечето хора не мислят по този начин.

— Така е — въздъхна Тууми. — Познавах един индиец. Кльощав пич, от Индия беше дошъл. Вече си нямаше ни съпруга, ни семейство. Може да си бяха останали в Индия, не си спомням. Както и да е, едно нещо, дето го повтаряше, ми е останало в ума — че хората тук в Америка са самотни. Сам-самички са. И не вярват на никого, освен на себе си, и не разчитат на никой друг, освен на себе си. Според него това беше причината да смята, че Индия ще преживее цялата тази апокалиптична бъркотия, а Америка — не. Понеже тук никой не си познава съседите… — той се засмя при тези думи. — Все още си спомням как клатеше глава напред-назад: „Никой не си знае съседите“ — Тууми сви рамене. — Наричаше този град най-студеното горещо място, където някога е живял, и когато поглеждаше бордеите, не можеше да разбере защо хората не се съберат да поработят, да строят заедно и да се подкрепят един друг повече. А след това добави, че според него било така, понеже в Америка всички са си оставили родния дом в други страни, та сигурно затова са забравили какво е да имаш съседи.

Мария си помисли за собствения си дом. За живота си отпреди. Училищните приятели, които от години не беше виждала. Хората, с които беше пътувала към мечтата, която баща й носеше в ума си — за Калифорния, до която никога нямаше да достигнат. Спомни си Тами Бейлис, която й махаше, когато със семейството й си купиха път на север, защото имаха кеш, а Мария нямаше. Как Тами й беше дала всичките си дрехи, тъй като не можеше да ги вземе по-нататък със себе си, а и двамата им татковци стояха до тях, нервни и притеснени от пропастта, зейнала между децата им.

— Аз нямам деца — каза Тууми. — С жена ми нямахме. Така и не си дадохме труд да проверим защо не можем да… Нямаше значение — сви рамене. — Но ако ги имахме, сигурно щяха да са като теб. На твоята възраст, може би малко по-големи… — той махна към прозореца. — И това е светът, който щяхме да сме им дали. Щяхме да ги обичаме до смърт, но въпреки това да им дадем ада… — въздъхна. — Знаех си, че трябва да те прибера от мига, когато те видях за първи път. Но се боях. Боях се! — пак сви рамене. — Не знам дали защото не бях сигурен, че каквото имам, ще стигне да споделя с теб, или че съжителството ни няма да потръгне. Може би това е причината с жена ми никога да не сме имали деца. По-лесно беше да не рискуваме да се провалим… — Той излезе от стаята и се върна с някакви дрехи. Мъжка тениска, която на Мария й стоеше като палатка. — Не е твой размер, но поне е чиста…

С увесена над главата тениска Мария се измъкна от роклята на Сара. Свали я като кожа на змия и когато тя падна на пода, се зарадва, че се е отървала от нея.

Тууми се усмихна, като я видя с тениската.

— Ще ти намерим някакви истински дрехи. Съпругата ми не беше по-висока от теб. По-дебела — да. Ще изровя кутиите й тази нощ.

— Тууми?

— Аха?

— Какво се промени? Защо ми помагаш сега?

— Мамка му — той поклати глава. — Нямам понятие. Човек да си рече, че е по-лесно просто да обърне гръб. Да отклони очи. Но знаеш ли, мисля си, че така само се лъжем. Защо пък да не вкараме малко доброта отново? Да посадим това семе и да видим какво ще поникне. Ако имах деца, несъмнено бих се молил да има кой да ги подкрепи. Да не са всички толкова заети да се грижат за себе си, че да допуснат да се случи трагедия. Просто да я оставят да се случи и да не сторят нищо… — той тръгна към вратата. — Трябва ли ти нощна лампа? Имам малко соларно фенерче.

Мария го погледна изпод вежди:

— Това са детински работи.

— О! — Тууми отново се натъжи, но не каза нищо, просто кимна и излезе.

Мария легна на матрака. През отворения прозорец нахлуваше ветрец, в който се долавяше мирисът на готварски огньове и пепел от планинските пожари в далечината. Малки точици огън, които примигваха като звездите.

— Ще се видим утре заран — подвикна домакинът й.

— Ей, Тууми? — повика го Мария.

Едрият мъж се върна.

— Да, Краличке?

— Благодаря ти.

— Не, Краличке — възрази той. — Аз ти благодаря.