Паоло Бачигалупи
Водосрез (6)

Глава 6

Сутринта за Мария настъпи с гурелясали очи, пълен с дим въздух и стърженето на сухата кашлица на Сара.

Лъчите на пустинното слънце нахлуваха в здрача в мазето и озаряваха лениви топчици прах, циментови подове, пукнати пластмасови тръби за вода и канал над главата им. Артериите и вените на къща, умряла преди години.

Мария нямаше нужда да поглежда телефона на Сара, за да разбере, че се е успала. Отдавна трябваше да е будна и да е излязла. Време беше да продава вода.

Няколкото й дрешки висяха на гвоздеи до горничките и очертаващите дупето шорти, които Сара ползваше на работа. Изотгоре внимателно я гледаше онази плюшена жаба, която приятелката й беше извадила от изоставена къща и беше дала на Мария точно след смъртта на баща й. На циментовия перваз лежеше розовата пластмасова четка за коса, която двете си деляха, внимателно подредена до износените им четки за зъби, стари барети и няколко тампона, които Сара пазеше за случаите, когато се наложи да работи по време на цикъл.

Останалите им дрехи бяха затворени в издраскан, розов и блестящ куфар на колелца, много от парцалките идваха от Тами Бейлис — преди със семейството й да тръгнат на север. Момичето беше техен размер и им даде куфара, както си беше пълен с дрехи, преди баща й да успее да ги продаде.

— Просто ги вземете — беше прошепнало в мрака.

На следващия ден изчезна заедно с останалите от семейството си.

Мария прерови куфара и намери дрехи, които бяха отчасти чисти. Имаше дни, когато със Сара ги простираха и ги изтупваха с тупалки, за да изкарат праха и мръсотията. Друг път приятелката й успяваше да вкара бельото им в хотелите, където работеше, и понякога переше това-онова, когато мъжете я пускаха да си вземе душ.

Мария надяна шорти и тениска на „Неустрашим“, като загърби спомена за майка си, която переше дрехите в машина и ги оставяше сгънати на леглото й.

Изкачи стълбите и отключи вратата на мазето. Очите й се насълзиха от внезапната ярка светлина. Навън димът беше гъст — кафява омара в безоблачното небе. Мирис на пепел задръстваше въздуха. Явно вятърът духаше откъм Калифорния и горящите Сиери. Мария изчака, надничайки внимателно през вратата.

Хората още не се бяха размърдали. Само тук-там по някой с работно място и ранна смяна: тексасци с достатъчно късмет да получат работа в аркологията „Тайян“ като баща й — хора, които се справяха с прокарване на тръби или можеха да ползват индустриални резачки, или имаха опит с отглеждането на водорасли. Семейство Нгуен бяха станали — Мария надуши варящите се в супа нудъли. Димът от горящите цепеници се виеше сив над оградата в съседство — неподвижен в спокойния въздух в предградието. Стори й се безопасно. Добър момент да се разщъкат.

Мария затвори отново вратата и се спусна по стълбите да приклекне до Сара.

— Хайде — каза й. — Трябва да тръгваме. Трябва да закараме всичката тази вода до сергията на Тууми.

Сара простена:

— Защо не го направиш ти?

— Ако си искаш парите, трябва да се изпотиш за тях.

— Тази водна шашма е твоя, не моя. Аз съм само инвеститор.

— Така ли? Я ми дай чаршафа си — Мария го издърпа от тялото на Сара, разкривайки бледа плът и червени найлонови гащички, каквито се харесваха на мъжете.

Момичето се сви и плътно подви кокалестите си крака, на бедрата си имаше пръстени от загоряла плът.

— Стига, де, Мария, защо трябва да си такава? Дай ми поне време да се събудя.

Мария я сръга в ребрата:

— Ударът е само наполовина завършен, момиче. Хайде. Трябва да обърнем водата ни в пари. Не може просто да си я пазим. А и ми трябваш да я закараме.

Говореше с колкото може по-заповеден тон, като се преструваше, че има план и държи нещата под контрол. Но се притесняваше дори само да гледа водата, която бяха изкарали. Да знае колко дни живот би спечелила. Наясно беше, че мнозина ще имат желание просто да й я отнемат. Задължително беше да превърне тази вода в кеш. Компактна хартия, която може да пъхне в сутиена си и да се надява да опази.

— Лешоядите са будни, момиче. Трябва да свършим тази работа веднага. Докато всички спят. Преди Тууми да тръгне на работа. Тууми е билетчето ни към свободата.

Сара седна, дръпна си обратно чаршафа и го метна над главата си.

— Ама аз спях!

Напомняше на Мария котенцето, което беше намерила да мяука в една смачкана кофа за боклук. То си нямаше майка вероятно защото някой игленик я беше хванал и сготвил, и ето ти го малкото котенце, свито и молещо за нещо, което никога нямаше да получи.

Мария беше погалила мъничката твар, наясно с нуждата й — копнеж за мляко, което никога нямаше да дойде, отчаяното желание някой да се върне и да се погрижи за теб — но не може просто да си лежиш и да се надяваш да те спасят.

Сара обаче… Сара се държеше като корава, но отвътре беше мека. Дори когато си продаваше задника, очакваше някой да се грижи за нея. Продължаваше да си мисли, че на света му пука за евтиния й живот.

Сара. Котенцето. Бащата на Мария. Всичките бяха еднакви.

Мария сръга здравата Сара.

— Хайде, де!

Приятелката й седна с разрошена руса коса и присвити очи.

— Станах, станах!

Разкашля се. Спазмите я разтърсваха. Изкашляше дима и сушата, настанили се в гърдите й през нощта. Пресегна се към едната бутилка с вода.

— Пиеш нашите пари — напомни й Мария.

Сара я изгледа мръснишки:

— Моите пари, имаш предвид.

Мария направи гримаса, след това грабна чисторбата им и се изкатери по стълбите на мазето.

На задимената утринна светлина прекоси обсипаната с червен чакъл околност, джапанките я шляпаха по петите до мястото, където баща й беше изкопал отходна яма в задната барака на къщата. Наричаше я „външен кенеф“ — нещо, което да цивилизова живота им, така че да не се налага да дрискат на открито като всички останали тексасци, които не са могли навреме да си хванат камиона.

Мария затвори вратата и преметна жица върху гвоздей, за да я заключи. Приклекна над ямата, сбърчила нос при миризмата, отвори чисторбата и се изпишка в нея. Когато свърши, провеси мехура на един гвоздей и си довърши работата, като се избърса с неравни парчета вестник, които със Сара бяха накъсали от „Рио де сангре“. Вдигна си шортите и излезе забързано, понесла полупълната чисторба, доволна, че отново е на открито и диша задимения въздух.

— Готова ли си с наема ми?

Мария изписка и подскочи, като почти изпусна чисторбата, докато падаше.

Един от биячите на Ветеринаря се беше облегнал на тоалетната, отчасти скрит от вратата. Деймиън. Гъсти руси расти и лениво око, което гледаше криво на света, лице с костни и сребърни пиърсинги и бяла кожа, изпечена и загоряла и изгаряла отново толкова пъти, че сега представляваше шарен юрган от тъмно златистокафяво и препечено от слънцето червено.

Мария го изгледа изпод вежди:

— Стресна ме.

Напуканите устни на Деймиън се цепнаха в лукава усмивка. Гордееше се със себе си.

— Аууу, няма защо да се плашиш от мен, момиченце. Нямаш нищо, което да ми трябва — освен наема… — той поспря. — Е? В теб ли е?

Мария се изправи на крака, внимателно стиснала неразлятата чисторба. Плашещо беше да го завари застанал така — зловещо напомняне, че само защото Нгуен не са вдигнали тревога, това не значи, че тя е в безопасност.

Бащата на Мария може и да им беше помагал — когато г-жа Нгуен беше със септична бременност, я закара до шатрата на Червения кръст в багажника на пикапа си, но това не означаваше, че дължат нещо на момичето. Не и ако заради това трябваше да се изпречат пред човек, способен да им унищожи семейството.

— Не ме издебвай така — заяви Мария. — Не ми харесва.

Деймиън само се изсмя:

— Бедната малка tejana^[55] не обича да й излизат откъм гърба… — той закрачи към нея. — Наречи го безплатен урок, putita^[56]. Много хора дебнат по-добре и нараняват по-зле от мен… — той се изкиска под нос. — Плувните басейни са пълни с мацки като теб. Безплатен съвет? Мисли като заек и си отваряй ушите, преди да се подадеш от дупката, ясно?

Защо ли му имаше доверие, зачуди се Мария. Не беше като да й е приятел. Нямаше съмнение, че ако не се справя с наема, ще я изхвърли или ще й източи кръвта и ще я продаде на черния пазар, или пък ще й продаде задника, за да си изкара квотата за Ветеринаря.

Но все пак, когато напоследък се молеше за защита, твърде често в мислите й се появяваше лицето на Деймиън. Той не й беше приятел, но и не мразеше тексасците. От каквато и болест да страдаше, тя не се подхранваше от такива като Мария. Която беше готова да приеме всичко, до което може да се докопа.

— Парите ми в теб ли са? — попита той.

Мария се поколеба.

— Все още имам време до довечера.

— Предполагам, това значи, че ги нямаш?

Когато тя не отговори, Деймиън се изсмя:

— Смяташ, че ще си събереш наема в следващите дванайсет часа? Да не си тръгнала да продаваш твоето малко стегнато culo^[57], без да ми кажеш?

Мария се поколеба:

— Нямам го кеш. Имам вода. Един куп литри. Докато не ги продам, наемът ми е във вода.

Деймиън се ухили подигравателно.

— О, да. Чух, че някакви малки putas са направили удар на хуманитарната помпа. Напълнили си цяла червена количка с вода от Червения кръст. Трябва да ти взема такса само задето си я докарала.

— Трябва да я продам, ако си искаш наема.

— Може да ти взема наема във вода, да ти спестя усилието.

— Тази вода ли? — тя му протегна чисторбата, пълна с тъмножълта пикня.

Деймиън се разсмя:

— Не пия тази гадост. Това е за тексасци.

— Става си просто вода, щом я прецедя.

— Продължавай да си го повтаряш.

„Той просто ме изпитва“ — каза си Мария. Но въпреки това се страхуваше. Деймиън наистина можеше да й вземе всичката вода, ако си го науми. Цялата вода, която беше спечелила толкова евтино и се очакваше да продаде толкова скъпо… Заяви:

— Ако ми платиш каквото ще дадат в „Тайян“, може да я вземеш още сега.

— А какво ще ти платят в „Тайян“? — изсмя се той. — Наистина ли смяташ, че може да се пазариш с мен?

Тя се поколеба, опитвайки се да оцени заплахата му. Трябва да беше дошъл, защото е чул за водата. Но ако му я продадеше, просто щеше да си върне парите, отново да е разорена, вместо да спечели нещо.

Той я гледаше с лека усмивка.

— Моля те — каза му Мария. — Просто ме остави да я продам. Ще ти платя веднага щом се прибера. Знаеш, че ще изкарам повече при „Тайян“. Работниците имат кеш и не са против да го харчат. Ще ти дам процент.

— Процент, а? — Той прикри очи от слънцето, което се издигаше и си прогаряше път през дима и прахоляка на утрото. — Дай да си помисля за това… голяма работа, а? Сума пари за изкарване, сума питиета за поднасяне… — той се ухили. — Ами хубаво, де. Щом искаш да се потиш, върви си изпълни ролята.

— Благодаря.

— Винаги казвам, че съм разумен човек. Но ако наистина искаш да изкараш пари, би трябвало да работиш за мен. Ще ти боядисаме косата руса и мога да те уредя при китайските строители. Ще ти купуват времето без проблем. Или пък да те прекарам покрай червенокръстките шатри, да те запозная с този-онзи. Да си срещнем хубав човешки доктор… — той се усмихна. — Всяко момиче иска да се омъжи за доктор, нали?

— Стига вече — каза Мария.

— Не се цупи, момиче. Върви продавай водата при „Тайян“, щом това искаш. Но най-добре първо да се разплатиш с Естебан и да се убедиш, че си дала процента на Ветеринаря… — той вдигна вежда. — Тъкмо в момента е в къщата на шефа.

— Не мога ли да ти платя на теб?

— Търговците не са ми по специалността. Ако ти взема парите… Естебан не те познава. Ако му кажа, че някаква си tejana май продава вода, а той не знае коя, няма да знае и дали си платила. Най-добре му ги занеси лично. Не ми трябва тоя шибаняк да ми блъска по кофата. И без него си имам достатъчно неприятности.

Сара излезе по стълбите от мазето.

— О. Здрасти, Деймиън!

Деймиън се усмихна:

— Точно тази güera^[58], за която си мислех, а? Хубава нощ ли изкара? Как ми е наемът?

Сара се поколеба и стрелна с поглед Мария.

— Аз…

Деймиън изсумтя с погнуса.

— Дявол го взел, Мария. И парите на моето момиче ли си наблъскала в това, а? По-лоша си от сводник — да й взимаш така наличните.

— Нали имаме вода — възрази Мария. — Ще си получиш и твоите пари.

— Имате наем за плащане, това имате. Плюс процента й за мен. Така че побързай, мамицата ти, и върви се продавай! — той махна към улиците. — И помни, тук аз съм добрият. Ако ми се наложи да викам подкрепление, ще свършиш на някой от купоните на Ветеринаря, а ти със сигурност не го искаш!

Мария буквално видя тръпката на страха, обгърнал Сара при споменаването на купоните на Ветеринаря.

— Още не сме закъснели — каза момичето накрая.

— Продължавай все така. Няма да ти хареса как си взима лихвата Ветеринаря от тексаски чукалки като вас двете… — Деймиън се обърна да си тръгне, но после подметна през рамо. — И наистина да платиш таксата на Естебан! Убеди се, че си получила разрешението му, преди да ходиш да проявяваш предприемчивост. Това не ми е по специалността!

Мария отклони очи, без да казва нищо, но Деймиън видя изражението й.

— Слушай ме внимателно, момиче. Ветеринаря ще ти закове малките цицета за стената, ако те хване да търгуваш без разрешение!

— Знам.

— Знаеш — направи гримаса Деймиън. — Много ясно, че знаеш. Точно затова си такава потайна. Запомни следното: ако аз съм ти хвърлил око, значи и други хора също са те набелязали, да знаеш. Ако момчетата на Ветеринаря те хванат около оная аркология да търгуваш без такса, ще ти разширят красивата усмивка с няколко рибарски кукички и нож. Не се шегувам. А си прекалено хубава да те накълцат по такъв начин.

Сара подръпна Мария за рамото:

— Знаем, Деймиън. Ще си получат дела.

— И аз си искам моя, да знаеш.

Мария понечи да възрази, но Сара я стисна за ръката така здраво, че имаше чувството, че ще й се счупят пръстите.

— И твоя ще си получиш.

Когато Деймиън си тръгна, Мария избухна:

— Какви ги вършиш? Знаеш ли колко голям ще стане процентът?

Сара дори не повиши глас:

— Въпреки това ще изкараш достатъчно. Хайде, да вървим. Трябва да платим на Естебан и да закараме тази количка при Тууми, преди народът да се е събудил.

— Но…

Сара само я изгледа:

— Така стоят нещата, момиче. Няма смисъл да се съпротивляваш. Не бива да се косиш как е устроен светът. А сега да идем да си платим таксата и да ти изкараме пари!

Говореше тихо и мило и подканваше Мария да осъзнае, че колкото и да мяука, никой няма да се смили да й даде и капка мляко.